Елена Димова се върна от жесток детски лагер, където по стечение на обстоятелствата попадат с дъщеря ѝ. Нямаше как, трябваше да ни разкаже за приказното лято, което все още все някъде се случва на децата, и да ни припомни да им вярваме повече и да ги пращаме по лагери (летни, не трудови, разбира се).
Едно синьо лято, или причината да напиша този текст:
„Мамоооо, каза „бе“! 20 клека!“ И аз клякам. Час по-късно, след много усилия и внимание за всяка дума, провеждам служебен разговор и някъде около мен чувам гласа на дъщеря ми: „Мамо, каза „баси“. Записвам си, за да не забравя – имаш да правиш 50 коремни преси!“
Ако се чудите за какво са тези „наказания“, ще ви разкажа.
Подготовката:
По една или друга причина, до момента 11-годишната ми дъщеря не беше ходила на зелено училище или лагер. Тази година, по една щастлива случайност, попаднахме в къмпинг, създаден с единствената цел да е сърфистки лагер за деца – нещо, което разбрахме впоследствие. Знаехме, че мястото е в Гърция, че се пътува с ферибот и че е диво и няма почти никакви хора.
В тая проклета Covid ситуация това беше достатъчно, за да тръгнем натам с 300. Подготвих всички 458 документа, QR кодове, PCR тестове, декларации, паспорти, багажи и очаквах деня, в който ще тръгнем. Вълнувах се, че за дъщеря ми всичко е съвсем ново. Беше ми изключително интересно как ще се справи с условията. И се надявах да не сме се провалили като родители.
Пътуването:
Тръгнахме с кемпер в 2 през нощта, за да не ни е топло (в кемпера нямаше климатик). Дадохме си аванс от няколко часа, защото последното ни пътуване беше свързано с 6-часово чакане на границата. Този път нямаше опашки и минахме горе долу безпрепятствено. Изключвам факта, че ме викнаха за втори PCR.
Пристигнахме в Кавала (откъдето тръгва фериботът) по някое време сутринта. Намерихме къде да спрем и отидохме да закусим. Температурата вече нажежаваше термометрите до пръсване, а беше едва 8:00! Нямах никаква представа какво ще правим до 16:30, когато трябваше да тръгне корабът. Напълно сварени и залепнали по асфалта, се качихме на ферибота час и половина преди потегляне.
Климатикът на кораба беше развален и във всички помещения термометрите бяха стопени. Навсякъде срещах сготвени в собствен сос хора, които се чудеха къде да се дянат. Вероятно това беше причината потеглянето да закъснее с 45 минути. Когато мозъкът ми успяваше да работи, единственото нещо, което измисляше, беше да хвърли тялото ми в морето. Без да влизам в излишни обяснения, само ще кажа, че за да пиша този текст, явно всички сме оцелели. Мисля, че огромното ни желание и залезът, който срещнахме на кърмата имат основна заслуга за това!
Ден 0:
Пристигнахме на острова късно вечерта. Всички бяхме адски уморени. Никой не беше спал през последните около 36 часа. Отидохме да хапнем в ресторант до къмпинга. С детето влязохме в тоалетната, за да си измием ръцете. Там ни посрещна скакалец с размер на малко коте.
И ако мислите, че се шегувам или преувеличавам, ще кажа, че в онзи момент би ми се искало да сте прави. Казват, че очите на страха са огромни, но това всъщност беше един от всички стотици хиляди скакалци, които срещнахме. И ако в онази вечер тръшнахме вратата подскачайки, то три дни по-късно нито един „киликандзер“ не ни правеше никакво впечатление. Научихме се да живеем в хармония с природата. Обясних на детето си, че не животните пречат на нас с присъствието си, а точно обратното. И с течение на краткото време, което прекарахме на острова, тя осъзна и разбра това, което ѝ казвах.
Ако през първите дни ходеше като в паници, за да не се убоде на някой трън, пазеше се от осите и се плашеше от бръмбарите, през последните няколко шляпаше боса и не забелязваше присъствието на нито една от споменатите твари.
Бързахме да си легнем, но някак, бързахме изключително бавно. На такива места напълно губиш представа за време, но това ще стане доста по-ясно, малко по-късно. След вечеря аз и дъщеря ми се оттеглихме към кемпера, който заради късното ни пристигне не беше вързан нито към вода, нито към ток. Включихме фенерите и тръгнахме на пътешествие към тоалетната на къмпинга. Стана ясно, че там няма нито осветление, нито топла вода. Така цивилизацията ни помаха за „сбогом“, а дивото ни прегърна с двете си ръце. И все пак нищо не беше твърде крайно, защото имахме всичко необходимо. Повярвайте, това дори в онзи изтощен и уморен момент, не беше проблем нито за миг.
Влизайки в кемпера и лягайки обаче, усетих, че тялото ми се топи от горещина. Нашият подслон се беше нагрял твърде много в трюма на ферибота и не знаех какво да направя. Вечерта беше от онези, много тихите и горещи, в които нищо не помръдва. Нямаше как да разчитам на вятър или течение и, въпреки отворените прозорчета, бяхме залепнали от топлината.
И тогава се разплаках от безсилие. Съжалих, че съм изгубила толкова години в незнание и неведение. Винаги съм искала да отида на къмпинг, да спя на палатка, да умея да се справям сама с всичко и да съм повече мъж, отколкото жена. Съжалих, че правя този експеримент заедно с дъщеря си.
Заля ме цунами от чувство за вина и почти ме удави през онази нощ. Реших, че ако за мен е дискомфортно в някакъв момент, това важи и за нея. Забравих, че тя и аз сме двама различни човека и че нейните усещания нямат нищо общо с моите. Забравих, че децата ни са корави и че могат да се справят доста добре във всякакви ситуации. Забравих, че често ги подценяваме и то напълно незаслужено! В онзи момент, мозъкът ми си правеше страшна гаргара с мен. Умората и безпокойствието така ме бяха затиснали, че почти не заспах.
Ден1:
Първото ми излизане от кемпера беше съпроводено с ужилване от оса. Оказа се, че на две крачки от него има гнездо на оси. Влязох вътре, затворих вратата и започнах да мисля как да се справя с тази ситуация. Помолих за помощ. Няколко часа по-късно, всичко беше наред. Помогнаха ни да преместим кемпера, да го свържем към водата и тока, махнаха oсите, изчистихме и подредихме с хлапето и така започна всичко останало. Това беше началото на едно от най-хубавите преживявания, които сме имали с дъщеря ми.
Любов от пръв поглед (и то баш когато е светло):
Просторът, вятърът, малкото хора (основно деца между 6 и 20), които се бяха слели с морето, бяха достатъчно ясен атестат за върховно разпиляване на душите ни във въздуха и по пясъка. Всички ни поздравяваха с широки усмивки, идваха да се запознаем и питаха дали имаме нужда от нещо.
Малко след ужилването ми стана ясно къде сме попаднали. За пръв път на подобно място, с хлапето се оглеждахме с огромни и любопитни очи и сърца, попиващи всяка подробност. Някак оттам нататък нищо не ни се струваше чуждо, далечно или непознато, а това, на което станахме свидетели, остави устата ми широко отворена, вдъхна ми надежда, а на детето ми отвори съзнанието за напълно нов и фантастичен свят. И затова са виновни всички, замесени в тази история.
Ден х, или защо времето няма значение:
Времето се превърна в понятие, което имаше смисъл само и единствено в прогнозен аспект – ще има ли вятър, или не. Ще се кара ли сърф, или не. Ще ходят ли децата от лагера на друг спот, за да карат кайт, или ще останат на този, за да придобиват все повече умения в уиндсърфинга.
ДЕЦАТА:
Винаги съм била почитател на old school възпитанието и на дисциплината. Old school, разбира се, претърпяващо нужната еволюция. Все не намирах подходящото по моите критерии място, докато не стигнах ТАМ. И докато не видях с всичките си сетива онези страхотни деца, които всеки ден ме впечатляваха и изумяваха с нещо ново.
Спяха на палатки. Всяка сутрин се будеха сами и ставаха рано, за да отидат всички на плажа (който се намира на 30 метра от „най-отдалечената“ палатка) и или да тичат, или да правят йога, или да играят на някаква игра, свързана с физическа активност, или да плуват до определено място. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно при всички положения. Всеки ден четяха книги, абсолютно задължително. Не използваха телефони поради няколко причини:
1. Няма интернет.
2. Рядко им се позволява.
3. Имат толкова общи интереси, задължения и дейности, че не се сещат за каквито и да било таблети или телефони.
На това място видяхме как деца учат деца да карат сърф, кайт и изобщо всичко, което върви по вода без двигател. Разбрахме, че част от всички удоволствия, с които се срещат в лагера, са скачането от скали, играта на тенис, сандбордът и какво ли още не… Видяхме едни адски бойни хлапета, които шлайфаха, боядисваха, чистеха, пазаруваха и готвеха сами. Очевидно бяха напълно подготвени с желание и знания за "живия живот"!
Видяхме как най-малкият от групата – момченце на 6, с помощта на по-големите си приятели, помогна за изработването на две доста дълги дървени пътеки. Няколко пъти с дъщеря ми опитахме да помогнем с някакви неща, но единственото, което ни позволиха, беше да почистим едно от най-великолепните места на къмпинга – Великата сянка, подслоняваща всеки ден всички тези прекрасни хлапета. Под сянката се случваха много и все интересни за мен неща. Слушах разговорите на децата – говореха за книги, автори, филми, спорт, музика… Играеха на различни игри и общуваха.
Лагерът и неговият създател (или поне това, което видях):
Разбира се, имаше един човек, който отговаряше за всичко. Човекът, създал лагера. Той правеше всичко заедно с децата и им даваше пример, който хлапетата с удоволствие следваха. Той измисляше цялата програма за деня и когато говореше, всички мълчаха.
В лагера се влиза при определени условия. Най-важното е, че се спазват правила, които важат за всички. Без грубости един към друг, без „бе“, ругатни, псувни или без алкохол. Всяко "престъпление" има някакъв вид „наказание“. За децата думата „наказание“ вероятно е съвсем точна. Не и за мен, защото всяко от тези наказания не ти взима, а ти дава нещо и е полезно за самия теб. Или правиш клекове, или коремни преси, или чистиш повече от другите, или работиш повече от другите, или оставаш без телефон за няколко дни. По-добре от това не знам как може да бъде измислено.
Станах свидетел на това как две момичета, които имаха известни разногласия, бяха поставени в ситуация, в която или трябваше да се справят с поставената им задача заедно, или бяха обречени на провал. А провалът там, някак, не е опция. Не и ако става въпрос за инат. Защото на останалото всички помагат да се научиш.
Направи ми впечатление, че две момчета са с бръснати глави и това имаше своето обяснение. Решили да пият бира. Нещо, което, както вече споменах, не е позволено. И урокът им е бил това. С тях е бил още един младеж, който не искал да се раздели с косата си. Тогава му оставили избор – всяка сутрин в продължение на седмица да сресва косата на една от девойките и да ѝ лакира ноктите. И той предпочел да се грижи за външния вид на момичето, вместо да остане без коса.
Моето дете:
Ще започна с това, че дъщеря ми плака няколко дни, след като си тръгнахме. Факт е, че ѝ беше нужно малко време за адаптация, след като последните няколко дни се включи в лагера напълно доброволно. Спа в палатка, раздели се с телефона си без никакво колебание и беше толкова щастлива! Не ѝ пречеше да се къпе с ледена вода всеки ден. Забрави какво означава „обувка“ и се радваше на прашните си крака. Откакто сме се върнали, всеки ден ме пита дали наистина догодина ще я изпратя в лагера за цялото лято. И всеки ден добавя ново „наказание“ за всички вкъщи. Трябва да четеш книга всеки ден, ако не – има последствия. Ако прекъснеш събеседник, ще тичаш с две обиколки повече от нормалното. И така нататък…
Извод:
Много бързо разбрах, че това, което такъв лагер би могъл да даде на детето, ти самият не можеш. И не защото не сме достатъчно добри родители, а защото децата имат нужда от самостоятелност, от вяра в самите тях, от увереност, от себеподобни, от чужд авторитет, от различна среда от домашната. И защото това е още една различна гледна точка към живота.
Затова може би е добре, вместо да се чудим какво да правим с ваканциите на децата си, да им дадем любов, доверие и шанс да растат свободно и щастливо. И да ги изпратим на лагер!
Въпреки че Националната стратегия за детето (2019 – 2030 г.) бе оттеглена от социалното министерство по разпореждане на премиера Бойко Борисов, а на социалния министър е възложено (лично от Борисов) "сутрин като стане, обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма", притесненията около документа продължават. За да отговорим отново на неоправданите страхове, че Стратегията е в ущърб на родителите, семейството и децата, потърсихме мнение от Йорданка Бекирска от адвокатска кантора "Бекирска и партньори" - специалист по семейно право и изпълнителен директор на фондация „Български адвокати за правата на човека".
Законодателството не успява да се развива със същия интензитет, с който се развива животът, поради което динамиката трябва да се наваксва всеки ден. Това налага необходимостта от дългосрочни политики, в които се залагат посоките и визиите.
На първо място държа да изясня, че Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите.
Всички други тълкувания и манипулативни заблуди, са ПОГРЕШНИ.
Стандартът е, че родителите имат гарантирано право и отговорност да отгледат собствените си деца, а държавата има задължение да им оказва помощ при осъществяване на тяхната отговорност и да ги подпомага при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават.
Напълно погрешно е схващането, че децата принадлежат на някого – родители или държава. Детето е самостоятелен индивид и ние родителите следва да знаем, че имаме задължението да не нарушаваме правата на нашите деца.
Децата имат гарантирани, защитени и утвърдени лични права, развити в множество и различни посоки. Те имат право да живеят, да растат, да учат, да се развиват, да бъде чуто тяхното мнение по въпросите, които ги касаят. Да не биват насилвани – физически, психически, емоционално и сексуално, да не бъдат унизявани, да не бъдат тормозени. Имат правото да развият пълния си потенциал.
Децата имат право на семеен живот и имат право да бъдат поравно с двамата си родители и това право им е гарантирано от всички международни актове, които България е ратифицирала. Държавата е поела ангажимент пред международните институции като ООН, Европейския съюз, Съвета на Европа да съхранява тези права. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България международните актове са дори и с приоритет пред националното ни законодателство.
По всяко едно от правата на детето държавата ни има да върви път напред, в който да подобрява и развива гаранциите за съхраняването на най-добрия интерес на детето, който винаги е с първостепенно съображение.
Що е най-добър интерес ни дава пространен отговор Общият коментар № 14 към Конвенцията за правата на детето, отчасти инкорпориран в дефиницията по българския Закон за закрила на детето (§ 5 от Допълнителните разпоредби).
Стратегията за детето (2019-2030) – трета поредна от 2000 г. насам, стъпва на анализите от резултатите от предходните стратегически документи. Тя не е закон и няма задължителна сила – единствено определя посоката на развитие.
Новостите са:
Твърде често децата стават жертва на агресивно поведение от страна на възрастните – родители, учители, близки. Телесното наказание е физическо насилие. То накърнява достойнството на детето и създава враждебна, принизяваща, унизителна и обидна среда. Дори и един шамар не следва да бъде допуснат като вмешателство в личните права на детето. С това се слага край на досегашното разбиране, че боят изгражда личността на детето.
Възпитаването на страхопочитение и страх от физическо наказание всъщност възпитава агресията и единственият механизъм, който се активира, е усещането у детето, че физическият превес е от основно значение.
2. Мултидисциплинарен подход при работа по случай на дете
Понастоящем този тип подход между действията на институциите не е в сила, което пречи на ефективността на работата. Заради липсата на централизация, по един и същи случай на дете институциите работят самоцелно и не координират действията си с другите държавни структури, които също са ангажирани със случая на същото дете.
Когато се открие един случай, всички компетентни институции следва да подпомагат ефективния процес по решаването му до нивото на собствената си компетентност, като поддържат връзка помежду си. Работещите в системата на здравеопазването, образованието, социалните услуги и в системата за закрила на детето, както и полицията, а когато се налага – прокуратурата и правосъдната система, трябва да бъдат в постоянна връзка помежду си за всяко дете и родител. Както и да координират своите усилия на всеки етап от управлението на случая в своята система.
3. Детско правосъдие
Осъществяване на цялостна реформа в областта на правосъдието за деца и създаване на система за детско правосъдие, ориентирана към правата на децата. Понастоящем в България няма специализирани детски съдилища, нито дори специализирани детски съдебни състави.
Един от дефицитите, с които се сблъсквам в ежедневната си адвокатска практика, е липсата на специално обучени съдии и представители на институциите, които да са запознати с правата на детето, да разбират в дълбочина и да умеят да прилагат стандартите за най-добър интерес на детето.
В момента едни и същи съдии разглеждат дела за деца и дела за неизплатени трудови възнаграждения например. В Софийския районен съд има специализирана колегия.
Правото на детето да бъде чуто – тоест да бъдат изслушвани децата и да бъде взето предвид тяхното мнение в случаите, когато се засяга техния интерес, е от основна важност за спазването на най-добрия интерес на децата. Това касае всички деца, които влизат в контакт с правосъдните системи като жертви, свидетели и предполагаеми нарушители; или когато по други причини е необходима съдебна намеса.
Например, при дела за родителски права, при дела за извършено насилие върху дете, при дела за престъпление по отношение на дете, както и в случаите на криминално проявление на детето.
3.1. Ратифициране на Трети факултативен протокол към Конвенцията на ООН – въвежда възможност при всяко нарушение на правата на детето да можем да търсим отговорност на държавата пред международен правораздавателен орган. Държавата е отговорна и е поела ангажимента да гарантира на децата спазването на техните права. В момента няма международен орган, към когото да се обърнем, в случай че държавата е нарушила правата ни по подобие на Съда в Страсбург.
4. Въвеждане на патронажна грижа за всички деца от 0 – 3 години
Това е възможност за подпомагане на първите самостоятелни грижи за детето, които следва да се полагат в домашната среда. Това не е новост – преди 2000 г. са съществували подобни услуги. Идеята отново е да се подкрепи майчинството и семейството и да се предотврати изоставянето на деца.
Страховете на родителите са неоправдани и няма текст в Стратегията, който дори да може да бъде тълкуван в ущърб на родителите, семейството и децата. Защо се насочи гневът към Норвегия нямам представа, но предполагам, че това е в резултат на медийното влияние и разследванията конкретно за Норвегия, както и измислените демони - гей двойки, на които ще се дават децата.
Социалната политика в западните общества е много силна и добре организирана (и не само в Норвегия). Родителите се страхуват от възможността децата им да бъдат изведени от семействата им поради „незначителни“ причини – кариес, шамар, мръсни дрехи и т.н.
Няма такъв вариант за България, подобни причини не са основания и в нито една друга държава. ДОРИ И ДЕЙСТВАЩОТО БЪЛГАРСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ПРЕДВИЖДА ИЗВЕЖДАНЕТО НА ДЕЦА ОТ СЕМЕЙНАТА СРЕДА ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ НА ДЕТЕ В РИСК.
Развитието на приемната грижа е изключително важно за децата, които нямат биологични родители или са били изоставени от тях. Приемната грижа е най-близкото до семейната среда и настаняване на деца при приемни родители е най-щадящото за тях.
2000 деца са били настанени в приемни семейства, като другата алтернатива за тях е била да са в институции. Неоправдани са страховете, че това ще стане масова практика. Няма такива текстове, няма подобни планове – пълна манипулация на изкуствено създадените страхове на хората. Пак припомням Стратегията цели точно обратното и да се чете като Дяволът Евангелието е напълно неприемливо и недопустимо!!!
Бих искала да кажа на притеснените родители, че всички текстове в Стратегията целят съхраняване на семейството и неговата цялост.
Децата се отглеждат от родителите и това е тяхно задължение. Те осигуряват най-доброто за своето дете, а държавата може да ги подпомага в случай на необходимост. Ако има неясни текстове, те нека да бъдат прецизирани, за да не създават възможност за погрешно тълкуване и масова психоза.
Отчитам за пореден път грешката на държавните органи, че твърде късно проговориха и отново не успяха да обяснят на гражданите каква е необходимостта и ползите за тях от приемането на политиките, които са визирани в Стратегията.
За втора поредна година ставаме свидетели на един и същ сценарий и, въпреки че не знам за кого точно е изгодата от него, виждам политически кукловоди и имам усещането, че наблюдаваме социален експеримент...
Още:
Най-голямата американска педиатрична организация в САЩ твърдо се противопоставя на родители, бавачки и други възрастни, които използват шамари и обиди, за да дисциплинират децата си.
Наскоро Американската академия по педиатрия (ААП) публикува ново изявление във връзка с телесното наказание – първата сериозна ревизия от 1998 г. насам, - базирано на доказателства, че физическите наказания не дават дългосрочен резултат и дори могат да причинят непреднамерена вреда. ААП препоръчва още да не се прибягва до вербална дисциплина, която може да предизвика срам или унижение.
В интервю за международното издание JAMA, Д-р Робърт Сейдж, съавтор на изявлението и педиатър в детската болница към Tufts Medical Center в Бостън, разяснява позицията на ААП по отношение на телесните наказания. Ето част от възгледите на д-р Сейдж:
JAMA: Каква е новата политика на ААП относно телесните наказания и с какво се отличава последното ви изявление?
Д-р Сейдж: Първо, родителите не бива да прилагат наказания като удряне и напляскване нито под въздействието на гнева си, нито като методи за дисциплина. И не бива вербално да унижават или засрамват децата си.
Изявлението от 1998 г. съветва родителите да не шамарят децата си, а да потърсят помощта на педиатър, за да не се стига до бой. Но тази позиция не беше достатъчно категорична. Научните данни, натрупани през последните 20 години, недвусмислено сочат, че телесното наказание е неефективно и потенциално опасно.
Родителството е нещо много лично и, разбира се, всеки сам решава как иска да отгледа децата си. Но ние от ААП смятаме, че ролята на педиатрите е да предложат на родителите възможно най-добрите и информирани насоки, на които те да базират решенията си. И всичко, което знаем, говори, че родителите никога не бива да удрят децата си.
JAMA: Какво ни казват последните проучвания за ефективността на шамарите и другите телесни наказания? И какво знаем за последиците от тях?
Д-р Сейдж: Един мета-анализ на голям брой проучвания сочи, че телесните наказания не дават ефект – не карат децата да променят поведението си в средносрочен или дългосрочен план. Според няколко по-малки проучвания този вид възпитателни методи са довели до временна поведенческа промяна. Но, разбира се, целта на родителите е децата им да се държат добре за в бъдеще.
