fbpx

Докато децата са малки, може би нямаме много време да се наслаждаваме на мига, както подканят повечето хора с пораснали деца. Но това своеобразно писмо на Минди Сегал към децата ѝ тийнейджъри, в което си признава колко ѝ липсват онези моменти, докато са били малки, може би много добре описва какво точно е чувството, когато децата пораснат. 


Липсва ми усещането да имам постоянно деца в ръцете. 

Липсват ми малките ръце, които ме хващат за лицето и ме целуват за “Здравей”, когато се прибера. Липсва ми начина, по който миришат главите ви, когато ви нося към леглото всяка вечер.

Липсват ми онези моменти, когато в 6 сутринта спите кротко до мен и с полуотворени очи проронвате “Само още няколко минутки, мамо”. А аз ви казвам, че трябва да ставаме, за да се приготвим за училище и за работа.

Не си спомням кога за последно някой от вас ми каза “Вдигни ме” с протегнати ръчички, докато се опитвам да си измъкна косата изпод 5-годишната хватка, обвила врата ми. 

Де да знаех…

Де да знаех, че това е последният път, когато ще ви чуя да се кикотите в коридора, да скачате в креватчето и да викате “Мамо, буден съм!”. 

Де да знаех, че това ще е последният път, в който ще ви прочета приказка. “Само още една страница, мамо”.

Де да знаех, че това ще е последният път, в който ще спра насред улицата, за да завържа някоя влачеща се връзка на една малка маратонка. Или да стана от пейката в парка, за да залюлея “ПО-СИЛНООО” някой от вас на люлката. 

Де да знаех, че това ще е последният път, в който чувам “Мамо” или “Мама”, и след това завинаги ще бъда “Майко” или просто “тя”, когато сте фрустрирани или сте в особено тийн настроение.

Няма как да знаеш. Може би е умишлено. Може би става просто така, със скоростта на светлината. Все едно махаш лепенка от рана, за да може светът да продължи да се върти бясно. И тези неща просто се случват, а вие вече сте пораснали сякаш за една нощ.

Все още ви виждам, мънички мои.

Все още усещам малките ви сърца, биещи срещу гърдите ми, докато спите отгоре ми, преяли с мляко. 

Все още усещам малките ви длани и елегантните ви (дори по детски) пръсти, преплетени в моите, докато пресичаме улицата към следващото ни приключение. 

Винаги ще бъде ваша майка.

А вие винаги ще бъдете моите бебета. Дори и вече да сте големи. 

Не знам дали бих направила нещо различно. 

Просто ми се иска да знаех…

Днес в Майко Мила! по темата за развода говорят най-уязвимите участници в това изпитание - децата.

Единственото дете, раздялата между родителите и новите им партньори и Моето голямо и щастливо семейство, пълно с разведени родители са част от текстовете, с които вече отправихме послание за възможното поведение на възрастните, така че сривът в отношенията им да не се превърне в ад за децата. Обсъдихме и ролята на медиатор в процеса на развода в текста Медиатор – третият в развода, който помага да запазим човешки облик.

Ужасяващ сблъсък между зверове, който те могат да "гледат" само с ръка на очите - така Граам Течлър от fatherly.com описва начина, по който повечето хлапета възприемат битката между майка си и баща си в период на развод. „Той е травмиращ за всеки член на семейството, но една от най-тежките последици е разпадането на комуникацията между родител и дете“, пише той.

Заради напрежението покрай раздялата, децата са неспособни да кажат на родителите си какво чувстват. И те не могат да изразят тези чувства в продължение на много години, оставяйки родителите в безгрижно неведение за това какъв ефект са имали действията им върху психиката на децата.

За да помогне на родителите да минат през развода по възможно най-щадящия за децата начин, Течлър пита вече пораснали деца какво са искали да кажат на майките и бащите си в пика на раздялата и след това. Ето техните истини за развода:

Говорете с децата си сериозно

Фриволността, с която някои родители подхождат към развода, създава у децата още повече липса на уважение, лекомислие и обърканост по отношение на семейството. Поне това е урокът, който Лиза Консепшън е научила по трудния начин. Родителите ѝ се развеждат, когато тя е била 3-годишна, след което си намират нови партньори. Лековато им отношение към раздялата може и да е било опит да ѝ осигурят  емоционална защита за, но децата възприемат това по много по-различен начин, смята Лиза. Тя казва, че майка ѝ и баща ѝ са я оставили с изкривена представа за значението и тежестта на развода. "Мислех си, че и на мен ще ми е позволено да бъда небрежна, когато се омъжа", казва тя. „И каквото и лошо да се случи… винаги мога да поискам развод!"

