fbpx

Децата задават всякакви въпроси и постоянно се търсят всякакви обяснения. Нашата основна роля като родители, освен да ги опазим живи и здрави, е да пробваме да им отговорим доколкото ни е възможно. 

И това е едно от нещата, на които децата ни учат: да намираме отговори, дори когато ни се струва, че такива няма. 

Тъкмо такива бързи и ловки обяснения успява да измисля Борислав Кузова, след като се сдобива с разкошен син, който има да пита всякакви неща.

Ако питате Борислава на какво я е научил фактът, че е майка на момче, ще ти отговори точно това – блиц разговорите с обяснения по всякакви теми.

А когато синът вече е на 11 години, започват и въпроси, които е съвсем нормално да вълнуват едно момче, навлизащо в тийнейджърството. Борислава е твърдо решена и на тях да отговори. 

И как само го прави…


Аз съм съвременен будител – в смисъл събуждам първо кротко и нежно и после крещя по народа да става за училище. Като такъв имам силен ограмотителен инстинкт, появил се от момента, в който отрокът – на баба златото, на мама и татко гордостта, венецът на творението, разбираш ли, – спря да мучи като маймуна и да сочи с пръст всичко, което не е в устата му. 

Около втората му година, за мое щастие, установих, че може да комуникира и като нормален хомо сапиенс. Или почти. 

Това с Y хромозомата е непоправим дефект и рядко води до смислен разговор, но двата хикса винаги се жертваме. С надежда. Макар често утрото да изгрява без никаква полза.

И тъй сексуалното възпитание и просветителство сме го почнАли отрано. Още като се роди се пробвах да наричам “израстъка” между краката му по научному. 

Баба му ме гледаше супер възмутена и леко потресена, когато питах възпитано: „А на това бебе измихте ли му пениса?“. (Защото в първите няколко седмици го къпеха със съпруга ми, сакън да не го изпусна на главата му с кашкавалените си ръце. Той после съвсем успешно се изтряска съвсем сам, и то неведнъж, та нямаше нужда толкоз да го пазим, де, и все тая.) 

Някъде на шестия месец кандисах на „пишка“, след като при едно посещение на педиатъра и разговори на анатомични теми, жената щеше да си изплюе коронките от надутия ми стил. Представете си, тя го наричаше „чурка“. И това ми било медицинско лице, хайде, де!

И все пак теглих чертата на „чурка“. Категорично! 

Порасна детето така и по чудо нищо му няма от употребата на тая дума, макар и досега да ми е тъпо да го питам с мазен глас на теляк в турска баня дали си е измил... мхм-то. 

Някъде петгодишен беше, когато реших да го пробвам дали все пак му е останало нещо в главата от образователните ми методи. Къпя го, значи, пипам разните бъдещи семейни деликатности, и почвам прямо, щото още тогава си беше шугав, а разговорите – на къс спринт: „Кажи ми, бе, маме, ти знаеш ли другата дума за пишка?“. 

И чакам да го ограмотя, разбираш ли, ако се отклони от правия път с разни чурки и бубки. Детето най-спокойно си стиска гуменото пате и ми отговаря с апломб и лека досада: „Знам. Х*й“. 

Мисля, че тогава за първи път си глътнах наедно граматиката барабар с пунктуацията. Какво знам аз, детето е пушка! Образованието в детската градина грешка няма!

Пак някъде там, на петия-шестия му рожден ден черпя махалата с бАмбони и събирам поздравления като цъфнал люляк раншен сняг. Една устата тьотя му изтръска най-искрено да е голям еб*ч. Ясно ви е как съм гледала, а ако не ви е ясно, си представете как се пулите и се давите едновременно, докато мозъкът ви се опитва да намери речевия център и да благодари благоприлично за искреното пожелание, за да не ломотите като след лоботомия. 

В края на краищата наистина не е лошо човек да си е образован в тая област от малък, та като порасне да знае как да използва “израстъка” по другото му предназначение, не само като чурка. Оп, пардон, исках да кажа пишка. Или пенис. Все тая.  

Напоследък с три изречения обяснявам щекотливи въпроси за секса. Владея суперсила! Няма нужда да се чудите Батман или Супермен като отговорът седи срещу вас. Само с един мой поглед и са аут.

Пита детето. И аз отговарям. Само̀ си го проси. Това в нощната лятна тишина на отворени врати, гъз до гъз със съседите. Ама пита не човешки, ами със засилка, тряскайки вратите, глас ли е да го опишеш, провиква ми се жизнерадостно: „Мамо, мамо, мамо, какво е МАСТУРБАЦИЯ?“ 

Баща му междувременно се е промъкнал на пръсти да ме пита време ли било за тоя разговор. Че какъв разговор, бе?! Веднага включвам свръхсветлинна, защото в момента, в който започвам с „Това е да правиш секс със себе си…“, детето разтваря широко и супер възмутено очи, леко отвратено що за перверзно същество съм аз, и тръгва заднишком в другата стая с вик: „А, не, не, не искам да знам...!“. 

Късно е, либе, за китка. Сега съм те набарала. 

Скачам рязко и тръгвам след него, ръсейки мъдрост, щото, налЕ, няма да оставям улицата и Порнхъб да ми учат детето. Съответно скорострелно обяснявам как момчетата си търкат... сешсе... и им е гот и че макакевъзможнобе и момиченцата го правят. 

Детето е на дивана в шок зад три възглавници и си запушва ушите, ама аз от раз му ги дърпам, щотосъмразкрепостенродител, това много ясно, и тия на мен не ми минават. Всичко трябва да се каже докрай, да няма чуденки после и „ама аз не разбрах“. 