Колкото до последиците, има три основни вида последици:
Първата е ръст на агресивното поведение у децата, което има създава проблеми в училище и у дома. Най-голямото по рода си проучване, продължило 7 години, сочи, че децата, които са яли шамари от родителите си, в последствие са по-проблемни и агресивни от останалите се връстници.
Телесното наказание често създава омагьосан кръг, в който с всяко следващо физическо посегателство децата се противят все повече и това влошава тяхното поведение. Връзката между шамарите и високите нива на агресия и нарушаване на правилата остава дори след овладяване на семейните взаимоотношения. Старите поведенчески проблеми и стресът, който майката изпитва, не се повлияват положително.
Вторият тип последици, за който ни е по-трудно да сме сигурни, е свързан с развитието на детския мозък. Според едно проучване, проведено сред група юноши, участниците, подлагани редовно на строги физически наказания, имали по-малък обем на префронталния кортекс и по-нисък коефициент на интелигентност. Префронталният кортекс е делът от мозъка, отговорен за самоконтрола и изпълнителната функция.
Това изследване, само по себе си, е малко, но е част от голяма група други проучвания, разглеждащи ефекта на преживяванията върху развитието на мозъка. Знаем например, че токсичният стрес може да окаже сходно влияние върху детския мозък. Тревожи ни това, че телесните наказания могат да дадат реално отражение върху физическото развитие на подрастващия мозък. Авторите на тези научни трудове смятат, че високите нива на кортизол отговарят за промените в мозъка.
Третият тип последици са психическите проблеми. Солиден брой изследвания сочат, че децата, които са били подлагани на физически наказания, страдат от психически заболявания като депресия и тревожност.
Така че, според доказателствата, телесното наказание е неефективно и носи риск от влошени развитие и поведение. Затова ААП реши твърдо да се противопостави на шамарите и вербалното унижение.
JAMA: Кои практики влизат в графата „вербално унижение“?
Д-р Сейдж: Когато даден възпитателен метод има за цел да засрами или унижи детето. Например ако вместо „Не прави това“, родителят каже „Ти си ужасен/ужасна“ или „Ще ми се да не се беше раждал/а“. Общо взето, всички груби думи, които един родител може да изрече под влияние на гнева.
Няколко проучвания, които съм чел, сочат, че последиците от вербалното унижение са сходни на тези от телесното наказание. Като лекар виждам логика в това, защото най-често боят от страна на родителите не води до физическа травма у детето, а до психологическа такава. Ако премахнете шамарите от уравнението, остават срама и унижението. Така че пердахът и вербалното насилие имат един и същ негативен ефект върху децата.
JAMA: Това значи ли, че родителите не бива никога да крещят на децата си?
Д-р Сейдж: Сигурен съм, че историята помни родители, които никога не са викали на децата си. Поздравления за тях. Но е едно да кажеш на детето си „Спри“, и съвсем друго – да му се разкрещиш с намерението да го унижиш.
За малките деца и децата в предучилищна възраст, родителят е най-важният човек в света, родителското внимание е най-важното нещо. И можете да използвате това желание за внимание, за да ги научите на добро поведение.
По темата:
Родителите у нас раздават шамари без да искат
"Какво са един-два шамара?", пита БПЦ
Шамаросването като част от "възпитателния" процес намалява през последните 50 години. Не такъв обаче е случаят с крещенето. Почти всеки родител все още повишава тон на децата си, правят го дори тези, които знаят, че викането не работи, казва писателят Стивън Марше за The New Yor Times и предлага друго решение.
Викането по децата може да е най-разпространената родителска глупост. Проучване от 2014 г., публикувано в The Journal of Child Development, показва, че ефектът на крясъците е подобен на този от физическото наказание: повишени нива на тревожност при децата, стрес и депресия, поведенчески проблеми.
Замислете се – колко пъти в родителския си живот сте си помислили "Е, това беше добро решение...", след като сте викнали на децата си?
Викането не ви помага да изглеждате авторитетно в техните очи, напротив – те виждат просто един възрастен, който не умее да се контролира. Изглеждате слаби, а и ако трябва да бъдем честни, вие викате точно защото сте слаби.
Повечето родители обаче, включително и аз, трудно могат да си представят да изкарат деня, без да викнат. Ново изследване, свързано с крещенето, представя родителите, изправени пред два проблема: Как да спра? И какво да направя вместо това?
Трябва да уточним, че тук не говорим за онези ситуации, в които крещите на детето си, защото то търчи да пресича на червено. Става дума за викането като форма на корекция (на успеха в училище да речем или защото детето пак е забравило да си измие ръцете преди/след вечеря или да си оправи стаята).
В тези случаи повишаването на тон е неефективно като инструмент и просто се превръща в грозен навик – навик, който се засилва все повече и повече с всеки изминал ден, защото, карайки се на децата си за едни същи неща, "оригиналното" викане просто спира да работи и вие усилвате звука.
Самото знание, че викането е лошо само по себе си, няма да помогне обаче, каза Алън Каздин, професор по психология и детска психиатрия в Йейл. "Ако целта на родителя е да покаже на детето си колко е ядосан и да освободи напрежението, крещенето вероятно е перфектна реакция", казва той. "Но ако целта ви е да промените нещо в детето или да развиете положителен навик в него, стратегиите са други и те не включват крякане.“
Мнозина смятат „позитивното родителство“ за форма на мързел, сякаш родителите, които са положително настроени и спокойни, не дисциплинират добре децата си. Но именно умереният тон изисква много предварително планиране и самодисциплина от страна родителите, които успяват да преминат от негативни емоции към конструктивни действия, вместо да крещят.
Д-р Каздин популяризира програма, наречена ППП - предистории, поведение и последици. Предисторията е настройката, която конкретно показва на детето какво очаквате от него да направи, преди да сте му казали какво искате от него. Поведението е нещо дефинирано, оформено и моделирано от родителя. Последствията включват израз на одобрение, когато детето е извършило определено нещо по очаквания от него начин.
Така че, вместо да крещите на детето си всяка вечер за това, че събува едната си обувка пред входната вратата, а другата се търкаля пред кухнята, помолете го още сутринта, ако може да се научи да подрежда обувките си. Когато се приберете, се уверете, че то ще се погрижи да ги сложи чинно до останалите. И ако го направи, кажете му, че това е супер.
Похвалата е доста особена тактика – трябва да си сложите една голяма глупава усмивка на лицето, ако се наложи, дори да размахате ръце във въздуха, за да покажете задоволството си от действието на детето. Следващото нещо е да кажете с приповдигнат тон на какво точно се удивлявате. Има и трета част - да дадете на детето някаква невербална похвала, например да го прегърнете. Звучи инфантилно, но така ще го накарате да отчете хвалбата, съпътстваща правилното поведение. И това е целта.
„Следвайки тези практики, стресът и пристъпите ви на гняв постепенно намаляват, както и поводите за тях - за сметка на по-добрите отношения с децата“, казва Каздин.
Хубавото на тази система е, че вместо да реагирате с лошо, когато децата ви правят нещо лошо, имате съзнателен план. Планирането обаче изисква дисциплина от страна на родителя и това е трудно. "В крайна сметка хората имат склонност да викат, защото това е свързано с еволюционен инстинкт за оцеляване, включващ и грижата за онези, които трябва да защитим“, обяснява Каздин. „Трудно е да се откажем от крясъците, именно защото ги асоциираме с правилна проява на родителска отговорност.“
Но не е и невъзможно. През 60-те години на миналия век 94% от родителите са използвали физическо наказание. Според анкета от 2010 г., броят им е намалял до 22%. Ако сме успели да се убедим в неефективността на физическото наказание, защо това да не стане и с назидателните вербални форми при общуване с децата?
