fbpx

Благодарим на Medical News и главния редактор Полина Тодорова, която е и автор на този текст, че ни позволиха да го споделим с вас, за да обърнем внимание на нещо много важно: педиатри няма да има, ако отношението на държава към тази специалност не се промени.

А промените трябва да включват адекватно заплащане, анализ на нуждите на детското здравеопазване в цялата страна, нормални възможности за специализация - без да се налага да си плащаш, за да работиш... И още много. Вижте трима водещи педиатри, които имат какво да кажат по темата.


Един от проблемите, пред който е изправена здравната ни система и с който се е сблъсквал почти всеки родител, особено в София, търсейки педиатър за новороденото си дете, е недостатъчният брой педиатри у нас. Кадровият дефицит сред този тип специалисти ще се засили особено много в доболничната помощ, и то съвсем скоро, ако не бъдат предприети навременни мерки в тази насока, споделиха различни специалисти пред Medical News.

Новозавършилите педиатри да могат да работят с деца в извънболничната помощ

 

“Основният проблем е при личните лекари със специалност "Педиатрия“, заяви пред Medical News д-р Таня Андреева, специалист по педиатрия. Тя цитира статистика на Института по обща медицина, според който на територията на София има 151 общопратикуващи лекари с втора специалност "Детски болести".

Сред тях най-младият е на 49 години, а най-възрастният – на 82 години. Средната възраст на личните лекари с детски профил възлиза на 63,9 г. Според тези анализи през 2036 г. на територията на София ще има едва 83-ма семейни лекари с профил "Педиатрия".

„В момента личните лекари със специалност "Педиатрия" са старите поликлинични педиатри, които след реформата в извънболничната помощ взимаха без особени трудности специалност обща медицина, без да се налага да държат допълнителни модули. В момента средната им възраст за страната е над 60 години“, посочи д-р Андреева.

Според нея проблемът с малкото педиатри сред семейните лекари може да се разреши с нормативни промени, които да позволят новозавършилите лекари със специалност "Педиатрия" да могат да работят с деца в извънболничната помощ. 

„Има варианти в системата да се влеят млади кадри и специалността да стане привлекателна и за тях, но са нужни нормативни промени. В момента, за да може един лекар със специалност "Педиатрия" да стане личен лекар, трябва да вземе специалност "Обща медицина", тоест да учи още три години.

Проблемът може много лесно да се реши, ако се позволи на завършилите педиатрия да работят като лични лекари на деца. Те имат всички нужни познания, за да могат да се грижат за децата“, обясни тя.

Тя коментира и кадровото обезпечаване с педиатри в болничната система.

„Педиатричните клинични пътеки са едни от най-ниско заплатените, поради което детските отделния във всяка една болница са губещите. Те същестуват основно благодарение на останалите клиники. Това е и причината, поради която в детските отделения да не се получава ДМС или ако има такова, то да е напълно символично. При една средна заплата от 1000 лв. един млад лекар не може да покрие чисто битовите си нужди“, каза тя.

Д-р Андреева обясни, че 4-годишното обучение по педиатрия изисква както работа в отделението, в което е зачислен медикът, така и допълнителни курсове, които се провеждат в университетските болници. 

„През това време един млад човек трябва да получава заплата в болницата, в която е зачислен, без обаче да има възможност да дава дежурства, което се отразява на дохода му. Или трябва да работи по 16 часа в двете лечебни заведения, което представлява огромна трудност.

Затова нерядко болниците, които взимат специализанти по педиатрия, ги карат да се отказват от заплатите си, за да могат да специализират модулите, които не може да покрие лечебното заведение“, разяснява тя.

„Всички тези недомислици в обучението по педиатрия и цялостно недоброто заплащане на тези кадри превръща тази иначе изключително хубава специалност в не особено желана“, каза тя. Д-р Андреева посочи, че особено голям е и проблемът с недостига на детки медицински сестри.

„Усилията и отдадеността на българските педиатри заслужават респект, но в момента системата е така направена, че от една страна затруднява работата на педиатрите, а от там притеснява родителите и влошава грижата за децата“, обобщи д-р Андреева.

Възнагражденията на педиатрите са в пъти по-ниски в сравнение с други специалисти

 

“Безспорно има проблем със специалистите по педиатрия и той не е от днес, а от години, като причините за това са няколко”, заяви пред Medical News д-р Калин Лисички – началник на Клиника по педиатрия в болница „Токуда“.

Той също посочи, че особено изразен ще е недостигът на педиатрите в извънболничната помощ, където средната възраст на общопрактикуващите лекари с тази специалност е 60 години.

На второ място, има изключително малко желаещи да специализират педиатрия. Малко са и желаещите да работят в болничната помощ, отбеляза д-р Лисички.

Причините за това са различни, коментира специалистът. “На първо място това е изключително голямата отговорност на лекарите, които работят с деца. Винаги съм казвал на моите студенти, че при децата няма неспешно състояние, особено при децата под годинка – при тях всичко може да се промени и влоши изключително бързо.

Това създава огромна отговорност за педиатрите. Вниманието, когато има тежък случай с дете от страната на обществото и медиите, винаги е много по-голямо, а това също засилва усещането за отговорност и напрежение в работата”, отбеляза той.

Д-р Лисички допълни, че от години заплатите на специалистите по педиатрия са неглижирани и това също е сред факторите, които водят до по-малко желаещи да упражняват тази специалност. „Техните възнаграждения понякога са в пъти по-ниски от тези на други специалисти“, изтъкна той и даде за пример с възнагражденията на инвазивните кардиолози.

Според него е нужно да има промени, които да направят отново педиатрията атрактивна за бъдещите лекари. „Работата с деца е трудна, но за мен е признание и носи изключително удовлетворение“, сподели той.

Няма цялостна концепция за развитието на специалността

 

Педиатърът доц. Рада Маркова, управител Mедицинска дейност в 1-ва ДКК, също е категорична, че има недостиг сред педиатрите. „Определено има кадрови дефицит и то на всички нива – и в болничната, и в извънболничната помощ, още повече доста от колегите работят едновременно на две или повече места.

Налице е и застаряване на кадрите и въпреки наличието на желаещи млади лекари да работят и специализират педиатрия, кадровият дефицит е съществен, особено в някои детски субспециалности и райони на страната”, коментира тя пред Medical News.

“Педиатрията е едновременно много отговорна и динамична специалност и малко атрактивна от гледна точка на заплащане. Работата с деца е както много зареждаща, така и натоварваща, с дежурства и редица неотложни случаи, не е за всеки”, допълни доц. Маркова.

Според нея липсата на цялостна концепция от години за развитие на специалността също отказва младите хора. Тя е на мнение, че е необходимо проучване на дефицита по райони и здравни заведения, анализ на нуждите, разкриване на места за специализация и последваща работа на младите лекари.

Необходимо е и по-високо обществено и социално признание на специалността, както и осигуряване на по-добро възнаграждение на лекарите и медицинските сестри с детски профил. 

Думите на специалистите се потвърждат и от данните, които Министерство на здравеопазването изпрати след запитване на Medical News. От тях става ясно, че за 2021 г. няма нито едно обявено място, финансирано от държавата, за специалност "Педиатрия".

През предходната държавата е финансирала 12 места за бъдещи педиатри, но от тях са заети само една трета или 4. През 2018 година утвърдените места са били 18, от които 14 са заети от бъдещи педиатри. За настоящата 2022 г. държавата е подсигурила 24 места за специализация по педиатрия.


Оригиналното заглавие на статията е "Недостигът на педиатри става все по-критичен".

