За страха от фентанила и причините детето да посегне към наркотиците – по тази тема ни писа нашата читателка Людмила Павлова. Тя е психолог и психотерапевт под супервизия, работи с деца, юноши и семейства, като се интересува от темите за привързаността, семейните отношения, тревожността и емоционалното развитие. В практиката си вярва, че зад всяко поведение стои човешка история, която заслужава да бъде чута. С нея поглеждаме отвъд страховете, които теми като фентанила и употребата на психоактивни вещества пораждат.
Когато говорим за фентанил и други опасни вещества, страхът е разбираем. Но истинската превенция започва с опита да видим не само наркотика, а и детето зад употребата.
Все по-често общественото внимание се насочва към опасността от синтетични наркотици като фентанила. Всеки подобен случай предизвиква тревога и поставя един болезнен въпрос:
Тази тревога е напълно разбираема. Когато става дума за живота и здравето на децата, лесно започваме да търсим причината – във веществото, в приятелската среда, в социалните мрежи, в училището, в семейството или в самото дете.
Всички тези въпроси са важни.
Но ако искаме превенцията да бъде истински ефективна, не е достатъчно да познаваме веществото и неговите рискове. Необходимо е да се опитаме да разберем и детето, което посяга към него.
Защото зад всяка употреба стои човешка история. И тя обикновено не започва с наркотика.
Когато разберем, че едно дете употребява психоактивни вещества, естествената реакция е да се съсредоточим върху поведението му.
Това са важни и понякога спешни въпроси. Но психотерапевтичният поглед добавя още един:
Какво е преживявало детето, преди веществото да се появи в живота му? Кога тревожността е станала прекалено силна? Кога самотата е останала без думи? Кога то е започнало да вярва, че трябва да се справя само́?
Психоактивните вещества могат да бъдат изключително опасни и понякога фатални. Това не бива да бъде омаловажавано. Но когато говорим единствено за самото вещество, рискуваме да пропуснем вътрешната болка, за която то временно се е превърнало в отговор.
Нито едно дете не се ражда със способността само́ да регулира страха, тъгата и напрежението си. То се учи на това постепенно – чрез връзката с възрастните, които се грижат за него. Когато малкото дете е уплашено и някой остане до него, когато плаче и бъде утешено, когато преживяванията му получат думи – „ядосан си“, „тъжно ти е“, „страхуваш се“ – то започва да разбира, че чувствата могат да бъдат понесени.
С времето това външно успокоение постепенно се превръща във вътрешна способност: детето започва да разпознава емоциите си, да ги назовава, да търси помощ и да намира по-безопасни начини да се справя.
Така се изгражда вътрешната сигурност. Разбира се, няма съвършени родители. Във всяко семейство има умора, напрежение, конфликти и моменти, в които не успяваме да бъдем достатъчно присъстващи. Важното не е никога да не грешим, а детето да има опита, че връзката може да бъде възстановена – че след трудния момент отново можем да се намерим.
Когато обаче силните чувства дълго остават без отклик или детето се научи, че няма на кого да ги повери, те могат да станат непоносими. Тогава по-късно младият човек започва да търси други начини да намали напрежението.
За едни това са спортът, музиката, творчеството или разговорът с приятел. За други бързото облекчение може да дойде чрез рисково поведение, самонараняване, прекомерно стоене онлайн, алкохол или психоактивни вещества.
Юношеството само́ по себе си не е проблем. То е естествен и необходим период на промяна. Младият човек започва да се отделя от родителите си, да търси собствена идентичност и място сред връстниците. Тялото се променя, емоциите стават по-интензивни, а принадлежността към групата придобива огромно значение.
Юношата едновременно иска свобода и има нужда от сигурност. Отдалечава се от родителите, но продължава да се нуждае от тяхното спокойно присъствие. Юношеството невинаги създава емоционалните трудности. Често просто ги прави по-видими.
Ако младият човек не е изградил достатъчно устойчиви начини да се справя със силните си преживявания, веществото може постепенно да започне да изглежда като решение.
За едно дете то е опит да притъпи тревожността. За друго – начин да не усеща самотата си. Някои юноши намират в употребата илюзия за смелост и увереност. Други – усещане за принадлежност към групата. За трети веществото се превръща във временен начин да избягат от празнотата, безсилието или болката, за които все още нямат думи.
Това не означава, че всяко дете, което страда, ще посегне към наркотик. Нито че зад всяка употреба стои една и съща причина. Означава, че поведението не бива да бъде разглеждано отделно от преживяването.
Преди едно дете да успее да разкаже какво преживява, психиката често започва да говори по друг начин – чрез тялото и поведението. Главоболие, болки в корема, безсъние, постоянна умора, промени в храненето, панически реакции или телесно напрежение могат да бъдат израз на трудност, която все още не е получила думи.
Понякога сигналът идва чрез поведението – раздразнителност, агресивност, рязко отдръпване, загуба на интерес към обичайни занимания, промяна в успеха, отсъствия от училище, нова приятелска среда или необичайна потайност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Нито един от тези признаци сам по себе си не доказва употреба на психоактивни вещества. Подобни промени могат да имат различни причини и телесните симптоми винаги следва да бъдат обсъдени и с лекар.
Но те са основание да спрем и да се заинтересуваме. Не само: „Какво правиш?“ А и: „Какво ти се случва?“
Зад трудното поведение не рядко стои дете, което не умее да поиска помощ. Друг път – млад човек, който се страхува, че ще бъде осъден, наказан или че ще разочарова родителите си.
Затова разговорът има по-голям шанс да започне, когато интересът е по-силен от обвинението.
Когато се говори за употреба на вещества, семейството често се поставя на подсъдимата скамейка. Родителите започват да търсят грешката си, а детето лесно се превръща в носител на проблема за цялата семейна система.
Но обвинението рядко помага.
Семейството може да съдържа рискови фактори – продължителни конфликти, емоционална недостъпност, насилие, прекалено строг контрол, липса на граници или непоследователност. Същевременно именно семейството може да се превърне и в най-силния източник на подкрепа.
Превенцията не означава един-единствен „сериозен разговор“ за наркотиците. Тя се изгражда всеки ден – в начина, по който слушаме детето, поставяме граници, реагираме на грешките му и говорим за трудните чувства.
Сигурната връзка не означава липса на правила. Детето се нуждае едновременно от близост и ясни граници. От възрастен, който може да каже „не“, без да отнема любовта си, и който може да остане до него, без да одобрява опасното поведение.
Когато употреба вече има, разбирането не заменя необходимите действия. Нужни са спокойна, но ясна реакция, оценка на непосредствения риск и професионална помощ. При съмнение за свръхдоза, загуба на съзнание, затруднено дишане или друго остро състояние, трябва незабавно да се потърси спешна медицинска помощ.
Да разберем преживяването зад употребата не означава да оправдаем поведението. Означава да потърсим причините, за да бъде помощта действително насочена към детето, а не само към симптома.
Когато обществото говори за фентанил, най-често говори за веществото. Когато родителите говорят помежду си, най-често говорят за опасността.
А когато психотерапевтът слуша едно дете, често чува история – за страх, самота, нужда от принадлежност или болка, която не е намерила думи.
Затова превенцията не започва с първия разговор за наркотиците. Тя започва много по-рано – в начина, по който се свързваме с децата си, в готовността да чуем чувствата им и в сигурността, че могат да се обърнат към нас не само когато са успели, но и когато са объркани, изплашени или са направили грешка.
Нито една връзка не може да даде абсолютна защита. Но сигурната връзка остава един от най-силните защитни фактори, които можем да предложим на едно дете.
Всяко дете има нужда някой да забележи не само поведението му, но и преживяването зад него. Именно там започва истинската превенция.
