Майката е голяма работа – тя е притегателният център за семейството, ядрото и същността. Тя е жената, която може всичко и в същото време не е свръхчовек. Тя търпи, но е и непримирима. Способна е, но има и лимит на силите. Без нея сме за никъде, а тя самата понякога не знае къде се намира.
Майката е избрана от природата да износва живота, да го запазва и да го появява с цената на много лична болка и тежест. Тя е избрана и от стилистиката на редица езици като протагонист в клетвите и псувните. И въпреки това образът ѝ е основно свързан със символиката за святост.
Събрахме няколко майки, за да измерим през личните им истории колко мощ носи в себе си тази юнашка жена. Направихме място и за слабостта ѝ, за страховете и тревогите ѝ. Върнахме се и назад през вековете, за да погледнем в очите на нашите прабаби. Но преди да застанем лице в лице със симптомите на една майка, се обръщаме към нейната функция, изобразена в числа.
Средната възраст, на която българката става майка за първи път, според данни на НСИ от 2024 година, е 27,6 години. А средната възраст на всички майки (при всички раждания, а не само за първите раждания) е 29,1 години.
За 2024 г. НСИ посочва общо 53 428 живородени деца в страната.
На 1000 души се падат по 14,6 починали жени през 2024-а. При децата този коефициент за смъртност е 4,5 деца на 1000 живородени. За сравнение – на 1000 души население в Европейския съюз се падат по около 10,8 починали според последните налични данни на Евростат от 2023 г., публикувани през 2024 г. При децата коефициентът на детска смъртност в Европейския съюз е около 3,3 починали деца на 1000 живородени.
Средното население на България според последните данни на НСИ от 2024-а е 6 441 421. От тях мъжете са 3 096 419, а жените – 3 345 002.
Числата вършат работа за цифровото измерение, но не достигат до същността на човека, нито предлагат щрихи на облика му. За да се въвлечем заедно в душевността на българската майка, влизаме в машината на времето с проф. Маргарита Карамихова, етнолог и бивш преподавател във Великотърновския университет. Проф. Карамихова е един от любимите ни събеседници, когато имаме нужда от проучена и потвърдена информация за прародителите ни. Може да си припомните един от разговорите ни с нея:
Още на стартовата линия към ретроспективния образ проф. Карамихова дава заявка, че не можем да обобщим майката с едно лице. Набелязаваме обаче модели:
„Тенденциите са на една свръхчувствителност към потребностите на детето. Защото сега е възможно да родиш и да отгледаш, да ожениш всичките си деца живи и здрави. Нещо, което е било много рядко и изключителен късмет – било е чудо във времената, които изследвам (б. а. времето до края на 19. век).“
Момичето е възпитавано, че трябва да стане майка. Смъртността и на децата, и на родилките е била изключително висока, затова пред момичетата не е стоял изборът „или, или“. Работата ѝ е била да копае на нивата, да гледа добитъка, да жъне, да консервира, да готви…
„И да бъдеш майка в този смисъл не влиза в противоречие с професията. Не става въпрос да си завършиш висшето образование и чак тогава да мислиш: „Абе, дали мога да раждам вече? Няма ли да ми попречи, ако сега тръгна да правя кариера и дали ще се справя с кариерата и с майчинството?“ Тези въпроси въобще не са стоели пред жените“, обяснява проф. Карамихова.
И ако днес се лутаме в несигурност дали сме добри майки, или не, родителското мерене преди няколко века е било насочено по-скоро върху това дали децата ти ще оцелеят, дали ще знаеш как да ги предпазиш от болести.
Смисълът на традиционното християнско възпитание, добавя Маргарита, е свързан с непрекъснатия страх от Бога – че ако сбъркаш нещо, ще те накажат.
