Малко преди върлият пубертет да ме тръшне и да започна да се бунтувам на всичко, дори на личния си бунт, всяко лято изкарвах ваканциите на село. Емоцията покрай преместването ми от града в къщата на баба и дядо, разбира се, носеше със себе си и носталгията по родителите, които се връщаха обратно на работа, и в най-добрия случай ги виждах след седмица.
Оставането при техните родители си беше нещо като скаутски лагер, в който на моменти оцеляваш сам или както дойде. И въпреки че в този житейски опит сигурно има пробойни от гледна точка на достатъчно внимание и менажиране на моите дейности, плюсовете да ходиш на село през лятото си остават повече от минусите. Нека изброя няколко позитива.
Баба ми и дядо ми далеч не оставиха купищата домашна работа, за да седнат и да се занимават с мен. Не сме си играли, не е имало площадки и глезотии. Всичко си беше натурална работа. Включително и продуктите в градината. Оказа се обаче, че доматът не идва даром. Да не говорим за краставицата Гергана! И грижата за тях е всекидневна.
Брала съм череши и дори коприва (по безопасен за детските ми ръце начин). Това, че бях хлапе, беше само мотив да имам повече енергия и да помагам повече (според философията, изповядвана от баба).
Физическото изтощение ме навестяваше, но пък след 2–3 неуспешни опита да откликна на дядовото „Хайде, хайде, помагай на баба си!“, се възползвах от факта, че и децата имат права, та отивах да си полегна в хладните стаи.
Благият момент идваше, когато за обяд или вечеря купата за салата се изпълваше със същите тези домати, краставици и чушки, които с баба допреди малко сме орисвали „големи да пораснат“. Огромната наслада настъпваше, когато усетех, че вкусът им няма нищо общо с пластмасовите продукти от градските магазини. И до днес трудно намирам като тоя домат на баба, който не идва даром.
Някога градските ми съученици се спукваха да се подиграват на умението ми, но днес като родител, чието дете няма възможност да ходи на село през лятото, си давам сметка колко готино преживяване е било. Освен че набързо разбираш немалко факти за анатомията на козата, можеш скоро след издояването да пиеш висококачествено мляко.
И докато сме в обора с животните, добавям още няколко урока от живота на село: виждала съм как ражда овцата, изживявах цялото безпокойство на дядо, когато през нощта чуеше блеенето на бременната овца. И когато бурята утихнеше и мъниците се появяваха, започвах да мисля как да се казват.
Въобще няма да преувелича, ако кажа, че малките животни ми бяха нещо като най-добри приятели. Дядо ми дори е подхвърлял ядосано, че съм дете, което обича повече животните, отколкото хората. И беше напълно прав!
Още не сме свършили, скрол надолу
Бабите владеят не просто основите на сторителинга. Те са го измислили.
Познавате ли баба, която да не обича да разказва за своето детство или за младините си? Бабите носят тайни от различни епохи и досегът с една възрастна жена може да те обогати по специален начин. Не знам каква част от приказките на баба бяха реални, но определено звучаха вълшебно, вероятно с прибавени леки преувеличения, които само превръщат историята в жива.
За мен като дете беше първоначално странно да повярвам колко различен свят се крие там назад. Приемах майката на майка ми като вестоносец на времето. Като жена, която предава свещени тайни за поколенията, рецепти от Някога за Днес.
И въпреки че вече стана ясно, че предпочитам общуването с животни, на село намерих невъобразимо щури и верни приятели. С тях обхождахме района около различните къщи, бродехме из изоставеното старо училище, карахме велосипеди, ядяхме джанки от дърветата, пръскахме се със селски водни пистолети (малка пластмасова бутилка с пробита капачка). Измисляхме си истории и правехме детството си нереално красиво. Споделяхме болки, влюбвахме се, понякога бяхме с окаляни дрехи, друг път – с широки усмивки.
Изводът е: водете децата си на село, ако имате възможност. Ще излязат от подредената градска представа за чистота и правила. Редът на село не е във времето. Той е в свободата.
Днес в Майко Мила! публикуваме първия награден текст в конкурса ни за здравословно отслабване, който обявихме заедно с партньорите ни от Топ Форма. Обещаваме ви, че освен че доста ще се посмеете, може да откриете и някои полезни моменти в почти двумесечния път на авторката към новото ѝ тяло. Тя е поискала да остане анонимна, което ние ще уважим - а вие започвайте да четете, защото разказът наистина е як! На нея пък пожелаваме успех и след още 2 месеца да мине да ни се похвали с кръшност и осем нови дупки на колана!
****************************
Мисля си, че не познавам жена, която да не е правила поне една диета през живота си. Тук, разбира се, изключвам Мария, моята приятелка от гимназията, която отиваше до бюфета през голямото междучасие и казваше „Една осморка от ПО-ГОЛЕМИТЕ” и осморката изчезваше буквално за секунди, а като станахме студентки и почнахме да се прибираме по малките часове, задължително си слагаше масата в 2 сутринта, правеше салатка, отрязваше няколко филийки и похапваше преди да си легне.
Това създание, мнооого години по-късно, си стои на същите обидни за възрастта ни 53-54 кг и е единственото от класа ни, непомръднало десетилетия. Което се забеляза и на последната ни годишна среща, където се оказа, че три достопочтени дами с труд се смествахме на пейка за четири нормални човека в кръчмата…
След тоя тъжен увод, в едно изречение – да, правила съм всички възможни диети на своето време, всяка от тях приключваше със закономерен провал, финализиращ всякакви комични ситуации. Като например лично измислената от мен диета с таратор от кофичка мляко и една краставица дневно, в продължение на около три седмици, която приключи със счупен зъб, защото, като се качих на кантара, убедена, че съм махнала поне 10 кг от себе си, се оказа, че не съм мръднала и един грам!
Вбесена, хукнах и си купих най-огромната и най-жилава баничка на света… и зъбът отиде, та се не видя… Нооо, тогава исках на стана от 60 – 50 кг…
Отдавна не съм от контингента на Майко Мила!, но ви чета и ви се радвам, най-вече че описваните от вас истории отдавна са само трийсетгодишен спомен за мен. Тук му е мястото да очертая това, което може би предстои и на вас – мнението на детето и колко то е важно за всяка /глупава, а коя не е?/ майка.
По тая схема преди 25 години се отказах от прекрасната си и удобна къса прическа тип „както излезеш, така се и връщаш” защото детето каза с насълзени очи „всички майки имат коса, а ти…”, а преди две години успя да ме накара да тръгна на фитнес – мен, която ненавиждам излишните движения от малка - и така средната възраст на трениращите в залата рязко скочи на 22 години.
Там обаче изкарах само 11 месеца, без пропуск, по два пъти седмично, защото се пребих. Последните комплименти на детето за новия ми костюм бяха, че му приличам на свлачище, а нещата се доизясниха, когато заяви щадящо, че нищо ми нямало, а само съм била по-забележима. Нещо като еволюция във възрастта му и спомени от възпитанието, което съм му дала да не обижда хората, особено на външен вид.
Но Съдбата си знае работата и така преди два месеца прочетох как Елисавета е свалила 30 кг благодарение на Ипократис, и после пак, и после отново. И горещо го препоръчва. Влязох в сайта, разгледах, прочетох и установих, че, за щастие, не засяга трите области, в които не търпя съвети – детето, кучето и вредата от тютюнопушенето.
И точно както се бях зарекла никога повече да не си купувам обувки онлайн и продължавам да го правя, така и с диетите се получи… поръчах си едномесечен режим. Да видя. И видях…
Най-напред изникна проблемът с водата сутрин – 2 чаши по 200 мл преди закуска (от първи клас никой не е успявал да ми натика закуска в устата). И сега не успя – абсурд да преглътна нещо различно от кафе докъм 9.30-10ч.
Значи трябваше да адаптирам ситуацията спрямо собствените си особености – чаша вода преди кафето – 200мл – кафе – 2 чаши по 200мл – вода втора чаша – 200мл и режимно кисело мляко /примерно/ 200 мл.
Както и да го смятам, това си е литър течности, а усещането ми е, все едно съм изпила блато, всеки момент ще се излея и ходя като препълнена кана. Отвратително.
Викам си – ще свикна, няма начин. Все пак, наивно реших да пиша на Ипократис и човекът мило и дипломатично ми отговори, без да предложи варианти за спасение, от което заключих, че спасение няма и нещата са такива каквито са.
Хубаво, пия вода, пия кафе, пия вода и ям там каквото е по режима, защото така трябва, после веднага пия пак вода 400мл, че става време за обяд… Дисциплинирано, един вид.
