fbpx

Нали знаете как децата муфтят родителите си за най-различни неща? За бонбони, за тракторчета, за обувки, за дрехи.... ЗА КУЧЕ?? Мисля че от всички видове муфтене, родителите най-много ги е страх от муфтенето за КУЧЕ.

Не е тайна защо – защото и родителите са били деца, и те са муфтили техните родители за КУЧЕ (едно кученце, бе, мамооо, аз ще го разхождам, аз ще го храня, аз ще правя всичко!!!), и всички знаем какво се е случило след това. 

Но колкото и да е невероятно, почти всички родители - най-често майката - поддават на детското изнудване, при това, забележете, в пълно съзнание, че нещастникът, който ще разхожда, къпе, бърше, храни и пазарува за кучето, ще му бърше лигите, когато пътува с кола и ще го пощи от кърлежи и бълхи, е именно тази същата клета майка, която прави същото и за своите собствени, човешки деца.

Може би единствено фактът, че няма да се налага да кандидатства за езикова гимназия заедно с кучето, и да пише с него теми за баба Илийца, и да търси двете неизвестни на  ония уравнения, дето все не могат да си намерят неизвестните, я кара, майката, да пристъпи към това неразумно решение – ВЗИМАНЕ НА КУЧЕ.

Разбира се, аз не пиша всичко това, опирайки се на чужд опит или гадаейки на гумена топка за чесане на зъби – напротив. Пиша я, защото ЗНАМ какво е.

Та, ето моята история с куче, майка, брат, баща, две риби и котарак на име Гого.

Беше началото на 90-те години и ако знаехме какво десетилетие, изпълнено с всякакви видове кризи, режим на тока, водата и въздуха, висене по спирки на автобуси на минус 28 градуса, редене на опашки за сирене, опашки за оцет, опашки за хляб и опашки за пирожки, продавани върху щайга на спирката на 43-ти блок в Младост, и въобще – каква тотална мизерия ни чака, вероятно на мен и брат ми нямаше, в една чудна вечер, в която по случайност вкъщи имаше едновременно и ток, и сирене, да поискаме да имаме... и куче.

Но ние не знаехме, че живеем ЧАК в такава мизерия, защото така правят родителите – стараят се децата да не разбират, че някой е окрал цялата държава и всички трябва да ядат макарони в следващите 6 години. 

Затова ние, вече свикнали с наличието на домашни любимци под формата на огромен котарак на име ГОГО и две изключително грозни риби-скаларии, преценихме, че в квотата липсва само куче, и веднага започнахме офанзива.

Аз, разбира се, като по-хитра, първо пратих малкото си братче да пили на главата на баща ни. Помня, че го накарах да каже, че искаме немска овчарка (сега, като се сетя, ми става лошо - не стига, че нахална, ами и с претенции!)

Брат ми послушно отиде и бързо-бързо се върна в стаята. Викам – СЪГЛАСИ ЛИ СЕ??, а той ми казва - „Няма да стане“. Аааа, казвам, абсурд. Ще стане. Отивам аз при майка ни и започвам изложението – куче, разходки, приятели, ала-бала. НЕМСКА ОВЧАРКА.

Помня, че майка ми едва не се задави с бирата си и каза – КАКВА НЕМСКА ОВЧАРКА, АЛООО, МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ!!! Ние нямаме пари да храним котката, куче ѝ се приискало!!

Или нещо от сорта, но с ясно послание, че куче ще видя през крив макарон.

Реших временно да забравя за случая, но някакси знаех, че ще стане нашето. Прецених, че може би е добра идея да отстъпя от желанието за конкретна порода и да се съсредоточа само върху най-важното, а именно – КУЧЕ. Да е куче. Да не е кон, маймуна или плъх, а куче. Пък какво куче... еми каквото Господ даде. Криво, право, с едно око, с шест крака, се тая. Куче да е, да се води на каишка и да лае. Това исках аз от моето куче.

Така дойде зимата на 91- ва година. Или 92-ра, не помня, сливат ми се. Баща ми замина за чужбина за 3 месеца и ние останахме тримата, с брат ми и майка ми, да борим живота с купони за храна, режим на тока и други подобни глезотии за деца.

Всички се хранехме с някакви странни неща – ние ядяхме това, което майка ми успееше да намери по магазините и да превърне в горе-долу хващащо окото ястие, котката ядеше някакви бъркочи и гледаше жадно рибите, а рибите какво ядяха просто не знам. Дано нещо са хапнали, горките. Искам само да подчертая, че не посегнахме нито на котката, нито на рибите.