Присъствайте в живота им

Трудно е да погледнеш нещо толкова болезнено като развода в очите. Но за децата е  критично важно родителите да постигнат баланса, в който и двамата присъстват достатъчно пълноценно в живота им. "Иска ми се баща ми да знаеше, че отсъстващият му поглед и нулево внимание предизвикваше точно противоположно отношение у мен и сестра ми към липсата му живота ни", разказва Набейл Халид. Колкото повече бащата му се опитвал да отхвърля отговорността си към тях, толкова по-отчаяно те искали връзка с него. "Вечният му аргумент беше, че ще ни подкрепи (финансово), ако живеем заедно с него, казва Халид. - Но ние не можехме да живеем без майка ни.“

Не превръщайте новия партньор в нов родител

Няма нищо по-здравословно от това да срещнеш друг човек след развода. Страхотно е, ако това се превърне в брак. Да не забравяме обаче, че добре познатата реакция "ти не си ми истински баща" е болезнена истина за децата на разведени родители, а не „клише“, което те просто казват по инерция. "Престанете да ни продавате мечтата си за нов брак, опитвайки се да намалите валидността на другия родител в нашия живот", казва Ейви Роган. "Прекалено тежко се отразява на детето начинът, по който се стремите да подсилите ролята на новия си партньор до степен „нов родител". Ето какво Роган е запомнила да казва майка ѝ след развода: "Да се разведеш с човек, с когото имаш дете, е като да живееш с призрак“. Имала е предвид, че детето винаги ще носи и чертите на баща си. "Да налагаш личността на новия си партньор като модел за поведение на детето обаче не е решение“, казва Роган.

Не обиждайте бившия/бившата си

Отрицателните чувства по време на развода са напълно естествени. Но когато децата ви непрекъснато са свидетели на вашите емоции, последиците са за цял живот. "Родителите ми се разведоха, когато бях на 11 години. И когато прекарвах време с единия, слушах колко ужасен е другият“, разказва Синди Джерард. Още по-страшно е когато родителите използват децата като пешки, за да се наранят един друг, напомня тя.

Не се избягвайте

„Едно от най-болезнените преживявания за децата на разведени родители е неспособността на двамата да бъдат в една и съща стая“, казва Дженифър Л. Фицпатрик. И съветва: Потърсете професионална подкрепа, така че да имате емоционалната нагласа да присъствате заедно на всички важни събития в живота на вашето дете. Все пак не очаквате то да има две завършвания на гимназията, за да се насладите на дипломирането му отделно един от друг, нали?

Миналата седмица Елисавета сподели разказа си На татко зверчето – за градивните и подкрепящи взаимоотношения, които има с баща си и за това как те са я формирали като силна и независима личност. Не всеки обаче има такъв късмет. Няколко дни по-късно получихме историята на една жена, която предпочете да остане анонимна. Тя споделя какво е усещането да изтеглиш късата клечка и да се родиш дъщеря на кофти човек. Такъв, който, като те види на улицата, минава на другия тротоар. Който подава жалба срещу теб, защото имаш нужда просто да присъства в живота ти. Това отношение, или по-скоро липсата на такова, оставя зейнала яма в психиката на детето и трябва да сме сигурни, че когато създаваме нов живот, сме способни да вложим много разум и любов, за да не расте то с дупка в душата.

**********

Не съм от хората, които ожесточено пазят – понякога от страх, а друг път от чиста суета – житейските ситуации, неволи и тревоги, а дори и радости, през които минават. На този етап от живота си съм на мнение, че трябва да се споделя. Смятам, че клишето е абсолютно точно – че веднъж споделена болката е половин болка, а два пъти споделена болката е излечима болка – но само ако попаднеш на правилния психиатър.