Още по темата:
Укротяване на вряскащи деца: 4 стъпки
Родителите в България се чувстват все по-стресирани, тревожни, немощни и самотни - и в този контекст шамарът продължава да бъде устойчив символ в отношението им към децата.
Това беше едно от посланията, с които вчера бяха представени данните от национално проучване, свързано с телесното и вербално насилие над децата. Предаваме резултатите от него, защото смятаме, че са важни за вас, дори да не сте от родителите, които посягат на децата си, защото "днес много им се е насъбрало".
Може да сте само свидетели на шамаросване, срещу което обаче не реагирате и премълчавате, защото то е оправдано от иначе спретнатия градски родител-извършител като възпитателен метод. Или защото не вярвате, че то може да бъде преборено от институции, НПО, психолози или разговор между родители. Или просто нямате време да обърнете внимание на това, че шамарената фабрика все още работи с пълна сила. В съседния апартамент.
88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно „възпитателно“ средство, но въпреки това голяма част от тях продължават да ги прилагат - това е изводът от изследването, проведено в цялата страна от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата. (То включва и сравнителна информация от проучване за нагласите към шамарите и други форми на насилие, проведено през 2013 г. от агенция ЕСТАТ, т.е. проследяваме намалили сме шамарите и други форми на насилствено възпитание оттогава.)
Въпреки че използването на физически наказания е по-ниско през последните 5 години, данните показват, че около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики, сред които „застани в ъгъла мирно“ или друг вид пространствена изолация и причиняване на дискомфорт чрез заповед за заемане на неудобна поза, както и ненамеса при опасност от нараняване.
Делът на родителите, които не просто някога са прилагали подобни възпитателни методи, а СИСТЕМНО го правят, е около 1/4.
Проучването е проведено сред над 1000 възрастни (614 настоящи родители и 400 бъдещи) и включва също данни от интервюта със 79 деца.
„Не издържам“ – мотото на удрящия родител
Участниците в изследването споделят, че прибягват до шамари и други форми на насилие във възпитанието в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си.
Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание. И въпреки че все повече от тях осъзнават вредните последици от него, „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители, коментираха авторите на проучването.
Според тях е важно да се отбележи, че анкетираните възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата - обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. (Надяваме се, че тази равносметка е съзнателна, а не е породена от оправдателния режим "ударих му шамар, без да искам - и без да го/я нарека нарека тъпак/тъпачка".)
Наказание на всеки километър
Извън наказанията вкъщи, средата, която децата обитават, също не се справя добре с премахването на телесните и вербални възпитателни методи.
Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са често разпространени:
41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши на вербално насилие
22% свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка;
14% разказват за практики на игнориране
А ето какво казват децата:
Въпреки факта, че средата не предпазва децата от насилие, най-страшното е, че намалява броят на хората, които биха подали сигнал към официална институция, ако станат свидетели на шамаросване на дете от родителя му.
Проучването показва, че има срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата.
Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 в случай, че са свидетели на малтретиране на дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта; държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание.
С две думи: ШАМАРЪТ Е АПАТИЯ.
Единствената позитивна тенденция тук е, че са намалели отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56% - според авторите на изследването.
Страх и ужас какво чака децата навън
Проучването установява още, че преди 5 години агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за хлапетата в България. Днес родителите я поставят на първо място по опасност, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици, опасността от пътни произшествия и лошото влияние на приятелската среда:
Родители на ръба
Комбинацията от всички тези фактори води до тенденцията детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение.
Причина за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство, смятат изследователите. Тезата им е, че ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възлага като задача единствено и изцяло на родителите.
В големите градове тази тенденция се усеща по-силно, заради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите от страна на разширеното семейство.
Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г., намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Сега, времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.
Така отново се връщаме до шамарите
Напрегнатото всекидневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за това родителите да не разбират причините за т. нар. "нежелано" поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем.
Нормално ли е обаче да продължаваме собствената си обърканост с шамар? Категорично НЕ. Колкото и санкциониращо да звучи това. Ако шамаросвате децата си, спрете да оправдавате това със стреса, на който са подложени модерните-градски-изморени-възрастни. Ако не го правите и се ужасявате, когато видите родителите на приятеля на детето ви да го правят, говорете с тях, спорете с тях, скарайте им се. Защото ако има едно единствено нещо, за което ни е позволено и е важно да си пъхаме носа в чуждите работи, това е насилието. 1000 пъти по-опасно и заразно от "задаващия се" ларингит.
Спомнете си жестокия коментар на Елисавета Белобрадова Боят в детската градина е като този у дома, в който тя разчекна властващото в обществото ни вярване, че един здрав пердах понякога си е съвсем полезен, стига биещият да е майка или баща.
Както и супер отрезвяващия за българската народопсихология текст Децата трябва да си знаят мястото!” е мотото на родителите-насилници на специалиста по социална работа Александър Миланов, който засегна темата за жестокостта на родителите, които бият децата си, причините за това и последствията.
Разбира се, шамаросването и последващите му форми - физическо и вербално насилие - не са запазена марка само на българското родителско възпитание. В "Майко мила!" обаче твърдо, ама много твърдо вярваме, че който и да си на тази земя, и дори да си единственият на тази земя, който храни, къпе и "търпи" едно дете, нямаш правото да го “вкараш” в правия път с няколко шамара. Твърдо вярваме и в това, че (за да отложим шамарите) нямаме право да насилваме децата си с изрази като "непрокопсаник" или още по-жестоки етикети, които иначе поставяме само на идиотите, изпреварващи на пешеходна пътека.
Ето защо ви информираме за кампанията на Институт за социални дейности и практики Ръцете горе - срещу телесното наказание над деца!
„В България телесното наказание все още е социално приемливо. Вярваме, че е време за промяна и обществена нетърпимост към насилието над деца“, казват инициаторите на кампанията. Тя има за цел да повиши информираността в обществото за нуждата от елиминиране на телесното наказание и да насърчи приемането на практиките на позитивната дисциплина сред родители и настойници.
На сайта на проекта може да се запознаете с дейностите в кампанията и да се включите в някои от тях. На Facebook страницата на кампанията в продължение на месец ще излизат актуални материали за вредата от телесното наказание и идеи за позитивно родителство.
Можете да изтеглите и мобилното приложение handsupchildren, чрез което да направите кратък тест за проверка на родителския си стил и да получите допълнителна информация по често задавани въпроси за възпитанието на децата, препоръки и идеи.
Всеки, който има актуален възпитателен проблем с детето си, може да зададе въпрос в специално създаден онлайн Форум за родители и да получи съвет от квалифициран специалист.
Кампанията е част от проекта HandsUp - Promoting The Effective Elimination of Corporal Punishment Against Children („Ръцете горе: насърчаване на ефективното премахване на телесното наказание над деца"), финансиран от Европейската комисия в партньорство с водещи организации от Португалия, Испания, Германия и Гърция.
Опитът на ИСДП включва директна работа по превенция на насилието над деца, набиране на данни за ситуацията на деца, жертви на насилие, провеждане на самостоятелни проучвания, обучения и дейности за превенция на насилието над деца.
Пускаме този текст на Мария Касимова-Моасе с изричното ѝ съгласие, както и това на сайта Atrakcia.bg, в който той е оригинално публикуван. Вместо встъпление от Майко Мила!, препечатваме думите на авторката от личния ѝ профил във Фейсбук.
