Отдавна невросексизмът е изгубил значението си като източник на когнитивни различия, които биха могли да дискриминират жените при избора на образование и професия или при упражняването на власт, вземането на решения или определянето на заплати, пише за El País Игнасио Моргадо Бернал, почетен професор по психобиология и член на Академията по психология на Испания.
Приели сме, че наблюдаваните полови различия в умствените способности са групови, тоест между мъже и жени като цяло, и невинаги са по-големи или по-значими от тези, които се наблюдават в рамките на един и същи пол – между един и друг мъж или между една и друга жена. Но винаги има случаи, в които отново се поставя въпросът за различия, които, ако не анализираме и оценим правилно, биха могли в крайна сметка да навредят на правата на жените.
Този път мащабно изследване на френски учени, публикувано неотдавна в престижното списание Nature, ясно показва, че малко след като децата от различни региони на Франция започнат училище, се появява значителна разлика в математическите способности между момчетата и момичетата. Тя не е свързана нито с вида на училището (държавно или частно), нито със социално-икономическото равнище на техните семейства.
Резултатите, анализирани при повече от два и половина милиона деца на възраст между пет и седем години в периода от 2018 до 2022 г., показват, че въпреки че в началото на първата учебна година средните резултати от тестовете по математика (числа и пространство) са почти еднакви при двата пола, четири месеца по-късно момчетата постигат по-високи резултати от момичетата. Тази разлика продължава да се увеличава до година след началото на обучението. Така, когато започват втората учебна година, при момчетата има по-голяма вероятност да постигнат по-високи резултати от момичетата.
Различните резултати, наблюдавани при тези постижения, не показват разлики нито според вида на училището, нито според социално-икономическото ниво на семействата, тъй като се срещат във всички случаи и през всяка от изследваните години. Освен това те са наблюдавани във всички разглеждани региони на Франция, тоест били са доста разпространени. И също така не изглежда да са свързани с това дали родителите са учени, инженери, или дали в семействата има по двама родители, или по един.
Колкото и изненадващи да са данните, от тях произтичат два важни въпроса. Първият е дали наблюдаваните различия между момчетата и момичетата в техните математически способности се дължат на биологични различия, на фактори на средата или на взаимодействието между тях. От отговора на този въпрос произтича вторият – как да се действа политически и образователно, за да се намали тази разлика, ако тя се запази във времето и би могла да създаде отклонение или привилегия, която да подпомага облагодетелстваните в бъдещото им академично или професионално развитие.
Ако вземем предвид, че в началото на училищното обучение между момчетата и момичетата няма разлика, а тя се появява едва след известно време, изглежда разумно да търсим причините за наблюдаваните различия по-скоро в средата и в начините или предразсъдъците на образованието, отколкото в биологични, вродени фактори.
Възможно ли е тогава именно различният начин на отношение към децата според пола им – от страна на учителите или от родителите – да са факторите, които определят тази разлика, която, повтаряме, се наблюдава само в началото на училищното обучение, но никога при бебета или по-малки деца? Докато няма повече данни или по-добри обяснения, тъкмо това изглежда основната причина.
Още не сме свършили, скрол надолу
Допълнително обяснение в същата посока (и далеч от идеята за някакво внезапно полово различие, което не е наблюдавано преди, а е възникнало в развитието на мозъка между пет и седем години) би могло да се крие, както предполагат някои преподаватели в началното образование, в по-голямата тревожност при момичетата и в по-малката при момчетата по отношение на математиката. Това е знак, който може да окуражи и учители, и родители да насърчават повече момчетата, отколкото момичетата, да участват в задачи, свързани с числа и пространство.
Необходимо е изследванията да продължат, тъй като данните от френското проучване са последователни и дори тревожни. Не бива също да се изключва като възможна причина, че както родителите, така и учителите и възпитателите могат опасно и преждевременно да предават на децата научно необоснования социално-културен стереотип, според който момчетата винаги са по-добри от момичетата по математика.
