Това е текст, който влиза рязко, подава ни стол, за да седнем, защото иска да ни каже нещо, след което го рита и ние оставаме мигащи в пространството да се чудим откъде ни е дошло. Авторката пожела да остане анонимна и ние ужаваме това. Важно е единствено какво има да ни каже.
Плача от година. Имам носни кърпи във всички джобове на всички дрехи. Децата ми спряха да забелязват, че плача. Хората в чакалните по болниците спряха да забелязват, че плача.
Шофьорите на таксита дискретно се правят, че не забелязват, че плача. Даже аз спрях да забелязвам, просто машинално бъркам и вадя салфетките от джобовете. Не съм драматична по природа, не ме разбирайте погрешно.
Просто ми е третият край на света.
Край на света номер 1
В такива моменти всичко се случва много бързо. Отиваш на профилактичен преглед, имате рак, операция, бързо, цялата гърда, бързо, водовъртеж от болници, документи и шок, в който не знаеш къде се намираш. В първите няколко дни на всяко събуждане сутрин се молиш нещата да се заличат с магия и да се окаже, че си го сънувал.
После започваш да свикваш. Просто не искаш да ставаш от леглото. Без да искаш, започваш да мислиш за себе си в минало време. Обичах да нося рокли.
Следват операция, ад, химиотерапия, ад, нямам коса, групи във фейсбук, цвекло всеки ден, нямам вежди и мигли, всички стават безкрайно любезни. Всяко отношение се превръща в съжаление.
Мразя от дъното на душата си изрази като „всичко е урок“, ставам агресивна, като ги чуя. Страданието не е урок. Дръжте си уроците. Не ми обяснявайте.
Не ни се давало повече, отколкото можем да понесем? Понасяме всичко, защото нямаме друг избор. Защото искаме да оцелеем някак. От отчаяние, не защото сме силни. Понасяме до дупка.
В такива ситуации приятелите намаляват. Противно на очакванията, повече помагат хора, които не са ни били толкова близки. Нещата не приключват с операция и химиотерапия, при хормонално зависимия рак се налага и химическа кастрация с лекарства. Яйчниците спират да работят. Всички други жени ми се струват преливащи от естроген. Завиждам им за цикъла, завиждам на дъщеря си, която си купува превръзки. Не понасям да слушам за бебета. Ужасно ми е мъчно точно за естрогена ми, понеже той е диригентът на женствеността – на хубавата кожа, на гъстата коса, на либидото. Всеки ден си го искам обратно. Естроген мой, любими мой, враг мой.
Край на света номер 2
Веднага се сещам за сюжета на „Отива една жена при лекаря“ (а мъжът ѝ си хваща любовница). Помня, че погледнах нагоре инстинктивно и казах на нещото там „Какво още искаш от мен?“
Човекът, който плака със сълзи след операцията ми; който ме караше всяка сутрин да му казвам вместо добро утро „няма да умирам“; който казваше, че е дал обет да не свири на китарата си, докато не вляза в ремисия. Човекът, който винаги е бил прекрасен съпруг и баща и с когото винаги сме се обичали, реши, че месец извънбрачен секс е достатъчно основание да ме зареже веднага след химиотерапията ми, защото „осъзнах, че не съм щастлив“.
Ситуацията, разбира се, е пълно клише. Но абсурдността на момента я прави особено жестока. В първите дни просто не ям и не спя (реването се подразбира). Около месец ми е само мъчно за него, липсва ми физически, не осмислям, не мога да повярвам. Даже котката спира да спи при мен, сигурно не може да понесе толкова мъка.
Преравям интернет, за да я намеря, надявам се да е дебела и грозна. После си казвам, че ако е дебела и грозна, никога няма да го зареже. Влизам в Amazon акаунта му и виждам, че не е дебела – поръчва ѝ подаръци с размер S.
Постоянно се люшкам между биполяритета на чистата мъка и адреналина на злобата. Искам да реве и да се влачи, сънувам как го пребивам с бухалка.
И въпреки всичко съм достатъчно уравновесена, за да не му метна китарата през балкона, защото осъзнавам, че е по-добре да я продам. Изпращам му вместо коледна картичка снимка на статуята на Медуза с отрязаната глава на Персей.
Докато децата се самоотглеждат на намазани филии и Фортнайт, аз успявам някак, наред с непрестанния рев, да ходя на работа, да ходя на психотерапия и даже да вляза в сайт за запознанства. Гледам таро четения в YouTube и леко се пристрастявам. Обвинявам съвпада на Сатурн и Плутон, защото все някой трябва да е отговорен. Слушам Адел и не ме е срам да си го призная.
Край на света номер 3
Една приятелка ми казва „Не знам какви магии правиш на мъжа си, но спри, че попиля света!“
Коронавирус. Весело ми е. Претръпнала съм.
Как пък няма да умра от това. Даже по някакъв извратен начин леко се радвам, че сега целия свят го е страх от смъртта, не само мен. We’re in this together, да видите к'во ми е.
Ако оживея и си сложа нови цици, ще се науча да плувам, заклевам се. Дъщеря ми, като ѝ кажа да си даде бележника, понякога ми отговаря „Мамо, важното е да сме живи и здрави!“ С целия хумор, който е наследила от мен, си няма идея колко е права. Само да сме живи (ако може, и здрави).
Още плача – на филми, на реклами, в банята, докато шофирам. Но все по-рядко. Попадам на фейсбук меме: „2019-та обобщено: Но не умря, нали?“
Точно така. Решавам, че напук на всичко наистина няма да умирам още. Защото вече имам коса и защото животът е прекрасен.
През последните години новините за домашното насилие с фатален край зачестяват не само у нас, но и в страни като Австрия, където психотерапевтът Диана Карабинова живее и работи. Това усилва разговора по темата и дава сигнали на подложените на тормоз жени, че имат друг избор. Публикуваме със съкращения анализа на Диана Карабинова за домашното насилие с разрешението на здравния сайт на българите в Австрия Sanus et Salvus, където е оригиналният материал.
-- Г-жо Карабинова, защо зачестяват убийствата на жени, извършени от съпрузи и партньори (любовници)?
Бих поставила въпроса така: защо убийствата на жени, извършени от партньори, получават по-голямо покритие в медиите отпреди и защо се говори по-открито за насилието срещу жените?
От началото на нашия век има вече редица социологически изследвания в САЩ и много европейски страни по темата, публикуват се резултати и се обсъждат в медиите.
Не всяка 7 или 8 жена, както се предполагаше преди, а всяка четвърта жена споделя, че поне веднъж в живота си е преживяла домашно насилие от партньора си.
Според изследвания на немски учени за насилието в двойките, количествено насилието от мъже към жени и от жени към мъже е съпоставимо, но насилието от мъжете спрямо жените е много-по брутално и контролиращо и с много по-големи последствия като трайни наранявания, травми и убийства.
Средно, 25 до 30% от мъжете от всички възрасти и от всички социални слоеве упражняват физическо насилие върху партньорките си. Сексуалното насилие във хетеросексуалните връзки е, с много малки изключения, извършвано само от мъже върху жени.
Европейското общество и еманципацията на жените вече са стигнали до този етап на развитие, когато вече се говори открито за насилието и то не се толерира – поне на ниво обществен дискурс. Има дискусия за това, има организации за защита на жените. Когато се случи насилие в семейството, жената знае, че има към кого да се обърне.
Само във Виена има около 20 организации в една мрежа, наречена Netzwerk gegen Gewalt an Frauen, Mädchen und Buben (Организации срещу насилието към жени, момичета и момчета). Обучават се специално полицаи за работа с жертви на насилие, отделя се голямо внимание на работата и с мъжете след насилието, както и на превенцията.
В България също вече има организации, които се грижат за жени жертви на насилие. И мъжете също знаят това. Знаят, че ако упражнят насилие, партньорките им вече имат избор и той е, че може да не останат вкъщи след насилието. Поколението на нашите майки и баби са нямали възможност да избягат от съпруг, който упражнява насилие. До ден днешен един добър български мъж се окачествява като такъв, ако „не я бие и носи пари вкъщи”.
-- И почти винаги агресията става вкъщи…
Домашното насилие или убийството става най-често в дома, защото жената там е най-малко защитена. В дома, в най-интимното място на партньорите, няма социален контрол. В дома стават най-често конфликтите, в резултат на които мъжът в афект може да посегне върху партньорката си – често пред очите на децата.
В моята практика на психотерапевт работя с жени, жертви на домашно насилие, които са били спасени от децата си. В един от случаите 9-годишният син се затваря в стаята си и вика полиция да спаси майка си, в друг случай – 7-годишната дъщеря разказва разплакана на следващия ден в училище, че майка ѝ има нужда от помощ и учителката ѝ активира полицията.
Страшното е, че и децата стават свидетели, и това има и за тях последствия.
За синовете това може да означава, че насилието от страна на бащата е нещо нормално, това е част от мъжествеността и те също във връзките си впоследствие могат да използват насилие за решаване на проблеми. Или да се отчуждят завинаги от бащите си.
Дъщерите биха били склонни да търпят насилие – ако майките им са го понасяли безмълвно, тогава за тях женски модел на поведение остава безсилието, слабостта, подчинението.
Според цитираните изследвания, деца, които са станали свидетели на домашно насилие са изложени на висок риск да станат жертви на насилие като възрастни.
-- Какво се промени в обществото, че мъжете посягат все по-често на жената до себе си?
