fbpx

Днес пак повдигаме темата за спането на децата (тя нали ни е от любимите) и докога малките, сладки гадинки, остават да спят в нашата спалня, да ни ръгат със сладките си петички в ребрата и да ни шутират в лицето посред нощ. Някои от вас са много дисциплинирани и са изнесли поколението през две стаи в трета още от раждането, но други не са толкова смели и прибират детето всяка нощ на спалнята. Една от тях е и Мая Цанева, която таи плаха надежда, че някои ден ОТНОВО ще може да си легне като пълноправен човек в леглото и да се наспи. Кога ще настъпи този ден обаче - никой не знае...

*************************

Тези от вас, които четат Майко Мила!, може би си спомнят, че ние сме опитни практици по приспиването на бебета и деца - преди година описах как стават нещата в нашата къща в текста „Приспи Митко“ – игра за напреднали. Това е игра с неравен резултат, почти като тенис мач на Григор Димитров, на крачка от топ 10 на идеалните родители и деца.

Този път ще ви разкажа за нашата битка всеки да си спи в леглото. Ние не сме нито от модерните родители, които вярват в пълното споделяне на съня с децата, нито от строгите традиционалисти, които отделят хлапето в друга стая скоро след раждането (разполагаме с една спалня, а и обичам всичко да ми е под око).

Митко разполага с напълно оборудвано детско креватче от самото си раждане. Леглото е на една прозявка и две полуолюлявания от моята страна на спалнята, така че никой да не се пребие – аз, докато стигна до него, или хлапето да падне от ръцете ми, докато го пренасям нощем при нас.

През първите две години аз или баща му приспивахме сина ни, прегънати на две над кошарата, с дълъг репертоар от съществуващи и измислени песни. Тогава той спеше сам в леглото си поне половината нощ. След това нещо се случи – вероятно ни писна да пеем всяка вечер и баща му (доброто ченге в семейството) реши да ни спести концерта.

Двамата започнаха да си четат приказка за лека нощ, гушнати на спалнята. Много са сладки, наистина….но на малкия хитрец му се услади много да ми краде възглавницата, завивката, въобще МОЯТА половина от леглото. Аз не се предадох и щом той заспеше, всяка вечер го пренасях в креватчето, като така си осигурявах самостоятелен сън поне 2-3 часа, стегнати бицепси, трицепси и болки в кръста.

Хлапето обаче се будеше малко след полунощ с евъргрийна „Искам при вас!“ с бис през 5-минути и аз приключвах концерта, като го пренасях при нас.

Когато Митко стана на 3 години, проведохме първия сериозен разговор по темата с него. Тогава той каза, че иска да е батко и да не спи в бебешка кошара.

„Готово!“, съгласихме се ние и бързо осигурихме детско легло без решетка. Първата вечер синът ни беше много въодушевен. Легна доброволно, заспа в неговото си легло, а ние се поздравихме с два успеха – сглобихме мебелта без сериозни инструкции и наранявания за по-малко от 3 часа и ,“о, да, имаме си спалня!“.

Да, ама не…Засега това е единствената нощ, в която Митко е спал по собствено желание в леглото си. Аз всяка вечер чинно го оправям, но както момчето ни каза:

„Котката да спи там“.

Аз продължавам да упорствам – осигурих му възможност за меко падане от леглото върху напълно ненужните иначе плюшени играчки гиганти и го местя почти всяка нощ, щом заспи на моята половина на спалнята, с моята завивка и възглавница.

Разликата е в това, че си спестявам част от среднощния фитнес, защото хлапето пада, става и се намества самò между нас. Аз имам нова задача – да го опазя да не падне от спалнята, защото тя е идеално легло за едно активно дете – то се върти на 360 градуса на достатъчно широко място за трима, изисква среднощно внимание „гушни ме!“, „искам вода“, оставя ти една пета място, колкото да има откъде да патрулираш. Баща му реши проблема лесно – любовта им с дивана прерасна в здрава брачна връзка.

Аз, нали съм по-скоро дребна, смятам да пробвам скоро детското легло. То е луксозно изпълнение – с анатомичен матрак, топ матрак с мемори пяна и се предполага, че е подходящ и за героинята от приказката за принцесата и граховото зърно. Ще докладвам скоро.

Приятели ме успокояват, че децата им сами са се нанесли в собственото си легло, щом са пораснали – към – 5-6-годишна възраст. Други ме съветват да осигурим братче/сестричка на Митко, за да го изгоним.

Но засега положението е, че се предадохме и всеки спи, който където завари. И ние, и котката. Докога - никой не знае...

Мая Цанева няколко пъти е била на гости на Майко Мила - разказът ѝ "Приспи Митко - игра за напреднали" предизвика доста гореща дискусия. Нейният съпруг и герой от този разказ пък много технично ни разведе из дебрите на разходката с малко дете в Южния парк, а сега ще научим и как е станал такъв страхотен баща!

Това няма е ода за идеалния баща. Такива няма, както няма и идеална майка. Това e разказ за това как превърнахме бащата на сина ми в „татко“ и то такъв, че понякога ревнувам, че той е по-адекватният родител.

Ние имахме големия късмет да станем родители бързо и безпроблемно. Аз се дърпах дълго, защото исках кариера и т.н, но и си дадох достатъчно време да се уверя, че партньорът ми е добър син, който държи на майка си и на мен с еднаква убеденост, и второ, носи в себе си нещо детско - също като мен.

Още преди да станем четирима (броя и котката), в колекцията ни от филми имаше анимация за ценители („Ледена епоха“, „Котаракът в чизми“, „Ну, погоди“, „Хотел Трансилвания“), приказна фантастика („Приказка без край“, „Властелинът на пръстените“, „Уилоу“), класики за деца и възрастни (пълен комплект „Индиана Джоунс“ и „Междузвездни войни“, „Синьо лято“, „13-та годеница на принца“, „Звезден прах“). Да не забравяме и библиотеката ни, в която томовете български, италиански, руски и т.н приказки, заедно с Пипи и Лукчо, заемат също толкова място, колкото и литературата за възрастни, по право и политология. Никой от нас не се взима твърде насериозно и, да, допреди 3-4 години използвах случая тайно да се пусна по някоя пързалка в парка, когато нямаше хора наоколо.

И така, аз забременях. Мъжът ми беше толкова емоционален, когато разбра, че малко се засрамих от собствената си реакция. Както повечето от вас знаят от собствен опит, това може да бъде много стресиращ период. Аз последвах съвета на майка ми да не възприемам бременността като болест и работих докъм 7-мия месец, когато нероден Митко реши да напусне без предизвестие квартирата си. Лекарите го спряха на изхода.

Двуседмичният ми престой в „Майчин дом“ струва на съпруга ми 8 кариеса. Да, 8 кариеса и сериозно увеличаване на белите коси. Мъжът ми стисна здравите си зъби, сглоби детското легло, пребоядиса с приятели спалнята на бегом и после отиде на зъболекар.

Когато младенецът се появи, двамата бяхме подготвени, че който има деца, си ги гледа. Модерните баби работят, а родителството е работа за двама. След първоначалния шок от появата на малкия голям шеф вкъщи, и двамата поехме задачите по отглеждането му без коментар, според възможностите си. Аз станах мениджър „бебе“. В течение на времето се научих да делегирам отговорности, но все още, от време на време, ме стяга сърцето, че не прекарвам достатъчно време с детето си.

Мъжът ми не се погнуси от смяната на пелени и миенето на дупе, нито пък бягаше от разходките дори и в студените дни. Въоръжени с Киндъл, радио и ръкавици, и двамата прекарахме първата си есен и зима като родители основно в парка и в градинката.

Почти три години по-късно мъжът ми е един от малцината активни татковци на детската площадка, знае имената на всички приятелчета на сина ни и може да проведе компетентен разговор относно детските ваксини.

Като син на машинни инженери, съпругът ми възприе отглеждането на детето ни научному. За разлика от мен, той взе насериозно книгите за родителство и препрочита периодично наръчниците за възпитание и детско здраве. След това ми ги преразказва с известен укор, че не поглеждам често към рафта със специализирана литература.

Научният подход на бащинството има положителни страни и недостатъци. Не ми се налага да помня кога е следващата ваксина или контролен преглед, нито къде съм сложила рецептата за капките, защото те са картотекирани от таткото-инженер по душа.

Той проверява раницата за игра на Митко преди всяка разходка, защото безопасността и обезпечеността на обекта е първа стъпка към спокойна игра. Когато бях забравила да купя мокри кърпи, мъжът ми ме порица с подробен разказ колко му е било неудобно да моли майките в градинката. Мдаа, може и да е досаден, но знае не само къде са Алпите, но къде са и чорапите на детето.

Имаме късмет и с дете, което обича реда, както го разбира, и стига да го подведеш правилно, следва правила. Така баща и син се синхронизират дори за това кога да излязат от банята – щом мъжът ми си измие зъбите, и нито секунда по-рано.

Този август беше и първата ваканция на Митко. Таткото влезе в „майчинство“ няколко седмици и всяка сутрин ме изпращаха на вратата почти с облекчение, че отивам на работа. Правилото за обеден сън в кошарата отпадна постепенно, защото двамата спят заедно на спалнята. Приспиването на Митко се беше превърнало почти в кошмар за мен и редовна причина за съскане (тихо, детето трябва да спи), когато баща му се намеси с великолепната идея да му чете народни приказки. Благодаря ти за тази идея! Разбира се, наследникът има думата с кого иска да заспи, но се радва на разнообразие от класически приказки и измислени истории от мама.

Баща и син са по-търпеливи и към маниите си – единият да гледа по 10 и повече пъти любимата си анимация, а другият – тенис. Сключват мир с „наздраве“ с по чаша сок. Явно времето баща и син е толкова приятно, че Митко дори поиска да е „татко“, но му обяснихме, че трябва да изчака 2-3 десетилетия.

Разбира се, имали сме и моменти на сериозни сблъсъци кой е по-прав като родител, но мъжът ми благоразумно казва „ти си му майка, ти знаеш най-добре“. Не знам винаги, естествено. Научих се да се доверявам и на други специалисти, освен мен.

Когато бебето беше малко, мъжът ми ме окуражи да се върна сред хората, като започнем от професионални ангажименти и продължим до развлечения. Когато Митко беше на около 6 месеца, оставих двамата мъже, подсигурени като за война с кърма, храна, лекарства и дрехи, и заминах за моминското парти на сестра ми в Гърция. Те се справиха блестящо, аз се върнах, уморена повече от мисли по тях, отколкото от купон.

Митко ще стане кулинар, но не благодарение на мен. Той яде закуските на баща си, който обича храната и знае как да увлече и него. Двамата ремонтират, пеят рок балади. Аз гушкам, осигурявам идеите и логистиката на живота ни, но и внасям правила. Гадна работа, но някой трябва да я върши.

Последният път се джафкахме, защото новата анимационна мания „Гръм“ приключи с 5 минути по-късно от заложения от мен час за лягане. Мъжът ми ми се скара да не бъда дребнава, но на следващата вечер часът беше спазен точно. И в двата случая детето, т.е шефът, заспа щастлив, а „татко“ и „мама“ си разделиха по една точка в актива.

Е, както казах - това не беше ода за идеалния баща. Но пък е чудесна възможност да му кажа: "Ти си страхотен баща! Честит рожден ден на нашия син!"

Мая Цанева е тук, за да ни разкаже как тя е преживяла практичната ѝ дамска чанта да бъде заменена от нещо, в което можеш да натъпчеш памперси (включително и използвани!), кило свински гърди и три бурканчета с пюре от броколи и тиква. И какво се случва, когато в един хубав ден след три години ти потрябва чанта, с която да ходиш на работа в офис, и изведнъж осъзнаеш, че такава вече НЯМАШ! Четете и се идентифицирайте - ние го направихме на няколко параграфа!

Ще започна с уговорката, че не съм кифла, но вярвам, че животът на всяка жена се събира в една чанта. Като повечето от нас, притежавам 3-4 чанти в основните цветове и размери, но толкова. Аз съм жена на ръба на разума, колкото може да бъде една майка на почти 3 –годишно момче. Едва през последните 6 месеца влязох в руслото на нормалността - почти редовен сън, живот и извън градинката и редовна работа, и о, чудо - оглеждане в гардероба „какво да облека“ извън задължителните дънки, суитчър и спортни обувки.

Откакто преживяхме скарлатината и други градински неприятности и съзнанието ми се успокои, се огледах за промените, настъпили с мен през важните 1000 дни, както педиатрите определят първите години на отглеждането на детето. Това, колкото и комично да звучи, стана, когато потърсих подходяща чанта за първия ден в офиса. И какво да видя?

Два броя чанти за детска количка

Два броя чанти за супер, дупер официални събития – в червено и в черно

Платнени чанти за пазар

Чанта за компютър

Малка спортна чанта, която не побира нищо

2 раници

Къде си, о, моя чанто за работа?... И тогава се сетих, че през последните три години моята чанта е преживяла сериозна (р)еволюция, съответстваща на житейската ми промяна. В началото бе тя беше… чанта за количка. Но тя не беше моя, защото единственото, което я свързваше с мен, беше наличието на лична карта, портфейл и телефон. Останалото ѝ съдържание – памперси, пюрета, беберони и т.н., принадлежеше на Негово величество първородния принц. И така поне година. Примирих се, че вече съм майката на Митко и на никого, освен на мен, не му пука дали имам червило или визитки в чантата. Ако загубя разсъдъка си на детската площадка, ще ме идентифицират като майката на Митко.

Направих плах опит да си върна самоличността с покупката на модерните малки спортни чанти с дълга дръжка, но безуспешно. Няма нищо по-неподходящо от нея, когато детето прохожда например. Вероятността да ударите наследника с чанта по главата е голяма. Освен това как да поберете шише с вода, кърпички, солети, собствените си документи и телефон??

Така се върнах към раницата от ученическите си години – колкото и да тежи, е на гърба. Съчетах я с гуменки – обувки, каквито не бях обувала от гимназията, и то само в часовете по физическо. Огледах се и не се познах – аз обичам рокли, елегантни сандали, мокасини, но… сега съм майка и то, модерна, да видиш ти. За мое щастие, започнах да си възвръщам идентичността на личност, различна от майка – намерих място и за червило и други отличителни за жените и възрастните вещи.

Настъпи лято и количката се оттегли – малко съжалявах, защото тя побираше дете, поне три пазарски торби и играчки на корем. Замених тежката чанта с по-лекия ѝ, но стилен вариант – детска раница, но не каква и да е – а с джедаи и лорд Вейдър на фона на May the Force be with you. Мъжът ми така се зарадва на покупката, че я запълнихме на мига със стандартното съдържание – аптечка, дрехи, шишета и т.н и тя ни последва на море, по градинки, по вили и т.н. Веднъж давах указания на майка ми какво и къде се намира в нея – лекарства, мехлеми и друго стандартно оборудване, а тя ме изгледа странно и каза: „Ние отиваме на разходка. Не на война.“ и се опита да я забрави. Но аз ѝ разказах как в единствения път, когато реших да излезем невъоръжени, внукът ѝ успя да се намокри в една локва и ме попита с укорителен поглед: „Носиш ли ми резервни панталони?“.

Утехата ми е, че не съм единствената тежко натоварена майка - около мен търчат и други родители, въоръжени с една раница/чанта за възрастни, и втора за детето, често в комбинация с няколко торби с играчки и/или храна. Познайте коя от двете чанти тежи повече? Триколката ни редовно се обръща под тежестта на багажа, подготвен за разходка, но със сигурност вътре има принадлежности за състезание за оцеляване.

Лятото мина и малкият тръгна на ясла, а аз – на работа и извън вкъщи. Тогава направих и въпросния опис на наличните чанти. След преглед на наличните опции в известен онлайн магазин втора ръка купих среден размер чанта през рамо, която побира целия ми свят– от солети, през стикита, колички и пакет бонбони до два вида кърпички и лични и служебни документи, телефон, ключове… На дъното ѝ лежи платнена торба за пазар, а вчера носих и луканката от магазина в същата тази дамска чанта...

През седмица-две я прочиствам от билети, касови бележки, играчки от шоколадови яйца..., но това вече е МОЯТА чанта – тежи повече от 21 грама, но ме побира от глава до пети. Двамата с раницата на Дарт Вейдър си подхождат и всички са доволни. May the Force be with you.

Гледали ли сте по филмите как родителите завиват децата си в леглата им точно в 20.30 часа, целуват ги по бузата, гасят лампата, затварят вратата на стаята и децата заспиват на секундата? Е, това е само по филмите, в моя сериал не се случва. Операцията „Приспи Митко“ е сложна, развива се на три етапа, има строг план на действие и времетраене - от 30 минути до 1 час.

Преди да ви въведа в гореописаната операция, е необходимо малко предисловие. Докато синът ми беше бебе, книгата, която четях най-често като начинаеща майка, не беше класиката на Спок или друга модерна библия за отглеждане на деца, а едно книжле от 20-на страници със заглавието „Сънят на бебето“, приложение от списание. Помня точно часовете на събуждане, защото някои от тях запазихме до ден днешен – 12 часа, 3 часа през нощта, около 5 часа и ставане около 7.30 - 8 часа. Като допълнение, вкъщи още има шише с успокояващи капки, соли за вана с лавандулово масло и разни други илачи за добър сън. В резултат от динамичния сън на сина ми, спомените ми от вечерното приспиване през първата година и половина са изветрели, затова мога да споделя стройната ни организация от последните 6 месеца.

Кой участва в операцията: „мама, татко и аз“. Извинения не се приемат.

Задължителни елементи: вечерна баня, приказка, мини концерт, втора приказка/мини концерт
9,00 часа вечерта. „Митко, скоро ще има „Къпе ми се“ – това е паролата за начало на операцията. Обикновено някъде по това време той решава, че иска ново филмче, не от кратките, и аз започвам да обяснявам как Йода, чудовището („Империята отвръща на удара“ е най-новият хит в семейното ни кино), котаракът в чизми или Реми вече си лягат. Бащата демонстративно си сваля чорапите, защото синът ни иска двамата да ги сложат в коша за пране преди баня.

Малкият влиза в мини етюд „няма да се къпя, няма да спя“. След няколко скока върху дивана, гоненица в хола, подлата майка е заловила беглеца и го разсъблича, въпреки протестите му. В по-добрия случай той се съблича сам. Следва баня, която не е обект на това повествование, но също така представлява интересно преживяване, поне от гледна точка на масовото измокряне на цялото семейство поради старанието на малкия да не пести водата само за себе си.

9,30-9,45 часа. След като малкият е изкъпан и облечен в пижама, е готов за втора фаза, условно наречена „Приказка и музика“. „Мамо, дай сок!“, казва Митко, донесъл книгата си с любима приказка, и сяда победоносно на дивана. Осветлението в хола е сведено до минимум, телевизорът е поставен на програма за животни по „Анимал планет“  например, нищо напрягащо или интригуващо.  Мама чете – за Маугли, за Палечка, за трактора, каквото е поръчано.

Последните дни нещо ме домързява, затова се опитвам да пропусна тази стъпка от процеса и директно да насоча младежа към следващата – песен с татко. А татко не е обикновен музикален лаик, а непрофесионален  музикант и отказва да пее „Зайченцето бяло“ и „Рачо Капитана“. Той пее TOTO, „Рейнбоу“, „Дайър Стрейтс“ и други рок класики.  Така малко преди 10 часа баща и син си припяват гушнати в креслото, обикновено парчето, наричано от Митко “Сам пи”, което всъщност е I’ll Be Over You на ТОТО. Името “Сам пи” идва от първите срички в песента която почва така: “Some people live their dreams”. На другите песни още не са им измислени подобни заглавия и това се поръчва най-лесно на бащата. Гледката е хубава и си заслужава. Една-две песни, колкото на мама да ѝ се доспи много или да прехвърли в главата си остатъците от задачи за след 10 часа, и стигаме до трети етап – „Митко, затвори очички“.

