fbpx

Мирослава Илиева ни е изпратила текст, в който ни разказва за една диагноза, която е начин на живот за много хора. В Майко Мила! вече сме дискутирали какво е да имаш дете с диабет - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ, но авторката ни днес задава резонния въпрос - защо никой не се страхува от диабета толкова, колкото и от рака? След като го прочетете, ще разберете, че въпросът ѝ е повече от резонен.

*************************

Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.

Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.

Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.

Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.

Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.

Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.

Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.

Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…

Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.

Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.

На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно - и другия.

Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.

Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.

И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.

Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.

Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.

И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.

Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.

Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.

Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…

Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.

Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.

Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.

Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.

Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.

И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.


При нас, в Майко Мила!, долетя чуден разказ. Авторката му се е подписала само като Надя, но след като прочетете текста, сигурно ще разберете, че е съвършено вероятно просто да си е забравила фамилията. Вероятно по същата причина децата са номерирани - за да ѝ е по-лесно. Все пак, това е една жена, която има безкрайно количества деца от мъжки пол, които непрекъснато се чупят краката, хващат въшки и повръщат заради стомашен вирус! Направо е цяло чудо, че и името още си помни тази жена. А иначе темата за семейства с много деца ни е адски на сърце и вече си имаме няколко такива - Как от скука се сдобих с петима сина!, Как се изхранват четири момчета и любимото ни Нищо, другия път ще е момиче!

 

****************************
 
Преди да разкажа здравно-профилактичната ни история, ми се иска да хвърля светлина върху броя и номерата на децата ни.Имаме три общи деца с моя съпруг. Деца с Номера 1, 2 и 3. Освен тях, при нас живее и неговият първи син от предишна връзка, който е съответно Номер 0 (т.е. от нас той има трима братя).И четирите деца са момчета, от 0 до 17-годишни. Виждам леко объркване в погледите ви вече и сега е моментът да закова последния гвоздей. Номер 0 има още един природен брат от майка си и още двама доведени братя - пак покрай нея.Който познае общия брой братя и успее да нарисува родословното дърво на Номер 0, ще спечели абонамент за вестник Трезвеник.

Докато ви е още размътен погледът, си подхващам моята история.

Номер 2 (6 год.) си счупи крака. То не е точно счупи, ами пукна кост, и в крайна сметка се озова в гипс за един месец. За мъките му с придвижването първата седмица няма да разправям, важното е, че в един момент му поставиха петичка и вече можеше да пристъпва с гипсираното краче.

Така желаната петичката беше гумена. Дотук нищо тревожно. Обаче ние сме се застлали със скъпоценен паркет, намазан с масла от диаманти. Поне цената им беше именно такава. Та, гумената петичка намери за удачно да оставя грозни черни черти на всяка стъпчица на Номер 2. А той не си поплюваше със стъпчиците.

Стотици черни черти по драгоценния ни паркет, във всяка посока и от всеки размер. Освен това, тези черти не се мият току таха. Ха! С тривиален парцал не става. С мокра кърпичка става, но тя сваля и диамантеното масло, с което е намазан паркетът. Резултатът от нея са ярки бели черти вместо черните там, където си търкал.

В крайна сметка измислихме, че ефектът от триене с гумичка е що-годе задоволителен. И така, една ранна утрин, докато здравият ми разум все още спеше, откраднах гумичката от коледния календар на Номер 2 и ги подхванах.

Убедена съм, че чертите бяха най-малко хиляда! Всяка ми отне по около минута търкане напред-назад и наляво-надясно. След всяка черта яхвах все по-уверено метлата и все по-цветисто проклинах гумените петички. Накрая направо летях с метлата ниско над земята, такава една, рошава, още по нощница и пръскаща слюнка от нерви и изтощение. Но аз победих чертите и чистотата възтържествува, муахахаха!

В края на тази епопея се събудиха всички заспали мъжки ангелчета и дойдоха да ме питат какво съм направила за закуска. ААААА!!! Всичките избягаха с писъци, след като ме видяха.

Изтъркули се месеца, свалиха гипса и опорно-двигателните апарати се запридвижваха към обичайните си навици. Няколко седмици откривах единични чорапчета на най-невероятни места. Номер 2 имаше навика да събува чорапа от гипсираното краче и да се освобождава от него къде ли не, например на масата, или в бебешката количка, под дивана, зад възглавниците и прочие.

Ходенето на детска градина на поне едно дете също се оказа доста обогатяващо за цялото семейство. Именно заради това се постарахме да осигурим потомство на достатъчни интервали от време, та непрестанно да имаме представител в детската градина!

Някъде към края на историята с гипса се случихме заразени със стомашно-чревен вирус. Номер 2 (пак той) повлече крак със среднощно реване и напоително оповръщане в леглото. След него, през 2-3 дни се пръкваше поредния заразен. Не е нужно да изпадам в повече подробности, но 14 последователни дни все имаше някой на пост в тоалетната или най-малкото някой, притичващ от точка А в посока тоалетна Х с характерна чупка в кръста и замислен делови поглед. От опит ви казвам, че ако срещнете такъв човек, не бива да го спирате и да се опитвате да го заговорите за времето например!

Миналата година всички хванахме въшки. Номер 2 ни донесе от най-новата реколта такива. Облажих се дори и аз, пък който ме познава лично може и да си представи какво ми представлява косата, колко ми е дълга и как точно се избиват няколко поколения въшки от нея, и после как се чистят сладичките им въши яйчица.

Децата бяха лесни, поне едно предимство да са момчета... първи номер с машинката и бай-бай, въшки. Старателно прегледахме и таткото, преровихме му и брадата.

Децата предложиха да му проверим и в пъпа, понеже приличал на пещера и там можело да се е скрила някоя първобитна въшка!

След първоначалния ужас от сблъсъка с тази гад, при все че не бях виждала въшка през живота си до тоя момент, с въшките си станахме първи приятели. Най-често използваният шампоан у дома стана именно шампоанът против въшки, пък прилежащото му гребенче вече беше незаменим аксесоар в тоалетните ми принадлежности. Ако изпаднехме в скука и не знаехме какво да правим, немедленно започвахме да си преглеждаме главите в търсене на блестящите бели бисерчета. За жалост или за радост, явно не сме се оказали особено гостоприемни, тъй като само след има няма три заразявания въшките тотално се отказаха от нас. Засега.

Вероятно не бих изненадала никой, ако си призная, че поддържам количество лекарства, достатъчни, за да отворя малка селска аптека. Но най-вече разполагам с неограничен арсенал от прегръдки и вселекуващи целувки, макар и с тъга да отбелязвам, че колкото по-пораснало е детето, толкова по-слаба е магията им. Затова си раждам ново дете и си възстановявам вълшебните умения с него. Горещо ви го препоръчвам и на вас.

Бъдете здрави!

cross