За образованието в България пеем една и съща песен от десетилетия наред. Родители, психолози, та дори учители и директори в синхрон като при физзарядка повтаряме съчетания от думи – че качеството на обучението е „остаряло“, „неадекватно за съвремието“, „изморително“, „архаично“.
И дори не е нужно да вадим данните от матури, НВО-та, тестове и проучвания. Достатъчно е да погледнем в очите умората на децата, на които системата отнема желанието да ходят на училище. Не защото ги мързи. Не защото над българина тегне някаква прокоба на потиснатост и нищета, не защото нямаме гениални писатели за четене или преподаватели с усет.
От години дъвчем едни и същи казуси, които вместо да се решават, се задълбочават. Епохите на различните образователни министри, правителства, кметове и Янка Такева уплътняват проблематичните места така, че големите недъзи на обучението вече са заприличали на огромна бетонна стена.
Няма да вадя информация в числа. Нито ще попитам някой експерт колко ТОВА вреди и колко е полезно ОНОВА, което никой, от когото зависи, не иска да въведе. Но ще се запитам защо, ако образованието е организъм с болно сърце, все ни предписват я хранителни добавки, я ни пробутват нови чорапи, пък ако не се подобри състоянието, да кажем една молитва и да послушаме два химна.
Положението, и тук няма да ви изненадам, е Майко Мила! Стратегията по развитие на образованието малко напомня скеча на Камен Донев от „Улицата“, в който Даскала възпроизвежда пълния нонсенс: „Викам ти, дай две кила моркови, пък после, вика, мини в Сърбия и ми се обади по телефона, щото, казва жена ми, „Ами няма салфетки.“
През август 2024 г., като изстрел от упор, Законът за предучилищното и училищното образование беше осакатен по начин, който напълно опонира на целите в една европейска държава.
Веднага последва реакцията на Европейската комисия, която с писмо на еврокомисаря по равенството – Хелена Дали – поиска от тогавашния образователен министър Галин Цоков аргументация за приетите промени. Майкъл О'Флеърти, комисар на Съвета на Европа по правата на човека, настоя държавния глава Румен Радев да не подписва закона и да наложи вето. Разбира се, тук сме израснали под мотото „Абе ти ли ше ми кажеш на мене к’во да правя аз?“ и широкообхватната свободна европейска мисъл беше „арестувана“ с традиционно мълчание.
Всъщност, ако погледнем под повърхността на реформата, законът, който се обяви срещу „пропагандата на нетрадиционната сексуална ориентация“ и говоренето по тази тема в училище, е пълна безсмислица.
Първо, защото подобна „пропаганда“ е налична само в говоренето на упражняващите се по темата депутати. Аз лично повече пъти чух за „лесбийки, фингъринг и трибадизъм“ от трибуната на Народното събрание, отколкото да ми е известно в клас някой да коментира понятията. Сигурна съм, че за част от обществото това е чисто нова терминология.
И второ – защото този ялов опит за реформа на образованието надхвърля територията на училищната сграда. Да забраниш на хората да говорят за идентичността си и да отказваш да приемеш, разбираш и разговаряш с децата си, е само първата част от подреждането на големия пъзел. Под пластовете думи в променения Закон за предучилищното и училищно образование се крие крехкото начало на отнемане на свободата на словото.
И в обобщение – освен че силно притесниха редица младежи, техните родители и учители, реформите всъщност насъскаха обществото и доведоха до хиляди творчески постове и безспирно леене на един куп жлъчни метафори. Проблем наистина има. Но той не се разрешава с така характерния за преди 89-а метод с „темата е табу“ или „тихо, че какво ще кажат хората“.
Комуникация му е майката, но не с вадене на термини от контекста и замеряне с ЛГБТИ абревиатури пред телевизионните камери. Приемането е най-голямата реформа, за която тези, от които зависи, не са готови. Защото разбирането на другите май започваше от разбиране на самия себе си. Дали пък крадецът не вика „Дръжте крадеца?“
Няма и година по-късно мисълта на главните в образованието, макар и под физическата форма на друг министър (но пък същата Янка Такева), родиха гениалната идея за задължително обучение по религия, добродетели и подобни благи неща. Логично – запушили сме устите на гейовете, да излязат на първия ред послушниците!
Аз лично никак не съм против всеки човек да има обща култура за различните религии. Дори една умело измислена програма по темата ще е информационна сила срещу залитане по опасни секти и исторически паркове.
Но личното идентифициране с определено религиозно течение или пък липсата на такава божествена свързаност ми се струват строго личен избор в една по-зряла възраст, когато максимално ще бъдат изчистени рисковете от превръщането на проповедите в манипулация.
А и някак не ви ли се стори отчаяно драпането на образователния министър Красимир Вълчев? Така здраво се е хванало ресорното му ведомство за тези ценности, че изглежда като само̀ да иска да се убеди в смисъла им. В житейския си път съм разбрала обаче, че вина не се изкупува с молитва към Бога, нито доброто се избира с помирено разкаяние.
Ако е крайно пропита в обществото обаче, религията има една друга сила. Догмата е страхотен пътеводител за масата – за извайване на вина и фалшива харизма в нечий престъпен образ. Защото не чуваме ли най-много, че „оня там горе гледа“ и „Господ ми е свидетел“ от онези с дебелите вратове, чиито фенове си татуират Левски, Ботев и… Исус Христос по бедрата?
Да се водиш от определени канони сигурно не е толкова лошо. Но по нашите ширини религията сякаш се позамърси от корупционни фигури, които не спират да се кланят на Бога, може би в търсене на спасение за собствената си непростима вина.
Добродетелите само на думи могат много да замърсят езика. Но по-лошото е, че добродетелите САМО на думи очернят душата.
Може би някой някъде по етажите на властта е чул за думата cringe и се е вдъхновил да я приложи по най-криндж начин. Или ако трябва да е новина за най-прясната реформа в образованието: кметът на София предлага учебните понеделници да започват с химна на България и химна на Европа „с напомняне за историята и гордостта ни като българи, но и с поглед към общото ни европейско бъдеще.“
Но има и други изненади в криндж ънбоксинга – децата от 1. до 4. клас, още тананикащи си „тиииииииии сииииии земен раааааааааааааааай“, да се пораздвижат с китка упражнения и танци – ей тъй „за здраве и берекет“. Че защо направо не пренесем хорото, което заглушаваше постановките на Народния театър в двора на българското училище?
Не е ли лицемерно предложението да възпитаваме европейски ценности с ХИМН в страната с грандиозно ширещ се процентен дял корупция на глава от населението?
Чувството за гордост и принадлежност към дадена общност не идва с песен. Защото тук е „Не пей ми се“. Идеята за физзарядка звучи в тоналността на повтаряното от поколението ни „Клас стани! Клас мирно!“
Още не сме свършили, скрол надолу
Защо никой от взимащите решения не се вглежда в безсмисленото тъпчене с остарели за времето си познания? Защо образованието не е в тренда? Попадайки в училище, децата сякаш се връщат поколения назад. Класната стая става машина на времето, която вместо да отведе погледа към бъдещето, оре с плуга си в нивата на мълчанието.
Децата могат да ходят на училище с желание, ако срещат разбиране, ако виждат доверие, ако бъдат приемани… Ако зачитаме личните им граници и правото на почивка. Ако умеем да говорим сленга им. Ако знаем какво е модерно. Ако не ги съдим, а разговаряме с тях. Ако не забраняваме, а обясняваме. Ако даваме възможности, а не тръшваме врати.
Но качественото образование ражда умни и мислещи хора, които един ден се превръщат в гражданска сила. В опозиция на корупцията. В нация, непримирима към несправедливостта. В ярки личности, които са способни да реформират. В гласуващ електорат.
Дали е болно сърцето на образованието ни? Или съвестта на лекуващите го?