Източник: El País
Къде изчезнахме, летни момичета? Има ли ни още въобще? Можем ли да се намерим? Искаме ли да се върнем? Поне за миг, нека поне за миг да се върнем. В онези безкрайни лета, започващи през юни и свършващи в края на септември. В онези вечери, огласени от щурци, осветени от звезди и изпълнени с младежките ни мечти.
Беше ни горещо, анасоново, небето синееше, морето се вълнуваше, а главата ни се въртеше от истории, от недoвършени задачи, от непокорени върхове и нецелунати мъже.
Тук ли сме, момичета? Юни дойде, а нас сякаш ни няма. Къде сa ни все още белите бедра? Онези стегнатите, но с малко стрии тук-таме. Линийки на живота, по чиито дължини мъжки пръсти обичат да чертаят кръгчета. И къде са ни ръцете, и краката с малките татуировки и големите спомени. И къде са ни гърдите? Онези гърди, които все още не са пристискали бебе до себе си, но са болели доста пъти от разбито сърце.
Скоро ще дойде юли, момичета… Черешите ще отстъпят място на прасковите и на кайсиите. Ще ухае на море, на сол, на картофки и цаца. Ще се опънат едни палатки, морският бриз ще чака да развява рокли, раменете ни ще жадуват за тен, а косите ни за пясък и за свобода.
После ще се дотърколи август. Жарък, ленив като котка, с аромат на малини и вкус на дини. Онзи август, през който вилнеехме в барове, по фестивали, затваряхме дискотеки, пиехме в капанчета и… е, понякога повръщахме в градинки. Случваше се да е грозно, но в повечето случаи беше красиво. Летните момичета са поетични, с бенки, с къдрави коси, с червени нокти на краката и сладолед по брадичките.
Помниш ли какво момиче беше преди? Преди животът да стане по-сериозен, по-ангажиран, по-корпоративен? Преди семейството, преди децата, преди да станеш всичко това, което си мислиш, че си сега? Има ли го още някъде това момиче?
Това момиче си ти – босото, с бялата рокля, с широката усмивка, с бирата, излизаща през носа, и с най-голямото сърце на света. Не го забравяй, момиче. Не си забравяй летата, тръпките и невроятните крака. Лета ще има още, но ти си само една.
Излез, лятно момиче. Изпий една бира на горещия тротоар. Остави си пясъка в косата, даже не си крий космите по краката. Смей се до припадък и живей на диня и сладолед. Заслужаваш го, лятно момиче, макар и вече да си жена.
На нищо в живота ни в последната година не му е разрешено да е същото и да мине встрани от контекста на пандемията от коронавирус. Но е хубаво, когато събития и инициативи, случвали се в последните години, успеят да запазят сили и смисъл за съществуването си и намерят път за осъществяването си и в този труден за всички момент.
Една такава инициатива безспорно е конкурсът на Британското посолство в България “Посланик за един ден”. Той се провежда за четвърта поредна година и е създаден с цел да се отбележи “Денят на жената” по мотивиращ за момичетата начин.
Цялата инициатива е замислена като конкурс за есе за момичета на възраст от 14 до 18 години (от 8 до 11 клас). Провежда се под егидата на британския посланик и вицепрезидента на България Илияна Йотова.
Тази година темата на есето, което трябва да изпратят всички кандидатки, е “Ако бяхте посланик за един ден, как щяхте да помогнете на България да се възстанови след пандемията от Covid-19 и по кои три приоритетни области бихте работили?”.
Крайният срок е 21 януари, а формата за участие може да бъде открита на специална онлайн платформа, създадена за конкурса. От участничките се очаква да качат есето си, както и да попълнят информация за себе си на български или на английски език.
