fbpx

Днес при нас е Емануела Шахинян. Майка на две деца и доскорошен притежател на депресия. Иска ѝ се да сподели, защото нейният опит може да е полезен за някого. 

"Случиха ми се разни тежки неща. И тъй като съм емоционална, супер любопитна и много упорита, реших, че като няма как да променя света, ще променя себе си. От много години се занимавам с повишаване качеството на живот чрез практики за интелектуално, емоционално и духовно развитие", казва Еми и споделя какво е научила за себе си и за измъкването от тежки състояния в блога си mindful-mama.life.


Депресията е ад. Ад, и то самотен. Всеки има своите различни причини и поводи да се счупи в този живот. 

Моите бяха с натрупвания. В повече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, жестоко напрежение в офиса, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… A някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.

Два месеца след раждането на втората ми дъщеря се оказа, че трябва да се изнесем от дома си. От на потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в такъв на изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.

Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи - то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.

Сривът

Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейско-битова, съвсем регулярна, общочовешка депресия.

Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. Не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.

Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше в повече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и - мислейки си, че разсъждавам трезво - смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. Нямах сили да го дам. Дори да потърся сили. Нищо нямах. Най-вече мен ме нямаше.

Осъзнаването

Ясно помня обаче момента, в който осъзнах, че не знам кога съм спряла да бъда себе си, но ето сега избирам да бъда своята нова версия.

Припомних си стратегията и тактиката, които ме преобразиха в друга житейска криза. И със знанието, че сега е много по-страшно, тръгнах по пътя.

Най-важното е да има разбиране към процеса. Признание на факта - да, депресия. Практиките, които можете да прилагате, зависят изцяло от вас. Нищичко не отменя терапията, разбира се. Но в моя опит тренировка, медитация и съчувствие към себе си са базисните механизми за успокоение на съществото и изцелението му.

Изготвих си план.

  • Тренировки всеки ден. 
  • Пиши. Следвай си личните цели.
  • Практика на благодарността всяка вечер преди заспиване.
  • Медитация ежедневно. Откакто открих Джо Диспенза - с него, купих си курс.
  • Съчувствие към себе си.
  • Движение. Ходи. Тичай.

Промяната

Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да контролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.

Повтарях си, че това е път. Страшен, реален, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.

Изключително много ми помогна един аудио курс от любимия ми Mindfulness app. Воден от Джон Кабат-Зин и още трима водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.

Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… И се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.

Нов фокус

А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетите мислите, изключвате анализите на мозъка и включвате усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко е приятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта?

Идеята е да дадете на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през вашия хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят - преминават. Само вие имате властта да ги задържите, подхраните, увеличите. Ако ги оставите без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите…

Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусирате в тялото и не ги подхранвате със страха на анализа, прекъсвате цикъла на влошаване на ситуацията, иначе неизбежно наличен. И, хоп, те са отминали.

Казвате "Промяна", както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирате. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум да изляза и да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий.

Резултатът

Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.

И в един чуден ден - да, като в приказките е тази история - усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.

След това имах (и даже дори все още понякога имам) пристъпи. Но вече не са онези злостни, впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.

Ще стане. Ако сте болни от депресия, знайте, ще стане. Дишайте, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободете се от анализа, пуснете мозъка, тялото, дръжте усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине.

Ще се проваляте, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира вас, дефинира процеса. Изградете си план и го изпълнявайте. Ако вие свършите своята работа, съществото ви ще си свърши неговата по изцеление.

Домът на Бил Гейтс струва просълзяващите 125 милион долара. Джеф Безос печели 1 милиард годишно от Amazon, които инвестира в мечтата си неговият стартъп, Blue Origin, да изпраща хора на космически пътешествия. 

Ясно е, че и двамата могат да си наемат домашна помощница, която да им мие съдовете. Но и двамата все още настояват сами да вършат тази домакинска работа, пише Джесика Стилман за businessinsider.com

„Мия чиниите всяка вечер. Убеден съм, че това е най-сексапилното нещо, което правя“, шегува се Безос в интервю от 2014 г.  

„Мия съдовете след всяка вечеря“, признава и Бил Гейтс пред Reddit същата година.

И двамата милиардери не разкриват разсъжденията зад търкането на загорели тави, но според науката съществуват основателни причини дори най-заетите и богатите сред нас да се наслаждават на скучните домакински дейности.

Ако сте от хората, които се чудят как да опазят ръцете си сухи, може би е време да преосмислите позицията си.

Домакинската работа като медитация

Вероятно ви е трудно да го повярвате, но според проучвания всекидневните задачи като зареждането на съдомиялната машина и простирането могат сериозно да повдигнат настроението ви, ако ги правите както трябва.

За целите на едно изследване група доброволци били помолени да възприемат миенето на чинии като упражнение по "майндфулнес" (осъзнато потапяне в настоящия момент) и да се фокусират на 100% върху пяната, топлата вода и така нататък.

Само 6 минути след началото на търкането, медитиращите съдомиячи споделили, че се чувстват 27% по-спокойни и 25% по-вдъхновени.

Сигурно ви звучи налудничаво, но това не е единственото проучване с подобно заключение. Учителите по медитация отдавна настояват, че пълното отдаване на досадни дейности има свойството да успокоява съзнанието и да засилва... вътрешната красота.

Домакинската работа като инжекция за креативност

Ако пък смятате експертите по медитация за банда шантавелковци, просто си представете, че сте милиардер и управляват гигантска благотворителна фондация или една от най-динамичните компании в Америка. Представете си решенията, които трябва да вземате всеки ден, когнитивните изисквания, претъпканите графици и безконечните тревоги по бъдещето.

Всеки мозък, колкото и изключителен да е, има нужда от почивка. Миенето на съдове е идеална възможност да се откъснете от корпоративното напрежение и да се потопите в настоящето.

Но това не е единственото предимство на дежурствата край мивката. Въртенето на гъбата създава условия да се отпуснете и да помечтаете. Според експерти по креативност, именно този вид мисловно блуждаене стимулира мозъка да ражда най-неочаквани и иновативни идеи (затова толкова много чудесни хрумвания са се пръкнали под душа).

Така че, докато плакнат чиниите, Гейтс и Безос не само се сливат с настоящия момент – за тях вечерната домакинска работа е ценен извор на творчество.

Поуката за нас, не-милиардерите

Изводът няма нищо общо с любимото клише на таблоидите: „Милиардерите – те са като всички нас!“. С удоволствие и без да се замислям, бих прехвърлила миенето на съдове на платен професионалист. И макар че нито едно интервю с богаташ не може да ме накара да харесвам зареждането на миялната машина, отношението на Гейтс и Безос към мазните тави ме кара да преосмисля нагласата си към много от домакинските задължения, от които не мога да избягам.

Вероятно мразите сгъването на пране и прибирането на детски играчки, но фактът, че тези свръхбогати предприемачи ревностно пазят правото си върху подобни занимания, ни напомня, че с правилната нагласа досадните дейности могат да бъдат ценен източник за загрявка на мозъка.

Тази истина едва ли ще ви накара да скочите до тавана от радост следващия път когато трябва да запретнете ръкави пред купчината мръсни съдове. Дано обаче ви мотивира да се запитате дали извличате максимума от досадните задължения, които мнозинството не можем да прехвърлим на друг.  

Днес в Майко Мила! подхващаме темата за списъка с интелектуални ваканционни занимания на децата, заради които някои от тях са склонни да дадат всичките си спестени монети от касичките - само и само да се отърват от нас. Авторката на разказа остава анонимна, но, гарантираме - в него ще се припознаят много от вас!


*****************

Това е текст за онези майки, които имат буйни и непредсказуеми деца. За останалите – с еднорозите, четящи в оригинал „Война и мир“ – и дума не отварям.

Познато ли ви е чувството да искате да сте с шапка невидимка, за да не повтори учителката 23 пъти името на детето ви по време на родителската среща? Налага ли ви се да се изключвате от шушукането „ето това е майката на онова, буйното детенце“ с плюене в пазвата, че драмата не е на тяхната глава?

Детето не само е буйно, детето от 3-годишно има свое виждане на живота и свой начин да привлече внимание – обикновено като прави нещо, което изисква да му се скараш. Никога не остава незабелязано и анонимно и на третата минута в хотела всички знаят името му.

Детенцето, вече ученик, всъщност е крайно умно и будно дете, когато… Когато пожелае да е такова.

Минава учебната година. И точно да се зарадваш, че укорителните погледи на околните ще си вземат 3-месечен отпуск, идва време за задължителното четене. Разбирайте списък с 11-12 книги и разкази, които преподавателят е сметнал за необходимо да бъдат прочетени. По 30 страници дневно и нещата ще влязат в ритъм. И малко диктовки, и малко математика, нали.

Започваме по метода Монтесори. Да, да, тая същата клета женица, която е изоставила собствения си биологичен син, за да се отдаде изцяло на възпитанието на чуждите деца.

С добра дума и поне час медитация заявявам бодро „нека направим тази диктовка, ще си я провериш сам после, ще си напишеш оценка и ако желаеш, можем да излезем, да хапнем сладолед, да отидем на кино (или, да не дава Господ, да направим още една диктовка)“.

Малкото човече, носещо моите гени, без изобщо да ме отрази, започва да сипе една след друга тирада от клетви, молби и обиди. „Ти си гадна, че ме караш да правя това“ и „ти няма да ми ръководиш живота“ са най-милите словосъчетания.

Нищо, де, слънчево е, психичните отклонения се изострят по това време на годината, няма да се отказвам, ще опитам пак, мисля си оптимистично. Психологът, доказан професионалист, беше категоричен – детето е бетон откъм психика, няма отклонения, отличен манипулатор е и знае как да ме извади от кожата ми. Признавам – изважда ме и още как. Простирам я, изглаждам я, после си я обличам отново.

Дишам дълбоко и повтарям молбата с малко по-изнесен глас. Този път отрочето споделя идеята, че не иска да съм му майка и иска да умра.

За да не се разплача, изсипвам куп заплахи и излизам от стаята. След 20 минути на масата е оставена цялата диктовка, преписана и проверена.

Преди да ми обясните колко лош родител съм и как детето е цяла вселена и трябва да бъде оставено да се саморазвива, признайте честно пред себе си – колко пъти дневно се чувствате на предела на търпението и от добрите думи, с които започва всяко  тръшване, няма и помен?

Колко пъти сте се чувствали като онези анимационни герои, които избухват и от главите им започва да излиза дим? И колко пъти някой ви е предложил помощ и път да се справите със ситуацията?

А колко задължителни книги има във вашия списък? Не се заяждам, само питам…

cross