Втори проблем – месото. Една приятелка се подиграваше на снаха си, че взела да прави някаква диета и „представи си, 150 гр месо, хахахаха”. Обаче 150 гр месо се оказва толкова необятно количество, колкото аз никога не съм си представяла, честно. Не съм вегетарианец, още по-малко веган, но не обичам особено вкуса на месото. Рекох да не досаждам отново с въпроси, за да не получа пак такъв отговор, от който да ми стане безпощадно ясно, че е така, а не другояче.
Тоз въпрос си го реших сама – една хапка на мен, една на кучето. Ще кажете „ми то има ли толкова хапки”. Има и още как – една купчина мръвки в чинията. И не, не е чаена чинийка или за сладко, а съвсем обикновена и нормална чиния. Ям ли месо – ям. Толкова.
Трети проблем – свободният ден.
Какво се оказва – чакам го, чакам го и си представям как ще изям света във вид на сладолед, шоколад, торта, абе поне пържени филийки със захар.
Нищо подобно.
Преди да разбера какво правя вече съм изпила двете чаши вода и кафето. И нищо повече не искам. НЯМА ДА ЗАКУСВАМ обаче. Продължавам да се наливам с вода, вече ръката ми сама пълни чашата, поднася до устата ми и аз пия, и съм я изпила, докато се сетя, че това, по дяволите, ми е свободният ден и мога да правя каквото искам, а не каквото не искам…
Напъвам си мозъка какво различно бих яла – ами нищо… Разгеле, от чиста проба инат и да не се мина, като не използвам възможностите, се насочвам към пица – не за друго, а защото ще си я поръчам, няма поне да готвя. Дъвча я до вечерта. И свободният ден свършва с усещането, че нещо не е съвсем в ред с мене.
Първият месец бележи постижението от минус 7 кг. Не че ми личи, но така показва кантарът.
Поръчвам втория режим и в този час съм на 22-ри ден от него. Там, видиш ли, съм удостоена с доверието на Ипократис свободно да избирам между картофи, ориз и спагети. Безценно, защото с негово позволение една седмица ям два пъти картофи, следващата два пъти ориз – просто ме мързи да правя по 200 гр на хранене. А и съм отвикнала да готвя такива количества - както казах вече, бебе съм имала преди 30 години.
Другото прекрасно е, че няма грам месо – кучето е разочаровано, но спасяваме положението с варени яйца. Всеки път като ме домързи, а това се случва често, вездесъщият домат замества изцяло понятието „зеленчуци по избор”.
Към първите 7 кг дотук прибавих още почти 4. Макар и Ипократис да твърдеше, че вторият месец ще е по-успешен, засега поне няма такива изгледи.
Затова пък започна да ми личи. Не много, но и това е ок.
На какво се научих:
1. Да пия вода
2. Да не мога да поемам повече от 300 гр храна наведнъж
3. Втория месец дори ми дойде вдъхновението да готвя храната по ядливи рецепти, а не да я ям „натюр”, както правех първия.
4. Да изумявам продавача в плод-зеленчука, като му казвам да ми даде домати по 200 гр единия и да му връщам тези, които са 180 или 212, например
5. Да мога да око да определям количеството от 200 гр на произволна храна от режима – първия месец всичко надлежно се мереше, за която цел си купих везна
6. Да игнорирам всички обратни на моето мнения относно правилността на хранителните ми действия
7. Да не ми пука, че ако дойде някой на гости, ще му бъдат предложени „зеленчук по избор”, сирене и яйца, които сам да си приготви по свой вкус – варени или бъркани. С една супена лъжица зехтин.
8. Да понасям преспокойно, когато някой яде нещо под носа ми – примерно палачинки с ягодово сладко, и да не ме дърпа да му ги нахлупя на главата. Откровено ми е напълно все едно.
9. Да мога да готвя независимо какво за сина си, но да не ми се ще дори да го опитам, камо ли да го ям.
10. А също така, стана безпощадно ясно, че вече не обичам тиквички, приготвени по какъвто и да е начин, освен пържени, а Ипократис точно тях ги е баннал, но пък краставиците са от същото семейство тиквови и не търпят кулинарна обработка, което си е безспорен техен плюс.
Намирам, че не е хич малко.
Така или иначе – продължавам нататък.
П.П. Снимки не прилагам, тъй като досега не се е намерил фотограф, който да ме докара без бръчки и двойна брадичка, което е conditio sine qua non (задължително условие, бел. ред.).
А.Б.