Три изречения, пичове. С толкоз обяснявам, щото иначе трябва да го гоня в Занзибар. Спрях се, малко преди да го повредя за цял живот с информацията, че мама и тати също... сешсе. Тоя разговор вчера го водих, де. Пак с три изречения.

Пък всичко тръгна от някакъв филм за супергерои, моля ви се! Какви са тия семейни филми, бе?!

Както и да е. Важното е, че детето ме научи супер ефективно да обяснявам. 

Питах го впрочем дали понякога не му се приисква да има нормална майка. Не, че ще го огрее, де. Ей тъй си питам, да сверя часовника. Слава богу, каза “Не”. Ще му дам манджа и тая вечер. 

Отглеждам дипломат. И мъж.


https://www.maikomila.bg/%d0%bf%d1%83%d0%bb%d1%81-%d0%b8-%d0%ba%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%be%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%bd%d0%be-%d0%bd%d0%b0%d1%81%d0%b8%d1%89%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%b8%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d1%81/

Не е ли екстремно егоистично в нито една събота да не си си вкъщи? Това е малка част от основното чудене на авторката на текста, публикуван в The Telegraph. Всъщност основният ѝ проблем не е, че съпругът ѝ го няма, а че отсъства, за да практикува екстремни спортове, което я кара да замръзва от ужас всеки път, когато той заминава нанякъде.

И тук идва принципният въпрос: трябва ли да забавим темпото след децата, или не бива да спираме с нещата, които ни правят щастливи (дори и да са малко опасни)? Невинаги отговорът е лесен.


Когато приятелките ми се оплакват от разплутите си, залепени за диваните, мъже, чувствам единствено завист. С удоволствие бих била омъжена за човек, който обича да си почива на дивана с чипс в ръка. 

Моят е по-вероятно да бъде открит в тунела на някоя вълна, яхнал сърфа си, или увиснал на някоя заледена планинска стена. Абсолютно обсебен е от екстремни спортове и всеки уикенд му махам за довиждане, чудейки се дали ще се върне жив. В кошмарите ми, ако не лежи мъртъв в някой планински проход, то е поне парализиран за цял живео, с мозъчно увреждане или в кома. 

Винаги изпитвам такова облекчение, когато се прибере невредим, че не успявам да поставя въпроса както подобава. От самото начало знаех, че е изключително спортна и дейна натура. На първата ни среща трябваше да си тръгне по-рано, защото на следващия ден щеше да участва в триатлон. 

Спортът и фитнесът са огромна част от живота му - от планинско колоездене до плуване в открити води и маратони. Когато живеехме заедно в 20-те си години, си мислех, че като поостарае ще забави темпото. Освен това самата аз бях в доста добра форма и ми харесваше да го окуражавам и да участваме с него на бяганията на дълги разстояния.

Но ако щете вярвайте, той засили темпото.

През последните няколко години е прекарал почти всяка събота някъде навън на някакво приключенско предизвикателство, а ако е на пътуване с клуба си по катерене, му е заета и половината неделя. 

Почти пропусна раждането на първия ни син, защото караше колело в планината. 

Мислех си, че при наличието на две малки деца, поне леко ще намали екстремните спортове, но нищо такова не се случва.

Работата му е доста интензивна и важна и по неговите думи това, което му помага да си запази разсъдъка, е излизането в природата и постоянното “самопредизвикване”. В много добра форма е и изглежда 10 години по-млад от мъжете на неговата възраст. Сега говори как иска да напусне напрегнатата си работа и да стане инструктор, за да се занимава с екстремни спортове през цялото време. 

Знам, че това ще го направи щастлив и не искам да попречвам на мечтите му, но това би означавало още повече време без него и още повече тревоги за мен - вместо да изпадам в ужас веднъж седмично, ще ме е страх всекидневно.

Почти всяка събота гледам децата, водя ги при нашите, за да се видят с баба и дядо и за да имам малко помощ. Винаги ми е добре, че ги виждам, но ми се иска да сме като другите семейства - да ходим на разходка или да правим нещо скучно като пазаруване заедно.  

По време на карантината беше чудесно, защото си беше вкъщи много повече. И някак си дадох сметка как би изглеждал един семеен уикенд. Но сега е изключително развълнуван, че пак може да ходи да тича и да скача.

Моите приятели го смятат за егоист, родителите ми също правят подобни саркастични коментари. Но във всяка друго отношение той е перфектен съпруг - съобразителен, мил, помага в домакинството и е чудесен баща. Не искам да съм дуднеща жена, а освен това знам колко много значат тренировките за него. А и съм наясно, че дори да го убедя да си остане вкъщи, той ще си мечтае да е някъде в планината или да кара сърф. 

Но ми се струва, че колкото повече порастват децата, толкова по-трудно ще бъде да го оправдавам. Ще им се иска да знаят защо баща им никога не е вкъщи в събота. Или по-лошо - ще пожелаят да отидат с него. Мога да се справя, ако се тревожа единствено за него. Мисълта, че ще трябва да се тревожа и за тях, е непоносима.

Питала съм го дали мисли за нас, когато се излага на опасност. Отговори ми, че никога не си позволява да си мисли, че няма да е ОК. Но така си мисли всеки алфа мъжкар, докато не спре да е ОК. 

Просто се надявам, че като остарее ще има нужда от по-малко прилив на адреналин. За доброто на всички ни.

Днес в Майко Мила приветстваме страхотната Мария Спирова, нейния приятел Мат и тяхното куче Мечо. В изблик на зле насочен ентусиазъм (по Джералд Даръл) Мат решава да стане веган, а Мария и Мечо се оказват абсолютно неподготвени за тая решителна житейска стъпка, която ще коства на всички много. На нас обаче ни донесе много смях, така че нямаме против.

Мария Спирова работи като редактор в юридическо издателство в Лондон. Има над 10 години журналистически опит в България и чужбина и е носител на международни награди за репортажи и анализи на български и английски език.

Понеже явно не съм се напатила в тоя живот, Вселената започна да проявява рафиниран садизъм и забележителен творчески размах в номерата, които напоследък ми погажда.

Приятели, ще се мре.
Мат реши да стане веган.

Не ме разбирайте криво – аз се отнасям с предпазливо уважение към веганството от етически подбуди и приемам, че устойчивото развитие на планетата преминава през драстичното намаляване на консумацията на месо... Но освен това съм чревоугодна и слабохарактерна и никак не мога да си представя живота без сирене.

Мат обаче се събуди един ден и каза твърдо НЕ на сиренето. И на млякото. И на пържолите, и на рибата. Всичко това с типичната местна страст по самолишенията, забъркана от равни части благочестиво викторианско упорство и ирационална омраза към удоволствията от живота. Не ме питайте как оживях това лято, когато пък реши да откаже кафето. Слава Богу, след като пет поредни дни се размина на косъм от катастрофа по задрямалите селски пътища на Оксфордшир, Мат прие, че не може да оперира тежки машини без кофеин в кръвта и се съпикяса.

Белята е, че, само два дни от началото на веганската сага, нещата вече ескалираха безконтролно. Долното е приблизителна транскрипция на серията телефонни разговори, които проведох с Мат от офиса днес. [Сипете си нещо. Аз си сипàх.]

12:15 часа.
– Мария, в магазина съм. Търся от онези безмесни наденички, за които ми спомена, обаче забравих как се казваха. Ти каза, че ако си мисля за Бийтълс, ще ги запомня, но това никак не помогна. От половин час се мотая сред стелажите и си тананикам "Ще ме храниш ли още, когато стана на 64", а от наденички няма и следа!

– [Тежка въздишка] Линда Маккартни.

– Тя не правеше ли обувки? Или беше бельо?

– Не, това е Стела Маккартни, дъщерята на Пол. Линда е съпругата на Пол.

– Онази еднокраката?

– За Бога. "Еднокраката" му беше втората съпруга, разведоха се по сензационен начин. Линда беше първата, тя почина от рак.

– Ъх. Всичко това стана много завъртяно. Не съм сигурен, че искам наденички от някой, умрял от рак.

– Тогава си вземи един буркан туршия от полския щанд и не ме занимавай с потока на съзнанието си.

– Мария. – почна Мат с интонацията на дресьор на таралежи – Нали се разбрахме да не отприщваш "българския си тон" по мен, без изобщо да съм те провокирал?

– Мат. – отвърнах аз с тон, който вече опасно клонеше към македонски – нали се разбрахме като не знаеш или не си спомняш нещо, да питаш Гугъл, а не да ми звъниш за справка?

След къса умислена пауза:
– По дяволите. Исках да те питам нещо за горчица и нещо за спанак, но явно моментът не е подходящ.

[•••]

13:30 часа.
– Да?
– МАРИЯ!?
– Мат, ти ли си това? Какъв е този шум около теб?

– О, нищо, НИ-ЩО! Димният детектор се включи за малко и Мечо сега му се кара!

– Пожар ли има?!

– Би било преувеличено да се нарече пожар! Но поне частично овъглих наденичките! За нещастие, като понечих да ги извадя, пушекът ме обгърна! Запари ми на очите! Закашлях се и изпуснах тавата върху вратата на фурната – и стъклото се потроши! Цари известен хаос!

– МАТ! Спри да крещиш в слушалката и иди да проветриш, за Бога! Махни Мечо от кухнята, за да не стъпи на стъклата!

– ЧАКАЙ! Исках да те питам нещо важно!

– [Тежка въздишка] Дааа?

– Изключително съм гладен – мога ли все пак да изям вътрешността на наденичките или са прекалено канцерогенни като загорят?

– ... Мат, според мен приоритетите ти са мъъъничко разбъркани, от въглеродния двуокис ще да е. Моля те, излез с Мечо в градината и изчакай лавата да изстине. После яж каквито останки намериш – в крайна сметка става дума за соя с подправки. Живей на ръба!

Мечо

[•••]

14:02 часа.
– Всичко наред ли е?

- О, да, само не знам какво ще правя с тази дупка във фурната. Трябва да ти кажа, Мария, тези наденички са истинско вълшебство! Хранителните технологии са забележително напреднали и вече съм напълно спокоен – няма да имам никакви проблеми с растителните заместители на месото! Просто съм ужасно щастлив – не се усещат никакви разлики във вкуса!

– Това е чудесно, Мат – въодушевявам се за миг и аз – Значи може би и аз трябва да опитам.

– Казвам ти, изобщо няма да забележиш какво ядеш! Дори Мечо си е внушил, че ям свинско и не престава да проси под масата! Дадох му експериментално парченце и той го изяде без колебание! После още по-отчаяно се замоли! Не е ли впечатляващо това!?

Примигнах няколко пъти.
Поех си дълбоко въздух.
Внимателно си свалих очилата, беззвучно се плеснах по челото и зачаках да светне лампичката оттатък. Оттатък обаче днес явно имаше режим на тока.