И така, една прекрасна ледена вечер, в която с брат ми си ядяхме полагаемия ни се бъркоч, майка ми звънна и се яви на вратата с... КУЧЕ. Леле, каква радост, какво чудо – малко, сладко същество, с вид на нищо подобно, което прекрачва прага на къщата и очевидно вече е наше – иначе за какво ще го мъкне вкъщи? Както казах и по-горе, все още се удържахме да ядем кучета, значи трябваше да го е донесла, за да ни угоди на прищевките!

Полудели от радост, започнахме да го дърпаме и гушкаме, и ни отне известно време, за да се сетим да попитаме майка ни откъде, по дяволите, се е сдобила с него? А историята, разбира се, беше повече от прозаична – видяла се със своя приятелка, тя ѝ казала, че на строежа до тях една кучка е родила и има малки, които стоят на студа... и, оттам нататък знаете. Майчина сълза, майчино сърце, и прочие лирически отклонения и докато се усети, майка ми вече била на строежа, а минути по-късно го напускала с бърза стъпка и куче в джоба.

Кръстихме я Сали, защото макар и да живеехме на Редута и ядяхме сирене с купони , си мечтаехме да живеем в имение с огромна ливада, да закусваме яйца с бекон и да имаме куче на име Сали, което да търчи из полята и щастливо да си развява ушите.

От всичко това имахме само Сали и ушите ѝ, които наистина се развяваха насам-натам, придавайки ѝ доста нелеп общ вид, тъй като, няма какво да се лъжем, Сали си беше чистокръвен помияр. Улична превъзходка и така нататък, но от най-деликатен и мил вид, елегантна, тънкокрака и честно казано, отдалече, от МНОГО ДАЛЕЧЕ, примерно, гледана от Пазарджик, приличаше малко на гонче. Малко, ама приличаше.

Разбира се, първите дни беше страшна еуфория. Навсякъде имаше локви пикня, и човек не знаеше на какво ще попадне, като излезе от стаята – на кучешка пикня или на котешка пикня, защото пък и котаракът се обиди зловещо, че му натрисаме някакво си там НЕЩО, което търчи като гламаво из коридора и го бута с лапи. Бяхме благодарни, че поне рибите не пикаят в коридора... човек трябва да се научи да гледа положително на живота, дори когато гази в локви до глезените в собствената си къща.

Дойде време за първата разходка. Сложихме на Сали каишка и гордо излязохме с нея пред блока, все едно щяхме да разхождаме породист жребец. Кучето, разбира се, първо се напика и после клекна и се заземи, отказвайки категорично да тръгне. Започнаха се едни увещания, едно дърпане, едни клетви. Ама какво е това куче, бе, мамо!!!, казвахме в един тон с брат ми, тъй като бяхме останали с впечатлението, че кучетата са същества, които ходят на каишка до стопаните си, а не някакви магарета, които си пъхат главите между краката и клечат така с часове.

Жената направи всичко възможно да накара Сали да ходи – отиде до магазина, инвестира в кренвирш, и така, с парчета кренвирш и могъщи слова от вида АЙДЕ, МОЕТО МОМИЧЕ, ЕЛА ТУКА, ЕЛА ДА ТИ ДАМ КРЕНВИРШЧЕ!!!, Сали направи 5-6 крачки, след което всички се прибрахме изтощени вкъщи и на следващия ден повторихме упражнението с нов кренвирш.

След няколко седмици кучето свикна да излиза, и, честно казано, ние с брат ми наистина я разхождахме известно време. След това на него му омръзна, и останах аз, като по-голяма и съвестна, да водя Сали в калния парк на Гео Милев.

В тези години паркът приличаше на нещо като свинска кочина, а за да е по-достоверно, в една от къщите до парка наистина имаше свине. Гледах да не водя там кучето, защото нямах представа как ще завърши стълкновение между куче и прасе, а и мен от прасетата малко ме беше страх.

Придържахме се към централната алея, където Сали си имаше прекрасни забавления – въргаляне в мърша и лайна, въргаляне в кал, ядене на умрели гугутки и прочие великолепия, които природата ѝ я караше да прави. Що умрял гълъб съм изстъргала от тая муцуна, само аз си знам...

Междувременно баща ми се върна от чужбина. Вечерта, когато си пристигна, му представихме Сали, и, докато се тъпчехме с шоколади, салам и други благини, донесени от покварения Запад, всичко изглеждаше чудесно. Едно сплотено, мило семейство, което се радва на изобилието от храна и домашни любимци. Котаракът си ближеше задника в захлас, кучето спеше до радиатора, а грозните риби се дзвереха от аквариума и дори и те изглеждаха щастливи, въпреки че с тия криви физиономии това никога не може да е сигурно. 

Всички си легнахме с радост в сърцата, а сутринта баща ми стана, излезе – смея да кажа, твърде невнимателно и някак международно небрежно от спалнята, моментално стъпи в огромна локва пикня, каза КАКВО Е ТОВА, ДА МУ Е*А МАЙКАТА!!!, и така, рязко и с апломб, се върна в действителността. 

Така започна и нашият съвместен живот със Сали. Разбира се, тя беше част от семейството дори и когато нямаше с какво да я храним, освен с варени картофени обелки. Живя с нас 10-на години и дори стана приятелка с котарака, който с едно дране по носа постави ясни граници в отношенията и оттам нататък размирици нямаше.

Водихме Сали почти навсякъде с нас, въпреки че пътуването с кола беше някакъв ад, изпълнен с повръщане, лиги и непрестанен вой. Сали никога не се отказа от умрелите гугутки и от щастливото въргаляне в мърша, но пък имаше най-милите, хубави, кафяви очи и със сигурност беше по-щастлива, отколкото щеше да е на онзи строеж. 

След това един ден умря, покосена от хиляди болести, и, разбира се, след нея повече куче не си взехме. Рибите услужливо също умряха и останахме само с котарака, който също се пренесе в отвъдното, но след него взехме друг, а след другия – още един, който в началото беше жена, но на шестия месец му поникнаха ташаци и от Шери спешно беше прекръстен на Чарли.

Сали обаче си остана завинаги в сърцата ни и, честно казано, понякога през ума ми минава еретичната мисъл колко е яко да имаш куче. Все пак, парковете вече са нормални, в тях не се разхождат свине (имам предвид - истински), няма купища умрели гълъби и мърша, и всичко е много по-цивилизовано. 

После бързо отпъждам тази мисъл от главата си, но от скоро чувам 5-годишния ми син да ме подхваща невинно: 

„Мамо, а ние кога ще си вземем кученце??“

И, нали разбирате... сърце не ми дава да му кажа „НИКОГА“!


Да зададеш въпрос във Фейсбук група и да получиш точен, ясен и конкретен отговор или помощ си е предизвикателство. Понякога е забавно, понякога оставаш безмълвен и ти се ще повече никога да не влезеш в нито една група или във Фейсбук въобще. 

Елена Гълъбова е майка на три деца с кръщелник на 6 години, на когото много е искала да подари коте за Коледа. В упоритото си търсене на най-подходящата животинка тя решава да пусне пост във Фейсбук група за любители на котки. И, както се казва, там ѝ е грешката. 


Разказвам накратко какво си причиних наскоро и какво значи да потърсиш помощ във Фейсбук

За Коледа реших да подаря на кръщелника си коте. Търсих тук и там и не намерих нищо, което да хареса на майка му, както и на мен. Не намерих “нашия" котарак. 

Аз имам риж персиец, който малкият обожава, и реших да му търся рижо коте. Не държах, забележете, НЕ ДЪРЖАХ да е породист. Не съм фен на определена порода, както и няма да дам 800-1000 лв. за такава. 

Та, пиша аз в групата "Кралството на котките" ясен пост какво търся, защо и т.н., очаквайки да намеря коте чрез някой човек. (Нали е група за котки!?) Но насреща получавам следните коментари:

- Ще се разбират ли с детето? (ако някой може да каже, то това ще е човек със стъклено кълбо в задимена стая и пророчески способности) 

- На колко е детето, та то ще го тормози! (от това се предполага, че 6-годишният ми кръщелник не е виждал котка, не знае нищо за тях и вроденият в него тероризъм ще надделее в отглеждането на животното) 

- КАК ЩЕ ПОДАРЯВАТЕ КОТЕ, ТОВА Е ЖИВО СЪЩЕСТВО!? (не, не се бях сетила, че по-подходящ подарък е PlayStation 5) 

- Айде, почна се с подаръците на животинки, а толкова има по улиците... (сякаш ясно не обясних, че НЕ ИСКАМ ДА КУПУВАМ породист, именно за да няма  коментари "Ама толкова бездомни душички има, защо искате да купувате” – важното е да се изкаже негативно мнение!)

- КОТКИТЕ са агресивни и не обичат деца, това не е подходящ подарък – опасно е! (все едно аз искам сибирски тигър и опасността дебне отвсякъде) 

- статия, обясняваща как се гледа котка (моята приятелка има цял живот котки и кучета, а детето има при баба си две котки, при мен още една, при леля си куче и котка, но все пак – ако не беше тази жена с ОБРАЗОВАТЕЛНАТА статия, ние нямаше да се справим)

НЕ МОЖЕТЕ да подарявате животно, защото, ако не го харесат, ще го хвърлят и няма да го гледат! (от това се предполага, че аз съм толкова тъпа да се поява на вратата на приятелката си с котката и да ѝ кажа: “Здравей, това е подаръкът за детето и ще живее с вас следващите 15 години!”)

- А питали ли сте майката?! Детето може да има алергия, може да не се харесат и т.н. (що за безотговорен човек ще подари котка на дете, БЕЗ да знае дали има алергия, а относно харесването – кой може да даде гаранция, че котето ще го хареса или че, например, няма да приеме за стопанин майка му)

И още подобни коментари, от които аз разбрах само, че защитници на котки има бол, но улиците са пълни с бездомни животни. Всеки втори (в това число и аз) гледа породист домашен любимец, но защитава яростно "бездомните душички”. 

На всеки детето му играе от сутрин до вечер на видео играта или на телефона (даже може да не е разбрало, че имат котка), но е редно да се изкаже мнение, че децата са агресивни и че живо нещо НЕ СЕ ПОДАРЯВА (друго си е телефон или таблет). 

Някои хора може да нямат 2 лв. в джоба си, но са ми дали инструкции с колко грижи и разходи е свързан един домашен любимец и още куп ненужни мнения на диванни експерти. 

Потресена съм от злобата, завистта, некомпетентността, простотията и пустия (айде да не казвам какъв) нрав да нямаме с какво да помогнем, ама да можем да се заядем! В какво сме се превърнали?!

Аз продължих да търся тъпо и упорито подарък за детето, защото това исках да му подаря – ЖИВОТИНКА, а не Лего.


Нали сте чували колко е хубаво да имаш деца? Не може да не сте – и то е факт. Хубаво е! Хората викат – колкото повече деца, толкова по-хубаво. 

Аз съм малко скептична точно по тоя въпрос за многото деца и многото хубаво и си казах – а тия, дето нямат деца, а имат котка например, дали им е лошо? Затова дайте да видим реално кое е по-лесно и хубаво – да имаш дете или да имаш котка например.

Всички сега ще кажат “ДЕЦА!! ДЕЦАТА, РАЗБИРА СЕ, НИКАКВИЦЕ ТАКАВА!!, как може да сравняваш деца с котки!”. 

Не мога, естествено. Аз не го и правя. Котката все пак е несравнимо по-приятна дори и само на допир. 

Представете си как заравяте ръка в пухкаво котешко шкембе и шкембето започва да мърка... можете ли така да си заровите ръката в детско шкембе? Но айде, да не почваме с лошите впечатления от самото начало.

Разбира се, че децата са по-хубавото нещо. Разбира се. Нали са хубаво нещо? Не може да не са. Малки, сладки дечица. Как да не ги обичаш, малките зверчета? 

Чували ли сте хората какво говорят? Много било хубаво да имаш деца, поне две. Даже три! Абе, много деца. Така казват хората. 

Първо ти го казват, когато нямаш деца. Айде, роди си дете, викат. “Роди си дете, да се куртулисаш.” И ти си викаш “Ма какво ми е сега, защо ми е дете? Какво ми е? Крак ли нямам, ръка ли нямам, мозък ли нямам?”. 

Но все пак ги чуваш и започваш да мислиш – “Ама ставам ли за майка, ама мога ли да се справя, ама как ще е…”. Почват се едни терзания, едни планове, едни тревоги. Имам ли пари, имам ли къде да живея, да не ме уволнят? Какво ще правя с дете на улицата, ако остана без дом?

Никой не се пита такива неща, когато иска котка. „Ставам ли за майка на котка“ и „как ще я гледам тая котка, ако ме уволнят след три години“ са въпроси, зададени НУЛА ПЪТИ в историята на хората, отглеждали котки. 

Просто отиваш, взимаш котка, инсталираш я вкъщи и забравяш за нея 16 години, докато не я намериш умряла някой ден в ъгъла.

Но не. Хората са упорити – роди си дете, та роди си дете. И то накрая ти писне да ти пилят на главата, и родиш дете. 

И ти се разгони фамилията. 

Спираш да спиш. Спираш да се къпеш. Ходиш по пижама 2 месеца. Ставаш 100 кила. И не дай си боже да се оплачеш нещо, и се почне: „А ти какво искаш, бе, то МАЙКА НЕ СЕ СТАВА ЛЕСНО!!“. Налягай си парцалите. Прабаба ти как не е имала следродилна депресия и е родила 13 деца. 

А откъде знаем, че не е имала? Просто не е казвала. Ходила е там, на нивата, раждала е, орала е и не е казвала гък. 

Всичко това нямаше да го има, ако си бяхте взели котка. Котката най-много да ви опикае три пъти обувките и това е. Това е. Бебето момче например ще ви пикае в лицето една година. ЕДНА ГОДИНА СТРУЯ В ЛИЦЕТО ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО МУ СМЕНЯТЕ ПАМПЕРСА. 

Котката не ти пикае в лицето. Тя не страда от колики, не хълца и няма нужда да я тупаш по гърба, за да се оригне, та да не освини целия хол с повръщано

Котката няма рефлекс на Моро и не маха с лапи като откачена, докато спи, стряскайки сама себе си, така че да се събуди с рев в 3 през нощта и да не заспи три дена.

Никой никога не е казвал “НЕ СЕ СТАВА ЛЕСНО СТОПАНКА НА КОТКА”. Защото не е истина. ЗАЩОТО СТОПАНКА НА КОТКА СЕ СТАВА ЛЕСНО. То на Господ се става, та на една котка.

Но това не е достатъчно на хората. И почват пак да ти пилят. Айде сега роди второ, че да не расте първото самичко. 

Ма защо ще расте самичко, бе, аз къде ще съм, докато то расте? На друг континент ли? Децата да не са някакъв специален вид фикус, който има нужда от стъбло за придържане, за да растат право нагоре?

В един момент става така, че дори да имаш едно дете, в очите на ХОРАТА все едно нямаш ни едно.

Това е забележително – когато имаш котка, никой не ти казва “Айде, вземи си втора котка, да не седи първата самичка. Хубаво е да имаш повече котки, Красимира. Да си растат заедно, да си се шушкат, да си имат компания. Да си се подкрепят, да има кой да ти отваря вратата някой ден, като се схванеш от артрит.” 

Никой не те подтиква да си взимаш втора котка, за да не седяла първата сама.

Знаете ли защо?

ЗАЩОТО КОТКИТЕ ОБИЧАТ ДА СИ СЕДЯТ САМИ. Не обичат да си се шушкат. Не обичат да строят заедно с конструктор, не обичат да рисуват с водни боички и не искат сок от ябълка със зелена сламка.

Много е хубаво да имаш повече деца, викат обаче хората.

Но никой не казва КОЛКО ПОВЕЧЕ деца. 

Според вас колко ПОВЕЧЕ трябва да са децата, за да ви стане по-хубаво? Сега, в тоя момент, хубаво ли ви е? 

Дали е като парите – имате, например, 1000 лева, и ви е горе-долу добре, обаче след това имате 2000 лева, и вече ви е МНОГО ПО-ДОБРЕ.

Вижте какво. Айде да не се лъжем. Хубаво е да имаш здрави кости, да нямаш остеопороза и шизофрения. Хубаво е да нямаш рак.

Ракът, забележете, не е като децата. Никой не казва “Аааа, браво, имаш рак на черния дроб, айде сега да си завъдиш втори рак на дебелото черво, да си растат заедно, да не им е скучно”.

Хубаво е да имаш пари. Хубаво е да имаш апартаменти в София и да взимаш по 1000 евро наем от всеки, вместо да ставаш в 7 сутринта, за да се блъскаш в автобуса за Бизнес парка. 

Това е хубаво. 

Хубаво е да имаш гупи. Гупите са много хубаво нещо. Седят в един аквариум и само си отварят устата, но от нея не излиза звук. 

Няма сополи, трета сливица и въшки. Не трябва да ги захранваш с пюре от пащърнак. Не им сменяш чаршафите, не плюят, не крещят. 

Не харчиш пари да ги пращаш на частни уроци, да се учат как се пише тема за нравствените добродетели на българката в “Извора на белоногата”. 