Победителките ще бъдат обявени в Инстаграм канала на посолството и ще имат възможността да работят с посланик за един ден, да участват в работата на НПО, както и да вземат участие в събитие на високо равнище през март 2021 г. С едно от момичетата ще работи лично вицепрезидент Йотова.
Конкурсът е отворен за момичета от цялата страна, а при необходимост от пътуване, Британското посолство ще поеме разходите за транспорт на победителките и техен придружител.
Разпространете новината до всички момичета покрай вас и веднага да сядат да пишат!
Повечето момичета и млади жени, които използват социалните медии, са били тормозени, което ги е подтикнало да минат офлайн и ги е оставило по някакъв начин травматизирани, според ново световно изследване, цитирано от The Guardian.
Интервюирани са 14 000 момичета и млади жени на възраст от 15 до 25.
Повече от половина от тях заявяват, че са били следени онлайн, че са им пращани съобщения с неприличен език или снимки и че са тормозени.
Организацията Plan International, по чиято инициатива се провежда изследването, казва, че социалните мрежи са оставили момичетата да се оправят сами с онлайн насилието.
Интервюираните жени от 22 държави свидетелстват, че не са били взети никакви мерки, когато са докладвали злоупотребите.
“Тези атаки може и да не са физически, но обикновено са заплашителни, безмилостни и ограничаващи свободата на изразяване на момичетата”, казва изпълнителният директор на Plan Анн-Биргит Албректсен.
“Във все по-дигитализиращия се свят, в който живеем, е изключително демотивиращо, когато момичета са принуждавани да напускат онлайн пространствата, като по този начин се вреди на възможността им да бъдат видени, чути и да станат лидери.”
Според данните от изследването 20% от момичетата са били принуждавани да напуснат социалните медии, а други 12% са променили начина, по който ги използват, след като са били жертви на онлайн насилие.
Почти 40% казват, че са били атакувани във Фейсбук, но споделят същите проблеми и за всички други платформи включително Инстаграм, УотсАп, Снапчат, Туитър и ТикТок.
Проучването показва, че много от момичетата са били мишени заради расата или идентичността си.
Повече от една трета от интервюираните, които са насилвани по някакъв начин, или са от етническо малцинство, или (56%) са идентифицират като LGBTQ+.
Атаките се състоели предимно от оскърбителен език, заплахи за сексуално насилие и подигравки относно телата им. В резултат на това една четвърт от участничките в изследването са се чувствали физически застрашени.
Според доклада на Plan насилниците обикновено заобикалят наказанията, създавайки нови профили.
Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите.
Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“ и любимото ми „Дръж се като момиче“.
Дръж се като момиче…
Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА.
Момичетата са спокойни и тихи.
Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието).
Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.
Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво.
Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“.
Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това.
В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия.
Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“
Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание.
Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна.
Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца.
Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя.
После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая.
Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина.
Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод.
Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми.
Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици.
Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем.
Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела.
Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям.
Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD.
Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните.
Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла.
После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани.
Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото.
Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:
Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен.
Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.
Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.
Какво не бива да правите на човек с ADHD
Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек.
Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви.
Е, при мен това няма как да стане.
Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!!
Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората.
Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие.
Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си.
Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах.
Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна.
Мечтата ми?
Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания.
Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също.
А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:
Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.
Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.
Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...
Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.
Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".
Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)
Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.
Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.
Забелязвали ли сте, че хората говорят с по-емоционални думи на дъщерите си, отколкото на синовете? Оказва се, че родителите не говорят на момчето си по същия начин, по който биха говорили на момиче.
Има проучвания, които доказват, че използването на стереотипни послания към момчетата може да им нанесе травма. Така се случва и с момичетата, когато се употребяват сексистки, закостенели модели при общуването с тях, пише mom.com.
Изследване на Университета Емори, цитирано преди време от The New York Times в техен материал за общуването със синовете ни, показва, че бащите се усмихват и пеят много повече на момичетата си.
Освен това използват и доста по-аналитичен език и са склоннни по-често да обръщат внимание и да зачитат емоции като тъга и притеснение при момичетата, отколкото при момчетата.
