Сигурно ще ви се случи или пък ще го чуете от приятелка – бебето още е на пюрета и мляко, а вие хапвате срещу него кебапче и то започва да ръмжи и да се мята. Историята продължава с това, че е надушило най-хубавото (според голяма част от човечеството) – месото.
Защото освен, че е вкусно и можем да го приготвяме по хиляди начини, месото е основният източник на лесно усвоимо желязо и основен източник на пълноценни белтъчини. Мазнините и минералите в него също ни трябват. Освем споменатото вече желязо, то осигурява цинк и фосфор. В добавка - витамини В1, В2, В6, В12, РР, както и много важната за бебето фолиева киселина.
В по-късно години може (със заместване и с помощта на други храни) месото да отпадне от трапезата, но в детската възраст то е повече от пожелателно. Педиатрите в Канада, Европа и Англия препоръчват месото да е една от първите твърди храни, предоставени на бебетата.
Сигурен сигнал, че детето е готово за поемане на месо, е, че то е пораснало двойно на тегло от раждането и когато седи, може да държи главата си изправена. Това обикновено е около шестия месец (малко по-рано или по-късно е съвсем нормално).
И щом бебето започне да приема зеленчуковото пюре с лъжичка, в храната ще може да добавяте месо и риба. Няма строго определени правила как и по колко - бебето само ще си покаже дали понася добре промяната. Разбира се, в началото месото трябва да е пюрирано.
Организмът на детето вече очаква обогатяване на храната - след шестия месец бебето започва да се нуждае от много повече желязо, отколкото получава с млякото на майката. А след седмия месец бебето се нуждае от повече желязо отколкото възрастен мъж. И понеже бебетата не могат да поемат големи количества, храната, която получават, трябва да е богата на желязо. Започнете с една чаена лъжичка смляно месо или смляна риба, с половин жълтък, а по късно – на около 10 месеца - слагайте цял яйчен жълтък. Увеличавайте количеството на месото постепенно - спрямо това колко яде детето. Наблюдавайте реакциите и най-важното – следете продуктите ви да са пресни. Както всяка храна може да предизвика алергична реакция, така и някой тип месо е възможно да не е подходящо. Затова двайте месо или риба с обедите.
Препоръчва се месо от млади животни и птици. Месото трябва да е перфектно измито и напълно сготвено. Най-често се дава пилешко, патешко и пуешко (готовите пюрета също са с такива меса). Дава се също така добре приготвено телешко, заешко и агнешко. Ако ползвате свинско - нека не е много мазно. Дробчетата също са пълни с протеини.
В полуфабрикатите и колбасите се използват твърде много сол, стабилизатори, оцветители и подобрители, които засега можем да спестим на децата си. Освен това на този етап трябва да забравите за кренвирша и споменатото в началото кебапче – има твърде много подправки.
За бебето няма значение какво месо е яло – дали е телешко, свинско или пилешко. По-вероятно е обаче, бебето да поиска първо по-лекото месо – пилешкото. В идеалния вариант животното, чието месо ще даваме на детето, ще е домашно или хранено с трева. Давайте плавно от друг вид месо на всеки два-три дни – примерно три дни му пюрирайте само пилешко, а на четвъртия ден - агнешко.
Захранването с месо не се различава от другите захранвания – става леко и постепенно. Редувайте месата и разнообразявайте пюретата. Освен това твърдата храна се дава след като бебето е накърмено, защото когато то е гладно, иска храна, която бързо ще го задоволи. Месото може да бъде смляно и със сладки плодове – пюре с кайсия или ябълки. Но винаги го слагайте в храна, с която е свикнало, а не с напълно нов вкус. До навършване на девет месеца може да се дава смляно месо, по-късно то може да е нарязано на парченца. Дори ако бебето се затруднява с дъвчене и отхапване на месото, позволете му да изсмуче соковете на месото. Това ще го снабди с важни вещества.
Не поднасяйте на детето месо, което е останало от предния ден - в сготвеното месо също се развъждат бактерии. И ако не разполагате с прясно месо, по-добре пропуснете месното меню.
