Сред многото въпроси за възпитанието на децата, които си задаваме като родители, са тези, свързани с лъжата.
Диана Хименес, психоложка, специалистка по детско и тийнейджърско развитие и семейни отношения, ни дава яснота по темата в статия в сайта за родители на El Mundo и предлага стратегии за реакция, съобразени с всеки етап от детското развитие.
Да установим, че децата не казват истината, може да предизвика тревога, гняв или дори усещане за провал в начина ни на възпитание. Но преди да реагираме, е важно да разберем какво означава това поведение, каква роля изпълнява и как да се отнесем към него по уважителен (по възможност) и обучителен (пак по възможност) начин.
Не е нищо повече (нито по-малко) от това да кажеш нещо, което не е вярно, с намерението да заблудиш. Но когато става дума за децата, е важно да помним, че невинаги, когато едно дете казва нещо невярно, го прави съзнателно с такава цел. Понякога това е плод на въображението му, друг път на желанието му да се хареса, да избегне конфликт или да се предпази от последица, която възприема като заплашителна. С други думи, можем да приравним детската лъжа с тази при възрастните, но с нюанси.
По-добре е въпросът да се формулира по друг начин: за какво го правят? В повечето случаи целта е същата като при възрастните – да избегнат последствията, до които ще доведе истината.
Но лъжата не е просто поведение, което трябва да бъде коригирано, особено при децата. Тя е и знак, който ни дава важна информация какво се случва в техния емоционален свят.
В този етап това, което изглежда като липса на искреност, обикновено е плод на въображението или т.нар. магическо мислене. Децата все още не правят ясна разлика между реалното и въображаемото. Затова е толкова лесно да ги хванем в лъжа.
Пример, който илюстрира това:
Майка пита дъщеря си: „Ти ли взе червилото ми?“. А детето с изцапано с червило лице клати отрицателно глава и отговаря „Не“.
Грешката на родителите в такъв случай е двойна:
Подходящата реакция би била:
„Виждам, че си взела червилото ми. Какво ще кажеш следващия път да ме попиташ и да го използваме заедно? Това е ми е много ценно и искам да си го пазя, но можем да използваме друго заедно.“
Децата вече започват да разбират какво е лъжа, но все още често лъжат, за да избегнат наказание или за да оправдаят очаквания. Имат нужда да се чувстват приети, дори когато грешат.
Препоръката тук е подобна на предишната: ако знаеш какво се е случило, не питай, а просто посочи случката.
Пример:
„Видях, че удари брат си – защото се ядоса ли? Какво ще кажеш следващия път да ми разкажеш какво се е случило, за да ти помогна?“
В този етап лъжите обикновено са по-съзнателни. Децата ги използват, за да защитят своя образ, да избегнат конфликти или да постигнат нещо, което искат. Те са по-сложни като натура и често изпитват повече страх.
Възможно е тези лъжи да произтичат от по-ранни етапи, в които детето е научило, че ако каже истината, последиците може да не са добри – например: ще разочарова някого, ще бъде наказано, ще предизвика гняв и т.н.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не е възможно да я избегнем напълно и не бива да мислим за изкореняването ѝ, защото тя е част от нормалното развитие и социалното учене. Но можем да създадем среда, която да намали честотата ѝ и необходимостта от нея. Някои важни превантивни насоки:
Първо, трябва да имаме предвид, че не е едно и също, ако лъжата е единичен случай (например, детето е изяло шоколад, въпреки че му е било казано да не го прави, и отрича), или ако лъжите се повтарят (деца, които казват, че имат домашен любимец, а нямат; че родителите им имат лодка; или редовно взимат боички от училище и твърдят, че им ги подаряват и т.н.).
Не приемайте лъжата като липса на уважение. Ако каже, че неговото мече е говорило или че не то е боядисало стената, вероятно просто експериментира с въображението си.
Отговаряйте с хумор. Например:
„Каква забавна история! Само че и двамата знаем, че мечетата не боядисват стени, нали? Хайде да почистим заедно.“
Избягвайте капана на въпроса „Наистина ли не беше ти?“. Децата вече знаят, че е грешно да лъжат, но ако се почувстват притиснати, ще го направят, за да избегнат наказание.
Създайте възможност за доверителна връзка помежду ви. Кажете нещо като:
„По-добре ми кажи истината, дори да си сгрешил. Така мога да ти помогна.“
Фокусирайте се върху поправката, а не върху вината:
„Как можем да оправим това заедно?“
Питайте с любопитство, а не с обвинение. Например:
„Какво те накара да кажеш това?“ или „Какво си мислеше, че ще се случи, ако кажеш истината?“
Говорете за ценностите. Искрените разговори за значението на честността и как се чувстваме, когато някой не ни казва истината, са много важни.
Дайте на децата втори шанс. Понякога е достатъчно да кажете:
„Искаш ли да помислиш по-добре над отговора си? Можем да започнем отначало.“
Лъжата не определя детето ви. Важно е да не слагаме етикети – „ти си лъжец“ не помага, а наранява. Децата са в процес на изграждане на идентичността си. Имат нужда от насока, а не от присъда. Лъжата не е дефект в характера, а начин на изразяване, който може да бъде коригиран с уважение и разбиране.
Нека обобщим:
Източник: saposyprincesas.elmundo.es
