fbpx

Случва се Майко Мила! понякога да е и Лельо Мила!, когато се радваме на чудесни племенници. Както се казва в един виц, "не знам леля ли ще ставам или чичо"!

Разбира се, че няма втора като мама, обаче и лелите не са за подценяване. Едно от най-хубавите качества на лелята е, че може да се порадва на племенника или племеничката, докато мама успее най-накрая за последните 12 години да отиде на фризьор!

Има много случаи, в които хлапето се нуждае от сериозен съвет от възрастен, но го е срам да попита мама или татко. Именно в такива случаи лелята е най-подходящият избор! Ако вие сте лелята - честито. Важно е племенникът или племенничката да знаят, че могат да дойдат при вас за доверен (безпристрастен) съвет, но по-важното е да знаят, че няма да издрънкате тайната им на мама или татко. Последното, разбира се, не важи, ако детето поставя себе си в непосредствена физическа опасност.

За да не рискувате да сте "доброто ченге", а мама - лошото, и постепенно или от раз да ви ограничат контактите с детето, добре е лелята да не държи курс, противоположен на родителите. Ако не сте съгласна с някое правило, най-добре е да говорите с родителите, а не да го заобикаляте, за да се подмажете на детето.

Едни от най-важните родителски правила касаят храненето. Не бъдете дребнава снобка, нека детето се храни у вас на спокойствие! Намазаният със спагети под се почиства, но трудно ще заличите усещането и у детето, и у родителите му, че детето не е добре дошло да ви цапа къщата.

По-добрият начин да изградите връзка с хлапето е да сте "оригинална" и "готина" леля, която, вместо да му връчи таблета или телефона си, се опитва да се забавляват заедно. Не пръскайте заплатата си за една среща с племенниците, така само ги разглезвате. Децата, особено малките, обожават да правят неща с ръцете си и няма да ви отнеме много време да потърсите идеи за лесни за майсторене предмети.

Ето няколко и от нас, за да не се изгубите в мрежата: направете заедно къщичка за кукли от картон, фото-буркани, рамки за картини и снимки от картон или калъфка за възглавница с щампа от картоф!

За децата всеки миг е важен и дреболиите за възрастните са огромно нещо в детския свят! На партито за рождения им ден ще има тумба народ, всички ще са там, вие - също. Когато родителите на детето ви поканят на семейна вечеря, за вас това е повод да видите децата, но за тях вие ще сте част от всичките роднини. Децата помнят и ценят дребните жестове - например, ако присъствате на изразителното им четене пред съседния клас следващата седмица, или им се обадите да им кажете, че от феята на зъбките сте чули, че им е паднал зъбът, или поиграете на топка с награден фонд вафла (например) след училище - децата ще запомнят тези малки моменти, които са били само ваши.

А по време на тези моменти не нарушавайте едно от златните правила с децата - не говорете лошо за родителите им. Винаги ще има нещо, за което не сте на едно мнение с родителите на детето, но не е то човекът, на когото да мрънкате.

Може детето да иска да заемете страна - на мама или татко. Не се подхлъзвайте по тази плоскост. НИКОГА не заемайте страна, а вместо това обяснете на детето какво се случва и как да се справи с тази ситуация, и как самичко да прецени как да постъпи. Възможно е вие да сте сред най-най-близките хора на това дете, затова внимавайте какъв пример му давате. Не можете да си позволите да сте просто добър пример, трябва да сте страхотен пример! Ако искате да скриете лош навик или постъпка от детето, по-добре не му ги показвайте, вместо после да се обяснявате и да подкопавате собственото му доверие във вас.

Не забравяйте, че детето расте и преди да се усетите, ще е вече тийнейджър с Фейсбук профил, купони със собствени приятели и Нова година далече от мама и татко. Уважавайте личността и пространството му, не го преследвайте, не му лайквайте всичко във фейсбук, не настоявайте дори да сте си приятели там, освен ако той/тя не ви покани сам/а. Не ги заливайте с информация за Кати Пери, само защото един път преди 5 години той/тя ви е споделил/а, че я харесва.

Всичко, което се иска от вас, е да обичате племенника или племенничката си като свои деца, но от малко разстояние, колкото да има достатъчно място и за мама и татко, и за собственото лично пространствто на детето.

Днес на гости ни е Поли Пантева, която много стегнато и ясно ни е описала от какво я е било страх, след като е родила дъщеря си, а именно... ОТ КАКВО ЛИ НЕ!! Ние, естествено, я разбираме, все пак сме същите кукувици - Елисавета по-малко поради преднината с две деца, след които е попретръпнала, въпреки че и тя се изказа по въпроса със страховете: Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите. И така, сега ви оставяме в ръцете на Поли, която ще ви разведе из своите най-големи страхове!

************************

Когато за пръв път станеш родител, страховете преминават в едно друго измерение. До скоро зрялото ти „аз“ е изпитвало ужас от зомбита в тъмното, от това да осъзнаеш, че си гол на роботното място и подобни (Какво? Само аз ли съм така?). После обаче нещата започват да стоят по друг начин. По време на бременността например те хваща шубето да не се обърнеш без да искаш (докато спиш, де) по корем. В момента това ми звучи адски абсурдно, но тогава... Страхът в родилната зала пък е тема на съвсем друга приказка, която в онези няколко часа изглежда безкрайна. И макар огромни, по време на своето случване, сега тези неща са просто една прашинка в сравнение с всичко преживяно след появата на малкото същество.

В болницата попаднах в една стая с много симпатично младо момиче, което се боеше от всичко. Как да повдигне от леглото новородения си син, как да го хване, как да му даде мляко и т.н. Аз, от своя страна, премятах дъщеря си все едно ми е пето дете. Преобувах я, упражнявах се да слагам памперси, разнасях я. Изобщо толкова горда се чувствах от своята ударна смелост, че нищо не можеше да ме бутне. Докато не се прибрахме у дома.

Първата баня...

Беше най-ужасяващото нещо, което ми се е налагало да правя. В стаята е толкова горещо, че ми се иска да си сваля кожата от гърба. Бебето виси надолу с главата над коритото, ти го държиш с една ръка, някой го полива с друга, то не знае какво му се случва и почва да реве. Тъкмо придобих някаква рутина в цялото това нещо, когато една вечер моята баба реши тя да поеме къпането. (Тук е моментът да спомена, че тя е работила като медицинска сестра и е къпала и преобувала стотици бебета, което до някъде обяснява дързостта на движенията ѝ). В момента, в който баба ми на практика потопи бебето под водата, вече бях в истерия. Тогава разбрах, че докато е в моите ръце, детето е в безопасност и къпането е лесна работа, с която предпочитам да се справям сама.

Щипка

За жалост, това съвсем не важеше за грижите около пъпчето. И до днес настръхвам като си спомня как тази жълта щипка беше закачена за нежната бебешка кожичка и как трябваше да се мърда наляво и надясно, за да може пъпът да се промие. Не го направих нито веднъж. С това се занимаваше таткото и добре, че е така, защото от толкова стрес щеше да ми спре кърмата. Честна дума!

Щрак

Мисълта за това, че трябва да изрежа подобието на нокти, приличащо по-скоро на обелки от кашу, ме докара почти до инфаркт. Първият път го направи лелята на бебето, която беше родила 9 месеца по-рано и хич не ѝ мигна окото. След това обаче трябваше аз да се грижа за това малката да не се надере докато спи. И имах план – да ѝ слагам ръкавички и да оставя ноктите да си растат на воля. Тя обаче предателски отказа да ме улесни и си сваляше сама „предпазителите“, така че в крайна сметка ми се наложи да се заема. Да си призная, три години по-късно все още ме облива пот при всяко щракване на ножичката, но сега поне има истински ръце, пръсти и нокти, които не ме плашат с миниатюрния си размер.

Бум

Заклевам се – предпочитам да ме лазят паяци и змии пред това да преживея отново гледката на падналото от леглото бебе – пльоснато геройски на земята и ревящо неистово. Още при звукът „бум“, преди да отворя врата на стаята, бях готова да се обзаложа, че умирам. За щастие, оцелях, но вече живеех с мисълта, че съм ужасна майка. Добре че са форумите, в които някои пишат как сами си изпускат децата, а на други това им се е случвало вече няколко (стотин) пъти. Действа особено успокоително на съвестта. Днес вече знам, че съм си супер, но тогава...

Ох...

Не можех да си простя, че съм позволила детето да падне. Може би точно поради тази причина до 1,3 г. държах малката за качулката и тичах, след нея (тя проходи на 11 месеца). При първото ѝ пускане съвсем сама, падна и си ожули носа. Дълго време се упражнявах да не и-кам и ох-кам при всяко нейно препъване и тупване. И успях. Към момента няма ли кръв, не се признава. Но много вода изтече, докато постигна това. А ако с поглед можеше да се убива, всички лели, баби и дядовци да са минали под ножа заради неизбежното „ау, детето падна!“. Ми, пада. Всеки ден.

Писъци

Представете си някой да ви изтръгне сърцето и да започне да го къса парченце по парченце, обаче някак си вие да сте живи и да усещате всяко впиване на нокти мнооого болезнено. Горе-долу така се чувствах първият път когато оставих детето в яслата. Такива неистови писъци, онова миличко „маааамаааа“ и лелката, която хем нежно, хем грубовато я избутва към стаята, докато аз рухвам в коридора. И така две седмици. После малката се разболя.

Градуси

„Термометърът показва 39 градуса“. Ей с тези думи ми се обажда таткото, докато аз съм на работа. Прибрах се около два дни по-късно. Или поне така ми се струваше докато спринтирах към нас. По пътя се чудех дали първо да удуша мъжа ми или да проверя детето. Когато стигнах, малката спеше. Цялата почервеняла от горещината, която излъчваше. Зомбита ли? С голи ръце щях да се бия, само да не се налагаше да стоя и да чакам лекарството да подейства, усещайки цялото безсилие на света. Просто вирус, който от онзи момент е полазвал детето няколко пъти. Температура – голяма работа. Но сега! А тогава това беше адът.

Болницата

Температурният ад е истински рай в сравнение с няколкото ни посещения до болницата. Първият път малката тръгна да се подхлъзва, аз обиграно я хванах за ръката и я изтеглих нагоре, за да не падне. А тя се хвана за китката и започна да пищи. Краката ми се подкосиха, главата ми забуча. Детето държи ръката си все едно е гумена и не може да я мръдне. Нито якето може да си облече. Стигнахме до спешното отделение. Лекарят там само хвана и изпъна ръката ѝ, след това я сгъна отново. Чу се „храс“ и детето спря да плаче. Оказа се, че при малки деца и особено момиченца се случва такова разместване на някакъв лакътен хрущял или нещо подобно. Било нормално. Супер, но се случи втори път след няколко месеца. Пак тичане към болницата, пак наместване... Кошмар. На третия път когато малката изкрещя, държейки се за китката, сама опънах и сгънах ръката ѝ. С цялото хладнокръвие на света.

Все още има неща, които ми качват сърцето в гърлото и ми връзват стомаха на възел. Децата са зверски изобретателни в откриването на неподозирани родителски страхове. Вече не сънувам, че съм гола в офиса.

За сметка на това всеки ден имам дежавю – омазан с крем телевизор, оставена на ръба чаша, цицина на челото, бъркане в окото...

А ужасите не са онова, което бяха. И никое изчадие, излизащо от кладенец с коса пред очите, убийствени пъзели, зловещи огледала, зашити усти или Чък Норис не могат да се сравняват със страха на една майка юнашка. Елате ми повече...

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

cross