Лесно можете да приготвите пюретата у дома. Тъй като месото трябва да се използва след термична обработка, сварете такова количество, което ще стигне за седмица. Замразете го във фризера или го стерилизайте в бурканчета. Така ще имате готово количество, затопляте го и добавяте зеленчуковото пюре. Ако решите да използвате готови пюрета има такива, които са само чисто месо или смес зеленчук и месо. И двата варианта са приемливи.
Започнете с 1 чаена лъжичка смляно месо, смесено със зеленчуковото пюре. Постепенно можете да увеличите количеството на месото до достигане на 30 - 40 g за една порция. Следето количеството, защото големите количества месо могат да претоварят бъбреците на бебето.
Няма причина да не давате месо на детето, освен тежки алергии. Ако имате съмнения - следете внимателно реакциите му и дръжте връзка с педиатъра си.
Съветите на специалистите са в ранната възраст детето да се оставя ден или два без месо в менюто. В тези дни обаче е добре да му давате риба или яйца.
Някои деца са злояди още с раждането си. Ако случайно отказва месото, нека храненето не става силово - по-важно е да не развие негативно отношение към храната. Децата рядко отказват месо, но ако го направи - изчакайте седмица-две. След шестия месец, ако бебето отказва да консумира месо, трябва да го заместите с други продукти, които съдържат протеин и желязо – яйца, леща, боб, нахут, киноа.
Въпреки отказа не спирайте да му предлагате месо - вкусът на бебето се променя непрекъснато. Но не бъдете груби и не го тъпчете насила. Може да отнеме до десет опита бебето да приеме каквато и да е нова храна.
Рибата също е с незаменими качества - тя е и хранителна, и е изключителен източник на полезни вещества. Дори в семейството да има алергичен към риба, не се плашете да пробвате - по-малко от 2% от децата имат алергия към риба. А и ако забавяте даването на риба на бебето, увеличавате шанса да се развие точно такава алергия. И после да не може да яде риба на шишчета в Палермо (както направихме ние).
Препоръчителните видове риба са сьомга, треска и пъстърва. Разбира се - добре почистена от кожа и кости. И задължително прясна.
Ние двете в Майко Мила! обожаваме пържолите. Няма пържола, която да ни се опре, няма техника, която да ни спре, и никой не може да ни излъже, че някоя пържола е хубава, ако тя не е.
В Happy Bar & Grill се опитаха да ни покажат разни врътки, с които пържолите стават за 3 минути, но ние си знаем - не ги ли печеш два часа в тава, пълна с бира и билки, не ни ги хвали!
P.S. Но пък отговориха на някои от вашите най-задавани въпроси към тях! Да, и за бразилския хляб!
Днес ще четем и третия награден разказ в конкурса ни, който провеждаме съвместно с партньорите ни от Топ Форма. Ако сте пропуснали втория разказ, наваксайте веднага - Когато си 45 кг, а гаджето твърди, че не си във форма, а тук е първият - 10 извода след 11 свалени килограма. Моника Иванова е авторката на днешния ни текст, и тя ще ни разкаже, че в процеса на отслабване има една много важна подробност и тя е - да се отървем и от стреса, който ни трови живота, както и от бързането и някои вредни навици. Може да се окаже, че почти неусетно това ще ни е лишило от няколко килограма, което, в съчетание с правилен режим, е една доста удачна формула за постигане на нормално тегло. Ето историята и на Моника, както и няколко снимки за онагледяване на постигнатото.
************************
Привет, майки и други дами! Аз съм от онези 90 и кусур процента от женското население, които никога не сме доволни от фигурата си и определено има защо.
От дете (и то отново вследствие на лакомия - заливане с тава с вряло ядене и рани до кокал, последвано от лежане 3 месеца с вдигнати изгорени крака и качени 10+ килограма, които после нямах воля да сваля) все съм вървяла по-пълна, отколкото ми се е искало.
Никога не съм била истински дебела и страшно тежка, но определено е имало моменти, в които трудно си намирах дрехи и бях убедена, че по магазините пускат само детски размери. Имам приятелки, които за 60 кг биха мрънкали безкрайно много, а на мен те ми се виждат повече от супер. Все пак, жените не трябва да бъдат подвижни кокали, облечени в кожа и модерни дрехи.
След като родих първото си дете, кантарът показваше 70 кг.
