fbpx

Може и да не сте страстен фен на видео игрите, но със сигурност знаете какво е Warcraft. E, пред вас стои Мартин Кадинов – бивш професионален състезател по Warcraft 3, сред най-добрите в света през 2003-2004 г. Затова не е странно, че в последните 20 години Мартин е един от хората, които се грижат с най-голяма страст и усърдие за развиването и укрепването на гейминг културата и дигиталните забаления в България. 

Той е съосновател на компанията TDB Play, чиято основна цел е именно тази: да спомогне за развитието на гейминг, nerd & geek и интернет културата и чрез това да изгради устойчив бизнес, който да прави средата ни по-добра.

Мартин Кадинов е организатор и на “Българският Гейминг Маратон”, чието първо издание тази година ще се състои на 4 май. Това е онлайн гейминг фестивал, който дава поле за изява на стриймърите и вкарва публиката още по-дълбоко в необятната вселена на видео игрите. “Целим, съчетавайки приятното с полезното, в един, надяваме се, справедлив модел на колаборация да създадем устойчив гейминг фестивал”, казва Мартин. И продължава: “Вярваме, че видео игрите са средство за забавление и комуникация, но и инструмент за личностно развитие и придобиване на различни компетенции, които са от първостепенна важност в днешната все по-дигитална сред”. 

Ето какво още ни разказа Мартин за гейминга, за връзката деца-родители през игрите и за всички положителни страни на тази култура:


Коя беше първата игра, с която започна страстта ви към гейминг културата?

Не беше първата целувка, но бе първата любов – WarCraft: Orcs & Humans, създадена e през 1994 г., стратегия в реално време на издателя Blizzard Entertainment. Игра, чрез която култивирах у себе си афинитет към стратегията като начин на мислене, креативността като инструмент за проправяне път напред и любов към съревнованието – нещо, което се радвам, че имам. 

Разкажете ни любимата си история с игра.

Сещам се как в 3-ти клас майка ми (благодаря ти, мамо – за „цялостно творчество“) ми беше забранила да „пипам клавиатурата“. А аз, креативно малко момче, просто реших да играя с крака. Играта беше Gods на издателите Bitmap Brothers от далечната 1991 г. 

Какво не знаят хората, които не са играли никога игри, за гейминг света?

Мога да говоря с часове, но ще се постарая да се фокусирам върху най-важното.
Видео игрите, преди да са „видео“, са „игри“. А играта като феномен е изконно важна част у хората и животните. С развитието на технологиите към „играта“ се добавя и думата „видео“. От една страна, човечеството има афинитет към „дигиталните инструменти“, сред които са компютрите и смартфоните. От друга страна, вече има по-богати, комплексни и интересни игри и към днешна дата едно от най-популярните занимания в икономиката на свободното време, т.е. това, което хората правят, когато не спят или работят, са именно видео игрите.

Преди да го окачествим със собственото си мнение, според мен е важно да го погледнем като обективен факт. Нещо, което е.

Игрите са изразно средство, една многопластова и интерактивна медия, която позволява на хората да създават страхотни неща и да изживяват приятни моменти. Размиват географски и културни граници, събират хора в богати имагинерни светове, изпълнени с приключения и магия. Позволяват ни да съхраним детското в себе си. 

Какви са основните предразсъдъци, с които един запален геймър се сблъсква?

Те започват поетапно да отпадат поради простата причина, че живеем в общество, голяма част от което вече има една или друга форма на разбиране и отношение към видео игрите. През 90-те игрите бяха зараждащо се и нишово занимание, често пъти „новото“ и „лошото“, докато сега те вече си имат своето място в обществото. Хората, които говорят за видео игрите, без да са имали пряк досег с тях, значително се редуцираха, което направи и разговорите по темата и изобщо общественият дискурс значително по-смислени. 

Какви са плюсовете и минусите на игрите – какво развиват и за какво трябва да се внимава?

Игрите като всяко приятно изживяване имат силна притегателна сила, която може да ни подтикне към „ескейпизъм“, т.е. да изберем една виртуална реалност, по-приятна от физичния свят, в който живеем, и така да започнем да прекаляваме. С децата ни, например, ако не работим активно и с разбиране по темата, рискуваме или да им позволим да се потопят твърде надълбоко, или, обратното, ако сме рестриктивни, да ги лишим от нещо, което е приятно и би могло да бъде полезно за тях.

Относно това, което игрите развиват – нещата са много. Най-очевидния пример според мен се появи в пандемията, когато се оказа, че почти всяко семейство има своя IT специалист, що се касае до камера, микрофон, софтуер, платформи за комуникация и колаборация, life hacks онлайн и пр. Да, това са именно хората с афинитет към видео игри и често във възраст под 18 години.
А иначе – координация око-ръка, аналитична и критична мисъл, капацитет за работа с голям обем информация и др. 

Какво бихте посъветвали родителите на запалените по игри деца?

Да поиграят с тях. Често пъти, макар и все по-рядко предвид смяната на поколенията, родителите не са в час какви игри играят децата им, защо избират тях, какво е интересното, което намират и пр. Една страхотна първа стъпка е именно това – да прекарат време с тях по начин, по който собствените им деца предпочитат. 

Как можем да общуваме с детето през света на игрите – можем ли да се сближим с тях, ако сме малко по-наясно с гейминг културата?

Да, със сигурност. Аз имам голяма бой-банда около себе си – предимно момчета, и имаме страхотна връзка до голяма степен заради споделените интереси към видео игрите и онлайн културата. Смея да твърдя, че рядко ме наричат boomer в смисъла на baby boomer – човек от поколението на бумърите, който не е в час с нещата.

Дайте някакви насоки, както се казва for dummies, какво представлява съвременния гейминг свят, за да влезем малко в час с него.

Бих препоръчал една книга – “Играч първи, приготви се“. Това е книга, която по увлекателен начин разкрива идеята за „конвертираната реалност“, т.е. тази, в която дигиталните „аз“-ове са основна част от нашите физичните ни „аз“-ове, и дигиталното и аналоговото са все по-слети. Мисля, че е страхотна отправна точка.

Александра Захариева и Велислава Мънкова се срещат по работа през 2016 г., разпознават се като свои на бърза ръка и като приятелки две години по-късно започват разработването на Фейсбук групата за модни находки IN&OUT

Стартира я Алекс, а Вили се присъединява като админ малко по-късно. Допълват се чудесно и като един истински моден Волтрон успяват да сформират общност от жени, които не просто разменят “съкровищата” си, а се чувстват добре заедно.

Още от самото начало имат сериозна стратегия за развитието на IN&OUT и я изпълняват стъпка по стъпка, бавно и полека, разпределяйки си работата и споделяйки удоволствието от случващото се във и около групата.

“IN&OUT съществува заради голямата ни любов към секънд хенд културата, прекрасните момичета, които са част от нея, и позицията ни на отговорни консуматори в обществото”, казва Алекс. 

Концепцията на секънд хенд културата “Предай нататък“, се опитва да разкъса порочния кръг на безкрайното купуване на дрехи, които се обличат точно два пъти и после остават някъде из гардеробите. 

С постоянното производство и бълване на продукция модната индустрия стимулира свръхконсуматорството, отваряйки апетит за още и още. Това никак не е в услуга на и без това позадъхалата се Майка Природа, която още малко ще ни бави, докато най-накрая не се стовари отгоре ни с цялата си мощ. 

(Не се заяждаме, само казваме, че и на планетата ще ѝ писне в един момент от нас.)

В този ред на мисли, каузата на Алекс и Вили ги поставя съвсем категорично в полето на добрите с един голям бонус за дамите в групата: единични находки и висок клас марки на прилични цени, които може да се открият в IN&OUT. 

А сега тези двечките организират цял-целеничък секънд хенд фестивал, който ще се състои на 3-ти и 4 октомври в Prototyp Events на ул. “Зайчар” 113 в София.

Основният фокус са хората от групата с техни дрехи и аксесоари. Ще има храна, напитки и музика. 

И в двата почивни следобеда от 14:00 до 17:00 се предвидени неформални дискусии и лекции в обособено пространство в залата на тема устойчива мода, отговорно пазаруване, нулев отпадък, цветови анализи на личността и женска дискусия за енергията, начин на обличане и женското усещане.

(И детски кът ще има! Влачете децата да повикат някъде другаде за разнообразие.)

И Майко Мила! ще е там. И ние дрехи ще носим, и ние коктейли ще пием, и лекции ще слушаме. Така че, елате ни, както се казва!

Преди да се срещнете с Алекс и Вили на живо през уикенда, ги спираме за едни бързи, ведри, модно опознавателни блицове ей тук:

Вили и Алекс

Александра

– Най-разкошната модна находка в живота ви?
– Едно мегаретро вълнено, карирано сако от групата.

– С коя дреха/ аксесоар/ обувки никога не бихте се разделили, дори и да не ги носите повече?
– Няма такива вече. Откакто я има групата, се научих, че вещите са преходни и няма нужда да ги трупаме, пазим вкъщи и събираме.

– Какво трябва да изхвърлим от гардеробите си според вас?
– Мини чантите Furlа. В групата на ден има над 1000 такива обяви и вече като чуя тази марка и ми настръхва косата.

– Кой е модният аксесоар на 2020 г.?
– Грубите, грозновати маратонки и обемисти подметки.

– Дайте 3 тенденции, които ще следим/ носим/ мразим през 2021 г.?
– Oversized карирани сака и палта, дълги флорални рокли и ярки цветове. 

– Какво значи “непреходен” стил?
– Това са вечните класики’ сини дънки, бяла риза и тренчкот.

– Какво никога не бихте облекли?
– Няма такова нещо. Всичко бих пробвала.

Велислава

– Най-разкошната модна находка в живота ви?
Дълга сива рокля с гол гръб и цепка от абсолвентския ми бал. 

– С коя дреха/ аксесоар/ обувки никога не бихте се разделили, дори и да не ги носите повече?
– С дрехите се научих да се разделям без проблем, но с бижута не мога, въпреки че някои не ги слагам с години. Харесват ми дори и само да си ги гледам. 

– Какво трябва да изхвърлим от гардеробите си според вас?
–Летните ботуши, “плетени на една кука”, и чехлите с огромен косъм отпред. 

– Кой е модният аксесоар на 2020 г.?
–Тънките пръстени. Подходящи са за всеки пръст, придават истинска женственост, нежност и същевременно градски стил към всяка дреха. 

– Дайте 3 тенденции, които ще следим/ носим/ мразим през 2021 г.?
–Аз ще заложа на боти с дебел ток, цветно и обемно колие и някои преправени стари модели тениски и блузи. Няма да залитам по черното, дрехите с пайети и скучните модели, които с нищо не показват женствеността и енергията ми.

– Какво значи “непреходен” стил?
–Стилът, при който оставам вярна на усета ми, на извивките на тялото ми и на цветовете, подчертават лицето, косата и очите ми. Индивидуалността, нежните аксесоари и умерените цветови комбинации са непреходни.

– Какво никога не бихте облекли?
– Къса пола, много високи токчета и огромно деколте. Заради асоциации, които съм възприела от малка, а и защото смятам, че не всичко от женското тяло трябва да се покаже наведнъж, в един тоалет.


Забелязвали ли сте, че хората говорят с по-емоционални думи на дъщерите си, отколкото на синовете? Оказва се, че родителите не говорят на момчето си по същия начин, по който биха говорили на момиче.

Има проучвания, които доказват, че използването на стереотипни послания към момчетата може да им нанесе травма. Така се случва и с момичетата, когато се употребяват сексистки, закостенели модели при общуването с тях, пише mom.com

Изследване на Университета Емори, цитирано преди време от The New York Times в техен материал за общуването със синовете ни, показва, че бащите се усмихват и пеят много повече на момичетата си.

Освен това използват и доста по-аналитичен език и са склоннни по-често да обръщат внимание и да зачитат емоции като тъга и притеснение при момичетата, отколкото при момчетата.

Лексиката използвана при синовете е обвързана повече с постижения, победа и гордост.

Според учените начинът, по който се говори на децата от бащите им, може да повлияе на работата им в училище. Показателен пример според тях е традиционно по-доброто представяне на момичетата в клас.

Оказва се обаче, че не само бащите използват различен подход и подбор на думи при дъщерите и синовете. Правят го и майките.

И двата пола говорят различно на момчетата и момичетата, когато се е наложило да тичат в спешното заради някакво нараняване.

Родителите са склонни 4 пъти по-често да предупреждават момичетата си да бъдат по-внимателни, отколкото момчетата. 

Дългогодишно изследване, протекло в продължение на повече от 3 десетилетия, на Харвардския медицински факултет, водено от д-р Едуард Троник, показва, че несъзнателно майките общуват повече с малките си момчета, отколкото с момиченцата, защото първите имали по-голяма нужда от подкрепа, за да контролират емоциите си. 

Обикновено, когато момче падне и се удари, му се казва да стане, да се изтупа и да продължи. Рядко това се случва с момичетата. Там обикновено има целувка и прегръдка. 

Би следвало същото да се случва и с момчетата, но се наблюдава някакво несъзнателно емоционално ограничаване.

Според някои изследователите това вероятно се прави с цел да ги подготвим за битка (буквално и метафорично). Според харвардската психоложка Сюзан Дейвид обаче стабилните момчета/мъже не се създават по този начин. 

“Изследванията посочват, че хората, които потискат чувствата си, са по-малко устойчиви не достатъчно емоционално здрави”, казва тя.

За да променим културата на говорене на момчетата, може би трябва да им позволим да изпитват всички емоции, без да ги осъждаме. Трябва да ги научим, че чувствата не са добри или лоши и не са нещо, от което трябва да се страхуваме или да се притесняваме.


Някъде до края на първи срок на първи клас синът ѝ се развивал долу-горе алтернативно, за да не се страхува, че (тя самата) ще попадне в една от най-тревожните групички – тази на родителите, чиито деца тренират усърдно футбол. Или някакъв друг популярен спорт, който трябва да се практикува само за обща култура и нищо повече. Това ни сподели една (пожелала да остане анонимна) майка, която е имала великолепно детство, благодарение на много строга връзка със спорта. Но това щастие вече ѝ се вижда невъзможно. И обяснява защо. 

Допреди 3-4 години синът ми кротко си строеше корабите от Междузвездни войни с лего, радваха го физически активности като катерене, каране на скейт и колело, ходеше на едно бойно изкуство и роботика, мацаше се с някаква глина. Изобщо, никакъв сигнал, че изведнъж върху пода вкъщи ще има няколко слоя от най-досадния и лишен от всякакъв смисъл формат на култа към личността – албуми и стикери с портрети на футболисти, плюс шалчета на ЦСКА и пластмасови аксесоари от магазина на Барса на El Prat. Клише върху клишето.

Признавам, че преди да се почне с това, не бях никак сговорчива на тема "голяма работа, че синът ти не иска да играе футбол". Със същия успех можеха да ми кажат "моят пък не може да си бърка в носа и да сяда гол върху мравуняк..."

Все едно някой забиваше ножица в бедрото ми, като видех посоката, в която топката поемаше, когато и той горкият се пробваше да рита – не напред, нито встрани. Беше единственото момче, което риташе толкова лошо, че топката се завърташе леко - като последния оборот на пумпал - и оставаше толкова близо до краката му, че се спъваше в нея.

Но май бях готова да живея с този срам, само и само да не попадна в групата да родителите, чиито деца тренират футбол.

След първи срок в първи клас, обаче, децата стават част от по-трайна и влиятелна среда и ако пет-шест от приятелите ти тренират футбол, ръгваш и ти. В началото започна да рита в училищния "отбор" и всичко беше супер, защото  упражняваше някакъв спорт, без това да се случва в толкова амбициозна и обсебваща среда, а и другите деца бяха толкова яки, че май никой не се подиграваше на (не)уменията му.

