fbpx

За трета поредна година във Варна ще се проведе благотворителният семеен фестивал „Усмихни се“, а средствата, събрани по време на събитието, ще бъдат използвани за запазването на терапевтична група „Усмивка“ за деца с комплекси нужди в Карин дом.

Фестивалът ще се проведе тази събота и неделя – 16 и 17 септември, в градината на Карин дом в Морската градина. Забавленията пък ще са тематични и обединени под надслова „Приказна градина” - красивият зелен двор ще се преобрази в място с пикник зона, фермерски и занаятчийски пазар, детски кът, кулинарно шоу и много детски работилници.

Ако решите да отидете, въобще няма да ви е скучно – очакват ви йога класове, уроци по капоейра, шах и още много други, а ако нещо ви стегне шапката – ще можете да си направите татуировка с къна.

За първа година фестивалът има своя тема и ще покаже на децата света на приказките - ще ги пренесе в тайната градина на тяхното въображение и ще им разкаже някои добре познати или вече позабравени истории за далечни царства.

И най-важното - всички тези забавления ще спомогнат за благородната кауза на Карин дом!

Събраните по време на фестивала средства (от дарение за вход, участие в томбола и закупени продукти, работилнички и др.) се използват за терапия на децата със специални потребности в Карин дом.

Група „Усмивка“, която носи името на фестивала, е за деца с комплексни и интензивни нужди от подкрепа, а група „Малки+“ е за най-малките деца с комуникативни затруднения и аутистичен спектър.

Благодарение на всички гости на фестивала, всички партньори и усилията на целия екип, зает с организацията, децата със специални потребности на Карин дом получават висококвалифицирана терапия.

Повече информация за събитието и за това как можете да се включите като партньор или доброволец, можете да намерите тук.

Започва Трета част от пътеписа "Лашате ми кантаре" за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я Първа част, а тук е Втора!

И така! Вече трети ден цирковата трупа Майко Мила! и приятели е в Сицилия и все още не ни се е случило нищо страшно, опасно и криминално – освен ако преяждането с каквото ни видят очите, а това са пет чифта тренирани очи, които виждат храна дори и на тъмно (е, на СЪВСЕМ тъмно се ориентираме и с помощта на мустаците), не се брои за тежко престъпление от Наказателния кодекс на черния дроб и жлъчката.

След като на втория ден хубавичко обиколихме адски красивото градче Ното, завряхме се в един гробищен парк, а след това - в китайски магазин, наядохме се доволно в Сиракуза и за да не вземем да отслабнем рязко – завършихме вечерта в рибен ресторант в Катания, дойде резонният въпрос – а какво да правим на третия ден?

Защото ние сме от този тип хора, които, като идат на екскурзия някъде, не се чувстват пълноценно, ако не походят 18 километра на ден и не им запулсират вените в жилавите прасци от трамбоване по калдъръми.

За щастие на всички, оказа се, че в групата имаме тайно внедрен тур оператор, който в обикновения живот сомелиерства и се занимава с търговията на най-вкусното малиново вино Трастена, а когато замине на почивка с приятелки в чужбина, се превръща в гид, който е разпечатал 13 карти от интернет, наясно е с отстоянието между всички градове в съответната държава в километри, колко часа ще отнеме пътуването и колко процента е рискът да завали дъжд.

Името на този човек е Оля Идва и благодарение на нея знаехме, че на третия ден гастролът ще се състои в град Палермо, отстоящ на два часа и двадесет и седем минути каране с кола със средна скорост 102 км/ч.

И така, петте грации се натоварихме в колата, всяка накичена с аксесоарите, които си е закупила предната вечер от Сиракуза.

Правя уточнението, че тръгнахме малко късно за пътешествие, което щеше да ни отнеме общо пет часа, но кой ти мисли за такива подробности, когато имаш очила-сърца, очила-кактус и светещ в тъмното пластмасов часовник!

