Гергана Миланова умее да провокира разпалени дискусии, както се убедихме след публикуването на текста ѝ Не ми пипай детето. Но не заради това с нейния подпис отваряме вратичката към края на активното почиване по морета и планини за тази година.
Въпреки че някои все още изобщо може и да не са тръгнали към морето, Гергана има благоразумието да ни напомни да си пестим нервите при заминаването. Защото ако има нещо по-сложно от предизвикателството „С деца на море“, това е следваканционното суетене около събирането на багажа.
Следват няколко идеи от първо лице как да се справите с него.
__________________________
Всички се тръшкат и маят как да отидат на почивка с дете/деца и как да оцелеят преди и по време на тази почивка. Не ви разбирам, хора! Честно. Събирате в няколко куфара необходимото, не толкова необходимото и откровено ненужното (но си е ваше и си го искате), натоварвате всичко плюс домочадието в колата и – газ. Отивате.
По време на самата почивка все ще намерите начин да укротите дечурлигата или половинката. Зависи къде сте, нали – едно е да подвикваш „Излез от водата“, съвсем друго „Това коя бира подред ти е и спри да ги месиш с узо“.
Обаче връщането... Ах, връщането!
Последният ден от семейното приключение извън дома е дошъл, и всичко, което сте си донесли, сега трябва и да си го приберете обратно вкъщи.
Оказва се обаче, че точно в този куфар няма никаква, дори минимална възможност, това, което трябва да бъде прибрано, да е било в него на идване. Поради тази несъвместимост на мен нашето прибиране след отпуската ми прилича на трагикомедия, написана от някой с много развинтено въображение.
„Прибра ли чорапите с кученцата на малкия?“
„Можеш ли да затвориш куфара? Ама тези неща бяха в другия куфар. Не, в третия. Добре, сложи ги в плик... Оф, просто ги изхвърли…“
За да може вкъщи да викаш половин час как така е изхвърлен другият чорап на тоя чифт и сега какво да правя само с един чорап/една обувка/долнище на пижамата без горнището.
След поредното събиране на багаж в 3 части реших да обобщя как да оцелеете без полудяване и масово изтребление, след като почивката е свършила. И така:
Ако куфарът не се затваря – ама изобщо, при никакви обстоятелства, дори след като метнахте гардероба отгоре да го понатисне – старателно извадете всичко от него. Сега си сипете чаша вино. Няма значение колко е часът. Поемете си въздух. Навийте на стегнати рула всички парцалки, които допреди малко ви късаха нервите. Оставете мъжа ви да го мисли и си налейте още едно вино.
Децата могат смело да се включат в подреждането на багажа за връщане. И без това всичко е разпиляно. Играйте на „Нещотърсачи“ – всеки да сложи на леглото пред вас намерените в банята, под масата и т.н. неща, които не трябва да са там. Възнаградете ги с нещо малко.
Багажът е готов – сега трябва да се натовари на колата. Не знам дали знаете, но колите по време на почивка са като пуловер, изпран на 90 градуса с центрофуга... Свиват се! Имате два варианта – можете да помислите за смяна на колата с по-широка версия или смело да включите мъжа и децата в своеобразния Тетрис от едно време. Забавление за всички възрасти.
Пътуването обратно, както и прибирането вкъщи, което винаги е съпроводено с връщане на работа в идните дни, не носи позитивизма на започващите почивни дни. На вас този негативизъм не ви трябва. Струпайте багажа в коридора, пазете малките пръстчета на краката от периодичното му сритване и не бързайте да го оправяте. Това са купища дрехи за пране. И другата седмица ще има време да ги изперете.
Започвайте да планирате следващата ваканция. С очакване и планове делничните дни минават много по-бързо.
Не взимайте обаче твърде сериозно времето до следващата почивка. Починете си, че след нея ПАК ще стягате багаж за обратно!
Михаела Георгиева е майка на почти двегодишно момиченце, която ще ни разкаже какво е да пътуваш сама с дете в самолет и да клечиш по летища, особено на летището във Виена. Там Михаела прекарва три часа, достойни за пълнометражен филм, но тя хубаво го е синтезирала в този текст, който сега ви поднасяме и ви заклеваме да прочетете - особено ако ви предстои да пътувате с деца! Be afraid! Be very afraid!! А след това си припомнете, че сме публикували и Трикове за по-лесно пътуване с деца (двупосочно)
*************************
Предстои ми пътуване до София с 21-месечната ми дъщеря: за втори път ще летим само двете.