Миналата година футболът в училище спря, което амбицира децата сами да си организират тренировки и мачове след часовете, а след това да си прекарат лятото в ритане по площадките. Звучи чудесно, детето даже дръпна, веднъж, без да искам, видях, че ритна топката така, че тя, ехеее, подмина вратата.

Изпитах жестоко облекчение, че синът ми хем не се държи като на кръжок по икебана на игрището, хем не ми се налага да влизам в групата на родителите, чиито деца тренират футбол.

До втория учебен ден в 4 клас, когато детето забеляза, че в едни 30 секунди съм изпаднала в нещо като добро настроение, и изтърси: „МОЖЕЛИДАТРЕНИРАМФУТБОЛПРОФЕСИОНАЛНО?“

Не знам как успях да не му кажа „Не ме разплаквай“, усмихнах се по-хладко от Моуриньо и викам „Добре, ще видим какви са вариантите“. Само това му стигаше да почне да звънка на всичките си приятели и да се хвали, че дааа, и той ще тренира футбол, което вече сериозно ме разстрои и отидох да изтичам 6 км вдън горите на Борисовата.

Започнах да тренирам колективен спорт на 7 и на 12 вече знаех, че адът не са загубите, не е и скъсаният менискус. Адът е присъствието на родителите по мачовете и изобщо непрекъснатият им зор да питат треньора „какво му е на детето, че не го пускате“, „добре ли се справя“, „другият мач титуляр ли ще е“, "да, да и аз му говоря много за техниката" (не пич, не му говориш, крещиш му пред цялата зала).

Имах късмета професионалният спорт да ми даде среда, в която да бъда независима от родителите си и да раста интересно, далеч от битовизмите, далеч от България през страшните 90-те изобщо. За други деца обаче това беше още един стрес дали са изпълнили очакванията на родителите си. Дали са вкарали достатъчно голове. Дали не са предали спортните гени на рода. Ще стъпят ли на игрището въобще при официални мачове или ще си докарат пневмония, седейки на пейката, защото в залите през 90-те въздухът беше толкова леден, че можеше да се схруска.

Това, което ми позволи да обожавам спорта – и да започна да се оттеглям в мига, в който по-интересни ми станаха Nirvana, да речем, или пък това да демонстрирам как се възвисявам на книгите на Достоевски – беше абсолютната ирония на баща ми към тщеславието и невротичния родителския ангажимент, с които е назобана спортната среда. Почти тоталното му физическо отсъствие от невероятния ми живот като ляв гард в най-добрия държавен отбор по хандбал (и най-лошия национален).

През 90-те поне нашите родители не можеха да дойдат с нас до Гьотеборг. Не можеха да дойдат и до Скопие, а и да можеха, никой нямаше да им позволи. Достатъчно близо съм до спорта все още, за да знам, че днес за родителите на трениращите нещо деца всичко е възможно и тяхната намеса е още по-страховита.

Деца отиват на турнир в Гърция. И родителите, разбира се, кретат след автобуса - ей я къде е Атина. Отиват да създават овации, да дебнат треньора добре ли е разпределил състава и ако техните деца са в него, да се накланят от трибуните към терена, сякаш чрез гъвкавата си стойка ще им помогнат да сипят голове.

Разбира се, давам си сметка, че днешните родители са далеч по-въвлечени в живота на децата си, отколкото тия дето едвам си плащаха тока през 90-те - и даже им се възхищавам на отдадеността, с която висят по тренировки и мачове до стъмване. Разбирам, че искаме да им дадем най-доброто на тия деца и тайно си мечтаем те да са звездите, около които да бъде изграден отбора. Не съм убедена обаче, че пътят към това е родителят да виси на всяка божия тренировка и след края ѝ да тупа детето по рамото и да му вика "Браво, шампионе" или "Още-малко-можеш-шампионе". Винаги съм си мислела, че звезда се става като си незащитен и можеш първо да риташ портокали на тъмно в махалата, а после на добре осветен стадион.

Не че някой сега ми е виновен, че детето ми изведнъж иска да почне като халф или поне като резервен защитник в ШЕСТИЯ детско-юношески състав на някой клет софийски отбор или пък вече си представя как си пие с Марадона и го пита колко показва часовникът му на дясната ръка и колко тоя на лявата. Просто ми предстои да стана най-лошият родител на света, който нито ще си стане приятел с треньора и ще му подарява прасе, пълнено с бутилки отлежало уиски, за именния ден, нито ще търчи на футболен туризъм до Гьотеборг, Атина или Скопие (за концерт може), нито пък ще се надвиква или поздравява любезно с родители на трениращи футбол деца. Или поне докато някой не ме убеди, че спортът може да ти даде нещо смислено в присъствието на мама и тате.

Водата... най-скъпото, най-ценното и най-недостъпното за едни, извира от всяка чешмичка, тече с часове от душовете ни и я приемаме за даденост.

И въпреки че сме от онези благословени нации, за които водата е навсякъде, на масите в заведенията водата никога не е от чешмата и в повечето случаи е в пластмасова бутилка, която замърсява околната среда, ако не бъде рециклирана.

Аз съм от поколението, израснало без минерална вода.

Все още не съм победена от масовите кампании и пия вода от чешмата. Дори държа кана вода в хладилника, за да не се налага да я източвам излишно, защото обичам студените напитки...

Но стъпя ли в заведение, поведението ми се променя, без дори да си дам сметка за това.

Какво се случи в последните години и

защо консумацията на вода се комерсиализира толкова много,

особено на обществени места?

Помня многобройните чешмички из столицата и повечето градове в България. 25 години по-късно равносметката е повече от тъжна. Броят на чешмичките драстично е намалял и поддръжката им е минимална. С времето водата се отдалечава от всекидневния ни живот и се превръща в скъпоструваща стока.

В противовес на съвременното разбиране в България, в Европа, САЩ, Канада, Япония консумирането на чешмяна вода е практика, която се стимулира, а предлагането на чешмяна вода в заведенията е широко разпространена традиция. На някои изолирани места сервирането на обикновена вода не е безплатно, но това не противоречи на обществения морал, тъй като макар и минимални, съществуват разходи за самата вода, например филтрирането, сервирането и хигиенизирането на съдовете, в които тя се поднася.

В България самата идея за консумиране на чешмяна вода в заведенията е едва ли не абсурдна. Всекидневно най-бедната държава в ЕС генерира безброй пластмасови бутилки, без дори гражданите й да се опитат да получат това, което в държави като Франция и Англия е право, подкрепено със закон - безплатна чаша чешмяна вода. А нашата чешмяна вода е напълно годна за пиене.

И в същото време, същите тези граждани отиват на море в Гърция, където чешмяната вода е навсякъде по масите и пият без да се притесняват, макар водата в България да не се различава по качество от водата в която и да е държава от ЕС.

Да, у нас водата е идеална за консумация.

Контролът ѝ е една от сериозните и професионално изпълнявани функции на държавата и напълно в съответствие с директивите на ЕС. В големите градове измервателни уреди отчитат основните параметри на водата на всеки кръгъл час и при евентуални отклонения дават възможност за моментално спиране. Подробни лабораторни изследвания се правят всеки ден.

Единственият потенциален проблем, с който могат да се сблъскат гражданите, е различен вкус в зависимост от водоема, от който идва водата, или от това в какво състояние са тръбите в жилището им.

И въпреки това, култура за поръчване на чешмяна вода у нас почти не съществува. Уви, в България няма политика за насърчаване на пиенето на чешмяна вода по подобие на инициативата на кмета на Венеция. Притеснен от свръхпроизводството на пластмаса, през 2010 г. той организира кампания за стимулиране пиенето на вода от чешмата.

Негова снимка с чаша вода се появи на стотици билбордове, в рамките на кампанията

бяха раздадени над 200 000 кани за филтриране на вода.

У нас минералната вода тече безплатно от чешмичките пред Софийската баня, но сякаш всички сме забравили за това.

За липсата на търсене на чешмяна вода лесно могат да бъдат набедени заведенията, но истината е, че самите клиенти нямат интерес. На въпроса защо си поръчват бутилирана вода вместо чешмяна, повечето хора, с които разговарях, признават, че просто не им идва наум, така са свикнали и не им се занимава да нарушават една негласно въведена норма, въпреки че това би им спестило пари.

Друга причина, която прозира в обществото, е общата липса на възпитание в областта на опазване на околната среда. Насърчаването да се потребява по-екологичната алтернатива липсва в семейното възпитание.

Заведенията от своя страна имат полза от продажбата на бутилирана вода и не би било рационално да разчитаме на тях да превъзпитат потребителя, затова... както при всяко важно нещо, революцията на мислене трябва да започне от нас.

И да си кажем най-важното.

Водата, която тече от чешмите не само е безопасна и напълно безвредна,

но и напълно годна да се дава на малки деца и бебета. Водата, която тече от чешмата ни притежава всички качества да задоволи нуждите ни, да ни хидратира и да извлечем ползи от нея. Така помагаме на природата, пестим пари и се държим адекватно - точно както се държат нации, които се гордеят с гражданската си култура.

Когато пием чешмяна вода, възпитаваме себе си, децата си и хората около нас да бъдат благодарни за открития и безпроблемен достъп до течаща вода, да използват максимално рационално този ресурс и най-вече да го пестят. Защото малко известни у нас са следните неудобни факти - за производство на една бутилка вода от 1 л се похабяват други седем литра вода, произвеждат се сто грама СО2 и се употребяват 162 г петрол. Или с други думи, "свежестта" струва прекалено скъпо на природата.

От друга страна, водата в София, например, основно се добива от язовирите Искър и Бели Искър. „Софийска вода“ АД следи ежедневно показателите на питейната вода в общо 79 точки от водопроводната мрежа. Контролът на питейната вода е непрекъснат. Проби се вземат и анализират всеки ден, както и през почивни и празнични дни.

Водата се контролира още от водоизточниците.

Всекидневно лабораторията им взема около 2 000 контролни проби само от пунктовете за мониторинг по водопроводната мрежа при потребителите, на които провежда около 40 000 анализа.

Питейната вода в София съдържа около 0,07 mg/l флуориди, което е около 20 пъти по-малко от допустимите стойности.

И един интересен факт - когато водата в чашата е бяла, тя съдържа мехурчета въздух, които след няколко секунди преминават във въздуха. Погрешно е схващането, че „бялата вода“ е хлорирана.

Да бъдем отговорни е наше задължение като потребители и от всички нас зависи заведенията да откликнат на едно масово търсене, съобразено със съвременните разбирания за опазване на околната среда. От нас зависи и да възпитаме децата си, че водата е изключителен лукс, на който трябва да се радват, да пестят и да ползват свободно и по предназначение. А за повече информация и въпроси – просто кликнете ТУК

Като родители постоянно се чудим дали средата влияе добре на нашите деца и правим всичко по силите си да им дадем най-доброто, на което сме способни. В търсене на усъвършенстване семействата понякога заминават в чужбина или решават да пътуват постоянно, за да обогатяват живота си с различни преживявания.

Стиви Трухийо пише за New York Times и разказва за мултикултурната среда, в която расте дъщеря ѝ. И въпреки че този многопластов опит обогатява съзнанието на детето ѝ, тя споделя притесненията си за това, че тази честа промяна може да я оформи като човек без самосъзнание за принадлежност.

******

Моята 5-годишна дъщеря, Солей, ми помага да избера кошница на открития пазар в Мийо, малък град в региона Юг-Пиренеи във Франция.

Много хубаво, мамо! – казва тя, като слагам кожените дръжки на рамото си и се завъртам.

Разхождаме се между щандовете по пешеходната улица и спираме да си купим Рокфор, букет от билки, някои зеленчуци и разбира се, прясно изпечена багета. Сблъсквам се с един приятел и представям новата си кошница, пълна с екстри.

Чувствам се като французойка! – възкликвам.

Аз също!“, съгласява се дъщеря ми, което ме разсмива. Може ли наистина да знае какво означава да се чувстваш французойка?

Като се има предвид, че владее три езика и е живяла в чужбина през по-голямата част от живота си –12 страни засега – в Латинска Америка, Европа и Африка, Солей има безброй мултикултурни преживявания. Предполагам, че тези спомени са компресирани в отпечатъци – горещото печено на аржентинското барбекю, стакатото на тропота и коприненият шал на фламенкото в Севиля – умът ѝ е банка с памет, изпълнена с културна валута от цял свят. Напоследък започнах да се чудя как този меланж на значенията ще я оформи във възрастен човек.

Ще се идентифицира ли дори като американка?

Дъщеря ми беше родена в Перу с двама родители американци, които ѝ осигуриха двойно гражданство. Въпреки това носенето на два паспорта едва ли означава, че се чувства перуанка или американка. Междувременно е изчислено, че има над един милион нерегистрирани млади хора, които живеят в Съединените щати, много от които ядат хотдог и гледат фойерверки на четвърти юли и може би се чувстват американци. А какво означава да се чувстваш американец?

Наскоро прекарахме 10 дни в Сан Себастиан, Испания, и отидохме на самоинициирана разходка из пинчо баровете из историческия квартал. Пинчо са баски тапас, а обичаят е да поръчате няколко малки чинии и чаша вино или бира от един бар, а след това да се преместите в следващия. Дори да се опитвахме, нямаше как да пропуснем бар и да не поръчаме над 10 чинии и бутилка вино.

Това, мислех си, означава да се чувстваш американец. Обикалянето на пинчо барове изисква известна степен на самоконтрол, несвойствен за янките, дори за нас – малко семейство пътешественици. Въпреки че съпругът ми и аз споделяме един мобилен телефон и използваме миниван втора употреба, който събира всичките ни вещи, ние все още носим със себе си свръхсилен глад за повече, където и да отидем. В най-лошия случай това се изразява в консумация и запълва океаните с пластмасов детрит. В най-добрия случай е благородна амбиция, която приземява астронавтите на Луната. Така че искам дъщеря ми да купи от фермерския пазар само това, което ще се побере в една кошница, но също така искам тя да мечтае като пионерите и светилата, скъпи на страната ни.

За да добавя някаква ценна щатска валута към мултикултурната ѝ банка със спомени, се заех да осигуря значими спомени за дъщеря ми от годишните ни посещения у дома. Последния четвърти юли наблюдавахме грандиозно пиротехническо шоу над езерото Вашингтон. Няколко седмици по-късно видяхме как демонстрационната авиационна група „Сините ангели“ разцепва небето с прецизност и изящество. Преди две години отпразнувахме Коледа под двуметрово блестящо борово дърво и планина от подаръци, посипани по пода на сестра ми. Тази година, живот и здраве, планирам тридневно пътуване до Дисниленд с променлив антураж от членове на семейството.

Ще цитирам Жак Дерида: „всички сме посредници, преводачи“, непрекъснато интерпретираме скритото послание. И така, какъв извод би могла да изкара дъщеря ми от тези кодирани отпечатъци? Дали въздушната акробатика, изпълнявана от „Сините ангели“, ще предаде усещането за ангажираност за върхови постижения или могъщия правилен етос на нашите военни сили? Дали Коледа в САЩ ще вдъхне великодушие или просто измамно, а понякога и фатално консуматорство? Дали Дисниленд ще подбуди за размисъл и въображение или това са просто прекомерни разходи в горещ летен ден? Най-вероятно всичко изброено. Културата е призма, която оцветява нашата идентичност по безброй начини.