Пътят се оказа изключително приятен, с хубава магистрала и тотална липса на огромни коли, карани от нервни шофьори, които да ти се лепят за бронята и да светкат, защото им пречиш посредством жалкото си съществуване – както например се случва, когато караш към Дупница, Китен и други популярни български градове.

За да ни мине по-бързо времето, пяхме с цяло гърло песни на Арета Франклин и Ани Ленъкс, а когато ни омръзна, се сетихме, че има нещо друго, което не сме практикували отдавна, а именно – ядене.

Леле, казахме си, ами то станало 1 часа на обед, а ние ОЩЕ не сме яли, представяте ли си?

И понеже никой не си го представяше, набързо бе сформирана група за намиране на място за хранене насред магистрала, разцепваща две планини. Групата се справи, както винаги, отлично със задачата и след по-малко от 20 минути елегантният бял лебед, превозващ гъвкавите ни тела, акостира пред фантастична постройка от камък, за която се предполагаше, че е ресторант.

Специалният пратеник по въпросите от гастрономически характер, командирован да разузнае дали в сградата има форми на живот, се върна с огромна и щастлива усмивка и характерен жест с ръка, означаващ ИДВАЙТЕ ВЕДНАГА, ЩЕ НИ ДАДАТ ДА ЯДЕМ!!

Нямаше нужда от подканяне – осем крака изскочиха щастливо от колата и изприпкаха към заведението, в което се оказахме единствени клиенти. Собственичката ни прие повече от радушно – сипа ни вода, разля ни vino a casa и отговори утвърдително на всички тринайсет запитвания за пържоли, котлети, печени патладжани, филийки с домати, паниран карфиол и какво ли още не!

Разположихме се царски и, понеже вече знаете как се яде в нашата група, няма да ви занимавам с този протяжен процес, а само ще ви покажа снимки, за да ви текат и на вас лигите.

Един час и много хиляди калории по-късно се надигнахме неохотно, натоварихме се отново на белия лебед и отпрашихме към Палермо – готови за подвизи, срещи с кръвожадната мафия и всякакви други удоволствия за плътта и душата!

Благодарение на негово величество джипиеса се оправихме изумително добре в града и почти без стрес и с много малко крясъци успяхме да си проправим път из малките улички и да оставим колата на наглед безопасно място, след което се впуснахме в изследване на потайностите на този индустриален град.

И за да е пълно щастието, приключението започна с един инцидент - огромна чайка, кръжаща над клетата Красимира, я надриска щедро – вероятно в израз на гостоприемство. Самата Красимира прие малко вяло манната небесна, тъй като от няколко часа усещаше неприятно гъделичкане и боцкане в гърлото, както и едно общо замайване, а гласът ѝ беше започнал да придобива кадифения тътен на кофа от поцинкована ламарина.

Очевидно клетото създание беше уловило поредния, тринайсти грип за последните 3 месеца, а сами се сещате, че когато изкараш една зима, пълна с конюктивити, магарешки кашлици и сърбеж в ушите, започваш да таиш плахи надежди, че поне пролетта, дай Боже, ще ти донесе едно сравнително добро здравословно състояние, особено на така мечтаното пътешествие из Сицилия – и най-вече там, предвид факта, че си забравил да си направиш медицинска застраховка!

Така че, една продрискана чайка, изпуснала се върху главата ѝ, не можа да събори нашата Красимира – тя вече си беше съборена от много по-зловещ вирус, който предстоеше да се развихри както си трябва, но тя още не го знаеше. Затова нашата приятелка просто забърса пилешките екскременти посредством мокра кърпичка и се самоуспокои, казвайки си, че хората всъщност се радват, когато ги насере пернато, защото всички знаем - Лайно, Паднало от Небесата, Е На Пари!

И така, малката ни циркова трупа тръгна с един апломб из улиците на Палермо, търсейки си късмета и забавлението.

Палермо е малко особен град – едновременно екзотичен, мърляв и малко така, наглед опасен. Целият е изрисуван с графити и е фрашкан с китайски магазини, сергии с шапки, домати, бижута от лава, пресен артишок и морски деликатеси.

Бързо-бързо се ориентирахме към най-централната част на града и оттам започна нашата авантюра – още при вида на първите магазини, предлагащи жълти обувки за 5 евро, характерното цвърчене се завърна в редиците ни и всички се пръснахме в търсене на плячка.

За наше улеснение, намерихме уютно улично кафене, разположено между 5 магазина – нещо като Петте кьошета, ама от китайско-италиански произход.

Разположихме се удобно на една от най-стратегическите маси и се започна едно отскачане в магазините, мерене на рокли, изскачане на прага и крещене – АНИИИИ, Я ВИЖ, ХАРЕСВАМ ЛИ ТИ С ТАЯ??? АУУУУ, ЖЕСТОКА Е, ВЗИМАЙ Я!!, хлътване обратно, и ново изскачане с панталон, рокля от креп или някаква друга идиотщина. 

Сменяхме се на масата, пиехме кафе и лимонади, и крещяхме като луди, докато всяка си купуваше дозата евтино щастие, а един полузаспал местен чичо, разпънал маса с дискове посред улицата, пускаше италианска музика на два метра от нас и още повече допринасяше за идилията на петте разкошни павиана, дошли да утолят духовните и телесните си потребности в тази прекрасна страна.

И за да ви стане НАПЪЛНО ясно какво правихме в продължение на няколко часа, изгледайте това видео – то ще ви покаже как нашето щастие намери пристан сред сергиите с бижута, шалове и храна в този екзотичен град.

А след като хубавичко си напазарувахме гривни, обувки, шалове, колани и какви ли не красоти, какво, мислите, ни се случи? Който познае без да поглежда в следващото изречение, ще спечели гигантска палачинка с пълнеж от млада кокошка и печено козе сирене, която ще му изпратим с гълъб до указания адрес.

Разбира се, че ОГЛАДНЯХМЕ!!!

И преди да сте повдигнали въпросително веждА, искам да ви попитам вие въобще знаете ли колко калории се губят от толкова обикаляне, фръцкане и мерене на жълти обувки?

Германски учени са установили, че меренето на жълти обувки за три евро харчат също толкова калории, колкото и тичането, за да хванеш автобус 280 от Плиска. Да знаете, че нищо не казват за меренето на червени, кафяви и сини обувки, така че не преяждайте с петифури, когато си купувате сини обувки. Но тъй като при нас беше настъпило цялостно изпразване на калорийните депа вследствие на мерене именно на жълти обувки, се налагаше да вземем спешни мерки.

Сега... има една особеност на Палермо и тя се състои в това, че когато си там, няма опасност да се налага да се влачиш по улиците, оплезил обложен език в търсене на вкочанен къшей кифла или отдавна изтръпнало пилешко бутче.

Това е град, в който от всички страни те замерят с омари, миди и риба, нафърфолена на шишче с парчета патладжан (или нещо от сорта), а от теб се иска само да стоиш на най-хубавата позиция с отворена уста и да ловиш летящите хапки.

И ето така, към 7-7 и нещо вечерта, нашата група се озова на едно малко, но добре уплътнено със сергии площадче, на което имаше десетки хора, насядали по съвсем обикновени пластмасови столчета, тъпчещи се с раци и наливащи се с вино.

И ние, понеже не сме някакви балами, директно придърпахме по един стол и се започна едно ходене по сергиите и посочване на желаните вкусотии, след което се събрахме на масата и се отдадохме на ядене и пиене, и едно толкова невъздържано кикотене, че дори горките италианци, които винаги крещят, като че ли всички около тях са глухи, малко се позачудиха какъв е тоя тътен около тях.

След като обиколихме три пъти всяка сергия и се снимахме с най-учтивите продавачи на раци в света, някоя от нас, не помня коя, плахо подшушна, че часът е 9, а до Катания ни чакат два часа и двадесет и седем минути каране.