След няколко секунди Мат се обади:
– Ало? Защо се умълча така?

Оборих лице в свободната си шепа и процедих през пръсти:

– Еволюцията е такова възхитително нещо, Мат. Човешкият каприз може да е придал на Мечо външността на пострадал при химическо чистене маншон, но отвътре кучето си стои кръвожаден, лаком за плът вълк. В светлината на ненаситната стръв, с която казваш, че поглъща подаянията ти, може би трябва да допуснеш хипотезата, че си блял в магазина и си купил не растителни, а съвсем обичайни в свинския си произход наденички.

– Оу.

– Оу на триколесна тротинетка.

– Наистина ли така мислиш?

– Нали ти разправям, Мат, чудно нещо е еволюцията. Ето, ти си приел външния вид на високо развит примат с обемист мозък, способен на абстрактни съждения, а пък отвътре си най-обикновен лимон.* Затова забрави веганството, направо мини на фотосинтеза - Слънцето е само едно, има сравнително малък шанс да го объркаш с фара на приближаващ влак.

– ...И аз не знам защо ти звъня в такива ситуации. То е като да скочиш в клетката на тигър с главоболие и да го наплюеш от упор.

– Винаги на твое разположение, захарче.

– Зло банши** такова. Донеси ми, моля те, няколко консерви боб, ако минаваш край Уейтроуз в петък.

Мария като "Супербанши"
рисунка: Мария Ландова

------------------------------------------------------------
* "Лимон" в средноанглийския говор се употребява като израз на умерено неодобрение към когнитивните заложби на индивида. Вж. "балък", "шемет", "хапльо"

** Банши е привидение от келтската митология, което се явява на хората в образа на жена с дълга, тъмна и чорлава коса. Пронизителните ѝ писъци и ридания са предупреждение за наближаваща беда.

Говорили сме си какви са сигурните знаци, че свекървата не ни харесва, затова сега е ред да кажем как изглеждат нещата, ако майката на партньора ни не иска да се отърве от нас завинаги, а напротив – държи се прекрасно. Риса Кърслейк разказва възторжено за своята "втора майка" и макар разказът ѝ да изглежда леко като хвалба, не се фиксирахме върху това, а по-скоро ни накара да се замислим какви ли свекърви ще бъдем някой ден... Май предпочитаме да сме като тази.


Какво ви идва наум като чуете "свекърва"? Мари Бароун (майката на Реймънд от "Всички обичат Реймънд", бел. ред.)? Серсей Ланистър ("Игра на тронове", бел. ред.)? Жената, отгледала мъжа ви, е забавна и приятна, или е властна и взискателна? За мое щастие, моята е от първите. Макар че не се виждам на шопинг пътуване с нея, втората майка в живота ми е направо чудесна. Другите свекърви определено може да научат доста от нея. Ето защо:

Не ни се бърка

Свекърва ми изчака няколко дни, преди да ни посети, след като ме изписаха от болницата с бебето. Настанихме се вкъщи с новородено, започнахме непознатия и често страшен живот на новите родители и трябва да ви кажа, че тези първи няколко дни са ми в мъгла. Когато родителите на мъжа ми дойдоха да ни посетят, седнаха на дивана, взеха внучката си и не прекалиха с нашето гостоприемство. Свекървата ми продължава да се държу по същия начин през последните няколко години, опитвайки се да се фокусира върху това да бъде чудесна баба, а не нещо друго. Отгледала е способен син и имам огромно уважение към нея заради това, че му дава шанс да бъде родител, вместо да му казва какво би трябвало да прави.

Няма време да драматизира

Свекърва ми е отраснала в провинцията и отгледала пет деца. Драмата и преиграването нямат място в живота ѝ. Всъщност, когато влезе в стаята, можеш веднага да почувстваш спокойствието, което излъчва. Интриги, тайни, шушу-мушу: няма време за такива неща. Истината е, че всички сме чували истории за свекъри и тъстове, които постоянно търсят внимание и се намесват в брака на (поне) едно от децата си. Моята свекърва е отгледала своите по такъв начин, че очаква те да се грижат за собствените си семейства, а не за нея.

Не ме критикува

Отношенията ни може и да започнаха малко бурно, но свекърва ми е човек с характер. Знам каква късметлийка съм да имам такъв човек, който ме уважава и като майка на внуците си, и като съпруга на сина си. Обсъжда със съпруга ми всички свои опасения и за 13 години, откакто е в живота ми, веднъж не ми е казала нещо лошо.

Отнася се с всичките си внуци по един и същи начин

Не само че драмата и критикарството нямат място в живота ѝ, но съм ѝ невероятно благодарна и заради факта, че има 10 внуци, към които се отнася по един и същи начин. Никой не е по-специален от другия и дори не съм сигурна дали си дава сметка колко високо оценяват това децата ѝ.

Знае кога да запази мнението си за себе си

Имало е доста случаи, в които свекърва ми е можела да се намеси. Можела е да ни стовари тонове съвети, докато израствахме като семейство. Дори когато минахме през борбата с безплодието, преди да се роди дъщеря ни, нито веднъж не даде непоискан съвет. Дори и да не е разбирала или одобрявала лечението, през което преминахме, не каза нищо освен "Ще се молим за теб!" Със съпруга ми чувствахме подкрепата ѝ, въпреки че не сме говорили много за това. И когато дъщеря ни се роди, тя изслушваше историите ни и не се възмущаваше от това какви родители сме, което, сигурна съм, беше доста по-различно от това, с което е свикнала.