За жалост обаче, бебето беше зимно, бабите бяха много и освен че нямах грам движение, ме убеждаваха, че трябват тонове ядене, за да имам кърма.
Така за 2-3 месеца си лепнах още 5 кг отгоре и добре си ги котках 2 години и малко, докато не забременях отново.
През всичкото това време, покрай нервите с детето, дребни всекидневни спорове с близките, търсене на наш дом (живеехме по няколко месеца при родителите на съпруга ми и няколко - при моите родители, и тези, които са в подобно съжителство, знаят за какво иде реч), след което - стягане и постоянни ремонти, безпаричие, бързане и работа, и след работата - пак работа, определено не се замислях какво ям, а по-скоро важното беше да има нещо наготвено и да се натъпчем подобаващо.
Когато забременях с второто си дете, погледнах на нещата от съвсем друг ъгъл. Толкова много исках още едно детенце, че седнах и се замислих колко щастливи трябва да бъдем - здрави сме, имаме едно здраво, красиво и умно дете, собствена къща, работим това, което искаме, и вече и с второ детенце напът разбрах, че засега нямам от какво да се оплаквам и усмивката трябва да си е нон-стоп с мен.
Седнах с чаша кафе и книга в ръка на двора и се заслушах в тишината и птичките наоколо. Обещах си спокойствие и време само за мен. Колкото и да лъскаш прозорците, рядко някой ще забележи - а колко по-добре можеш да си уплътниш времето, вместо да миеш прозорци!
Така и стана - нервите си ги имаше и на работа, и след това, но се научих да не им обръщам внимание и да си казвам, че това не са никакви проблеми, когато сме здрави и живеем, така че да бъдем здрави по-дълго време.
Бременността ми мина леко и дори първите месеци аз отслабвах, а пък детето си растеше и се хранеше явно добре. До края качих само 7 кг, а след родилното излязох по-лека, отколкото съм била през последните 3-4 години.
Макар че беше тежко - вече с две малки деца, сами, без бабите, но в нашия си дом, вече всичко беше в нашите ръце и аз се чувствах 100 пъти по-щастлива. Дори само заради факта, че никой не ходи по теб и не ти казва какво и как трябва и не трябва да правиш!
Щастлива, че така или иначе вече съм се видяла шестицата на кантара (макар и точно преди седмицата – беше се закотвил на 69 кг ), си казах, че ще опитам да променя нещо и в начина си на хранене. Четох диети и режими, гледах таблици, мнения, снимки ...опитвах 20 дни от 90-дневната, след което стомахът ми, явно вече научен да разгражда по един вид храна, при смесване на два или повече ми докарваше болки, почти съизмерими с контракциите.
Може би ако ви се налага и имате да сваляте 50+ кг, този метод ще е ефективен, но аз определено не искам цял живот да ям мусаката без месото или заливката, яйцата без сирене и т.н. Хубавото, което научих от тази диета, е да не пия нищо по време на ядене. Половин час преди хранене и 1 час след това и задължително през целия ден много вода, но не и докато се храните.
Освен това се научавате да ядете много плодове и салати – толкова много обаче, че вече ви се гади от тях и си искате мусаката. Шапка свалям на тези, които избират разделното хранене доживот - за мен това е равно на безкрайни мъки.
Някъде по това време, докато четях и се чудех коя диета ще ме нахрани и отслаби едновременно, се научих да пия кафето без мляко и захар. Никога не съм обичала сладките неща и все се чудех защо дебелея, докато не се замислих, че пия по 3-4 кафета всеки ден, с по 3-4 лъжички захар всяко – а те не са необходими по никакъв начин на организма ми.
Газирано също не обичам, но пустият навик „кока кола с кафето“ ме преследваше отдавна и когато реших да го пия чисто, изхвърлих и кока-колата от хладилника.
Хлябът почти никога не ме изкушава (изключвам топли домашни питки, но това обикновено е с повод, а празниците не са всеки ден, така че тогава трябва да се глезим и да бъдем щастливи).
Е, как може да сте щастливи, ако сте на диета и трябва да консумирате онзи хляб тип тухличка, коѝто отхапвате и се рони като тебешир в устата ви? Много по-засищащо всичките ми сетива е да мина покрай местната фурна и да вляза, прикоткана от аромата на топъл хляб. Намерих си тъмно и многозърнесто, плътно и отново полезно хлебче, което обаче е меко, вкусно и засищащо.