Лексиката използвана при синовете е обвързана повече с постижения, победа и гордост.
Според учените начинът, по който се говори на децата от бащите им, може да повлияе на работата им в училище. Показателен пример според тях е традиционно по-доброто представяне на момичетата в клас.
Оказва се обаче, че не само бащите използват различен подход и подбор на думи при дъщерите и синовете. Правят го и майките.
И двата пола говорят различно на момчетата и момичетата, когато се е наложило да тичат в спешното заради някакво нараняване.
Родителите са склонни 4 пъти по-често да предупреждават момичетата си да бъдат по-внимателни, отколкото момчетата.
Дългогодишно изследване, протекло в продължение на повече от 3 десетилетия, на Харвардския медицински факултет, водено от д-р Едуард Троник, показва, че несъзнателно майките общуват повече с малките си момчета, отколкото с момиченцата, защото първите имали по-голяма нужда от подкрепа, за да контролират емоциите си.
Обикновено, когато момче падне и се удари, му се казва да стане, да се изтупа и да продължи. Рядко това се случва с момичетата. Там обикновено има целувка и прегръдка.
Би следвало същото да се случва и с момчетата, но се наблюдава някакво несъзнателно емоционално ограничаване.
Според някои изследователите това вероятно се прави с цел да ги подготвим за битка (буквално и метафорично). Според харвардската психоложка Сюзан Дейвид обаче стабилните момчета/мъже не се създават по този начин.
“Изследванията посочват, че хората, които потискат чувствата си, са по-малко устойчиви не достатъчно емоционално здрави”, казва тя.
За да променим културата на говорене на момчетата, може би трябва да им позволим да изпитват всички емоции, без да ги осъждаме. Трябва да ги научим, че чувствата не са добри или лоши и не са нещо, от което трябва да се страхуваме или да се притесняваме.
Социалните и икономическите последици от пандемията са много по-тежки за жените и момичета, отбелязват ООН Жени в специална платформа, създадена с цел проследяване на проблемите в различните области, които кризата засяга.
Жените са на първа линия и вкъщи, и на работа, а заплащането им е доста по-ниско за същите изработени часове и при една и съща квалификация в сравнение с това на колегите им мъже.
Ето как жените се оказват по-уязвими и пренебрегнати. Данните са на ООН:
Преди пандемията 243 млн. жени и момичета на възраст 15-49 са били жертви на сексуално и/или физическо насилие от интимния си партньор в рамките на една година.
С идването на пандемията процентите на засегнатите от насилие жени се покачват като част от факторите за това са притеснения за пари, здраве и сигурност, утежнените условия за живот в рамките на социалното дистанциране и карантина, изолацията с насилника, ограничаването на свободното придвижване, както и опустелите публични места.
Към април данните в различни страни за домашното насилие посочват увеличение с 25-33%.
70% от всички здравни и социални работници в света са жени. От тях само 30% са на лидерски позиции. Не е учудващо, че в началото на пандемията (април 2020 г.) в две от най-засегнатите към онзи момент европейски страни - Италия и Испания, се наблюдава следното съотношение на заразени с Covid-19 здравни работници:
Въпреки че такъв голям процент от заетите в сферата на здравеопазването са жени, те не участват достатъчно често във вземането на решения как да се отговори на кризата с Covid-19. Освен това се оказва, че голяма част от личните предпазни средства са създадени в по-големи размери, което излага жените здравни работници на много по-голям риск от заразяване.
Всяка криза удря по-лошо икономически жените и момичетата. В целия свят жените обикновено печелят по-малко и спестяват по-малко, освен това те по-често остават единствения родител в домакинството и са заети много повече в сивата икономика или в сектора на услугите, където има много по-малко социални протекции.
Това ги прави по-уязвими на икономическите сътресения от мъжете. В много семейства затварянето на училищата и социалното дистанциране увеличиха задълженията на жените вкъщи, създавайки съществена трудност във възможността им да работят.
"Мъжки рожби в изобилие!" “Нека Бог те благослови със син!” “Хайде сега след момиченцата и едно момченце!” Не е рядкост да се чуят такива пожелания на много места по света. Ако си част от семейство с много момичета обаче, вероятно след като чуеш нещо подобно, доста ще му се ядосаш. Защо, по дяволите, мъжката рожба да е благословия, а тия с момичетата да са за оплакване, се чуди и Йенсен Брадшоу – майка на четири момичета, сестра на още две и горда съпруга на мъж, който изобщо не се страхува от това женско царство.
Наскоро родих четвъртата си дъщеря.
Месеци преди това, когато отидох на първия си ехографски преглед, лекарят ми каза: "Прекалено рано е, за да сме 100% сигурни, но на мен ми се струва, че ще имате момиче."
Разплаках се от щастие.
Със съпруга ми вече имаме три малки момичета и не си позволявах да се надявам много, че ще успеем да си заформим личен комплект "Малки жени".
Няколко седмици по-късно, в 17 гестационна седмица, разбрахме със сигурност, че чакаме още едно момиченце. И след това коментарите, които вече бяха започнали след третата ни дъщеря, се възвърнаха с пълна сила.
Навсякъде – особено след като ставах все по-бременна – хората казваха: "За момченце ли опитвате?" или "ЧЕТИРИ момичета?! Горкият ти съпруг."
Как само ме дразнят тия коментари... Особено когато се правят пред момиченцата ми, които се чудят защо по-точно баща им трябва да е толкова нещастен, че ги има. Защо всички предполагат, че баща им е крайно разочарован, че те са му деца, само защото са момичета?
Съпругът ми е фантастичен татко на момичета. Чете им книги, води ги на скално катерене, гушка се с тях на дивана в съботните сутрини и им купува подаръци за Свети Валентин. Има си свое мнение за дрехите им (мрази каквото и да е в тюркоазено) и се грижи за прическите им. Вечер, когато вече са заспали, си разглежда техни снимки на телефона и иска да знае какво забавно са правили или казали, докато е бил на работа. Измисля им смешни игри и гледа филми с тях в петък вечер.
Никога не е изразявал разочарование, че нямаме синове.
Обича четирите ни момиченца, както и аз, и не можем да си представим живота си, без която и да е от тях.
И все пак всеки предполага, че мъжът ми трябва да е страшно разочарован, че всичките са момичета. И никой не се смущава не само да пита за семейното ни планиране, но го прави и пред впечатлителните ни момичета.
Имам понятие как звучат тези коментари на децата, защото съм най-голямата от три момичета седем години преди нашите да имат две момченца, като по-голямото се роди, когато аз бях на 10. С години чувах "Баща ти сигурно много иска момче." След като братята ми се родиха, хората продължиха да обясняват колко "развълнуван" трябва да е баща ми, задето "най-накрая" има син. Тези коментари ме влудяваха като бях на 10 и продължиха да ме дразнят и през тийнейджърските ми години.
Разбира се, че баща ми беше развълнуван за новите попълнения в семейството ни, както и ние. Но не беше от облекчение, защото най-накрая има синове, а просто защото си обичаше децата, без значение момчета или момичета. Винаги ми се искаше да извикам: "ТОЙ НИ ХАРЕСВА! Не е разочарован, защото не сме момчета!"
Татко никога не е ме е карал да се чувствам все едно му се иска някоя от нас да е момче или като да е чакал със затаен дъх години наред най-накрая да му се роди син. Даже много често цитираше Матю от "Ан от фермата Грийн Гейбълс", който казва на Ан: "Не бих те сменил и за цяла дузина момчета." Винаги съм се чувствала много обичана и желана и винаги съм съжалявала хората, които предполагаха, че семейният ни състав е разочароващ за баща ми.
