Нели Трифонова отново ни изпрати текст, от който ни стана малко тъжно, но и някак мило... В него има още повече мъдрост, емоции и признание. Насладете му се!
Наскоро с дъщеря ми се возихме в метрото. Срещу нас седнаха две жени и малко момиче между тях. От половин поглед се виждаше, че са баба, майка и дъщеря. И трите имаха къдрави коси. И трите имаха еднакви усмивки. Еднакви заоблени рамене. Еднакви тънки пръсти. Еднакво бяха кръстосали крака. Но отвъд видимите, физически прилики, имаше и нещо друго. Някаква светлина, излъчване, вибрация, която и трите носеха. Някаква видимо-невидима връзка, която ги обвързваше, привързваше, задържаше заедно. Момичето се закачаше ту с майка си, ту с баба си. Шегуваха се, смееха се. В очите им имаше обич, в жестовете им – доверие, в усмивките им – искреност. Трудно откъсвах очи от тях, толкова приятно беше да ги наблюдавам.
Погледнах моето дете в количката до мен. Детето, което толкова исках и обичам. Погледнах празната седалка от другата ми страна. Там трябваше да стои моята майка.
Загубих майка си, когато бях много малка, едва на 5 години. Тази загуба ми взе време и ми даде време. Взе ми времето с моята майка. Времето за прегръдки, за смях, за скарване и сдобряване, за утеха, за порастване, за приказки, за истории, за присъствие, за споделяне, за „Ти като беше малка…“ Не знам каква реално щеше да е връзката с моята майка в съзнателните ми години, но загубата най-вече ми взе възможността да го разбера. Понеже се случи рано и толкова отдавна, тя също така ми даде време. Време да скърбя, да чувствам всичко, което може да се чувства, да го обмислям, да си задам хиляди въпроси, да намеря някои (възможни) отговори, да говоря за това, да мълча за това, после пак да говоря за това и в крайна сметка да го (пре)живея както и колкото мога.
Но времето никога не стига и ето, че в навечерието на моето майчинство, липсата се усещаше по-болезнена от всякога. Как се ставаше майка, когато ти не си имала майка? Ще знам ли как да прегърна детето си? Как да го успокоя? Как да го нахраня? Как да го приспя? Ще знам ли как да бъда майка? Тези неща ги няма по книгите, защото те не могат да се опишат или обяснят, а само да се почувстват и после да се предадат нататък. Може би все пак ги имах в себе си. Може би се бяха закодирали в мен за тези 5 години заедно, които ни бяха дадени. Може би ще съм майка точно както тя ми е била майка.
Дъщеря ми се роди. Държах малкото ѝ топло телце, което дишаше леко. Гледах полупрозрачните клепки, малкото носле, розовите устни. Ако беше жива, мамо, първо на теб щях да се обадя и да ти кажа:
Взирах се в детето си и се чудех дали преди повече от 30 години аз съм била нея, тя е била мен. Дали се е надвесвала така над леглото ми. Дали ме е притискала така до гърдите си. Дали ме е люляла, за да заспя, или просто, за да ме успокои. Дали ми е пяла тази, същата приспивна песен. Представях си, че е било точно така. Може би сега съм майка точно както тя ми е била майка.
Детето ми растеше и имаше нови въпроси, нови преживявания, нови неща за споделяне. А нея я нямаше, за да ѝ ги споделя.
„Ало, мамо, тя се усмихна днес за първи път, знаеш ли!“
„Ало, мамо, тя каза първата си думичка! Аз кога казах първата си думичка, мамо? Каква беше?“
„Ало, мамо, пращам ти видео как проходи! Нали и аз на толкова съм проходила?“
„Ало, мамо, виж я, май очите ѝ са точно като твоите!“
„Ало, мамо, много съм изморена, не съм спала няколко дни…“
Ало, мамо, много искам да знам, че мога да ти звънна и в 3 през нощта, защото не знам какво да правя. Всичко го пише по книгите, мамо, по статиите в интернет, по форумите. Всичко го има някъде записано, обяснено, разчертано, но аз много искам да знам, мамо, ти какво мислиш, ти какво си направила, ти как си се справила.
Понякога, когато видя отражението си в огледалото или пък сянката си, докато се грижа за дъщеря ми. Понякога, когато ѝ приготвям закуската. Понякога, когато чуя собствения си глас, докато ѝ казвам „Тук съм, всичко е наред!“ или дори докато ѝ се карам, ми се струва, че някъде зад мен наднича мама. Че е сложила ръка на рамото ми. Че движи ръката ми. Че моята ръка е нейната ръка. Че моят глас е нейният глас. Може би все пак наистина съм майка точно както тя ми е била майка.
Още не сме свършили, скрол надолу
А може би с майка ми щяхме да сме малко или много различни. Може би много неща бих направила по друг начин, по моя начин. За много неща не бихме се съгласили. За някои неща дори бихме се скарали. Може би в крайна сметка щях да съм майка не както тя ми е била майка. Но искам да вярвам, че пак щях да мога да я потърся в 3 през нощта. Точно както моето дете знае, че мама винаги е там и мама винаги ще се отзове.
първо на теб щях да се обадя да ти кажа: „Имаш внучка!“ На мен се пада сега да те разкажа, да те измисля малко дори. Да ви „свържа”. Да свържа детето си с теб, но и с всички преди теб. Да почувствам и предам нататък онова, което го няма по книгите, защото то не може да се опише или обясни. Може би го имам в себе си. Може би се е закодирало в мен за тези 5 години заедно.
Представям си как седалката до мен не е празна. Представям си ни трите в метрото. Аз, мама и моето дете. И трите имаме еднакви усмивки. Еднакви заоблени рамене. Еднакви тънки пръсти. Еднакво сме кръстосали крака. И трите носим една обща светлина, излъчване, вибрация. Тази видимо-невидима връзка, която ни обвързва, привързва, задържа заедно. Шегуваме се, смеем се. Между нас има обич, доверие и искреност. Дори в различията ни. Трудно откъсвам очи от нас, толкова ми е приятно да ни наблюдавам.
Нашата читателка Нели Трифонова вече ни е писала с разсъжденията си за бебешкия сън. Може да си припомните статията ѝ за 10-те неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, за да ги знаете поне вие... Евентуално в аванс. Този път тя предлага друга посока на мисълта, свързана с повсеместния бич: ТРЕВОЖНОСТТА!
Нали се сещате как, като усетите някакво неразположение, което е ново или необичайно за вас, ако решите да потърсите в Google какви биха могли да са причините, в крайна сметка винаги излиза, че вероятно имате рак. Ако не се сещате, т.е. не ви се е случвало, браво, спестили сте си много, напълно излишни тревоги!
Като тийнейджър, а после и в 20-те ми години обаче, на мен ми се случваше сравнително често. За щастие, с порастването и помъдряването се научих, че всяко едно неразположение може да има множество други сравнително безобидни причини и че това, че трети ден ме боли глава не значи, че ще умирам (да, да, преди това необичайното няколкодневно главоболие несъмнено се дължеше на тумор в мозъка).
Когато родих обаче, тази мъдрост сякаш се изпари от мозъка ми (както и много други неща за жалост). Всъщност, ако трябва да съм искрена, тя се изпари още като забременях. Та, още тогава сигурно бях направила минимум 74 търсения в Google, започващи с въпроса „Нормално ли е…“, а след раждането бройката експоненциално нарасна.
Лошото е, че и при бебетата повечето неща могат да са от съвсем безобидни до симптом на някое сериозно заболяване. Второто лошо е, че започнеш ли да четеш за диагнози, алгоритъмът те „закача“ и неминуемо в социалните мрежи започват да ти излизат все повече и повече публикации, които сякаш се опитват да те убедят, че на бебето ти му има нещо, защото например: хълца, киха и се лигави (и трите – нормални неща при едно здраво бебе, но и потенциални „симптоми“ на рефлукс).
Веднъж попаднал в този водовъртеж, излизането от него е доста трудно. Така прекарах няколко месеца, в които постоянно се тревожех, че на бебето ми му има едно или друго, кое от кое по-страшно.
Тук трябва да вметна, че известно количество тревожност у родителя, а и у човека въобще, е напълно нормално и очаквано, дори здравословно. Умерено тревожният (бъдещ) родител се подготвя по-добре за новата си роля и е достатъчно „нащрек“, за да забележи, ако с детето му се случва нещо, което действително изисква преглед или лечение. Проблем има, когато тази тревожност излиза извън пределите на нормалното и започне обективно да пречи в ежедневието.
Трябва да призная, че при мен нещата неусетно бяха тръгнали именно в тази посока. Хубавото е, че в моя живот, когато наближа някаква крайност, сякаш Вселената започва да ми праща, всъщност направо да ме бомбардира със „знаци“ от всички посоки, които да ми помогнат да се върна в някаква нормалност. Лошото е, че когато си влязъл в този водовъртеж, за който вече споменах, понякога отнема малко време да забележиш въпросните знаци. В крайна сметка, това, което все пак успя да достигне до съзнанието ми, беше следната истина: свръхтревожният родител в общия случай отглежда свръхтревожно дете. Това в контекста на здравето обикновено означава: родител хипохондрик = дете хипохондрик. Та, след като го осмислих, си зададох следния простичък въпрос: Искам ли някой ден детето ми да търси в Google в 3 през нощта „Защо ми трепти левият клепач и умирам ли?“ Не исках. Трябваше значи и аз да спра да го правя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, като си достигнал едно определено ниво, може да е малко по-трудно просто да спреш (пак връщам към водовъртежа). Ето защо си изградих и нещо като чеклист, през който да минавам всеки път, когато усетя, че отново ме наляга тревога за здравето на бебето. Споделям го за всеки тревожен родител, който има нужда, с уточнението, че разбира се, той работи за мен и не е задължително да работи по същия начин за друг човек. Ето го:
Иначе казано: Храни ли се нормално и наддава ли нормално? Има ли нужното количество мокри и наакани пелени за денонощие? Спи ли както обикновено (с уговорката, че сънят на бебетата търпи постоянни промени през първата година, че и след това)? И изобщо, държи ли се по обичайния за себе си начин (пак с уговорката, че бебетата минават все пак през неща като скокове в растежа, регресии, колики, зъби и т.н и, както всеки родител знае, далеч не можем да очакваме да са винаги в настроение)?
За да има смисъл от този въпрос, трябва да си отговорим на него честно. Защото „Да, бебето не се чувства добре, защото пръцка малко и днес кихна три пъти“ не е адекватен отговор. Повярвайте ми, ако бебето ви не се чувства добре, ще го разберете. Въпрос на оцеляването му е то да ви го покаже. Дълго време си мислех, че бебето ми има рефлукс (защото, както писах по-горе, хълцаше, кихаше и се лигавеше), докато в един момент не получи наистина рефлукс и точно тогава разбрах, че състоянието не може да се сбърка, ако е реално.
В моя случай това е бащата или приятели с (малки) деца. Понякога, когато сме много „във филма“, може да се окаже, че критичното ни мислене не е чак толкова критично. Много хора биха казали тук, че всъщност най-важна е майчината интуиция, само че като те тресе тревожност, майчината „интуиция“ обикновено крещи постоянно, че нещо не е наред. Та, едно малко по-безпристрастно странично мнение може да помогне понякога да се отрезвиш. Всъщност на мен често дори да задам въпроса (който понякога звучи доста нелепо, изказан на глас, всъщност), ми е достатъчно.
В крайна сметка, когато става въпрос за (потенциални) медицински състояния, ако съм минала през горните точки и все още имам някакви притеснения, обсъждам ги с лекар. Ключовото тук обаче е наистина да имаме доверие в лекаря, защото иначе се започва едно безкрайно търсене на второ, трето и пето мнение, които в много случаи само ни объркват още повече. Не казвам, че не трябва да се търси второ мнение при нужда, но има случаи, в които може да се избегне, ако имаме достатъчно доверие на лекаря си.
Съществуват реални фактори, които увеличават родителската тревожност и парадоксално, те са точно нещата, които неминуемо съпътстват родителския живот. Умората, претоварването (във всеки смисъл), изолацията. Затова е добре, доколкото е възможно, да се погрижим и за себе си. От личен опит знам колко е трудно това всъщност, но пък хубавото е, че всяко малко нещо, което успокоява нервната ни система, се брои. В моя случай например – да изляза малко на балкона, да си направя чаша чай, да си взема душ… Вероятно звучи клиширано, но тези малки „почивки“ пълнят чашата ни и помагат да презаредим. Е, и психотерапията не е лоша идея, когато нещата отиват на тотално изпушване.
Нещото, което обаче на мен ми помогна най-много, беше значително да намаля четенето в социалните мрежи по теми, свързани с болести и състояния при бебетата. Както споменах в началото, алгоритъмът ме беше закачил яко и в някакъв момент виждах само такъв тип публикации. Хубавото е, че когато човек целенасочено избягва този тип съдържание (да го гледа, да реагира на него, да коментира), социалните мрежи скоро спират да му го предлагат. Трябва обаче за известно време да се прояви воля, за да се „пренастрои“ алгоритъмът. А най-добре човек изобщо да си намали времето в социалните мрежи, но това все още не съм го постигнала.
Разбира се, аз все още се тревожа за различни неща и понякога получавам „факсове“. Което, пак казвам, до някаква степен е нормално. А ако сме склонни да сме по-тревожни и по принцип, е нещо, от което едва ли можем да се „излекуваме“ напълно и завинаги. Ако обаче сме малко по-осъзнати за него, може все пак да държим юздите, за да не си създадем малки тревожни копия. Или поне на това се надявам аз.
Майката е голяма работа – тя е притегателният център за семейството, ядрото и същността. Тя е жената, която може всичко и в същото време не е свръхчовек. Тя търпи, но е и непримирима. Способна е, но има и лимит на силите. Без нея сме за никъде, а тя самата понякога не знае къде се намира.
Майката е избрана от природата да износва живота, да го запазва и да го появява с цената на много лична болка и тежест. Тя е избрана и от стилистиката на редица езици като протагонист в клетвите и псувните. И въпреки това образът ѝ е основно свързан със символиката за святост.
Събрахме няколко майки, за да измерим през личните им истории колко мощ носи в себе си тази юнашка жена. Направихме място и за слабостта ѝ, за страховете и тревогите ѝ. Върнахме се и назад през вековете, за да погледнем в очите на нашите прабаби. Но преди да застанем лице в лице със симптомите на една майка, се обръщаме към нейната функция, изобразена в числа.
Средната възраст, на която българката става майка за първи път, според данни на НСИ от 2024 година, е 27,6 години. А средната възраст на всички майки (при всички раждания, а не само за първите раждания) е 29,1 години.
За 2024 г. НСИ посочва общо 53 428 живородени деца в страната.
На 1000 души се падат по 14,6 починали жени през 2024-а. При децата този коефициент за смъртност е 4,5 деца на 1000 живородени. За сравнение – на 1000 души население в Европейския съюз се падат по около 10,8 починали според последните налични данни на Евростат от 2023 г., публикувани през 2024 г. При децата коефициентът на детска смъртност в Европейския съюз е около 3,3 починали деца на 1000 живородени.
Средното население на България според последните данни на НСИ от 2024-а е 6 441 421. От тях мъжете са 3 096 419, а жените – 3 345 002.
Числата вършат работа за цифровото измерение, но не достигат до същността на човека, нито предлагат щрихи на облика му. За да се въвлечем заедно в душевността на българската майка, влизаме в машината на времето с проф. Маргарита Карамихова, етнолог и бивш преподавател във Великотърновския университет. Проф. Карамихова е един от любимите ни събеседници, когато имаме нужда от проучена и потвърдена информация за прародителите ни. Може да си припомните един от разговорите ни с нея:
Още на стартовата линия към ретроспективния образ проф. Карамихова дава заявка, че не можем да обобщим майката с едно лице. Набелязаваме обаче модели:
„Тенденциите са на една свръхчувствителност към потребностите на детето. Защото сега е възможно да родиш и да отгледаш, да ожениш всичките си деца живи и здрави. Нещо, което е било много рядко и изключителен късмет – било е чудо във времената, които изследвам (б. а. времето до края на 19. век).“
Момичето е възпитавано, че трябва да стане майка. Смъртността и на децата, и на родилките е била изключително висока, затова пред момичетата не е стоял изборът „или, или“. Работата ѝ е била да копае на нивата, да гледа добитъка, да жъне, да консервира, да готви…
„И да бъдеш майка в този смисъл не влиза в противоречие с професията. Не става въпрос да си завършиш висшето образование и чак тогава да мислиш: „Абе, дали мога да раждам вече? Няма ли да ми попречи, ако сега тръгна да правя кариера и дали ще се справя с кариерата и с майчинството?“ Тези въпроси въобще не са стоели пред жените“, обяснява проф. Карамихова.
И ако днес се лутаме в несигурност дали сме добри майки, или не, родителското мерене преди няколко века е било насочено по-скоро върху това дали децата ти ще оцелеят, дали ще знаеш как да ги предпазиш от болести.
Смисълът на традиционното християнско възпитание, добавя Маргарита, е свързан с непрекъснатия страх от Бога – че ако сбъркаш нещо, ще те накажат.
„Наказанието е било най-бързият, най-ефикасният метод за възпитаване на децата. Тази идея за наказанието, за вината, за постоянния страх, постоянното чувство, че нещо не е направено както трябва, са съпътствали живота на нашите прадеди, независимо дали са били деца, или възрастни хора. Шамарът не е бил изживяван като някакъв проблем. Бил е най-бързата, най-достъпна, най-лесна комуникация, която показва неодобрение.“
Според професорката днешната майка се стреми да бъде разбираща, но в същото време е твърде грижовна: „Детето няма право на собствения метод – на опита и грешката, а това невинаги е добра услуга за него. Вероятно на много от вашите читателки им е омръзнало да слушат как моята генерация порасна с ключове на врата и как си се гледахме самички. Тогава нямаше закон, който да забранява малките деца да бъдат сами вкъщи. И аз имам един много ясен спомен. Била съм на 5 години, бях болна и трябваше да пия лекарство, но мама трябваше да отиде на работа. Нави ми часовника, сложи го до мен, заедно с чай, храна и лекарството и ми каза: „Като звънне часовника – пиеш лекарството.“
Информирана и мултифункционална – така вижда майката днес Мила Атанасова. Тя е психолог и консултира специалисти по „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство и има две деца. Според Мила достъпът до информация в настоящето, какъвто поколенията преди нас не са имали, понякога ни помага, друг път ни пречи.
Мила Атанасова
„Сега майката не е само майка, не е само домакиня. Ние носим много шапки в ролята си на жени и често трябва да ги сменяме. Жените използват опита, който получават в родителстването и в кариерата си. Работя с жени на мениджърски позиции и чувам от тях, че са се научили да поставят граници с децата си и това сега им помага в работния живот. Или виждам как жената сменя тези шапки и това ми се струва специфично за нашето поколение родители.“
Мила уточнява, че границите са необходимост, само че предишни поколения родители са допускали твърде строги методи. Според нея нашите майки и бащи не са се замисляли толкова и са следвали традиции, докато в настоящето търсим подходящ родителски подход.
„Ако някога родителите са организирали живота си около материалното оцеляване на децата си, сега имаме лукса да мислим за тяхното цялостно благополучие.“
Опитът на Мила като психолог показва, че след като стане майка, жената не става изневиделица друг човек – напротив, нещата, които са били трудни преди, си остават трудни и сега. „Даже може да станат по-трудни. Ако да кажем, си била тревожна, преди да станеш майка, изведнъж се откриват сто нови неща, за които да можеш да се притесняваш. Може би затова не сме подготвени – защото всъщност оставаме същите“, обобщава Мила.
Според нея много жени гледат с романтична фантазия към майчинството и с очакване, че детето ще ги направи по-търпеливи и любящи. Реалността, пълна с недоспиване, умора и стрес обаче, отключва проблемните аспекти от личността ни и ги извежда на преден план. Заедно с това се задействат и автоматичните ни механизми за справяне, които сме придобили в рожденото си семейство.
„И ако не си подготвен за този преход и за стреса, който може да донесе майчинството, може да ти дойде много. „Къде остана тук магическото време, гушкането с бебенцето, което си представях?“
В същото време майчинството е възможност да научиш много нови уроци, изправяйки се пред трудности, добавя психоложката. Жената добива мотивация, за да преодолее трудностите, защото децата са най-добрият мотиватор и учител на търпение.
В някои семейства майчината фигура по една или друга причина обаче липсва. Въпреки това, казва Мила Атанасова, детето вероятно има възможност да развие привързаност към друг възрастен, който го отглежда. В този случай то може да израсне като адаптиран и пълноценен човек.
Ако обаче е формирана привързаност с майката и по някаква причина тази майка изведнъж изчезва (напускане, изоставяне, болест, смърт), уточнява, че подобен сценарий би породил травматизъм у детето.
„Майчинската фигура или фигурата на грижещ се човек е много важна за съзряването, за развитието на един човек и когато се наруши, това поражда проблеми“, обобщава психоложката.
Още не сме свършили, скрол надолу
Павлина Петрова е майка, но вече и баба. Тя вижда майчинството като „комплексна функция“, защото е свързано със силна любов, грижа, отговорност, готовност да се поставиш на заден план и способност да прощаваш, включително на себе си. Но не с идеята да си жертва, а през осъзнатия избор да подредиш приоритетите си. Което, добавя Павлина, предполага невинаги да постъпваш, както на теб ти е лесно, а така, както би било добре за детето.
Павлина Петрова
„Повечето хора, преди да станем родители, си представяме образа на родителя съвършен. Един човек, който може всичко, прави всичко, прави го както трябва. И после разбираме, че сме хора и че е човешко да се греши.“
Едно от децата на Павлина е с увреждания и според нея е оцеляло, благодарение на нейната майка, която е лекар. Бабата на детето разпознава проблема още в родилния дом.
В медицински аспект семейството получава помощ именно заради професията на бабата, но в същото време се сблъсква с дългия и труден път на бюрокрацията, с липса на координация между институциите и с образователна система, която не е подготвена да работи с деца със специални потребности, а Павлина я определя и като враждебна.
Тя ни разказва за тежко увредено дете в специално училище, където учебният материал не е адаптиран, а родителите реално вършат работата вместо системата, за да може детето да „добута“ до следващ клас.
От опита си Павлина знае, че всяко дете има индивидуални нужди, но системата поставя всички „под един знаменател“. Липсва емпатия, насочване, реална подкрепа за семействата още от момента на поставяне на диагнозата.
„Родителите на деца с увреждания са оставени да се справят сами в голяма част от случаите, в които всъщност имат сериозна нужда от подкрепа.“
Въпреки трудностите Павлина вярва, че изход има. Решението вижда в търсенето на възможности и взаимна подкрепа, а не в изолацията.
Изход и подкрепа намира и следващата героиня. Част от историята си Габриела Махлелиева вече разказа в конкурса ни „Майко мила, бременна съм!“. И двете ѝ бременности са изключително тежки.
Габриела Махлелиева
При първата всичко изглежда нормално до шестия месец, когато започват силни контракции и се стига до хоспитализация. В началото на осмия месец ражда по спешност със секцио заради влошени тонове на бебето. Детето се е с тегло 1900 г, с инфекция и прекарва около месец в неонатология, но в крайна сметка се възстановява напълно. Днес е на 5 години.
След спонтанен аборт и открита тромбофилия следва нова много рискова бременност – с кървене, постоянни контракции, почти липсваща околоплодна вода и силен стрес. Тази бременност Габриела описва като кошмарна. В 35-ата седмица тя ражда отново със секцио. Оказва се, че маточната стена е била опасно изтънена. Второто дете е с тегло 2200 г и остава около две седмици и половина в неонатология. То също се възстановява успешно и днес е на 8 месеца.
И в двата случая за майката най-болезненото е изписването от болницата без бебе в ръцете. Първия път Габриела преживява тежко емоционално и физическо сриване, включително операция. Втория път успява да бъде по-силна – заради по-голямото си дете и заради подкрепата на съпруга си.
За нея майчинството е постоянство, присъствие и сила. Дори в случаите, когато те е страх.
„Всекидневно си задавам въпроса, както предполагам всяка майка – достатъчно ли правя, достатъчно добра майка ли съм, достатъчно внимание ли обръщам и на двете деца, достатъчно адекватно ли се грижа за тях. Защото има моменти, в които наистина се чувствам все едно всеки момент ще полудея. Но може би фактът, че съпругът ми е толкова подкрепящ… Без него нямаше да успея да се събера.“
Тя обобщава:
„Това, което прави една жена майка, е да бъде до децата си и да ги подкрепя.“
Да си майка за Петя Георгиева-Натова означава да си поел съзнателната отговорност да се грижиш за някого и този някой да зависи от теб. При Петя положението е „пълна лудница“, но в същото време е добре организирана система, в която планирането спестява нерви и енергия. Причините за блажения хаос са на 9, 6 и на 1 година.
Петя Георгиева-Натова. Снимка: Кирил Станоев
Да си майка на три деца Петя сравнява с „наистина тежка работа“ – енергоемка и времеемка. „Но в 90% от времето си напълно изтощен и изтормозен, а в останалите 10% изпитваш такова удовлетворение, че всичко негативно се нулира и остава само хубавото“, добавя тя. И ни припомня, че професията майка е единствената, която не можеш да напуснеш, макар че някои от нас многократно са заплашвали да си подадат оставката.
Освен от личния си опит, Петя Георгиева-Натова черпи родителска информация и подкрепа и от Майко Мила. Раждането на първото ѝ дете съвпада с появата на медиата ни (няма да ви лъжем, мед ни покапа). Като майка на три деца тя разбира, че освен как да сменя памперси, как да кърми, какво да прави, ако детето погълне малко дезинфектант и куп сходни дилеми, ще се налага предварително да мисли маршрути при излизане от вкъщи, защото:
„Ако излизаш с повече от едно дете и е за повече от час, трябва абсолютно винаги да си подготвен. Трябва да имаш и провизии. Трябва да носиш вода. Но ако пият много вода, означава, че трябва да имаш тоалетна наблизо. Задължително трябва да има нещо малко за ядене и трябва да се избегнат точките, които предизвикват някакви състояния.“
Във всекидневие, което се нуждае от специално менажиране, Петя получава пълната подкрепа и на съпруга си, с когото наравно споделят ангажиментите към децата.
Още не сме свършили, скрол надолу
В следващата история влизаме в дома на Лилия Бабулкова и Дарина Коилова, които също съвсем наравно и в подкрепа отглеждат детето си. Те обаче нямат статут на семейство в България, въпреки че са сключили брак във Великобритания през 2016 г. Биологичната майка е Лили и въпреки че са заедно в дългия процес с репродуктивни процедури, емоции, планове за дете и отглеждането му, Дари не е вписана в акта за раждане или в други документи.
Признава, че не се притеснява толкова от възприятията на околните, колкото от институционални казуси. Например ако Лили отсъства, а детето е в болница или в други специални ситуации, Дари няма как документално да се идентифицира като родител. Онова, което според нея прави една жена майка, не опира задължително до биологията, а до нуждата да се грижиш за някого.
Лили (ляво) и Дари (дясно)
Двете с Лили все още не са решили как ще учат детето да ги нарича, тъй като дъщеря им е все още на 9 месеца.
„Но мисля, че сме се насочили в посока на: мама Лили и мама Дари или нещо подобно. Но със сигурност и двете сме ѝ майки, и двете ще търсим такова обръщение от нея. Ясно е, че с времето сигурно ще започне да ни казва брат“, шегува се Дари.
Онова, което Лили частично би възприела от родителския модел на предишното поколение майки, е грижата. Но прави уточнение: „В живота си получаваме много грижа от всички членове на семейството си, особено от майките си. И това е прекрасно. Но от друга страна имаме и пример за толкова отдадена грижа, че се стига до тревожност.“
Лили е съгласна, че специфичният модел на тревожно майчинство и превръщането на майката в мъченица няма място в тяхното родителстване:
„Вярваме, че детето е приоритет и е редно да е приоритет, защото то не е избрало да го има. Ние сме избрали и носим огромна отговорност за това свое решение, но със сигурност, за едно дете би било добре да види майка, която цени себе си, която показва грижа към себе си, а не само към останалите. Бихме искали да предадем нататък и идеята за семейството като ценност. И да запазим това нещо от нашите родители, за да продължи напред и към нашето дете.“
В крайна сметка, майката е всичко. И това включва освен качества на ръба на свръхчовешкото, така и нечовешки много грешки, защото… и майката е човек. Въпреки че е особена порода – емоционална, грижовна, викаща, утихваща, смела, страхлива, подкрепяща, има и своите състояния на безпомощност.
Затова, ако видите някъде майка с едно, две, три и повече деца – едното легнало на земята, другото дърпащо я, защото му се пишка, третото с още по-голяма нужда, а четвъртото, ревящо, защото се е ударило на площадката (а може и едно и също дете да прави всички тези неща едновременно), пощадете я! Погледнете я без осъждане, прегърнете я в мисълта си и ѝ се възхитете, защото тази жена е направила 5 милиона неща, за които вие дори не подозирате, за да са малките чудеса около нея живи. Защото майката юнашка появява живота, а после прави всичко възможно да го съхрани. Понякога с цената на своя собствен.
Какво е следродилната депресия – лигавщина или сериозен проблем, който изисква подкрепа от близките и понякога дори намеса на специалист? По тази тема си говорим в шестия епизод на видео поредицата Майко мила, БЕБЕТО! с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
В епизода той откроява разликите между състоянието, наречено baby blues, и следродилната депресия, която понякога може да има и предродилни елементи и да си е една предродилна депресия. Ще разберете кои са основните симптоми на следродилната депресия, минава ли и кога. Гледайте епизода тук:
Д-р Сотиров говори и за помощта, която ако е натрапена, се оказва насилие. Коментираме и майките героини, както и рисковете от депресия при самотните родители. Накрая ще направим извод, че е важно сами да поискаме помощ.
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Любовта, разбира се, се показва предимно с действия. Може и 500 пъти да кажеш на някого заветното изречение, утвърждаващо обич, но поведението към този човек да говори обратното. И все пак за едно малко дете прегръдката, съчетана с „Обичам те“, е равносилна на уют и топлина. Наша читателка, която предпочита да остане анонимна, ни изпрати история, която обаче не е толкова подкрепяща. Историята няма извод, експертно мнение и не цели да укорява. Само разказва, с основната цел да ни провокира да се замислим.
Не знам дали живеем в твърде динамично време, в което препускането към работа и градината, училището, се превръща в основен битов стълб в живота ни, но е факт – препускаме. И после пропускаме.
Изпускаме да погледнем какво се случва НАИСТИНА с децата ни, отвъд беглите им, едва извадени едносрични отговори на въпросите какво са правили през деня и как са. Пропускаме и да си дадем въздух като родители, да не говорим като партньори. Понякога дори пропускаме да се запитаме защо искаме да имаме деца, и то преди да преминем към създаването им. Или знаем, че искаме да запълним една дупка, силно вярвайки, че детето ще оправи всичко.
Какъв е случаят с майката, за който ви пиша, не знам. Но ситуацията, на която станах свидетел, хем ми стана неприятна, хем побързах, преди да укоря тази жена, да си представя, че това може да съм и аз. Че утре може и аз да извикам толкова отчаяно. А дали вече не съм го правила по един или друг начин?
Синът ми ходи на тренировки по плуване. Групите са с деца, обикновено на сходна възраст. В един от дните, чакайки да излязат децата от предишната група, видях как от басейна излиза дете, което беше различно. Казвам го, използвайки клишето, което възрастните бихме сложили. Всъщност различното беше поведението му. Изглеждаше като на 8-9 години, а се държеше като по-малко. Не видях да е направило нещо лошо на някого, да е изразило тази различност по начин, който да засяга друг човек.
Издаваше някакви свои си звуци и изглеждаше като да е в собствена проекция за света. И в този момент влезе майка му, която явно беше минавала няколко пъти в посока на гнева и обратно, през целия си живот с това дете. И когато детето излезе без бельо от съблекалнята, бутонът на яростта беше натиснат. Майката започна да крещи, че е ѝ е писнало „с брат ти да се държите така“, след което му обеща, че повече няма да го води на тренировки, а за финал му тръшна в ушите категоричното:
Дорева ми се. Скъса ми се сърцето, защото цялото ми същество в тоя момент беше на мястото на това малко дете, което наведе глава. Чувството за вина бликаше от посърналите му очи, забити в пода.
Още не сме свършили, скрол надолу
Щях да съм твърде емоционална, щях да я осъдя пред детето ѝ. И не стига че вече чуваше как майка му не го обича, ами щеше да разбере от страничен човек, че така не се постъпва. Щях да му отнема чувството за уют, което току-що му беше пречупено.
В първите няколко минути силно НЕ харесвах тази майка. Мислех си лоши неща за нея. Чудех се как е създала дете, на което да казва, че не го обича. Наистина ли не го обича? Разбира ли как го наранява, какво граби? Знае ли, че доверието му към хората може да се скърши с три думи?
И после по естествен път дойдоха другите въпроси, които да балансират и без това неясната картина. Детето дали има някакви затруднения в развитието? Дали се нуждае от специално внимание, което може би тази майка не е спирала да дава, но в един момент избухва. Дали всъщност няма нужда и тя да бъде подкрепена? Ами ако е самотен родител? Ако не е спала тази нощ, за да бъде всъщност майка на ниво?
Нека се сетим сега, оставяйки укорите встрани, колко често сме имали усещането, че в момента просто не искаме децата ни да са около нас. За да си починем, за да си дочетем книгата, да догледаме филма, да допием кафето в тишина…
Умората е спътник на родителството и понякога може да е толкова огромна, че да затисне всякакви емпатични чувства. С нея вървят по същата писта тревогата, гневът и яростта. Защото сякаш някой друг, дори и да е създаден с огромно желание от нас, ни отнема възможността да сме свободни и да правим каквото и когато поискаме. Някой друг, поради някакви причини, не спазва нормата и излиза гол от съблекалнята. Срамът бързо ескалира в яд и БАМ – вадим арсенала с кофти думите и замеряме „виновника“.
Не съм засичала повече майката и момчето. Може би заканата, че приключва с тренировките, е влязла в сила. Понякога се сещам за тях и всичко, което се опитвам да направя, е да се подсещам, че не знам какво стои зад думите на тази може би изтощена жена.
Нямам нейната история. Нямам нейната съдба. Нямам нейното дете. Но познавам умората ѝ… Тази вечна спътница на родителството. И споделям тази история, за да не забравяме, че дори и да не казваме на децата си, че не ги обичаме, понякога се държим така, сякаш не ги обичаме. Не защото няма любов. А защото има предел на силата ни.
Споделям историята и за да напомня на всички, че любовта е в разбирането. Понякога дори в това да приемеш човек, който казва на сина си, че не го обича.
Бременни жени и кърмещи майки от 16 български града, както и техните семейства, ще могат да се срещнат с доброволни консултанти по кърмене към Националната асоциация „Подкрепа за кърмене“ (НАПК), да зададат въпросите си и да споделят опит. Кампанията е част от отбелязването на Световната седмица на кърменето и започва на 1 август. Пълната програма и датите на различните консултации може да видите ТУК.
Кампанията тази година акцентира върху това, че успешното кърмене не е само въпрос на лична мотивация, а зависи от заобикалящата среда, в която живее майката, от подкрепата, която тя получава по време на бременността, раждането и първите месеци с бебето.
От НАПК ни припомнят емблематичната африканска поговорка, според която „е необходимо цяло село, за да се отгледа едно дете“.
„Топлата верига на подкрепа“ – свързаността между семейството, здравната система, работното място и общността – създава условия, в които майките могат с увереност да кърмят и да се чувстват разбрани и подкрепени, добавят организаторите. Това, допълват те, е ключ към по-добро здраве за децата, равнопоставеност за жените и развитие на обществото.
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Анета Попиванова, педиатър неонатолог и председател на УС на НАПК споделя:
„Кърменето е естественият начин за хранене на бебето. Отдавна са проучени неговите многообразни положителни влияния върху здравето на бебето и майката. Въздействието му се простира далеч извън директните ползи за оптимален растеж и развитие, намален риск от инфекции и изграждане на здрав микробиом. То стига до създаването и развитието на уникална, емоционална, хармонична и стабилна връзка между майката и нейното бебе. За израстването на поколение, което боледува по-рядко и е по-щастливо.“
Националната асоциация „Подкрепа за кърмене“ е неправителствена организация, създадена преди 15 години под егидата на здравното министерство. Целта ѝ е да насърчи и подкрепи кърменето като оптимално начало в живота на детето. Асоциацията обединява доброволни консултанти по кърмене и медицински специалисти от цялата страна и работи за практическа и емоционална подкрепа на майките, подобряване на обществените нагласи и здравните политики в областта.
Ако сте родител, който скролва в TikTok или Instagram, вероятно сте попадали на едни от най-разпознаваемите майки, известни като „тип Б“. Те са онези, които бързат панически да излязат от дома си, опитвайки се да не забравят своята чанта, бебешката чанта, и почти забравяйки да сложат обяда на децата в раниците им, и търсещи ключовете си из затрупаната холна маса.
Честно ли? Благодарение на тях всяка майка се чувства разбрана. Винаги е успокояващо да знаеш, че има и други, които се справят с всекидневните предизвикателства по същия начин. И макар че някои майки „тип А“ може да възприемат родителството на майките „тип Б“ като хаотично, все пак има много предимства в по-гъвкавия режим и по-малко стриктния подход към всичко – от домакинските задължения до срещите за игра.
В статията на Parents.bg обясняват какво точно означава да си майка „тип Б“, кои са признаците, че може би сте една от тях, и какви са ползите от по-спокойния и непринуден стил на родителство.
Майка „тип Б“ е тази, чиято индивидуалност е спокойна, безгрижна, и която не следва стриктен график или рутина. Майките „тип Б“ вероятно оценяват практиката на т.нар. „нежно пренебрегване“, което им е помогнало да отгледат устойчиви и независими деца. Те може да изглеждат неорганизирани или разхвърляни, но честно казано – повечето майки са такива понякога и няма защо да се чувстваме виновни от това. Вероятно такава майка също е привърженик на подхода „второто най-добро“ в родителството (подход, измислен от авторката Емили Остър, при който родителите не се стремят към перфектност, а приемат, че нещата невинаги трябва да бъдат идеални).
„По принцип този тип майка е малко по-спокойна“, казва Елизабет Конрад, доктор по психология, клиничен и развитиен психолог в Центъра за детска и семейна политика към Университета Дюк.
Може да не се чувства толкова съвестна по отношение на нещата, което не е задължително лошо, а просто има усещането, че всичко ще се оправи.
Ето някои от основните черти на майка „тип Б“:
Майката „тип А“ се счита за по-точна и организирана – тя е човек, който цени подготовката, контрола и по-строгата рутина.
Чудите се дали попадате в категорията майка „тип Б“? Може би имате повече общо с тази тип, който сте видели в социалните мрежи, отколкото си мислите. Ето някои признаци, че може да сте майка „тип Б“:
Въпреки че много родители обичат да се категоризират като „тип А“ или „тип Б“, д-р Конрад отбелязва, че е нормално човек да е комбинация от всичко посочено по-горе. И всяка от тези черти има своите ползи. Така че не се притеснявайте да си слагате етикети или да се чувствате по някакъв начин виновни, ако отговорите на всички или повечето от тези признаци.
„Мисля, че всички родители са всяка една буква от азбуката наведнъж“, казва тя. Например, „някои може да се чувстват повече „тип А“, ако наистина се тревожат за оценките на децата си в училище, или се чувстват притеснени за начина, по който детето им играе на площадката. А в други случаи може да се чувстват повече като „тип Б“, ако са стресирани и преуморени и просто имат нужда от почивка.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Без стриктни графици и с подход, който е по-гъвкав и позволява да се справяте с проблемите, когато се появят, в крайна сметка намалявате общия стрес в домакинството. Няма нужда да се тревожите за спазването на конкретна рутина (което вероятно е по-практично с по-големи деца), а децата ви не се страхуват да измислят нови планове и идеи в последния момент.
По-гъвкавият и спонтанен подход към родителството неизбежно води до някои неволни инциденти, но това не трябва да бъде причина за тревога. Ако забравите да вземете любимата играчка на детето за заспиване, или случайно повишите тон по време на вечерята, защото се чувствате претоварени, поемете отговорност, извинете се и продължете напред.
„Хората правят грешки, като родители, през цялото време“, казва д-р Конрад. „Децата са толкова разбиращи, особено ако говорите с детето си и се опитате да поправите това, което се е случило. Има много изследвания, които показват, че тези моменти на поправка всъщност изграждат устойчивостта на децата и емоционалното им благосъстояние.“
Трябва да почистите бъркотия в движение, докато сте на път? Имате мокри кърпички някъде тук! Децата огладняха в колата? В чантата ви има мюсли бар и половин сандвич с фъстъчено масло и желе! Може би невинаги е добре, но без сериозната рутина, майките „тип Б“ са свикнали да мислят на момента. Ако има нещо, което ще научат децата ви, то е как да се справят с предизвикателствата и да се адаптират към ситуацията, което е ценно житейско умение и може да им послужи, когато пораснат.
Липсата на стриктни графици и рутина може да означава, че всеки в семейството не е винаги сигурен къде трябва да бъде, което очевидно има своите недостатъци. Но в същото време свободното време и позволяването на децата да се забавляват индивидуално насърчава тяхната самостоятелност. Те могат да започнат сами да поемат отговорност за себе си, да се справят с всекидневни задачи, домакинска работа и дори да намерят хобита, които харесват. Ако този стил на родителство ви е особено привлекателен, може би дори сте „панда родител“ – човек, който поставя независимостта на детето си на първо място.
Д-р Конрад дава пример с ученик в началните класове, който напомня на родителите си в кои дни има училищни дейности, добавяйки: „Мисля, че това е чудесно умение, и вие давате на детето си усещане за независимост и лидерство.“
Разбира се, не искате децата ви да се грижат за домакинството – но да ги накарате да се включват и да поемат инициативата помага за развитието на умения за справяне, които ще им бъдат полезни по-късно в живота.
Независимо дали се считате за „майка тип А“, или „тип Б“, всъщност има само един аспект на родителството, който наистина е от значение: щастието на детето ви.
„Ако се тревожите, че нямате календар, кодирани в цветове това и онова, [или] децата ви нямат режим, това не е лошо нещо“, казва д-р Конрад.
Бих обърнала внимание върху състоянието на детето ви – щастливо ли е? Чувства ли се добре? Спи ли достатъчно? Ако отговорът е „да“, значи всичко е наред.
Най-важното – да се сравнявате с други родители, особено онлайн – може да ви докара много нереалистични очаквания. „Нормално е да търсим информация, но в родителското пространство има твърде много и това е смазващо“, отбелязва д-р Конрад. „Мисля, че трябва да се върнем към това просто да следваме интуицията си. Родителите са страхотни и имат чудесни инстинкти, а и те най-добре познават децата си.“
Източник: Parents.com
Тя е супер естествена и понякога ни показва себе си току-що събудила се или ненаспала се. Разбира се, заедно с това я виждаме и в изряден вид, лъчезарна и много щастлива. На фона на повечето инфлуенсъри, които демонстрират помпозна лъскавина, за Мона Гочев да е истински човек изглежда като мисия. Която, разбира се, ние прегръщаме с две ръце, пълни с пазарски чанти! Животът на Мона в социалните мрежи изглежда като живота на повечето от нас офлайн. Затова много я харесваме и се радваме, че днес е в Майко Мила.
Каква е Мона Гочев, която искате хората да познават?
Това, което споделям в социалните мрежи, е само малка част от ежедневието ми и от мен самата. Но винаги съм искрена и автентична – не създавам изкуствен образ. Аз съм зодия Близнаци и често се усещам различно всеки ден, но като цяло съм социален, усмихнат и активен човек.
Промени ли се философията Ви за живота, след като станахте майка?
Целият ми живот се промени. Станах по-организирана, приоритетите ми се пренаредиха и осъзнах, че вече не съм центърът на вселената – и това е прекрасно. Майчинството е голямо предизвикателство, но и невероятно ново начало.
Кои са трите неща, които вече не можете да правите, защото сте родител?
1. Да спя след 8:00 – не ми се е случвало от 6–7 години.
2. Спонтанни пътувания с мъжа ми – с деца всичко изисква сериозна организация.
3. Уикендите – вече не са за почивка, а за игри, разходки и безкрайно тичане след децата.
А кои са трите неща, за които дори не сте подозирала колко са прекрасни, преди да станете майка?
1. Първите думи, първите стъпки, искреният детски смях.
2. Възможността да преоткриваш света през техните очи.
3. Усещането, че всичко ще бъде наред, когато децата ти са щастливи и спокойни.
Колко по-сложно е да си майка на две деца в сравнение с едно?
Всичко е по две – радостите, предизвикателствата, умората. Понякога ми се иска да се клонирам – докато рисувам с едното, да приготвям палачинки на другото. Трудно е, но любовта, която получаваш в замяна, прави всичко да си струва.
Следвате ли определен модел на родителство?
Следвам интуицията си. Моите родители са пример за мен – най-важното, което искам да предам на децата си, е да бъдат добри хора. Да уважават, да помагат, да са състрадателни и смели. Да не се страхуват от провал и да преследват мечтите си.
Кои са посланията, които предавате на децата си и които сте приели от Вашите родители?
Родителите ми са заедно повече от 34 години и това е най-важният пример за мен – да бъдем семейство, което се подкрепя в добро и лошо.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вие сте от популярните хора, които не се притесняват да се показват без грим, в съвсем естествена среда. Защо е важно да се приемаме такива, каквито сме?
Защото социалните мрежи създават илюзии, които влияят негативно на младите момичета и на майките. Те виждат перфектни тела, подредени домове, безупречен живот – и започват да се съмняват в себе си. Аз избирам да показвам реалността – защото хиляди жени ще се припознаят в нея.
Как възприемате естетическите процедури и кога те престават да бъдат „естетически“?
Аз съм „за“, ако една жена се чувства по-уверена и го прави за себе си, а не за внимание. Проблемът идва, когато младите момичета стигат до крайности, за да бъдат харесани. Във всичко трябва да има баланс.
Как се справяте с емоциите си, когато Ви идва в повече?
Наскоро осъзнах, че почивката е жизненоважна. Майките не сме роботи – не можем винаги да даваме 100% от себе си. Има дни, в които даваме 50%, дори 10% – и това е напълно нормално.
Кое е успокояващото изречение, което си казвате, когато нещо Ви стресира?
„И това ще мине.“ Често си го повтарям. Важно е да не се взимаме твърде насериозно и да се запитаме „Това наистина ли е толкова важно?“. Така животът става по-спокоен.
Раждането може да се превърне в забавна история, освен по време на раждането. И все пак, когато отмине достатъчно (незнайно колко) време, майките си спомняме с леко мазохистична наслада за истеричните крясъци, раздиращата болка и абсурдните въпроси, докато контракциите имат сила да пробият тавана, но не и да излезе бебето.
Възможно е някои от нас да са стисвали с мощен хват дупето на крехката дежурна гинеколожка, докато са търсели дръжката на леглото в предродилната зала (о, чакайте, то няма дръжка!)... Или да са молели за преминаване към секцио в момент, в който единственият правилен отговор от лекарския екип е: „Миличка, късно е за секцио.“ Всяка от нас има история, с която да изпъчи гърди напред и да запуши устите на мъжете, опитващи се да респектират с техните наивни разкази за „тежката“ казарма или изтощаващото почистване на хола.
Събрахме част от най-забавните и куриозни ваши истории.
Естествено раждане, аз викам:
– Оооо, мамоооо!
А акушерката:
– Не е майка ти виновна, викай на мъжа си!
Аз казах на анестезиолога, че ще зарежа мъжа си и ще се омъжа за него.
По време на силните контракции точно преди началото на самото раждане.
– Доктореее, много боли!
– Всичко е наред! Още малко! (Със съчувствие.) Знам колко много те боли.
– Знаеш ти...
– Добре де, така поне пише в учебниците...
Аз съм вече в кулминационната фаза, лежа на магарето чисто гола, но С МАСКА, защото е незабравимата 2020 Ковид година и съм в Мадрид. Акушерката, случила се на смяна тази нощ, и тя е с маска (но не гола), притъмнено е, бучи някаква апаратура с бял шум, а аз се опитвам да се концентрирам върху най-великото събитие в живота си, когато акушерката решава, че е идеалният момент да започне small talk. „Как се казва бебето?“ – дочувам аз през маските. „Ема“, казвам. „Как?“. „Емаа“, викам. „Ева ли?“. „Емааа“, крещя. „Ева? И аз се казвам Ева“. Ох, че глуха акушерка, си мисля. „Емаааааааа“. И детето, на мама послушното то, като чу, че го викам тъй настойчиво, си показа главата.
Всичко накуп – преждевременно раждане, но поне мина за час и половина. Най-култовото беше: „Качвай се към родилната зала бързо, ама си сложи ръката отдолу, да не го изсипеш по стълбите.“
Бяха ми казали, че ще имам момиче. Раждам момче. Изненадах се! Но една акушерка не спря да ме пита „Разочарована ли си?“ Как мога да съм разочарована, че съм родила здраво дете?!
Аз и докторите не исках да са при мен, та камо ли мъжът ми. Не мога да изброя колко пъти се наложи да клякам до земята, защото бебето беше много високо и трябвало да си го сваля, че да го родя... Да, бе?! Нали съм в болницата, пак ли аз?! Но аз трябвало… Криех се да пия вода и през цялото време чаках някой да ме пита дали искам упойка – така и не ми предложиха. Най-хубавото нещо беше накрая, сложиха ми маска с някакъв вълшебен газ, да ме закърпят и после се чувствах като преродена.
Започва раждането. Мъжът ми с мен (тъкмо влизаше в стаята). Акушерката отиде нанякъде... Водите ми изтичат в този момент. Казвам на мъжа си: „Викай акушерка, че ми изтекоха водите.“ Той седи и се оглежда наляво-надясно в стаята. Казва: „Ама ти къде си оставила водата? Не я виждам.“ Милият мислил, че искам вода да пия...
Първия път мъжът ми беше с мен, хилихме се през цялото време, накрая той рева, а аз продължих да се хиля и спекох супер много, когато ми тупнаха бебе да си гушкам. Втория път се наложи да бъда сама, че дъщеря ми все пак да има с кого да остане за половин-един час (не върви да я взимаме с нас в залата, нали...). Та, аз съм от примерите, които са на другия полюс от снимката. Има и прекрасни, леки раждания. И бащи, които гледат ОТПРЕД целия екшън и нямат никакъв проблем с това.
Четях почти до края и за кутсуз се падна спортното предаване на едно рок радио. Мъжът ми не припадна, ама не стоеше и фронт стейдж все пак. Дадоха му дъщеря ни – първо на него и той така се шашна, че забрави да я снима, а имаше само тази задача. После акушерката ходи с двата телефона, добрата жена, та да имаме и ние снимки на алфата от появата ѝ.
С първото раждане по време на контракциите мъжът ми разказва вицове. На една от контракциите попита: „Не е ли смешно, че не се смееш и не говориш?“
С второто раждане в реанимация съм с бебето, той отиде да хапне, че бил гладен и изтощен от раждането.
С третото раждане направи забележка на акушерката, че влиза много често в стаята – бил изморен и му се спяло.
В крайна сметка и с трите деца беше до мен и отряза пъпната им връв и имаше първия контакт кожа в кожа с тях.
Аз спорех с анестезиолога, казвайки му, че няма да успее да ми намери вена да сложи абокат. Той ми се скара и каза да не му казвам какво да прави. Опитах се да си спестя боцкането. След не знам колко опита, се отказа да търси вена и ми сложиха каквото трябваше през тръбичката за епидуралната упойка.
Също така, незнайно по какви причини, бях адски стресирана детето да няма Синдром на Даун и когато докторката дойде да ми честити за красивото момиченце, първото нещо, което я питах (още под упойка) беше дали има Даун. И тя ме погледна неразбиращо. Мъжът ми отстрани само го чувам, като ѝ казва: „Игнорирайте я.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Milena Djolova (Милена Джолова)
'87 г., лято, 40 градуса жега, 15 дни след термина, изтекли води предната вечер, разкритие – йок, разходки по коридора цяла нощ, на сутринта – системи, инжекции. Започват контракции, разкритие няма, боли, вода не дават, само една мокра марля, която смуча, барем пусне малко. Слагат колан за тоновете, той се забива в корема при всяка контракция. Не знаех, че мога да псувам толкова дълго, без да повтарям, та да ме чуе цялото отделение. Накрая към 10 ч. вечерта ще раждам вече. Да, ама пусто! Главата на бебето стои кръгла и не ще да се сплеска, та да излезе. Скачат ми по корема (на другия ден не можех да дишам), резват малко и с триста зора дзверът излезе. Показват ми я, а аз викам: „Леле, колко е грозна.“ А акушерката ме репликира: „Ти да не си по-хубава, ма. Виж какви мигли има, то за коса не останало.“ Докторът сяда удобно и започва шев и кройка. Всички гледат студио Х, а аз в коридора с торби на корема. През нощта изпих водата на София. Обаче още на другия ден бях забравила всички мъки. Не бих родила със секцио, ако не е необходимо.
Най-изнервящото (от смешните спомени) е как ме държат гладна от предния ден, заспивам за някакви два часа, през които сънувам огромен, вкусен сандвич и ахааа да го захапя – усещам, че някой ме бута по ръката. Мъглата на съня избледнява, но ръката е истинска – буди ме сестрата, за да ми правят клизма. И така стартира едно 13-часово приключение.
През цялото време, докато траеха най-силните контракции и „активната“ фаза на раждането ми, си мислех за белия шоколад, който си бях взела в багажа. Това доста ме е мотивирало явно, защото родих за по-малко от 20 минути.
Представяме ви няколко цитата, събрани от veniracristo.org и shutterfly.com, които са своеобразно „Благодаря!“ към майките.
„Майка ми беше най-красивата жена, която някога съм виждал. Всичко, което съм, дължа на нея. Отдавам успеха си в живота на моралното, интелектуалното и физическото възпитание, което получих от нея.“ – Джордж Вашингтон
„Няма как да си перфектна майка, но има хиляди начини да си добра майка.“ – Джил Чърчил
„Майката е най-истинският приятел, който имаме. Когато тежки и неочаквани изпитания се стоварят върху нас, когато несгодите заемат мястото на благополучието, когато приятелите ни изоставят, когато проблемите се трупат, тя въпреки всичко ще остане до нас и ще се стреми, чрез своите наставления и добри съвети, да разсее облаците на мрака и да върне мира в сърцето ни.“ – Анонимно
„Нито едно общество няма да оцелее дълго без майките, които се грижат за малките си деца и осигуряват тази така необходима грижа за нормалното им развитие.“ – Езра Бенсън
„Майката е човекът, при когото бързаш да отидеш, когато си разтревожен.“ – Емили Дикинсън
„Чудо – това е единственият начин да се опише майчинството и раждането. Невероятно е как Бог е създал жените и бебетата да устояват на толкова много. Истинско чудо. Каква невероятна благословия.“ – Джени Финч
„Всички тези клишета – всичко, което се говори за това да имаш бебе и да бъдеш майка – всичко е вярно. И всички тези неща са най-красивите, които някога ще изживееш.“ – Пенелопе Крус
„Всичко, което съм или се надявам да бъда, дължа на онзи ангел, който беше моята майка.“ – Ейбрахам Линкълн
„Няма по-голямо благо в целия свят от майчинството. Влиянието на една майка върху живота на нейните деца е неизмеримо.“ – Джеймс Фауст
„Майка ми е моят корен, моята опора. Тя посади семето, върху което изграждам живота си, а именно: вярата, че способността да постигнеш нещо започва в ума ти.“ – Майкъл Джордан
„Възможно е да позлатиш чистото злато, но кой може да направи майка си още по-красива?“ – Махатма Ганди
„Само майките могат да мислят за бъдещето, защото те го раждат чрез своите деца.“ – Максим Горки
Още не сме свършили, скрол надолу
„Майка ми е ходещо чудо.“ – Леонардо Дикаприо
„Майката разбира това, което детето не казва.“ – еврейска поговорка
„Животът започна със събуждането и заобичването на лицето на майка ми.“ — Джордж Елиът
„Ние сме родени от любов; любовта е нашата майка.“ — Руми
„Обятията на майката са по-утешителни от всичко друго.“ — Принцеса Даяна
„Майчината любов е мир. Тя не трябва да бъде спечелена, не трябва да бъде заслужена.“ — Ерих Фром
„Няма кадифе толкова меко, колкото майчиният скут, няма роза, толкова красива, колкото усмивката ѝ, няма пътека, толкова цветна, колкото тази, оставена от нейните стъпки.“ — Арчибалд Томпсън
„Ръцете на майката са направени от нежност и децата ѝ спят дълбоко в тях.“ – Виктор Юго
„Майчинството е такава благословия и съм толкова благодарна за него. Това е такова красиво изживяване. Силно го препоръчвам. То е щастие, любов и удовлетворение на друго ниво.“ – Айшвария Рай
„Да си майка те прави майка на всички деца. Оттук нататък всяко наранено, изоставено и уплашено дете е твое дете. Съпреживяваш с майките, които страдат, независимо от раса и вяра, и плачеш с тях. Копнееш да утешиш всички, които са съкрушени.“ – реплика от филма „Шарлот Грей“
„Младостта избледнява, любовта отслабва и листата на приятелството излиняват, но тайната надежда на една майка надживява всичко.“ – Оливър Уендел Холмс
„Майчинството ме научи колко е значимо да живея в настоящия момент и да бъда в покой. Децата не мислят за вчера, нито за утре. Те съществуват само в настоящето.“ – Джесалин Гилсиг
„Понякога силата на майчинството е по-голяма от законите на природата“ – Барбара Кингсолвър
„Майчинството е решение, което взимаш всеки ден – да поставяш щастието и благополучието на друг човек над своите, да преподаваш трудните уроци, да постъпваш правилно, дори когато не си сигурна какво е правилното... И отново и отново да си прощаваш, че не правиш всичко както трябва.“ – Дона Бол
„Дадох си сметка, че майчинството многократно ме е водило до предела на емоциите ми. Когато имаш бебе, сърцето ти живее извън тялото.“ – Кейт Бекинсейл
„Най-благородните мисли, които душата ми може да призове, най-свещените думи, които езикът ми може да изрече, са недостойни да възхвалят името, най-свято от всички останали. Като бебе за пръв път ме е обляла любовта ѝ. Като зрял човек я усещам все такава. С благоговение изричам името ѝ – благословеното име на майката.“ – Джордж Грифит Фетър
„Майката е човек, който, виждайки, че има само четири парчета торта за петима души, без да се колебае, съобщава, че никога не е обичала торта.“ – Робърт Куилен
„Да бъдеш майка означава да откриеш сили, които не си подозирала, че имаш, и да се изправиш пред страхове, за чието съществуване не си знаела.“ – Линда Уутън
„Много пъти ще чувстваш, че си се провалила, но в очите, сърцето и ума на детето си ти си супермайка.“ – Стефани Прекур
„Когато трябва да отгледаш децата си сама, обикновено имаш списък с всичко, което мислиш, че правиш погрешно. Препоръчвам да носиш семейни снимки като доказателство за обратното.“ – Кони Шулц
„Майките и децата имат своя собствена категория. Няма такава силна връзка в целия свят. Няма любов, която да се заражда толкова бързо и да е толкова милостива.“ – Гейл Цукияма
„Толкова силна любов – като тази, която майката изпитва към детето, оставя собствена следа. Да бъдеш обичан толкова дълбоко дава вечна защита.“ – Джоан Роулинг
„Усещам, че горе в небесата ангелите, които си шепнат помежду си, не успяват сред своите горещи думи на любов да назоват нито една толкова отдадена, колкото е думата майка.“ – Едгар Алън По
„Има само едно хубаво дете на света и всяка майка го има.“ – китайска поговорка
„Всяка майка би могла да изпълнява с лекота работата на няколко ръководители на въздушно движение.“ – Лиза Алтер
„Не е лесно да си майка. Ако беше, бащите щяха да майки.“ – The Golden Girls
„Сърцето на майката е училищната стая на детето.“ – Хенри Уорд Бийчър
„За света ти си майка, но за семейството си ти си светът.“ – Анонимно
Източник: veniracristo.org, shutterfly.com