Разбира се, няма гаранция, че тези преживявания ще накарат дъщеря ми да се чувства като американец, когато порасне. Дали не отглеждам американски репликант, като андроида Рейчъл, произведен от Тайрел Корпорейшън във филма Блейд Рънър от 1982 г.? Докато Рейчъл може да възпроизвежда изображения и притежава спомени за детството си, тя е до голяма степен неподатлива на носталгията, която те би трябвало да предизвикват. Тайрел имплантираше спомените, които първоначално принадлежаха на племенницата му, в съзнанието на Рейчъл, за да я убеди, че е истински човек. Отначало имплантите успяват, но в крайна сметка лъжата им се проваля и тя трябва да намери собствената си идентичност и смисъл в живота, знаейки, че е репликант.

Като майка се притеснявам за този резултат. Дали дъщеря ми ще отразява обратно американските спомени със същата хладна безпристрастност? Понякога си я представям като възрастен, който гледа на снимка на себе си на 5-годишна възраст, обградена от Мики Маус и нейните братовчеди, опитвайки се напразно да се свърже емоционално със семейното наследство, което датира от кораба „Мейфлауър“, но не се чувства като част от това. Усещането ни за принадлежност – било то към семейство или страна – се основава на общи спомени от колективния опит; съответно на нашия ангажимент за посещения в САЩ и седмични Skype разговори с близки. Но какво ще стане, ако нашите усилия не са достатъчни?

Дали дъщеря ми ще се почувства далечна в семейство, пълно с чужденци, носеща се по течението на света, без да усеща никое място като дом? Или нейната неконвенционална позиция извън по-широкия контекст на културата, ще я свърже с още по-широка общност?

В един TED Talk от 2013 г. – „Къде е у дома?“ – писателят Пико Ийер, британски гражданин с индийско наследство, който се помещава в САЩ, се позовава на 220 милиона души, като себе си (и моето семейство), живеещи „извън старите национални категории“, като „голямо плаващо племе“, което представлява „петата най-голяма нация на земята“. „Скоро, казва той, ще сме повече, отколкото са американците“.

Предпочитам да си представям дъщеря си като член на тази нарастваща мозайка, определяща своето уникално самосъзнание между пролуките на културата, докато открива нашата споделена човечност в точките на пресичане.

Засега, с кошницата си в едната ръка и малката длан на дъщеря ми в другата, ние ще продължим да вървим по света, за да търсим хора, пространства и моменти, които движат душата ни и ги събират в живо произведение на изкуството, колаж от спомени, наречени „у дома.

Това, мисля си, е чувството, което изпитва един гражданин на света.

Хиляди потайности , които чакат да бъдат открити, богата програма и една важна обществено-социална кауза очакват посетителите на квАРТал Фестивал на 15, 16, 17 септември в София. Майко Мила! пък с радост се присъедини към събитието като медиен партньор.

За втора поредна година, КвАРТал оживява с фестивал в центъра на Стара София, някогашния Еврейски квартал.

През 2017 той ще бъде още по-цветен и интересен, защото ще разкрие на всички гости и жители на столицата своите потайности, а те са много!

И през 2017 година главната цел на квАРТал Фестивал остава същата - представяне на огромния потенциал и богатото културно наследство на Стария еврейски квартал – един от най-колоритните и интересни райони от близкото минало на София, който днес се събужда за нов живот и отваря вратите си за всички, които имат желание да се докоснат до него.

Фестивалът ще изобилства от чудатости и всички са повече от добре дошли на него, за да се разходят накъдето ги заведат краката в карето между „Дондуков“, „Мария Луиза“, „Левски“ и „Сливница“ от 15 и 17 септември.

Какво ще ни очаква там?

Множество работилници, архитектурни, исторически и опознавателни обиколки с гид, гурме тур с много награди, интересни изложби, поп-ъп галерии, изпълнени със съвременно изкуство, театрални пърформънси, стрийт арт, графити и хип-хоп танци, социални кулинарни активности, музика на живо и диджей партита, богата и разнообразна детска програма и дискусионен форум са само част от акцентите.

„Хвани се за зеленото“!

Тази година организаторите от „квАРТал колектив“ застават зад една важна обществено-социална кауза, която цели да насочи общественото внимание към множеството зелени площи в квАРТал-а, голяма част от които са или неглижирани от собствениците си, или са превърнати в паркинги.

Колективът започва активна агитация, насочена към собственици и граждани за почистване и запазване на градинките, за подхождането към тях с грижа и внимание, защото те са истинското съкровище на всеки град и квартал - нещо, което Майко Мила! напълно споделя и подкрепя!

И така - чакаме ви на цветния и нестандартен фестивал в най-колоритната част от София!

И така, пътешествието на Елисавета и нейния любим продължава.

След като предния ден изпрепускахме Барселона като два състезателни коня, за да хванем кораба и да не останем да плачем на испанското пристанище, клети, немили-недраги, да пеем „Хубава си моя горо“ и да си спомняме с умиление за децата си, се заклехме на другия ден в Марсилия да е по-различно.

„Ако трябва, само една катедрала ще видим и ще го бием айляк през останалото време, защото не мога да тичам повече в търсене на забележителности!“, тропнах с крак аз, а и отивахме в Марсилия - арабската столица на Европа, както аз сама си я бях кръстила, и имах тайни планове за нея.

И така! Слязохме на другия ден от кораба, освежени и наспали се, и хванахме такси заедно с трима италианци, вместо да се възползваме от транспорта, който ни предлагаха на кораба. Още в Барселона установихме, че не трябва да купуваме билети от самия кораб, защото цените бяха възмутителни, а да си потърсим транспорт сами. И се оказа, че вместо по 16 евро на човек за автобус от кораба до центъра на Марсилия, ние се придвижихме срещу 4 евро на човек с такси, а на връщане просто взехме градския транспорт.

Така че, ако се качите на круизен кораб, в никакъв случай не ползвайте техните методи за организирано придвижване, освен ако не сте богаташи, които хвърлят пари без оглед на обстоятелствата. Аз, все пак, бях на този круиз с една истинска Дева, която при мисълта да даде 32 евро за автобус отиване и връщане вдигна кръвно.

Качихме се в таксито с основна цел – да видим Нотр Дам дьо ла Гард, която се виждаше да се извисява на един хълм в далечнината. Така или иначе, таксито ни остави на легендарното пристанище в Марсилия, което е известно с изключителната си красота, та го видяхме мимоходом  и мъжът ми крещя весело на всички рибари "Как е? Кълве ли?" на чист български, но не разбрахме дали кълве, защото и те не ни разбраха.

Та, бяхме  си навили на пръста да видим тази катедрала и попитахме шофьора как да стигнем до нея пеша.

„Ооооооо, не можете да стигнете пеша!“, рече ни той с изумление. „Тя е в планината. Трябва с такси или специално влакче, което тръгва от пристанището.“

„Ще идем пеша“, отсече мъжът ми, който има доста планински наклонности. „Ей я къде е тая Нотр Дам, само да видим откъде да минем“.

Спряхме до една градска карта и заговорихме друг френски гражданин да ни упъти към катедралата. Аз вече бях леко изнервена, защото си представих как, вместо да прекарам един спокоен ден в изпълнение на тайните си планове, ще катеря дни наред като партизанка някакви планини, за да стигна до Нотр Дам и да ме спасят монасите (ако там въобще има монаси).

„Ооооо“, каза ни случайният гражданин, „катедралата е много далеч, в планината!!“ Вземете такси, защото инак сте обречени“.

„Ето“, казах си, „Сирма Войвода пасти да яде. Ще си купя две бохчи храна и - айде в планината, заради тоя мой упорит мъж, който си стисна джипиеса и хукна напред“.

Но какво да правя, нали съм разбрана, покорно заприпках след него. И тръгнахме с моя мъж … КЪМ ПЛАНИНАТА!!!! Вървяхме, вървяхме, вървяхме, словом и цифром 27 (двадесет и седем) минути и … стигнахме.

Толкова се смях, че за малко да падна от перилото на църковния двор.

„Еййй, големи мърди са тия марсилци“, цъкна иронично мъжът ми, докато разглеждаше катедралата. Тя, впрочем, беше разкошна и таман попаднахме на службата, та преливаше от богомолци, а две мънички монахини извиха ангелските си гласове чак до безкрайния таван, изнасяйки невъобразимо красив концерт.

