fbpx

Здравейте, ние сме Красимира и Елисавета от Майко Мила и в следващите така трудни месеци ще търсим вашата подкрепа по всякакъв начин, за да довършим дома на Оле Мале

Ние стоим зад каузата Оле Мале – социално предприятие, създадено през 2016 г., което дава възможност на майки на деца с увреждания да работят и да печелят от труда си, за да бъдат независими и пълноценни личности. 

Инициативата ни стартира с малък коледен базар и за много кратко време се разви до десетки участия в страната и чужбина, организиране на собствени базари, присъствие на вътрешни корпоративни събития. 

Само за две години мащабите на дейността на фондацията многократно надвишиха капацитета на малкото подземно помещения, в което служителите ни работеха и складираха продуктите на майките. Наложи се да потърсим решение на проблема, въпреки че не разполагахме със средства. Разчитахме на помощта на партньорите ни през годините. 

През 2019 г. Софийска столична община и община Лозенец отпуснаха на фондацията техен имот за безвъзмездно ползване. Имота получихме в катастрофално състояние и напълно непригоден за обитаване, но бяхме много щастливи, защото това беше първата реална възможност да имаме собствено място, както и да докажем, че можем да го подобрим в името на каузата ни и на обществения интерес. 

Благодарение на партньорите ни успяхме да внесем елементарни подобрения, абсолютно необходими за съществуването и функционирането на сградата и на каузата, тъй като ние сме напълно зависими от тази сграда – чисто нов покрив, за да спрем постоянните течове, и нови прозорци, както и да ремонтираме втория етаж, който беше с напълно мухлясали стени и пропаднал от течове таван.

Сега ни предстои да оправим последния етаж, за да може сградата да функционира напълно и да се отоплява по-лесно, тъй като последната година доста се намръзнахме там през зимния сезон.

С нас на финалната права са прекрасните хора от „Един Процент Промяна“, които ще ни ударят едно рамо в нашата мисия да дадем живот на един напълно изоставен общински имот, бивш партиен клуб, за който никой никога досега не е полагал никаква грижа.

С тяхна помощ ще го превърнем в прелестно и приветливо място, което изпълнява прекрасна социална функция. Много е важно да отбележим, че всички средства, събрани чрез платформата на "Един Процент Промяна" се разпределят директно към екипа, който ще извършва ремонта.

Надяваме се на вашата помощ и подкрепа, за да възстановим отвътре сградата, така че да може тя да функционира в пълния си капацитет като складово помещение за продуктите на майките на деца с увреждания, помещения, подходящи за доброволчески труд, където всеки може да дойде и да помага на служителите на фондацията, офисна част, която да обслужва администрирането на цялата дейност, помещение за обучения и елементарни санитарни условия.

Моля, помогнете ни да превърнем тази къща в първото по рода си средище за обмяна на опит, споделяне на умения, обучения и идеи между хората, работещи в едно от малкото български социални предприятия с ефективна дейност и реална полза – както за тези, заради които е създадено, така и за реалните потребители на дейността му. Дарете средства в кампанията на „Един Процент Промяна“.

С уважение и благодарност,
Елисавета и Красимира, основатели на Фондация „Майко Мила“

Гергана Миланова, която ни разказа за пълното щастие с две деца, куче и котка на 80 кв. м и ни спука от смях с Риба в изпитателен срок или когато майка ти е HR и вкъщи (още духовити текстове от Гери – тук), днес отново е в Майко Мила! този път с трагикомичен разказ за проклятието "Майстор да ти влезе вкъщи!" И положението действително е майко мила...


Действие първо. 

Купуваме жилище. Ние с моя мъж по-лесно избираме апартамент, отколкото паста за зъби, ама нейсе. Харесахме го, видяхме го веднъж и си казахме “Е, те т'ва е!“ и толкоз. Брокерът само дето не припадна от учудване, щото, човекът е свикнал хората да ходят на огледи поне пет пъти, още пет да се чуят по телефона да уточнят разни неуточнени въпроси, да ги заведе на още 15 огледа в 10 различни района и едва тогава – евентуално, но не съвсем сигурно – да стигне до сделка. Пита ни, пита ни – сигурни ли сме, не сме ли; ние категорично му обявихме да подготвя документите и отидохме на пазар. Пастата за зъби ни е свършила, а както вече споменахме, нея я избираме камара време (така, де, здравето на зъбите не е за пренебрегване и си изисква време за правилната грижа).

И така, жилището е наше и идва онзи специален, направо сакрален момент да изберем майстори, които да превърнат кутийките груба замазка в стаи, готови за обзавеждане. Значи, това с избирането, да ви кажа, не е точно така. Те, майсторите, са по-кът и от познаващите ясновидки. И в двата случая обаче, си е въпрос на късмет това, за което си му платил, да вземе да излезе и истина. 

Близки приятели ни препоръчват горещо една бригада, която има за бригадир едно младичко момче – бил най-добрият в цяла София, даже в цяла България и е жив късмет, че таман приключва някакъв обект и после може да ни „вземе“. Бързаме да се видим с него, бързаме да уточним парите, бързаме да ги предвидим на ръка и още повече бързаме да му ги дадем, защото той е много зает и много бърза, понеже е много търсен, ама нали са ни препоръчали приятели (да, нас са ни препоръчали, щото той на всеки не работи), та хайде, ще ни вземе. Разбираме се да почне на 15 септември и разписваме договор, както и разписка за капарото. Хаирлия да е!

Действие второ.

Това с 15 септември някак си не е много удобно, защото той, майсторът, па и бригадата му, са много заети, ама нали са ни препоръчали приятели, от тях да мине на 16-ти ще започнат. 100%!

На 16-ти направихме списък с нужните материали – той се правел в деня на започване, не по-рано (против уроки и за всеки случай), та направихме списъка и си заминаха по живо, по здраво. Ние с половинката запалихме с мръсна газ да поръчваме нещата от списъка. Малее, нашето семейно гнезденце, пу пу пу...

Чуваме се с бригадирчето седмица по-късно, понеже те така и не демонстрират свободно време да се явят на работа, въпреки че материалите седят и ги чакат. Спешен обект им излезнал, за приятели, препоръчани от други приятели – изобщо, нека проявим разбиране, те от другата седмица са при нас денонощно! 

На следващата седмица работиха два пъти. Веднъж в понеделник за два часа и после в петък за още два часа. Иначе, какво, почти цялата седмица при нас са били!

В третата седмица, честно казано, времето изобщо не беше да се работи – то едно валежно, мрачно, как да стане човек и да иде някъде да маже стени. И хладно, вируси се хващат, простива се... Обещаха, че ще дойдат следващата седмица.

В седмица 4 дойдоха отново два пъти. Вече като дни не ги помня, обаче единият ден в 11:00 часа майсторът ме увери, че пътува натам, а пък като се чухме в 15:30, вече пътуваха в обратна посока, защото са много натоварени и им излезнал един спешен обект на приятели, препоръчани от друти приятели, дето техни приятели говорили с бригадира. Ама много спешно, за два дни ще го оправят тоя обект и пак ще са само при нас. 

Мен вече ме хващат дивите и вдигам тона, че тая няма как да стане така, имаме договор, дали сме 4-цифрено капаро и никак не ми се иска да проявявам толкова много разбиране, защото и аз съм много заета, и мъжът ми е много зает, и всички сме много заети, ама въпреки това ходим всеки, забележете, ВСЕКИ ден на работа, между понеделник и петък, и изобщо нямаме време да забележим днеска сряда ли е, петък ли е, вали ли, духа ли, или се спукало да пече!

Междувременно календарът учудващо чукна 15 октомври и нашите майстори ни увериха, че от 16-и започват само при нас. Цели три дни идваха, мазаха стените, направиха нов списък с материали и ни пратиха да поръчваме баните – „стените стават за два дни, ама виж баните...“. 

Аз тихо скърцам със зъби, че тия два дни за стените ги слушаме цял месец, ама и без това е мъка с намирането на читави майстори, усмихвам се и си стискаме ръцете, че отиваме за бани. 

Ние с мъжа ми, понеже избираме плочки по-лесно, отколкото купуваме моркови от пазара (много мразя ония моркови, дето нямат вкус на нищо), пердашим с колата до съответните магазини, харесваме два дизайна, правим проекти, плащаме и звъним на майсторите, че плочки, лепила и т.н., ще бъдат доставени след три дни, когато ни уверяват, че ще са там. 

Еееех, блаженство! Децата са щастливи, че ще имат нова детска стая, в която, за разнообразие, освен място за сън, ще има и място за игра; двамата с любимия чертаем светли планове за вино на терасата – идилия!

Нашата бригада продължи да оглажда стените – не е шега работа това, а на нашето ядосано дивене как може месец и половина да не смогнат да приключат едно шпакловане, та да стигнем до боядисване най-сетне, ни обясниха настойчиво, че просто са много заети, но от 15 ноември вече са само при нас, стените ще ги приключат за два дни, а всички купени материали, барабар с прясно доставените бани, ще бъдат употребени по предназначение и в срок. 

Действие трето. 

Нашият бригадир изчезна за седмица. После се появи, ама явно разговорът на високо ниво (сопрановият ми гласец явно е подскочил в няколко височини едновременно) го е накарал да изплюе камъчето, че той, реално погледнато, бригада, всъщност, няма вече. Плочкаджията му бил най-добрият в околията, ама имал малък проблем – много пиел. И като взел парите за труда, дето трябва да положи, отишъл да полее за наше здраве новото жилище... И от месец го нямало никъде. Вероятно е открил алтернативна вселена, в която да се черпи за наше здраве, докато не изпие и последната стотинка за предстоящия труд.

Младежът специалист по стените заминал за Германия, защото „там плащат хората, не си играят“, и изобщо е забравил, че е поел от два месеца обект, на който „за два дни“ е щял стени да прави. 

За всеки от останалите имаше подобно съвсем разумно и логично обяснение по повод това къдЯ са изчезнали тия хора. Естествено, увери ни, че от 15 декември е само при нас, стените за два дни ги е направил, а после плочки и туй-онуй е лесна работа и няма страшно, ние до края на януари 100% ще сме влезнали да си обзавеждаме. 

Благодарна съм на мама, че ме е научила да броя до 10, преди да кажа нещо. Жалко, че в този момент изобщо не можех да си спомня цифрата на кое, мамка му, число, трябва да дойде след ЕДНО. Сигурна съм, че казах много, защото господин бригадирчето си отваряше и затваряше устата като риба на сухо, но от нея не помня да е успял да излезе звук. 

Разбрахме се, че тази няма как да я бъде, напомнихме за неустойката в договора и си стиснахме ръцете, че ще ни даде разбивка за свършения според него труд, а остатъка от парите ще си ни ги върне (възможно е да съм споменала алтернативни начини за събиране на тези пари, ако реши да изчезне, ама няма как да съм сигурна – твърде умопомрачително бясна бях). Беше 18-и. НОЕМВРИ. Обеща, че най-късно на следващия ден ще имаме разчета и парите ще ги върне до седмица. 

На 20-и му напомних да прати отчета.

На 24-и му напомних, че до 30-и чакам парите. 

И се сдобих с три съобщения, че е много натоварен, но до 23:00 часа на текущия ден непременно ще е пратил поне отчета. Това беше на 20-и. И после на 24-и.

Мога да хвана бас, че до 15 декември, евентуално, може би ще получа отчет. Той пък може да се хване на бас, че дотогава ще имам парите обратно, даже без отчета. 

Между другото, днес се видяхме с един майстор, когото ни препоръчаха едни приятели. Те ни били препоръчали и той затова се съгласил. Влезе в апартамента, огледа и каза: „Май ще прайм стени, а... Ама за два дена сме ги дигналЕ, нЕма се плашите...“

Мамо, ПОМООООЩ!!!

cross