Когато детето стана на 1 година аз, щастлива, усмихната и доколкото може – спокойна с две малки, палави дивачета у дома, осъзнах, че само без захарта, кока-колата, с големи количества салати и плодове, и с малко от любимото хлебче, вместо 4-5 сандвича бял хляб след работа, и без други ограничения, съм докарала нещата неусетно до 65 кг.
Направих си редовните тестове на хормони, защото от училище още имам проблеми с щитовидната жлеза, и се оказа, че не само загубата на килограми е бонус за новото ми тяло, но хормоните са ми в идеални граници.
Тогава някъде, по форуми и дискусии, попаднах на жени, говорещи не за диета, а за начин на хранене, който не изключва никакви продукти, само ги ограничава като грамаж. И се зачетох в ЗОНАТА!
Това е и нещото, което в момента харесвам и по което отскоро се водя. Не съм супер строга в спазването, но когато се храниш по Зоната, приемаш храна 5 пъти на ден, с разпределени порции за деня, като всяко хранене задължително се състои от протеини, мазнини и въглехидрати.
Какво по-хубаво от това да имаш всичко, което искаш, в една чиния, през няколко часа? Целта на този вид хранене е да не усещаш глад. Две седмици се мъчих да прочета и разбера, защото децата не ми даваха възможност, а тези таблици, блокове, грамажи ми се виждаха непостижими за изчисление. Сега обаче, почти месец, след като се зачетох в Зоната, се научих на много неща и то на много полезни неща. И определено през повечето време дори и несъзнателно аз съм в ЗОНАТА.
Като сумирам всичко - спокойствие, почивка, усмивки, вода, кафе без подобрители и хапване на това което искам, и спорт - предимно покрай децата - резултатът е 62 кг, което е с 13 по-малко от тези, които поддържах с години след раждането на дъщеря ми.
С всичко написано по-горе не искам да се хваля, че съм кой знае колко слаба. По стандартите на много жени съм далеч от приемливите килограми, но аз се чувствам супер и вече влизам в дрехите си от преди 10 години, а това няма как да не ми е стимул.
Просто искам да кажа, че ключът е в това да се харесвате, да сте спокойни, да се наслаждавате на живота и храната.
Правете си спомени и не изпускайте хубавите мигове с децата, близките и приятелите ви.
Това са само положителни емоции, които, съчетани с малко старание, ще се отблагодарят подобаващо на тялото ви.
Работа винаги ще има и никога няма да свърши ...и пари никога няма да имате достатъчно, така че нека те не бъдат най-важното в живота ви. Не е нужно да купувате тонове безполезна, вредна и евтина храна, когато можете да купите много по-малко количество, но вкусна и истинска, която ще нахрани не само тялото, но и съзнанието ви.
Ще завърша, като кажа, че за момента съм щастлива, защото отслабвам постепенно и мисля, че отслабвам, защото съм щастлива и уважавам себе си, угаждам си и дори се поглезвам в рамките на приличното. Не смятам, че е важно да си перфектна в очите на другите, а вкъщи да се гърчиш от глад и ограничения.
Бъдете добри, милосърдни, не завиждайте, не се тормозете и си живейте живота. Както се казва, така или иначе живи от него няма да излезем, но е важно как ще го изживеем, а той си минава... и то бързо.
Положителни емоции и вкусна, питателна храна ви пожелавам!
Днес в Майко Мила! публикуваме първия награден текст в конкурса ни за здравословно отслабване, който обявихме заедно с партньорите ни от Топ Форма. Обещаваме ви, че освен че доста ще се посмеете, може да откриете и някои полезни моменти в почти двумесечния път на авторката към новото ѝ тяло. Тя е поискала да остане анонимна, което ние ще уважим - а вие започвайте да четете, защото разказът наистина е як! На нея пък пожелаваме успех и след още 2 месеца да мине да ни се похвали с кръшност и осем нови дупки на колана!
