Мрънкането си е нещо като непризнат национален спорт. А за децата е направо задължителна есенция на деня. Вероятно почти на всички ни е идвало до гуша от мрънкане и сме мрънкали, че някой друг мрънка.
Писателката Петя Кокудева вместо да слага хикса на това докачливо усещане решава да го впрегне в чудна история. Най-новата ѝ книга се казва „Мадам Мрън“ и ни отвежда към планетата на антенковците.
Когато я прочетете на децата си, е много възможно и те, и вие да смените фокуса към мрънкането и да ви изглежда дори забавно. Освен със спокойния тон на Петя, в книгата ще се срещнете и с красивите илюстрации на Калина Вутова. Но нека разберем малко повече за героите в книгата от авторката.
Коя е Мадам Мрън и на какво се дължи името ѝ?
Мадам Мрън е крава и е най-голямото мрънкало във Вселената. Тя мрънка дори защото я дразни, че реката тече твърде бавно. Измислихме я от зор заедно с дъщеря ми, когато беше на 4. Толкова много мрънкахме и двете за щяло и нещяло, че понякога си омръзвахме сами на себе си.
По едно време ми хрумна да създам нещо като мрънкащо алтерего на дъщеря ми – всеки път щом се размърморваше, казвах: „О, пак ли е дошла Мадам Мрън!? Искаш ли да си сложим антенки вместо рога и да помислим за решение на твоя мрън?“
Така ситуацията се изместваше неусетно от фрустрация към фантазиране. Не че това реално решава проблема, но го премества в сферата на творческата игра и осезаемо сваля напрежението. Така че тази книга произлиза пряко от всекидневието ми на майка и на мрънкало. И реших, че щом е помогнала на мен, може да послужи и на други.
С какви други герои ще се срещнат децата и техните родители в новата Ви книга?
Кравата сбъдва обичайното българско мрън: „Спрете планетата, искам да сляза!“. Тя попада на планетата на антенковците, които обожават проблеми и даже не им стигат, та се налага да си ги внасят от места като нашата Земя. Там има всякакви антенковци – антенко, който решава всички проблеми с пълнени чушки; антенко – борец със сопола; антенко, който дорисува мустаци на твърде сериозните. На планетата идват и някои земляни, за да им бъдат решени проблемите – например няколко вещици, Дядо Коледа…
За каква възраст е подходяща книгата?
Книгата е в краткия списък с номинации за детската литературна награда „Бисерче вълшебно“, където журито я поставя в категорията за 8–10-годишни. Аз обаче получавам доста писма от родители на по-малки деца, които са я харесали, затова бих казала от 5 нагоре.
Най-любопитното е, че вече няколко книжари тайно ми споделят, че пристигат дами да търсят Мадам Мрън не за деца, а за своя приятелка – по силата на заглавието, така да се каже! А наскоро получих писмо от дама, чийто съпруг също се чувствал мрънкало и се смятал „непредставен“ в книгата, затова трябвало да има продължение – за Господин Мрън.
Снимка: Лора Топалова
Лошо ли е да мрънкаме и за какво всъщност е знак мрънкането?
Както са казали старите хора, „лекът или отровата са в дозата“. Разбира се, че всички мрънкаме и се разтушаваме така, но след един момент то се превръща в безплодно циклене. От друга страна, не съм привърженик и на автоматизма: „Стига си мрънкал/а.“
Когато срежеш едно дете така, мрънкането даже се усилва. В нашата игра с дъщеря ми харесвам точно, че не отричаме мрънкането и му позволяваме да се прояви, но като гориво за въображението. Мрънкане с изместен център на тежестта.
А за какво най-много мрънкаме като деца и после като родители?
Често си спомням дочута реплика на една жена в кафене. Тя пристигна и каза на приятелката си: „Ох, страшна драма, ама нищо не е станало, де.“ Та това е: ние имаме афинитет към драматизирането, извличаме жизнени сокове от него.