Първият път тя беше почти на годинка, не ходеше, носех си я в раничката и единствената запомняща се случка беше скандалът, който вдигнах на един господин, който, незнайно защо, се беше залостил в продължение на половин час в тоалетната за майки с бебета, точно когато трябваше да сменя пълния памперс на дъщеря ми и, разбира се, в момента, когато извикаха пътниците на нашия полет за качване.
И така, мисля си аз, няма как да е по-различно този път – ще се справя. Да, обаче, има моменти, в които Вселената решава да си направи експеримент и да забърка всички статистически невъзможни вероятности в едно тържество на невероятните случайности.
Три дни преди пътуването съм болна като куче и на антибиотик. В деня на полета се събуждам с усещането за дупка в стомаха, гади ми се и въобще замислям се сериозно дали да не зарежа всичко и да се върна вкъщи, където да легна и да не се помръдна поне три дни.
В главата ми се върти в 3D сцената как припадам и как ми оказват първа помощ. Въпросът, който ме гложди обаче, е къде е по-добре да се припадне: преди качването в самолета или по време на полет? Е, ето сега имам шанс да тествам емпирично тази несъвсем дооформена хипотеза.
Стискам количката, поемам дълбок дъх и се устремявам към контролата за сигурност. Там на въпроса дали съм извадила всички предмети с течности ме заглождва мисълта за едни капки за нос, които пъхнах в багажа в последния момент, но не се сещам къде точно. Успявам да прикрия колебанието си и, слава Богу, рентгенът не хваща подлите капки, и преминаваме благополучно.
Вече сме в самолета: след като надлежно сложих пликчето за повръщане най-отгоре, с облекчение установявам, че гаденето е отминало. До мен седи младеж на не повече от 30, който не отговаря на моя поздрав, но след известно време, ей така, изведнъж, започва да се закача с дъщеря ми. Аз съм свикнала на обичайните въпроси за бебето, но този ме хваща неподготвена: не проявява ни най-малък интерес към името, възрастта, дали ходи на ясла и прочее. Само я гъделичка от време на време по крачетата и ръчичките, и услужливо ми задържа чашата с вода, докато аз жонглирам с бебето и сандвича, който ни раздадоха.
Това поведение ми е много съмнително: аз задавам няколко разследващи въпроса с цел да установя какво точно да си мисля за моя спътник – нямал деца, но обичал децата. Хммм, в ума ми изплуват две опции: социално неловък тип или човек с лоши помисли относно деца.
Най-сетне кацаме във Виена. Моят спътник предлага да ми помогне при слизането и аз се съгласявам, мислейки си, че той ще вземе поне една от трите чанти, които мъкна.
Но не би - човекът взима дъщеря ми и се запътва към изхода.
Единственото, което ме възпира да се провикна “спрете този човек – отвлича бебето” е фактът, че долу ни чака автобус до терминала и няма къде да избяга. Догонвам го, взимам си бебето обратно и съм почти убедена, че трябва да докладвам на Европол за този съмнителен господин.
Запътвам се към опашката на самолета, където разтоварват количката и другия ръчен багаж, който не се побира в кабината. Устремът ми е спрян от служителка на летището във Виена, която с леден глас ми обяснява, че ще си получа количката в София. Изпадам в паника и ѝ показвам трите чанти и бебето и настоявам, че са ми казали да си взема количката при кацане. Освен това имаме близо 3 часа до следващия полет!
Без успех: политиката на летище Виена е да не разтоварва колички, имало под наем на терминала. В последен опит да я разоблича настоявам да видя дали на етикета наистина пише София и виждам как тя преценява каква е вероятността да грабна количката, да метна бебето с все трите чанти и да пробягам разстоянието до терминала, където да поискам убежище и се позова на чл. 5 от Хартата за родители, пътуващи соло.
Единствено болката в стомаха ме спира да прибягам до този сценарий и примирено се отправям към терминала.
Пристигаме на гишето за проверка на документите, където дъщеря ми се опитва да премине нелегално границата, докато аз ровя едновременно и в трите чанти, за да намеря писмото от баща ѝ и убедя австрийския полицай, че не я отвличам. Чувствам се като многоръкия Шива, но в режим на остеритет – с две ръце трябва да поема 3 чанти, 2 паспорта, 3 документа и едно дете, което прави пети пореден опит да премине зад линията на това стъклено гише и потъне в дебрите на терминала.
Запотена, изтерзана, викаща на горкото дете и проклинаща на глас политиката на виенското летище относно количките, се отправям към гишето за информация, откъдето се наемат колички.
Лош късмет – не са им останали никакви. Препращат ме към съседно гише, където също нищо не е останало. Единственото положително в ситуацията е, че покрай тътренето ни от гише на гише е минал около час от престоя ни. Намирам свободен кът с една осмоъгълна структура, наподобяваща басейн – явно предназначен за деца. Отдъхвам си – най-сетне някой е помислил за изтерзаните родители без колички на виенското летище и им е предоставил място, където да оставят децата да щъкат свободно в сигурно и оградено пространство.
Облекчението ми трая 2 минути и половина – толкова бяха необходими на дъщеря ми да открие, че може да се покатери, прекрачи оградата и избяга на свобода. И ето ме мен, като Рамбо в “Първа кръв” - моментално претеглям в ума си капаните на виенското летище и каква трябва да е следващата ми стъпка: грабвам само чантата с документите и парите, зарязвам останалите две и с подскоци настигам дъщеря ми, която вече е в магазина на Версаче и две мазни ръчички са на милиметри от най-новата рокля в колекцията, гордо изложена на манекен на първа линия.
Обзема ме тих ужас, но не мога да преценя дали заради осезаемата възможност манекенът да се стовари върху бебето или заради вероятността да се наложи да заплащам роклята.
Отдалечаваме се на безопасно разстояние от шопинг зоната, но дъщеря ми е оценила комичността на ситуацията да я гоня по летището и продължава да търси начини да се отскубне от мен и с кикот да изчезне зад някоя стъклена врата или коридор, където започва игра на криеница: тя се спотайва като мишка и не отговаря на моите викове да се покаже, а аз се заклевам, че на връщане ще си нося термален бинокъл в чантата с памперсите.
По уредбата за Н-ти път звучи предупреждението да не се оставя багаж без надзор и че глоба от 35 евро грози нарушителите. Вече подготвям наум защитна пледоария в случай, че някой докладва моите две безнадзорни чанти - как това е най-некомфортното летище за родители, особено тези, които пътуват сами с децата си!
И изобщо да не ми хвалят "шопинг и дайнинг" възможностите на летището. Не ща Версаче, не ща Старбъкс, даже и Моцарт Кугел не ща! Ето, пушачите си имат аквариум с висока концентрация на никотин, която им държи поне за един презокеански полет. И аз искам подобен аквариум за родители с деца – направо един паноптикум да ни подготвят, първа ще съм там!
Междувременно дъщеря ми е открила ескалатора – тези, хоризонталните, които се движат с десет стотни от секундата по-бързо, отколкото ако си на собствен ход.
Препускането по летището най-сетне придобива цел и посока: през следващите 45 минути преминаваме по ескалатора отново и отново - безспир и без колебание.
Крачкомерът ми прегрява, преизпълнила съм на 300% плана за деня: напът съм да достигна ново ниво на атлетически умения и се замислям дали да не предложа нова спортна инициатива само за родители: нещо като "Iron Parent – airport edition"!
До полета ни остава половин час – време е за тоалетната. Повечето родители сигурно знаят, че тоалетните за деца са също и тоалетни за хора с физически увреждания. Дотук добре, само че във Виена тези тоалетни са автоматизирани. Сиреч, няма резе или ключ, а бутон, който затваря вратата, отделен бутон, който я заключва и трети бутон, който я отключва.
Представете си неустоимото привличане, което всички бутони крият за малките детски ръчички; добавете и липсата на количка или друго ограничително средство, което да увеличи разстоянието между вашето дете и тези бутони поне за минута, която на вас, като на един трениран родител, ви е предостатъчна, за да ползвате тоалетната.
Имайте също предвид, че вратата се отваря тежко и тържествено и в пряка видимост към ескалатора, който е като един конвейер, доставящ делегати за поне едно мини-ООН.
Ето сега може да разберете моята дилема: да приема ли съвсем реалната възможност една тържествено отваряща се врата да разкрие голия ми задник (със сигурност и за това има глоба от 35, че и повече евро!) или напук на родителския ми инстинкт да използвам колана на дънките си, за да вържа временно малката изследователка за тръбата на мивката.
Най-сетне сме в самолета: трите чанти са напъхани в три различни багажни отделения, бебето стои кротко в скута ми и все още не си е прищипала пръстите на колана, торбичката за повръщане очаква прилежно да влезе в употреба, макар че, както сигурно е станало ясно, тя има по-скоро символна роля на потушител на моите обсесивно-компулсивни изблици. През място от нас стои мой сънародник, който учтиво поздравява и за голямо мое облекчение не проявява ни най-малък интерес към мен или бебето, нито пък раздразнение от това, че дъщеря ми прекарва почти целия полет до София в методично отваряне и затваряне на люка на прозореца.
Кацаме в София – и мисълта, че това изморително пътуване най-сетне привършва, ми дава прилив на енергия! Минути ме делят от моите мили родители, с които сборно най-сетне ще достигнем необходимия брой ръце за пренасянето на всички багажи и едно много немирно малко дете. Подавам паспортите за проверка и в този момент до мен изниква полицай, който взима документите ни и любезно ми казва да го последвам.
Първата ми мисъл е, че това е допълнителна проверка, за да разсеят всякакви съмнения, че отвличам (или в случая, "довличам") детето в София. Не е това – заподозряна съм, но не за отвличане. Едва сега се сещам, че когато аз и поне 1/3 от пътниците на самолета преминахме вратата, за да влезем в терминала, се задейства алармата за сигурност. Та в момента въпросният полицай и колегите му, с които разменят оперативна информация по телефоните си, се опитват да издирят всички заподозрени, които във въпросния момент са преминавали през вратата.
Питам полицая какво точно кара алармата да се активира и отговорът ме смущава дълбоко:
Радиация!
Веднага в мозъка ми изниква подозрението, че онези прословути коларголови капки, за които смътно си спомням, че пъхнах някъде в последната минута, са активирали системата за сигурност. Този ужасен кафяв цвят със сигурност се дължи на някаква радиация!!
Честно казано, моето притеснение в момента е, че въобще нямам идея къде са въпросните капки и колко ще е ужасно, ако извадят всички партакеши от всичките три чанти. Стигаме до вратата и полицаят ме кани да преминем отново – аз пристъпвам неуверено и за голямо мое облекчение алармата не се задейства. Отдъхвам си, полицаят се извинява за неудобството и веднага праща заръки на колегата си, да намери и спре “онази, другата жена с якето”. Запътваме се към изхода и почти съм се примирила, че сега ще получа количката ни, счупена на две и омазана с керосин, докато куфарът ни все още си седи в някой хангар на Виена.
Но, о, чудо – куфарът и количката ни излизат най-напред от багажното и невредими; дъщеря ми цвърчи от удоволствие, че количката ѝ най-сетне се е завърнала от своята одисея. Напрягам мускули, за да избутам едновременно един 25-кг куфар и количката с трите чанти плюс бебето – последни метри до финалната права...
Пристигнахме - ураааа!
И така, мили родители, ако ви предстои да пътувате сами с децата си:
1. Наспете се добре преди това, заредете се с високопротеинови десертчета за енергия, вода не ви трябва – в краен случай, пийте вода само десет минути преди кацане и ако имате поне час до следващия полет.
2. Не преминавайте транзит през летище Виена. Ако все пак летите оттам, носете си раница, слинг или която и да е друга допустима джаджа, която би могла при нужда (разбирай, неминуемо) да послужи като временна усмирителна риза за отрочето ви
3. Ако някой спътник ви предложи помощ с детето, непременно уточнете, че имате нужда от помощ с пренасянето на багажа, не на детето ви
4. Ако все пак е възможно някой да пътува с вас – дядо ви, съседката от долния етаж, пети братовчед по майчина линия, приемете помощта с отворени обятия – направо им купете билети и инструктирайте как успешно да удържат детето ви да не разкопчава колана си и тича по пътеката на самолета при излитане или кацане
5. Не се опитвайте да пренасяте плутоний през летище София. Не е 100% сигурно, но може да ви хванат в момента, в който тътрите куфара към изхода.
6. И накрая, въоръжете се с търпение и не се нервирайте, когато някой ви пожелае “приятно пътуване”.
„Отиват пет жени в Сицилия“ звучи като началото на трагикомедия в няколко действия, чийто край може да ви докара конвулсии, да ви накара да тропате с крака и да крещите на разказвача „Стига, спри, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ, КАЗВАМ ТИ, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ!!!“ - и, да ви кажа честно, не сте далече от истината.
Но нека не дразним читателите и започнем произведението от самото му начало.
Декември 2016-та.
Какво прави една компания от жени, събрала се да празнува рождения ден на Красимира в началото на мъгливата софийска зима? Не се занимавайте да отгатвате – аз ще ви кажа. Влиза в един ресторант, като стадо превъзбудени павиани, които не са се виждали от абитуриентския си бал, и започва да обговаря битието на всеки един от групата на висок глас, поръчвайки си отривисто бутилки с вино, пици и плата с миризливи сирена.
Насред вакханалията един от павианите плахо предлага „Хайде да идем в Сицилия през пролетта, искате ли?“, на което всички останали на масата, опиянени от дъхавите плесени по сирената и градусите на виното, отговарят с объркано цвърчене, опити за взимане на думата и хвърчащи парчета горгондзола (вследствие на опитите за взимане на думата).
Групата единодушно се съгласява, че това е Една Много Добра Идея (ЕМДИ).
Плахият павиан, който всъщност е един много разумен, практичен и предвидлив павиан, управляващ петздвездни хотели, предупреждава, че предложението е сериозно и че НАИСТИНА ще купи билети за април месец. Всички махат пренебрежително с ръка - жест, който идва да каже „Виж какво, ние всеки април летим до Сицилия за Събора на пролетния октопод, така че КУПУВАЙ!“
Във врявата се чуват изрази като „ОООО, МА АЗ СЪМ ХОДИЛА, ЩЕ ВИ ВОДЯ ДО ::=“!!%:::: (не се разбира, но звучи добре) И ЩЕ ЯДЕМ ==“+://8****!!! - също не се разбира, но глаголът ЯДЕМ отприщва нещо невиждано:
- всички започват да подскачат по столовете
- да си дърпат опашките
- и да крещят "Малее, това вкусно ли е, лелеее, ще се пръснем, трябва да ОТСЛАБНА дотогава!!!" (защото отскоро в Сицилия не допускат хора, които не са отслабнали).
Поръчват се нови бутилки вино и така, в приятно пиянство и мечти, стадото се разотива, а на другия ден никой не помни за разговорите на масата.
Януари 2017-та.
Практичният павиан на име Анна изпраща съобщение до останалите, че билетите струват ххх и тя ги купува. Застинали в смертелен ступор от минусовите температури, всички отговарят вяло, но утвърдително, и разговорът замира.
Няколко седмици по-късно Анна отново се включва, изпраща няколко линка с места за живеене и моли останалите, ако обичат, да си изберат. Никой не откликва особено горещо, предимно защото е ужасно студено и никой не вярва да доживее пролетта. Затова тя избира сама, всички забравят за случая и се прибират по дупките си.
Април.
В специално направената група на павианите във Фейсбук Красимира задава деликатен и ненатрапчив въпрос, а именно:
Някой знае ли кога заминаваме, имаме ли чекиран багаж и къде ще спим?
Както сами виждате, въпросът намеква, че Красимира е запозната с някои детайли на пътуването, а с други не е запозната, но като цяло тя е добронамерена и любознателна и с радост би научила тези дребни подробности.
След известно количество часове, Анна, която стремглаво продължава да управлява хотели, отговаря, че заминаваме след 5 дни, имаме ЕДИН КУФАР и по-надолу в групата има информация за апартамента, след което изчезва от хоризонта, защото си е изгубила всички лични документи и предвид пътуването е добре да си извади поне лична карта.
В този момент предвидливостта, която не е от силните черти на Красимира, каквато например е лакомията, изведнъж надигна глава и тя си казва:
А ние с този 1 куфар накъде?? Това вино, това сирена, това тонове боклуци и обици, които ще си купим, къде ще ги сложим?? Ще трябва да ги гълтаме и да ги пренасяме в стомасите си и накрая, когато митничарите на летището ме арестуват, и ме попитат КРАСИМИРА ХАДЖИИВАНОВА, ТОВА В СТОМАХА ВИ ЕДИН КИЛОГРАМ ПАРМИДЖАНО, ДВА КИЛОГРАМА ОБИЦИ И ТРИНАЙСЕТ МАГНИТА ЛИ СА, НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ??, аз какво да им кажа - „Ами, аз забравих да си чекирам куфар“, ТАКА ЛИ??
Затова Красимира и Елисавета набързо се сдобиха със собствен, персонален малък куфар, в който можеха както да спят, ако се наложи, така и да натъпчат цялото сирене на Сицилия, и на уречения ден, се озоваха първи на летището, където установиха две неща:
нямат кьораво лекарство и също така нямат застраховка
така че ако случайно ги заболи мъдрец, да не може да го обезвредят, а когато пукнат от възпален мъдрец, никой да не може да превози мощите им до дома.
Това, разбира се, не успя да развали доброто им настроение, защото точно в този момент пристигнаха и останалите три от групата – Анна, Оля Идва и Елисавета Втора (нашата е Първа), всяка разтвори найлоновия плик, с който се беше въоръжила, и пътникопотокът стана свидетел на следната сцена:
ОТВОРЕТЕ ТОЗИ КУФАР ВЕДНАГА, Има ли място за този плик??? КЪДЕ ДА СЛОЖА ТОЗИ ПЛИК??? А джапанките тука ще влязат ли??, БОЖЕЕ, ТАМ ИМА ЛИ СЕШОАР??, Анна, имаш ли лична карта??, КЪДЕ СА БИЛЕТИТЕ?, ГОСПОДИ, КЪДЕ СМЕ ТРЪГНАЛИ, ПРИЛИЧАМЕ НА ГАСТАРБАЙТЕРИ, КОИТО ПРЕНАСЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ!!! НЯКОЙ ИМА ЛИ АДРЕСА НА АПАРТАМЕНТА??!?
За изумление на Майко Мила! в този момент няколко пътнички разпознаха Красимира и Елисавета и след първоначалните поздрави им зададоха логичния въпрос къде отиват, колко време ще стоят и къде ще спят. Двете, както можете да се сетите, започнаха да мънкат и да вдигат рамене, защото, разбира се, нищо не помнеха.
Така съзадоха впечатлението на две объркани жени, тръгнали да купят хляб и две кисели млека посредством куфар и внезапно озовали се на летището, без да знаят какво да правят.
Милите хора все пак подходиха с разбиране, пожелаха ни приятно пътуване и си отидоха по гейтовете, защото така правят нормалните хора – знаят от кой гейт пътуват и къде ще ги отведе той.
След известни перипетии, свързани с мерене на куфарите, вадене на лаптопи от чанти, и внедряването им в същите тия куфари, ние също преминахме криво-ляво и накрая всички се озовахме пред самолета в следната специфична конфигурация:
Оля Идва и Елисавета Втора – в предния край на самолета
Красимира, Елисавета Първа и Анна – в задния край на самолета
Елисавета Първа – с тежка клаустрофобия и отказваща да се качи на самолета, докато всички други не си приберат раниците в багажното, не седнат, не си закопчаят коланите, не млъкнат, не си затворят очите и не изпаднат в кома
Анна – с вид и движения на замаяна змиорка вследствие на транквиланти, които пие всеки път, когато лети със самолет
Красимира – в чудене Анна ли да крепи или да успокоява Елисавета Първа
Накрая и трите успяхме да се качим, Елисавета Първа моментално налази стюардесата и ѝ обяви, че за доброто на всички пътуващи в последните 20 минути от полета трябва да бъде преместена най-отпред (за да може да слезе първа след кацане), а Анна с палав поглед се опита да отнеме слушалката за уредбата от ръката на горката жена и да обяви на всички пътници, че в самолета са се качили SOME VERY CRAZY PEOPLE!!
Красимира, с извинителен поглед, събра и двете, настани ги удобно и дори успя да помогне на Анна да си закопчае колана, преди тя да заспи като пън. Последваха час и половина безметежие и докато се усетим, вече бяхме кацнали в Катания.
Там изкарахме още 1 час в опити да влезем във владение с колата, която бяхме запазили предварително и след като се справихме и с това интелектуално предизвикателство, натоварихме куфара, чантите и Анна, и отпрашихме към апартамента.
По пътя успяхме да се въртим в едно и също кръгово само ДВА пъти, помахахме на стадо овце, което се прибираше към един от крайпътните блокове (без да сгазим нито една овца) и след кратко пътешествие, акостирахме на булевард Джузепе Гарибалди 79, където Анна твърдеше, че се намира нашата обител.
Оставихме колата, чинно плащайки си зоната (87 цента на час, от 8 до 20 часа, с изключение часовете от 13 до 15) и, въоръжени с торби, шалове и лаптопи, се изкатерихме два етажа до едно неописуемо място, а именно – нашия апартамент.
Сега, драги читатели, ще ви разкажа какво представляваше този разкошен апартамент.
Като начало, трябва да знаете, че той имаше два етажа, за да може всички да търчим нагоре-надолу като юрдечки и докато едните крещят от втория етаж ЛЕЛЕЕЕ, ТУК ИМА САУНА, ГОСПОДИИИИ, другите да пищят от долния ЕЛАТЕ ДА ВИДЯТ КАК СВЕТЯТ ЧЕШМИТЕ!!!, а някой от хола да изкряка сподавено ХОРАТУКИМАДВАХАМАКА!!!
След като пообикаляхме в кръг и попищяхме на воля, изскачайки ту на терасата с малки масички и малки столчета, ту в огромната баня с душ с масажор и балкон към вътрешния двор, малко се уморихме и решихме, че е време да ядем - защото не бяхме яли от цели два часа и нещата вече излизаха извън контрол.
Бърз поглед през балкона разкри божествен надпис SALUMERIA баш срещу нашия вход и петте се изстреляхме натам (е, четири от нас, защото Анна още беше под влиянието на траквилантите и категорично не беше способна да се изстрелва накъдето и да било).
Първа нахлу Красимира и с треперещ глас и оскъдните си познания по италиански обяви на висок глас желанието си да консумира сирене. Незнайно как великолепният сицилиански чичо зад щанда я разбра започна да реже огромни парчета от всички налични сирена в магазина и да ѝ предлага да пробва, а тя стоеше, изтъпанчена като паметник на таледжиото и пекориното, и преглъщаше шумно.
На третото парче нахлуха и останалите четири, и рязането започна наново. Така, под натиска на тълпата, се сдобихме с три вида сирена, един вид шунка, голямо количество прошуто, маслини, сушени домати, хляб, вино и вода, а сицилианецът, видно, беше очарован от факта, че срещу него за известно време се заселват пет жени с апетита на разгонени лъвове от резервата Масай Мара.
Натъпкахме военновременните запаси в раниците и тръгнахме на обиколка из центъра на Катания, в търсене на рибния базар и едно заведение, препоръчано ни от приятели - Osteria Antica Marina. За наша изненада, нито то, нито което и да е друго не предлагаше храна по това време. 
Очевидно сицилианците не ядяха в 18.30 вечерта и трябваше да се примирим само с гледката на шаващи омари и облещени октоподи в огромните аквариуми.
Накрая подвихме крак в кафене, в което склониха да ни направят брускети, а пътьом Красимира закупи първия си селфистик след продължително и упорито преследване от дребен пакистанец, прибра го в раницата си (селфистика, не пакистанеца) и така и никога повече не го използва.
Първите две бутилки вино изкараха и последните ни останали сили и в този сюблимен момент някоя от петте предложи просто да се приберем в разкошната си къща и там да се разпищолим както си пожелаем.
Все пак, в раниците ни имаше храна като за прехода Ком-Емине и беше кощунство да я разхитим. Всички единодушно се съгласиха, че това е ЕМДИ (вж по-горе) и така местните, които таман бяха излезли, видяха как пет изморени, но щастливи сенки се влачат немощно по Джузепе Гарибалди и със сетни сили отварят огромната порта на номер 79.
Изкатерихме двата етажа, нахлухме вътре, разопаковахме цялата храна и за другото вероятно вече се досещате – виното, музиката и балконът, който гледа към центъра на Катания ни бяха повече от достатъчни, за да се почувстваме неимоверно щастливи, да му отпуснем края и да си наливаме по чашите колкото си искаме.
А когато някоя от нас почувстваше, че вече не може да участва пълноценно в разговора, а само седи и се блещи като омарите в аквариумите, просто изпълзяваше незабележимо до удобните легла и да потъваше в блажен сън – без някой да я буди, да иска вода посред нощ, да сънува мишката от Том и Джери или да я рита с крака в ребрата.
Така завърши първата ни вечер в Сицилия, а в следващия пътепис ще ви разкажем за пътешествието ни до Ното и Сиракуза, как ни спряха италиански полицаи и как, разбира се, ние изскочихме, заградихме ги и пожелахме да се снимаме с тях.
Втората ни вечер завърши с покупка на розови очила и пластмасови часовници, които светят в нощта (всяка уважаваща себе си жена трябва да има такъв часовник). Дотогава – наздраве от пътуващия цирк на Майко Мила!
P.S. И няколко бележки от Елисавета Първа: За да ви стане по-ясна картинката, трябва да представим главните действащи лица в тази трагикомедия:
Красимира: Недоспала, напрегната жена, която постоянно си цъка на телефона, владее интернета, не яде тестени произведения и се тревожи неимоверно за половината неща на този свят. Работи фриланс като PR и копирайтър и е половин Майко Мила! Един от начините да объркаш Красимира е да ѝ кажеш "Колко прави, Красимира, 12 евро по 5 човека минус 32 евро за такса?"