Малко се смарангясахме от тази новина, но нямаше какво да направим – взехме си чао с Франко, Марко или както там се казваха милите хора, подаващи шишчета с риба, и се понесохме към колата и респективно – към нашия дом.

По пътя, уморено овесили носове, се разбрахме, че на следващия ден май ще се наложи да си останем на родна земя, а именно – в рамките на град Катания, ако не искаме да се срутим изтощени от път и обикаляне насред някой булевард, където да ни сгази валяк.

С този план в главите, полу-заспали и безкрайно уморени, пристигнахме на Джузепе Гарибалди 79 в малко преди полунощ, но съдбата не ни беше отредила спокойно оттегляне в покоите.

Вместо това, две от групата се затътрузиха към най-близката отворена сладоледаджийница, защото си бяха навили на пръста да ядат сладолед – а вие сами знаете, че когато една жена си навие на пръста да яде сладолед в 12 през нощта, нищо не може да я спре. Другите пък през това време, предвождани от Елисавета Първа, решиха да се приберат вкъщи и там да се отдадат на кротки дейности, например сън.

Тук е моментът да споменем, че вирусът на Красимира беше разперил криле и за няколко часа я беше превърнал в една грачеща развалина, която караше околните да се превиват от смях всеки път, щом си отвореше устата да каже нещо. Гласът на клетницата се беше свил до една тоналност, в която се изявяват само Шкумбата и Кръстника, и затова горкото същество си мечтаеше единствено да си хвърли един врял душ и да изпружи бледни пети в леглото.

Не му било писано обаче и сега ще ви разкажа защо.

На тоя свят, приятели, има два типа хора. Едните, когато се сдобият с ключове и знаят, че САМО един от тях отключва входната врата на сградата, в която се намира апартаментът им в чужбина, подхождат, така да се каже, деликатно – пъхат в ключалката първия ключ, пробват ЛЕКО да отключат и ако не бъде постигнат задоволителен резултат, а именно – отваряне на огромната дървена порта, тежаща около 2 тона, преминават към следващия ключ. И така, докато някой ключ не отключи портата, водеща към друга входна врата, зад която има трета врата, зад която се намират удобните и топли легла на приятелите, с които си отишъл в Сицилия.

Така постъпват нормалните хора.

И след това има един друг вид хора, като Елисавета Първа (демек, нашата си Елисавета), които се сдобиват с връзка ключове, казват си – ЯЯЯ, КАКВИ ИНТЕРЕСНИ КЛЮЧОВЕ!!!, пъхат първия, който им попадне пред очите, в ключалката и почват да го напъват така, както тираджия напъва крик под ТИР, пълен с картофи.

Ама че тоя ключ не е за тая ключалка, ама че нещо не се върти както трябва – абе, няма такива своеволия тук, бе, алооо!!! Тя като си е наумила, че този ключ ще отвори точно тази ключалка, значи така ще стане, ясно ли е?

И преди клетата, болна Красимира и клетата, уморена Елисавета Втора да успеем да я възпрем, от ключалката, съвършено естествено, се чу едно ЩРАК! и ключът се счупи.

Я, каза Елисавета Първа, КОЛКО СТРАННО. ВИДЯХТЕ ЛИ?? Тоя ключ потъна като в масло и се СЧУПИ, видяхте ли?? Аз толкова леко го завъртях, а той ми остана в ръцете!!!

А ние, загубили ума и дума, не успяхме да направим нищо друго, освен да звъннем спешно на останалите две клетници, които се тъпчеха някъде със сладолед, блажено неосведомени за актуалните ни проблеми.

И когато те се върнаха, се започна едно суетене и кудкудякане, което е неописуемо с думи прости. Както можете да се сетите, беше счупен именно ключът към желязната решетка на двора, зад която се намираха стълбите към нашия лелеян апартамент.

Часът бе 1 и нещо през нощта, а всичко, с което разполагахме, бе отчупен ключ, една фиба (на Анна) и пинсетата на Красимира. И като се започна едно ръчкане из тая ключалка, едно припомняне на всички криминални сериали, изгледани от тийнейджърските години досега... бедна ви е фантазията.

Всяка от нас съжали стократно, че поне веднъж в тоя живот не е била по-близка с някой крадец, който да я е научил да отваря ключалки с косъм от мустак или с карфица, или с каквото там се отварят тия ключалки.

И някой, ако обича, да ми обясни как така всички по филмите успяват да си свалят белезниците с клечка за зъби?? Според мен е пълна измама!

Разбира се, започнахме да звъним и по звънците. Обаче да не мислите, че семейство Джанкарло на 3 етаж или пък семейство Роберто на 5 етаж много се впечатлиха от нашите вопли?

Ни най-малко не се впечатлиха даже. Продължиха да си спят като къртици, а ние продължихме да подскачаме като кокошки в двора, опитвайки да се сетим за някой и друг пиниз от последния криминален роман, който сме чели.

Гласът на Красимира падаше със скоростта на светлината и към 1.30 вече се намираше в дълбините на вокалната Марианска падина. Единствените звуци, които тази злощастна жена успяваше да извади от себе си, се доближаваха до пронизителния вой на товарен параход, заседнал някъде в Китайско море.

И за да придобиете по-ясна представа от целия цирк и нещастие, вижте това видео

Половин час по-късно милостива съседка се събуди и се смили над тленните ни останки, агонизиращи в двора, натисна копчето на домофона и о, радост за очите и ушите – вратата се отвори. Леле, как подскочиха тези гъвкави тела и как се набраха по стълбите нагоре!!!

И така, веднъж добрали се до къща, баня и легло, нашите героини набързо забравиха всички несгоди, посмяха се добре на цялата си тъпотия и след това се разотидоха по бърлогите си, защото вече беше много късно, а на другия ден имаха да обикалят из цяла Катания, да ядат, да пият и да мерят много обувки и след това отново да ядат.

Затова сега приключваме за днес, че много се уморих дори само като ви разказвам всичко това, а в последния епизод ще ви опиша какво правихме в Катания, както и за последния ни ден в Сицилия, в който някои от нас пътуваха в поза лотос заради извиращите през прозорците куфари с багаж, както и краткото ни посещение на красивия туристически град Таормина.

Дотогава – чао, аривидерчи и една нова поговорка-съвет от големия Паулу Коелю:

Ако проклетият ключ не ще да се върти, не го напъвай, бе, Елисавета!!

ПП. Забележка от Елисавета:

Първо на първо, това беше денят, в който аз и Оля останахме в колата да си крещим звучно и обидено един час, обсъждайки политиката по маркетиране на продукти във Фейсбук. И докато другите жени весело обикаляха магазините, нашият спор прерасна в разпра, а разпрата - в скандал, пълен с фрази от сорта "ЗАЩО МЕ ОБВИНЯВАШ, ЗАЩО МЕ ПРИТИСКАШ? АЗ САМО СЕ ЗАЩИТАВАМ???"

На другия ден дойде цикълът на Оля. На още по-другия дойде цикълът на Елисавета. Пак бяхме най-добри приятелки на света, но си казахме, че повече няма да се караме в ПМС никога.

Второ на второ, ДОБРЕ ЧЕ СЧУПИХ НЕЩО, за да прекъсна порочния цикъл от ядене и спане и да внеса малко живот в нашето преяло стадо. Освен това, в своя защита искам да отбележа, че ключът беше от масло, наистина. Аз съм напъвала десетки грешни ключове с часове, па нищо не съм счупила. Италианските ключове са мега зле.

За сметка на това, покрай тази история разбрахме, но с огромно закъснение, че ако си счупите ключа в Италия, звъните в пожарната и тя идва безплатно, за да ви отвори. разбирате ли?

Нощем. Жени. Италия. Пожарникари. Безплатно.

Помислете върху това, докато ние горко съжаляваме, че семейство Джузепе се смили над нас и ни отвори.

cross