Жените в днешно време имат повече свобода и възможности. Концепцията за семейството и брака се променят, разводите стават все повече, все повече партньорите избират да не сключват брак. В постмодерното общество мъжете губят позициите си на глава на семейството, решенията се вземат от двамата партньори.
Някои мъже се чувстват безсилни – насилието от мъжете към жените и убийствата в афект са често израз на безсилие за справянето с определена ситуация при двойката.
Насилието и в краен случай убийството – посягането на най-съкровеното право на нас хората да съществуваме - е за извършителите вид решение на проблема, който те не могат да разрешат по друг начин.
Насилието като феномен е упражняване на власт и контрол и може да се разглежда като стратегия за разрешаване на определен проблем – всички войни могат да се разглеждат като насилствен опит за разрешаване на конфликт. Насилието във връзката, погледнато като психодинамика, е реакция при субективното усещане на мъжа за застрашаване на властта и контрола върху партньорката му и реакция на безпомощност.
Мъжът се чувства в определена ситуация притиснат до стената, безсилен, без изход. Чрез упражняването на физическо насилие, побой, неговата цел е да си възвърне контрол над ситуацията.
-- Ако един мъж посегне веднъж на жената до себе си, трябва ли тя да приключи връзката си с него, преди да е станало прекалено късно, с фатален за нея край?
В повечето случаи, посегне ли веднъж мъжът на партньорката си, това се превръща в повторяем модел на поведение. Американската психоложка Ленор Уолкър работи през 80-те години на миналия век с жени, които живеят дълго във връзки с домашно насилие и въвежда като модел кръговрата на насилието.
Когато за първи път мъжът е извършил над партньорката си масивно телесно, психическо или сексуално насилие в ситуация на афект, след това двамата партньори преживяват една фаза на интензивна свързаност. Мъжът насилник съжалява искрено за случилото се, извинява се от дъното на душата си, компенсира поведението си с подаръци и романтични жестове. Уолкър нарича тази фаза „меден месец”.
След това двойката отново се връща във всекидневието, където често много бързо се усеща напрежение от скрит конфликт между партньорите. Тази фаза тя нарича „изграждане на напрежение”. В тази фаза и двамата партньори са в готовност за борба, докато не се случи отново насилието (с надеждата, че вторият път също не е директно застрашаване на живота). Отново извършителят се разкайва, срамува се от поведението си и приема вината за постъпката си. В края на тази фаза често жертвата на насилието дори успява да си внуши, че такова нещо е нея никога не се е случвало.
Ако този кръговрат не се прекъсне след втория път, значи жената е склонна да остане във връзката и да приеме поведението на партньора си за нормално. Тя започва да крие следите от насилието, да защитава партньора си пред близки, приятели и роднини и става част от кръговрата на насилието.
Често точно тези случаи завършват с фатален край – тъй като партньорът е наясно, че няма санкции за неговото поведение, той става все по-брутален и изобретатателен в извършването на насилие. Затова жената, чийто партньор е употребил веднъж насилие (физическо, психическо или сексуално) трябва веднага да уведоми полицията.
-- Как се променя животът на жената след мъжка агресия срещу нея?
Радикално. Тя ограничава социалните си контакти, живее в постоянен страх за себе си и за децата си. Нейната увереност и вяра в себе си са понижени или са под нулата, тя често търси вината в себе си и понякога дори смята, че е заслужила насилието. Една моя пациентка дори твърдеше, че тя е виновна за ескалирането на ситуацията.
-- Как обществото и институциите трябва най-адекватно да реагират? В Австрия, в България?
На първо място, обществото в България и Австрия трябва да реагира с ясна позиция срещу насилието върху жените, че това е недопустимо поведение. Важно е да се заделят средства за превенция и за работа с извършителите. Както училището, но също родителите и бабите и дядовците може да допринесат за развиването на атмосфера на нулева толерантност към поведение с насилие срещу жените.
Важно е да се обсъжда този въпрос в семейството – децата да имат ясни модели на поведение, които показват мъжественост без проява на насилие и женственост, без проява на подчинение спрямо мъжкия пол във връзката.
В Австрия се работи по тези принципи от години и въпреки това нацията беше разтърсена от зачестилите случаи на убийства на жени. Важно е с такъв момент отново да се потърси съдействие от обществото, да се подкрепят кампании срещу насилието и превенционни програми с младежите.
България също е на прав добър път, но домашното насилие продължава да се премълчава, както от жертвите, така и от извършителите. Няма мъж, който би признал че „пердаши” или „ступва” жена си – това е тема табу. Но насилието във връзките е факт в България. Просто вече имаме малко повече осъзнатост за това. Идеално би било да има министерска програма, която подкрепя работата с училищата!
По темата:
Насилието - причината да съм самотна майка
„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват"
