Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Какво правим, ако детето се сприятели с лоша компания? В текста на Ръсел Шоу за The Atlantic става ясно кой е най-добрият подход в случая.
Когато бях на 10, най-добрият ми приятел ме научи как да си направя огнехвъргачка. Залепихме с тиксо флакон WD-40 в единия край на дървена греда, закрепихме свещ в другия и се приготвихме за въображаеми вражески нападатели. За щастие, никога не я запалихме.
Ако родителите ми бяха разбрали, се чудя дали нямаше да ми забранят да се виждам с него, макар че вероятно нямаше значение. Така или иначе се виждахме всеки ден в училище, където нашите междучасни проекти, като например да направим рулетка от счупен грамофон и да накараме съучениците да залагат с десертите си не бяха по-малко щури.
Днес съм учител, натоварен с отговорността да следи креативните, но и палави деца. И знам, че с началото на всяка нова учебна година много родители се подготвят за нови приятелства – някои желани, други не толкова. Миналата пролет в кабинета ми седеше разтревожена майка на ученичка от прогимназията.
„Чувствам се сякаш съм изгубила дъщеря си“, каза тя. „Откакто започна да се събира с онези момичета, сe промени драстично. Обсебена е от външния си вид, постоянно е на телефона и лъже за домашните си. Искам да ѝ забраня да се вижда с тях, но се страхувам, че това само ще влоши нещата.“ Този разговор улавя едно от най-мъчителните предизвикателства на родителите:
Залогът е голям. Влиянието на връстниците е реално и силно, а в тийнейджърските години то се променя драстично. Докато са малки, децата прекарват по-голямата част от времето си в малък, строго наблюдаван свят – у дома и в училище под надзора на учители. Но с порастването и нарастващата независимост приятелите започват да заемат мястото, което дотогава са имали родителите и учителите. Това не е знак за родителски провал, а естествен етап от развитието на подрастващите, когато те започват да се отделят от семейството и да изграждат собствена идентичност.
Разбира се, знанието, че това е „нормално“, не прави нещата по-лесни, когато приятелите на детето ви изглеждат като въплъщение на всичко, което сте го учили да избягва.
Обикновено родителите избират между две стратегии: забрана или примирение. И двете са неефективни. От една страна, забраната може да има обратен ефект. Според т.нар. „теория на реакцията“, когато хората усетят, че свободата им е застрашена, те стават още по-решени да правят именно забраненото.
Ако кажете на тийнейджър, че не може да вижда определени приятели, тези отношения обикновено стават по-привлекателни и по-влиятелни, отколкото биха били иначе.
Научих този урок, когато бях училищен педагог. Посъветвах двама единадесетокласници, чиито отношения ми се струваха нездравословни, да се разделят. Моята „добронамерена намеса“ превърна една обикновена ученическа връзка в „епична любовна история“ – с много повече драма, отколкото щеше да има, ако просто бях стоял настрана.
От друга страна, да гледаш безучастно как детето ти взема тревожни решения също е трудно. Инстинктът на родителя е да се намеси. Но как да стоиш безмълвен, когато виждаш, че то поема по грешен път? Отговорът е в разбирането как работи влиянието и в умението да играеш по-дългосрочната „игра“, а не тази, която водят тийнейджърите и приятелите им.
Всеки учител е виждал това: след месеци опити да помогнем на проблемен ученик, най-накрая каним родителите. И накрая, след срещата, колегите се споглеждат и казват: „А, ясно.“ Зад това „ясно“ стои осъзнаването, че детето често отразява навиците на родителите си, без те дори да подозират. Момче от трети клас не може да се концентрира? На срещата бащата прескача от тема на тема. Момиче от седми клас изолира приятелките си и предизвиква сълзи? Майка ѝ говори с презрение за „онези други майки“.
Това може да шокира някои родители, но всъщност в него има утеха: ако децата несъзнателно усвояват моделите на родителите си, това означава, че родителите все пак имат силно влияние.
Изследванията на психолога Лорънс Стайнбърг показват, че макар връстниците да влияят върху ежедневните избори на тийнейджърите – как се обличат, каква музика слушат, как прекарват времето си – родителите продължават да оказват решаващо влияние върху основните им ценности и важните житейски решения.
Само че тези ценности не могат да се „преподават“ с лекция или PowerPoint презентация. Те се предават в стотици малки моменти: когато клюкарите на вечеря, когато отстъпите място в метрото, когато проявите съчувствие. Децата учат не от думите, а от примерите.
Познавам майка, чийто 15-годишен син започнал да се движи с компания, обсебена от материални неща – нови якета, луксозни почивки и т.н. Вместо да забрани приятелството, тя засили семейните им традиции: продължиха да помагат в местна хранителна банка, вечеряха без телефони, говореха за деня си, а тя споделяше истории от работата си като педиатър – не като уроци, а естествено. Тя избягваше да говори лошо за приятелите му, за да не го накара да ги защитава още по-упорито. С времето синът ѝ се отдръпна от някои от тях, но запази други, и тези приятели започнаха да прекарват време в дома им, където попиваха различен, по-здравословен пример.
Една от най-ефективните стратегии за родителите е да направят дома място, където децата и приятелите им искат да бъдат. Това не означава да се състезавате с връстниците за вниманието на тийнейджъра, а просто да направите дома приятен и отворен.
В нашето семейство например имаме чекмедже, пълно с лакомства. Да, жертваме хранителните стойности в името на усещането за „Добре дошъл“. Резултатът? Десет години поток от тийнейджъри през дома ни. Целта ни никога не е била да бъдем „най-добрите приятели“ на децата си, а просто стабилно и позитивно присъствие в живота им, докато те търсят себе си.
Разбира се, понякога влиянието на връстниците преминава границата, когато става дума за незаконни дейности, наркотици или реална опасност. Тогава може да е необходимо по-пряко действие. Но дори и в такива случаи, директната забрана рядко работи. По-ефективно е да се потърсят причините, поради които детето търси тези приятелства – нуждата от вълнение, принадлежност или бягство от трудности и да му се предложат по-здравословни начини да ги задоволи: спорт, изкуство, доброволчество.
Родителите трябва да вярват на основата, която вече са изградили. Тийнейджърските години подлагат всичко на изпитание – и детското мнение, и родителския авторитет, и семейните отношения. Когато не харесвате приятелите на детето си, това може да изглежда като оценка на вашето родителство или мрачен поглед в бъдещето. Но най-често тези приятелства са просто част от хаотичния процес, в който подрастващите откриват кои са и в какво вярват.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вашата роля не е да контролирате, а да останете обичащ и подкрепящ родител, който вярва, че детето ще вземе добри решения, дори ако понякога трябва да ги научи по трудния начин. И да сте там, когато то има най-голяма нужда от вас – обикновено дълго след като „проблемните“ приятели вече са изчезнали от картината. Именно така родителската любов оцелява бурите на юношеството – не чрез контрол, а чрез постоянство и доверие.
Източник: The Atlantic