Съпругът ми е човекът, който е днес, благодарение на нея

Може би най-важното нещо е, че свекърва ми е отгледала добър, мил и любящ син. Научила го е как да се отнася с една жена и какво означава да се грижиш за семейство. Първата връзка на дъщеря ми с мъж ще е с баща ѝ и благодарение на доброто възпитание от родителите му, дъщеря ми винаги ще знае, че татко ѝ е един от добрите – точно такъв човек се надявам, че ще доведе вкъщи някой ден.

След като ни разказа, че Мама иска да чете, и ни заведе на Разходка с дете и багер, Теодора Кирилова има какво да ни сподели и за семейния живот и не се страхува да го направи. Какво им става на мъжете и на всички ли им става така са основните въпроси, които се въртят из нашите глави.


В началото на връзката всичко е толкова прекрасно. Мъжът до теб е самостоятелен: готви, чисти, глади си сам дрехите, яде всичко без претенции, кара болести на крак, придружава те, докато обикаляш по магазините, съобразява се с това какво на теб ти се гледа по телевизията, какво ти се прави. 

Какво става примерно шест години по-късно

Всяка прилика с действителна лица е случайна. Здравей, Коле!

Много е страшно да има температура. Вдигне ли 38 градуса ти трябва здрава нервна система, парацетамол за него и ксанакс за теб. Ляга на леглото и вие като сирена на линейка, че ще умира. Докато чакаш ксанакса да подейства, се чудиш дали да не го удушиш, или да го пратиш при майка му да го удуши тя. 

При него съществуват два канала на телевизията: Диема спорт и Диема спорт 2. Възмутено пита как е възможно да гледа мач и да преоблича кукли едновременно. Сиреч – вземи дъщеря си и играчките и ме оставете да викам по съдията, този скапан смотаняк, дето ощетява любимия Ман Юнайтед.

Дрехите му имат крачета. Къде са ми чорапите? Къде са ми дънките? Къде ми е оная тениска с дупката? Как така си я изхвърлила, нали ти казах, че ще я нося вкъщи!? Добре, тогава къде ми е тениската на звездички? Нямам тениска на звездички ли? На цветя ли беше? И на цветя ли не беше? Абе, къде е оная тениска, дето ти ми я избира, де да я знам на какво беше – на сърчица ли там на к’вото е... Как в гардероба? Няма я в него! Е така, няма я, кой знае къде си я прибрала! Ейй, как я намери в гардероба, изрових го целия! Ааа, на птички била...

Твърди, че не е капризен, но всъщност е много капризен. Ако в началото на връзката яде всичко, без да е сигурен какво точно е това - пилешко ли е, скариди ли са, или поредния буламач на #младатабулкакоятосеучидаготви, сега нещата стоят по друг начин. Тази манджа за втори път ли да я ям? Искам супа топчета, ама не ми сипвай топчета. Каквоооо, преди шест месеца ядохме ориз, пак ли трябва ядем ориз? Тая пържола със сатъра ли да я режа, много е суха! Дай ми солта, че пак си сложила захар в картофите!  

Той НИКОГА не хърка. Спиш спокойно, сънуваш цветенца, тревички и изведнъж... изскача див глиган, дерейки се все едно е прострелян. Осъзнаваш бавно, че този звук идва от тялото до теб и го побутваш да се обърне на другата страна. И започва един нощен спор. Да се обърна ли? Защо? Не хъркам! Не хъркам ти казвам! Абе как ще хъркам като гледам филма? Как така си изключила телевизора, аз гледах!? Няма как да съм хъркал, при положение че гледам филм ти казвам! 

Мрази магазините. Ако в началото на връзката е обикалял с теб и дори е носил чантата ти, докато пробваш различни дрехи, то сега мрънкането е неспирно. Болят го краката, спи му се, гладен е, иска някой да го почеше зад ушичките, докато дреме. Не му пука как ти стоят дънките, всичките ти стоят прекрасно, още преди да те е видял, само ги вземай, за да го освободиш от мъките му. Все му е тая дали тези те правят дебела (и как да те правят то или си, или не си дебела), дали имат дупки по крачолите или на чатала. 

Винаги след работа е изморен. Той се прибира от работа, влачи се едва, няма сили да играе на принцеси и да пие чай в кухнята на дъщеря си. Иска да си почива, много му се спи. Ляга лежерно с телефона в ръка и в този момент се обаждат момчетата. Рязко му идва пауъра, ще ходи да гледа мач. Навлича най-стария анцуг, грабва бирата и изхвърча със скоростта на протон в адронен колайдер. Толкова е бил изморен от работа, че се е прибира в 3 през нощта, защото едвам е станал от масата.

Не доближава уреда наречен пералня. Чувала си историите, че като млад ерген се е прал сам. Е, на 30 градуса бяло и цветно пране заедно, но това са подробности. Чувала си, но не си виждала. Малко като бебето еднорог – всички са чували за него, но никой не го е виждал. Използва оправданието, че си избрала най-сложната пералня на света. Какви са тия дисплеи, какви са тия програми, той такива сложни неща не разбира. Но пък владее диференциално и интегрално смятане. 

А какво ли ще е след още шест години?

Аз съм Цветелина и съм курва.

Особено голяма курва станах, след като станах необвързана. Много съобщения, на които не отговорих, ме превърнаха именно в такава. Много отказани покани ме принизиха до "тъпа". Много директни НЕ-та ме превърнаха в "надута".

Ако се чудите какво е това - отворено писмо е. Щото така е модерно.

Отворено писмо до всички вас, чиито мозъчни клетки се сношават една с друга през повечето време и когато се сблъскат с отказ, започват да псуват света. Отворено писмо до всички вас, чиито светоглед се губи като прашинка в окена от комплекси и криворазбраност.

Аз искам да бъда оставена на мира. Аз съм тази, която не отговаря на "zdr ko pr" и ѝ харесва да мръзне по спирките. Аз съм тази, която с удоволствие би живяла с петдесет котки, кучета, дори кокошки и биволи АКО ИСКАМ.

Аз съм тази, която може да пали цигарите си сама, да сипва виното си сама, да отваря вратата си сама и да изгледа филма си сама.

Аз съм тази, която не се страхува да гледа детето си сама. Тази, която няма да плати с цената на собственото си щастие и комфорт за това на всяка цена да има мъж.

Аз съм тази, която сега говори от името на всички останали курви, с които сте искали да спите, но не ви е вързало.

Имам новина - на нас ни харесва да сме курви. И сме си напълно самодостатъчни в курвенския си свят. На нас ни харесва да си плащаме сметките сами и да имаме свободата и възможността да правим каквото си искаме. Ние нямаме нужда от вашата оценка. Нямаме нужда от вашите цветя. Нямаме нужда от вашите комплименти. Нямаме нужда от вас и вашия секс.

И ако някой ден изберем да отворим вратата си за някой, то това ще е този, който уважава курвата, която вие напсувахте, защото ви отказа. Този, който ще цени нашата самодостатъчност и цялост и няма да ни вижда като дупка за запълване. Буквално и преносно.

Защото ние нямаме нищо за запълване. Ние не сме ремонта на Графа – ние сме завършени и цели. И за това бихме допуснали до себе си единствено мъж, който ще е също толкова голяма курва, че да отказва, когато НЕ МУ СЕ ЗАНИМАВА, НЕ ВИ ХАРЕСВА И ИСКА ДА ГО ОСТАВИТЕ НА МИРА. Който би уважил отказа на всяка жена. Който няма да е до нас, защото сме самотни. А ще е с нас, защото ще ни е още по-добре заедно. Не защото ни е било зле сами. Повтарям - защото ще ни е още по-хубаво от хубавото, което е било преди това.

За това от името на всички останали като мен:

Вашата дефиниция за курва е най-големият комплимент за нас.

И следващия път, когато някоя жена ви каже „Не“, спомнете си за това.

Цветелина Цекова

Някои женени двойки си изпращат един на друг снимки от фитнеса, от ресторанта, в който хапват с колеги на обед или пък от хотелската стая, докато са в командировка, за да поддържат нещата пикантни.

Има обаче и друг начин да поддържаш искрата, както ни показва този мъж, който изпрати снимки на жена си, за да я уведоми, че приема сериозно ролята си на равноправен партньор и родител.

"Секси" снимките на Брандън Шилингс бяха споделени над 400 хиляди пъти, въпреки че не е сигурно, че той редовно върши нещата, които показва на тях.

Коя жена обаче не би се разтопила от умиление при вида на тази чиста (макар и не съвсем искряща, според най-стриктните домакини) мивка?

И има ли нещо по-секси от това да видиш как мъжът ти се сеща да изхвърли боклука без да се налага да бъде подсетен 25 пъти за това?

Разбира се, че има - почистването на спалнята, която винаги остава последна в списъка ви с домакински задачи.

А само при мисълта, че тази отправяща се към пералнята купчина пране след това ще бъде извадена, изгладена и подредена от същия този мъж, буквално можем да усетим как цялата ни вътрешна тревожност изчезва...

Забавно, наистина, но да се признае, че има нещо специално в тези снимки, означава да се признае и фактът, че ако една жена ги изпрати на съпруга си или ги сподели публично, те няма да постигнат особен успех, коментира ScaryMommy.

Според неотдавнашно проучване за ролите на половете, публикувано в списание Springer, хетеросексуалните жени от всички възрасти извършват повече домакинска работа от своите партньори, независимо от кариерата или дохода на мъжа или жената. Според друго изследване пък, колкото повече пари изкарва майката, толкова повече отговорности има.

Като се има предвид това, чистата къща заслужава висока оценка и онлайн овации, когато за реда у дома се е погрижила жената. Разбира се, нямаме нищо против да отстъпим точно тези пет минутки слава на мъжете.

Още:

Често чуваме истории за мъже-еднорози, които могат едновременно да остъклят балкон или да сменят бойлер, но и да забъркат мляко на новороденото си бебе. Това са едни митични мъже, които знаят къде стоят лъжиците, на кой рафт е маслото и нямат проблем да пуснат пералня - знаете ли защо? Защото знаят как СЕ НАТИСКА КОПЧЕТО на пералнята. Но, уви, за повечето от нас това са само приказки от 1001 нощ - за всички останали е реалността, в която мъжът извън дома е супер оправен и предприемчив, но вкъщи... прилича на току-що нает стажант, с когото трябва да обикаляш дома ВСЕКИ ДЕН и да повтаряш едно и също до откат: "Ето тук стоят ножовете, а там - салфетките. Ако се наложи да си вземеш чаша, тя стои в ето този шкаф". А той никога не запомня нищо и, за да му е по-лесно и удобно, иска от ВАС да му кажете къде да сложи проклетата вилица.... "Защо мъжете се държат като стажанти вкъщи?", пита Лиза Монро от Fatherly - и ви призовава да споделите как е у вас!