Няколко дни след като се роди четвъртото ни бебе, я заведох при педиатъра за консултация. Лекарката ме попита дали имам други деца и като ѝ казах, че това ни е четвъртото момиче, тя се усмихна широко.
"Четири момичета?", каза тя, "Какъв щастлив татко!"
Няма как да го знае, но вече сме ѝ пациенти за цял живот.
Ако дъщеря ви носи клин, има вероятност друга майка да ви помоли да ѝ забраните.
Това направи Мариан Уайт, описваща се като католическа майка на четири момчета.
В статия за училищния вестник The Observer, който отразява събития от колежите Нотр Дам и Света Мария в щата Индиана, тя помоли младите жени да се замислят за всички добри момчета, които се опитват да се борят с изкушенията. И да спрат да носят свръх-прилепнали дрехи. Да, това е истина. И се случва през 2019 г.
"Не искам да обиждам никого или да нарушавам нечии права", започва тя. "Аз съм само една католическа майка на четири момчета с проблем, който само момичетата могат да решат: клиновете."
Причината за писмото са група момичета, които, по думите на католическата майка, били в спортни клинове по време на литургия. „Някои наистина изглеждаха така, сякаш клиновете бяха нарисувани върху тях“, оплаква се майката.
Вероятно и други хора биха били възмутени от по-фриволния/спортен избор на облекло за църковно събитие. Цялото писмо на тази майка обаче е доста объркващо. В началото тя казва, че днешните филми, видео игри и музикални клипове „затрудняват католическите майки да учат синовете си, че жените са нечии дъщери и сестри; че те трябва да се разглеждат първо като хора и че към всички хора трябва да се отнасяме с уважение. "
После продължава: „Срамувам се за младите жени. Замислих се как всички останали мъже около и зад нас се взират в тях. Синовете ми не се взираха и не коментираха след това. Но тези задни части в черни клинове бяха на показ и знам колко по-трудно е за младите момчета да ги игнорират."
И така - жените трябва да се разглеждат първо като хора, но само ако не носят клинове. Иначе е извинително за мъжете да ги разглеждат като сексуален обект.
„Аз се безпокоя и за двата типа момчета – за лошите, които ви гледат (вас момичетата) похотливо, и за добрите момчета, които правят всичко по силите си, за да не ви гледат. Тревожа се за католическите майки, които искат да намерят одеяло, за да покрият с любов вашата голота и да ви защитят. И да намерят шалчета, с които да вържат с очите на синовете си, за да ги предпазят от вас!", продължава майката.
И още: „Може ли да се замислите за майките на момчета и следващия път, когато отидете да пазарувате, вместо клинове, да носите дънки?“
В отговор Одри Гудсон от WorkinMother пише: Да, в страна (САЩ), в която 1 от 6 жени са били жертва на опит за изнасилване, където 1 от 3 жени са преживели някаква форма на физическо насилие от страна на интимен партньор и в която 80% процента от жените казват, че са били подложени на сексуален тормоз на работното място, мъжете трябва да бъдат защитени от млади жени.
Писмото е особено обидно за майките, които правят всичко възможно да възпитат синовете си да бъдат отговорни за собствените си действия. Вместо да се справи с тази задача, тази майка явно би предпочела да продължи да обгрижва момчетата си, като слага длан пред очите им или умолявайки жените да сменят дрехите си.
Когато вашите синове вече са в университет, те сами отговарят за собствените си емоции и реакции. И ако наистина сте ги възпитали да се отнасят към жените като към равни, както казвате, няма да има значение какво носят жените около тях.
Излишно е да казваме, че младите жени в Нотр Дам реагираха остро. В отговор те организираха Leggings Pride Day с лозунг „Облеклото ми не е покана“ и обяснението, че „добронамерената гледната точка на г-жа Уайт оправдава сексуалното насилие, предполагайки, че жените и момичетата са отговорни за действията и реакциите на другите."