Да си призная, аз съм католичка, обичам катедралите, вълнувам се в срещите си с тях, та мога искрено да кажа - Нотр Дам наистина си заслужава да бъде видяна. Ако идете в Марсилия, не се колебайте и не се оставяйте да бъдете подлъгани, че е в планината.

Постоях на службата, поговорихме си със Създателя, аз, както обикновено, му благодарих, че сме здрави, живи и с висок дух. После се върнахме за 16 минути в центъра и аз се втурнах да осъществявам коварния си план, а именно – ДА ЯМ.

Даааа, знам че за пореден път се показвам жалка и елементарна, но това съм аз – свиквайте! Първо, отидохме на шоколатерница, където си купихме ръчно изработен шоколад, който скътахме за черни дни и нощи по време на пътешествието. Следващата ни дестинация беше огромен арабски магазин за маслини, подправки и сушени плодове. Колко беше хубаво!

Безброй аромати, маринован чесън, захаросани праскови, хумус, милиони плодове и зеленчуци, туршии, маслини. Имаше всичко, беше като земен рай. И за ваша информация, хималайската сол струва 1 евро килограма. А не 5 хиляди лева. И никой не я счита за нещо кой знае какво. Защото тя не е. Но аз съм проста жена, соля си с обикновена сол.

А след този рай направихме най-умното нещо, което съм правила за 2016 година – потърсих арабския квартал.

Ах, колко мръсно беше там, уважаеми читатели!!! Купища боклуци по тротоарите, кутии, чували, хартийки, продънени щайги, прогнили плодове и безкрайно количество магазинчета, закусвални, сергии, жени, мъже и деца. Това, естествено, ме възхити до безкраен предел, защото знаех, че тук няма да ми сервират три зрънца кус-кус срещу 28 евро, а ще ям истински, както се полага на истинска жена като мен.

Но колкото и да се оглеждах, виждах само хлебарници, пици и баници. Всяка втора врата беше баничарница. „НЕ ИСКАМ БАНИЦИ“, закудкудяках разочаровано аз, докато с неприязън гледах как десетки арабски деца се редяха на опашка за пица.

„Тези деца са луди. Защо ядат пица? Какво се случва с този свят? Къде са дюнерите, къде са суджутата? Къде са искендерите, агнешкото къде е? А баклавите?“

Щях да ревна в отчаяние, когато в една уличка видях няколко масички, на които хора с работнически вид ядяха усърдно нещо!

Как литнах натам! Като гълъб на мира! Оказа се, че съм намерила ИСТИНСКИ, НЕПОДПРАВЕН (ако думата неподправен може да се използва за арабските ястия) ТУНИЗИЙСКИ РЕСТОРАНТ, познат само на местните, които ядяха там истинска, неописуема тунизийска храна.

Нямаше бели покривки. Имаше огромни валма пара, които излизаха от огромни казани, в които се варяха някакви неприлично ароматни чудеса, а огромни мароканци, в огромни престилки, носеха огромни купи с нещо на хората.

„КАКВО Е ТОВА, КАКВО Е ТОВА??“, заподскачах аз в абсолютна паника, че няма да разбера какво е това и може да си замина от тоя свят без да знам.

Оказа се, уважаеми, най-вкусното нещо на планетата.

На дъното ти наронват малко хляб, после слагат доматен сос с милиони подправки, после настъргват хрущялчета и месце от джолан, врял и кипял в други аромати, заливат със задушен в 11 соса нахут, бухат едно пържено яйце и добавят РИБА ТОН, ЗА РАЗКОШ. 

Не помня много… мъжът ми каза, че не ме е виждал никога по-щастлива. Темето ми омекна, ушите ми щръкнаха, сетивата ми, несвикнали на тази вселена от вкусове, се взривиха под формата на емоционална Девета симфония от Бетовен, изпълнена от оркестъра на Сейнт Мартин ин дъ Фийлд.

Мисля че плаках, после ядох. После ядох още.

Накрая, като свърших, повдигнах разтрепераното си дупе и го преместих … на съседния стол, където беше баклаваджийницата. Пих разкошен арабски чай със свежи листа от мента, ядох баклава и повтарях Аллах Акбар в унес.

Толкова ѝ трябва на вашата католичка. Да хапне малко по-добре и, айде, вече се заглежда по други религии.

После опънах крака и си починах един час, вдишвайки марсилския въздух. „Това е абсолютният връх на мултикултурализма“, отбелязах, докато поглаждах корема си.

Мъжът ми, който никак не споделя моите либерални възгледи, нито любовта ми към джолан с нахут и риба тон, си хапна добре люти маслини, хрупкав хляб и някаква разядка от задушени зелени чушки, чесън, лук и други разкошни неща, които нямах капацитет да осмисля.

И така, 4 месеца по-късно мога да кажа: „Обичам те, Марсилия. Ще се върна!!!“
Корабът ни напусна пристанището на Марсилия и на другия ден слязохме окончателно от него отново на пристанището в Генуа, за да хванем тутакси влака за Флоренция.

Далеч от лукса на златните парапети и диамантените подове, само с раници на гърбовете си, отново се почувствахме млади. Купихме си една бутилка коняк, седнахме и си четохме на глас роман на Лий Чайлд, докато стигнем до Флоренция, където се настанихме в хостел.

Във Флоренция имахме 2 нощувки. В Рим имахме 3 нощувки. Имахме общо само 4 нощи в Италия. Не знам дали ме разбрахте, но още лятото реших да направя нещо революционно. Платих една и съща нощ спане и във Флоренция, и в Рим, защото не знаех какво ще ни щукне да правим! Дали да останем 2 нощи във Флоренция, или само една? Революционната ми идея беше фантастично глупава според мъжа ми, но аз му казах, че веднъж се живее.

Ако не сте били във Флоренция и обичате изкуството, кутурата, яденето и щастието, моля ви, не ходете за два дни. Идете за 5. Това, мисля, е абсолютният минимум, който можете да си позволите.

Но аз не знаех този факт. Узнах го благодарение на прекрасния младеж от рецепцията на хостела. След като ни посрещна с искряща усмивка и много топлина, той извади една карта и произнесе тържествено:

„Във Флоренция има 77 музея. От тях всеки е изключително важен!“.

Като чух 77, започнах да се смея нервно. Аз си падам малко сноб и бях решила, че ще видя основните забележителности преди да си тръгна, каквото и да ми струва това. Е… 77 беше число, което не можех дори да проумея.

Но накрая просто отидохме на най-посещаваните места, гледахме такива красоти, че се уморихме до смърт. Неописуемият Палацо Векио, фантастичния музей Галерия Уфици, архитектурата, улиците, Флоренция е безкрайно красива. Безкраен, нестихващ водопад от култура, който те залива и не спираш да мислиш как е възможно преди 1000 години да е съществувало такова съвършенство на естетиката, ненадминато никога повече, развивано и преповтаряно стотици пъти.

Ако обичате скулптура, особено класическа или ренесансова, там е вашето място. Имаше моменти, в които чувствах, че се намирам в каменния град на божествата. Огромни титани с великолепни тела, застинали завинаги в миг на щастие, смърт или бой. Велики личности, които ви гледат от колоните на безкрайни коридори. Хиляди огромни фигури, които неуморно бдят с каменните си очи над града. Флоренция ни взе дъха и се намести завинаги в сърцата ни. Там дори открихме книжарница, в която оставяш прочетените си книги на английски и си взимаш други срещу скромно заплащане.

Освен това ядохме великолепно, флорентинско шкембе, което не мога да не похваля. Оказа се, че Флоренция не е градът на спагетите и пиците, а на огромните Т-боун (телешки стекове), телешки специалитети, телешко шкембе, невъобразими сирена и червено вино.

Качеството на кухнята е толкова забележително, че не можете да повярвате, че се намирате в световен туристически център!