Кърмя новородено на дивана, когато тригодишният ми син преминава през хола и крещи „Хаос! Хаос! Хаос!” - военен вик, който си присвои от моите собствени протести. Разкъсва списания и разпилява боклуци навсякъде, докато съпругът ми, бащата на тези двама мъже, "разтоварва" съдове от миялната машина.

-- Ей, скъпа - виква той. - Къде стои това?

-- Какво е "това?" - ръмжа. - Не мога дори да видя за какво говориш.

Той изскача пред мен, носейки тениската на Стивън Вселенски, която му подарих за годишнината ни, държейки шпатула.

-- Къде го държиш? - пита той.

-- Къде да го държа? Къде мислиш, че трябва да отиде?

Докато външно се сдържам, отвътре се изкушавам да му кажа къде точно да навре тая шпатула. Това, че той мисли, че е само моя работа да знам кое къде стои, ме подлудява, но още повече ме тревожи моята собствена роля в насърчаването на този разочароващ цикъл на зависимост.

Страхувам се, че докато се опитвам да отглеждам решителни, независими деца, неволно поощрявам вбесяващата склонност на моя партньор да ме третира като главен изпълнителен директор на домакинството.

На пръв поглед ролите ни са доста равноправни - и двамата имаме кариери и споделяме отговорностите колкото е възможно повече - но когато става въпрос за управление на домакинството и график, съпругът ми, който по професия е учител, изглежда разсеян и дори мързелив безполезен стажант.

Това води до нещо, което наричам "Цикълът": Той ме пита къде стоят разни неща, аз се изнервям от това, че се приемам за шеф на местната територия и следва дълбокото разочарование.

Както много други майки, се уморявам от това „умствено натоварване“. Недоволствам от идеята, че моята работа е не само да знам къде стои шпатулата, но и да реша незабавно, че този път тя може да отиде в чекмеджето отляво на печката...

Съпругът ми казва, че просто се опитва да прояви уважение. Твърди, че ме пита всички тези неща, не защото мисли, че трябва да отговарям за всичко в къщата, а за да е в час, ако нашите роли се обърнат - тогава просто щял да каже: "това отива на най-горния рафт в килера!"

Обаче той пренебрегва факта, че все още се отнася към детайлите като към "женска работа". Той, например, няма телефонния номер на бавачката, често не знае къде стоят и неговите собствени дрехи, а какво да говорим за по-дребни неща, като бебешките чорапи! И е способен да ме пита имаме ли мляко, докато стои пред отворения хладилник, взирайки се в МЛЯКОТО!

Хубаво е да знае кога са прегледите при педиатъра и в кои дни детето ходи на занимания, дори ако трябва да отвори приложението си за бележки, за да си припомни. Той обаче не го прави. Обичам го, но това ми се струва най-силният аргумент срещу моите чувства.

Бих искала да знам, че той е достатъчно компетентен да направи правдоподобен план. Или поне да се опита! Иначе оцеляването на всички клети майки по света ще зависи от прехвърлянето на цялото психично натоварване върху роботи или поне върху онези високотехнологични хладилници, които изпращат съобщение на мъжете, когато нямаме мляко...

Преди няколко седмици се виждах с приятелка, майка на три деца. Докато хранеше своето 4-месечно бебе, съпругът ѝ безмълвно ѝ подаде чаша вода. "Винаги го прави - спомена тя - защото знае, че кърменето ме дехидратира. Мъжете могат да бъдат научени".

Въпреки че говореше за съпруга си сякаш беше териер, все пак разбрах, че този съпруг не просто беше научил някакъв трик, който съпругът ми не умееше. Беше се научил да поема инициатива.

Колкото до моя случай, осъзнах, че мъжът ми бе започнал да нарича нерешителността си уважение към мен, защото така му е удобно. Сигурна съм, че това не се е случило съзнателно, но това не ми помага да се справям с целия товар в домакинството.

Така че следващият път, когато съпругът ми ме попита къде да сложа шпатулата, няма да му кажа. Да я слага, където си иска, и ако трябва да ровя във всички чекмеджета, за да успея да изпържа две яйца, ще знам, че това е малко неудобство е с цел да му помогна да се изкачи по корпоративната ни семейна стълбица.

За да живеем не в ролите на стажант и главен изпълнителен директор, а наистина заедно - независимо дали в организация, или в хаос.

Още:

Епизод 2 от сагата Майко Мила, бременна съм продължава с извечната трагедия на всички бременни, известна под кодовото название ММНМР, тоест - Моят Мъж Не Ме Разбира!

Как се справят трите музи на бременността с този проблем, ако въобще се справят, ще разберете от видеото.

За всичко останало - свалете си приложението за iOS  или за Android!

Всички сме били в тази ситуация: приятелка споделя с нас, че е жертва на домашно насилие и след хиляди съвети и лична подкрепа, започваме да се питаме как е най-добре да постъпим, за да ѝ помогнем наистина. "Винаги го има страха, че каквото и да предприемем, можем още повече да влошим ситуацията, особено ако става дума за застрашени човешки животи", пише Мика Морил в своята история за ScaryMommy, в която разказва как е решила да постъпи, когато получава зов за помощ - от непозната.

Като човек, който е преживял домашно насилие в миналото, като човек, който е отказвал да докладва за това, и като човек, който не осъзнаваше колко лоши са нещата, докато не стана твърде късно, се научих да разпознавам червените знамена в живота си...

