Всеки атлет има своята индивидуална вдъхновяваща история, с която блести не само на спортния терен. Обичаме спорта (особено да го гледаме!), защото може да изкара на преден план най-хубавото в нас – силата на човешката воля, която разбива стереотипи и установени норми.
Две истории от Токио 2020 (всъщност 2021!) влязоха в полезрението ни в последните дни и ви ги представяме накратко като пример за това, че може да си елитен спортист и още куп други неща.
Никой не говореше за Анна Кизенхофер преди колоезденето за жени по време на Токио 2020, пише CNN. Но днес вече всички знаят коя е.
Австрийската колоездачка беше смятана за новак в сравнение с конкуренцията си – прочутата шампионка Анна ван дер Бреген, носителката на олимпийски бронз Елиза Лонго Боргини, британката Лизи Дейнан, германката Лиза Бренауер и бившата носителка на световната титла Анемик ван Флойтен.
Но Кизенхофер, която е картотекирана сред професионалистите колоездачи едва през 2017 г., явно не се впечатлява особено от световноизвестната компания. Успява да спечели за Австрия първия златен олимпийски медал в колоездането от 1896 г. насам, карайки в жестока жега и при унищожителна влажност.
“Винаги я има малката надежда, онази малка мисъл, че може и да спечеля”, казва Анна. “Ако съм на старта, значи съм подготвена, искам да спечеля. Но знам реалистично, че няма как да победя тук.”
Анна е част от откъснала се бърза група още в началото, но едва на финала на 147-километровото състезание тя дръпва самостоятелно за последните 40 км, в които “кара за злато”.
Да се състезава без бремето на очакванията може би успява да ѝ помогне да завърши състезанието за под 4 часа – 75 секунди преди сребърната медалистка Ван Флойтен.
“Беше нереално. Просто на никого не му се е вярвало. И аз не можех да повярвам, даже като преминах финала, пак не можех да повярвам”, казва Анна.
Анна има магистърска степен по математика от Университета в Кеймбридж и докторска степен по приложна математика от Политехническия университет на Каталуния в Барселона. “Като математик съм свикнала да решавам задачи сама, та затова се отнесох по този начин и към колоезденето”, казва Анна, обяснявайки защо предпочита да се подготвя сама – тренировъчни планове, хранителен режим, състезателна стратегия, всичко.
“Много колоездачи имат хора, които правят всичко това – имат си треньор, нутриционист, човек, който планира състезанието. Аз просто върша всичко сама.”
Според нея ключът към успеха ѝ е смелостта ѝ да е различна.
“Осмелявам се да съм различна. Имам различен подход, което означава, че съм непредсказуема и точно това се случи на финала. Хората не предвиждаха, изобщо не мислеха, че може да спечеля”, казва Анна. И добавя, че се надява историята ѝ да вдъхнови и други хора да не се отказват, да устоят и да правят това, което най-много подхожда на характерите им.
В Токио американската спринтьорка Габи Томас беше по петите на нещо, което никой друг възпитаник на Харвард не е постигал – златен медал в лекоатлетическите дисциплини на олимпиада, пише Time. (През 1986 г. има харвардски студент, който печели златен медал на троен скок, но той така и не завършва Харвард.)
Томас беше една от силните претендентки за финал на 200 м. През юни по време на американските квалификации успява да пробяга дистанцията за впечатляващите 21,61 секунди – третото най-добро време на 200 м спринт за всички времена. Това я прави втората най-бърза жена в историята на дисциплината. Първата е легендарната Флорънс Грифит-Джойнър, която поставя световния рекорд за жени на 200 м през 1988 г.
Постигането на златото обаче означава победа над изключително талантливи атлетки. Илейн Томпсън - Хера от Ямайка, която има злато от Олимпиадата през 2016 г. и злато на 100 м от Токио, и Кристин Мбома от Намибия - и двете бягаха по-бързо от Томас в полуфиналните си серии.
На финала Томас завърши трета с 21,87 след Томпсън-Хера с 21,53 и Мбома с 21,81 секунди.
Достигането до олимпийски медал е само едно от впечатляващите постижения на Томас, която в момента прави магистратура по епидемиология и здравен мениджмънт в Университета на Тексас в Остин, подтиквана от желанието си да намали неравенствата в здравеопазването и негативния изход от заболяванията на база расова дискриминация.
“Това, че съм редовно в университета, ме кара да оценявам всичко, което правя на пистата”, казва Томас.
Родена е в Атланта. Има брат близнак. Започва да се състезава, подтиквана от майка си – Дженифър Рандал, която казва, че дъщеря ѝ си е била роден атлет.
Томас започва да се занимава с бягане малко по-сериозно през първата година в гимназията. Става много добра и е привлечена в Харвард, за да се състезава на 100 м, 200 м, дълъг и троен скок.
Докато е в Харвард става най-добрият лекоатлет на Бръшляновата лига за 2017-а и 2018 г. Но всъщност бягането е само допълнение, тъй като Габи Томас била изключително отдаден и мотивиран студент.
В Харвард избира невробиология и световно здравеопазване като основни специалности, като споделя, че конкретно изборът на невробиологията е продиктуван от личния ѝ живот – нейният брат близнак има ADHD, а по-малкият им брат е с аутизъм.
През май, точно преди квалификациите, Габи Томас научава, че има тумор на черния дроб. За щастие образуванието е доброкачествено и Томас успява да влезе в олимпийския лекоатлетически отбор на САЩ по впечатляващ начин.
