fbpx

На каравана или на палатка вместо затворени в хотел е избор, спестяващ ви какво ли не, особено ако сте с деца. Не гоните точен час за закуска, не се тревожите, ако детето тича с повишена скорост. Няма опасност да му отеснее стаята. Подобен род почивки имат предимства заради близостта до природата, изгревите и залезите на плажа, унасянето от звуците на насекоми, птици и треви, свободата, която само животът на открито дава.

В днешно време местата за подобни изживявания са кът по Черноморието. Оказва се истинското предизвикателство да се намери пространство, в което човек да не се чувства като в презастроен столичен квартал тип „Манастирски ливади“.

Предлагаме няколко любими места за къмпингуване, където смело да се насочите, ако ви натоварват прекалено заселените плажове. Там и домашният ви любимец би се чувствал перфектно и би тичал с децата на воля.

Космос

Ако тръгнем от най-северната точка по морето, съвсем близо до границата ни с Румъния, е къмпинг „Космос“. Намира се на около 2 км от Дуранкулак и е в съседство с природната и историческа забележителност Дуранкулашко езеро. Къмпингът разполага с детска площадка, паркинг, игрище, ресторант и бар. Има сенчеста горичка до морето, където са бунгалата. В близост до брега се поставят караваните или палатките.

Снимка: shabla.be

Плажната ивица е дълга и дава възможност да не се струпват плажуващите един до друг. Топла, вода и добре поддържани санитарни помещения са сред положителните отзиви на посетителите. Няма прекалено шумни компании, което прави къмпинга подходящ и за хора с малки деца.

Крапец

Снимка: krapecbeach.bg

Къмпинг „Крапец“ е на пешеходно разстояние по 6-километровата плажната ивица, обща с Дуранкулак. Разположен е в гората, която предлага ценна сянка и хладинка през летните жеги.

Къмпингът се разширява всяка година и има различни възможности за настаняване. Предлага пет вида бунгала – от луксозни до бюджетни. Има си място за палатки и каравани, а дърветата са много подходящи за опъване на хамаци. Санитарните помещения също са на ниво, с постоянно топла вода, и се почистват два пъти на ден. Има хранителен магазин до къмпинга, чиито цени са по-високи от тези в селото.

А в центъра на селото може да се набавят вкусни сезонни плодове и зеленчуци. Като бонус са разходките около къщите, пред чиито дворове се предлагат сутрин краставици и домати, откъснати преди часове от градината на някоя баба.

Допреди няколко години бар „Изгрев“ в къмпинга носеше с достойнство името си и често хората там оставаха до посрещането на слънцето. С опитните си и симпатични барман(к)и той беше сред най-силните заведения по Черноморието, привличащо туристите от близките околности с концерти на Котарашки, Таралежков и други ъндърграунд артисти. Прожектираха се филми, включително и детски, та мястото беше съвсем на ниво.

Снимка: krapecbeach.bg

Друга подробност е, че на този плаж режисьорът Драго Шолев снима последния си игрален филм „Рибена кост“, именно защото плажната ивица е сред най-обширните, оцелели без строежи по Черноморието.

От опит казваме, че в къмпинга е добре да се ходи в средата на седмицата, ако човек е на палатка с по-голяма компания. Само така можете да си намерите място в близост един до друг.

Снимка: krapecbeach.bg

От време на време през уикенда има опасност да изникнат до вас малки палатки на румънци, дошли да отмарят за почивните дни. Но те са дружелюбни и искрено ценят плажната ни ивица, така както и ние гръцката. Извън къмпинга има и диво къмпингуващи, които също успяват да се устроят на сенчесто място. А между Дуранкулак и Крапец пространството е достатъчно и за нудисти.

Крапец е и на 10-ина км от Шабла, където се намира местността Тузлата, от която често изкачат черни хора, възползвали се от качествата на лечебната кал.

Кара Дере

Може би последният толкова див плаж у нас, където човек може да остане за няколко месеца и да забрави за живота извън това място. Намира се между град Бяла и село Горица, наблизо са и северните склонове на Стара планина. До него се стига по черни пътища, като след дъжд проходимостта е по-сложна.

Повечето заселници през лятото са едни и същи всяка година. Познават се, децата им растат заедно. Биваците са сериозни – на хора, които знаят как да оцелеят в по-екстремни условия без течаща вода и ток. Общуването на това място е различно. Цени се спокойствието и личното пространство.

Снимка: wikipedia.org

Всички хем са заедно, хем си дават свободата, за която са дошли, и гледат да не влизат в зоната на комфорт на съседа си. Палатките в жегите могат да стигнат и до 200, а плажната ивица е чиста и без камъни. Вятърът е достатъчен, за да привлича и хората, запалени по сърфа.

Иракли

Иракли е до село Емона, на 3 км от село Баня и на 9 км от Обзор. Има всички природни дадености, за да примами с кристална вода, ситен пясък, дълга плажна ивица и гъста горска сянка. С тези си предимства изкуши и по-сериозните концесионери да предлагат по-тузарска зона в къмпинга с басейн пред къщичките.

„Менюто“, което сега се предлага на охраняемата зона, е с цени, достойни за почитателите на по-комерсиални курорти.

В къмпинга не се позволява достъпа на домашни любимци, както и вдигането на шум „от всякакво естество“ между 14:00 и 16:00 часа. Имайте едно наум, ако ходите с деца, че е добре някак да ги накарате да са тихи в този часови пояс.

Има още един къмпинг Див, който се стопанисва от младо семейство.

Снимка: Camping Irakli Wild

Охраняемата зона свършва около реката. След нея има и свободна зона за чадъри и кърпи, както и табела, която обозначава докъде може да се ползват услугите на спасител. Палатките на диво къмпингуващите са разположени в гората, където могат да се видят и домашни любимци.

Голям проблем на Иракли е изхвърлянето на отпадъци. Преди години на разклона с Емона имаше голям метален контейнер, но вече кошчета за боклук се откриват само на охраняемата зона. Изхвърлянето на боклука е отговорност на къмпингуващите, като повечето наистина пазят пространството. Но се появяват и такива плажуващи през уикенда, които оставят неприятни следи след себе си.

Градина

Къмпинг „Градина“ е един от най-старите и известни по южното Черноморие, само на метри от плажа. Все още се намират и по-бюджетни каравани, има място и за палатки. На линия са и доста луксозни помещения, далеч от някогашните хипарски времена, когато се пееше до зори, а плажуването беше почти без пари.

Снимка: campinggradina.com

Удобствата обаче са видими – хладилник, котлони, съдове, спално бельо. Наблизо има ресторанти и барове, а само на около километър по̀ на юг е и плажът на друг къмпинг от едно време – „Златна рибка“. Съвсем наблизо е до Равадиново, където по-любопитното не е замъкът, а фактът, че там е къщата на един от най-топлите бургаски поети Христо Фотев.

Смокиня

От другата страна на Созопол е истинската класика – къмпинг „Смокиня“ и „Форт Нокс“ – между „Каваци“ и „Веселие“. Там се предлагат много места за палатки и каравани. Има и бунгала, някои от които са със собствен санитарен възел и лятна кухня. В къмпинга има заведения за хранене.

Плажната ивица е широка, златиста и привлекателна. В близост е резерват „Пясъчната лилия“ – сред най-големите находища на пясъчна лилия върху дюни в страната.

Снимка: wikimapia.org

Ако сте с деца, може да стигнете с влакче до Созопол, където да се разходите из тесните улички на Стария град. В близост е и река Ропотамо, където може да си направите разходка с лодка.

Корал

Къмпинг „Корал“ е до село Лозенец. Граничи с къмпинг „Юг“. Плажът още носи славата на един от най-дивите по южното Черноморие. Отново е в близост до гора, която привлича от години любителите на дивата природа. Палатки и кемпери се поставят както на плажа, така и в сенчестата част при дърветата. Има охраняема и неохраняема плажна зона, а също и училище за водни спортове. Проблемът с инфраструктурата носи своите последствия и боклукът и събирането на отпадъци са съществени недостатъци.

Снимка: wikimedia.org

Това място си носи славата на "ябълка на раздора" на община Царево, която разрешава с лекота застрояването, докато гони къмпингуващите.

Къмпинг „Юг“

Непосредствено до „Корал“ е и къмпинг „Юг“, до устието на р. Караагач. Чудесен избор за хора, обичащи лятото на открито. Плажната ивица е и до „Якото място“, като в района има хотел, бунгала с веранди и каравани. Минус за почиващите на палатки е, че трябва да си намерят място измежду останалото не голямо пространство.

„Якото място“

Якото място“ предлага почивка на каравани, палатки и бунгала. В него има ресторант, в близост са изградени и детски кът и магазин. Паркингът се намира в близост до къмпинга, но вътре автомобили не се допускат. При наставянето се използват голф колички на ток. Условие за домашните любимци е да са на повод, а боклуците се събират в контейнери до паркинга.

Снимка: якотомясто.com

С баните въпросът стои по следния начин: топлата вода се пуска от автомат с импулси – 1 лв. за 10 минути, така че е добре да сте експедитивни. Може да не звучи съвсем яко, но пък сигурно е еко.

„Силистар“

Отиваме към най-южната точка – до Резово. Къмпинг „Силистар“ е спокоен, с кемпери, каравани и палатки. Има обособено пространство за барбекю, сенчеста гора и поляна за игри с децата. Силистар се намира на около 5–6 км от Синеморец. До там може да се стигне и през дълбока гора, която минава през живописния залив при плаж „Листи“ – между Силистар на юг и „Липите“ на север.

Снимка: campingsilistar.com

До мястото се стига само пеша, което го прави малко населено и предпочитано от нудисти. „Силистар“ е отдалечен от магазини, затова продуктите на почиващите в къмпинга могат да се охлаждат в общи хладилници. Разположението му дава шанс за уединеност и пълноценна почивка, далеч от тълпите хора и градската суета.


Имайте предвид, че дивото къмпингуване в България не е нормативно регламентирано.

Мария Смилева ни разказва за ваканцията си с две деца, едното от които на една година, на къмпинг с кемпер. Нейният разказ е част от конкурса ни „Истории от лято 2023“.

Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Първо действие: Декември 2022 г.

Дете номер 2 е на 5 месеца. До лятото на 2023-та той вече, ехеее, ще седи, ще пътува с кеф, ще е проходил по всяка вероятност, ще яде с охота, ще спи по цяла нощ и те такива други мистични неща си представя моята леко развинтена фантазия. Та, зима е и двете деца боледуват един през друг, студено е, напрегнато е, а тропическата ми душа копнее за топлина и морски бриз…

Някъде там смътно си представям дори мохито с чадърче. Кроим планове за лятото и решаваме, че къмпинг с кемпер звучи мноооо яко. Къде ще ходим? В Италия. Добре. Не? Хърватска? Ок. Чакай, там били каменисти плажовете. Добре, хайде, Италия нека да е. Кога? Ми втората половина на август, разбира се. Нали трябва да е жега. На децата много ще им хареса. А и комари трябва да има, все пак. 

Така: караваната е запазена, резервацията за къмпинг – също. Лято, ИДВАЙ, че нямаме търпение!

Второ действие: Август 2023 г.

Reality check: Даниел пълзи, но не ходи. Иска всичко сам да прави. Ръмжи заплашително, ако не му разрешиш да яде камъни, да си играе с нож или да пипа всичко, що свети и гори. Все някой трябва да виси над него, защото се учи да ходи, а и защото я се обърнеш и хоп – сложил е вече нещо съмнително в устата, след което рязко тръгва да бяга, тъй като мисли, че си играем на гоненица.

С храненето също сме далеч от представите ми. Момчето ни си има принципи: пюрета и каши с лъжица категорично не приема. Като цяло не допуска да бъде приближена лъжица до устата му, НО, разбира се, той трябва да я държи (не за дръжката, а обратно) и да я размахва, защото така храната много хубаво лети наоколо. Така че даваме храна на парчета, която да може да хвърля като конфети. Общо взето да го гледаш как се храни не е за хора със слаби сърца, баби или представители на зодия Дева.

Сънят му. Ахххх, сънят му! Будене средно по 8 пъти на нощ. Всичко се върти около дремките. То не са изчисления, интервали на будност, продължителност на приспиването, продължителност на дремките, ритуали и прочие чудесии, за които следя и водя отчет. Но няма проблем, ведри сме, от сън спомен няма, нали така беше… Или? 

Трето действие: 18 август 2023 г.

ВРЕМЕ Е! Тръгваме с кемпер, две деца, половин покъщнина и много вълнения от Чехия към Италия. Разстоянието от около 650 км плануваме да вземем за два дни. Какво са едни 3 и половина – 4 часа на ден… Ние ги взимаме, разбира се, за по 9 часа, а малкият взе да спи от по час и половина на дрямка принципно по – ВНИМАНИЕ – 18 минути. През другото време ми се разказа играта.

Все пак стигнахме. Бибионе бейби! Плажна ивица като Сахара. Трябва ти камила да стигнеш от чадъра до морето. Но пък наистина е прекрасно за децата. Водата е топла, чиста и плитка. Абсолютно си заслужаваше да бием толкова път и да сме на плаж за по 20 минути на ден.

И така. Пристигаме късния следобед, паркираме и разпъваме катуна. Цялата хамалогия изяде остатъка от деня. Имаме с нас някакъв ултра готин климатик за кемпери, който се оказа, че не можем да монтираме на плануваното място поради цели две причини. Еееми голяма работа. Бабите ни само на климатици са спали. Лягаме. 35 градуса. Целите мокри. Малкият не може да си намери място. Един вентилатор успя да спаси леко положението, но не беше достатъчно. Накрая включихме двигателя, охладихме с вградения климатик, отнесохме си забележката, но поне заспахме някак.

Втори ден

Ще ходим на плаж! Докато станем обаче, докато направим някакви закуски и се приготвим, то почти станало време за първата дрямка на Дани. След 20 минути плаж, аз отивам да го приспивам в количката, а Томаш и София се прибират „у дома“, за да заварят, че няма грам сянка на нашия парцел. Томаш се залавя за работа и премества всичко, така че поне маркизата да хвърля някаква сянка. Готов е. Поема си въздух и съседите по парцел ни светват, че еди кои си места са сбоводни и че били доста по-сенчести. Те се местят. Ние не оставаме по-назад. Набелязахме място, след което аз водя децата на ресторант за обяд, пък Томаш да премести катуна в това време на спокойствие.

Обядът ни протече страхотно. Изобщо не беше стресиращо, цъ. С едната ръка ям салата (не знам защо си поръчах нещо, което се яде толкова бавно и трудно, не знам), с другата държа малкия пумпал да не падне от паянтовия детски стол, с третата му подавам ядене, с четвъртата събирам парчетата храна от под масата, с петата обслужвам София (я салфетки да ѝ подам, я да нарежа нещо, я да забърша нещо разлято…), с шестата говоря по телефона с Томаш, който не може да паркира кемпера на уреченото място, защото било много тясно и се ядосва, че ПАК – за трети път в рамките на три часа – ще мести целия катун. Та, да. Много беше яко на ресторант. Някой път пак ще отида сама с децата. Ще намерим повод, ще си угодим. Я дипломиране, я сватба...

След третото местене, решихме твърдо, че ако ще и до септична яма да сме паркирали, няма да се местим повече. Следобед е. Време е да дадем шанс на климатика, без който няма как да оцелеем една седмица при 40 градуса. „Работа, работа, работа!“, както се казва. Монтиране, правене, струване и, йеее, РАБОТИ! След 30 минути радост – грешка. Спира да работи. Хайде пак наново. Така три пъти.

В това време София реве, защото иска да ходи на бесейн. Дани реве, че са го нахапали комарите, пък и му е жега. Освен това иска да яде шишарки и боклуци от земята, а аз не давам. И макар и атмосферата да беше така дзен, решихме да зарежем всичко и да идем на разходка. За всички ни тя беше крайно необходима. Денят накрая бе спасен – ядохме пица и сладолед. В Италия сме все пак, ако обичате, моля.

С усмивки на лицата се завръщаме в къмпинга, за да заварим, че климатикът отново е спрял да работи. Малкият вече прави интервал на будност близо пет часа! Кой разбрал, разбрал какво значи това за едно едногодишно, но всички сме YOLO (превод за невежите: „Един път се живее!“) и хич не ни пука. За щастие съумяхме да поправим климатика и Дани заспа. После го завих, че стана студено.

Трети ден

Станахме, направих три вида закуски, бяхме на плаж за 20, даже 30 минути, готвих, мих три пъти чинии, изметох и почистих кемпера. Изметох и пред кемпера. За малко да лъсна целия къмпинг! Така бях набрала инерция. Изкъпах се, сложих си рокля, пуснах си косата. София ме попита с учудване за къде съм се издокарала така. И тя искала. Приспах Дани и в това време написах тези прекрасни мемоари.

Лека-полека започва да се усеща като ваканция.

Теодора Илиева и преди е писала за това колко обича да ходи на къмпинг през лятото. Сега тя обобщава всички причини, които правят този престой в каравана на морето толкова специален.


Когато открих този къмпинг, исках да си тръгна. Търсихме бюджетен вариант за лято с малко дете и куче. Но не очаквах да попадна на място, в което времето беше зациклило в началото на 80-те. Бунгалата бяха реновирани последно покрай снимките на „Оркестър без име“ край Созопол. Дръжките на прозорците капеха като несбъдната ракия от презряла слива всеки път, когато опитвах да затворя плътно, за да не чувам махленските разговори на съседите. Един фургон ти е магазинът, друг фургон ти е ресторантът. Между двете има олющен баскетболен кош, на който освен да се обесиш на втория ден от неравната битка с комарите, друго не ти остава. 

Интернетът беше по-нередовен и от влаковете на БДЖ. 

А трябваше да работя периодично. Мобилният ми къмпинг офис се крепеше върху маса за карти, която трябваше да балансирам с кутии от цигари и други подръчни средства, за да не залита при всяко трепване на въздуха. Рециклираната мрежа, тип тента на палатка, превръщаше този квадрат от жизнено пространство пред бунгалото в задушевен апокалипсис. Оцеляхме десет дни и за моя огромна изненада, докато събирах катуна на прощаване, знаех, че ще се върна. 

Вече 12 години прекарвам летата си в този къмпинг, но на каравана

Имам постоянни съседи, с които отношенията ни от „Здравей-здрасти“, „Имаш ли място в хладилника за тия карначета“ и „Да поръчам една боя за коса, ако ходите към града“ прерастнаха в истински приятелства. 

Част от тях израснаха на плажа и продължиха да ме топлят и в София. Други останаха там, на брега, от който всяка година си тръгвам освен с по-добрата си версия и с бижута – рапани, чиято форма ги превръща в перфектния пръстен. Или гердан със съвършената мида, който нося целогодишно. Добрата енергия и слънцето на мястото остават в този амулет дълго след като тенът и пясъкът в кецовете ми са отишли в канала. Подарък ми е от една от любимите ми жени там. Тя е учител по рисуване, който събира речни камъни и създава върху тях произведения на изкуството. 

12 години не са малко. Хората ми там са ме виждали във всякакви емоционални фази, килограми и финансов статус, вариращ от „държа света за топките“ до „кака знае 2 и 200“. Съществуването в гората без огледало и с два потника за сватби и погребения извършва  ювелирна работа по душата. И независимо от това на коя стъпка в балета на живота си - щурците, морето, розето, неочакваната доставка на мекици и домати сутрин и на колоритна компания край огъня вечер –

всичко това те оставя само по човещина

и те връща презареден за останалите 11 месеца цивилизация в годината. 

Дъщеря ми расте там от 2-годишна и сега, когато е почти на 14, не иска да чуе за Гърция, Италия или Испания, където самостоятелна вила с басейн за цяла седмица струва колкото уикенд с олинклузив в комплекс край Лозенец. 

Или три нощувки на бунгало в стерилно „Ориндж Каунти“ с хайку плажна ивица като къмпинг „Гардения“. Детето си има сезонно племе, към което принадлежи, и не иска да занулява социалния си живот през лятото, само защото чистотата в караваните става все по-голям мираж, а пътят до тях може да бъде взет най-безаварийно с магаре или ATV

Истината е, че почивката на къмпинг с дете на възраст от предучилищна нагоре е джакпот за всички в семейството. Ето защо.

В режим „Свободна България“

На това място просто... пуснах дъщеря си. Бих шута на синдрома „майка орлица“ в името на собственото си спокойствие и добро прекарване на детето. Открих здравословния егоизъм в сигурна среда, която му дава аналогови забавления като каране на колело, игра на федербал, гоненица, сляпа баба... В първото си лято тръгвах на превантивна експедиция из бунгалата да видя къде е тя – дали не цели с кюфтета от кал нечие пране, дали не чака с очи на влюбена панда да бъде нагостена на аванта пред нечия маса, дали не гонят местното ято токачки за спорта... Нито един от тези кофти сценарии. Обикновено рисуваше с детето на съседката. Или се събираха цяла тумба на беседката да разцъкат „Не се сърди, човече“ и да си бърборят. За мой късмет, периметъра на игрите ѝ остана в полезрението ми. 

Позволих си лукса да я оставям да се наспива сутрин, а аз изчезвах за 4-километров пробег до близкото село. Отивах на плаж – на 10 минути пеш от караваната през черен път, с телефон и книга под ръка. Оставях освен закуска, пълен хладилник и някакви джобни под свещника на масата. Детето се обаждаше, ако има нужда от нещо, но изключително рядко. Научи се да следва своя ритъм на забавление и за разлика от мен, която може да се пържи по 8 часа нон-стоп на слънце, тя си взимаше дозата морска сол според компанията, или здравината на нервите ми като аниматор във водата. 

Понякога откривах солидно количество безалкохолни и опаковки от сладоледи на масата. После разбирах, че имам отворена сметка в кръчмата. „Ако реши да си поръча мастика, обади ми се. До тогава всичко е наред. Нека си взима каквото поиска за хапване и пийване до X-пари на ден“, казах на барманите, докато плащах поредната сметка. 

На дигитална диета 

Странно е, но докато бяха по-малки, децата ни не припарваха до телефони. Правехме им лятно кино вечер, използвайки мушама за екран на проектора. Сутрин се събираха да гледат филмчета на компютъра на някой от родителите и почти винаги си тръгваха с купа нарязана диня, милинки, или с друга благодат за хрупане. Рисуваха камъчета. Ходеха на лов за миди за герданчета със съседката. Разхождах ги до близкото село и ядяхме смокини като разпрани от дърветата в изоставените дворове. 

С възрастта телефонът стана повече тонколонка, отколкото източник на зомби информация. На плажа се слуша музика с техен плейлист, привечер прекарват цивилизовано време в Tik-Tok и Instagram. Но това е нищо в сравнение с дигиталния апокалипсис в града, който заема почти на 100% свободното им време. На къмпинга дъщеря ми не се затваря да монтира клипчета, не снима нищо и мрази да бъде снимана без нейно съгласие, което абсолютно уважавам. Следобед нещо във фабричните ѝ настройки се променя и ляга в нечий хамак да чете книга с всички останали. Но от този исторически момент, прераснал в морска традиция, вече имам снимки. Ползвам ги като доказателствен материал, че когато попаднеш в добра среда на себеподобни, нещо „апокрифно“ в живота ти като четенето става яко „вайръл“.

Къмпинг социална мрежа

Когато си част от комунална общност като тази, макар и от лято на лято, ти ставаш част от празниците на хората. Децата се хващат да помагат с приготвянето на погачи. От кръчмата регулярно правят курбан на ниво национален празник с оркестър, и малките се приобщават я в паленето на огън, я в украсяването на тортата, я в това да поведат хорото с „хип-хоп Робокоп“ движения. Вълнуват се за детски рожден ден като че ли е Коледа, независимо дали празнува 2-годишно дете, което познават от вчера, или някой от тяхната банда. В гората чувството за задружност се обостря, радостта от малките неща също. Просто си извън напомпания със събития и изкушения балон на града.

По стечение на обстоятелствата повечето деца от компанията ни са на разделени родители и темата за другия човек в живота на мама или тате се коментира прозаично, но забавно. Промяната се нормализира и валидира от детската общност. А това в комбинация с адекватния подход на родителя по темата, минимизира щетите. 

Обичам да казвам, че си „отивам на село“ като натоваря покъщнината за къмпинга. И наистина там сме като вилна зона. Тръгвам с дете и куче, но никога не съм сама в оня клиширан парти смисъл на думата. Нямам нужда от антураж, за да се чувствам добре. А и там винаги ме чакат поне двама души, благодарение на които се връщам по-добра в живота си. Детето ми пък, макар и вече лют тийнейджър, все още разпуска с реални елементи от класики като „Войната на таралежите“ и „Синьо лято“. Годината е 2023 и аналоговата магия на доброто прекарване още я има. Алилуя. 

Какво е едно лято без гларуси? Ама не гларусите, дето си летят и кълват по плажовете, а феноменалните български мачовци, които дебнат за същества от противоположния пол, които да „направят щастливи“. Теодора Илиева ни разказва за промяната в този специфичен вид, характерен за нашето Черноморие. Ето ги четирите типа мъже, които дебнат за свалки на позабравен източен къмпинг. 


Щастливо разделена съм с бащата на детето си от седем години и за този период имах няколко куриозни сблъсъка с гларуси на морето. Най-запомнящ е този с един местен с цял табун коне. Засякох го след сутрешен крос до Лозенец. Видя ме да се набирам грухтяща по баира и показа зъби в широка усмивка. Приближавайки се на пет метра разстояние дочух убийствен монолог. „Булка, от кой бЕгаш? Тука сме само свои. Нема бира, нема менти, само Жентълменти. Спри да ти налеем едно. Почини си. Па като чукнем лафа, ако не си избЕгала пак, че те заведем да пояздиш. Я мен, я Джони, той ми е харабията жребец.“ Напуши ме зверски смях и, забавяйки темпото край „жентълмента“, казах: „Ще пропусна, но прати поздрави на Джони!“. 

Случвало ми се е голобради момчета да ме настигат по пътеката към къмпинга ми. „Извинете, цял следобед ви гледаме с моя приятел как четете. Ние сме възпитани пичове. Зъболекар и айти. Имаме си лодка. Аре да ви заведем на разходка.“ 

Спестявам ви реакцията си и минавам към следващия пример. Съсед, който всяко лято обикаля самотно с колелото си и спира при всеки, направил грешката да го поздрави или да засече любопитния му поглед. Дойде с жесток ултиматум. „Теди, няколко години го играем това с приказките край простора. Ти си сама, аз съм отегчен. Дай да се нащипем вече или спирам да ти кърпя декинга, всеки път като подсвирнеш.“

Излишно е да споменавам, че този следобед под смокиновите дървета никой не беше нащипан. Изгубих чифт златни ръце за декинга. Но отегченият майстор продължава да кръжи край лятната ми къща, държейки комедийно жив мита за гларусите като сезонни свалячи. 

Фактът, че не отглеждам гларусите като домашни любимци не значи, че не обичам да наблюдавам тези ловджии с научен интерес. Ето какви нови породи разграничавам на плажната си територия през последните години.

Анаболни зайци

Обикновено се движат на стада и с плажни кърпи на футболни отбори. Имат прясно наболи бузки и ланец с дебелина на тоалетно казанче. Релефното си тяло обвиват в електриков бански тип спукан еърбег. Пържат се в кокосово масло и лосиони до такава степен, че отстрани приличат на одушевени лубриканти. Животът на стероиди, салфетки и наргилета явно е доста стресиращ, защото косите им почти винаги ги няма. В необратим отпуск са.  Когато видиш под чадър такова стълпотворение на голи глави, си мислиш две неща. Първо, когато тая кора с яйца се сготви на слънцето, не искам да съм наоколо. Второ, тия пичове няма как да останат незабелязани, защото заедно формират брутален светлоотразител.  

Върху епилираните им гърди често се протяга татус с герои, разделени не от османската потеря в атака, а от презрамката на Gucci диагоналка. Държат телефона си като филия с лютеница и на високоговорител. Имат интелект на тостер и его с размер на комбайн. Обикновено си водят антураж от „инфлуенцърки“, гордостта на НСА, УНСС и пластичната хирургия. Когато са сами и разгонени, гларусите са пълно клише. Коментират като старците от „Мъпет шоу“ всеки преминаващ женски задник. Ако се изкефят на гледката, се чува едно „Мацка, сигурно много тренираш?“. Или „Тая дупара кой я бара без застраховка, бате, че а ѝ посегнеш, а са те утрепАли“. Чувала съм и поетични каламбури като „Ще ти разказвам приказката за „Червената прашчица“, докат‘ не речеш да спра да плямпам и да се фана да та мачкам кат‘ пластилин.“  

Отчаяни съпрузи 

Ще ги познаете с просто око – обикновено пийват още от 10 сутринта и правят снежни човеци от мокър пясък с децата, докато жена им върти мусака в бунгалото. Или просто е вдигнала поредния скандал за територия и лично време, в което не е робинята Изаура и фюрера на несподелената романтична вечеря, непрочетените книги за лятото или неплатените сметки. Това не са гларусите от класическия вид, те са уморени от битки петли, които спешно търсят бягство.  

Ако не давят мъката си в безалкохолна мента и кръстословици, в наем на джетове и ATV-та или в миграция към софрите на други петли под чехъл, те дебнат. Иронично, но таргетът им е самотни майки. Безопасен избор. Играли са го тоя мач със семейството, отнесли са бая дузпи, и сега, с няколко килограма отгоре, съдията ги праща на резервната скамейка, но са още в играта. Едно шкембе, олисяло теме и речников запас на първокласник няма да ги уплаши.

Пък като им кажеш, че им сваляш шапка (и бански) и за теб са амазонките на Китен, дошли сами с деца в тая джунгла на катмите и разгула, ще натрупаш точки като за световно. Или поне за един коктейл за носталгична ретроспекция на времената преди петела да срещне стопанката си. Тогава е можел да кукурига и да се перчи, будел е цели махали, а след жената и ипотеката живее само за да се пази от тенджерата. 

Типажът „Отчаяни съпрузи“ има много техники за свалки и нито една от тях не е уау. Ще изникнат пред караваната ви с рецепта за барбекю и ще забравят да си тръгнат. Вълчият им поглед ще изникне под прострените хавлии, докато се стягате за плаж, а маслинено мазният им глас ще предложи да ви закара колата на технически преглед. Или да ви опъне тентата на плажа, като не може друго...

Ще ме хванеш за (д)Ивана

Животът им е поп-фолк. Детството им е било бой и сръбска музика. Това са старите коцкари, които през 80-те са преживели сексуалната си революция като спасители на плажа или автомобилни инструктори. Но в залеза на 50-те си години осъмват с много постна трибуна за опасния си чар. До степен, в която са принудени да се преквалифицират като техници в шивашки цех, за да пипнат вечер нещо различно от дистанционното. 

На морето те се забавляват шумно – масата им е полесражение на войнишки спомени, песни на Ивана и епични креватни истории от 1001 нощ, започващи с репликата „Батко, аз тая съм я бабалецкал още преди полякините да засеят със срамни въшки Златни пЕсъци“. Когато такъв колос на половата атлетика дойде да те поздрави, първо пристига коремът му, а после и торбата с дебелашки лафове, които в панелния цъфтеж на соца явно са минавали за оборотни комплименти. 

Гларусите от този тип са опасни, защото са безцеремонни. И нямат спирачки. В залеза си този герой каца навсякъде, защото няма какво да губи. И да не получи секс, ще си тръгне с още една история ала „Дами канят“, в която си е тръгнал я с пуловер, я с бърз кредит, я с бушон от ревнив мъж.

Сапунената мафия 

Това са класическите къмпингари на плажа, които изкарват ваканцията си с бюджет от 2 лв., без ток и огледало. Обикновено привличат край лагерния си огън всичко женско, което държи ключове за душ кабина, не ходи босо и има кредитна карта. Гларусите от този тип са нещо като секси клошари от Армията на спасението. Могат да говорят с часове за изкуство и за катарзиса на духа, докато вдъхновени не пуснете в алуминиевото им канче за кафе я петаче, я цигара, я телефонния си номер.   

Социализират се супер лесно и влизат в личното ви пространство като у дома си с обезоръжаваща усмивка и покана за питие или домашно приготвена леща с лайм. Добре дошли сте, за да опитате храната им и да поспорите колко умен е „Опенхаймер“. Не държат да се будите до тях, освен ако не сте преместили срещата си в легло с покрив над главата и не сте ги изкарали от въшлясалия им спален чувал под звездите. Действат на принципа „Без обвързване, но дай к‘вото имаш на момента – секс, зарядно, китара, някой лев“.

С част от „Сапунената мафия“, както ги наричам аз, делим един плаж от десетина години. Другарчета без допълнителни екстри сме и си говорим. От всичко чуто знам, че репертоарът им е един и същ и въпреки това всяка година оплитат в мрежите си „донор“, който не само ги топли, но им плаща алкохола и баничките за закуска. Идилия, на която отдавна ми е скучно и откровено тъжно да бъда свидетел. 

Текстът на Яна Палагачева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


На къмпинг Градина отдавна живеят в крехко разбирателство два коренно различни свята - този на подивелите, жадни подрастващи в шумните барове и този на тихите, уютни семейни каравани. Аз от едно известно време съм част от втория свят, макар и по една или друга причина да съм избирала да карам последните си лета по други точки на родното Черноморие.

Градина остана един прекрасен спомен от студентските ми години и вярвах твърдо, че тази врата е затворена като училищен двор след една определена възраст. Но ето че нещо отдавна забравено се събуди един летен ден и с мъжа ми решихме да прекараме парти уикенд на Градина.

Оставихме двете деца на бабите (да живеят бабите!) и ентусиазирано се запътихме.

Първата вечер прекарахме в компанията на познати от уютните каравани на плажа, слушайки спокойна музика и пиейки домашно направени коктейли. Успяхме да си легнем малко след полунощ - идилия за хора над 30-годишна възраст! 

Втората вечер обаче решихме, че ще обикаляме баровете, ще пием и танцуваме, изобщо ще дивеем. Започнахме да изучаваме нощния живот на къмпинга с известна доза предпазливост. Преди десетина години, когато аз прекарвах летата си на Градина, баровете бяха два и пускаха сходна музика. Сега обаче властваше една объркваща еклектика от взаимноизключващи се субкултури и музикални стилове. 

Подминаваме бързо леко футуристичен бар, от който дъни техно, както и ресторант с жива музика, в който ентусиазирано пеят новия хит на Галена.

Запътваме се категорично към другия край на плажа и ето ти спокойно на вид барче, в което звучат… Румънеца и Енчев?!

Ха, това ще да са набори...

Влизаме и леко озадачени осъзнаваме, че средната възраст на посетители и персонал едва ли надминава 23. Докато се опитвам да пресметна дали тези хора изобщо са били, когато тези песни са били хитове, започва парче на вече несъществуващата група Каффе и решаваме да останем. 

Throwback партито продължава с пълна сила и ние все повече се отпускаме, връщаме се към миналото, припяваме и се смеем на забравени вече истории. Изведнъж обаче настоящето решава да се завърне с пълна сила. Телефонът звъни и майка ми притеснено ме информира, че едното дете е с разстройство, а другото със запушен нос. Покоят отпреди минута се изпарява и започвам бързо да давам насоки: „Пробиотикът е в шкафчето. Едно пакетче, да... А капките трябва да са на масичката в спалнята“.

Около мен хората весело пеят „Искам твойто тяло, алеле майко...“ 

Затварям и анализирам ситуацията. Децата пак са болни, аз утре се прибирам и пак съм майка на пълен работен ден. Но сега не мога да направя повече, а бабите знаят какво да правят (да живеят бабите!)

И така решаваме, че ще сме млади и безгрижни още малко и ще минем през още един бар за по питие.   

Още с влизането в следващия бар осъзнавам, че тук средната възраст е поне с 5 години по-надолу, а присъстващите са с доста напитки преднина. Музиката е силна, барът се пука по шевовете, а на опашка чакат още поне толкова хора. Неписано правило е, че ако влезеш в препълнен бар и нямаш нито един познат, не ти е там мястото. Ние обаче познавахме диджея и решихме, че това ни дава достатъчно основание да останем. 

Използвам познанството с диджея, за да се сдобия с джин, но ми е почти невъзможно да го пия, защото ме бутат хора от абсолютно всички страни. Я подпийнали танцуващи, я сервитьорки с препълнени табли. 

Абе, много исках парти като от едно време, но май това ми стига, готова съм вече да си лягам.

В този момент симпатична девойка, сбутана до мен, решава да ме заговори, докато мъжът ми прави донякъде успешен опит да си поръча второ питие на бара. От дума на дума, мацката ни кани да се присъединим към нейната компания и ние приемаме с готовност тази протегната ръка.

Компанията се състои от 20-годишни студенти от София, с които аз веднага опитвам да завържа разговор. Диджеят е вече друг, но също от старата школа и решавам да демонстрирам своите завидни знания. „Този диджей го знам. Мисля, че още навремето пускаше в Double Vision и Amor“, казвам с гордост. „Какво са Double Vision и Amor?“, любезно питат те.

Добре, де, няма да се получи така. Я просто да пийна още един джин, да потанцуваме и да си ходим. Неусетно обаче партито е във вихъра си, танцуваме върху външния бар с 20-годишните и аз с ентусиазъм споделям възрастта си на всички „Аз съм на 33 и имам две деца“, крещя на една непозната девойка, която се кърши до мен. 

„Браво, не бих ти дала повече от 27“, отговаря ми тя. Изглежда искрена. 

Партито продължава с пълна сила до ранните часове на нощта така, както трябва да бъде в този първия свят на къмпинг Градина, към който аз вече не принадлежа. На другия ден ни е твърде лошо да осмислим ситуацията и просто си казваме с махмурлийска усмивка, че май още ни бива. Сигурни сме обаче, че по същото време някъде в другата част на къмпинга някой се буди и сънено пита: „Абе, какви бяха тези стари хора с нас снощи!“.

cross