Приятелка споменава, че партньорът ѝ мрънка, ако къщата не е чиста  - червен флаг. Жена в офиса се оплаква, че съпругът ѝ крещи, дори когато задава прост въпрос - веднага започвам да се чудя как и кога ще ескалира това в нещо още по-сериозно.

През август тази година Крис Уотс уби бременната си съпруга Шанан и двете им малки дъщери Белла (4  г.) и Селесте (3 г.) в дома им във Фредерик, Колорадо. Освен жестокото убийство, това, което шокира всички е, че бащата, който се призна за виновен на 6 ноември, не е изглеждал агресивен в очите на хората преди престъплението. Говорим за популярно семейство, чиито снимки в социалните мрежи, са изпълнени с щастливи и усмихнати лица, както и с вълнението от предстоящото раждане на третото им дете…

В един момент обаче той просто „превърта“. В началото се започна с до болка познатото:

"Тя винаги изглеждаше толкова щастлива..."

"Тя никога не е намеквала, че нещата са толкова зле..."

После идва и феноменът "Знаех си":

"Той винаги беше надменен..."

"Той беше толкова потаен..."

"Имаше нещо нередно в него. Усмивката му не стигаше до очите му..."

Защо продължаваме да чакаме хората да умрат, преди да започнем да свързваме точките и да мислим за всички сигнали, които сме пропуснали?

Току-що бях стартирала блога си, когато една вечер чух, че някой оставя съобщение в платформата. Бях толкова развълнувана, че читателка извън групата ми от верни приятели е стигнала до него и веднага написах отговор с благодарност и я помолих да хареса и страницата ми. Тя ми изпрати и покана за приятелство във Facebook и незабавно започна да ми пише: „Хайде да пием кафе някой път, ето телефонът ми, обади ми е...“ В един момент ми изпрати и видео, от което се чуваха мъжки викове.   

Съпругът ми се стресна и се обърна, за да гледа видеото с мен. Беше криво и разфокусирано, явно, заснето от някой, който не искаше да е очевидно, че записва. Чуваше се бебешки плач, докато мъжът продължаваше да вика и ругае вулгарно.

-- О, не - казах на съпруга си и го погледнах за потвърждение на това, което виждах. -- Тази жена е в беда.

„Трябва да си тръгнете. СЕГА. Не след няколко дни. Сега!“, написах на непознатата жена. Тя ми каза, че се притеснява, че ще влезе в правни битки, ако го напусне, защото имат малки деца. Попитах един добър приятел, който работи със социалните служби, какво трябва направя, за да помогна, и той ме посъветва да ѝ кажа да се обърне към специалист по домашно насилие. Събирах контакти, които да ѝ дам, когато тя ми изпрати снимка на мъжа си, облегнал брадичка върху цевта на пушка. Лицето му беше тъмно, очите му бяха опасни, можехте да видите демоните около него...

Сърцето ми започна да бие силно, исках да повърна. Или да заплача. Може би и двете. Не съм обучена за това, не съм подготвена. Не можех да я оставя без отговор, но какво, по дяволите, трябваше да направя?

Казах ѝ да се обади в полицията. Тя каза, че го е направила. Казах ѝ да поиска заповед за спешна защита. Каза, че е опитала и това, че се е обърнала към всички институции, за които се е сетила, чак до Белия дом е стигнала и никой не искал да ѝ помогне. Не вярвах.

Как може да покажеш на съответните служби тези неща и никой да не се отзовава?Не исках да чуя, че още една млада жена и децата ѝ са убити, че ще съм тази, към която някой се е обърнал за помощ и не съм направила нищо от страх.

Затова се обадих на полицията. Дадох им ограничената информация, с която разполагах за тази жена. Предложих да им изпратя снимките и видеоклипа, които имах от нея. Офицерът, с който говорех, не изглеждаше толкова загрижен, колкото очаквах да е.

-- Значи, не познавате тази жена? - каза той лениво.

-- Не. Тя просто ми го каза тази сутрин, разбрах това от Facebookразговора ни...

-- Аха.. - спря той за момент и продължи: - Значи от това, което казвате, излиза, че той всъщност не е я е насилил…

-- Имам снимка с него, на която той държи оръжие - казах аз. Не можех да повярвам, че полицаят отхвърля сигнала ми. -- Имам и видеоклип, в който той крещи и физически я заплашва с тялото си, докато тя го моли да спре.

-- Добре - въздъхна офицерът. - Ще накарам един от нашите кризисни служители да ѝ се обади, да я окуражи и да ѝ окаже съдействие.

-- Тя каза, че чувства, че нещата ескалират, в къщата има малки деца… - продължих аз.

-- Както казах, ще ѝ се обадя.

„25-те минути, които току-що прекарах в разговор с офицера, с когото си се свързала, бяха подигравка“, писа ми тя.

Кликнах върху профила ѝ и видях, че съм блокирана. Седмица по-късно ми изпрати имейл, в който пишеше, че е взела децата си и е отишла във Флорида, "но не се е отказала от своя войник".

Не съжалявам за това, което направих. Бих го направила отново и все още ми се свива стомахът, спомняйки си образа на „войника“, подпрял се на своето оръжие, сякаш готов да го насочи към мен. И предпочитам някой дами се ядоса, че съм взела правилното решение, макар и без резултат, отколкото за пореден път да чуя „тя никога не е намеквала, че нещата са зле“. Защото аз знаех, че са.


Още по темата:

Защо се обаждате, като не е ваша работа

"Заслужила си го е..."

cross