Още:
За момичетата в тийнейджърска възраст има по-голям риск да развият психични заболявания, ако бащите им са преживели следродилна депресия, показва проучване, публикувано в списание JAMA Psychiatry, съобщава The Guardian.
Изследването, стартирало през 1991 г., обхваща над 3000 семейства в района на Бристол в Англия. То установява, че един на всеки 20 бащи е изпаднал в депресия в седмиците след раждането на детето му. Изследователите откриват връзка между мъжете с това състояние и техните дъщери, чиито депресивни състояния се отключват на 18-годишна възраст.
Този риск е валиден само за дъщерите, докато синовете не са засегнати, казват изследователите. Според тях една от възможните причини депресията на момичетата да е свързана с тази на татковците им са специфичните взаимоотношения между бащата и дъщерята, когато момичетата преминават през юношеството.
Констатациите биха могли да имат отражение върху редица свързани с умственото здраве услуги, които традиционно се фокусират върху идентифицирането и лечението на постнаталната депресия при майките, казват още авторите на прочуването.
Пол Рамчандани от университета в Кеймбридж казва: „Отдавна е ясно, че бащите също имат депресия в следродилния период. Новото в тази статия е, че успяхме да проследим младите хора от раждането им до 18-годишна възраст, когато те бяха интервюирани и така намерихме връзката между депресията при бащите и тази при дъщерите им на 18-годишна възраст."
Рамчандани добавя, че депресията при бащите е свързана с повишено ниво на стрес в цялото семейство и това е един от начините, по които децата могат да бъдат засегнати. "Резултатите от това проучване подчертават колко е важно да се следи и психичното състояние както на жените, така и на мъжете след раждането на детето им.", казва той
Марк Уилямс, основател на групата Fathers Reaching Out и участник в борбата с депресията при бащите, допълва: „Моята работа със семейства показва, че понякога само бащата е този, който страда в мълчание. За съжаление много малко мъже са насърчавани да обърнат внимание на психичното си здраве, след като сстанат родители."
Предишни изследвания на същите учени установяват, че постнаталната депресия при бащите е свързана с поведенчески и емоционални проблеми в тяхното детство на възраст от три и половина до седем. Изследователите смятат още, че именно бащинската депресия причинява конфликт между партньорите и предизвиква и депресията при майките.
До голяма степен обаче, следродилната депресия остава недиагностицирана при мъжете, което до голяма степен се дължи на популярното схващане, че основна причина за депресията при майките са хормоналните промени след раждането. "Това е грешно", казва Андрю Майерс, психолог, специалист по перинатално психично здраве в университета в Борнмут, цитиран от The Guardian. Първо, има доказателства, че нивата на тестостерон при мъжете намаляват, когато станат бащи. Второ, „следродилната депресия не е просто хормонална. Става дума за цяла поредица от фактори в психиката или историята на всеки индивид, които взаимодействат с всичко останало", казва той.
През 2016 г. изследване установява, че 8% от мъжете изпитват следродилна депресия. Но академичните среди миналата година установиха, че скрининговите инструменти за откриването ѝ при жените (скалата на Единбург) са по-малко надеждни, когато се прилагат на мъжете, което предполага, че реалната цифра е много по-висока. Елия Псоуни от университета в Лунд в Швеция, която ръководи това изследване, казва, че поне 22% от анкетираните мъже в проучването са имали следродилна депресия. В Обединеното кралство, проучване на National Childbirth Trust сред нови родители през 2015 г. установи, че около един на всеки трима бащи казва, че се тревожи за психичното си здраве.
Въпреки това следродилната депресия при бащите все още не е призната за състояние, което трябва да се лекува. Психолозите обаче смятат, че именно фокусът върху постнаталното здраве на мъжете ще помогне още повече за разширяването на разговора за следродилната депресия при жените, която на много места по света все още е табу.
Още по темата:
