fbpx

Текстът на Александрина Морунова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Няма да чуете история за някоя известна дама. Няма и да ви занимавам колко таланти има жената, за която ще ви разкажа. Ще ви разкажа за една чакана бяла лястовица. Жената, която цял живот прави всичко!

От това да приготви вкусна храна, да научи децата да четат и пишат, да прегърне децата си, та чак до пренареждане на керемидите по покрива на бащината къща. Жената, за която ви говоря, винаги е получавала от живота много, но с много труд. И без късмет, защото животът много ѝ е отнел. На моменти всичко! Но плаче ли!? Страда ли!? Влачи ли се по земята!? Търси ли виновни за тежката си съдба!? - Никога!

Това е жената с най-перфектното червило. Винаги облечена стилно, с добре лакирани нокти, винаги сресана коса. Винаги с вдигната глава. Макар да съм родена като фина дребничка дамИЧКА, от мен тази жена направи воин. Във всички смисли на думата.

Заради нея днес умея да сготвя прекрасна вечеря за десетима, да разговарям за екзистенциализма и за фондовата борса, да лепя плочки и да фугирам камък, да си ушия модна дреха от стар чувал, да се усмихвам и да подавам ръка на хората, които имат нужда от нея.

Не бих повярвала, че може толкоз сила да е събрана в едно женско тяло и толкова добрина в едни очи, ако не познавах своята майка. И ако мислите, че съм прегръщана и вайкана за всяка драскотина, лъжете се. Веднъж ми каза, че след време ще ѝ благодаря, че не съм глезено дете.

Винаги съм учена да заслужавам и да оценявам каквото имам. И сега умея да се справям с всичко. Мога сама, защото тази жена ме е учила да се справям така, че да нямам нужда от помощ. Ако помощ дойде, да я оценявам, но да не я чакам.

И тя никога нищо не иска. Не очаква, не държи да получи. Едно, едничко нещо мечтае. Вперва поглед през прозореца и чака бяла лястовица. Мечтае да я види за миг, за да ѝ даде надежда.

Ако видите някъде бялата лястовица на мама, моля ви, пратете ѝ я, само да я зърне. Няма да я гони, няма да я затвори. Иска само да я види.


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Взимаме този текст от личния профил на неговата авторка Надежда Данабашева. Тя е майка на Борис, който тази година ще е първокласник. Борис е завършил детска градина в група за деца със специални образователни потребности и, въпреки че е приет по законов и установен ред в училище, записването му там се превръща в едно отвратително и унизително изживяване под насдслов "А защо в нашето училище?"

********************

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас. Мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище.

Много добро, централно, какви възпитаници има - ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи, отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е редът.

Стигаме до удостоверение, че е завършил предучилищна група.

Понеже Борис не е завършил такава, тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане.

Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище.

„Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна.

Показвам документи, говоря за наредби, закони.

„Не може“, пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: "Срокът е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал".

FINE!
След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам, че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам, че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонят по устав, че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща, се оказва, че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи.

Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме какво може и какво не може Борис, с кого работи.

Люси си записва прилежно всичко и е мила, и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефонът. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“.

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно, че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам, питам:

„Директорката иска да ме види?“

Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“.

О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник-директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители.

След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото, нали, законът какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?

- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте.

- Ама аз също не съм сигурна, че ще го приема!

- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате?

- Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде.

- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!

- (и трите ужасени, в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 

- Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка.

Защото трябва да промените, себе си, начина, по който преподавате, начина, по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина, по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“, ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога.

Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС.

И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до

тогава, успех на първокласниците и напред - науката, казват, била слънце.

Какво трябва да знаят децата (а и възрастните!) за поведението на връстниците си с аутизъм?

Макар аутизмът трудно може да бъде обяснен в рамките на петминутна анимация и тепърва имаме да учим още за това състояние, видеото, което ще видите по-долу, е страхотно начало да започнете разговор с децата си по тази тема.

Колумбиецът Алекс Амелинес е създател на "Случват се удивителни неща" - едно филмче със също толкова удивителна история в адаптацията му на български език.

"Хората с аутизъм не са болни, нито увредени. Те просто гледат по уникален начин на света. И с малко помощ от техните приятели ще успеят да споделят този уникален поглед и с нас. Аутизмът може да създаде прекрасни неща", казва Надежда Данабашева пред Дневник.

Надежда е човекът, завъртял колелото на процеса по създаването на това видео - буквално за броени дни!

Преди две седмици Надежда вижда в интернет филмчето "Случват се удивителни неща" (оригиналното заглавие е Amazing things happen). Като майка на дете с аутизъм, тя е активно ангажирана да обяснява на другите това състояние. Затова се свързва с Амелинес - за да му благодари за това, което е направил.

Неочаквано за нея, той ѝ отговаря и така следва спонтанното ѝ предложение да създадат български субтитри за видеото, а след това то да бъде озвучено.

"Той каза, че е отворен, че анимацията вече е преведена на повече от 10 езика. Даде ми материали, прати ми видеото без глас, каквото се искаше от него – изключителен човек. Толкова бърз и отдаден на това, което прави", разказва Надежда.

Следва съобщението ѝ във "Фейсбук" с молба да се намерят точните хора за дублажа. А те се намират за минути, след няколко десетки споделяния на публикацията ѝ. Хора предлагат да помогнат безвъзмездно, някои искат да дадат пари, ако има нужда, а Надежда трябва да отказва – желаещите са толкова много.

"Един мой пост във "Фейсбук имаше огромен отглас. Аз не очаквах, честно казано. Бях сигурна, че ще се справим, но просто не очаквах, че толкова много желаещи, хора - професионалисти, непрофесионалисти, се заеха", споделя тя.

С нея първо се свързва журналистът от Дарик радио Теодора Симова и ѝ казва, че радиото ще осигури студиото и необходимия технически екип за дублажа.

"Гери Турийска (създател на Пощенска кутия за приказки) - някой някъде в споделянията на съобщението я добави и каза: Гери, защо не вземеш да помогнеш?".

Не я познавам, но тя ми писа и каза: "Ако имаш нужда от мен, аз съм насреща". Даже се оказа, че тя има интервю в радиото в същата седмица, в която ние говорихме за записа, съвпаднаха си нещата – то и затова стана толкова бързо.

Тя в петък посети радиото, аз ѝ изпратих текста, необходимите материали, записаха го, на следващата седмица ми го изпратиха. И в рамките на не повече от една седмица ние реализирахме този проект", разказва още Надежда.

Следващата ѝ цел е да се направи жестомимичен превод, който ще е дело на Силвана Павлова. Идеята тук е преводачът да не е в кутийка в долния ъгъл на екрана, а да бъде "вграден" във видеото, сред анимационните герои. Освен на български, ще бъде направен и жестомимичен превод на английски.

Досега реализирането на проекта не е струвало нищо, освен малко отделено време.

"Наистина беше лесно, защото хората се включиха с огромно желание. Идеята беше да създадем нещо хубаво, за да може евентуално да облекчим хората. Нещо, което да помогне най-вече за образованието на децата и към това да има някакво разбиране у бъдещите поколения", казва Надежда.

А на въпроса кой има по-голяма нужда да бъде образован за аутизма в България – децата или възрастните, тя не се замисля:

"И двете страни. Децата сами по себе си няма да разберат какво се случва и това е нормално. За мен разбирането на това състояние и въобще - разбирането за това, че хората са различни и това не е лошо, трябва да дойде от възпитанието от родителите. Няма друг начин. Лошото е, че към момента родителите нямат инструментите, с които да обяснят на децата си какво се случва", казва Надежда.

По думите ѝ, в България материалите по темата са предназначени най-вече за специалистите, които работят с аутисти. И точно това прави българската версия на анимацията толкова ценна.

"Случват се удивителни неща" е филм, който се стреми да повиши информираността за аутизма сред аудитория, която не спада към аутистичния спектър, да стимулира разбирането и приемането на това състояние от бъдещите поколения.

Филмът е създаден, за да бъде гледан, обсъждан и споделян (безплатно) от всички - така че, споделяйте и разпространявайте, мили майки, показвайте на децата, и на мъжете, и на съседите, и на класната, и на всички!


Днес е 1 декември - Световният ден за борба с ХИВ/СПИН. На този ден в Майко Мила е Цветелина*, майка и съпруга, която 2 седмици преди да роди научава по телефона страшната новина, че е ХИВ позитивна и носи и вируса на хепатит С. Убедена е, че се е заразила от
бившата си връзка. Това е разказ за нейната страховита 8-годишна борба. История за драмата, през която е преминала, научавайки за инфекциите, и за борбата ѝ с администрацията, здравната система и нейните представители. 

****************************

Всичко започна един вторник. Помня датата като вчера. 4-ти ноември. Събудих се с мрачно чувство. Бях сънувала два плъха, които се гонят в кръг. Преди доста години четях съновници, после се отрекох от това - първо, защото ме натоварваше да стигам до условни ”заклеймявания” и второ, защото попаднах на сериозни твърдения, че са бесовщина...

Но...този сън ме провокира като студен дъжд. Отидох до лаптопа си, влязох в онлайн съновник и потърсих ”плъх”.

Болест.

Това пишеше в тълкуванието. Нещо ме проряза. С мрачното предчувствие, че този сън не е случаен. Винаги разбирах кога един сън e предупреждение.

Денят продължи лежерно. Помня, че правих разни домашни скучновати неща. Към 14 часа мобилният ми извъня. Леко се ядосах. Кой пък се сега точно се е сетил за мен, бях вече полегнала на диванчето с идеята блаженно да почивам. Бях в 9-ти месец от бременността си. Точно 17 дни преди да родя чаканото с толкова трепет дете!

После всичко стана бързо, необратимо и жестоко.

”Моля те да приемеш новината спокойно, защото не сме сигурни дали изследванията са коректни”.

Така започна докторката по телефона ми. Жената, която следеше бременността ми. Прекрасна, спокойна бременност, без каквито и да било усложнения.

Аз съм сигурна, че такъв случай като моя няма. Разбрах за инфекциите една седмица преди да родя. Това е случай, който може да се отбележи с четири удивителни. По принцип, в началото на бременността и в най-затънтените ДКЦ-та ти правят изследвания за ХИВ, хепатити... Да, ама не.

Следяха бременността ми в една доста известна частна клиника. Преди да реша да забременея, си бях направила всички видове изследвания, само не за ХИВ и хепатит С.

До четвъртия месец лекарката, която ме проследяваше, ми мереше кръвното, назначаваше ми кръвни картини… Попитах дали не трябва да ми се направят някакви други изследвания, например за полово предавани болести, токсоплазмоза, ХИВ... Нейният отговор беше “не” и че има време. Тя по-скоро ме убеждаваше за амниоцентеза, което бе абсолютно безпредметно при мен.

Може би, ако знаех в началото на бременността за инфекциите, веднага щях да започна лечение за ХИВ и рисковете от заразяване на бебето щяха да бъдат по-малки.

”Имаме информация за позитивни тестове за ХИВ и хепатит С”.

В този момент дъхът и мисълта ми спряха. Да, спряха...Всичко се сгромоляса, като след цунами. Минути по-късно затворих, едва дочула къде трябва да ходя на повторни изследвания. Исках да не се бях раждала...за първи път изпитах точно това чувство - да не се бях раждала...всички минути, всички часове, всички дни оттук насетне щяха да са гилотина. Безнаказана и необратима.

Сълзите ми се стичаха без да плача. Представих си още 5 години живот, дете сираче и ... съпруга ми. Ами той? Как ще му кажа? Какво му е на него? Заразен от мен?

Кошмари. Истински. Безкрайни. Чакаше ме война.

Минути по-късно му звъннах, трепереща и плачеща, да се прибере вкъщи, защото имам лоша новина. Първо той помисли, че нещо става с бебето. Долетя на секундата. Като чу новината, каза ”Абсурд”! Ако ни имаше нещо, щяхме да сме го усетили досега..."

Но не, аз знаех, чувствах че има нещо. Върнах лентата назад. Спомних си стария си "любим". Разказите му. Африка. Връзка с черна жена. Необезопасен секс. Дългите му боледувания, почти през месец. Тъпченето с антибиотици...как често го майтапех, че сам си ги пие - с повод и без повод... после се сетих как преди година ми беше звъннал само да ме пита как съм и в същото време ми каза, че лежи болен от менингит в Инфекциозна болница.

Всичко в един момент ми се изясни. Нямах съмнение. Нямах надежда да е лъжлив тест. Нямах. Бях няма. Бях онемяла от себе си.

После започнаха сълзите. Вървях по улиците без да знам сънувам или е реалност. Всъщност, реалността ме приземи още на другия ден. Национална потвърдителна лаборатория.

Първи бърз тест за съпруга ми. Минутите, докато го чакахме, ми се сториха кошмарни.

Изведнъж видях втората чертичка. Точно както при бременност. Шокът беше пълен. Аз съм предател. Аз съм заразила съпруга си. Най-обичаният от мен човек. Ангелът, на който се врекох във вярност.

Той го прие тихо, тъжно и сурово. Каза само едно нещо, което ме отвърна от самата мен. Думи, които няма да забравя никога.

”Тъкмо постигнах нещо в живота си...и сега ми се иска да се хвърля от балкона”

Това беше единственият път, когато заплака със сълзи.

После чете информация в интернет и каза, че нещата ще са наред. Че има терапия. Че не е задължително да се разболеем, че може и да не умрем скоро. После дойде Инфекциозна болница. Сърдита и тросната лекарка, която ме накара почти 2 часа да чакам за преглед.

Почти ми крещеше как съм допуснала това... колко е безразсъдно. И нито грам човещина или загриженост към бебето. Спомена за сироп, който се дава след раждането. Упътиха ни към Майчин дом. Само това. Нито дума за сектора, в който трябва да ида.

Нямаше как да се сетя сама, че трябва да търся ”майчин риск”, а не ”патология”.След часове висене пред случаен кабинет, най-накрая ни прие докторка, която се усъмни в резултатите. Трябваше и официален протокол. Моят все още не беше излязъл. Чаках го за следващия ден.

Отказаха ми секцио, каквото беше задължително за моя случай. Казаха ми: "Идваш и раждаш естествено". Това беше първият голям шамар, който заслужено си получих. Така си мислех. После седях, гледах адреси, звънях...и случайно или не, един добър специалист-лаборант от Национална потвърдителна лаборатория ми препоръча известна столична специалистка от частна болница.

Беше сряда. Отново помня деня. Дойдох пред пред клиниката с такси, почти като на спринт, обясних на регистратурата, че съм спешен и сложен случай. И като по чудо докторката ме прие. Беше нейният ден за прегледи. Изслуша ме внимателно. Каза, че съм недопустим за медицинската практика случай - да бъда открита толкова късно. Съгласи се на секцио.

Разбира се, срещу много добра сума, която трябваше да гарантира самостоятелна изолирана стая, неща за еднократна употреба и въобще - специален режим. Инкогнито. Запомних думите ѝ.

Не казвайте за състоянието си, обществото ни е прекалено консервативно.

Детето се роди живо и здраво. Всъщност, за последното още не знаехме. Трябваше да пие 4 седмици антиретровирусен сироп. После следваха тестове. Така до 6-ти месец, когато тестът щеше да е окончателен.

Следващите месеци бяха време на агония, сълзи и тишина. Болезнена тишина, в която хиляди въпроси нахлуваха всяка минута...защо, защо, как? Четях в несвяст и за двете инфекции. За ХИВ знаех, че има лечение - ДОЖИВОТ, всеки ден, шепа хапове...но пък не се умира. Четях и не вярвах. Усещах само, че всяка минута ми е подарена.

После започнаха дни наред четене за хепатит С. Жестока и трудно поносима интерферонова терапия. Почти като химиотерапия. Ужасяващи старнични ефекти... Кошмари. Това ме чака. Но не мислех за тях. Мислех само за детето. Гледах го всики ден - дали диша, как се храни, как спи... Първият тест беше 0,72. Трябваше да е под 0,50. Увериха ни, че резултатът на втория ще е добър. Че има надежда...всъщност, надежда винаги има. Само че, как точно да я чакаш?

После тръгнах по тестове за хепатит. Александровска болница. Тягостно място. Тълпи от хора, чакане, чакане, чакане...попаднах на блестящ професор, който видя в мен ”интересен медицински случай”.

Хората с такива две инфекции са обикновено наркомани. Аз не бях виждала никога в живота си наркотик. Много малко ми вярваха за това. Повечето ме гледаха с презрение и съжаление. Но имаше и добри изключения. И да, това беше урокът който научих тогава, а и години по-късно. Има, слава Богу, добри изключения.

Получих интерфероновата терапия, година на ужасни приключения - от тежка депресия, косопад, безсилие да станеш ден след седмичната доза, афти, температура... всеки ден по нещо от палитрата. Така до третия месец.

Първи резултат - вирусът беше изчезнал. Радост! Победа! Животът ми имаше смисъл.

След още 9 месеца ме чакаха добра и лоша новина. Хубавата - че детето беше ХИВ негативно. Лошата- че вирусът на хепатит С беше в релапс, тоест беше се върнал. Да, на 12-ти месец от лечението отново беше дошъл да ме прикове в оковите си. И не само това.

Интереферонът ми довлече алергия, не можех да дишам през носа си, загубих част от слуха си. До степен, че в един ден се събудих и чувах само боботене, но не разбирах почти нищо. Този път кошмарът не беше само страх. Този път беше истински.

Последваха нови специалисти, болници, изследвания...апартчета за уши, дни на самота, депресия, мъка... Попаднах на форум за хора с подобен на моя проблем. Едно момиче от интеренет, една малка фея, ми сподели за специалист, който прави операци, имаше шанс.

Имаше шанс слухът ми да се върне. И ето, почна се отново...тестове, надежда, подготовка за операция.

Минах през нов кръг на ада - първо професорът искаше да ме оперира, после болницата, под претекст, че нямат изолатор за инфекциозни случаи, ми отказа. Свързах се с приятел от Национална пациентска организация, който прие случая ми лично и успя да разтропа системата. Ето, отново съм щастливо изключение. Поредният слънчев лъч.

Операцията мина успешно. Вече чувах. А междувременно започнах и терапията си за ХИВ. Нищо страшно на фона на всичко, което дотогава бях пила. Просто някоколко хапчета на ден. Точно като добавки. Пиеш и забравяш. Хапчета, които убиват вируса в кръвта. И знаеш, че ХИВ е "приспан". С такава мисъл живея и до днес.

Оттогава до днес са минали 8 години. През последната успях да мина и най-новата терапия за хепатит С - само 3 месеца по хапче на ден. Нова, скъпа терапия. Почти 100 000 лв. Бях сред щастливците, които я получиха. Привилегирована съм, защото минах в списъка на спешните нуждаещи се - заради двете си инфекции.

Много пъти през годините си задавах въпроса защо ми се случиха и двете неща? Защо и двете инфекции на мен?

Идва време, когато сами намираме отговор на въпросите си. И слава Богу за това. Защото, когато се примириш, си по-отговорен и към себе си. И с други сетива за света.

8 години, след като родих, осъзнавам че съм преминала през всичките си изпитания, за да получа прозрения, за които сигурно иначе нямаше да се замисля. Научих че малките добри изключения могат да осмислят и най-тежките ни мигове. Че всяко нещо се изстрадва, за да осъзнаеш цената му. Че нищо не може да се случи без търпение...

Днес моите две инфекции ги няма. Едната, надявам се, завинаги. Другата, образно казано е “приспана”.

Не се имам за болна. Аз съм по-здрава от половината си познати. Не съм имала дори тривиална настинка последните години. И знаете ли кое е чудото? Не са само хапчетата.

Надеждата. Вярата. И любовта. Те са най-добрата терапия.

---------------------------------------
*Името е променено с цел запазване на анонимност. 

Валентина Георгиева-Христова е при нас, за да отпразнуваме 15-тия рожден ден на дъщеря ѝ заедно. И тъй като дъщеря ѝ не може да ѝ напише писмо, Валентина, познавайки своето пораснало момиче добре, ще го напише от нейно име. Честит рожден ден, мило дете!!!

Добро утро, мамо!

Наспа ли се? Или както всяка година на тази дата се събуждаш с усмивка, но зачервени очи. И всяка година си обещаваш, че днешният ден ще е изпълнен само с радост. Никакви лоши спомени...
Помниш ли, мамо, как преди 15 години на този ден дойдох при вас, как ме чакахте с тати с вълнение и любов. Помниш ли как се родих след много болки, не изплаках като другите бебета, но ти плака много.
Помниш ли как те оставиха в стая с други майки и техните бебета, а моето легло беше празно.
Ех, мамо, помниш ли следващите два месеца...все казваш, че си ги забравила. Не си, мамо. Помниш всяка секунда, минута, всяка дума на бездушните лекари, всяка малка надежда , която поникваше като зрънце, но после сякаш буря я отмиташе.
Помниш ли как се борих, за да оцелея. Как ти самата беше изгубила вяра, че някой ден ще ме гушнеш. Трудно ми беше , защото лекарите казваха, че няма да се справя. Какво знаят те?! Исках да оцелея, защото знаех, че съм ви нужна, както и вие сте нужни на мен.

Помниш ли, мамо, когато сякаш с поглед ти казах: Бъди силна, не се предавай, аз ще се справя! И го направих.
15 години. Донесох ти много, много усмивки. На теб, на тати и на сестра ми. Ти искаш да помниш само усмивките... Не се получава, мамо, нали? Защото не бяха само усмивки. Научи се да се бориш, научи се да падаш, а после да ставаш. Превърна се в силна жена. Да, знам, че  ме сънуваше различна, постоянно бърбореща. А сутрин се събуждаше и...
Често плачеш и сега. Но вече се научи да бъдеш щастлива. Научи се да цениш това, което имаш. Усмихваш се много, много и аз обичам да те гледам усмихната. Не мога да ти го кажа с думи, но ти ме познаваш така добре... с теб си говорим с погледи. На онзи нашия, таен език, който е неразбираем за околните.
И аз съм щастлива, мамо, но ти го знаеш, нали! Често тати повтаря, че съм най-щастливото дете на света, че умея да се радвам на дреболии, които другите деца не забелязват. И е прав. В моя свят няма хора с лоши сърца, аз не разбирам лошото, не го познавам. И затова съм щастлива.
Вече съм на 15г. Отдавна спря да ме сравняваш с другите деца и да мислиш каква щях да бъда ако... Защото аз съм такава, каквато съм. И вие ме обичате точно такава. Често се ядосваш с непознати, с познати, че и с близки хора, които така и не приеха каква съм аз. Недей! Те не знаят какво губят.
Знам, че днешният ден за теб е много щастлив, но знам, че там някъде вътре в сърцето ти има едно малко местенце, което не може да се отпусне и да празнува. Това местенце го знаем само аз и ти. Нарича се болка. Но е толкова мъничко местенце и ти така добре си го скрила.
Колко съм щастлива! Имам чудесно семейство- ти, тати и моята сестра. Ако там горе на небето наистина има някой, който ти наричаш Господ, вероятно сега седи и се усмихва, защото знае, че извървяхме дълъг път с теб, за да се научим да бъдем щастливи. Но успяхме. Не че и сега няма сълзи. Има. Но ти разбра, че някои неща не можеш да промениш и трябва да се научиш да живееш с тях, да бъдеш щастлива с тях.
Знаеш ли, мамо, колко много ви обичам! И ми е хубаво, защото вкъщи е весело. Странно ми е, че някои хора си мислят, че вкъщи е тъжно, защото аз съм различна. Те не знаят каква веселба става у нас благодарение на моята различност.
Има една мисъл, която не ти дава спокойствие. Тази мисъл , както преди време разбра, мъчи всички майки като теб. И точно тази мисъл излиза напред на всеки мой рожден ден. Трябва да се научиш да живееш с нея, не се страхувай да я изричаш. Знам, че е трудно, знам, че се страхуваш от бъдещето. Но не оставяй този страх да помете цялото това щастие, което постигна с толкова усилия .
Мамо, аз съм щастлива!
Честит ми 15 рожден ден!

cross