Всички спим в една стая и затова изкушението да спиш на „голямото легло“ е много силно. През няколко седмици ми се налага физически да налагам на детето мнението, че всеки от нас си има собствено легло – т.е да го вдигам и  въпреки протестите, да го местя в кошарата му. В добрите дни просто го приспивам в леглото му. Въдворен  зад решетките, той гони всички играчки, възглавницата и завивката си в ъгъла и си поисква любимото одеяло. След няколко реплики „Лягай и успокой крачетата, да те завия“, „Не се върти, не мога да те завия“, малчуганът вече е позициониран за сън.

Следва втора приказка. Ако щете вярвате, мога да напиша сценарий за трилогия „Червената шапчица“ – с разработени образи на баба ѝ, на майка ѝ, на вълка и неговите приятели разбойници, горска полиция и затвор и т.н. До преди около месец я разказвах ВСЯКА ВЕЧЕР. Отскоро хит е чудовището от „Междузвездни войни“. Ако не успея с работата си на свободна практика, ще се пласирам като сценарист в Холивуд.

Отскоро в стратегията ни има нови елементи – освен че гушкам сина си през решетките и го галя по слепоочието (трик, който научих от майка ми), играем на „Оле, затвори очички!“, в нашия вариант „Затвори очите, не ги стискай, виждам те, иначе ще спра приказката/песничката“. В този момент играта става сериозна – на нерви, любов, търпение. Аз дишам дълбоко и си представям как заспивам (предполага се, че така му предавам спокойствие и желание за сън). Всъщност ми се иска, също като майките от филма да го целуна по бузата и да се изнеса в хола на дивана, преди мъжът ми да е заел мястото. Това няма как да се случи, защото при няколкото неуспешни опити, от леглото се чува жално „Мамо, защо ме остави!“ и съпротивата ми е сломена.

Борбата между майчинските чувства и желанието за почивка в 10 часа вечерта е особено жестока. Ако надделее нежеланието за сън на малкия, това се разбира бързо – по съскащия ми глас „Дотук бях! Твой ред е!“. Мъжът ми става от дивана с уговорката „ОК, но ако той иска“ и заема позиция за мини концерт с игра „Оле, затвори очички”. Репертоарът е ясен и при всяка недокладвана  промяна публиката реагира. За справка списъкът включва (в различен ред, по преценка на пеещия и в зависимост от настроението на заспиващия): вече споменатото парче на ТОТО; Brothers in Arms на Dire Straits; “Малкият светъл прозорец” и “Навечерие” на Щурците (последната песен не е за подценяване, текстът е на Радой Ралин); While My Guitar Gently Weeps и Mother Nature’s Son на The Beatles; “Не така” на ФСБ; Catch the Rainbow на... ами, на Rainbow, разбира се, като напоследък за резервно парче се ползва и I Talk to the Wind на King Crimson, защото само 8 песни без инструментал понякога не стигат за заспиване, пък бащата мрази да повтаря - става му скучно.

Всяко отклонение от репертоара води до отваряне на очите и подозрителен въпрос “Ко пейш?”.

Хубавото е, че бавни и мелодични песни има предостатъчно, така че миниконцертът може да бъде формиран с всякакъв репертоар. Ако обаче хлапето държи на стабилността на ритуалите, нямате шанс да сменяте песните току-така – винаги ще ви контрират с “Ко пейш?”.

Дали с приказка или с музика, операцията приключва успешно някъде към 10,10-10,20 часа най-късно. На всички участници в нея им се спи, но само един вече сънува (Слава Богу!).

cross