Елисавета Първа: Изморена, истерясала жена с грубиянски манталитет, която е способна да си загуби далака за 2 минути в тоалетна. Яде всичко без оцет и вдига скандали. Работи като копирайтър в рекламна агенция и е половината Майко Мила! Един от начините да объркаш Елисавета е да я попиташ "Елисавета, къде остави общите ни пари и личната си карта?"
Оля: Възторжена жена, която бясно се радва на живота, пие вино, където свари, и главата ѝ е пълна със сексуални фантазии. Яде и пие всичко. Предполагам и оцет, защото професията ѝ го налага. Маркетинг мениджър на компания за производство на вино и бъдещ сомелиер. Един от начините да объркаш Оля е да бъдеш едновременно тъп и нахален с много правописни грешки в нахалството си.
Елисавета Втора: Завеяна, непретенциозна жена, която изчезва тук там, но винаги се връща. Обича да свива цигари и романтично да пуши, обвяна от бриза и тънки копринени шалове. Не яде месо, но яде всичко останало доста професионално. Пие и не вдига врява. Съсобственик на верига био-мио обекти. Не знам как можеш да объркаш Елисавета, но тя има леко объркан вид априори.
Анна: Напориста, детерминирана жена с пасивно-агресивен профил. Яде всичко, но по малко, защото е на режим. Основна характеристика - всички, повтарям ВСИЧКИ обичат Анна. Родена за организатор и военачалник, тя управлява петзвезден хотел. Няма никакъв начин да объркаш Анна. Дори на транквиланти, които пие поради огромния ѝ страх от летене, щом се появи проблем, тя разбутва всички и го урежда с леден тон. Ако Анна не си губеше документите, не си изхвърляше ключа от колата в контейнерите за боклук и не си забравяше нещата из цяла България, тя щеше да владее Вселената и всички ние да се гърчим.
И още една бележка от Елисавета Първа: Искам да обявя, че в началото на това пътуване имаше изключително голямо напрежение, защото Анна си беше изгубила всички лични документи и в 9.30 сутринта (демек 3 часа преди чекиране) се намираше във Велинград, където продължаваше да управлява хотела с петстотин двадесет и шест звезди, държейки всичките ни билети, а в това време новата ѝ лична карта се намираше в общината.
Та, Елисавета не спря да крещи по интернета, че ако Анна не се яви на летището, никъде никой няма да отиде, че всичко е свършено и всички ще умрем. Освен това, тя не познаваше Елисавета Втора, която инцидентно се беше присъединила към компанията, и когато видя замаяна и слаба жена с дълга рокля и художествен колан пред Терминал 1, придружавана от Мария Силвестър, реши че нищо не е наред, защото:
Първо: Оля я нямаше
Второ: Анна я нямаше и личната ѝ карта я нямаше, и паспортът ѝ го нямаше и шофьорската ѝ книжка я нямаше.
Трето: Билетите ги нямаше
Четвърто: Беше забранено да се ходи със слаби жени където и да е, за да не ни потискат и тя никак не беше съгласна да има Втора Елисавета, па камо ли и слаба.
Пето: Беше един час преди полета
Шесто: Нервите ѝ не издържаха
Седмо: Искаше да пукне и всички да пукнат
Осмо: Не беше яла нищо
Девето: Красимира не беше яла нищо
Накрая, обаче, всичко се оправи.
Първо: Оля дойде. Нали затова се нарича Оля Идва
Второ: Анна дойде с чисто нова карта, билети и всичко
Трето: виж горе
Четвърто: Елисавета Втора се оказа разкошна
Пето: Качихме се
Шесто: За да се успокои, след като всичко приключи и всички ядяха ягоди и прошуто във фантастичния си апартамент, Елисавета Първа злоупотреби с половин хапче от транквилантите на Анна за полет и ВСИЧКО СЕ ОПРАВИ
Седмо: Никой не пукна
Осмо: Яде. Много. Но най-тъжното беше, че се наложи с Красимира да си купят по един пакет бадеми от летището, които бяха толкова скандално скъпи, че трябваше да продадат единия бъбрек на Анна, но тя така или иначе не беше на себе си, та нищо не разбра.
Девето: И Красимира яде, та чак ушите ѝ плющяха.
ПП: Втора част на пътеписа можете да проследите тук!, а трета - ето тук!
