fbpx

Моментите, в които чувстваме по някакъв начин осъдителни погледи заради начина, по който се държат децата ни на публично място, сигурно не са рядкост. Моментите, когато не чувстваме нищо, но пък получаваме идеи и предложения как по-добре да си гледаме децата – също. 

Сложи му шапка! Завий го! Облечи го! Съблечи го! Топло му е! Студено му е! Не го кърми! Кърми го! Не го носи! Няма ли да го поносиш!?

И всичко това гарнирано с неизменното “може би”. 

“Може би е добре да му сложиш чорапки.”
“Може би иска да му смениш памперса.”
“Може би е гладно.” 

А може би пък да не се чудите какво му е на детето, освен ако нямате истинско желание да помогнете?!

Родителите нямат нужда от “може би”, а просто от едно “Супер сте, ще се справите”, смята Лондън Клайн и може би сме склонни да ѝ вярваме.


Представях си, че пазар по аутлетите в четвъртък сутрин може би няма да е лошо бягство от монотонния ми живот на жена по майчинство вкъщи. Мислех си, че поне за известно време на 8-месечното ми бебе ще му е интересно да зяпа флуоресцентните светлини и дрехите (второто по-скоро на мен ми е интересно), за да може да имам поне едни 20 минути, преди да почне да мрънка.

Доста бях надценила търпението му. Нямаше и две минути от влизането ни в магазина, и той вече надаваше вой от количката, който отекваше в целия аутлет.

СКУКА!

Схванах съобщението ясно и точно.

Шопинг екскурзията вече беше минала в друг режим, докато бродех някак между щендерите с къси панталони и потници и грабех каквито размери ми се изпречеха пред очите. 

Стоварих ги на касата и една по-възрастна жена започна да маркира покупките ми. Докато ги местеше през сензорите, реших, че е удобно време да мушна една бутилка мляко в устата на сина ми. 

Когато вече трябваше да плащам, оставих бутилката настрани и плачът му отново отекна из целия магазин.

“Ооо, може би е уморен”, каза жената, гледайки към количката.

Отворих си устата, за да обясня, че надали е уморен, тъй като току-що се е събудил от 30-минутна дрямка в колата, точно преди да влезем в магазина, но се спрях и просто промърморих “Мда” под маската.

Тази жена няма абсолютна никаква представа за режима на сина ми. Тогава защо се чувства длъжна да ми предложи мнението си?

Вече на излизане изведнъж си спомних… И аз казвах същите неща навремето.

Преди раждането на детето ми по-опитните майки ми разказваха за хората, които дават родителски “предложения” или “съвети” – кодово име за “Ти си с детето по цял ден, но аз много добре знам какво иска то”.

Този разговор изглежда горе-долу така:

Може би е гладно.

“Сука като за последно през последния един час."

Може би си иска играчката.

“Добре, но ще ти я хвърли в лицето.”

Може би иска да го разходиш с колата.

“Ще пищи през цялото време.”

Може би иска плато подбрани колбаси, докато звучи лек, приспивен Моцарт.

“…”

Казваха ми, че ще разбера за какво ми говорят, щом стана родител. Не само че вече съм в клуба, но и осъзнах колко тъпо и вероятно обидно съм звучала, преди да имам деца.

В повечето случаи хората нямат предвид да навредят с коментарите си – аз самата също, когато съм правила подобни. Но дори и най-безобидните имат потенциала да те накарат да се чувстваш все едно не си ти човекът, който се грижи за детето от първия му ден. 

При всички положения има много неща, които не знам за родителството, но спането и бебетата беше едно от първите, които овладях сравнително бързо. Знам, че синът ми има нужда от спане, дори се опитвам да му осигурявам по-дълга дрямка, когато това е възможно, тъй като е “високооктанов”, когато е буден.

Когато детето е изпаднало в истерия на публично място, не ти трябва помощ под формата на съвети или предложения. На човек просто му се иска околните да оценят колко трудно е всичко (освен ако, разбира се, предложението не е двуседмична ваканция в Барбадос, докато ви гледат детето – такова предложение ще бъде много добре прието).

Много пъти, откакто съм родител, съм търсила да открия някаква солидарност в непознатите, когато синът ми се е тръшкал на публично място или се е опитвал да се преметне през рамото ми като скачач на овчарски скок. Имам помощта на роднини и близки, но понякога, когато съм навън, някак ми се иска случаен човек на улицата да ми каже: “Съжалявам, не става много по-лесно, но ето ти малко сладолед”. 

Сега майките имат нужда от обществена валидация за усилията им повече отвсякога, защото – освен ако не каже нещо –, човекът зад маската е само един осъдителен поглед

Ще ми се вместо всяко едно “може би”, което съм казвала на някоя случайна майка, преди аз самата да имам деца, да съм ѝ дала каса вино или поне да съм ѝ казала “Дай пет!”.

Сега съм наясно, че майките знаят какво правят, дори когато идея си нямат какво правят. В един момент кофеинът удря здраво и излизаме от онова полусънно състояние, в което сме, понеже обикновено не се спи достатъчно, и сме абсолютно способни да осигурим най-доброто за децата си.

Всъщност, трябваше да имам смелостта да кажа на онази жена в магазина, че синът ми допреди малко е спал. Трябваше да защитя себе си и всички останали майки, които може и да се разхождат до обед по пижама, но децата им са нахранени, облечени и наспани.

Да.

Аз съм майката на това дете и много добре знам какви са нуждите му. 

И тя щеше да ме погледне и да отговори: “Може би не е спал достатъчно дълго.”

Японците са може би най-възхитителната нация. За някои неща. За други – като например отношението към жените на работното място, никак не са за възхищение.

От известно време много японски жени публикуват в социалните мрежи свои истории с един хаштаг: #glassesareforbidden ("очилата са забранени"), защото работният дрескод в Япония включва абсурдното правило жените да не носят очила.

Реакцията идва като отзвук от телевизионно шоу, в което редица бизнеси са изобличени заради забраните, които налагат над служителите си от женски пол, съобщава The Guardian.

"Тези правила са безкрайно остарели", коментира една от жените в Туитър, а друга добавя, че причините за забраната, изтъквани от работодателите, са "идиотски". Друга японка, работеща в ресторант, добавя към това отношението, което е срещнала на нейното работно място – многократно е била съветвана да не носи очила, защото са "обидни" (!) и не си отиват с традиционното ѝ кимоно.

"Ако забраната е единствено жени да нямат право да носят очила, то тя е дискриминация срещу жените", казва Канае Дои, директор на японския Хюман Райтс Уоч, пред Томсън Ройтерс.

Наскоро жените в Япония се обединиха и по друг въпрос: безумното правило всяка от тях да е с токчета на работа. Над 21 000 души подписаха онлайн петиция срещу това и започнаха движението, известно като #KuToo (слоганът се заиграва с японските думи за "обувки" – "kutsu" и "болка" – "kutsuu" и с популярното движение #МеТоо).

В отговор на това японският министър на здравеопазването и труда продължи да живее в Средните векове, заявявайки, че изискванията за дрескод на работното място са "необходими и подходящи".

На фона на това Япония се намира на 110 място от общо 149 държави в последния доклад на Световния икономически форум за разликата между половете на работното място. И това я поставя доооста по-назад от останалите развити страни. Общо взето, където сме ние по свобода на медиите, там са и Япония по свобода на жените в професионалната сфера. Поне по нещо си приличаме...

Прекрасната Ема Уотсън направи дарение от 1,2 милиона долара за създаването на гореща телефонна линия за жени, тормозени на работното си място, пише goodnewsnetwork.com.

Това е първата по рода си телефонна линия и е създадена в колаборация между актрисата и Time’s Up UK Justice и Equality Fund.

Ема Уотсън е една от световните знаменитости, която се включва най-активно в борбата срещу сексуалния тормоз на работното място, давайки гласност на проблема. Телефонната линия ще предоставя правни съвети на жените, изпаднали в такава ситуация, и засега е достъпна само в Англия и Уелс. Всеки, позвънил и споделил проблема си, ще има възможност да получи информация кое поведение се охарактеризира като сексуален тормоз, как може да се заведе жалба срещу работодател, как се сключват споразумения и т.н.

Според проучване всяка втора жена някога е била обект на сексуален тормоз на работното си място, като само една на всеки пет жени е докладвала за това в отдел Човешки ресурси в компанията, в която работи.

При откриването на телефонната линия Уотсън публикува изявление: "Изумително е как е възможно това да е единствената подобна услуга, като се имат предвид проучванията, доказващи, че всяка втора жена е била жертва на сексуален тормоз на работното място. Изглежда, че най-накрая хората си дават сметка за мащаба на този проблем и много се надявам, че с въвеждането на световни стандарти като този на Международната работническа организация за тормоза на работното място, ще станем свидетели на по-различно отношение към превенцията на подобно поведение и на търсене на повече отговорност за действията.