„Наказанието е било най-бързият, най-ефикасният метод за възпитаване на децата. Тази идея за наказанието, за вината, за постоянния страх, постоянното чувство, че нещо не е направено както трябва, са съпътствали живота на нашите прадеди, независимо дали са били деца, или възрастни хора. Шамарът не е бил изживяван като някакъв проблем. Бил е най-бързата, най-достъпна, най-лесна комуникация, която показва неодобрение.“
Според професорката днешната майка се стреми да бъде разбираща, но в същото време е твърде грижовна: „Детето няма право на собствения метод – на опита и грешката, а това невинаги е добра услуга за него. Вероятно на много от вашите читателки им е омръзнало да слушат как моята генерация порасна с ключове на врата и как си се гледахме самички. Тогава нямаше закон, който да забранява малките деца да бъдат сами вкъщи. И аз имам един много ясен спомен. Била съм на 5 години, бях болна и трябваше да пия лекарство, но мама трябваше да отиде на работа. Нави ми часовника, сложи го до мен, заедно с чай, храна и лекарството и ми каза: „Като звънне часовника – пиеш лекарството.“
Информирана и мултифункционална – така вижда майката днес Мила Атанасова. Тя е психолог и консултира специалисти по „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство и има две деца. Според Мила достъпът до информация в настоящето, какъвто поколенията преди нас не са имали, понякога ни помага, друг път ни пречи.
Мила Атанасова
„Сега майката не е само майка, не е само домакиня. Ние носим много шапки в ролята си на жени и често трябва да ги сменяме. Жените използват опита, който получават в родителстването и в кариерата си. Работя с жени на мениджърски позиции и чувам от тях, че са се научили да поставят граници с децата си и това сега им помага в работния живот. Или виждам как жената сменя тези шапки и това ми се струва специфично за нашето поколение родители.“
Мила уточнява, че границите са необходимост, само че предишни поколения родители са допускали твърде строги методи. Според нея нашите майки и бащи не са се замисляли толкова и са следвали традиции, докато в настоящето търсим подходящ родителски подход.
„Ако някога родителите са организирали живота си около материалното оцеляване на децата си, сега имаме лукса да мислим за тяхното цялостно благополучие.“
Опитът на Мила като психолог показва, че след като стане майка, жената не става изневиделица друг човек – напротив, нещата, които са били трудни преди, си остават трудни и сега. „Даже може да станат по-трудни. Ако да кажем, си била тревожна, преди да станеш майка, изведнъж се откриват сто нови неща, за които да можеш да се притесняваш. Може би затова не сме подготвени – защото всъщност оставаме същите“, обобщава Мила.
Според нея много жени гледат с романтична фантазия към майчинството и с очакване, че детето ще ги направи по-търпеливи и любящи. Реалността, пълна с недоспиване, умора и стрес обаче, отключва проблемните аспекти от личността ни и ги извежда на преден план. Заедно с това се задействат и автоматичните ни механизми за справяне, които сме придобили в рожденото си семейство.
„И ако не си подготвен за този преход и за стреса, който може да донесе майчинството, може да ти дойде много. „Къде остана тук магическото време, гушкането с бебенцето, което си представях?“
В същото време майчинството е възможност да научиш много нови уроци, изправяйки се пред трудности, добавя психоложката. Жената добива мотивация, за да преодолее трудностите, защото децата са най-добрият мотиватор и учител на търпение.
В някои семейства майчината фигура по една или друга причина обаче липсва. Въпреки това, казва Мила Атанасова, детето вероятно има възможност да развие привързаност към друг възрастен, който го отглежда. В този случай то може да израсне като адаптиран и пълноценен човек.
Ако обаче е формирана привързаност с майката и по някаква причина тази майка изведнъж изчезва (напускане, изоставяне, болест, смърт), уточнява, че подобен сценарий би породил травматизъм у детето.
„Майчинската фигура или фигурата на грижещ се човек е много важна за съзряването, за развитието на един човек и когато се наруши, това поражда проблеми“, обобщава психоложката.
Още не сме свършили, скрол надолу
Павлина Петрова е майка, но вече и баба. Тя вижда майчинството като „комплексна функция“, защото е свързано със силна любов, грижа, отговорност, готовност да се поставиш на заден план и способност да прощаваш, включително на себе си. Но не с идеята да си жертва, а през осъзнатия избор да подредиш приоритетите си. Което, добавя Павлина, предполага невинаги да постъпваш, както на теб ти е лесно, а така, както би било добре за детето.
Павлина Петрова
„Повечето хора, преди да станем родители, си представяме образа на родителя съвършен. Един човек, който може всичко, прави всичко, прави го както трябва. И после разбираме, че сме хора и че е човешко да се греши.“
Едно от децата на Павлина е с увреждания и според нея е оцеляло, благодарение на нейната майка, която е лекар. Бабата на детето разпознава проблема още в родилния дом.
В медицински аспект семейството получава помощ именно заради професията на бабата, но в същото време се сблъсква с дългия и труден път на бюрокрацията, с липса на координация между институциите и с образователна система, която не е подготвена да работи с деца със специални потребности, а Павлина я определя и като враждебна.
Тя ни разказва за тежко увредено дете в специално училище, където учебният материал не е адаптиран, а родителите реално вършат работата вместо системата, за да може детето да „добута“ до следващ клас.
От опита си Павлина знае, че всяко дете има индивидуални нужди, но системата поставя всички „под един знаменател“. Липсва емпатия, насочване, реална подкрепа за семействата още от момента на поставяне на диагнозата.
„Родителите на деца с увреждания са оставени да се справят сами в голяма част от случаите, в които всъщност имат сериозна нужда от подкрепа.“
Въпреки трудностите Павлина вярва, че изход има. Решението вижда в търсенето на възможности и взаимна подкрепа, а не в изолацията.
Изход и подкрепа намира и следващата героиня. Част от историята си Габриела Махлелиева вече разказа в конкурса ни „Майко мила, бременна съм!“. И двете ѝ бременности са изключително тежки.
Габриела Махлелиева
При първата всичко изглежда нормално до шестия месец, когато започват силни контракции и се стига до хоспитализация. В началото на осмия месец ражда по спешност със секцио заради влошени тонове на бебето. Детето се е с тегло 1900 г, с инфекция и прекарва около месец в неонатология, но в крайна сметка се възстановява напълно. Днес е на 5 години.
След спонтанен аборт и открита тромбофилия следва нова много рискова бременност – с кървене, постоянни контракции, почти липсваща околоплодна вода и силен стрес. Тази бременност Габриела описва като кошмарна. В 35-ата седмица тя ражда отново със секцио. Оказва се, че маточната стена е била опасно изтънена. Второто дете е с тегло 2200 г и остава около две седмици и половина в неонатология. То също се възстановява успешно и днес е на 8 месеца.
И в двата случая за майката най-болезненото е изписването от болницата без бебе в ръцете. Първия път Габриела преживява тежко емоционално и физическо сриване, включително операция. Втория път успява да бъде по-силна – заради по-голямото си дете и заради подкрепата на съпруга си.
За нея майчинството е постоянство, присъствие и сила. Дори в случаите, когато те е страх.
„Всекидневно си задавам въпроса, както предполагам всяка майка – достатъчно ли правя, достатъчно добра майка ли съм, достатъчно внимание ли обръщам и на двете деца, достатъчно адекватно ли се грижа за тях. Защото има моменти, в които наистина се чувствам все едно всеки момент ще полудея. Но може би фактът, че съпругът ми е толкова подкрепящ… Без него нямаше да успея да се събера.“
Тя обобщава:
„Това, което прави една жена майка, е да бъде до децата си и да ги подкрепя.“
Да си майка за Петя Георгиева-Натова означава да си поел съзнателната отговорност да се грижиш за някого и този някой да зависи от теб. При Петя положението е „пълна лудница“, но в същото време е добре организирана система, в която планирането спестява нерви и енергия. Причините за блажения хаос са на 9, 6 и на 1 година.
Петя Георгиева-Натова. Снимка: Кирил Станоев
Да си майка на три деца Петя сравнява с „наистина тежка работа“ – енергоемка и времеемка. „Но в 90% от времето си напълно изтощен и изтормозен, а в останалите 10% изпитваш такова удовлетворение, че всичко негативно се нулира и остава само хубавото“, добавя тя. И ни припомня, че професията майка е единствената, която не можеш да напуснеш, макар че някои от нас многократно са заплашвали да си подадат оставката.
Освен от личния си опит, Петя Георгиева-Натова черпи родителска информация и подкрепа и от Майко Мила. Раждането на първото ѝ дете съвпада с появата на медиата ни (няма да ви лъжем, мед ни покапа). Като майка на три деца тя разбира, че освен как да сменя памперси, как да кърми, какво да прави, ако детето погълне малко дезинфектант и куп сходни дилеми, ще се налага предварително да мисли маршрути при излизане от вкъщи, защото:
„Ако излизаш с повече от едно дете и е за повече от час, трябва абсолютно винаги да си подготвен. Трябва да имаш и провизии. Трябва да носиш вода. Но ако пият много вода, означава, че трябва да имаш тоалетна наблизо. Задължително трябва да има нещо малко за ядене и трябва да се избегнат точките, които предизвикват някакви състояния.“
Във всекидневие, което се нуждае от специално менажиране, Петя получава пълната подкрепа и на съпруга си, с когото наравно споделят ангажиментите към децата.
Още не сме свършили, скрол надолу
В следващата история влизаме в дома на Лилия Бабулкова и Дарина Коилова, които също съвсем наравно и в подкрепа отглеждат детето си. Те обаче нямат статут на семейство в България, въпреки че са сключили брак във Великобритания през 2016 г. Биологичната майка е Лили и въпреки че са заедно в дългия процес с репродуктивни процедури, емоции, планове за дете и отглеждането му, Дари не е вписана в акта за раждане или в други документи.
Признава, че не се притеснява толкова от възприятията на околните, колкото от институционални казуси. Например ако Лили отсъства, а детето е в болница или в други специални ситуации, Дари няма как документално да се идентифицира като родител. Онова, което според нея прави една жена майка, не опира задължително до биологията, а до нуждата да се грижиш за някого.
Лили (ляво) и Дари (дясно)
Двете с Лили все още не са решили как ще учат детето да ги нарича, тъй като дъщеря им е все още на 9 месеца.
„Но мисля, че сме се насочили в посока на: мама Лили и мама Дари или нещо подобно. Но със сигурност и двете сме ѝ майки, и двете ще търсим такова обръщение от нея. Ясно е, че с времето сигурно ще започне да ни казва брат“, шегува се Дари.
Онова, което Лили частично би възприела от родителския модел на предишното поколение майки, е грижата. Но прави уточнение: „В живота си получаваме много грижа от всички членове на семейството си, особено от майките си. И това е прекрасно. Но от друга страна имаме и пример за толкова отдадена грижа, че се стига до тревожност.“
Лили е съгласна, че специфичният модел на тревожно майчинство и превръщането на майката в мъченица няма място в тяхното родителстване:
„Вярваме, че детето е приоритет и е редно да е приоритет, защото то не е избрало да го има. Ние сме избрали и носим огромна отговорност за това свое решение, но със сигурност, за едно дете би било добре да види майка, която цени себе си, която показва грижа към себе си, а не само към останалите. Бихме искали да предадем нататък и идеята за семейството като ценност. И да запазим това нещо от нашите родители, за да продължи напред и към нашето дете.“
В крайна сметка, майката е всичко. И това включва освен качества на ръба на свръхчовешкото, така и нечовешки много грешки, защото… и майката е човек. Въпреки че е особена порода – емоционална, грижовна, викаща, утихваща, смела, страхлива, подкрепяща, има и своите състояния на безпомощност.
Затова, ако видите някъде майка с едно, две, три и повече деца – едното легнало на земята, другото дърпащо я, защото му се пишка, третото с още по-голяма нужда, а четвъртото, ревящо, защото се е ударило на площадката (а може и едно и също дете да прави всички тези неща едновременно), пощадете я! Погледнете я без осъждане, прегърнете я в мисълта си и ѝ се възхитете, защото тази жена е направила 5 милиона неща, за които вие дори не подозирате, за да са малките чудеса около нея живи. Защото майката юнашка появява живота, а после прави всичко възможно да го съхрани. Понякога с цената на своя собствен.
Наскоро публикувахме текст на наша читателка, който събуди много коментари и реакции. В него тя говореше за самоубийството като липса на избор. Мила Атанасова, която е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство и има две деца, ни изпрати нов интересен текст. Този път, посветен на мита за Дядо Коледа и има ли смисъл да го поддържаме.
Идва Коледа. Според рекламната индустрия „най-магичното“ и „най-уютното“ време в годината. Скоро ще започне предпразничното пазаруване и Великото Блъскане с Колички в големите хипермаркети. Сигурно когато взимате промопакет с кори за баница, проверявате срока на годност… все пак не искаме баницата с късмети да се окаже гранясала. А кога за последно проверихте срока на годност на своите вярвания и родителски практики? Да вземем това:
Ясно си спомням как в детската градина на едно коледно тържество ми направи впечатление, че Дядо Мраз носи ботушите на учителката от съседната група. Вътрешно изсумтях, че възрастните ни имат за толкова глупави и си продължих живота убедена, че тази работа с Добрия старец е прах в очите. По това време възрастните (поне около мен) не се престараваха с историята за Дядо Коледа, имаха си други грижи.
Сега усещането ми е, че се възприема като въпрос на чест детето ти възможно най-дълго да вярва в Дядо Коледа все едно с края на тази заблуда детството е безвъзвратно приключило. Чак по новините следят „полета на Добрия старец“ (после иди, че вярвай на нещо, което говорят по телевизията…) Но наистина ли е полезно за децата да поддържаме този мит?
Всички знаем, че връзката на доверие с родителите е един от най-важните елементи, които изграждат устойчивата, здрава психика. За какви неща тогава лъжем децата си? Обикновено са дребни – за да спестим проблеми на себе си или неприятни емоции за децата. „Нямам пари за сладолед“, „Не може да се возиш на трамвая за 183-ти път, той отива да спинка“, „Дядо ти се превърна в звездичка на небето“.
Значително по-лесно е да кажеш една малка лъжа, отколкото да се изправиш пред тантрума или да да отговаряш на много трудни въпроси. До момента, в който детето разбере, че можеш да плащаш с карта или пък объркаш звездичката, която си посочил предния път. Няколко малки лъжи няма да накърнят връзката ви с детето, но всяка една е пропусната възможност да подсилите тази връзка, като извървите заедно трънливия път на истината.
Няма нищо по-успокояващо за децата в дългосрочен план от това родителите да поемат отговорност за границите, които поставят. Например „няма да ти купя сладолед сега, защото е твърде сладък и е вреден за теб, а вече яде сладко днес“. Това постепенно учи детето, че родителят е уверен в решенията си и не се страхува да каже „не“.
Когато заявяваме нещата такива, каквито са, даваме на детето и модел за отношение към честността – аз не шикалкавя и не те заблуждавам, съответно имам право да изисквам и от теб това. Децата имат много силно изразено чувство за справедливост. Ако очакваме от тях да ни казват истината, но току ги послъгваме, за да си спестим нещо, те го усещат. А „белите лъжи“ много лесно се превръщат в похват и за тях: „Мамо, аз не ти казах, за да не се ядосваш или притесняваш.“
Но Дядо Коледа е съвсем друг калибър лъжа! Той е там, за да ги зарадва, за да им донесе щастие и магия, нали така? Разбира се, с един мит за Дядо Коледа няма да отгледаме изпечен лъжец или малък Макиавели. Но все пак твърдя, че той пречи на изграждането на рационален ум.
В наши дни е много модерно да говорим за критично мислене – даже си го имаме заложено като ключова компетентност в образователните стратегии. А какво правим всъщност? Когато детето е на 6-7 и се чуди как влиза вкъщи Дядо Коледа, като нямаме комин, хвърляме мистичен воал върху конкретните въпроси. Дядо Коледа е специален, вярвай в коледната магия, той си има начини. Няколко години по-късно, когато детето е на 13-14 и някой го убеждава, че нещо е специално и магическо и трябва да го приеме на доверие, ние вече очакваме да прояви критично мислене, нали така?
„Разказваме на децата за Дядо Коледа, Великденското зайче и Феята на зъбките по причини, които смятаме за емоционално оправдани, но после ги разубеждаваме от тези митове, преди да пораснат. Защо? Защото тяхното благополучие като възрастни зависи от това да познават света такъв, какъвто е в действителност. Тревожим се – и с основателна причина – за възрастни, които все още вярват в Дядо Коледа.“ (Карл Сейгън; „Светът, населен с демони: науката като свещ в мрака“)
Едно от най-важните умения за децата ни в света на бъдещето ще бъде да могат да различават истина от неистина. Умението да не се задоволяваш с половинчати или неправдоподобни обяснения, да проверяваш и търсиш доказателства, се изгражда трудно и колкото по-рано започне, толкова по-добре. Дядо Коледа (и всички други приказки, които представяме за истина) са само пречка по този път.
Когато твърдим, че Дядо Коледа е важен, защото внася вълшебство в детския живот, не го казваме след подробен преглед на всички опции за „неща, които носят вълшебство и подобряват поведението“. Всъщност това е избор на най-малкото съпротивление – всички правят така, значи и аз ще го правя. Тук се допуска една сериозна логическа грешка, наречена „заблудата на пакетната сделка“ (package-deal fallacy). Сравнява се митът за Дядо Коледа с това да не правиш абсолютно нищо, за да внесеш красота и магия в живота на детето си или да насърчиш доброта. Само защото лъжата за Дядо Коледа дава някакво количество „вълшебство“ на децата поне около зимните празници, това не означава, че е най-добрата алтернатива за „детско вълшебство“.
Други политики също могат да осигурят на децата чувство за възхита, например да им покажеш изстрелване на космическа ракета или да им дадеш научно-фантастични романи. По сходен начин, предлагането на „подкупи“ за добро поведение (бел. a. Коледни подаръци с условие послушание си е чист подкуп) води до добро поведение за пред възрастните, а системното поощрение и похвали – до безусловно добро поведение. (Eliezer Yudkowsky; Rationality: From AI to Zombies)
За мен лично лъжата за Дядо Коледа е смешна малка хапка вълшебство, без която едно дете спокойно може да мине, ако има достъп до рога на изобилието за вълшебства – книгите. И за доказателство имам 9-годишна любителка на фентъзи поредиците с изключително въображение, която от малка знае, че „Дядо Коледа е като всички други приказки“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Митът за Дядо Коледа, доколкото е възможно да се проследят неговите корени, е започнал с почитане на Св. Никола и неговата щедрост към несъстоятелните. В разгара на зимата, във времена когато оскъдицата е била болезнена реалност за много повече хора в западния свят, този мит е бил благотворен. Действително е учил децата, че когато имаме повече, можем да дарим и да споделим, а когато нямаме, можем да се надяваме на доброта.
Постепенно фокусът се е изместил върху чакането на подаръци, без значение кой с какво разполага, а комерсиалната култура е прояла Дядо Коледа отвътре, докато се превърне в кух аморфен обект, направен от нискокачествен шоколад и увит в станиол.
Има изследвания, които показват, че вярата в Дядо Коледа сама по себе си няма ефект върху моралното поведение на децата. Това, което действително оказва влияние върху поведението, е участието в семейните ритуали, свързани с празниците. (Kapitany et al., 2025)
След всичко това ви уверявам, можем спокойно да зарежем лъжата за Дядо Коледа и да наблегнем на четенето на книжки, съвместното месене на курабийки и участието на децата в даряване за онеправданите. Можем да заменим „Дядо Коледа ще ти донесе каквото искаш, защото си послушен“ с „Обичам те и искам да ти подаря това, защото ти се стараеш и го заслужаваш“.
Срокът на годност на Дядо Коледа е изтекъл отдавна и аз лично чакам с нетърпение свят, в който ще спре да бъде приемливо да се слагат деца в скутовете на непознати чичковци в карнавален костюм, понякога и против волята им.
Публикуваме текст на наша читателка, която говори по тема, за която на никого не му се говори – самоубийството. Но точно с мълчанието си подкрепяме проблема.
Мила Атанасова е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство. Тя е майка на две деца.
„Написах текста, който Ви изпращам, в израз на личните си емоции по темата. Впоследствие ми хрумна, че може да е полезен на повече хора, отколкото биха го прочели в личните ми контакти, и реших да го изпратя на Вас. Виждам, че правите много за информирането на по-широка аудитория за теми като следродилната депресия чрез видео поредицата с д-р Сотиров“, пише Мила.
Ще започна с лична история. Моята баба имала трима братя. Но приказката не е „Тримата братя и златната ябълка“, а „Тримата братя и въжето“ – в някакъв момент от живота си и тримата се обесили. Първият загубил коня, когато бил на 17. Конят сигурно е можело да се намери, но малкият брат – вече не. Вторият го обвинили несправедливо за нещо, бил млад баща. Третият бил болнав, кой знае още какво го е мъчило.
В България последната статистика е, че на 100 000 починали мъже 11 загиват от самоубийство. При жените цифрата е 3 на 100 000. На пръв поглед не звучи много, нали? Средно 7 души от 100 000? Но самоубийството е като експлозив в социалното обкръжение – катастрофална болка в близост и летящи надалеч шрапнели.
В същото време смъртта от самоубийство е една от най-предотвратимите, ако ние сме по-информирани и по-рационални като общество. Не е достатъчно най-близките да знаят повече по темата, защото те често са твърде близо – твърде притеснени, твърде емоционално въвлечени, за да предприемат правилните действия.
Нужна е промяна на ниво общество – институции, които работят за превенция, не само когато една тема стане „гореща“. Специалисти, които изпълняват и роля на обучители. И най-вече всеки от нас да има поне базисно разбиране за това какво е депресия, как да я познаем и какво да правим. Едва когато имаме социална среда, в която търсенето на психологическа помощ се подкрепя, а не стигматизира и осмива, тази смърт наистина ще бъде предотвратима.
Ей тази зловредна фраза е част от отговора на въпроса защо мъжете, които умират от самоубийство, са повече, въпреки че жените правят повече опити и имат повече мисли за край на живота. В традиционно-патриархалните култури социализираме момчетата да са СИЛНИ. Само че криворазбраната сила се превръща в трудност да търсиш помощ, изолация и липса на подкрепяща среда, неспособност да разпознаваш и споделяш емоциите си. Започва да звучи като „аз ще се справя на всяка цена, няма да се предам, няма да си почина, няма да позволя да ме видят слаб“.
Един от най-силните мъже, които някога съм срещала, се самоуби наскоро. Остави деца, любяща съпруга и купища хора, които му се възхищават. И ако дори за миг ви е хрумнала мисълта: „Как може да си остави семейството, силните хора не правят така?!“, моля, прочетете този текст. Може за някого да сте човекът, чиято информираност ще спре таймера на тиктакащата бомба.
60% от хората, които се самоубиват, страдат от депресия. Разбира се, не всички, които страдат от депресия, се самоубиват (до суицид се стига при 10-15% от случаите на тежка депресия). Но ако близък човек има такива симптоми, бъдете този, който ще ги забележи и няма да каже „Ще ти мине!“ (За списък на още фрази, които не помагат, изчакайте малко, ще има.)
Репликата „депресиран съм“ се е превърнала в изтривалка напоследък и се използва за всичко от рода на потиснатост, тъга, меланхолия, лошо настроение. Но ако лошото настроение продължава седмици или е придружено от някои от тези неща, включете първа сигнална лампа:
Ако чуете някоя от тези или подобни реплики: „В нищо не виждам смисъл“, „То няма за какво да се живее“, „На другите ще им е по-добре без мен“, „Искам всичко просто да приключи“, включете втора сигнална лампа и една аларма.
Инстинктивната човешка реакция, когато чуем такива тежки чувства и мисли, е да избягаме надалеч от тях. Правим това, казвайки подобни неща (ето и обещания списък с фрази, които не помагат):
Вариации на тези фрази има много, но посланието отзад е едно и също: „Не ме натоварвай със своето страдание, не искам да го чувам, това е страшно!“. И огромното опасение – да не споменем думата „самоубийство“, защото може да наведем човека към тази мисъл.
Изследванията системно показват, че, зададен по подходящ начин, въпросът дали човек има мисли за самоубийство, носи облекчение и дава пространство за споделяне. Какво значи подходящ начин? „Съжалявам, че се чувстваш така и се тревожа за теб! Минавали ли са ти мисли за самоубийство?“
За самоубийството се шепне. Тихо, да не чуят съседите, да не разберат децата. „Страх ме е да направи нещо“, казват хората. Нещото не се назовава. Темата е обградена с митове и заблуди, които пречат на справянето с проблема. А статистиките са ясни – в културите, където самоубийството се стигматизира и темата е табу, честотата е по-висока.
От една страна заради това табу хората не искат да питат. От друга – не знаят как да реагират, ако се окаже, че има суицидни мисли. Намесва се и друга заблуда – щом говори за самоубийство, значи няма да го направи наистина. Не е така. Повечето от хората, които правят опит за суицид, са заявили намеренията си и/или са демонстрирали други сигнали за риск. В някои ситуации обаче знаците може да не са толкова праволинейни.
При част от хората (особено при мъжете) депресията може да не се прояви като потиснатост и чувство за безнадеждност. Вместо това те могат да са по-раздразнителни и гневливи от обикновено; да се оплакват от телесни симптоми – особено болка в гърба, главоболие и отпадналост; да прибягват по-често от обичайно до алкохол или други упойващи вещества.
Основните фактори, които влияят върху риска за самоубийство, се отнасят до човека – генетични, социални и психологически. Интуитивно усещаме, че след негативно лично събитие като загуба на работа или партньор, човек е по-уязвим. Но има и някои общи фактори от средата, които утежняват страданието на хората с депресия и се отразяват върху честотата на самоубийствата:
В такива моменти бъдете особено внимателни, ако имате близък в риск. Не знаете кое камъче ще затъркаля лавината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои знаци са особено притеснителни и от тях трябва алармената ви система да свети като коледна елха:
Когато забележите, че някой е в депресия и чуете или подозирате за мисли за самоубийство:
Няколко думи обаче за психотерапевтите в България. Не всяко нещо, което се преструва на психотерапия, е такава и можете да попаднете на абсолютни шарлатани. Един от най-ужасяващите моменти в професионалния ми живот беше, когато чух една дама, работеща като терапевт, да дава съвет в следната ситуация:
Мениджър в компания има служител, който споделил намерения за самоубийство, като казал, че няма да се видят на следващия тиймбилдинг, защото не планира да е жив. (Вашата алармена система вече пищи, нали?) Въпросната терапевтка“ посъветва: „Кажи му, че понякога и на теб ти иде да се гръмнеш“... (Това също влиза в списъка за реплики, които не се казват!)
Така че избирайте внимателно. Проверете в какъв тип терапия е обучен да работи специалистът, при когото отивате. (Пример за различни психотерапевтични школи са когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и т.н) Вижте дали има научни доказателства, че този метод действително работи и за какъв тип проблеми е най-подходящ. При депресия най-много доказателства има за ефективността на когнитивно-поведенческата терапия и специфични методи от нея.
Докато тази проста истина не достигне до умовете на повече хора, много трудно ще преодолеем стигмата към самото състояние и тази към посещаването на психиатри и психолози. Масово тази идея не може да „захване“, защото хората все още възприемат тялото и ума като отделни неща, а те НЕ СА.
Съжалявам, ако го чувате от мен, но нямате безсмъртна душа. Имате си мозък, в който текат химични процеси. Когато нещо в тях се обърка, имате „психични проблеми“. Конкретно депресията е промяна в начина, по който работят определени невротрансмитери в мозъка – съвсем пълноправна болест. Тогава какво казваме, когато твърдим, че някой е „избрал да умре“ в такава ситуация? Здравото, рационално „аз“, което би избрало да живее, не е там в този момент. Болестта дърпа спусъка, връзва въжето, прескача парапета. Самоубийството е антиизбор. А на нас остава да променим мисленето си, за да стигнат по-малко хора до него.
Аз не съм експерт по темата. Психолог съм, магистър по семейно консултиране и съм преминала обучение за работа с хора със суицидни мисли, но съм далеч от най-добрия човек, който да дава специализирани съвети. Но впечатленията ми са, че хората не са наясно с темата и по-добре малко и непълна информация, отколкото никаква.
Ако имате притеснения за близък, познат, колега не стойте в надеждата, че всичко ще се размине, а потърсете повече информация и подкрепа.
При спешни ситуации, обадете се на 112!
В София има спешно психиатрично звено в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ – ул. „Екзарх Йосиф“ 59. Телефонът на спешния кабинет: 02/9810006
