fbpx

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Петя Адамова пише до сина си и „осмелява“ да каже, че не, майчинството не е щастие от първия миг. Хубавото идва малко по-късно.


Скъпи Никола,

Денят на твоето раждане не беше най-щастливият в живота ми, нито седмицата или месеца след това – противно на това, което всички ми казваха. Бяха най-неприятните и ужасни в съзнателния ми живот досега. Болка, безсъние, болка и голям дискомфорт. А престоят ми в болницата, беше мноооого кофти.

– О, как можеш да го кажеш, лоша майка, такава!!! Да имаш дете е прекрасно щастие!

Мдаа, щастие примесено с една торба емоции, чувства и състояния.

Страх, болка, тревога, еуфория, тъга, радост, гордост, пак страх, умора, недоумение, но чак пък безмерно щастие?!

Щастието идва след това:

  • когато свикнеш, че това човече е твое, че няма да дойдат да си го вземат;
  • когато го заведеш у дома и свикнете един с друг;
  • когато видиш да се усмихва насън или заспи с отворена устичка и потече кърма от устничките му, докато спи (кооолко сладко);
  • когато направи първото си обръщане, пропълзяване, прохождане;
  • когато изкара първото си зъбче, направи самостоятелно някое действие.

Щастлива съм от всички твои първи постижения. Дълго време не можех да усетя щастието, защото дори когато започна да спиш по цяла нощ, половин година след това аз все още лежах като бухал, без да мога да заспя. Организмът ми беше прецакан. 

Та, така, бабите казват, че това е да си майка…

Важното е да знаеш, че си много обичан и желан от мама, тате, бабите, дядовците – цялата рода ти се радва и те обича. Когато имаш свое си чавенце, ще разбереш. Но всичко с времето си, както казват бабите. Леле, само на 30 години съм, а говоря като баба ти…

Исках да кажа, че си страхотно дете и съм щастлива, че избра мен за своя майка. Обичам те и се надявам, когато четеш това, да си станал прекрасен мъж, с когото да се гордеем с баща ти.

(Вероятно пак ще плача, когато го чета след години). Бъди смел, щуро-разумен, здрав и щастлив, също като мен сега.

Всички от време на време ни „стяга шапката“. Въпросът е дали можем да си позволим да го признаем и да потърсим малко по-широк размер „шапка“. В случая на авторката на този текст един чифт свободни дънки са успели да ѝ дадат свободата да осъзнае, че може да го дава по-свободно не само в областта на талията, а и в живота по принцип.


Миналият уикенд останах на кухненския стол в дзен тишина, след като съпругът ми заведе дъщеря ни да хапнат навън. Току-що бях приготвила любимите си ньоки от карфиол и им се наслаждавах – времето само за мен в събота следобед се усещаше като истинско късче от рая. 

Докато се чудех как може да съществува толкова вкусен полуфабрикат на света, се загледах в дънките си. Помислих си: „Харесвам ги толкова изтъркани.“

Бяха чисто нови, купени в инфарктно краткия времеви прозорец, който всяка майка на дете в яслена възраст има, за да кацне в пробна. Успях да вляза в 20 вида дрехи за 10 минути, но нищо не ми стоеше толкова добре, колкото на закачалката, и се отказах.

Докато излизах от магазина обаче, забелязах чифт дънки с висока талия. 

Изглеждаха винтидж, изтъркани по онзи съвършен начин, който ти лепва автоматично етикета „готина майка“ в очите на света. В бързината и в пълната невъзможност да попадна на своя размер (друг е въпросът, че вече не знаех и кой точно е моят размер след раждането, което вкара тялото ми в режим на промяна всеки месец) — грабнах огромен чифт и се изнесох. Нямах никакво намерение да си причинявам агонията с пробните и реших, че с приличен колан ще реша проблема, ако ми стоят като торба.

Тези дънки са ми нещо като втора кожа през последните седмици и са с около два размера по-големи от този, в който стандартно влизам. Толкова са удобни. Прилепват съвършено над глезена. И не ми дават командата „Разкопчай, преди да се пръснеш“, след като съм хапнала доволно. Променят се с тялото ми, независимо от това какво ям или как се чувствам, или кой момент от месеца е. Предполагам причината да не спирам да ги нося е, защото дават повече пространство за мен. За истинското ми аз във всички състояния. 

Запитах се как бих се чувствала, ако си позволя повече свобода и пространство във всеки аспект от живота ми?

Последните няколко години бяха заети с катерене на кариерната стълбица, бременност, раждане, смяна на жилища, перманентни диети с йо-йо ефект, загуба и битка за задържане на приятели. Сваляне и качване на килограми. Осъзнах, че при всяко разклащане и трудност продължавам да се придържам към сценария „А уж се предполагаше, че нещата ще се случат по друг начин“.

Почти всеки път, когато излизах от кожата си, първосигналната ми реакция бе да се върна в тази зона на „нормалност“, която бе супер ограничаваща. Сякаш непрекъснато се насилвах да скоча в току-що излезли от сушилнята дънки: втвърдени, тесни и невъзможни за закопчаване.

Сякаш чувах мантрата: „О, не така. Добри майки, добри съпруги, добри приятели, забравете. Няма място за проява на слабост тук. Стягайте се.”

Тези удобни, непретенциозни дънки, ме накараха да осъзная колко вярна бях на навика да се измервам нонстоп с мястото, на което мислех, че трябва да бъда. Като размер на дреха и по принцип. Очакванията и ролите, в които имах нужда да се впиша.

По какъв начин ще протичат дните ми и как ще се почувствам, ако си дам повече въздух и спра да се състезавам със себе си? 

Ако си подаря повече време за опознаване и грижа… А защо не и повече шансове, за да раста към по-добрата си версия? 

Да имам дни, в които се успивам, закуската закъснява, а дъщеря ми плаче и сутринта ми изглежда като пълно бедствие. Но аз не се побърквам. Може би правото на грешка стои на дневен ред дори за тези, които се стремят всячески да поддържат спокоен и подреден живот?

Да имам дни, в които отказвам „да се стегна“. Или да пренебрегна себе си заради друг. Мога ли да си позволя това, без да изглеждам кофти приятел? Да си позволя вечери, в които нямам сила да преборя мръсните чинии, или да жонглирам с мръсно пране. Мога ли да направя това, без да бъда набедена за лоша съпруга? Да погледна към съобщенията и пропуснатите обаждания, които стоят без отговор с дни. И да не реагирам. Мога ли да си позволя това, без да изпитвам срам?

Дните, седмиците и месеците, в които изричах думите „Стига толкова!“, когато детето ми ме тласкаше към нервна криза. Мога ли да си позволя лукса да съм просто човек, без да се чувствам и лоша майка?

Наскоро прочетох, че ако цветята нямат достатъчно пространство да растат, те просто спират. Блокират. Не цъфтят повече. В най-лошия случай просто умират. Нуждая се от повече пространство. Може би и с вас е така. Купете си този гигантски чифт дънки. 


Автор: Сими Сапир за Scarymommy.com

Надежда Попова ни идва на гости, за да ни разкаже, че случайните срещи с други родители по време на майчинството и след него невинаги прерастват в приятелства. Но пък може да попаднеш на един човек, който да те прави по-добър. И това е достатъчно. 


Може би сте от късметлийската порода, която преживява душевен ренесанс по време на майчинство. Съществуването ви преди да създадете човек е било тест драйв за това колко стабилно ще летите по магистралата от памперси, матури и хормонални отбивки. Като новоизлюпен родител сте дръпнали спирачка. 

Погледнали сте към корпоративните свлачища, 

които сте крепили с младостта си. И, опирайки се на партньора си, който може да ви осигури финансово този лукс, сте капсулирали всекидневието си в кварталния парк. Където най-добрата сенчеста алея край катерушките между 16:00 и 19:00 вечерта събира други изпаднали от въртележката на стария си живот заради избора да се възпроизведат. Постепенно сте заформили своя социална мрежа от ожулени колене, бюлетин за крадливи бавачки, спорове за хомеопатия, ценоразпис за пюрета и хотели, в които ви търпят с целия домашен зоопарк. Открили сте приятели, с които заедно растете като родители. Това е супер сценарий.

Но не беше моят. И въобще не се оплаквам. Опитът и всички срещи по пътя – от забавачката до момента, в който дъщеря ми сама започна да избира социалния си кръг, ме превърнаха в човека, който съм днес. Щастливо разделен, движещ успешен бизнес, слагащ на масата храна и самолетни билети само и единствено благодарение на главата на раменете си. И на стабилния WiFi. 

Не съм песимист, аз съм реалист. 

Ако си първата с дете в сплотената ви женска компания, гориш 

Общуването отива на кино. Ти си извънземната, която роди. Те са яките мацки, за които каишката може да води само към врата на садо-мазо любовник. Никога към семейство и ипотека. Шансовете в годините напред да се намерите отново и да реставрирате дружбата си са големи, стига яките мацки вече да са станали майки и да помнят защо са ви обичали някога. А вие да не ги съдите, че са избрали свободата си пред компанията на жена, която се е отрекла от своята. 

Бях социопат през първата година и половина от майчинството си. Три поредни часа сън на нощ бяха лукс, който ми върна килограмите от бременността. Паралелно с това продължавах да работя като журналист, пишейки от вкъщи. Влизах в ресторант, само за да го представя с ревю. В редките случаи, в които ползвах почасова помощ от баба, отразявах концерти. 

Осъзнах колко самотно приключение е майчинството ми след поредния ден, в който ме търсиха само хора, които ги „дават по телевизора“.

Необвързаните ми приятелки не разбираха в какво съм се превърнала и кое измерение обитавам. 

Отнесох доста вербални факли, които звучаха горе-долу така:

- „Кръчма след час на нашето място. Не можеш ли да Го оставиш на съседите?“

- „Жена, стегни се, приличаш на барбарон! Бабичките от групата ми по пилатес са по-жизнени от теб! Цъкни в YouTube нещо, тренировчици, да свалиш малко…“

- „Не ми се събира по къщите. Предпочитам да седна с хора, които не кърмят на масата.“  

Приятелството ни мина на командно дишане. Трети лица обаче ме „сватосаха“ с обща позната, която беше родила малко след мен. Доста по-възрастна, самотна майка. Беше бойна, забавна и с речников запас, който не се изчерпваше 

с десет синонима за ходене по голяма нужда при децата

Общите ни разходки прераснаха в дълги обяди. Те почти ми върнаха надеждата, че съм намерила оазис встрани от глутницата майки, за които меренето на белег от секцио бе спортна дисциплина.

Разбрах, че съм се заблуждавала, когато тази жена се разсърди, че не съм ѝ казала за старта на записванията в една ясла в квартала. Тя: „Ти май опитваш да ме саботираш нещо?“. Аз: Unfriend.

В същото време се преоткрих с колега от вестника. Той живееше наблизо и връзката му се беше развила светкавично като моята – искра и планове за дете месец след първата среща. Събрахме се заради децата, но кликнахме моментално. 

Бяха ми нужни 20 минути лаф на пейка в парка,

за да си задам въпроса: „Как не сме го правили досега?“ Десет години по-късно тази двойка е щастливо емигрирала в Дубай, но сме си близки.

Истинският купон настъпи в детската градина. Там бавно, но сигурно покрай приятелствата на децата ни се зароди стабилна другарска общност. Ресторанти, почивки, откраднат час за бира или кафе по време на урок по рисуване, малко лични драми, раждане на втори деца (при тях, аз се разделих, но свирих край на мача с размножаването преди това).

До деня, в който забелязах, че в общия ни чат отдавна не се случва нищо, което да ме касае пряко. Децата ни учеха в различни училища и съвсем естествено комуникацията се разсъхна. Избрах опцията Leave and Delete без драма. Просто вече съм прекалено стара, за да поддържам бял шум в телефона си за бира на пейка в парка от една пролет до следващата.

За 13 години като родител имам един приятел, който привлякох покрай детето си на морето, но с който симпатиите ни не бяха сезонни. Ива продължи да гравитира в моята орбита от август до август край барбекюто на съседната каравана. И от януари до юли, когато сме си в София и ни стегне шапката на живота. 

Човек не трябва да сочи с пръст ангелите си. Но всяка година се затварям в балона си на Корал и благодарение на нея започвам ювелирен процес на душевна реставрация. 

Гората и морето също помагат, разбира се. Но без моята Бирена сирена на лятото положението ще е просто къмпингуване с кафе на зърна.

Обичам я, защото:

  • е от другарите, които лекуват дори с мълчаливо присъствие;
  • е от хората, които ще дойдат да те вземат от Бургас по никое време, нищо че няма нито една табела и лампа до летището;
  • има зверско чувството за хумор;
  • има и брутално чувство за справедливост; 
  • има скандално добър вкус за музика и всеки път си тръгвам от морето с ъпгрейднат речник я на португалски, я на сръбски тираджия ;
  • ме влюби в книгите на Бакман;
  • прави най-якото Болонезе с кайма от карначе в Империята;
  • не познавам друг възрастен, който да се оправя с джедайско търпение и без нито един изстрел с караванното отглеждане на толкова пубертети, включително и с моя;
  • чупи кол с дебелината на бичи врат с голи ръце и пали огън за цигара време

Много мога да се обяснявам още, но ще ми почука на вратата и ще ме замери със скъсания си сандал, когато прочете това и ѝ дойде прекалено захаросано. Благодарение на Ива се прибирам в живота си като по-добър човек всяко лято. Пожелавам си кенчето ѝ с бира да ми съска още дълги години отдЕсно на хавлията, а пломбите ни да скърцат от пЕсък и истории до втръсване.

Когато в разговор се е стига до въпроса какво точно е да си родител, повечето от нас се опитват да заключат отговора в някаква всеобща дефиниция на щастието. "Това е най-хубавото нещо на света." "Децата са смисълът на живота." "Станах човек, откакто станах родител." Чували сме всякакви подобни отговори. И няма лошо. Те си приличат вероятно защото повечето от тях са истина. Само че има една голяма част от пътя ни като родители, която не е осветена от прожекторите на безметежното щастие, и често не искам да говорим за "кривите" неща в това да си родител. Да, има и такива. Затова когато на нас ни се налага да отговаряме на този въпрос, се стараем да обясним, че това да си родител не е нито по-хубаво, нито по-лошо, то просто е друго.

Днес при нас със свой текст гостува Антония Шехова-Василева. Тя съвсем скоро е станала майка за първи път и много би се радвала информацията, стигнала до нея за бременността и раждането - като първа стъпка на майчинството, да не е била толкова филтрирана през розовите очила на холивудските продукции.

Ето какво иска да сподели тя. Пишете ни и вие за вашите преживявания като родители на maikomilabg@gmail.com.


Бременността и раждането - магия или кофти период в името на една голяма любов?

Ако можех да започна живота си отначало, бих искала да чуя бруталната истина за бременността и раждането без розовите очила от сълзливите филми.

В живота гледам да съм реалист, определено влизам в графа “хейтъри” и ни най-малко не съм от жените, които се превъзнасят по бременността. Никога не съм била с такава нагласа.

Връхлетя ме Тя - моята бременност - желана, планувана и плод на голяма любов и тогава един по един започнаха да рухват всички митове за нея, които приятелки и познати ми бяха споделяли.

Бременността всъщност се оказа един безкрайно дълъг период, в който не можеш да разполагаш с тялото си, както преди, но за сметка на това трябва да го пазиш повече от всякога.

Налагаш си ред ограничения, докато капка по капка мозъкът ти се превръща в безполезна пихтия, коремът ти придобива размерите и формата на онези глобуси - шкафове за алкохол, а горещите вълни те връхлитат една след друга. Получаваш редица полезни съвети в стил "Спи сега, че после…" и в един момент ти се иска да запишеш автоматичен отговор на въпроса "Още ли не си родила?". 

Моята бременност протече сравнително леко, но с много взимания на кръв, 250 инжекции, не малко прегледи и скъпи изследвания. 

Досаден период е бременността. Въпреки всички трепети покрай пазаруването и подготвянето на живота и дома за малкия човек. Въпреки свръхентусиазма, макар и с размера на кит, да изгладиш всички дрехи на отрочето, да стерилизираш всичко, да стерилизираш стаята, жилището и блока, ако може. Времето не минава, а коремът расте.

Преносих пет дни и честно казано в един момент вярвах, че само екзорсист може да изкара това бебе на бял свят. Но неее… Часове преди уговорения момент за предизвикване на родова дейност, тя реши да вземе нещата в свои ръце.

И тогава започва раждането.

Разбираш, че раждаш, когато усетиш онази болка, която "няма как да сбъркаш". Ама откъде да знаеш каква е, като няма как да я сбъркаш?! (Колко ли повиквания с фалшива тревога получават лекарите...?). Това може би е едно от малкото неща, за които всички са единодушни - не можеш да сбъркаш тази болка. Краката ти се подкосяват, избива пот, болката в корема става почти нетърпима, не можеш да се съсредоточиш върху нищо друго (освен евентуално да дишаш), но въпреки това усещаш, че можеш да понесеш още. 

При раждането минаваш фазите на махмурлука: мислиш, че няма да оцелееш този път; надяваш се болката да приключи; молиш се болката да приключи и когато изплаче малкият човек - мислиш, че ще живееш вечно. 

Обачеее…болката.  Никога не съм разбирала жените, които казват, че болката се забравя и дори след като родих, продължавам да не им вярвам. Не се забравя. Прощава се. И си заслужава.

Моето първо и единствено раждане беше бързо. Постъпих в болницата в 3:09 с 6 см разкритие и в 4:45 дъщеря ми проплака. Без упойка, без много викове, но с много дишане и в очакване болката да премине. 

За мен самото раждане е всичко друго, но не и красиво, нито вълшебно.

Красивото и вълшебното идват след раждането. Идват и хормоните, следродилната депресия и бруталният сблъсък между добрата теоретична подготовка и реалността, които са тема на друг разговор.

Моето малко вълшебство е на малко повече от два месеца и все още се боря със себе си и обвиненията за някои провали на старта. Но и за това друг път.

Кофти период е бременността, изпитание за духа и тялото е раждането. И когато всичко премине и нямаш сили да се събереш, защото тялото ти е изтощено, както никога досега, а в душата ти бушуват всякакви мисли и чувства, в този момент се ражда любовта и знаеш, че си способна на всичко в името на новия живот.

Разбира се, не е нужно да си купите възглавница за кърмене. Но от една страна – ще бъдете мноооого модерна майка. От друга – ще се уморявате по-малко докато кърмите. И да – сигурно имате приятелка, която вече има такава възглавница. Но дали вие имате и нужда?

Определено не е задължително да имате специална възглавница за кърмене - можете да кърмите ефективно, като използвате само обикновена възглавница. Но много майки намират специалния дизайн и бонусите на възглавниците за кърмене за изключително полезни през първите месеци. Освен това ако не планирате да кърмите, тя пак може да ви бъде полезна. Защото ще бъде чудесен помощник при храненето на бебето с шише.

Това, което правите основно с нейна помощ, е поставянето на вашето мъниче в удобна и за двама ви поза за кърмене. Възглавницата помага, като подпира бебето до гърдите ви. Така тя отнема натоварването на ръцете ви, които извършват цялата работа по поддържане на новороденото (най-вече главата и шията му). Ще се изненадате как дори съвсем малкото ви бебе изведнъж става изненадващо тежко, след като сте го държали в една и съща поза по-дълго време. И как изведнъж се появяват болки във врата и гърба. Възглавниците за кърмене стоят в скута ви и се увиват около тялото ви, осигурявайки стабилна и удобна повърхност. Така те намаляват натоварването на врата, ръцете и гърба. Което може да помогне да направите кърменето по-приятно.

За какво е възглавницата за кърмене?

За много майки възглавницата за кърмене е просто приятен аксесоар, за други е основен артикул. Но тя е измислена и съществува, подобно на много съвременни устройства за майки и бебета, за да улесни живота на майките и децата.

Когато кърмите, което отнема значителна част от времето през първите месеци от живота на бебето, е много важно да се научите как правилно да държите бебето. Необходимо да вдигнете бебето до нивото на гърдите с помощта на чифт възглавници, навито одеяло или собствените си колене. Но използването на специална възглавница дава на майката възможност да остане подвижна и спестява търсене на допълнителни средства за повдигане, омекотяване, облягане и облекчаване на продължителното стоене в една поза.

Как помага възглавницата на кърменето

Простата аритметика показва, че при средно време на кърмене 15-30 минути, ако се сумират всички хранения през деня, процесът може да отнеме около 4 часа на ден. А ако добавим времето за нощно кърмене по две или повече, става още по-сложно. Естествено, бихте искали да отделите част от тези четири часа не само за бебето, но и за самите вас.

Тъй като в принципния вариант ръцете ви са заети, не можете да правите нищо друго. Но ако ги освободите (здравей, възглавнице), можете да четете, да си скролвате на телефона, да плетете, бродирате, рисувате, да проверявате мейла си и т.н. А можете също така да ядетеи и да всичко онези неща, които уж помагат за увеличаване на кърмата. Особено подходяща е възглавницата за онези майки, чието дете суче много и бавно. В крайна сметка такива деца могат да прекарат 30 и 40 минути в хранене. Съответно възглавницата за хранене е задължителна при хранене на близнаци, защото то отнема още повече време.

Освен това самите деца наистина обичат да се хранят, поставени на възглавница за кърмене. На тях им е по-удобно да лежат в нея, могат да се отпуснат и усещат, че са добре подхванати.

Възглавницата ви позволява да сменяте гърдите и да редувате слагането на бебето под различни ъгли към гърдите. Включително тези, които иначе са трудно осъществими. Редуването на позите позволява по-добро изпразване на гърдата.

Тя е много е удобна за пътуване и особено при пътуване, при което се налага да спите заедно с детето. Само не забравяйте да подхващате бебето с ръце, когато се изправите или се наведете!

Как да изберете възглавницата за кърмене

Днес на пазара има много възглавници за кърмене - в различни форми, с различни пълнежи и калъфки. Универсалните дизайни, подходящи за мама и бебе, имат разнообразни форми. Например подкова, полумесец, геврече, бумеранг или тръба. Не всички възглавници обаче са удобни и добре обмислени. Така че как да си изберете?

На първо място възглавницата за кърмене трябва да е достатъчно висока, за да може бебето да достигне нормално до гърдата, когато лежи и се храни. Това е важно, особено при жени с малки гърди.

Също така тази възглавница трябва да е плътна. Така детето няма да потъва в нея от собственото си тегло. Важно е обаче и да не може да се изтърколи.

Много е удобно, когато възглавницата има специална закопчалка, която я фиксира добре на кръста на майката.

Възможност за бърза смяна на калъфката (ако е с цип например) също е много ценно допълнение.

Как се използва възглавница за кърмене

Първо, поставете възглавницата около талията. От съображения за безопасност фиксирайте съществуващите ограничители, направени под формата на колани, вратовръзки или велкро. Удобно седнете на фотьойл, легло или диван. Поставете детето по такъв начин, че да се побере удобно на възглавницата. Необходимо е да се уверите, че новороденото има свободно дишане и ще може да суче без каквото и да е усилие и за двама ви. Подайте му зърното на гърдата си. Кърмете спокойно, в тази поза можете да стоите с часове. А освен това с лекота може да смените гърдата и позата на бебето.

Възглавницата за майчинство и възглавницата за кърмене

Повечето фирми произвеждат възглавници за употреба както по време на бременност, така и след раждане. Много майки използват една и съща възглавница по време на бременност и кърмене с голям комфорт, без да забелязват недостатъци. За други майки е по-добре да си вземат две различни възглавници.

Има и съвети за майки, които са родили с цезарово сечение, да ползват такава възглавница. Така шевовете от операцията няма да се натоварват или притискат от бебето по време на хранене.

Възглавницата за майчинство е от съществено значение за комфортен сън и релаксация, както и за оптимална подкрепа за нарастващия корем на бъдещата майка. Много е удобно да спите с възглавница, като поставите единия ѝ край между краката или под гърба, а другия под главата. Можете да седнете с гръб на възглавницата или да я използвате като подлакътник. Тя е и отличен асистент за масаж, когато можете удобно да се облегете докато ви масажират.

Нейната оптимална форма е формата на бумеранг или банан. По-добре е възглавницата за майчинство да не е твърда, пълнителят да се движи лесно вътре в нея, за да оформя желаната дебелина за извивките на тялото. Добре е, ако възглавницата за майчинство е достатъчно дълга, за да почива цялото тяло.

Могат ли възглавниците да се използват и след периода на кърмене?

Разбира се. Възглавниците за бременни жени и кърмачки са многофункционални. Можете да слагате върху тях бебето по корем, това е полезно за гърба и ръцете. Децата обичат да лежат на възглавницата. Освен това в случай на запушване на носа и хрема, с помощта на възглавницата за хранене ще улесните бебето да заспи.

Татковците също могат да се отпускат на нея. Същото важи и за порасналите деца. А и за всички членове на семейството, които обичат спят удобно сгушени.

Йоана Мирчева е в Майко Мила, за да ни сподели как се ходи до центъра на себе си и кой всъщност ти помага да стигнеш дотам. Това е особено триково упражнение, когато си по майчинство и винаги има какво друго да се прави.

Текстът е четен в любимата ни "Пощенска кутия за приказки", която пък има чисто нов сборник с най-доброто от всички издания до момента (вижте го в ozone.bg).

Ето я и Йоана с нейните забавни опити да отдели все пак някакво време за себе си.


Олимпиада по майчинство

Да си в майчинство и да имаш опълченски пориви да намираш време само за себе си би могло да е олимпийска дисциплина. Един истински древногръцки десетобой, в който вдигаш, тласкаш, скачаш, стреляш, плуваш с една единствена цел - всички да спят и никой да не ти висне на главата, на гърдата, на душата, да те преследва, докато ядеш, докато говориш по телефона, докато се пънеш нещо да работиш, докато се пънеш в тоалетната или ако си под душа и изобщо навсякъде, където си се заблудила, че можеш да се скриеш. 

Накрая няма медал, няма грамота за участие даже, никой не те потупва и по рамото. Можеш да получиш съчувствени погледи, но после тези с погледите си отиват по задачи, а за теб има нов ден със същата програма

Независимо дали децата се появят случайно, или са чакани с огромно желание, майчинството винаги те сварва неподготвена за някакви неща, а връщане назад няма. Така че си гребеш с малката лодка в океана от нови неща и чакаш търпеливо да достигнеш брега, в който вече има сън, детска градина, някакъв диалог, дори той да е:
– Как успя да разлееш целия сок на пода, за Бога, имаш сламка!?!
– Отговор: Ми, не знам. 

Комукацията е на лице.

Първото ми дете беше от така наречените бебета еднорози. Чувал си, че някой някъде ги има, но не вярваш, че съществуват. Спеше нонстоп, с него и аз. И една такава, като свежа краставичка, мълча кокетно и вдигам рамене, като попитат как така изглеждам толкова жизнено за човек с бебе. 

Но да знаете Вселенският баланс съществува и работи като швейцарски часовников механизъм. И когато бебе номер 2 се появи, ме заля огромната радост, че прилича на мен най-накрая и все пак някакви гени от моята страна предават щафетата за поколенията, но и смътна мисъл премина през съзнанието ми. 

Хммм, чакай, майка ми ми е казвала, че аз ЦЯЛАТА ПЪРВА ГОДИНА от съществуването си не съм спряла да плача. Моето бебе ми се усмихва хитричко. Бинго за теб, мамо! 

Не спи, бе, не спи!

Ок, пощадена съм, не плаче през цялото време, но НЕ СПИ. Не спи, бе. Не спи. И започва да реве, защото му се спи, но на моя зряло зададен въпрос: „Добре, защо не спиш?!“ не получавам смислен отговор. 

Веднъж сме на вечеря при нашите, бебето отново решава да пусне турбото, не може да се успокои, аз прихващам от него и започвам да крещя като Горгона Медуза, всички са уплашени от мен и притеснени за бебето. 

– Дали не е гладно?
– НЕ Е!, зъбя се аз.
– Нали не го боли нещо?
– НЕ ГО БОЛИ!
– Памперс“?
– СМЕНЕН Е! 

И само може да си представите как е изглеждала картинката отстрани, след като баща ми в желанието си да помогне с нещо в тази патовa ситуация, донесе шишенце със светена вода и започна да ръси на детето да се успокои и така, уж случайно, понаметка и на мен. За всеки случай! 

Вселенският баланс решава да ме удари и на друго място. Пуснала съм най- дългата коса в живота си, мятам грива радостно и защо не, приятели, точно сега да преживея нещото наречено следродилен косопад? 

Той може да е доста стряскащ, мислиш си, че ще останеш напълно плешив. Не оставаш разбира се, но се получава нещо като Володя Стоянов - хем имаш дълга коса, хем нямаш съвсем. Отрязах я, за да не премина от Володя към Лечков все пак. 

Мисия: направи нещо за себе си

Така, добихте представа за обстановката горе-долу. И сега, насред всичко това в мен се надига юначно желание да прочета някоя книга, да медитирам, да пиша по-редовно. Ей така, защото мозъкът ми е бил на планктон месеци наред и в момента иска пак да се пусне по линията на еволюцията. 

Добре, започвам! Here we go! Айде, де! Сладкото бебенце, което прилича на мен се е отдало на своя ексклузивен половинчасов сън за деня.

Вътрешният ми глас крещи: Направи нещо, докато можеш! Какво? Не, не мий чиниите, мивката ще се напълни още милион пъти и няма къде да бягаш! Не,  не събирай играчки, няма да си личи, дори да имаш снимка преди и след! Отвори си книгата за преражданията, потопи се в едни измерения отвъд този бит, апартамент и физическо тяло. 

Мхм. Чета един и същи абзац трети път. Ще си пусна 3-минутната медитация. За 3 минути нема кво да стане. Бебето чува това в съня си и точно, когато пускам оммм звуците, то си изпуска биберона, колкото да зареве от създалия му се дискомфорт, да отида, да му върна биберона, но вече е минал и заминал така лелеяният краткотраен дзен. 

Измивам чиниите и не се отказвам. 

Следващият опит е скок в дълбокото. 

Подарих на мъжа ми за Коледа преживяването флотация. Това е една затворена капсула, пълна наполовина с вода с магнезий, в която влизаш гол, загубваш усещане за физическото си тяло, загасват се всички светлини и оттук насетне каквото стане. 

Четох какви ли не коментари - дълбока медитация, визуализации към Космоса, вдъхновения, проникновения, дори да заспиш, сънят в капсулата се равнява на 3 часа навън. 

Мъжът ми казва, че той на няколко пъти сякаш се е пренесъл на друго място, обаче се спрял и вика "Ти с твоите духовни търсения и настройка кой знае къде ще отидеш”. 

Пф, да! Кой знае къде ще отида! Кой знае! Я веднага букване на един час, барем поспя малко вътре, пак няма да е лошо. 

В денят на духовното преживяване, тялото се опитва да ми подаде тревожните си сигнали. Коремът ми е на топка, изпитвам необяснимо притеснение, но хей - шшт, тихо, нищо не може да ме спре. 

Вече съм там, успокоявам се за миг, защото всичко е много приятно, влизам вътре, зазвучат избраните от мен звуци на джунгла, светлините постепенно изгасват и аз се устремявам на пътешествие към себе си. 

Като че ли в началото всичко е ок, да кажем, че някоя и друга интересна мисъл преминава, но бива зашита с бекхенд от пробладаващата и настанила се мисъл, която ми припомни колко ме е шубе от тъмното и как притичвам нощно време до тоалетната, именно защото е тъмно.

Но не - аз съм се затворила в капсула и очаквам да стана Ошо.

Изведнъж се сепвам, отварям очи, всичко е тъмно, не знам къде се намирам. Искам да отворя капсулата, за да ми влезе малко въздухче, но съм се завъртяла напълно наобратно и съм под единствената точка, от която не може да отвориш туй ми ти съоръжение. 

Мятам се като плескавица, сещам се, че има паник бутон, който ми казаха, че никой никога не е натискал, но съм готова да вляза в историята, само да разбера къде е. Не го намирам, не знам къде е и кърпата, влиза ми вода с магнезий в очите. 

Имаше една реклама, в която Силвия Кацарова весело пее, че всеки ден трябва да се пие магнезий. Изкрещявам наум - хей, Силвия Кацарова, по-тихо, взела съм си дозата за една година през очите.

В следващия миг успявам да намеря процеп. Вкопчвам се изтощена и дишам учестено. Изглеждам и се чувствам като участник в шоуто „Голи и изплашени - XL edition.“ 

Искам просто да избягам, но все пак решавам да устискам докрай, да се докажа сървайвър стайл, най-вече защото поне по някаква груба преценка не би трябвало да остава много. Когато хората от студиото ме питаха „Е, как беше?“, аз само казах „Хмм, много неща преживях“. Не питаха повeче.

Не, няма да го бъде с флотацията. 

Отивам на един семпъл, класически масаж и процедура за лице. 

Без екстремности, екзистенц и духовни търсения. Просто малко релакс. Смелите ми мечти от преди крушират в това желание: просто – малко –релакс. Всички у дома са строени, че мама отива да си вземе просто - малко – релакс, 

НО…

Вече съм легнала на масажната маса. Масажистката се оказва от разговорливите, което леко ме дразни, но решавам, че след няколко общи приказки ще млъкне. 

Разбира, че имам 2 деца и си викам: тва е, какво повече да ме пита. И тя не пита съвсем. Тя констатира.

„И какво сега? Мъжът ти работи от сутрин до вечер, а сега и двете деца гледа сам, а?“ 

Моля?! 

Решавам да не влизам с бутонките, защото все пак оперира с енергията ми, ще сменим цялото фън шуй на преживяването и ми отиде и този опит за спокойствие. 

Отговарям сухо да не го мисли него.

Преминаваме към процедурата за лице, наречена „Златна богиня“. Масажистката е пратеник на Дявола, сигурна съм. 

„Ехх, златна богиня си ти вкъщи с трима мъже, а“? Ъъъъ, ами сигурно, щом казваш. 

Тя сигурно ще ме научи как да готвя в казан, за да стига за всички като му дойде времето. Втори страйк. 

Но ето, че приключвайки с разни там серуми по лицето, аз невинно питам мога ли да си слагам грим след това или не. 

Тя: „Фон дьо тен? Защо, ще излизате ли? Или си носите фон дьо тен вкъщи? Днес сте го ударила на живот май, а?“ 

Аз съм сразена. После развъртах 10 възможни отговора, които можех да ѝ върна. Единият включваше и бухалка, но тогава само я резнах с „ПРОСТО ПИТАМ“. 

Когато си тръгвах от студиото и тя - разбрала, че живея наблизо и имам кола -  каза, че ето, вече съм си намерила студио, в което да идвам.

Ха-ха. Да, разбира се, до скоро. 

ДО НИКОГА, ЖЕНО!

В центъра на себе си

В едно южноафриканско племе имат традицията, ако някой направи  нещо лошо, цялото племе да го постави в центъра, всички да го заобиколят в кръг и в продължение на два дена да му припомнят всички добри неща, които е правил. 

Когато човек нещо сбърка, всъщност иска да му помогнеш. Затова и трябва се свърже отновo със своята добра природа, за което му помагат те. 

Аз имам моя интерпретация. Когато не съм успяла да свърша нищо друго извън домакинските задължения, заставам в центъра на... себе си и се обръщам към моите приятелки.  

Те могат винаги да ти напомнят коя си била, коя си сега и каква можеш да бъдеш. Ти си знаеш, разбира се, те само напомнят. Големите драми всъщност минават като песъчинка във времето, колкото и да не го усещаме, докато сме в тях. 

И от водовъртежа, който те е погълнал в момента - майчинство, кофти любовна история, проблеми в работата, оттам те вадят именно те, приятелките.

Жените са племето, шаманките, лечителките, воините, супергероите, които знаят материята, от която е съставен животът. Те са материята. Женското приятелство е сложно, но абсолютно фантастично, когато му хванеш спатиите. 

Затова имаш ли на коя мацка да се обадиш, когато ти е тежко, и с коя да изпиеш по един джин, когато е нужно, твoят дзен е много по-добър от... който и да е дзен.

Намасте, bitches!

Тя е една от най-популярните, умни, смели и талантливи актриси от новото поколение в българския театър и кино. От около година и половина е в племето на майките, където получи своята инициация с появата на Йоана.

На сцената е била и Офелия, и Иванка Курвоазие. Играе в някои от най-популярните постановки в Малък градски театър “Зад канала”. Има свои роли и на сцените на Народния театър, в Театър 199, в Сфумато.

През 2012 г. получава Аскеер за изгряваща звезда за ролята си в “Нощна пеперуда” с режисьор Явор Гърдев. Има и Икар за поддържаща женска роля, както и специална награда от Министерство на културата - “Златен век”. 

Гледали сме я във “Вездесъщият” и “Денят на бащата”, а сега ще я гледаме и в новия сериал на bTV “Мен не ме мислете”, който влиза в домовете ни на 24 февруари от 20:00 часа. 

Броени часове преди да ни развълнува с новата си героиня, Весела Бабинова е в Майко Мила и ни разказва за новите си екранни и житейски роли. 

Искаме да знаем всичко - или поне толкова, колкото можете да издадете - за вашата героиня в “Мен не ме мислете”?

Името на моята героиня в сериала е Яница Маркова. Тя обаче се представя като Яна. Направо се влюбих в тази жена. Самотна майка с две деца от двама различни мъже, като с втория (в ролята Иван Юруков) продължава да живее, въпреки че те са разведени. Не може да го изкара от вкъщи, не може да го изгони. 

Всъщност историята започва оттам. Ние виждаме, вече като свършен факт, че тя е наела един адвокат - адвокат Касимов (Руши Видинлиев), който ѝ е обещал, че ще ѝ помогне да издейства принудително извеждане на бившия ѝ съпруг от дома, защото явно по друг начин няма да стане. 

Яна с какво се занимава?

С какво ли не. Завършила е Финансово-стопанската гимназия. Обаче заради бременности и деца така и не успява да си продължи образованието, т.е. няма висше образование. Още в самото начало се разбира, че работи в кол център. 

Проблемът обаче е, че е от тези жени, които винаги казват каквото мислят. Винаги иска да се притече на помощ и не цепи басма на когото и да било за каквото и да било. 

И точно защото каквото ѝ е на сърцето, това ѝ е на езика, я уволняват. А тя е човек, на когото не му пука, че е там на заплата. Тя държи всичко да е справедливо, да се каже каквото има да се казва, ако някой е направил нещо грешно, да бъде наказан.

Кое беше най-предизвикателното в това да изиграете тази жена?

Нещо, което на мен страшно много ми допада, и затова се хвърлих с толкова удоволствие и толкова желание в този снимачен процес, е, че - да, има драма от време на време. Когато има някаква любовна история, е ясно, че трябва да има и драма. Обаче има страшно много чувство за хумор и тази жена всъщност е адски смешна. И често изпада в комични ситуации. 

Адвокат Касимов например вижда в нея нещо, което не е срещал в жена и не е осъзнавал, че това може да го привлича. Защото тя е супер различна от него, супер открита, няма втори план. И понеже тя е много импулсивна и много чувствителна и сърдечна, хората винаги я харесват и веднага се свързват с нея, готови да ѝ споделят.

Вижда се, че много сте се опознали с героинята ви в сериала.

Много. Толкова е приятно да снимам, нямате представа.

А когато свърши, като раздяла ли ще се усеща според вас?

Ще плача много. Мисля, че наистина ще бъде като раздяла. Като снимам нещо толкова дълго време, страшно много се привързвам към хората. 

Точно както е и тя. Дава всичко от себе си, сърдечна е, прегръща всички. И аз съм така на терен. И по някакъв начин много си приличаме. Много ще страдам, когато се разделим. Надявам се хората да харесат сериала и да имаме възможност за втори сезон.

Как дойде поканата за участието ви в първия?

Ходих на кастинг, като преди това ми бяха изпратили един много дълъг монолог, който записах и изпратих. След това ми се обадиха за кастинг на живо. 

Честно казано, не си представях, че не са избрали героиня. Мислех си, че ме викат по-скоро дежурно. Оказа се точно обратното. Не съм била отдавна на такъв професионален кастинг. 

Там бяха кастинг режисьорът, изпълнителните продуценти, двамата режисьори от двата екипа на сериала - Димитър Димитров и Станислав Тодоров-Роги, заедно с оператора Борис Славков и още хора от екипа.

Как съчетавате всичко по време на снимките и какво беше основното предизвикателство, когато човек се хвърля в такъв голям проект и е с бебе на година и няколко месеца?

Само като чух, че става дума за толкова дълъг ангажимент, нещо от сорта на половин година, вътрешно си казах “Леле, дано да не ме изберат”. Защото аз не знаех какво ще правя, ако ме изберат. 

Като бях по-малка, бях хиляди пъти по-уверена в себе си. Колкото повече пораствам - да, трупам я тази увереност -, но на моменти съмненията ми са толкова големи, че всичко се променя.

Често се случва, когато човек вече има дете.

Именно. Това ми беше първата грижа - какво ще правя с Йоана. Трябва да измисля нещо, защото това е половин година! И, слава богу, намерихме една жена, която е прекрасна и Йоана много я обича. Никога не плаче с нея, няма драми. 

Имахте ли угризения?

Имах много в началото. Когато ме избраха, прекарах две вечери поред да я прегръщам и да плача.

Много жени, които се връщат на работа, докато децата им са все още малки, изпитват сериозно чувство за вина. 

Точно. Аз я прегръщах, плачех. “Ето, аз съм лоша майка, аз я оставям…”, "Вместо да си стоя да я гледам, ще ходя да снимам, как може такова нещо, няма да ме има по цял ден, тя ще ме забрави, аз ще изпусна някакви нейни първи неща…”. И това беше пълен ад. 

В момента, в който се завихри целият процес, осъзнах, че се чувствам страшно щастлива от това, което правя, и че то много ми е липсвало. А и в крайна сметка го правя за благото на всички. Ако искам да се занимавам с тази професия, трябва да вървя напред. 

Иначе доста неща отказах, откакто тя се роди - и снимки, и театрални представления. Но според мен е важно, не само в професията, но и извън това, нещата да не са ти на всяка цена, да можеш да претегляш кое е по-важно и да знаеш защо го правиш и така да направиш правилните избори. 

Когато ме избраха за ролята, вече горе-долу знаех за какво става дума. Знаех, че го има елемента на смешката, не е като в “Денят на бащата”, където всичко беше тежко и много драматично. А аз всъщност съм един много, много смешен човек и всеки, който ме познава, го знае. 

С режисьора Димитър Димитров си говорихме колко много хора са му казвали колко съм смешна, а на него не му се е вярвало. Има толкова много хора, които изобщо не знаят, че аз мога да бъда и забавна, че имам чувство за хумор и че евентуално бих присъствала добре и в комедийна роля. И “Мен не ме мислете” ми даде и тази възможност по някакъв начин.

Сега ни е толкова забавно на всички. Умираме от смях по време на снимките. Има атмосфера и това, че самата история е много готина, носи адски приятно усещане и ти е хубаво да ходиш на работа, въпреки че снимаш по 12 часа, че си изморен,  че всеки ден ставаш в 5:30-6:00. Обаче то наистина ти носи много смисъл. 

Вълнувам се, че ще се излъчва по телевизията. Историята е такава, че много от зрителите ще могат да се идентифицират и някои ситуации ще им се сторят супер познати. Проблемите, пред които персонажите се изправят, са такива, за които със сигурност може да си помислиш “Леле, това и на мен ми се е случвало и е супер неприятно”. Много сладка и човешка е тази история. 

Научихте ли нещо ново за себе си, откакто вече сте в ролята на родител и откакто сте в ролята на Яна?

Научих, че жените могат да се справят с всичко. Просто нашите мозъци и сърца - защото без сърце си за никъде, явно са устроени по друг начин, така че да можеш да се справиш с всичко и да жонглираш умело в цялото си ежедневие. 

Имам чувството, че това жените много добре го умеем. Хем да отидеш на работа, да си там на 100%, да си я вършиш като хората и колегите ти да са доволни от теб. След това да се върнеш и да изключиш всичко, за да си бъдеш вкъщи отново със стопроцентово присъствие - да си играеш с детето, да си обърнеш внимание на мъжа, пък ако можеш и да сготвиш, вече ще е супер, макар че аз напоследък с това не мога да се похваля. 

Просто не ми стигат 24-те часа. Едвам се оправям, но, слава богу, имам помощ и от родителите ми и от Владо (Владимир Зомбори, партньор на Весела и баща на Йоана, бел.ред.), който се справя страхотно в мое отсъствие, и от тази жена, за която вече споменах, и горе-долу се оправяме. Виждам, че Йоана се чувства добре, но със сигурност ѝ липсвам.

И да се върна на въпроса. Научих, че ако поискам и ми е важно, мога да се справя с всичко, което ми се наложи. Още повече ако е такова удоволствие като “Мен не ме мислете”. Защото аз не се чувствам, че ходя на работа. Едва ли не отивам на снимки, за да си почина.

 Разбираме го идеално. Много майки са така, като се върнат след майчинство: “Отивам на работа да си почина”.

Точно така е. Просто виждам, че ако имаш мотивацията, желанието и удоволствието да правиш нещо, тогава ще се справиш със сигурност.


"Мен не ме мислете" започва в ефира на bTV na 24 февруари (четвъртък) от 20:00 часа. В ролите ще видим Весела Бабинова, Рушен Видинлиев, Дария Симеонова, Иван Юруков, Деян Ангелов, Ирина Митева, Любомира Башева, Владимир Люцканов и др.

“Само аз ли не се справям” е въпрос, който си задават много майки, когато животът с деца се окаже не съвсем като в съвършен майчински Инстаграм профил, издържан в пастелни тонове и с минималистичен дизайн. 

Преди време решихме да отворим темата за гнева и яростта, които много майки изпитват всекидневно, похлупени под безброй очаквания от околните и неглижиране на собствените нужди. 

Днешният текст е от наша читателка, която предпочита да запази анонимност, за да може да сподели спокойно - без да се срамува - че не се справя. И освен че усеща как не се справя, чувства, че едва ли не е единствената, на която майчинството никак не ѝ се получава спокойно и щастливо.

Ние можем да я уверим, че изобщо не е сама и че всичко, което се случва с нея, е напълно нормално. В следващи текстове ще се опитаме да изясним причините, поради които всичко това се случва и, евентуално, как можем да го овладеем. А сега ще се радваме да чуем и вашия опит и съвет.


Реших да ви пиша провокирана от статията за гнева на майката. Стоя и си роня крокодилски сълзи. Гневна съм, толкова много и постоянно, и то на най-съкровеното нещо, което съм създала – сина ни. Прекрасно русокосо и синеоко, почти 4-годишно, вечно недоволно детенце. 

Причините

Преди година имах ужасно преживяване с онкологично заболяване, което психически и емоционално ме тормози и сега. Вследствие на бруталното лечение и ужаса ми, че умирам на 29 години и че прекрасното ми дете няма да ме помни, а вечно ще е "онова момченце, дето майка му умря от рак, бе, сещаш ли се, много малък беше още", допуснах ужасни грешки във възпитанието му.

И вече не мога да се справя вече с него. Той крещи, аз крещя и се чувствам най-лошата майка. Той се тръшка и отказва тотално да приеме каквото и да е, щом е казано от мен. Иска да играем нонстоп, а аз просто искам да почина малко след всичкото оцеляване през деня и домакински простотии вечерта. 

Всички са перфектни

А другите майки около мен са едни такива роботизирани – хем красиви, хем здрави, децата им ангелчета, с които играят и се смеят цяла вечер. Къде бъркам аз?

Баща ми, в паниката си, че трябва да бъда спокойна, постоянно ме залива с констатации: “Изпуснала си го, изпуснала си го, какво ще го правиш това момче, като стане мъж – ще те пребива ли?!”

Тук си признавам, че тогава вече усетих, че нещата хич не са добре. Позволявам си да крещя по детето и всичко става все по-гадно, защото аз се чувствам хиляди пъти по-виновна. 

Как го правят другите

С тези мисли и с поетите доста повече ангажименти около отглеждането на дете, както и безумните очаквания - кухнята да свети, да има сто неща за ядене, нищо че синът ми не яде, просто НЕ ЯДЕ, и какво ли още не – всичко ме тормози още повече.

За щастие, имам най-прекрасния, борбен и подкрепящ съпруг, който изключително много се грижи за нас. Само че продължавам да се чувствам, че не се справям. 

Не знам как го правят другите…

Но това е – споделен грях, половин грях.