Да знаеш какви са ти правата, как можеш да ги прилагаш и какви избори имаш, ако си жертва на тормоз, е изключително важна част от създаването на здравословна работна среда за всеки един от нас. А тази телефонна линия със съвети е голямо развитие в посока на това жените да знаят, че имат подкрепа, където и да работят."

снимка: facebook/ Peter Lindbergh

Обикновено Диляна Георгиева пише за пътешествия, но този път е решила да смени темата и да напише списък с изводи, до които стига по време на най-екзотичното си приключение - бременността.

След първоначалната грандиозна еуфория от новината и насълзени очи на изгрев слънце през един майски ден, аз съм най-щастливата жена на света или поне в кооперацията до Женски пазар. Първо  - с мъжа ми Слав ще имаме бебе (още не знаехме, че са две) и второ  - аз съм супер.

Чувствам се всесилна, всеможеща и всевиждаща. Освен че ще съм красива бременна, вероятно ще съм и доста продуктивна. Сега е моментът да разкрия всички свои таланти, способности и свръх интелигентност.

По време на бременност се затъпява

Имам планове за няколко работни проекта. Единият е травъл блог с полезни съвети и информация, като тук ще си партнираме със Слав. Другият е яка идея за нов бранд, по който ще действаме с моя колежка. Отделно си остава и ежедневната ми работа като супер маркетинг спец. Със сигурност ще изчета дузина книги и половината ще са професионално ориентирани. Да не забравя и „Хари Потър“, дето Слав все ме натиска да прочета.

Нищо подобно не се случва. Малко след като забременявам, мозъкът ми спира да функционира и отива в Панама да пие коктейли. Зарязва ме сама с разни планове, за които се оказвам тотално неподготвена.

Травъл блогът се сгромолясва с гръм и трясък след няколко разговора на висок тон със Слав. Той, видите ли, не може да разбере какво ми пречи да пиша по 3 статии седмично, всяка от които по минимум 2 хиляди думи. Ами, пречи ми. Това е много работа, събиране на информация и сглобяването й в граматически правилен и евентуално интересен текст. 3 статии седмично по 2 хиляди думи са 6 хиляди думи. И това при положение, че на моменти не съм сигурна, че мога да си напиша името без правописна грешка.

Единственото нещо, което ми се прави, е да гледам как Еркюл Поаро разплита сложни случаи по света. И да се впечатлявам или сърдя на участниците в Naked & Afraid.

С другите ми велики проекти нещата протичат по сходен начин. Тотално губя интерес към своето развитие като професионалист, блогър и открояваща се обществена личност. Книги прочитам точно нула.

Възможно е да станеш непоносима за околните

Тази точка трябва да я напише Слав. Аз не мога да пресъздам образа на новонастанилото се в дома ни мрънкащо създание (сиреч аз), с което му се налага да поживее няколко месеца.

Моята киселост нараства пропорционално на напредващата ми бременност. Всичко ме дразни и рядко съм доволна. Времето се разваля  - много съм недоволна. Времето се оправя -  става ми супер горещо и се чувствам отвратително. Мрънка ми се и не се притеснявам да го правя. Признавам, че има моменти, в които даже и аз усещам колко съм неприятна и ми идва да си отхапя главата и звучно да я изплюя.

По някое време ни се налага да сменим жилището и да пренесем един тон багаж. Слав цял ден мъкне торби и кашони. Докато той извършва усърдна физическа активност, аз почиствам тук-там с един парцал и пуфтя недоволно. Най-сетне идва моментът да си легна и да си почина. Матракът в новата къща е отвратителен. Абсурд. Не мога да спя на него. Започвам да крещя и да се оплаквам. Часът е 11 вечерта. Слав тръгва към Метро за нов матрак. Доста късно се връща. Аз не спя и раздразнено си чакам новия матрак. Малко по-късно той ми казва: „Обмислях дали да се прибирам тая вечер или да остана да спя в Метро.“

Не приличаш на моделите, които рекламират дрехи за бременни

Качвам 20 и няколко килограма. Колко точно не знам, защото, когато кантарът показва плюс 20 килограма, аз категорично решавам, че няма да се меря повече. Това обаче не ми пречи да продължавам да си представям как мога да съм красива и секси като бременна.

Много от дрехите си набавям от секънд хенд магазини или от приятели. Да не говорим, че дрехите за бременни са дразнещо скъпи. Обаче си имам своите моменти, в които ми се приисква да си купя нещо по-така, с което да изглеждам по-иначе.

В продължение на 5 часа и половина ожесточено се ровя в чуждестранен сайт с дрехи за бременни. Моделите, които ги демонстрират, са със сладки овални коремчета и малки дупенца. Екзалтирано си поръчвам 3 рокли. Когато новите ми фешън придобивки пристигат, моментално се натъпквам в едната рокля. Хм. Не приличам много на къдрокосата мулатка от сайта. Все пак се изпъчвам гордо и се дотътрузвам до кабинета на Слав. Решена съм да дефилирам пред него по-секси от всякога. Влизам драматично, със загадъчна усмивка на лицето. Мълчание. Страхливо и тихичко: „Струва ми се, че ти е малка…“

Каквооооо!!!??!! Той май ми казва, че съм прасе. Отивам пак пред огледалото. Оглеждам се внимателно от всички страни. Дупето ми ме гледа отсреща и някак странно ми напомня за любимия ми Дон Домат. Прасците ми са като на пехотинец. Тц, май вярно не изглеждам секси. На следващия ден връщам всичко, освен една черна рокля, която със сигурност ме вталява.

Може да ти отстъпят място в градския транспорт, може и да не ти отстъпят

В София градският транспорт се дели на две, различни от познатите ми подгрупи:

-- Градски транспорт, в който ти отстъпват място: метрото

Когато се материализираш с бременен корем в мотрисата, винаги ще седнеш. Още не съм се качила и вече трима души са скочили от седалките си. Все едно мен са чакали. Тия хора сигурно изпитват известен дискомфорт по време на пътуването си. Струва ми се, че непрекъснато са нащрек кога ще се качи бременна жена или майка с дете. В метрото е въпрос на престиж да отстъпиш място. Демонстрираш хем възпитание, хем западен модел.

-- Градски транспорт, в който не ти отстъпват място: трамваите

Тук е съвсем различно. Понеже се виждам отдалеч, няма как да остана незабелязана. В трамвая бременните въздействат на пътниците по съвършено различен начин. Ние сме един вид стимулант за извършване на друга дейност, било то съзерцаване на природата през прозореца или усърдно ровене в телефона.

Винаги закъсняваш

Аз и моята прословута точност, с която се хваля наляво и надясно, изфирясва заедно с мозъка ми. Като дъщеря на военен, съм обучена на точност до секундата. Страшно се дразня някой да ми закъснява. Аз винаги съм точна. Освен, когато забременях.

Закъснение от 15 минути изобщо не го броя. Половин час закъснение леко ме тревожи, но не дотам, че да се разбързам. Когато ми предстои среща, започвам да се подготвям в последния момент. Върша всичко бавно, без никакво напрежение. Само преди няколко месеца, ако неочаквано се случеше да закъснявам с 5 минути, пулсът ми се ускоряваше, пишех SMS-и и се изпотявах от извинения. Сега закъснявам по-ведра и спокойна от всякога.

Окосмяваш се на неочаквани места

Това е нещо, за което изобщо не съм подготвена. Една сутрин докато гордо се радвам на огромния си, близнашки корем, Слав лежи до мен и възкликва изненадано: „Какви косми имаш на корема!“ Поглеждам и о, ужас! Не фин мъх, а дълги косми са изникнали по коремчето ми. Хубава работа. Освен два живота, се оказва, че отглеждам и други форми на живот. Добре, така да е. Ще поема и този ангажимент. Дано да се махне обаче след раждането.

По време на бременност се чувстваш страхотно въпреки всичко

Въпреки всичко изброено и неизброено, въпреки всички физически неразположения и тежест, по време на бременността си се чувствам страхотно. Не знам как го постигам. То е едно особено чувство. Завършващо и изпълващо. Като горд параход съм. И хората все ми правят комплименти как добре ми се отразява бременността и как хич не съм напълняла. Хубаво ми е. Много са мили хората понякога.

А армията от ръчички и крачета в корема ми, заради които не мога да спя нощем, понеже играят крикет върху пикочния ми мехур, са двете чудеса, за които съм благодарна на вселената и с които нетърпеливо чакам да се запозная.

Когато обяснявам на Слав, че това ми е един от най-хубавите периоди в живота, той преглъща и леко се подсмихва. Нищо не казва.

Оригиналният текст на Диляна е тук

cross