****************************
Мисля си, че не познавам жена, която да не е правила поне една диета през живота си. Тук, разбира се, изключвам Мария, моята приятелка от гимназията, която отиваше до бюфета през голямото междучасие и казваше „Една осморка от ПО-ГОЛЕМИТЕ” и осморката изчезваше буквално за секунди, а като станахме студентки и почнахме да се прибираме по малките часове, задължително си слагаше масата в 2 сутринта, правеше салатка, отрязваше няколко филийки и похапваше преди да си легне.
Това създание, мнооого години по-късно, си стои на същите обидни за възрастта ни 53-54 кг и е единственото от класа ни, непомръднало десетилетия. Което се забеляза и на последната ни годишна среща, където се оказа, че три достопочтени дами с труд се смествахме на пейка за четири нормални човека в кръчмата…
След тоя тъжен увод, в едно изречение – да, правила съм всички възможни диети на своето време, всяка от тях приключваше със закономерен провал, финализиращ всякакви комични ситуации. Като например лично измислената от мен диета с таратор от кофичка мляко и една краставица дневно, в продължение на около три седмици, която приключи със счупен зъб, защото, като се качих на кантара, убедена, че съм махнала поне 10 кг от себе си, се оказа, че не съм мръднала и един грам!
Вбесена, хукнах и си купих най-огромната и най-жилава баничка на света… и зъбът отиде, та се не видя… Нооо, тогава исках на стана от 60 – 50 кг…
Отдавна не съм от контингента на Майко Мила!, но ви чета и ви се радвам, най-вече че описваните от вас истории отдавна са само трийсетгодишен спомен за мен. Тук му е мястото да очертая това, което може би предстои и на вас – мнението на детето и колко то е важно за всяка /глупава, а коя не е?/ майка.
По тая схема преди 25 години се отказах от прекрасната си и удобна къса прическа тип „както излезеш, така се и връщаш” защото детето каза с насълзени очи „всички майки имат коса, а ти…”, а преди две години успя да ме накара да тръгна на фитнес – мен, която ненавиждам излишните движения от малка - и така средната възраст на трениращите в залата рязко скочи на 22 години.
Там обаче изкарах само 11 месеца, без пропуск, по два пъти седмично, защото се пребих. Последните комплименти на детето за новия ми костюм бяха, че му приличам на свлачище, а нещата се доизясниха, когато заяви щадящо, че нищо ми нямало, а само съм била по-забележима. Нещо като еволюция във възрастта му и спомени от възпитанието, което съм му дала да не обижда хората, особено на външен вид.
Но Съдбата си знае работата и така преди два месеца прочетох как Елисавета е свалила 30 кг благодарение на Ипократис, и после пак, и после отново. И горещо го препоръчва. Влязох в сайта, разгледах, прочетох и установих, че, за щастие, не засяга трите области, в които не търпя съвети – детето, кучето и вредата от тютюнопушенето.
И точно както се бях зарекла никога повече да не си купувам обувки онлайн и продължавам да го правя, така и с диетите се получи… поръчах си едномесечен режим. Да видя. И видях…
Най-напред изникна проблемът с водата сутрин – 2 чаши по 200 мл преди закуска (от първи клас никой не е успявал да ми натика закуска в устата). И сега не успя – абсурд да преглътна нещо различно от кафе докъм 9.30-10ч.
Значи трябваше да адаптирам ситуацията спрямо собствените си особености – чаша вода преди кафето – 200мл – кафе – 2 чаши по 200мл – вода втора чаша – 200мл и режимно кисело мляко /примерно/ 200 мл.
Както и да го смятам, това си е литър течности, а усещането ми е, все едно съм изпила блато, всеки момент ще се излея и ходя като препълнена кана. Отвратително.
Викам си – ще свикна, няма начин. Все пак, наивно реших да пиша на Ипократис и човекът мило и дипломатично ми отговори, без да предложи варианти за спасение, от което заключих, че спасение няма и нещата са такива каквито са.
Хубаво, пия вода, пия кафе, пия вода и ям там каквото е по режима, защото така трябва, после веднага пия пак вода 400мл, че става време за обяд… Дисциплинирано, един вид.
Втори проблем – месото. Една приятелка се подиграваше на снаха си, че взела да прави някаква диета и „представи си, 150 гр месо, хахахаха”. Обаче 150 гр месо се оказва толкова необятно количество, колкото аз никога не съм си представяла, честно. Не съм вегетарианец, още по-малко веган, но не обичам особено вкуса на месото. Рекох да не досаждам отново с въпроси, за да не получа пак такъв отговор, от който да ми стане безпощадно ясно, че е така, а не другояче.
Тоз въпрос си го реших сама – една хапка на мен, една на кучето. Ще кажете „ми то има ли толкова хапки”. Има и още как – една купчина мръвки в чинията. И не, не е чаена чинийка или за сладко, а съвсем обикновена и нормална чиния. Ям ли месо – ям. Толкова.
Трети проблем – свободният ден.
Какво се оказва – чакам го, чакам го и си представям как ще изям света във вид на сладолед, шоколад, торта, абе поне пържени филийки със захар.
Нищо подобно.
Преди да разбера какво правя вече съм изпила двете чаши вода и кафето. И нищо повече не искам. НЯМА ДА ЗАКУСВАМ обаче. Продължавам да се наливам с вода, вече ръката ми сама пълни чашата, поднася до устата ми и аз пия, и съм я изпила, докато се сетя, че това, по дяволите, ми е свободният ден и мога да правя каквото искам, а не каквото не искам…
Напъвам си мозъка какво различно бих яла – ами нищо… Разгеле, от чиста проба инат и да не се мина, като не използвам възможностите, се насочвам към пица – не за друго, а защото ще си я поръчам, няма поне да готвя. Дъвча я до вечерта. И свободният ден свършва с усещането, че нещо не е съвсем в ред с мене.
Първият месец бележи постижението от минус 7 кг. Не че ми личи, но така показва кантарът.
Поръчвам втория режим и в този час съм на 22-ри ден от него. Там, видиш ли, съм удостоена с доверието на Ипократис свободно да избирам между картофи, ориз и спагети. Безценно, защото с негово позволение една седмица ям два пъти картофи, следващата два пъти ориз – просто ме мързи да правя по 200 гр на хранене. А и съм отвикнала да готвя такива количества - както казах вече, бебе съм имала преди 30 години.
Другото прекрасно е, че няма грам месо – кучето е разочаровано, но спасяваме положението с варени яйца. Всеки път като ме домързи, а това се случва често, вездесъщият домат замества изцяло понятието „зеленчуци по избор”.
Към първите 7 кг дотук прибавих още почти 4. Макар и Ипократис да твърдеше, че вторият месец ще е по-успешен, засега поне няма такива изгледи.
Затова пък започна да ми личи. Не много, но и това е ок.
На какво се научих:
1. Да пия вода
2. Да не мога да поемам повече от 300 гр храна наведнъж
3. Втория месец дори ми дойде вдъхновението да готвя храната по ядливи рецепти, а не да я ям „натюр”, както правех първия.
4. Да изумявам продавача в плод-зеленчука, като му казвам да ми даде домати по 200 гр единия и да му връщам тези, които са 180 или 212, например
5. Да мога да око да определям количеството от 200 гр на произволна храна от режима – първия месец всичко надлежно се мереше, за която цел си купих везна
6. Да игнорирам всички обратни на моето мнения относно правилността на хранителните ми действия
7. Да не ми пука, че ако дойде някой на гости, ще му бъдат предложени „зеленчук по избор”, сирене и яйца, които сам да си приготви по свой вкус – варени или бъркани. С една супена лъжица зехтин.
8. Да понасям преспокойно, когато някой яде нещо под носа ми – примерно палачинки с ягодово сладко, и да не ме дърпа да му ги нахлупя на главата. Откровено ми е напълно все едно.
9. Да мога да готвя независимо какво за сина си, но да не ми се ще дори да го опитам, камо ли да го ям.
10. А също така, стана безпощадно ясно, че вече не обичам тиквички, приготвени по какъвто и да е начин, освен пържени, а Ипократис точно тях ги е баннал, но пък краставиците са от същото семейство тиквови и не търпят кулинарна обработка, което си е безспорен техен плюс.
Намирам, че не е хич малко.
Така или иначе – продължавам нататък.
П.П. Снимки не прилагам, тъй като досега не се е намерил фотограф, който да ме докара без бръчки и двойна брадичка, което е conditio sine qua non (задължително условие, бел. ред.).
А.Б.