В последната година и половина на всички ни се случва да правим неща онлайн с по едно, две, три или колкото имаме деца на гърба си. Работим, учим, пазаруваме, плащаме сметки - каквото трябва. Истината е, че за повечето родители това жонглиране между професионален и личен живот е нещо напълно естествено с пандемия или без пандемия.

За едно интервю за работа в 5 нива, хванали я във всевъзможни ситуации, ни разказва Ива Нинова. Забавлявахме се много с нейния разказ, разпознахме се даже в някои случки и ѝ стискаме палци сериозният подбор и множеството етапи да са си заслужавали и накрая да ѝ предложат исканата от нея позиция.


Блаженството на майчинството е към своя край. Сатурн и Марс се сляха в едно, Луната влезе в Скорпион, Вселената замря за миг, защото детето го приеха в ясла. Ха! Вие изобщо представяте ли си!

Приеха го, а аз, бодра, наспала се и с вяра в светлите бъднини (как не), започнах да си търся нова работа. Дори съм намерила чудесен работодател, който има позиция като за мен. Обаче!

Заминаваме на почивка на планина, за да дишат децата чист въздух на воля, и конкретното, прието в ясла дете, се разболява. Хоспитализират ни в близкия голям град, да не кажа - столичен, на комуникативно място на 450 километра от дома ни.

Първо ниво

Насред тревога, абокати и вливащ се антибиотик, телефонът ми звъни - непознат номер. Работодателят (да го наричаме “Р”) е. Удобно ли било да говоря. Ми, не, изобщо не е, аз, реално, даже не съм сигурна коя вселена обитавам в момента, но впрягам цялата си енергия, за да не звуча истерично и неадекватно.

Ще извъртя нещата, казвам си - ето, аз съм в напрегната среда, динамична дори, но ВЪПРЕКИ ТОВА съм способна да кажа 4 изречения като грамотен човек и даже финтирам всички звуци наоколо. “Р” твърди, че му било много приятно и предлага да организираме истинско интервю. Слава Богу - дистанционно, защото, нали си спомняте, хоспитализирани сме в друг град. Су-пер! Минах първо ниво.

Второ ниво

За второ ниво оставаме в София, защото решаваме, че е добре детето да има ден-два въздух и да сме сигурни, че нещата са напълно под контрол. Приютени сме и най-симпатичната 12-годишна девойка ми предоставя стаята си, за да имам тихо място за интервюто.

Представете си стая на умно и добро дете на 12 с обсесия по Хари Потър. Книги, магически предмети, лични рисунки (доста добри, между другото) и розови, блестящи ресни вместо завеси, а на фона на всичко това - аз, обясняваща със спокоен глас какъв супер як професионалист съм. Добре, че човекът насреща се оказва свеж и ме успокоява с “А, спокойно, с този Covid какви неща съм видял, с Хари Потър не можете да ме впечатлите”. Минавам на трето ниво.

Трето ниво

То е скучно - вече сме у дома, всички са здрави, мъжът ми гледа децата, аз имам стая - цяла стая, за да си действам. Вярно, трето ниво всъщност е тест с продължителност от 3 часа, в които аз наистина трябва да се съсредоточа, докато урагани беснеят в другата стая и се блъскат във вратата с писъци “Мамо, МАМО, къде си, мамо, няма ли да дойдеш, МАМО”. Но това няма какво да ви го обяснявам - всички сме предприемали авантюри като например да си измием зъбите, докато децата не са заспали, знаете как е.

Четвърто ниво

Четвърто ниво представлява разговор с две дами, упражняващи моята професия. Сериозно ще бъде, демек. Но можете ли да познаете кой има час за зъболекар точно, ама непосредствено, преди интервюто? Точно така.

Ставам от зъболекарския стол, закарвам се до вкъщи, сядам пред таблета. Половината ми лице, разбира се, липсва. Не си усещам езика, устните, даже ухото ми е някак странно изтръпнало. Няма проблеми, може пък да помогне за британски акцент.

Те ме питат важни неща, аз отговарям и се опитвам да игнорирам онази част от мозъка ми, която упорито шепне в изтръпналото ухо: “Сега, ако се усмихнеш, ще приличаш ли на Жокера, Ива?” и “Не се произнася “шъшпишъш” (suspicious), Ива!!”. Oh, well, или, както се казва във Варна, коту й - такоз.

Пето ниво

Пето (и последно) ниво се случва в петък, 13-ти. “Малко фаталничко, ма нищо”. Аз решавам, с категоричността на млада майка, която твърди, че *нейното* дете *никога* няма да прави *така*, че това няма да ме събори. Аз съм камък, аз съм скала, аз съм подпорна стена на Алепу.

И понеже съм рационален човек, който грам не се вълнува от фаталности, си уговарям среща няколко часа преди интервюто. Какво толкова може да стане? Само няколко неща:

  • 1. да се наложи да отида с детето, за което вече ви разказах - на календарна възраст малко над година и половина;
  • 2. да се забавя толкова, че да трябва да преминавам през пешеходната, а и част от категорично непешеходната зона на града в галоп с елементи троен аксел;
  • 3. да правя вуду-ритуал в движение с едничката молба да не ми сложат скоба на колата, защото съвсем наистина съм просрочила третия час на Синята зона…

Такива неща. Стигам обаче, скоба няма, имам 50 минути до интервюто. "Ха-Ха", смея се в лицето на риска. Който в миг ми се изсмива обратно, защото, разбира се, е петък следобед и градът тъне в протяжен мързел и задръстване.

Паркирам пред дома си 10 минути преди часа на интервюто. Влитам, предавам детето на баща му, обличам първата не-тениска, която виждат очите ми и включвам таблета. Не мога да дишам, червена съм като… абе много съм червена, НО СЪМ ТАМ. Отделям секунда да благодаря, че всичко се случва онлайн, защото, да си го кажем - по скалата от Одри Хепбърн до дюнерджия, в този миг аз стоя категорично в грешната половина, подвиквайки “С повече люто!”.

Интервюто

Интервюто върви, въпроси свистят, аз все пак съм ведра и убедителна. И тогава, от нищото, разговорът се обръща към небрежни теми и аз чувам “А Вие някога попадала ли сте в по-особена ситуация в процеса на подбор? Нещо, как да кажа, нетипично, извън стандартното?”

Същността ми си поема въздух, за да изплюе някое саркастично коментарче, защото, все пак - това съм аз и иначе ще се пръсна. За радост, с годините съм възпитала и по-улегнала версия на себе си, която отговаря с лека усмивка: “Имало е, разбира се, различни нива на професионализъм и навлизане в личното пространство, но нищо извън познатите модели”. Ама нищичко. Стандартна история

"Кога ще дават детските?" - фундаментален въпрос във всяка майчински Фейсбук група.

Във видео подкаста ни "Да оцелееш като родител" днес говорим с експерт счетоводител, за да разберем как точно се формира сумата, която ще получаваме през майчинството. И още: на какво имаме право преди и след него и какви са критериите за получаване на детски надбавки и други помощи.

Камелия Калайджиева, собственик на счетоводна къща Fourmate, беше така добра да отговори на всички наши въпроси.

Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.

cross