Разбира се, много се смяхме на факта, че горките флорентинци, в опита си да бъдат в крак с тенденциите, навсякъде до витрините с огромни сочни пържоли, бяха сложили надписи „без глутен“. Имаха и пици без глутен, и спагети без глутен, но първото място по „без глутен“ безспорно взе сладоледът - без мляко и без захар.

Ние, естествено, го пропуснахме и отидохме да се наглутеним като истинско селячество.

И така, Флоренция е незабравим град. А на нас ни остана само Рим, за който ще разкажа в последната си част другата седмица. В тази последна част ще има страх, паника, крясъци, писъци и ... да, малко храна, за разтуха.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Както знаете, септември е изключително стресиращ месец. Освен краят на лятото, който депресира клетия родител, комбиниран с началото на учебната година, която го изкарва за месеци напред от финансов и психически стабилитет, септември ни е подготвил и няколко пакета „почивни“ дни. Това са дни, през които родителят трескаво се чуди КЪДЕ ДА ЗАВЕДЕ ДЕЦАТА, ПО ДЯВОЛИТЕ, И КОЛКО ЩЕ СТРУВА ТОВА и след като едва е преживял мъчителната „почивка“, да иде да се наработи през няколко последователни съботи.

Така е!! Да сме мислили преди да раждаме деца в държавата на „отработването“!

Та наближи последният „пакет“ и аз самоотвержено реших да оставя изтощения си благоверен мъж в София и да отида в Пловдив с децата, защото там по това време има какво? Култура!

22 – 25.09 - Нощ на музеите, галерии, арт работилници, стотици барове, ресторанти – каквото ви душа иска, за да ви се повиши културното ниво. Внезапно се оказва, че Тинейджърката не иска да покачва културното си ниво и се примоли да я оставя в София срещу обещание да чисти, простира, сготви и да направи десерт.

Аз, разбира се, се съгласих, казвайки си егоистично, че малко миене и чистене могат да те подготвят за живота далеч по-добре, отколкото две галерии и някой и друг театър, и поех с другите две деца към любимия Пловдив.

Няма да ви лъжа. Шестгодишното и Бебето не са сред най-големите културтрегери в страната, но посредством поредица от внушения се надявам да ги подготвя за културния им разцвет.

Уви, още на магистралата попаднах в титанично задръстване, което ме извади от културния ми унес, рязко повиши кръвното ми налягане както и тона, с който разговарях със служителката на номер 112. В цялата си невинност и наивност, бях решила (не знам откъде ми хрумна подобна глупост), че на 112 ще знаят КАКВО СТАВА на магистрала „Тракия“ и защо моята крехка личност е жертва на задръстване.

Но дамата от другата страна на линията, разбира се, не знаеше. Първо ми обясни, че:

1. Няма как да знае, защото то принципно не се знае
2. Празници са
3. Полицаите принципно били раздразнителни хора и не обичали да споделят информация
4. Все пак ако искам, да изчакам да попита, но да не се надявам на нищо

След 2 минути изчакване ме уведоми, че на магистралата няма никакви катастрофи, само едно стеснение, което е причината за всички проблеми. Аз отново неразумно я попитах на кой километър е това стеснение, което я възмути до безкрайност. Рязко ми отговори, че НЯМА КАК ДА ЗНАЕ къде е това стеснение (вероятно защото това е едно подло, подвижно стеснение, което обикаля магистралите като бродник) и тъй като аз ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ съм си там, по-добре да си стоя. И ми затвори.

Така потънах в пълно неведение и пред нервен срив, обладана от силно желание да се върна в София, да причакам някъде служителката на 112 и да я удуша. Естествено се оказа, че има тежка катастрофа, която подминах след 5 минути и за която 112 няма как да знаят, та успях да стигна задоволително до Пловдив.

Сега е моментът да ви кажа, че обожавам Пловдив. Толкова го обичам, че съм готова да обикалям с дни из центъра, да посещавам всички възможни социални и културни събития One Design week, One Dance Week, Нощ на музеите, Капан феста и още десетки, за които се сетите. Ако се организира състезание за най-автентична полска мишка, пак ще отида с радост да дам компетентното си мнение за всяка мишка, която изглежда дори бегло като чешка или унгарска.

Но има и една друга причина.

Аз приятели, срам не срам, обожавам да ям в Пловдив. И щом пристигна, първата ми работа е да изтичам в турския ресторант Паша, където жадната ми, изпосталяла софийска душа потъва сред рай от агнешки кебапчета, пиде, телешко, шкембе и... кюнефе. Ако някой от вас не знае какво е кюнефе, то той нищо не знае и на мен ми е жал за него. Жал ми е за вас, обезкюнефени хора, които досега сте водили празен и нещастен живот.

Така се случи, че този път заведох една обезкюнефена душа, майка на две деца на име Камелия, да яде в Паша, за да се просветли. След като я натъпках с дюнери, ориз и леща, мощно ѝ тикнах вилица топло, разкошно кюнефе в устата и трепетно зачаках да се взриви от щастие.

За мое голямо смайване, тя направи физиономия и каза - о, ужас, че кюнефето е отвратително. Това наложи да заведа тази дилетантка при известните гофрети и мелби с шоколад на Affredo. Не че там е лошо и съвсем естествено си хапнахме добре, но къде са, драги читатели, две посредствени гофрети, къде е вълшебното кюнефе на Паша?
Ние, обаче, не можем да направим нищо с непросветените хора освен любезно да им сочим пътя, пък те - ако искат.

Та, обикаляхме цял ден с децата из Пловдив – кога щастливо, кога изнервено, кога кресливо. От време на време губехме някое дете и после го намирахме, крещяхме до припадък „не пипай", „стой“, „не бъркай на кучето в окото“ и други изконни реплики от живия живот. Да ви признаем, много култура не видяхме. С 4 деца на възраст 7, 6, 4 и 1, нещата трудно влизат в рамките на голямото изкуство. Накрая, изтощени до смърт, се прибрахме в наетия от нас апартамент.

Това, обаче, което вие не подозирате, докато четете е, че ние с Камелия сме нормални жени, които силно изгарят от желание да излязат без деца, да пият алкохол, да се размотават и да купонясват с други хора без деца. За тази цел бях издирила две детегледачки сестри, които любезно ни чакаха пред апартамента, когато пристигнахме.

Тъй като двете прелюбезни сестри ми бяха препоръчани от приятели, никога не ги бях виждала и останах смаяна щом взорът ми падна върху тез русокоси пловдивски феи. Въпросните достолепни дами се оказаха детски учителки с 40-годишен стаж, които грабнаха тези 4 неконтролируеми деца с усмивка на уста, извадиха игри, флумастри, моливи и листа и произнесоха с глас по-сладък от горски мед вълшебните думи „Всичко ще е наред. Приберете се, когато искате“.

И, ах, драги ми читатели, как обикаляхме ний с моята прескъпа приятелка Камелия. Първо посетихме Ръкоделницата в Капана ( снимката на поста), където видяхме на живо как се подготвя екипът за детските уъркшопове, посветени на велики писатели. После посетихме бар, а накрая се качихме на Сахат тепе да пием вино, да ядем дюнер, да гледаме Пловдив и да слушаме концерта на Кататония, който се носеше от далеч. Всичко това благодарение на Вера.

И така, отпочинали се прибрахме при заспалите ангели. Двете детегледачки ни съобщиха, че не са виждали толкова прекрасни деца и че си личало ДОМАШНОТО ВЪЗПИТАНИЕ, но ние забелязахме треперещите крака, пребледнелите лица и уплашения поглед. За щастие, бяхме толкова доволни, че дори не се почувствахме неудобно.

Така се изниза и следващият ден, приятели. Уви, без детегледачки. Според мен, дамите бяха толкова впечатлени от възпитаните ни деца, че им се е наложило да спят минимум 36 часа след това.

Ние, за сметка на това, пак хапнахме добре и този път посетихме няколко галерии, музеи и събития. Пловдив беше неповторим. За тези, които не обичат блъсканицата, сигурно не би било приятно, но аз щастливо се слях в тълпите весели хора, ядящи сладолед, двойки, облечени в носии, които се целуват под дърветата, децата... и всичко това, осветено от хилядите прозорчета на работилничките, магазинчетата, музеите, галериите, отворени цяла нощ за щастливите гости.

Честно да ви кажа, беше изморително. Ако имате възможност, идете без малки деца. Старият град е невъзможен за бутане на количка, малките деца лесно се губят в тълпата, но с големи деца е прекрасно (моята тийнеджърка все пак дойде за една вечер).

И изобщо, идете в Пловдив, яжте, обиколете арт магазините, идете на опера, на театър и НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ КЮНЕФЕТО НА ПАША!!!!

Септември дойде, а заедно с него и най-хубавото нещо по това време на годината – Аполония. Много от вас може би ще кажат „Ха, какво пък е това задръстено нещо ‚Аполонията“? Кой знае каква грандиозна скука е.“

Други пък дори няма да знаят какво е „Аполонията“, а трети изобщо няма да прочетат този материал, та е излишно да се замислям за всички хора.

Нека разкажа на тези, които им е интересно, защо обичам този фестивал и какви приятни, трагични и смешни неща ми се случиха.

Та, защо?

Първо, защото Аполонията се превежда се в Созопол.

Няма да крия, обожавам Созопол. Той си има:

- Разкошен, истински стар град с чудни улици, къщи и малки магазинчета, в които има наистина яки неща.

- Доста прилично ядене – за всички, които познават Созопол, знаят, че до ресторанта на Хилда Казасян „Кладенеца“ се намира една скромна кръчма, която отваря в 7 вечерта и всъщност е едно от най-вкусните места на света. Там срещу нищожна сума можеш да ядеш великолепни домашни пържени картофи, пълнен патладжан, мусака, кьопоолу и всичко, излязло току-що от фурната. И не че ресторантът на Хилда е лош, но този ми е на сърце.

Има и други чудесни места, в които да хапнеш добре, като „Художниците“ например. Допреди няколко години имаше още едно място, което сляпо обожавах – Di Vali, но последният път не ме очарова и не бих го посетила повече. (Останалите ресторанти можете да ги допълните вие – знаете, че ние в Майко Мила обичаме да ядем и ще сме благодарни за всяко предложение.)

- Атмосфера на спокойствие, която е нужна на една изтерзана от живота майка.

Второ, защото Аполонията е култура.

Ами, да! Дори тези, които не обичат много да посещават артистични мероприятия, ще се изумят колко е приятно да се съчетава море, почивка и вечерни постановки, концерти и късни прожекции. Там, под созополските липи (дано има липи да не се изложа) съм гледала филми, театрални постановки и слушала Александрина Пендачанска, макар да бе болна и прегракнала, Васил Петров, чуждестранни джаз изпълнители и да... ВЕСЕЛИН МАРИНОВ.

Много дълго мога да разказвам за моята нездрава привързаност към концертите на Веселин Маринов в Созопол. Особено въздействащ беше онзи последен концерт, на който той беше изключително сърдит, държа огорчени речи, обяви жените за леконравни същества, забрани на една двойка да се целува и изпадна в силен пристъп на гняв, след като едно бездомно куче два пъти излезе на сцената, за да тича в кръг около него. Уви, не очаквайте да го видите на „Аполония“. Той пее само в началото на август, когато е по-вървежно.

Но нека оставим Веселин Маринов. Ако посетите Аполония, ще имате късмета да присъствате на премиери на книги, филми и постановки, за които иначе никога не бихте намерили време.

И накрая, заради есента.

Лятото свърши и няма по-подходящо място от Созопол, за да видите как първите жълти листа неумолимо се откъсват от клоните. В тези септемврийски дни морето е най-синьо и спокойно, слънцето най-благо и гальовно, а душата все още пълна с лято и щастие.

НО СТИГА РОМАНТИЧНИ ТИНТИРИ-МИНТИРИ!

Отидох аз в началото на септември, но този път не точно на почивка, а на един миниатюрен, артистичен и красив Сървайвър – сама с трите деца.

Да... ЕТО ТОЛКОВА обичам Созопол и Аполонията, представете си!

Натоварена с Бебето, Шестгодишното, Тийнейджърката, кошара, дрехи, памперси и шишета, потеглих да културтрегерствам. Единствената ми утеха беше една непозната жена на име Полина Костова, с която си писах посредством Майко Мила.

Тя ме чакаше там, в нощта, за да ме настани, да ми помогне и ДОРИ (ВНИМАНИЕ!!!!) -да гледа децата ми, докато отида на театър. С цялата си вяра летях към нея и се молех да не е луда, да не започва да плаче внезапно без повод и да не ме нападне с нож.

И започнаха луди приключения, скъпи читателю. Щом пристигнахме и се наспахме мъничко, на първата сутрин от престоя ни компанията ни се увеличи с още един член – МОЯТ ЦИКЪЛ. Той донесе ужасяващи и адски болки, които направиха невъзможно ставането ми от леглото. И тъй, вашата нещастна списвачка се гърчеше в леглото, заслепена от мъка, Бебето мажеше шоколад по чаршафа на леглото в тясната стаичка, а другите две деца висяха над главата ми и крещяха едно през друго „КОГА ЩЕ ИДЕМ НА ПЛАЖ?“ „ИСКАМ НЕЩО!“ „ИСКАМ МНОГО НЕЩА!“ „ГЛАДНА СЪМ“ „УМИРАШ ЛИ?“

Е, както се казва в стария виц, „Не умрях!“.

Изпих две хапчета, близки до наркотици, и се възправих, но колко окаяна бях! Свлякох се надолу до двора на непознатата Полина Костова, пуснах децата из двора, легнах на масата и изядох всичко, което семейството ѝ ми подаваше, докато децата ми обикаляха и правеха лошо впечатление.

След като се наядох, установих, че ще ТРЯБВА да се иде на плаж. Но какъв плаж, драги читатели? Не бях имала и един свободен ден последните месеци, съответно не бях посетила козметик и ходех само с дълги поли и панталони, като клета пришълка от помашко село. Няма да навлизам в излишни подробности, но накрая финиширахме на тучния, златен созополски залив, където вашата списвачка се появи в цялото си великолепие – сива кожа, рокля, която да я покрива, болки, неразположение и раница с всичко ценно.

И докато другите хора се развяваха на плажа по бански, плуваха и се забавляваха, аз клечах, опитвайки се да прикрия животинския си статус или търсех някое от децата. 5 деца срещу 2 жени – една неравностойна битка, в която непрестанно някой изчезваше, някой се наакваше, някой ядеше пясък, някой ревеше и понякога това бяхме ние двете с Полина.

На цялата лудница се намериха хора, които

да ни направят забележка, че не гледаме децата добре,

но се и намериха други хора. Една прекрасна жена, която организира за децата водна гимнастика. Но това не беше някаква сладникаво-весела водна гимнастика, а строга гимнастика, в която децата под строй трябваше да се хвърлят по корем, по гръб и настрани във водата.

Та, събра ги тя, организира ги и докато им викаше „Ръцете горе, не се отпускайте!!!“, аз останах за миг сама с бебето, краката ми се подгънаха от умиление, седнах на пясъка, подръпнах си роклята и се загледах в тази всемогъща богиня, която ме остави да почина 20 минути. Слънцето играеше в златните ѝ коси, заповедният ѝ глас се носеше надалеч като симфония, а аз блажено седях и стисках бебето с една ръка и раницата си с другата. Плаж, нормално. Всеки е така.

С други думи, беше тежко и трудно. Но успях да ида на кино от 23.00 часа, докато децата спят, а друг бди над тях. Успях да ида на театър и да заведа Тинейджърката. Успях да заведа всички деца на галерия и да си купя 3 книги от оскъдното изложение.

Накрая се натоварихме в колата, добре охранени и обгрижени в гостоприемния дом на Света Полина Троеручица Созополска и се върнахме тук, за да потвърдя това, което цял живот съм вярвала - на Аполония е страхотно!!!

cross