*************************************
Това е текст в подкрепа на онези жени, онези майки на деца, които стоят на палатки пред Народното събрание, а държавата услужливо не забелязва. Тези момичета продължават да се опитват да преборят системата, която ни/ги убива. Те не са масово подкрепени. Зад тях няма да застанат таксиметровите шофьори, нито международните шофьори, нито учителите, нито студентите, нито производителите на рози, мляко, жито и не знам си какво, нито профсъюзите (то па и едни профсъюзи...), нито ухапаните от КТБ.
Зад тях стоят само такива като тях. И децата им - в инвалидни колички, с бастуни, с психически или физически трудности, слепи, глухи, но деца! Човешки същества, които заслужават държавна грижа и поне някакво спокойствие за бъдещето си.
Изумително е как у нас всеки разбира от майчинство. Всеки знае каква трябва да е добрата майка. Всеки знае как трябва да се възпитава дете. Но когато детето е с проблем... ами да си го държи майката!
Няма по-самотно същество на тая земя от българската майка на дете с увреждания. На нея гледат като на просякиня, като на нахалница, която притеснява административния апарат, обслужван най-често от едни други жени и майки, ама с "правилните" деца. Затова и същите тези административни принцеси си позволяват да обясняват из нюйоркски форуми как добре се справяме със социалните си грижи - ами на тях просто наистина, дълбоко и искрено не им пука!
******************************
У нас никоя майка не е единствена собственичка на своето майчинство. То е събитие, което тя физически реализира – износва го, ражда го и винаги трябва да е на мястото си, когато детето ѝ има нужда.
Всичко останало обаче – възпитание, отглеждане и образование, формиране на мироглед – е собственост на българския манталитет. Не на обществото, защото то няма капацитета да го поддържа. А на представата на това общество за самото себе и за характера, задълженията и отговорностите (не и правата), които жените майки имат в него.
Мила моя майно льо
Не сме единствената нация, в чийто фолклор майката е постоянен герой. В нашите песни обаче тя е впечатляващо пасивен образ. На нейното рамо плачат девойките, които ще се омъжват, или момците, които отиват на гурбет, война или хайдутлук. Тя изпраща със сълзи, посреща с китки, нея я прегръщат за утеха, споделят ѝ трудности, възпяват я.
Българската народна майка говори малко, а когато “продума”, то е с парещи майчини сълзи и успокоителни припявания. Включва се да каже изобщо нещо, за да пита най-вече дали някой е болен, че да се закахъри за него, или пък е на път да умре. В страданието тя е основна фигура - да плаче, да нарежда, да кълне и опява, понякога и мълчаливо да отстоява битките на децата си, които прегръща в последния им час.
Ритуалното си героично мълчание тя нарушава и евентуално за да укори – най-вече син, че е хванал гората и няма намерение да се жени и да води снахи (още майки), които да народят на свой ред внуци. Дъщерите, които омъжени напускат майките си, също са обект на майчин укор, но по-рядко и проформа – все пак и дъщерята на свой ред трябва да стане пълноценна майка и да застине в тази отредена като единствено смислена и престижна за нея обществена роля.
Фолклорното съзнание, подплатено с вехтата, но мощна подкрепа на православието, не забелязва жената извън майчинството. Веднъж станала майка, тя вече е само това.
В народното съзнание възможно най-трагичната роля на една жена е тази на бездетницата, “безродната”, “яловата”. Празната утроба означава празен живот, но и не само – тя е основание за всеобщо съжаление, което неизменно прераства в презрение. И по-лошо – презрението води със себе си и наказанието.
Презрението обожава причинно-следствените връзки с трансцедентален характер, защото така се легитимира и оправдава жестокостта си. Затова то се опира на идеята за “божествено наказание” – неосъществената жена е тази, която не е станала майка, а ако тази мисия ѝ е отнета от висшето съзнание, трябва да има сериозна, божествена причина.
Според това примитивно мислене, бездетието е само женска неспособност. То е следствие от изконния грях на Ева, че е споделила с Адам на глас това, което е прозряла.
По отношение на греха мъжът е пасивен – на него той му е “натресен”, зорлем му е вменен, поради трогателната му невинност и синовна отдаденост на бащоподобния бог. За да изкупи своята вечна вина на съблазнителка, жената има само един път – майчинството. И в него тя трябва да бъде такава, каквато ѝ повелява обществото – героична и на разположение.
Българската майка юнашка
За българина майчинството само по себе си е функция, която трябва да се изпълнява по точно определени обществени критерии. Тези критерии не само че почти не са се променили през последните сто години, но и все повече се връщат към някакви фолклорни ценностни парадигми, които стоят удивително нелепо в съвремието ни.
Според обществото ни жената престава да е самостоятелна личност в мига, в който стане майка. Затова тя няма право да изпада в депресии, да е стресирана от бебето и отглеждането му, камо ли пък да има някакви лични желания и амбиции, които изискват да не е денонощно залепена за памперса му.
От нея се иска да кърми детето до предучилищна възраст, да предотвратява всеки бебешки рев, да може да го дешифрира като желания и намерения, които да изпълнява незабавно, да готви питателна храна, да пере, глади и чисти без да се оплаква (нали е в името на “новия живот” – значи може да е само удоволствие!), да учи с детето си, да познава всичките му капризи, приятели и интереси, да запълва смислено свободното му време, да възпитава в ценности.
Цялото това занимание обществото приема не като работа с физическо и психическо натоварване, а като женска награда, като доказателство за осъщественост. Затова и според българското мислене майчинството е по-скоро някаква безкрайна и красива ваканция, нескончаемо удоволствие, което може само да те радва и въодушевява.
Всеки човешки порив на една жена да разчупи тази схема на майчинството, като се опита да я пригоди към своя модерен и динамичен живот, е обществено укорима. Майката не бива да излиза с бебето си в мол, защото се пречка на "свободните" хора с всичките си там количка, дрънкалки и детски рев. Не е добре да сяда в кафене или да обядва в ресторант, защото "добрите майки си стоят вкъщи с децата".
Не дай си може пък да пуши! "Лапналите" цигари майки са постоянният трън в очите на всички останали членове на обществото, които си изпълняват социалните задължения по учебник.
Майката не може още да се "гласи" особено, защото "не ѝ приляга" на майчиния образ. Тя трябва да остави на заден план своята женственост, но пък в същото време и бързичко да влезе във форма, че иначе мъжът ѝ няма да я харесва. А като не я харесва, естествено ще си потърси утеха при друга, влязла или изобщо не излизала от форма жена.
Изневярата се приема като първородния грях – мъжът в нея отново е пасивен! Оказва се "принуден" да се оттласне от собствената си жена, след като тялото ѝ е станало неатрактивно и антиерекционно! В същото време обаче за жената майка е недопустимо да си има любовник. Тя е носител на приемани за изконни ценности, удобно облечени в религиозни одежди. Децата за гледане априори кастрират еротизма на майката.
Майчинството убива либидото. Сексът не е приоритет на една родила жена. Той даже не е в редицата на нейните човешки необходимости. Децата и майчинството трябва да са достатъчни и да запълват всичките ѝ емоционални или физически нужди. Функцията на майка е в тотален превес над природата на жена. Ролята надмогва същността и става ръководеща. Тежкó ти, ако не се вписваш в това! "Уууу", ако не си перфектната майка! И мисли му, ако не си майка на перфектни деца.
"Уродливото" майчинство
Прочетох това в един коментар под пост, свързан с протеста на майките на деца с увреждания, които от известно време са на палатков лагер пред Народното събраниe под слогана "Системата ги/ни убива". От жена беше написан, от майка.
Децата ѝ обаче били "здрави", защото "господ нямало за какво да я накаже"…
Развяваше безпроблемното си майчинство като индулгенция срещу всякакъв вид обвинение в греховност и възмутено обясняваше на майките на "различните" деца, че от тях обществото няма никаква полза. Затова и протестите им били "прехвърляне на вината", която те си били носели за увредените си деца, върху здравите такива и техните с-нищо-невиновни родители.
Няма да правя разбор на подобна гледна точка – рискувам да изляза от добрия тон, а това само би ме приближило до въпросното уродливо мислене. Ще кажа само, че такива гласове изобщо не са гласове в пустиня, а са подкрепени от цял обществен, при това административен и народопсихологически хор.
Системата се държи точно толкова репресивно с тях, колкото мълчаливо, но категорично ги отхвърля и средностатистическият Българан, на когото не му се е случило да се бори за достойния живот на "различното" си дете.
Особено чувствителният на тема "българската майка" нашенец може да изпитва съчувствие към родителството на "несъвършени" деца, но само ако пред него е единичен случай. Той се трогва от конкретна майка и нейната ясна кауза – да събира пари за инвалидна количка, терапия, лекарства, проходилка, бастун. Очите му сълзят при вида на миловидни дечица, чиито родители са направили дарителска кампания или страници във Фейсбук, за да се борят някак със страданията им.
Там българан може да напише с много удивителни нещо от сорта на “душичка мила!!!” и да призове с цяло гърло и главна буква “Бог да го закриля и носи изцеление”. Може да сподели страницата и дори да приведе някаква сума по сметка, което, разбира се, е добро и похвално дело.
Когато става дума за незнайното лице на общия проблем обаче – този с липсата на адекватна грижа за другите деца на това общество и техните съсипани от държавата родители – нашенецът се оттегля. Дори става агресивен – не му е приятно разни недъгави деца да му се мяркат по жълтите павета и сърдитите им майки с черни фланелки да му човъркат в удовлетворението, че Бог го е дарил със здрави наследници.
Не му е добре от общите ни данъци да се отделят неговите… колко… петдесет стотинки годишно? левче? за някакви непроходили, неговорещи, невиждащи, нечуващи или кой знае какво още неправещи деца, дето утре и един лев няма да изработят за тази така съвършена иначе държава!
Товарът от тези деца и техните майки върху плещите му тежи повече от този на държавния апарат, олигарсите, откраднатите народни пари от КТБ, бъдещата атомна и екологична бомба Белене например. На тях не му стиска да противостои, защото "няма смисъл".
Ама на майките – колко му е? Пък то и на протестите им татковците са малко – повечето така или иначе са се изнизали като мокра връв, когато е станало ясно, че не са се размножили в богоподобия.
И са го направили по същите ретроградни причини – "вината" трябва да е в майката, значи тя трябва и да си понесе последствията.
Този начин на мислене е по-страшен от държавния геноцид, който разтакава тези жени от месеци и им хвърля прах в очите с някоя и друга оставка и снизходително отношение като към безделнички. По-страшен е, защото класифицира майчинството на "добро" и "лошо" според проектираното и очаквано само като "полезно" бъдеще на децата.
Когато детето е здраво, майчинството е обществено наблюдавано и коригирано. Детето е "наше", общо и ние гражданствено се грижим майка му да го гледа "както трябва". Ако детето обаче се окаже "различно", майчинството на майка му си е самотно занимание.
Този начин на мислене е плашещ, защото е роден в човешко сърце, не в държавен документ. Той не е плод на административна категория, а на нравствена такава. Така се ражда геноцид. За него тези, които са “извън норма”, са щета. Можем да им съчувстваме, но не можем да ги подкрепяме. Защото българската майка юнашка не ражда щети – тя ражда само юнаци! Или други жени, които на свой ред да станат майки на още юнаци.
Вместо заключение
Този текст не е обвинение срещу елементарното съзнание. Той е срещу неговата примитивна логика, според която едно дете или един човек в нужда може да е излишен обществен "товар". Майчинството (само на здраво дете), приемано като единствена личностна и обществена реализация на жената, не е български феномен.
То е било част от културата и традициите на много нации, които днес приемаме за стожер на либералните ценности. Въпросът е обаче, че благодарение на цивилизационни практики като култура, изкуство, възпитание, образование и формиране на критично мислене, те са надмогнали тази своя антихуманна ограниченост и са я отстранили в процеса си на развитие и растеж. Нещо, което у нас не само не се случи, но и произведе активен процес в обратна посока.
Нормално – ретроградността удря там, където няма осъзнато поддържане и създаване на ценности – в бездуховието. Така в българския цивилизационен вакуум полека-лека се настаняват нравствени бездни. За майчинството, за бедността, за увреждането, за произхода, за цвета на кожата, за пола…
Хубаво е да не забравяме само, че всеки един от нас във всеки момент може да падне в някоя от тези бездни. И тогава, когато перспективата неминуемо се преобърне, от другата страна трябва да има поне един чифт очи, които да те гледат с разбиране.
Преди време повишихме градуса на интернета с текста на Диана Гигова за тръшкащото се дете. Решихме, че е време да върнем интереса върху темата и да поговорим какво да правим, когато детето започне да се тръшка и има ли смисъл от „наказания“ в този момент.
Наскоро в един от майчините форуми майка сподели как, вместо да накаже провинилия се син, защото е направил някаква страшна беля, тя го е прегърнала. Реакциите не закъсняха – другите майки я осъдиха, че така тотално сбърквала детето, като го наказва чрез прегръдка.
Повечето добри родители изпитват понякога необходимост да покажат ясно на децата си, че правят пакости или се държат невъзпитано. От друга страна, някои родители смятат, че успешно се справят с възпитанието на децата без изобщо някога да са ги наказвали.
Всъщност много е вероятно отношението ни да зависи от това как са били гледани самите родители.
Поинтересувахме се какви са алтернативните форми на наказание, които няма да се върнат обратно като бумеранг към майчините ни глави някой ден, и да ни ударят с порастващо, невъзпитано и емоционално нестабилно дете, за което ние сме виновни.
Ако очаквате да прочетете колко ефективно е да наказваш детето да стои на колене върху ронена сурова царевица, затворете тази страница – живеем в 21 век, когато смятаме децата за човешки същества с разум и интелект.
Затова ето няколко по-уважителни примера как покажете на детето, че това, което прави, не е хубаво.
Но преди да пристъпите към тях, първо се успокойте. Добре е да сте спокойни преди да наложите каквото и да било наказание.
Поемете си няколко пъти въздух дълбоко, за да се преборите с естествената си първична реакция на гняв. Успокойте лицето и гласа си. След това опитайте едно от тези алтернативни наказания, които работят... понякога.
Съвместното наказание. Изолацията, присъща на самотното наказание, когато пращате детето в стаята му, може да е ужасно тежка за деца, които понасят самотата трудно. Затова вместо да го пращате самичко в стаята му, отидете с него и изкарайте наказанието заедно. Използвайте времето, за да обсъдите поведението му и в кое точно детето е сгрешило.
Опитайте се да разсеете детето. Колкото по-малко е детето, толкова по-невъзможно е да обсъдите с него поведението му или с приказки да го придумате да спре да се тръшка. Тогава то е в окото на бурята и няма майчина или бащина дума, която да го успокои и да го върне на земята.
Затова, ако усетите, че настъпва момент на тръшкане или приближава бурята на истерична сцена, се опитайте да разсеете детето преди да са го увлекли емоциите. То иска да се люлее на люлката, но точно в този момент едно момиченце се качва? Преди да е дошъл Страшният съд, припомнете му колко забавна и страхотна е пързалката (или каквото детето ви смята за също толкова забавно, колкото люлката).