Родителите около мен най-често мрънкат за малко лично време, защото градските хора днес гледат децата си съвсем сами, няма я предишната спасителна мрежа на разширеното семейство. А при децата ми е много интересно – те често изобщо не осъзнават, че мрънкат. Когато отида в клас и попитам някого мрънка ли, той казва: „О, не, никога!“
И в този миг останалите деца се ококорват и започват да изброяват за какво най-често мърмори. Мрънкането е по-видимо за страничния наблюдател. А при учителите винаги има единодушие – най-често с децата им измисляме магически джаджи за обезшумяване, за малко тишинка.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вие кога сте си казвали: „Спрете Земята, искам да сляза!“?
Всеки път, когато някой е безпричинно, по навик, грубиянски.
Имате ли идея за следваща книга?
Пише ми се нова история за кравата. А също ме вълнува има ли разлика в мрънкането при различните култури. Дали българите мрънкат повече от испанците или чилийците? Ако някой от читателите има преки дългогодишни наблюдения, ще се радвам да ми пише.
Лятото е твърде горещо, зимата е твърде студена, храната е хладка, а музиката е твърде силна – поводи за мрънкане, колкото искаш. За някои това е работното място, за други – настроението на партньора им или крещящите деца вкъщи. Съгласни сме, че понякога светът изглежда невероятно дразнещо място, където просто никъде не може да се намери тишина и спокойствие. Това, което като че ли помага на много хора в такива случаи, е дългата тирада за собственото им страдание.
Всъщност хленченето е част от човешката природа, както обобщават психолозите Михаел Тил и Аника Лохстрох в книгата Deutschland, einig Jammerland („Германия, страна на хленченето“). По принцип оплакването е просто начин да изразим собственото си недоволство. Германците неведнъж са се сблъсквали с предразсъдъка, че са особено големи мрънкачи. Дали това е вярно или не, не можем да кажем, обаче твърдим, че и българите не им отстъпваме.
Мрънкането е нашият типично български начин да преглъщаме големите промени, да ги „преведем“ на свой език, да ги процедим през зъби, преди да решим дали да ги приемем.
Този текст не е опит да се присмива. Напротив, в него се опитваме да разберем откъде идва българското колебание и какво всъщност стои зад обичайните коментари за еврото, които ще чуваме по тротоарите, на опашките и разбира се, в социалните мрежи. Да видим какви ще бъдат основните поводи за нашенско мрънкане, докато свикваме с единната европейска валута.
Това е първата и най-шумна тревога. Повод за шумно мрънкане! И не е случайно. Още при въвеждането на еврото в Хърватия през 2023 г. медиите заляха мрежата с истории за поскъпнали кафета, закръглени цени и притеснени пенсионери. В България този страх е още по-силен, защото у мнозина спомените за хиперинфлацията от 90-те години са още живи и болезнени.
Но тук е важно да направим разликата: въвеждането на еврото е напълно различен процес от сриването на лева. То не се прави в момент на криза, а точно обратното – в период на стабилност. В страните, които вече преминаха към еврото като Словакия, Литва, Латвия, също имаше опасения за драстично поскъпване. В повечето случаи инфлацията се повиши в рамките на процент-два основно заради т.нар. „психологическо закръгляне“ на цените. Но в рамките на година-две този ефект се изчерпа. А парадоксално у нас може да се получи точно обратното – мнозина да закръглят за по-лесно два лева на… едно евро. Което би създало дефлация, а не инфлация.
Но да, някои неща наистина вероятно ще поскъпнат. Но не заради самото евро, а заради това, че някой ще се възползва от объркването. Ето защо е важно въвеждането да бъде прозрачно, с ясен контрол, с двоен етикет на цените и с механизъм за сигнализиране при злоупотреби.