Да растеш без един родител, който по презумпция е бащата, е като дърво без стълб.

Имаш корени, знаеш кой си (ти си човек), знаеш произхода си, знаеш до някаква степен накъде отиваш, но същността ти – съзнанието, душата, идентичността ти, емоционалното и психическото ти здраве, са оглозгани. На дупки. Почти изсъхнали. От човешките взаимоотношения, които са идентични с природни бедствия. През годините, също като короната на дърво, те се разлистват, изсъхват и после пак всичко наново. Опитваш се да изградиш своята идентичност, самочувствие, кариера, семейство, или поне общоприетите за нормални човешки нужди и качества за един пълноценен живот, към който всички се стремим. Когато направиш една крачка, се разлистваш, когато няма с кой да я споделиш – посърваш. И така всеки път.

Един от първите ми съзнателни спомени е как един човек ми казва всяка вечер за лека нощ колко много ме обича. Следващият е как този човек си тръгва завинаги от живота ми. Този човек беше мой баща, докато не се разведе с мама. С развода сложи край на живота си дотогава.

Раздели се със съпругата си, с децата си, с бащинството, с обичта, обещанията и вричанията си.

Аз бях дете – около десетгодишна – все още неосъзнаваща какво се случва, но, да си призная, тази раздяла първосигнално ме зарадва. Защото чувах думите, но не усещах тяхната истинност. Виждах тялото, но я нямаше душата – чувах, че някой ме обича, но това бяха просто думи. Думите нямат стойност, когато в тях не се влага желание, емоция, мисъл... И защото най-накрая вкъщи нямаше да има крясъци и напрежение. Никой не вярваше, че привидно щастливо семейство се е разпаднало след толкова дълги години брак.

Беше много трудно в началото. Ужасно трудно. Разбира се, имаше го и класическия проблем не само с бягането от отговорност като родител, а и бягането от финансова отговорност – не искаше да плаща издръжка и всъщност накрая го правеше по принуда, директно му удържаха от заплатата.

Когато станах на 17 г., започнах работа през лятото, за да мога да си купя необходимото за училище. Работех навън, на възлово място. Той минаваше покрай мен с жена си, заобикаляйки ме на съседния тротоар. Тогава реших аз да го потърся и исках да поддържаме връзка и добри взаимоотношения, доколкото това е възможно. Веднъж го догоних и поисках да се видим някой ден да си поговорим. Разговорът беше кратък. Отказа ми. „Зная за какво ще говорим“ каза. И толкова.

Явно не разграничаваше нас от майка ни. Ненавистта към нея се прехвърляше към нас. Дори не се опита да ни обясни неговата гледна точка – той просто не искаше да се занимава с нас. И така се оказа, че не сме на една вълна и той не пожела да ме види. Звънях му по телефона, а той не вдигаше. Подаде жалба срещу мен – за това че му досаждам. А и нали вече беше с друга жена. С нейните деца. За какво съм му аз да се бъркам във взаимоотношенията помежду им, да отнемам от времето им и да ги „разделям“ в безупречното им щастие. Примирих се с мисълта, че явно ще продължа нататък без него. Голяма работа! Нали съм голяма вече?

След това реши, че иска апартаментът да бъде разделен на две или да му се изплати неговата част. Искаше да ни остави на улицата – майка с три деца. Съди майка ми. Тя беше безработна. Недоумявам какви са били законите по онова време и как е било възможно това. Наложи се брат ми да изтегли заем, за да му изплати неговата част. С какви очи би поискал един родител това от детето си?!?

Иначе много умело се изкарва жертва. Срещат ме през годините различни хора и ми разказват как се оплаквал, че не ни виждал, че му било гадно, че вече бившата му жена го накарала да съди майка ми и после му „взела“ парите. Тя ги била раздала на нейните деца. КАКВО?!? Ще вземеш от своите деца, за да дадеш на чуждите? Радвал се, когато според него е станал „дядо“. Няма как да бъдеш дядо, ако преди това не си бил баща! Черпел, че съм родила. Детето ми вече е на седем години и никога не се е виждало с дядо си. Не искам да коментирам цялото това безочие.