Вие най-добре си познавате детето и знаете от колко могат да му се подпалят нервичките, съответно и вашите, затова предотвратете военния конфликт още преди да се е случил.
Направете нещо комично. Виждали сме майки, които в разгара на тръшкането на щерка им в магазина, застават лице в лице с нея и започват да правят комични физиономии и гласове, все едно имитират тръшкането ѝ по ужасно смехотворен начин. В 9 от 10 случая детето похълцва няколко секунди и истеричното крещене се превръща в смях.
Предложете алтернатива. Децата невинаги разбират света на възрастните, особено когато стане дума за пари и за купуване на неща. Най-честата ситуация е да видим тръшкащо се дете в магазин, което почти се влачи след майка си в ярост и сълзи, защото тя не иска да му купи камионче от филмчето „Коли 2“ за скромната сума от половината ѝ заплата.
Няма как да обясним на малкото хлапе концепцията за труд, заплащане и битови сметки. В тази ситуация можете да предложите на детето алтернатива – нека избере самичко дали да бъде купена зърнена закуска с играчка-изненада (например) или друга играчка на същата стойност, като закуската.
Ако не иска да чете книжка точно в този момент, дали иска да излезе да порита топка или да поиграе с конструктор например? Идеята е, че отнемайки желания обект, който е повод за тръшкането, да му предоставяте алтернатива, която да е удачна и за вас, и за него.
Този подход, между другото, е доказан от наши приятелки, които се кълнат, че така децата се научават по-лесно да взимат важни решения като по-големи и определено спестява тръшкания за играчки в детските хипермаркети.
Или как нищо неподозиращата особа на Стефи, известна с любовта си към високите токчета и дългия шопинг, скочи съвсем изведнъж в дебрите на лигавниците, детските площадки и нощното неспане при тригодишните
Когато всяка от нас, жените, описва мечтания мъж, обикновено се започва с качества като "умен, красив, с чувство за хумор" и евентуално завършва с "ако може да свири на два инструмента, да обича да гледа опера и да може да прави панакота с малинова заливка". Повечето от нас няма да се сетят да кажат нищо по въпроса "и, също така, би било, може би, по-лесно, ако не върви в пакет с глезено тригодишно и бивша, която мрази него, вас и целия свят - абсолютно безпричинно". И така, и аз не се сетих да си го пожелая по този начин, а и понеже се смятам за широкоскроен, любящ и отворен към другите човек, не си и помислих да отблъсна чудесния мъж, само защото той имаше малко дете. (Пък и умее да прави панакота с малинова заливка, да меси тесто и да кара самолет, тъй че....)
Някой би казал - ама, разбира се, че наличието на дете от предишна връзка не е причина да си помислиш, че не искаш да имаш нищо общо с този човек. Оказа се, че не е точно така, защото след няколко разговора с различни приятелки една голяма част от тях ми казаха, че никога не биха се впуснали в сериозна връзка с такъв мъж поради ред причини - нежелание да делят любовта му с някакво друго същество, нежелание да делят свободното му време, ресурсите му и, също така - да жертват от своите, за да помагат всячески с възпитанието и грижите за въпросното дете.
Аз обаче реших, че този господин адски много си струва, а след известно време прекарано с него, напълно се убедих в този факт. Въздъхнах и...скочих.
Бойната ми стратегия в началото беше следната: какво толкова сложно има - ние се виждаме с момиченцето десетина дни в месеца, (имат 50:50 родителски права с майката), ще си играем малко, ще си хапваме заедно и ще ходим в парка. Аз няма да имам възпитателна функция, ще бъда просто приятелчето, което носи готини гумени понита за игра и блестяща топка, която може да се мята във всички възможни локви и кал, но остава все така чудесна.
Оказа се, че не е толкова просто. Приятелството се получи лесно, поради общата ни страст към "Моето малко пони", но това не донесе очакваната леснота в съвместния живот. Всичко, за което бях чела в Майко Мила, ме връхлетя неотменно, като буря в Южна България, предсказана с 90% точност от Емо Чолаков.
Нощното неспане. (03:10- ТааАате ...04:45 - ТааааатЕЕ...05:37... Татееееее). Ревът на детските площадки, когато се окаже, че днес не може да се качим на влакчето. Омазаните дрехи. Разлятите чаши. Отказаното десето детско филмче за деня и последващото тръшкане. Номерата, целящи да отърват спането следобяд. Не споменавам саботажа от майката, която ни връчи пакет лекьосани и умалели детски дрешки за обличане за седмицата и ни каза да се оправяме с тях.
Тогава реших, че трябва да действам.
Изчела подробно Майко Мила и други сайтове, въоръжена с шестицата си по детска психология от университета, както и пълна торба новозакупени роклички и сандалки (защото как така детето ще ходи с отеснели панталонки и леке от доматен сос), тръгнах да пооправям положението....или поне да опитам.
Не можех да остана кротко отстрани, защото когато си в кюпа...ами, в кюпа си и това е то. Посъветвах мъжа ми да започне да установява правила за излизане, игра и гледане на телевизия. Да не провежда 40-минутен кротък разговор за всяко избухване в рев, а простичко да обяви, че това няма да се толерира, че нещата стоят по съответния начин и положението е това, което е и номерът няма да мине. Затова целият цирк следва да приключи веднага иначе "Докторка Плюш" и "101 далматинци" ще се превърнат в мираж.
Награди под форма на близалки, надувем миньон и стикери с понита да бъдат давани при всеки спад на нощните крясъци и при непрекъснато спане. От своя страна, моята особа понесе в любимата си чанта Армани детски лигавник, неизменното ново пакетче салфетки, плюшено куче и мини топка, жетони за въртележки, шапка с надпис "Аз съм принцеска" и плодово пюре. (Още не се е пукало във въпросната чанта, предполагам ще стане, като го сложа в някоя още по-скъпа, но съм психически подготвена).
Съвсем очаквано, започнах и аз да врещя по плажа "Не във водата сама", "Докарай я под чадъра", "Пак трябва се маже със слънцезащитното" и ред други, обичайни за обстановката вопли. Вече мога да напиша и трактат на тема "Как да накарате детето да яде без да ви мрази" и друг от сорта на "Истински и изкуствени сълзи - прекратяване на тръшкането в три стъпки".
След неколкомесечно разконспириране на всички възможни детски номера, въвеждане на ред и дисциплина и награждаване на хубавите постъпки, в комбинация със слонското търпение на чудесния мъж и непрекъснатото му огромно участие в гореописаните процеси, както и спад в желанието му да глезоти, и две-три беседи по темата от моя страна, бележим червени точки и доста по-послушно дете, а пък аз съвсем заприличах на една типична изнурена особа, която има щастието да се окаже в опасна близост с тригодишно.
В заключение, бих искала да измрънкам, че никак не е лесно да се извършват всички тези дела, когато отрочето ... ами, не е твое! Любовта към него не идва лесно, а както четох, може и никога да не дойде.
Моментите, когато си мечтаеш да си в изискан ресторант с любимия и да си говорите за залеза... но вместо това следиш нечии малки омазани ръце да не обърнат за пореден път чашата с вода, не са малко и това те сломява леко. Жертваш желанието си за road trip на европейските столици и предприемаш седене в хотел с детски кът, в близост до плаж с люлки.... За истинска майка е едно да бъде такава...а за мен е съвсем друго.
Често ми е тъжно, отчаяно и досадно. Но животът е разнообразен и странен и човек сам си избира пътя. Поживьом - увидим, както казват на изток от нас и...ами, ох, майко мила.....