Това е поредната история за родители, които обикалят София с болно дете на ръце и се оказва, че българското здравеопазване реално няма какво да направи за него. Това е поредната история, в която се вижда как свръхнатоварените, безпомощни лекари, оставени да се оправят сами, няма как да помогнат на никого, ако системата на здравеопазване, и по-специално на детско такова, не е в услуга нито на пациентите, нито на медиците.

Разказът е на Боряна Телбис, споделен е в личния ѝ профил във Фейсбук и накратко обяснява какво се случва, когато започнеш да търсиш помощ за повръщащото си и обезводнено дете в болниците в София.

Предисторията е, че се касае за дете на 2 години и половина със стомашно-чревен вирус, лекувано с всичко необходимо в домашни условия под наблюдение от личен лекар. Но на втория ден вдига много висока температура, която не спада, и освен това продължава да повръща и да не може да задържи никакви течности и лекарства.

Родителите са посъветвани от личния лекар на детето да отидат до Пирогов и, естествено, това и правят. Но се оказва, че няма особено значение дали са го завели - ето защо.


Ако имате дете със стомашно-чревен вирус, което е обезводнено от десетки повръщания, няма къде да го заведете, за да го оводнят и да му помогнат.

Отивате в Пирогов. Там го преглеждат, защото са Пирогов и май са длъжни. Казват ти, че те не могат да го приемат, защото нямат инфекциозно отделение, и да го водиш или в частна клиника на стационар, за да му направят 1-2 банки и да си ходите, или в Инфекциозна - да го приемат направо.

Отивате в частната клиника. Там дори и не го преглеждат (няма и смисъл), защото са бесни на Пирогов, че пращат деца към тях. Те не можели да им помогнат, щото с 1-2 банки нямало да стане. Да ходим или в Софиямед, или в Инфекциозна.

В Софиямед казват, че инфекциозното им в Люлин не работи по някакви причини (една от които че нямат педиатър) и накратко - не са вариант. Отивате в Инфекциозна.

Часът е 23:30. Там има опашка от родители с деца на ръце. Има и момче, което води много възрастната си и болна баба.

Нямат персонал. Времето е спряло завинаги.

На опашката се оказва, че има хора, които са дошли от Гоце Делчев (града, не квартала в София), защото в тяхната болница всичко било като от филм на ужасите, а лекарката се карала на майката, че ѝ говори неща за състоянието на детето (“Млъкни малко, не мога да се концентрирам от тебе” е точният цитат).

Час и половина по-късно на опашката идва млад лекар, който междувременно снове между павилионите на болницата сам-самин. Изглежда като човек, който всеки момент ще рухне в нервна криза или ще извади огнестрелно оръжие и тихо ще застреля 16 човека.

Висок е сигурно два метра, в които се е смалил до метър и шейсет максимум. От умора и притеснение. Казва ни, че няма места. Дори обективните състояния на децата да са такива, че трябва да бъдат приети, той не може да ни предложи добри условия, за което се извинява.

Имало места при майки ромки или при баби с тежки заболявания, които викат и стенат по цяла нощ. Не е вариант за дете на две и половина с повръщане. Майките ромки и децата им не са проблем, проблем е, че някои са с бактериални инфекции, други са с други вируси и не е ясно дали няма да се разболеете от още нещо красиво вследствие на престоя.

Заслужава ли си рискът? Питате лекаря. Той се сгъва още повече в себе си. Размахва химикалка като диригент с два пръста и продължава да повтаря, че, разбирате ли, няма места. И условията са такива, че стаите са тесни, леглата са едно до друго…, обяснява лекарят.

Хората от Гоце Делчев директно си тръгват. Май ги чувам да си говорят, че ще отидат до Турция. А аз се прибрах вкъщи след повече от 3 часа обиколка по болници с дете със стомашно-чревен вирус, обезводнено след десетки повръщания, и се чудя как ще изкараме тая нощ. Също така се чудя накъде да емигрирам.


Ако имате подобни истории, може да пишете на екипа на "Проект #ЗАДОБРОТО" на team@zadobroto.com, както и на нас в Майко Мила на maikomilabg@gmail.com, за да бъдат събрани и подготвени като сигнал към съответните компетентни институции.

Споделяме разказа на Фани Давидова, която е приета в болница "Св. Анна" в София с Covid. Но този текст не е поредният за болестта, а е за лекарите и организацията им в целия ужас, която е безупречна, както разказва Фани.

Пожелаваме ѝ бързо оздравяване и се присъединяваме към призива ѝ: Хора, мислете за себе си, мислете и за лекарите!


Неделя. 9.0, спешно отделение на МБАЛ Св. Анна
Довлачвам се (единственият подходящ глагол) след 10 дена температура, 9 дена антибиотици, кашлица, главоболие, жестоки болки в мускулите, едно колабиране в баня, 3 дни яки скандали от страна на приятелките ми да вървя в болница и на финала – взимане на крути мерки от една от тях (Полина Паунова) и прекрасните ѝ родители лекари, които ми поставят ултиматум – или отиваш, или си чао.

За последен път съм лежала в болница преди 12 години с Никола и това е оставило такива неизлечими спомени, че не искам да стъпвам на подобно място при никакви обстоятелства. Освен това отивам в спешното отделение и, ЗАКЛЕВАМ СЕ, очаквам да ме изгонят, да ми крещят и да ми се карат, а ми е толкова зле, че нямам сили за това.

Влизам – никой не ме гони и не крещи. Подпирам се на стената – хем щото ми е лошо, хем от изненада.

Ковид отделение - ден 0
Спешното отделение на МБАЛ "Св. Анна"

Излиза лекарка, само ме поглежда и казва: "Ясно!" Пита някакви неща, записва... Вие ми се свят... Чувам само "пълен пакет", "скенер". След мен идват още хора. Приключваме с попълването на документите. Лекарката, която ме приема, не ми крещи, не ме обижда, изобщо не ми се кара, а ме завежда да седна и ми казва да чакам. Доброто отношение ми изкарва акъла, защото решавам че вероятно умирам и ми личи.

Поема ме доктор – на около 18 години. А, викам си, уцелих вундеркинд, екстра! Страшно внимателно и подробно ми обяснява какво точно ще ми се случи през следващия 1 час – цивилизация. Викам си, край! Явно така се държат със смъртниците.

Скенер, кръв, PCR. Преди мен хора, след мен върволица. Абсолютен конвейeр. Разочароващата новина е, че за всеки двама-трима пациенти отговаря по един млад лекар под 25, така че тая работа, дето съм привилигирована с вундеркинд – отпада. Абсолютни деца... Взимат кръв, правят PCR-и, правят изследвания - стегнати, любезни, помагат си, фантастични.

PCR - положителен, кръвна картина - трагедия. Сложена съм на легло. Чакам инфекционист. Междувременно освен с Covid хора, спешното се пълни и с пациенти с инсулти, травми... Неописуем ад.

Лекари, сестри и санитари хвърчат като пчели - никой не крещи, не се кара. Мълчат си хората, събрани, организирани, действат - машини.

Свита на подозрително кълбо на леглото се оглеждам в ужас и само очаквам някой да ме замери със сабо и да изкрещи "ТОВА НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ!".

Нищо подобно не се случва, но нещата тръгват на зле, защото докато чакам, започва да ме тресе и усещам как вдигам проклетата температура. Опитвам се да дам сигнал, обаче напливът от хора е толкова голям, че всеки опит да спра профучаваща край мен зелена или синя престилка е неуспешен.

Тичайки, един от вундеркиндите вижда, че бера душа, връща се и ми носи чаша вода. Чакам. Поне треската отминава от само себе си. Вече яко съм се изнервила, защото чакам с висока температура, без нищо да става.

Аз, разбира се, като истинска българка пиша гневни смс-и на приятелките си за скапаната ни здравна система и за дето на мен ми е лошо, но вече втори час нищо не става. Е, накрая става – вундеркиндът води инфекционист. Извинява ми се "защото сме доста натоварни" и ми съобщава, че нямам опции - оставам.

Преглеждат ме супер подробно. Сдобила съм се с прелестна Covid пневмония след 9 дена антибиотик. "Само да ви намерим легло, че са малко кът... Обаче не можем да ви оставим така, нещо ще се измисли." Питат ме с кого живея и се интересуват кой ще гледа детето, мислят откога съм със симтоми, колко е вероятно той да е заразен и откога, мислят, обсъждат варианти по средата на целия панаир около нас. Положението ми е такова, че оставам при всички случаи.

Лекарите хукват за следващите пациенти, но вундеркиндът остава след работното си време, за да изчака близките ми да ми донесат багаж и да ми го предаде. "Няма проблем, така и така щях да остана, нали виждате какво е."

Досрамява ме ужасно за гневните смс-и с приятелките ми и се ощипвам тайно през джоба, злобно за наказание.

В отделението ме качва най-обикновена санитарка. Помага ми, щото аз едвам кретам. Успокоява ме, че няма страшно. Болницата се пука по шевовете – почти всичко е с Covid. Нямам представа как организират всичко това и как еквилибрират с легла, стаи, персонал, но всичко изглежда под конец.

В стаята е пълно. Жените нямат сила дори да говорят (смятайте!!!), просто си лежат и дишат кислород. Докопвам се до леглото - системи, кислороден апарат.

Този текст не е за да съобщя че съм в болница. Този текст изобщо не е за съчувствие или за обсъждане на Covid-a като такъв, нито какво е можело да бъде ако... Този текст не е за препоръки и от сърце горещо ви моля да ми спестите съветите да пия много течности. Знам, че всички го правят сърдечно и с най-добро чувство, но моля ви – грижат се, лекуват ме, прави се най-доброто за мен.

Този текст е за ДВЕ неща.

1. За лекарите, сестрите и санитарите, които са супер! Тук където съм аз – МБАЛ "Св. Анна" – има ред. И аз съм спокойна и се чувствам сигурна. И дори тия хора в престилките да не заслужават аплодисменти всяка вечер в 9, заслужават уважение, респект и ако не друго, поне в момента да не бъдат вкарвани в допълнителни приключения, за да могат да си свършат добре работата.

2. За пациентите. Хора... ХОРА! Абсолютно разбирам, че всички изтрещяхме и не се държим много адекватно. Искам да кажа само едно: правете каквото искате и живейте както намерите за добре. Без истерии и паника, просто приемете, че в момента няма нещо като "само малко съм с хрема", "само малко кашлям", "само малко съм отпаднал".

ТЕСТВАЙТЕ СЕ. Ако сте положителни, не се лекувайте с алое вера и цветомузика, а се обърнете към лекар и го слушайте. Защото ако, не дай Боже, стане така (сега аз знам, че точно на вас няма как да се случи и че вие ще предвидите абсолютно всичко, навреме ще почнете пилешката супа и Covid-ът ще приключи в този един момент, но ако все пак нали...), че стигнете до болница, просто може да няма и къде да ви приемат, може и при най-добро желание да не могат да натъпчат физически 10 души в стая, строена за 6 легла.

МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ. Виждам, че с това да мислим за другите, много не се получава, така че МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ.

Във времена, в които човечеството се чуди накъде по-напред да поеме – към Луната или към Марс; когато се изработват нови ваксини, които да се справят със световна пандемия за нула време; и когато имаме достъп до толкова много информация, която да ни направи малко по-отговорни към здравето ни, ние продължаваме да си казваме “Сега нямам време за преглед” или “На мен няма да ми се случи точно това”. Всички понякога го правим и е абсолютно разбираемо.

Има някои заболявания обаче, които не търпят отлагане и не минават с позитивно мислене, колкото и прекрасно нещо да е то само по себе си. Но има начин да се справим с профилактика, скрининг и адекватно лечение. Едно такова заболяване е ракът на маточната шийка, който, за съжаление, е четвъртата най-разпространена злокачествена диагноза сред жените в България. 

Какво означава това?
Означава, че всяка година нови 1300 жени чуват тази диагноза, а сред тях преобладават жените между 30 и 44 години.

Световната здравна организация си е поставила за цел до 2030 г. ракът на маточната шийка да е рядко срещано заболяване. Засега обаче това не изглежда съвсем постижимо у нас, където под 10% от подлежащите на имунизация момичета са обхванати с ваксина срещу основния причинител на заболяването – човешкия папилома вирус. Национална програма осигурява безплатна имунизация срещу заболяването за момичетата на 12 и 13-годишна възраст, като всеки родител, който желае да имунизира дъщеря си, следва да се обърне към личния си лекар.

По тази причина Националната пациентска организация заедно с Националното сдружение за профилактика на рака на маточната шийка и лаборатории Синево започват информационна кампания Намали риска. Предпази се. Живей! за превенция на заболяването, която включва и безплатен уебинар

Той ще се проведе на 21 февруари 2021 г. (неделя) от 11:00 часа. Това е линкът, през който можете да се включите в уебинара: https://bit.ly/3jPzQid, а ето и линк към Фейсбук събитието, което можете да споделите с приятелите си: https://fb.me/e/k9giU8bpJ

Линкът за включване в уебинара е със свободен достъп и се отваря или през браузъра на устройството ви или директно през програмата Teams на Microsoft, в случай, че работите с нея и е свалена на компютъра или телефона ви.

Гост-лекторите на уебинара са изтъкнати специалисти, занимаващи се с диагностициране и профилактика на рака на маточната шийка. 

Д-р Маргарита Таушанова, д.м.н., онколог от УМБАЛ "Царица Йоанна" – ИСУЛ ще говори за заболеваемостта от рак на маточната шийка в контекста на пандемията и ще включи подробности за най-важните статистически данни около заболяването. Сред темите, които ще засегне д-р Таушанова са и спецификите на този вид рак и кои са рисковите фактори.

Един от доказаните е тютюнопушенето – смята се, че при жените, които пушат, вероятността да се развие цервикален карцином е два пъти по-голяма. Сред темите в първия панел на уебинара е и запознаването със симптомите, протичането и възможностите за лечение на заболяването. 

Важно е да се знае, че при ранно откриване туморът може да бъде радикално излекуван с операция. На по-късни етапи терапиите са по-сложни, а прогнозите – по-несигурни. Подробности ще можете да научите на 21 февруари от д-р Таушанова.

Във втората част на онлайн събитието д-р Калина Цонева, акушер-гинеколог в Неоклиник с 16-годишен опит в оперативната гинекология и онкогинекология, ще разкаже повече за профилактиката и превенцията на рака на маточната шийка, включително всякакви детайли около ваксината. Ще обясни подробности за диагностицирането на човешкия папилома вирус, както и какви видове диагностични методи и нови технологии се прилагат в тази област.

И накрая Лили Асенова, председател на Националното сдружение за профилактика на рака на маточната шийка, ще даде повече информация каква следва да бъде грижата за пациентите с това заболяване. Личната история на Лили е изключително показателна и ценна, защото самата тя се сблъсква с този вид рак едва 24-годишна и успява да го надвие, за да може днес да е в помощ на редица пациенти с тази диагноза.

Скъпи родители, уважаеми жени, ще се радваме да ви видим на уебинара, за да поговорим по важните въпроси осъзнато и информирано. Водещи и модератори на събитието ще бъдем ние, Красимира и Елисавета, така че – чакаме ви! 

Грижете се за себе си.

Започна записването за доброволната ваксинация на всички граждани, съобщават от Българския лекарски съюз. Всеки, който желае да му бъде поставена ваксина срещу Covid-19, трябва да се свърже с личния си лекар и да заяви, че иска да се ваксинира.

Това може да се случи и с лично посещение при лекаря, и по телефон. Общопрактикуващите лекари изготвят необходимите списъци, които се актуализират постоянно, за да може да се започна ваксинация в първия възможен момент след доставянето на ваксините.

Предвижда се до края на февруари да започне на четвърта фаза на Националния ваксинационен план, която включва и масовата ваксинация.

От БЛС припомнят, че ваксинирането е напълно безплатно и доброволно, а личните лекари ще получават от държавата по 10 лв. за всяка доза от двустепенните ваксини, които биват поставяни. Това ще се случва след записването на направената ваксинация в специален електронен регистър.

Сред първите думи, на които учим децата си, са "съжалявам" и "благодаря". Обаче изглежда, че май точно възрастните ги забравят най-много. Особено напоследък. Нина Стефанова е тук, за да ни припомни, че днес, повече от всякога, има за какво да съжаляваме и за какво да благодарим.


"Съжалявам, че това се случва. Благодаря, че си стоите вкъщи и ще се справим."

Миналата седмица в понеделник баща ми имаше рожден ден и стана на цели 70 години. Обадих му се и след като му изпях по телефона "Честит рожден ден на теб", го попитах: "Aко я нямаше пандемията с коронавирусa, как би прекарал днешния си юбилей?" 

A той ми отвърна: "Бих поканил теб с мъжа ти и децата да отпразнуваме заедно, а майка ти да направи торта." Попитах го: "Няма да ли поканиш приятели на тази кръгла годишнина?" На което той отговори: "Не, този празник искам да прекарам със семейството." Толкова простичко желание. 

И ми стана тъжно, че то няма как да се сбъдне, защото съм на 100 км от него. И на няколко пъти ми капят сълзи, защото много бих искала да прегърна баща ми, да му отделя половин ден и заедно с мама да му приготвим любимата торта, онази, съвсем обикновената, с трите блата, единия с какао по средата, със сироп с вода и захар и крем отгоре, с толкова любим вкус.

И се замислих, че може би на много други хора им е тъжно днес. И им е тъжно по много по-сериозни причини от моето желание да споделя семейния празник с баща ми. Например на работника, когото са повикали утре с трудовата книжка, защото не могат да му плащат заплатата и трябва да го освободят. Или на малкото 4-годишно дете, което много иска също да покани приятелите си на гости. Или на дядото, който иска да отиде на погребението на жена си, но заради коронавируса не успява да я изпрати на последното ѝ пътуване и да си вземе последно сбогом. 

И някак си отвътре ми идва да кажа "Съжалявам". Не ме разбирайте погрешно, световната пандемия е далеч извън сферата ми на контрол, но сякаш аз самата искам да чуя тези думи и понеже никъде не ги срещнах, реших аз да ги кажа, ей така, първо да валидирам собствените си чувства, а пък може и някои друг да се разпознае в тях и мъничко да се почувства по-добре.

Съжалявам за всички, които им предстоеше сватба, бяха разпратили поканите, капарирали ресторанта и организирали това голямо прекрасно събитие дълго време с трепет и вълнение, но сега е отложено за неопределено време. За всички, които им е предстоял меден месец, дълго са разглеждали и спестявали, но сега няма да се случи скоро.

На всички, които са бременни и им предстои раждането на бебе, и няма да могат да разчитат на помощта на бабите си. За всички, които вече имат бебе и не могат да му организират така чаканите 40 дни, или погача, или прощъпалник, или първи рожден ден.

За всички музиканти, които се страхуват за концертите си, защото струпването на много хора на едно място ще е мярката, която ще отпадне най-отдалечено във времето. За всички, които отдавна са планували своята екскурзия в чужбина, но тя е пропаднала.

За всички, които имат годишнина от сватбата или пък обичат да ходят на ресторант понякога, ей така, на среща с половинката, със или без повод, за вкусно ястие и чаша вино. За всички, които искат да отидат на дискотека и да потанцуват и да отпуснат душата.

За всички, за които да отпуснат душата значи да отидат на театър, на опера, на концерт или на кино. За всички, които нямат възможност да работят онлайн и са в неплатен отпуск, а имат да плащат кредити и ипотеки и са притеснени финансово.

За всички абитуриенти, които се надяват всичко това да свърши и евентуално лятото все пак да отидат на бала си, за които повечето вече са си купили рокли и костюми. 

За всички майки, които за една вечер се сдобиха и с нова роля - учителки на децата си от яслата до 12 клас. На които вече им се налага да пишат домашни, да решават задачи и да бъдат същевременно и приятелите, които липсват на малките деца.

За всички, които не могат да разчитат на детска кухня и трябва да приготвят минимум четири яденета на ден за цялото семейство вкъщи, да организират домакинството, и пазаруването, и чистенето, и прането, и подреждането, и да намерят мила дума, и да работят от вкъщи, поддържайки семейния уют.

За бащите, които също се опитват да работят от вкъщи, и да балансират с поддържането на дома функциониращ и отделянето на време за игра с децата, защото, макар тати в момента да работи, както той може да носи на конче, никой друг не може

За всички стари и не толкова възрастни хора, които по принцип живеят сами и сега им още по-самотно, защото сега са загубили и малкото контакти, които са имали – малките разговори с магазинерката в кварталното магазинче и чая с приятелка веднъж седмично или онази мила съседка, на която от време на време ходеха на гости. Сега тези разговори или ги няма, или са много набързо от два метра разстояние. 

И за теб, мило дете, съжалявам, че на твоя рожден ден нямаше деца тази година. Съжалявам, че не можеш да се катериш на площадката пред блока. Съжалявам, че детската градина не работи, че училището е затворено и ти се налага да учиш онлайн. Съжалявам, че ти липсват приятелите и особено двама-трима, онези най-добрите.

Съжалявам, че нищо не работи и не може да отидеш в зоопарка или в музея, или в библиотеката, или на театър, или на цирк, на който искаше да те заведе мама толкова пъти. Съжалявам, че не можеш да тичаш в парка и не можеш да караш колелото си по алеите. 

Съжалявам и за всички спортове, които не се провеждат, и всички мачове, които чакахте с нетърпение. И за всички аматьорски мачове и други спортове, които тренирахте за удоволствие. За всички професионални спортисти и за Олимпийските игри, за Евровизия, за пропуснатите концерти. За всички пропуснати танци и нови рокли. За всички неосъществени срещи с потенциално гадже, с което отдавна си пишете. 

Съжалявам и за всички, които отложиха покръстването на детето си и имените дни, и събирането за пенсионирането, и много други поводи за празнуване. За бабите и дядовците, които не могат да прегърнат внучетата, и за внучетата, които не могат да опитат от козунаците на баба и да премерят своя борец с дядо.

За всички, които живеят сами и самотата вече трудно се издържа. За всички семейства, които се учат как да прекарват това време вкъщи, всички заедно наведнъж, споделяйки общото пространство и опитвайки се да измъкнат и малко лично време.

Съжалявам за хората, които са под абсолютна карантина и изобщо не могат да напускат дома си, дори и до магазина. Съжалявам и за тези, които са болни в момента от тази коварна болест и са в болница. Дръжте се! Вярвам, че можете да го победите. Съжалявам и за хората, които са загубили битката с вируса, и искам да изкажа съболезнованията си на техните близки.

Този коронавирус обърна всичко с главата надолу. Показа ни, че хората в света са едно голямо семейство и че за вируса няма значение дали си известна личност като Пинк, или Том Ханкс, или Принц Чарлз и може да се заразиш с него. Но всъщност много от хората, които ще го срещнат, няма да имат финансовите възможности за лечение на известните личности.  

Съчувствам ви. Съжалявам, че всичко това се случва. Нормално е всички да се страхувате и да сте уплашени. 

И искрено ви благодаря, че си стоите вкъщи. Благодаря ви, че не виждате близките си и не контактувате на живо с тях, за да ги предпазите. Благодаря ви, че спасявате животи с постъпката си. Благодаря ви, че пазарувате за седмицата и не се излагате на опасност излишно.

Благодаря ви за креативността, с която пренасяте част от услугите и продуктите си онлайн и продължавате да творите и да работите. Благодаря ви за търпението, благодаря ви за това, че се държите физически, психически и емоционално, колкото и да е трудно понякога. Благодаря ви, че помагате на съседа си и не сте забравили самотната възрастна жена от третия етаж, която не може да си напазарува, затова редовно ѝ оставяте покупки пред вратата.

Благодаря на жените за спокойствието в дома и погалването на косата на децата вечер, а на мъжете за опората и мъжкото рамо. Благодаря за приказката, която четете за заспиване и за прошепнатото "лека нощ". И благодаря за всяка усмивка, която днес давате на някои приятел или близък, макар и по телефона.

Благодаря, че се грижите и че ви пука. Благодаря, че търсите начини да се справите и този период на социална изолация да премине една идея по-леко. Благодаря, че се обаждате на близките си всеки ден и намирате добра дума за тях. Благодаря, че слушате докрая онази семейна история, която (пра)баба и (пра)дядо ви разказват за 567 пореден път.

Благодаря, че се усмихвате, когато минете пред огледалото. Благодаря, че намирате време да попеете и да поиграете с децата. Благодаря, че никога не ви свършват прегръдките и винаги имате още да раздавате. Благодаря, че казвате на важните на сърцето ви хора, че ги обичате всеки ден. 

И особено благодаря на всички лекари, медици и медицински сестри, на всички хора, които работят в болниците, на личните лекари и хората в линейките, и тези в инфекциозните отделения. Поклон за многото усилия, които полагате ежедневно, за отзивчивостта, за човечността и за милата дума, за куража, и за подкрепата, за професионализма и за самоотвержеността. Благодаря ви за всичко, което правите всеки ден, всяка минута. 

Благодаря и на доброволците, които неуморно търсиха респиратори, защитни облекла, и шлемове, и маски, и ръкавици, и ги предадоха на болниците. Благодаря на хората, които шиха маски, и на тези, които даряваха време, труд и пари. Благодаря и за големите дарения, и за малките такива. 

Благодаря и на аптекарите, и на магазините, които останаха да работят с маски и ръкавици. Благодаря и на оперативния щаб за свършената работа.

И знаете ли някак си ми поолекна и не ми е толкова тъжно вече. Благодарна съм. За живота ми и за здравето на мен и моите близки, за това, че засега мога да прекарам тази пандемия в уюта на собствения си дом и затова, че всъщност имам дом и покрив над главата си и храна в хладилника си. Че имам интернет и мога да виждам близките си чрез него. Че имам семейство, което е с мен. 

И ще празнувам 71-годишнината ти, тати. Господ да те пази и дано имам шанс да празнувам следващия ти юбилей, когато станеш на 80. Тогава ще ти направя любимата торта и ще се съберем цялото семейство да го отпразнуваме заедно. А днес съм благодарна, че те има, че си жив, и че мога да ти кажа "Христос Воскресе". Макар и по телефона. 

Българският лекарски съюз пусна важна информация за симптомите и лечението на коронавируса, обобщена от д-р Иван Играчев от Пазарджик. Ето какво ни съветват лекарите:

Какво различава COVID-19 от сезонния грип?
Инкубационният период: при грипа е 2 дни, а при новия коронавирус - 8.
Сериозността на положението: липсата на ваксина прави COVID-19 по-фатален с 2,3% от грипа.
Продължителност на симптомите: при грипа те траят околло 7 дни, а при коронавируса - между 8 и 14 дни.

Колко са фаталните усложнения?
Сезонният щам на грипа е със смъртност от около 2%. Коронавирусът към момента бележи 4,3%. Според лекарите грипът е с по-малко фатални усложнения заради разработените ваксини, като правят уточнението, че в Европа в момента няма регистриран смъртен случай на човек под 50-годишна възраст.

Колко от нас ще се заразят?
Ако сме в стая със 100 души и има един болен, 70 от нас ще се заразят. При останалите 30 вирусът няма да може да се закрепи за дихателната лигавица.

Какво се случва след това?
От тези 70 души близо 70% няма да развият всички симптоми. Възможна е кашлица, леко неразположение и преминаване на заболяването в рамките на два дни. Вероятността млад, енергичен, вглъбен в работата си човек да разбере, че е болен от новия коронавирус е малка, което всъщност е опасното.

Какво да правим, за да не се разболеем?
Ограничаване на социалните контакти.
Миене на ръце. Постоянно. При влизане и излизане от всяка нова среда, за да не внасяте или изнасяте вируса.
Маска - ако намерите, не е лошо да я ползвате в контактна среда и при посещение на по-възрастните ви близки.
Редовно почистване на външната врата и антрето.
Проветряване!

Как ще се чувстваме, ако все пак се разболеем?
От 100 контактни 21 ще се окажат истински болни. Симптомите включват висока температура, суха (доста по-рядко влажна) кашлица,
затруднено дишане - имате усещане, че не ви стига въздух при легнало положение или при опити за физическа работа.

Какво да правим, ако все пак се разболеем?
Не всяко заболяване ще се развие до такава степен, че да е необходимо болнично лечение, затова първото, което трябва да направите, е да се обадите на личния си лекар, за да ви се назначи лечение. Не го посещавайте, ако имате коронавирус, обадете му се. След като се излекувате (в рамките на 10 дни), може да го посетите. Лекарите обобщават, че при 12 на всеки 100 контактни индивида около 8 ден се наблюдава срив в общото състояние. Ако вече се затруднявате да дишете в покой при седнало положение, потърсете НЕЗАБАВНО болнична помощ.

Какво да си спестим?
Паниката. Никога не помага за нищо.
Отиването в Спешното с обикновени симптоми на настинка.
Тест за коронавирус (лекарите казват, че ако развием задух и в покой вероятността да имаме коронавирус, а не грип, е 90%).


Адвокат Мария Шаркова е управляващ съдружник на "Шаркова и партньори". Работи като адвокат основно в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения, обществено здраве, анализ и приложение на здравното законодателство, процесуално представителство.

Тя е редовен автор в Майко Мила!, а текстът ѝ днес е свързан със смъртния случай на родилката Ренета Томова в Сливен.


В последните седмици новините по телевизията на два пъти започват с трагична вест: смърт на бременна жена по време на раждане. Обикновено репортажите представят съсипаните безпомощни близки и телеграфните, предпазливи становища на институциите, очакващи „резултатите от проверката и аутопсията“.

Задължителни са и изявленията, които съвсем правилно ни напомнят, че всеки е невинен до доказване на противното. Не мога да не бъда по-съгласна.

И все пак какво прави впечатление във всички тези истории, които се разказват през различни погледи?

Това, че се повтарят.

Повтарят се твърдения за:

  • прилагане на различни методи, които не са утвърдени от науката и практиката, каквото е изискването на Закона за здравето;
  • за здрави жени, постъпили да раждат чрез планово Цезарово сечение (честотата на ЦС в България е около 45% при препоръки на СЗО за 20-23%) ;
  • за незачитане на правото на информирано съгласие, включително когато жената ясно и недвусмислено (понякога на висок глас) е заявила, че не желае извършване на конкретна манипулация (което представлява нарушение на Закона за здравето);
  • за грубо поведение на персонала, използване на унизителни и неприятни процедури (клизма, бръснене), които много отдавна за отречени в редица европейските държави, с които желаем да се мерим (отново нарушение на Закона за здравето);

Намирам за напълно справедлив и обоснован апелът да не се създават правила от един трагичен случай, да не се обобщава и насажда ненавист към дадено съсловие или група от хора.

В същото време, когато периодично и за кратко чрез гласа на тежко увредени бременни и раждащи жени или техните близки, се повдигат отделни въпроси, не бива да скриваме главите си в пясъка, под предлог, че очакваме резултат от проверка…или влязло в сила съдебно решение.

Каквото и да установят тези проверки или решения, те ще отразяват само причината за една поредна човешка трагедия, но няма да ни дадат отговори на въпросите:

Защо в България специалността „Акушерство и гинекология“ е втората „най-съдена“ специалност по граждански дела за медицински грешки (данните са публикувани в изследването „Медицинският деликт“, издадено през януари 2018г)?

Защо една трета от тези дела са провокирани от сериозни пропуски в комуникацията между лекар и пациент?

Защо онлайн проучване, проведено сред близо 4000 раждали жени (r броят на отговорилите непрекъснато нараства), показва, че спрямо всяка втора раждаща жена е прилаган методът Кристелер?

За да не бъда атакувана, че правя заключения, изискващи медицинско образование, ще добавя: в базата данни Cochrane се посочва, че няма доказателства за ползите и станичните ефекти от прилагането на този метод.

В съдебно решение от миналата година по дело за смърт на новородено, пет вещи лица са дефинирали прийома Кристелер като „остарял и отречен“.

 

Защо съществува напрежение между раждащите жени и персонала в лечебните заведения, а оплаквания от грубо отношение, незачитане на информирания избор на жената и извършването на ненужни манипулации и дейности са много чести?

Всички ли жени лъжат? Или са прекалено взискателни и разглезени?

Отговорът на тези въпроси няма да се появи като коментар във Фейсбук, разговор в сутрешен блок или в съдебно заседание. Моят коментар може би ще бъде посрещнат с негодувание от лекарите-специалисти и акушерките, но целта ми не е да обвинявам или да раздавам он лайн правосъдие.

Просто бих искала да съобщя някои факти:

В България вече поредна година няма действащ стандарт по „Акушерство и гинекология“.

Не са приети критерии, чрез които да се измерва качеството на родилната помощ в България. Поради тази причина не се води статистика, включително за обикновени неща, като брой епизиотомии, брой на раждания с приложен форцепс, брой на регистрирани сериозни нежелани събития в акушерството и други.

Не се правят анализи на причините за настъпване на сериозни нежелани събития в лечебни заведения, поради което не разполагаме с почти никакви данни, които да помогнат за подобряване на пациентската безопасност.

Липсата на данни означава, че нито едно твърдение не може да се отрече или потвърди. С един и същ успех някой може да твърди, че родилната помощ в България е отлична или трагична. “Without data, you're just another person with an opinion.”

Предвид обстоятелството, че майчината грижа е приоритет в нашето здравеопазване, създаването на гаранции, че се практикува медицина, базирана на доказателства, е крайно наложително.

В дискусията за повишаване на качеството на родилните грижи и създаването на конкретни стандарти, програми за повишаване на качеството и контрол на риска, е необходимо да участват всички: професионалисти, политици, активисти, пациенти.

Това е крайно наложително, ако не желаем след няколко месеца отново едните да (се) обвиняват, а другите да (се) оправдават!

Адвокат Мария Шаркова е управляващ съдружник на “Шаркова и партньори”.

През 2009г. става член на Адвокатска колегия-Пловдив и оттогава работи като адвокат, основно в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения, обществено здраве, анализ и приложение на здравното законодателство, процесуално представителство.

През 2013 г. е един от осемте адвокати, избрани да участват в програмата „Млади лидери в правосъдието“, проведена в САЩ от International Institute of Education и Фондация „Америка за България“.

Член е на Association of Bulgarian Leaders and Entrepreneurs (ABLE).

Има множество специализации в областта на медицинското право и правата на децата.

В Майко Мила! вече сме публикували текст на адвокат Шаркова по въпроса за информираното съгласие и правата на раждащата жена – Митове за раждащата жена, а след това дадохме старт и на поредицата Наръчник на (п)объркания пациент: информираното (не)съгласие, която днес продължаваме с обзор на грешките, които допускаме, когато сме пациенти в някоя болница.

**********************

Ако някога ви се е налагало да бъдете пациент в болница или да придружавате ваш близък, вероятно знаете, че дори специалистите по ориентиране трудно успяват да се справят с множеството кабинети, клиники, коридори, правила и обиколки.

Всеки редови служител в голяма администрация пък би се затруднил да изчете и разбере купчината документи, които трябват да се носят, представят или подпишат.

Като се одобави обстоятелството, че посещенията в болницата рядко са свързани с хубави поводи и сте достатъчно стресирани, защото вие, детето ви или вашият роднина е болен, престоят започва да прилича на возене на влакче… но не в увеселителен парк.

И ако в обикновен ден ви се случва да забравите да изключите ютията или да не можете да си спомните в колко часа беше родителската среща на детето ви, то в тази ситуация може да се случи съвсем да се объркате и да допуснете, ако не сто, поне няколко грешки, за които после да съжалявате.

Ето защо реших да ви разкажа кои са деветте най-чести грешки, които пациентите допускат, когато попаднат в болница. „Класацията“ е изготвена в резултат на множеството денонощни запитвания, които получавам от притеснени хора.

1. Забравяте да попитате или въобще не се интересувате от имената на лекарите и другите медицински специалисти, които участват във вашето лечение:

В резултат на тази често допускана грешка се случва да чета жалби от пациенти, в които обясняват как „една медицинска сестра с бяла престилка и черна коса“ не е обяснила разбираемо къде се намира отделението по урология. При въпрос към пациент кой е лекуващият му лекар попадам на оригинални отговори като „онзи добрият доктор с бялата коса“. Моя близка пък ми разказа как, докато раждала, на смяна дошъл един „много красив гинеколог“ и тя за момент силно се дезинтересирала от самото раждане.

Законът за здравето задължава лекуващия лекар да се представи с името и длъжността си, както и да уведоми пациентите за имената и длъжностите на всички лица, които участват в диагностично-лечебния процес. Това задължение не е създадено с цел да задоволява любопитството на пациента, а за да улесни комуникацията му с медицинския персонал.

То е особено важно, ако след изписването се налага да получите даден медицински документ или да проследите състоянието си, защото ще сте наясно със самоличността на лицата, които са ви лекували. В много държави представянето на лекаря или медицинската сестра е първата им задача при контакт с пациента, което е нормално. Няма как да имаме доверие и да поверим здравето и живота си на анонимни хора.

Освен това, в случай, че сте недоволни от оказаната медицинска помощ, е много по-лесно да адресирате своето оплакване, ако сте запознати с имената и длъжностите на хората, които са се грижили за вас, вместо да ги описвате сякаш давате показания пред полицията - цвят на коса, височина, облекло или отличителни белези.

2. Подписвате документи без да ги четете.

Документите, които пациентите подписват при прием и престой в болница, могат спокойно да се конкурират с тези, подписвани при сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот пред нотариус.

Започва се от всякакви декларации, с които потвърждавате, че сте запознати с правилата за вътрешния ред на болницата, ценоразписа или други обстоятелства, продължава се с информираното съгласие и ред други знайни и незнайни листове и документи. Много често, дори да имате желание да ги прочетете, или няма време, или са неразбираеми, или просто съзнанието ви е замъглено от напрежение и прекалено много информация.

Подписването на даден документ, обаче, удостоверява определени важни обстоятелства. При възникване на спор, вие ще трябва да докажете, че това, което сте подписали, „просто не е така“ или „никога не се е случило“. Ето няколко съвета, за да успеете да въведете ред в хаоса от букви и листове хартия.

Ако изчаквате приема и пред вас има други пациенти, помолете да ви представят документите по-рано, за да имате време да се запознаете с тях;

Ако ви предстои планов прием, потърсете официалната интернет страница на болничното заведение и предварително потърсете важни документи, с които трябва да сте запознати: ценоразпис, заповеди, вътрешни правила. Много лечебни заведения ги публикуват онлайн на видно и не толкова видно място.

Ако скучаете в коридора, докато пред вас има опашка, разходете се наоколо, прочетете табелите, информационните табла или друга информация, която е поставена;

Задавайте въпроси! Не забравяйте, че имате право да задавате въпроси и въпреки хипотетичния риск да изнервите персонала, това е начинът да се сдобиете с разбираема информация. В случай, че имате неясноти, можете да помолите персонала да изчака с подписване на документите, докато вие се консултирате с юрист. Също така няма пречка да отбележите върху съответния документ своите възражения по отношение на поднесената ви информация.

3. При смърт на близък/роднина бързате да се откажете от извършване на аутопсия.

Нека да бъдем ясни и точни: в болниците действително умират пациенти, защото там постъпват тежко болни хора, извършват се високорискови операции и се лекуват сериозни заболявания. Не всеки човек, починал в болница, е починал в резултат на допусната грешка, напротив, грешките са изключение.

В България годишно има над 2 милиона хоспитализации, но броят на жалбите не надхвърля 700, а заведените дела са не повече от 50 на година. В някои случаи обаче близките на починали пациенти имат известни съмнения относно причината за смъртта, качеството на медицинските грижи или своевременната и правилна диагностика.

Често това се дължи на недостатъчно адекватна комуникация, на липса на медицински познания у близките или действително допуснати нарушения в диагностично-лечебния процес. За да може обаче последното да се установи, е много важно да се извърши аутопсия на починалия пациент.

Законът за здравето задължава всяка болница да извършва аутопсии на пациентите, които са починали на територията ѝ, освен ако близките не подадат молба за освобождаване.

Дори в тези случаи, ако ръководителят на лечебното заведение прецени, аутопсия може да се извърши въпреки нежеланието на роднините. Често обаче хората бързат да се откажат от извършването на това важно послесмъртно изследване и едва след погребението или кремацията, решават да търсят адвокат или да се оплачат пред някой контролен орган.

Това е много погрешно, защото в правото е необходимо да се докаже причинна връзка между настъпилата смърт и действията или бездействията на медицинския персонал.

Без да сме наясно с причината за смъртта и патологоанатомичната диагноза, е почти невъзможно да докажем каквото и да било нарушение. След като не знаем каква е причината за трагичния резултат, не бихме могли да установим с категоричност причинната връзка между отделните събития.

Освен това чрез аутопсията може да се научи много за здравословното състояние на починалия и дори да узнаем за наличието на заболявания или аномалии, които се предават по наследство, което е от полза за здравето на поколението.

Аутопсионният протокол се изготвя в срок до 1 месец от извършването на патологоанатомичното изследване и наследниците на починалия имат право да получат копие.

4. Не търсите второ мнение.

През 2017 г. адвокатско дружество „Шаркова и партньори“ проведе изследване сред 553 пациенти относно тяхната информираност за здравословното им състояние. Оказа се, че 70.9% от пациентите търсят и други източници на информация, свързана с лечението им, но най-често това е небезивестният доктор Гугъл (при 60% от пациентите).

Търсенето на информация в интернет, без необходимите познания как да различавате достоверни медицински данни от фалшиви новини, може да е много опасно за вашето здраве.

В същото време Законът за здравето дава право на всеки пациент да поиска второ мнение от лекар и лечебното заведение е длъжно да му съдейства.

Имате право да поискате копия от всички налични документи, свързани с лечението и престоя ви е лечебното заведение, за да се консултирате с други специалисти, включително да поискате различни образни изследвания, взета хистология и други. Възползвайте се от това вместо да сърфирате!

Надявам се с тази статия да съм успяла да разсея мъглата от въпроси, изникващи само при мисълта за посещение на болнично заведение. Този текст беше изготвен с една единствена егоистична цел - да го прочетат повече хора и все по-малко пациенти да ме търсят денонощно за съвети.

Следващия път ще маркирам и останалите пет най-често допускани грешки, когато пациент бъде приет в болница.

Получихме този разказ от една майка, която описа себе си като "бунтовник" и го публикуваме без съкращения, включително и с нейните встъпителни думи, уважавайки молбата ѝ да остане анонимна!

****************************

 
От опит знам, че често нещата, на които впоследствие най-много се смеем, са преди това обилно напоени със сълзи. Осмелих се да ви пратя нещо малко, написано от мен, защото понякога се чувствам доста некомфортно сред други майки, някакси изобщо не на мястото си. Обикновено това е или защото съм на доста различно мнение, или защото въобще не ме вълнуват повечето „нормални” трепети на средностатистическата майка.  Сега, като го препрочитам, виждам, че написаното има един леко хейтърски привкус, но аз съм свободолюбива натура и за мен беше важно да изкажа нещата, които не направих като майка. Един вид - за какво устоях на т.нар. peer pressure от баби, роднини, приятелки или просто познати. Така се роди моят „бунтовнически” списък, с който искам да вдъхна увереност и на други  майки (може би и те малко хейтърки като мен) да не правят неща, за които вътрешно не чувстват потребност и които ги отегчават и уморяват, само защото всички останали правят така.
 

1. Името

Не кръстих малката на никоя от бабите. Специално по тази точка смятам, че повечето съвременни родители са се преборили със стереотипите. Сигурно в малките населени места все още има очаквания от страна възрастните родители, но дори и там проблемът се решава някаква степен с „модификации”. Разбира се, ако името е хубаво, не звучи смешно и бъдещите майка и татко чувстват, че е точното за тяхното дете – тогава няма нищо лошо, но ако кръстим детето Златан, Петкан или…Ленин, само за да „зарадваме свекъра” - това не го разбирам.

2. Родилни трепети

В родилния дом имаше едни бащи, които домъкнаха балони, бонбони, уиски, цветя за всички лекари и акушерки, а по-късно от форуми разбрах, че освен да се дават пари, било практика да се правят индивидуални подаръци на изродилия бебето лекар – златни колиета, часовници, дори полети с делта планер. Аз родих в частна болница, къде цената си беше фиксирана, никакви пари допълнително не сме давали, нито сме правили някакви подаръци. За мен искрената ми благодарност през сълзи беше най-ценният и личен подарък. Да, това им е работа на лекарите и когато я свършат добре, заслужават похвала и благодарност, а не някакви дрънкулки и пиячка.

Докато съм още на темата с раждането – тържествено изписване също нямаше. Толкова бях стресирана и уморена (поради здравословен проблем с бебето се наложи да останем близо 10 дена повече в болницата), че не исках да виждам никого, а само колкото се може по-бързо да се приберем в къщи.

Така че, нямаше букети за „гордата мама”, нямаше снимки с родата (фотографът на болницата беше най-разочарован), нямаше бонбони и торти за сестрите. Просто тихо, кротко и бързо тримата се прибрахме вкъщи.

Тук е моментът да направя малко отклонение и да поясня, че през по-голямата част от съзнателния ми живот аз деца не съм искала и бях почти сигурна, че няма и да имам. Нямаше го у мен този първичен майчински копнеж, който съм виждала у повечето си приятелки. Явно или се раждаш с него, или не.  Почти три години след №1 все още смятам, че ми липсва вроденият усет да съм майка, но пък съм готова да повторя експеримента.

Всъщност причината все пак да се престраша и да скоча в това блато, наречено майчинство (умишлено не употребявам море, езеро или океан, щото реално погледнато си е доста мърляво – то не са сополи, повръщане, ако-та…), е мъжът ми.

Случайно срещнах прекрасен човек, с който не само си допаднахме, но и след десетилетие живот на „семейни начала” (изобщо не искам и да се женим) установих, че не може нашите почти идеално съвместими гени да се затрият от този свят.

Резултатът от възпроизводството действително не е лош, малко буйна, малко инатеста, но щом плануваме и втора „реплика”, явно добре ни се е получило първия път.

3.  Бебешки тържества – малка сватба по „цигански”

Да се върна обаче на времето „преди” … Тъй като повечето ми приятелки стартираха доста по-рано размножителния период, се започна едно ходене на питки, рождени дни, именни дни, прощъпулници и т.н.

УжасТ!

Естествено, на тези мероприятия се „кудкудяка” основно колко гениални са отрочетата, колко е невероятно вдъхновяващо да си майка… Безкрайно отегчена, си мислех че ако имам дете, може би ще си променя мнението за тези празненства и ще почна и аз ентусиазирано да ги планирам и организирам седмици наред. Да, ама не. Моето дете не е имало нито питка за 40-дни, нито прощъпулник, нито торта за 1-вия, 3-тия, 10-тия месец, а първите му два рождени дни бяха по-скоро бирен фест за приятели.

Основната причина да не правя „бебешките тържества” е, че в първите месеци бях прекалено уморена, изнервена и дори леко депресирана, и последното, за което имах желание, е да идват някакви хора у нас (било и близки), които трябва да храня и поя, докато се усмихвам и обяснявам колко невероятно, прекрасно и одухотворено е да си майка (което всъщност изобщо не чувствах).

По отношение на рождените дни – на твърдото мнение съм, че детето може да се забавлява и да има запомнящ се празник и без да си изпразваме банковата сметка, да организираме грандиозни мероприятия за 200 души с аниматори, надуваеми замъци и т.н.

4. Икономии по бебешки

Тук стигам до нещата, които не купих.... май съм малко стисната майка.

Може би повечето майки, които раждат първо дете, се втурват в магазините да купуват сладки малки бодита, тонове играчи за бебета, люлки, шезлонги и т.н.

Не и аз.

Пазаруването за бебе ми се струваше отегчителна работа, в която любезни до досада консултанти се опитват да ти пробутат колкото се може повече ненужни стоки. За избора на бебешка количка и нейният символ на социален статус дори не ми се говори... За мен повечето бебешки продукти са ненужни и имат прекалено кратък живот на експлоатация, затова прибягнах до „втора ръка” – приятелка ми предостави бебешката си количка, с която беше отгледала 2 броя (дори не знам каква марка е, само че е с големи помпащи се гуми, защото успях да ги спукам точно 3 пъти), легенче и повивалник (последното така и не го ползвах).

Повечето бебешки дрехи са на друга приятелка, която има близнаци в Англия. Много качествени, обличани не повече от 10 пъти. Сори, ама 30-40 лв. за дрешка, която ще се ползва месец-два, ми се струва разхищение. А и много ще разбере бебе на 2 месеца, че всъщност е момиченце, а няма и една рокличка.

Абсолютно всички играчки са подаръци. Дори и без люлка, шезлонг, проходилка, кола и всякаквите там дивотии, дето само ти запълват хола, детето оцеля и се развива съвсем нормално. Ако питате с какво си играе – основно с мебелите и нещата от домакинството. За да съм съвсем точна обаче, купихме детско столче за хранене и сгъваема кошарка за сън.

5. Венера се снима…

Нямам бременна фотосесия и нито една бебешка такава. Не я разбирам тази мода, особено да си постваш хипопотамския корем във ФБ. Аз лично не можех да се трая последните месеци от бременността и последното, за което бих си помислила, е да позирам с разголени гърди на крава и корем с обиколка колкото Екватора, че и да го постна да го лайкват приятели и колеги.

Професионалните бебешки фотосесии също не са моето нещо. Стоят ми напудрено и неестествено, особено с тези изкуствени декори. После, естествено, се почват коледни фотосесии, морски фотосесиии, имам едни приятели, които снимат децата си професионално минимум 4 пъти в годината и след това постват с небивала гордост въпросните допълнително фотошопирани снимки във ФБ.

Тук е мястото да спомена и че нямам качена (засега) нито една снимка на малката в социална мрежа. Не мисля, че е нужно да аргументирам последното. Въпрос на избор е за всеки родител дали да го прави, но за мен, докато момата не може поне малко да изрази мнение по-въпроса, не трябва да ѝ се натрапват бебешките снимки.

6. Не на ранното детско развитие!

След като повечето мами са се юрнали да отглеждат вундеркиндчета, след 20 години все някой трябва да бачка. За да отгледам една средностатистическа шЕвачка, бойкотирах Моцарт по време на бременността, играчките за сензорна стимулация и фина моторика, казах „твърдо нЙе” на „Монтесори у дома”, на немската забавачница и на детегледачка, свободно владееща 5 езика, сред който и китайски.

Вместо това детето ми има всичкото свободно време да изследва кухненските шкафове, да се търкаля по пода и изобщо - да се самозабавлява както намери за добре. Важни за мен обаче са няколко неща – всеки ден (освен ако не е арктически студ, порой или 40 градуса на сянка) да играе минимум 1 час навън, да я разсмивам до истерия поне веднъж на ден и като вземе нещо отнякъде - да го върне на местото му (последното е само за мое улеснение).

7. Ами… нямаме си "християнче"

Стана малко дълго, така че ще завърша с най-сериозното ми „не”. Решихме да не я кръщаваме. И аз, и мъжът ми сме кръстени в бебешка възраст. И двамата не сме религиозни, не вярваме в „църковния сюжет” на Библията, не ходим на църковни празници, не постим, не спазваме църковни ритуали.

Не харесваме в какво се е превърнала институцията "българска църква". В същото време обаче смея да твърдя, че сме духовни, състрадателни и човечни. Аз лично вярвам и усещам енергията, която ни свързва като хора, и смятам, че не може един индивид да е щастлив сред озлобени, неуки и страдащи хора.

Опитваме се да възпитаваме или по-точно да даваме пример на дъщеря ни във всички „християнски добродетели”, без да ги приемаме като „християнски”, а просто като „човешки”. За мен една такава върховна ценност е правото на личен избор. Затова и мисля, че когато децата (мома №1 и още „нероденият Петко”) станат достатъчно осъзнати, ще имат възможност да изберат дали да се покръстят, дали да приемат друга вяра или да останат така. Дотогава просто няма да каним 200 души рода на кръщене и няма да имаме горда фотосесия с попа…

За още доста неща се сещам, но нека ги запазя за втория път, когато се осмеля да ви пиша. Иначе за детето не се притеснявайте – въпреки всичко (и най-вече майка му) странични наблюдатели и лелките от детската върдят, че за момента се развива добре… за после – ще видим….
cross