Но нещо в мен се преобърна, когато родих своето дете. Като че ли дупката, която през годините се опитвах да натъпча с някакви различни и излишни емоции, се пропука и зейна огромен болезнен кратер. Не ми липсваше той като личност, защото аз не го познавах. За мен той беше като човекът на опашката преди мен, като касиерът в банката или човекът на седалката до мен в автобуса. Просто един непознат. Но ми липсваше присъствието на бащата, обичта, опората, куражът, топлината, надеждата.

Оглеждах се постоянно в чуждите бащи. Търсех в тях своя изгубен баща. В съзнанието си вече съм придобила и изградила представа от наблюденията ми върху отношенията на мои приятели и познати с техните родители, какво все пак е да имаш баща и какъв би могъл да бъде той. Така и не се примирих, че човек, зарязал децата си, не поискал да ги види години наред, може да бъде мой баща. От хронологията на събитията през годините и много беглите ми контакти с него имам впечатлението, че този човек е от КОФТИ хората. Не намирам опорни точки между нас, което прави възприемането му още по-трудно. Как би могъл да срещнеш своето дете на улицата и да го подминеш хладнокръвно, сякаш сте двама непознати?

Животът ми винаги е бил труден, благодарение на този благ човек. Никога не съм мечтала каква искам да стана. Не съм имала ясни цели в живота си. Така и не се научих на любов. През всичките радости и трудности, през които минавам, се чувствам получовек, полущастлива, дори полутъжна. Няма я Силата да ми стисне ръката, да ме прегърне и да каже „Всичко ще бъде наред, аз съм с теб“... или поне така е в представата ми. Дори ми изглежда твърде нереалистично.

Често се провалям – позволявам на празнотата да ме води. Аз съм едно наивно, ранимо, комплексирано и депресирано момиче. Не живея, а левитирам. Да, но вече не съм момиче! Аз съм жена. Горда, възпитана, самоуверена, емоционално стабилна, със самочувствие и цели, мога да се справя с всичко сама, но дори и най-малкото разочарование ме връща отново към момичето със сълзите и комплексите. И край с моята гордост и самоувереност. За това бягам. Бягам от хората, бягам от отговорност, бягам от чувствата и ето такава шизофренична цикличност е моят живот.

Не ме разбирайте погрешно, говоря за празнотата от липсата на единия родител, защото да, аз имам мама, но мама не е тате. Каквото и да прави майката, тя не е супергерой и не може да играе ролята на двама родители едновременно. Мама е мила, нежна, добра, емоционална, ранима, дори меланхолична, и с годините е доказала своята гъвкавост. Тати е силен, горд, умен, той е баланс и спокойствие. И ето тук тръгват сълзите. Сълзи на огорчение. Защото тати не е такъв. Него го няма. Той е непознат, хладнокръвен, далечен…

Искам само да кажа на хората, които създават живот „случайно“, че съвсем случайно този живот принадлежи на един човек, на една личност, на едно логично и огледално продължение на вашата същност. Този човек има чувства, мисли и усет. И от вас зависи бъдещето му. Ако всички хора влагаха разум и чувство в създаването и отглеждането на своите деца, вероятно светът щеше да е едно много добро място за живеене.

Независимо от отношенията с другия биологичен родител, помнете, че това дете има нужда от двама родители. Единият не може да замести другия. За него вие двамата родители сте целия му свят. Вие сте ВСИЧКО. Преглътнете егото си и поемете отговорност.

Едва ли друго дете би ви признало искрено, със силна прегръдка и големи, искрени очи, колко ви обича. Едва ли много хора ще ви чакат с нетърпение да се приберете от работа и ще ви подарят собственоръчно направена картичка със сърчица, усмихнати човечета и надпис „Обичам те!“. Едва ли някой друг би ви зарадвал толкова с успехите си, колкото вашето дете. Едва ли за някой друг, освен за вашето дете, бихте били герои. Едва ли в много очи бихте видели целия си свят и целия смисъл на своето съществуване.

За да вземеш, трябва да дадеш. Няма как да дадеш нещо, което никога не си притежавал. За да дават вашите деца любов, трябва първо да я получат от вас.

cross