Тук навлизаме в полето на най-автентичното българско недоверие: отношението към рестото. Усещането, че ще ни „прецакат“ с едни 30 стотинки. Разговорите в магазина ще звучат така: „Ама защо ми връщате двайсет евроцента, аз дадох три евро, а то струва две и седемдесет и пет…“. Но нека сме честни – и сега ресто невинаги получаваме коректно. И дори нямаме предвид само таксиметровите шофьори, за които закръглянето си е в реда на нещата.
С новата валута ще свикнем. Както свикнахме и с новия лев след деноминацията, както свикнахме да плащаме с карта, както свикнахме с всичко останало, когато се налага.
В Словения например броенето на ресто в евро в началото изглеждало като мисия невъзможна. Само че шест месеца по-късно никой не си спомнял вече какво толкова го е притеснявало. Новото става нормално много по-бързо, отколкото си мислим.
„Първо ще ни вземат валутата, после е азбуката, след това религията…“. Да, така каза един протестиращ срещу еврото. Думите му не са чак толкова изненадващи, по-скоро изненадваща е липсата на реакция у журналиста, който го интервюираше. Та нима Германия, Франция, Хърватия останаха без азбука и религия? Нима Гърция започна да ползва латиницата?
Това мрънкане често звучи от екрана на телевизора или в полемика между „експерти“. Става дума за страха, че с въвеждането на еврото губим контрол над националната си парична политика.
Само че забравяме, че от 1997 г. България така или иначе е във валутен борд и на практика вече нямаме самостоятелна монетарна политика. Курсът е фиксиран. Не можем да печатаме пари. Не можем да девалвираме лева, за да стимулираме износа.
С други думи, вече сме отстъпили този контрол, просто още не сме си сложили официалната евро премяна. Когато това се случи, ще имаме място на масата, където се взимат решенията. Не губим суверенитет, а го пренасочваме в по-голям съюз, в който и без това участваме.
Тук мрънкането е съвсем емоционално – числата изглеждат по-малки и това може би ще предизвиква объркване, особено у по-възрастните хора. 500 лева звучи повече от 255 евро, въпреки че стойността е същата.
Но с малко комуникация и време този ефект също ще се изглади. Във всички страни, приели еврото, първите месеци са белязани от подобни усещания – че получаваш „по-малко“, че ти „намаляват“ доходите. В Хърватия дори разпространяваха държавни калкулатори и лепенки за хладилника, за да може всеки да вижда реалния курс и да следи как се преобразуват цените. Може би и ние ще имаме нужда от такива помощни средства, за да направим преминаването по-плавно. А може пък баба ви просто да си ги смята наум по стария начин. Ще се справим.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това е дълбокото мрънкане – като огромната скрита част на айсберга, винаги там, дори да не се вижда. Недоверието. Усещането, че каквото и да се случва, някой ще спечели за сметка на друг. Че ще си прецакан! Имаме си точен лаф: „Българинът го е страх да не настине и да не се мине!“. Това не е страх от нещо конкретно, а е обща паника, трупана с години от преходи, кризи, деноминации, хиперинфлации, обеднявания и измамни схеми. И тази паника няма как да изчезне с един закон или с една информационна кампания.
Но може да бъде смекчена с прозрачност, ясна комуникация, примери или контрол. С отчитане на всяка стъпка от процеса. С вежливо обяснение дори на най-абсурдните опасения. И с разбиране, че страхът е рационален в контекста на нашата история, но не е неизлечим.
Ще се мрънка естествено. Ще има вицове, тревоги, недоверие. Ще има и реални затруднения, и спекула. Но после ще свикнем. Така, както свикнахме със сметките онлайн, с QR-кодовете, с IBAN-ите, с е-винетките, дори с това да си плащаме данъците, без да ходим до гише.
Еврото ще мине по същия път (не до гишето, а на свикването). И някой ден, без изобщо да усетим, ще се окажем от другата страна – малко по-спокойни, малко по-свикнали. И може би малко по-свързани с останалите.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
Тряскане на врати. Писане на драматични бележки, съдържащи думи като “ЗБОГОН” и “ЗАВНАГN”. Многословни обяснения и протести в пълен емоционален разпад. Мрънкане за наличието и/или липсата на всичко на този свят… Този списък е безкраен. И само онези родители, “дарени” с ексклузивната възможност да притежават малък-голям мрънкалник вкъщи, разбират какво точно се случва всекидневно по всякакви теми.
Майка, пожелала анонимност, споделя как стоят нещата в нейното семейство, в което едно от трите ѝ деца не спира да държи безконечни речи и тиради още от мига на проговарянето си. Момчето вече е на 18 и продължава да си каканиже за какво ли не.
Един текст с чувство за хумор и любов към малките мрънкалници, дори когато пораснат в големи многословници.
Вероятно синът ми е с твърде широк обсег интереси за 18-годишен младеж. В университета се е записал в клубовете по авиация и латински. Играе тенис, голф и тенис на маса с абсолютна прецизност и твърди, че е изкарал сериозни пари от покер. Но има един основен талант, който засенчва всички останали: неподражаемата му способност да държи тиради.
Той е майстор тирададжия. И няма как да е иначе, защото се упражнява цял живот. Много беше сладък, когато каза първата си дума, а после година-две по-късно, когато се опитваше да свързва думи в изречение, това дар слово вече не беше особено сладко. И нямаше връщане назад.
На 4 вече беше открил отворения прозорец и тогава разбрах, че не всяко дете трябва да бъде учено на телефона за спешни случаи.
Има деца, които злоупотребяват със 112, и аз явно “извадих късмет” да ми се падне точно такова. Когато го изпращах малко да си помисли в стаята си, той започваше да каканиже, че съм го заключила “завинаги” и не спираше да мрънка, че съм зла и грозна, и лоша. И след това си отваряше прозореца и почваше да призовава някой да се обади на 112. Полиция не се появи никога, но пък съседите сигурно са се чудили защо не мога да контролирам тези тиради.
Може би проблемът не беше в мен като родител. В края на краищата съм отгледала три деца, две от които изразяват фрустрацията си нормално с умерени тонове и звук. Може би проблемът беше в поредността на раждането им. Може би виновни бяха гените. Или кармата. Може би има връзка с еволюцията и велосирапторите, и пингвините, и двуногите.
Няма значение. И да не си помислите, че тирадите намаляха, като порасна. По-скоро мислете в посока как по-комплексната представа за света и по-богатият речник са направили тези тиради още по-безконечни. Детското му непрестанно мрънкане прерасна в безкрайни речи кога е трябвало да бъде сервирана вечерята, кой с какъв продукт за коса е прекалил, как Snapchat е крашнал…
Реалността е такава: синът ми си беше мрънкалник още от мига, в който вербално можеше да конструира обвинителна реч, и ще си остане такъв завинаги, до мига, в който гласните му струни станат на пепел.
Нека ви запозная със специалния ми двустепенен метод, разработван внимателно близо две десетилетия.
Грижа за себе си
Още щом го чуя, че започва да “загрява”, се оттеглям в банята и лягам във ваната с книга. Когато тръгне да тропа по вратата, мрънкайки, че ролката за почистване на косми я няма или че някой му е откраднал сандвича, го каня да влезе и да поговорим. И после добавям, като послеслов, “Гола съм”.
Оттеглянето му е със скоростта на светлината и в пълна паника и ми е много по-приятно от всички мигове, прекарани в банята в реална наслада от бомбичките за вана.
Самосъхранение
Назад в годините съм се опитвала да го “успокоя”, да пробвам да разговарям с някоя друга част от мозъка му. Сега просто отклонявам тирадите, за да не се налага да ги слушам.
Сандвичът? Мисля, че баща ти го изяде. Ролката за косми? Май последно беше в сестра ти. В нашата къща всеки е сам за себе си и оцеляват само най-добрите екземпляри. И ако аз съм усвоила изкуството да хвърлям някого под автобуса по-добре от онези наивни новобранци, то това си е техен проблем.
Когато го оставихме в колежа, оставихме зад гърба си и цял живот оплаквания от какво ли не. Върнахме се в една тиха, спокойна къща – едно луксозно спа за слуха. И честно казано, хареса ми. В началото.
Но ето какво научих в негово отсъствие: семейството ни някак странно е привикнало с тези безсмислени и добре познати тиради. Може и да не знаем кога точно ще изскочат, но е сигурно, че ще има такива. И в това има известен комфорт.
По време на ваканцията и с едномесечното му прибиране вкъщи известно количество от тази какофонична хармония беше възстановено. Вероятно не функционираме както трябва, но цял семестър тишина ми показа, че понякога хубавото мрънкане е за предпочитане пред тишината. Особено когато това означава, че синът ми си е вкъщи.
Сега обаче да не решите, че през следващите 4 седмици няма да се крия във ваната.
Източник: Scary Mommy
Споделяме с вас един текст, който Надежда Хинчовска ни изпрати преди известно време. Тогава още беше зима, но бързо се оказа 15 градуса и някак нямаше вече сняг, който да ви метне пълноценно в мизансцена. Е, сега е пролет, но пък снегът се появи отново, затова четете и се смейте, и не страдайте, ако вие сте ентусиасти, а детето ви не иска да излиза в студа – поне може да се редувате с шейната, която вече си е само ваша.
--------
Зима е. От време на време сняг, от време на време - пролет. Сложно е. И странно. И неразбираемо за хората. За нашето дете, оказа се, още повече.
Мислите, че всички деца обичат снега, свежия въздух, щипкането на бузките от студа, игрите, шейните? И аз мислех така. И аз го очаквах с нетърпение, защото в себе си още отглеждам дете и то има нужда от компания в дивотиите. Докато не дойде втората зима на моето мъжко отроче (през първата зима още му беше все тая дали ще е в снега или във вълните) и с татко му не разбрахме за ПОРЕДЕН път, че нищо не се получава така, както си го представяме.
В един приятен зимен ден с щедро слънце децата в нас, въоръжени с целия си ентусиазъм, шейната, раницата, шапките и няколко чифта ръкавици, приготвени за безкрайна игра в снега, ние (по-долу наречените майка и татко) щастливо започнахме да опаковаме отрочето за излизане.
Сцена 1: Обличането
След няколко пъти отрицание при въпрос „Ще излизаме ли навън?“ най-сетне чуха „Да“-то, което очакваха, по-развълнувани и от мъж, току-що чукнал коленце в пода с пръстен в ръка.
Започва се. Смяна на панталони, бельо, чорапи. Фиууу – дотук добре. Сега идва ред и на тежката артилерия – ски панталона против намокряне. При вида на това УЖАСНО НЕЩО сякаш се отваря ада на бебешкото недоволство. Отрочето започва да буйства, да „не ицка“, да лежи по земята и всичко протестиращо, за което може да се сетите, или пък не. Майката и таткото обаче са много търпеливи и спокойни (вече са тренирани) и първоначално започват с добро (но то „НЕ ИЦКА!“ бе!).
След пет минути обаче сцената изглежда така: таткото е хванал детето през горната част на тялото, майката тъпче краката в панталоните, а детето вече се дере, мята и подсмърча, все едно го колят. Идилия! Дано съседите не мислят това, което майката си представя, че могат да си помислят при тези сцени.
Със същото квичене и хватки тъпчат и апреските, които са по-коварни, защото се измъкват лесно и момчето това много добре го знае... Таткото се облича с едно преобръщане, като от филмите; майката вече е „пенясала“ и се чуди дали да не си остане вкъщи; отрочето продължава да оплаква тежката си участ да бъде ИЗВЕДЕНО. Всички се мятат в асансьора със замах.
Сцена 2: Излизането
Вече са пред блока, опитват се да стигнат до парка. И греда. По-точно: тротоар. Тротоарът, където нещата ще поемат драматичен обрат.
Детето е в отрицание. Според майката – вечно отрицание. И майката и таткото стърчат (отново най-спокойно) и изчакват (както пише по книгите) този момент да отлети, да са му дали простор за проява на чувствата и да му покажат, че го разбират. Чудесно, много ги бива! Напрежението обаче започва да расте, защото по нищо не личи, че детето ще се превърне в едно успокоено слънце, което ще разтопи снега от прегръдки. Дори напротив! Следва най-безизходната ситуация: детето отмята глава, обръща театрално очи и полита назад, със засилка към земята, като на половината път минава на забавен каданс от Матрицата, защото да не е лудо да се удари с такава сила в тротоара!!! Полягва немощно и тъжно (не забравяйте, че има сняг), притваря очи и подсмърча печално... Да, може да му е студено, но сам си го прави.
И те пак стърчат и чакат, а вече и пуфтят. Следва цял рецитал с обяснения: „Колко хубаво ще е с шейната!“, „Ще се замерваме с топки!“, „Хайде, ставай, ще вземем близалка!“, „Добре де, ще се разходим само малко.“, „Няма как в колата, тръгнали сме в парка.“ и прочие, и прочие.
Сцена 3: Прибирането
Никъде и с нищо не успяват да пробият тази ината барикада. А детето дори не е станало от земята! Полекичка и техният ентусиазъм си взима личната шейна и се оттегля сърдит да се пързаля. Ми то и те са хора и се изнервят, вие за какви ги помислихте?
Гледат детето, гледат хубавия зимен ден, гледат пак детето. Сърцата им плачат, че изходът явно е един: прибиране. Или по-точно: изход няма. Ядосан, таткото мята детето като чувал с картофи на рамо, то отново извисява своето „не ицкам“, вече и то не знае какво не ицка.
Майката хваща шейната и така я стяга главата, че ако беше с шапка щеше да каже, че я стяга шапката. И целият актьорски състав от тази драматична сцена се прибира в апартамента.
Там положението не е по-добро, но поне не ги слушат и гледат хората (освен споменатите съседи) и ще си го запазят за себе си.
И така, мисията беше невъзможна. Детето беше невъзможно, защото: „То само, когато знае к‘во му е, само то си знае к‘во му е.“
THE END.
P.S.: При следващия пухкав сняг последва и нов опит за изпълнение на мисията, този път включващ братовчед от Париж, леля от Кайро, познатата шейна, познатите родители, познатото дете и другата леля с кучето си. Изправиха ли ви се косите? Защото тези на майката още са, а така ѝ се искаше да се накъдри!
Основната задача на родителите е да правят най-доброто за децата си – от това да са нахранени с питателна и здравословна храна и да са обгрижени, до това да им се помага в ситуации, когато децата се чувстват безсилни.
Всеки родител иска децата му да израснат здрави, да се научат на уважение и да имат самочувствие като граждани и хора, които съжителстват в мир с другите обитатели на планетата. Изборите и решенията, които родителя прави, определят дали и как ще се случи това.
Има обаче някои неща, които родителят може би не е добре да прави за децата си. Ето какво имаме предвид - вдъхновихме се от сайта Simplyforreal.com и Totallythebomb.com.
Питат ви какво има за вечеря вкъщи? Има това, което мама или татко са сготвили. Освен ако децата нямат някакво здравословно състояние, заради което не могат да ядат определена храна, или са положили искрено усилие да опитат нещо ново, но то действително не им е харесало като вкус, няма друга причина да готвим специална отделна храна за тях, защото броколите са „прекалено зелени“ или оризът е много... ъъъъ... „оризин“.
Време е да осъзнаем, че нещата се получават, когато подхождаме с добро, отговорност и спокойствие, а не когато се държим като миниатюрни терористи. Трябва и да се научим, че няма да стане на нашата, само защото тропаме с крак и така искаме. Няма да лиша децата от удоволствията в живота , но не бих ги и възнаградила заради това, че се държат като малки идиотчета.
Кой се върна току-що от училище? Ето това детенце, да. Ето защо, макар да помагам на децата да си напишат домашното, няма аз да го напиша вместо тях. Ако не научат какво е отговорност и как да се справят с неуспеха в живота, няма да научат и стойността на успеха. Важно е за децата да се учат и от грешките си, и да се наслаждават на постиженията, които сами са си заслужили.
Ако ценна играчка се счупи или повреди случайно, тогава, разбира се, ще я подменя. Обаче ако някоя играчка е потрошена нарочно или понеже детето е пренебрегнало предупрежденията да я пази, не бих я заменила с нова. Играчките струват пари, но дори и това не е най-важното - просто това ще доведе до навици, които всъщност не искам да толерирам.
Едно време майка ми го каза, сега и аз го казвам на децата си: аз не съм майката на Иванчо/Петър/Асен/Емил… Ако искаш, помоли нея да ти купи тази абсолютно ненужна и безумно скъпа играчка, защото аз отказвам да ти купя всяко ново нещо, което се рекламира по детските канали.
Доста съм либерална, когато става дума за гледане на телевизия и играене на таблет. В разумни граници обаче, което изключва да разреша на децата ми да се превърнат в зомбирани зеленчуци от цъкане на игри и зяпане в телевизора. Има време детето да позяпа, но има и време да стане от дивана и да отиде да си играе или да чете. Важно е децата да научат да правят и двете.
Имате очи, мили дечица. Предлагам да ги използвате по предназначение. Всичко, което сте „изгубили“, обикновено се намира точно под носа ви. Отклонете поглед от мама и потърсете с очички това, което ви трябва.
Аз съм майка, не икономка, и макар винаги да съм готова да помогна, няма да си посветя живота на това да ходя след децата с найлоново пликче за боклук в ръка. Бъдещите им партньори могат да ми благодарят по-късно.
Кому е нужно? Дизайнерски и бутикови далеч невинаги е гаранция за качествени и добре изработени. Дори аз нямам дизайнерски и бутикови дрехи. Освен това на света съществуват и едни мъчни неща, наречени „сметки“, които пристигат у дома всеки месец. Затова, мили деца, спестявайте си парички и, ако искате, ги дайте за дизайнерска шапчица на цената на чифт автомобилни гуми, когато пораснете.
Ако детето има конфликт със съученик или с конкретен учител, научете го да се представя и защитава самичко. Ще съм до него да го подкрепя, когато има нужда, но детето трябва да се научи как да се справя с трудните хора и ситуации, а не винаги да дърпа майка си за полата.
С радост ще помогна в редките случаи, когато нещо случайно им е изскочило от ума и неволно са го забравили у дома, докато сме бързали да излезем от вкъщи. Но ако това безхаберно невнимание и безотговорност започне да се повтаря често и детето очаква и свикне някой друг да мисли и помни вместо него, мама май трябва да им напомни значението на думата „отговорност“.
Ще финансирам излизане с приятели или ходене на кино от време на време, обаче отказвам да съм Банка Мама. Ако на тийнейджъра му трябват пари, има начини как, напълно етично и с достойнство, да изкара малко кеш. Най-лесният и чист начин е да посвършат малко домашна и домакинска работа срещу заплащане. Да знаеш стойността на парите и как се печелят е едно ключово житейско умение и знание.
Тези правила не са с цел да смачкам децата си или да им съсипя детството и живота. Макар че в очите на децата сигурно точно това е основният замисъл. Напротив, тези правила целят да им помогнат да пораснат подготвени, самоуверени възрастни, с реалистични очаквания, които уважават другите и оценяват хората и нещата около тях, както ценят самите себе си. Не са ли това задачите на родителите? Да помогнем на децата да разберат тези неща и да ги постигнат е нещо, което всеки родител просто трябва да се постарае да направи.