Миналият петък, само 2 дни след като загуби делото срещу Международната федерация по лека атлетика (IAAF) за нарушаване на човешките ѝ права, Кастер Семеня отвя конкуренцията в своето последно бягане на 800 метра.
От днес, 8 май, влиза новото правило на IAAF, лимитиращo участието на жени с повишени нива на тестостерон.
Победата на Семеня в старта от Диамантената лига в Доха бе подобаващ отговор на решението на Спортния арбитражен съд (KAC) Лозана, което ѝ забранява да се съревновава с други жени, ако не намали чрез медикаменти нивото на естествения тестостерон в тялото си. Тя има избор и да премине към бягане в по-дълги дисциплини.
Тази победа обобщава борбата, която Семеня – чернокожа хомосексуална жена от малко градче в Южна Африка – води вече десетилетие с невъобразимата враждебност към себе си – с достойнство и стоицизъм, на каквито малцина са способни, пише Линдзи Кроус в The New York Times.
Не съществува лесен отговор на по-широкия дебат за кого има място в женските спортове, но е изключително несправедливо спрямо Семеня да търпи тази токсична комбинация от расизъм, сексизъм и хомофобия. Дори Спортният съд признава, че решението му дискриминира лекоатлетката. Никой не спори, че това е така.
Можем единствено да гадаем как се чувства Семеня, когато по принуда излага тялото си на неимоверно строги и инвазивни проверки, по време на които бива наричана „мъж“ и други далеч по-неприятни неща. Причината е, че тя премълчава.
Знаем обаче как работи – състезава се за победа, здрависва се с опонентките си и спазва правилата, оставайки вярна на себе си. И демонстрира упорство.
Способността да се държи по този начин – да търпи – е отличителна черта на истинските шампиони, атлети и личности. Трябва да възхваляваме нейния характер, както правим и с другите си герои. Битката на Семеня и спортните ѝ успехи са също толкова велик подвиг. Жалко е, че чуваме повече за нивата на хормоните на една от най-награждаваните жени в леката атлетика, отколкото за постиженията ѝ.
Парадоксално, Семеня се превръща в една от най-ярките лекоатлетки в света точно когато получава забрана да бъде такава.
Решителността ѝ да се състезава ни кара да обърнем внимание на жените в леката атлетика и на степента, в която ги уважаваме. А това внимание все още е оскъдно.
Според скорошно проучване едва 0,4% от спортните спонсорства отиват при жени. А кога за последно женското бягане получи солидно медийно отразяване? Кой, освен шепа запалянковци, знае имената на другите жени, с които Семеня се състезава на 800 метра – онези, които ще заемат мястото ѝ на почетната стълбица?
Една от тези жени е олимпийската шампионка Кейт Грейс от САЩ. Тя присъства на снимка от 2016 г. към Instagram публикацията на New York Times за тазседмичното решение на Спортния арбитражен съд. На снимката Семеня печели квалификационно бягане за финала на 800 метра на Олимпийските игри в Рио; Грейс финишира след южноафриканката, на трето място.
За американката тази снимка носи друго значение – тя показва „моментът от последните 10 години, който най-силно промени живота ми“.
„Аз съм зад нея, правя гримаса в стремежа си да финиширам“, казва Грейс. „На път съм да постигна личен рекорд от 1,58 на 800 метра, да се преборя за място на олимпийския финал.“
Само година по-рано Грейс не може да се състезава поради контузия. Затова за нея тази снимка обобщава цялата ѝ спортна кариера. И затова трябва да възхваляваме всички лекоатлетки. Този паметен момент обаче получава публичност едва сега и не заради постиженията на състезателките, а заради забраната на Семеня.
Ако южноафриканката загуби правото да се състезава на 800 метра, мястото ѝ лесно ще бъде запълнено от други таланти. От Грейс или Аджий Уилсън, американката, която грабна бронз на последното Световно по лека атлетика. Или от съотборничките на Грейс от Bowerman Track Club – Колийн Куигли, Кортни Фрерикс и Шелби Хулихан, чиито имена Times е споменавал точно веднъж и които се борят за участие в Олимпийските игри догодина с помощта на Шалейн Фланагън. Трябва да ни пука за всички тях.
Без Семеня вероятно нямаше дори да знаем кои са. Нямаше да ги виждаме, нито да говорим за тях.
Разбира се, можем да спорим за тестостерона на цветнокожата лекоатлетка и трябва да обсъждаме кой има място в женските спортове, ако искаме да ги опазим (а ние искаме; дори Семеня не би могла да се конкурира с мъже на глобалната сцена). Но сами по себе си тези дискусии няма да помогнат. Важно е да следим с интерес женските спортове и да инвестираме в тях. Да се гордеем със състезателките по-често, а не само когато Семеня получава забрана да мери сили с тях.
Чернокожата спортистка казва следното: „Знам, че правилата на Международната асоциация на лекоатлетическите федерации винаги са били насрочени конкретно срещу мен. От 10 години IAAF се опитва да ме забави, но това ме прави единствено по-силна. Решението на Спортния арбитражен съд също няма да ме спре. Отново ще се извися и ще продължавам да вдъхновяваме младите жени и атлетки в Южна Африка и по света.“
Иронично е, че в момента се вдига подобна врява около дисциплина, на която иначе се обръща толкова малко внимание. И все пак този референдум за стойността на женските спортове може да се окаже полезен, а достойнството, което Семеня запазва в лицето на враждебността, е доказателство, че поначало трябва да се гордеем с женските спортове. Ако ги следим внимателно.
Още:
