Широко разпространено е схващането, че по-малките деца в семейството са по-разглезени и на тях „им се угажда за всичко“. Но Кристина Крауфърд от Scary Mommy ни представя един по-различен поглед върху живота на най-малките. Те – обречените да износват умалелите дрехи на по-големите си братя и сестри, прецаканите да си лягат по-рано и пуснати да се развиват самостоятелно.
Онзи ден най-голямото ми дете ме информира, че маратонките вече са му малки и трябва да му вземем нови. Отчаяно се опитваше да ме убеди, че се нуждае от един точно определен чифт скъпи маратонки. Най-малкото ми дете беше наблизо и мило ме информира, че единственият чифт, който притежава, са старите и умалели обувки на по-големите му братя.
Той не се оплакваше, а просто смирено отбелязваше факта, че големият му брат винаги получава чисто нови маратонки, а за него са „остатъците“ на по-големите. И трите ми деца все се оплакват от реда си на раждане и смятат, че са изтеглили късата клечка. А аз се старая да им обясня, че всичко си има предимства и недостатъци. Но разговорът ни за новите обувки ме накара да се замисля за най-малките деца.
Но нека бъдем честни: да си най-малкият в семейството идва с доста жертви и преживявания, които са различни – не непременно по-добри или по-лоши – но различни от тези на по-големите ти братя и сестри. И разбирам колко дразнещо може да бъде това за най-малкото дете.
С първото дете документираш всичко, попълваш му внимателно бебешкото албумче с мерки и всички първи постижения, правиш му милион снимки на ден... Докато албумчето на най-малкото ти дете стои съвсем празно. Мога да ви кажа точните дата и час, в които най-големият ми син е казал първата си дума, направил е първите си стъпки и каква храна е опитал за първи път. Докато с най-малкото ми дете просто се радвах, ако е чист, нахранен и има някакви дрехи върху себе си.
Най-малкото ни дете е много спокойно и възпитано. На практика не се нуждае от каквито и да е наставления от наша страна, което е чудесно, защото сме доста заети да възпитаваме другите две, които изискват доста повече внимание. Най-малкият идваше с нас на всички спортни занимания на братята си и чак сега ми хрумна, че може би и самият той би искал да тренира нещо.
И имаш усещането, че по-големите имат повече привилегии от теб. „Защо те си лягат по-късно?“, ме попита малкият ми син, докато братята му все още играеха в другата стаят, а аз го приготвях за лягане. „Не е честно!“
Не всичко е негативно, разбира се. По-големите ми момчета смятат, че малкият им брат е разглезен. И не грешат. Обичам децата си поравно и се опитвам да ги възпитавам еднакво, но знам, че наистина позволявам малко повече на най-малкия. Склонна съм да го смятам за малко бебе, което се нуждае от моята помощ за всичко. Докато при другите двама знаех, че не са последното бебе, което ще имам, сега искам да запазя тези „бебешки“ моменти за по-дълго. Защото знам, че са последни и ще ми липсват.
Разминават му се повече неща, отколкото на братята му. Просто вече съм доста по-изморена. Имам по-малко енергия за микромениджмънт. А и съм се отпуснала малко с годините. Или пък просто съм се предала? Може би малко и от двете.
Макар да се е присъединил последен към семейството ни, най-малкият ми син никога не е бил последен в сърцата ни. Майчината обич не работи по този начин. Надявам се фактът, че е най-малък, да го изгради като адаптивна, независима и решителна личност. Надявам се винаги да отстоява себе, запазвайки добротата, която носи в сърцето си. Надявам се да изисква уважение и никога да не се задоволява с по-малко, отколкото заслужава.
Което ми напомня, че трябва да му купя нови обувки… И да му попълня бебешкото албумче!