Гупите не чертаят паралелепипеди, не намират лице и обиколка на триъгълник. Не учат къде има руда в Родопите. Не кандидатстват в езикова гимназия. Не ги водиш на ясла!

Гупите може да ги оставиш от първия ден сами вкъщи. Или просто да ги изхвърлиш в кенефа, като ти омръзнат. Айде, не се правете на шокирани, и вие сте изхвърляли риби в кенефа. 

Не ги кърмиш! Боже, не ги кърмиш! Нали никой не е кърмил златна рибка или скалария?? 

Не ми обяснявайте колко е хубаво да имаш по две-три деца. Даже четири. Четири било най-хубаво. Ооо, ма то било толкова лесно, бе. Ти само ги роди, па после те сами се гледали. 

В смисъл? Пускате ги сутрин четирите по широкия свят и който както се оправи, така ли? Четирите тръгват в различни посоки и сами се гледат.

Едно тръгне към Младост, едно към Надежда, едно към Обеля и едно, дай Боже, да тръгне към центъра, то ще има най-голям шанс. 

Не че нещо искам да кажа, но опитайте да оставите самичко дете в Надежда, и едно на Славейков и да се хванем на бас кое ще оцелее по-дълго време. 

Котката обаче не е така. Нея където и да я оставиш, ще намери кофа за боклук, ще открие обелка от кренвирш и ще оцелее. Децата нямат инстинкт да се хвърлят в контейнера и да си намират блажна хартия от баничка.

Какво значи сами се гледат? То ние не можем сами да се гледаме, все чакаме нещо някой друг да ни направи. И държавата да ни даде пари, държавата да осигури, държавата да оправи.  

Та децата сами щели да се гледат. Как ще стане? Тия деца обувки не носят ли, на училище не ходят ли? Добре е да ходят, да знаете. Че това и-кратко...

Иначе децата са чудесни същества. Аз имам едно. Прекрасно, малко същество, при това, забележете, съм имала и куче, и скаларии, и котки. Мога да сравнявам. 

И сега имам човек. Хубаво е, не споря. Но не мога да се закълна, че с четири ще ми е по-хубаво. Винаги съм имала по едно от вид. Една котка, едно куче. 

Не се задълбочавам в нито един биологичен вид. Само рибите бяха повече, ама те си стояха в аквариума и създаваха впечатлението на една. Едно от вид. Така е най-добре. 

Ако не искате деца, също ще ви разбера. Но ви съчувствам. Сигурно ви обясняват как ще умрете, заобиколени от котки. 

Защото според хората с деца, хората, които нямат деца, имат котки. Не знам защо така е тръгнала тая легенда. Аз си мисля, че хората, които нямат деца, имат пари за много по-скъпи животни от котките. Примерно за бял носорог. 

Или той изчезна. Белият изчезна ли? Майната му, тогава за черен. 

Хората без деца имат пари да си купят носорог и да го боядисат в какъвто цвят им харесва!!! Помислете си за това, когато утре отидете с двете си деца в мола и си харесате чанта в зелено и чанта в червено и не можете да си купите НИТО ЕДНА, ЗАЩОТО ТРЯБВА ДА КУПИТЕ ШЕСТ АНЦУГА ЗА ЕДНОТО И ШЕСТ РОКЛИ ЗА ДРУГОТО.

Чудила съм се къде си държат обувките хората с много деца. Броя им обувките. Четири чифта само за децата. И майката един – пет. ТОВА СА ДЕСЕТ ОБУВКИ. Къде стоят тия обувки? А другата десетка? А десетте ботуша къде стоят?? Защото не може само с обувки по 12 месеца в годината? А ДЖАПАНКИ? Момичетата и сандали ще искат...

Колко планинарки трябва да купиш за четири деца? Осем, шестнайсет? Това не са ли числата на Фибоначи??

Фибоначи сигурно е имал 4 деца и нонстоп им е купувал нови и нови, и нови, и нови, и нови обувки, два крака, четири крака, шест крака, на първите два вече се скъсаха обувките, на вторите са му неудобни, момент, няма проблем, ще купим нови, на третите се скъсаха, четвъртите не му харесват, докато се върнеш на първите, и то дошла зимата, айде купувай ботуши... 

Горкият Фибоначи. 

И защо в такъв случай да нямаш котка? Какво ѝ е на нея? Котката е великолепно създание. Има четири крака, но не носи обувки. Дори и осем котки да имаш, по 4 крака, това са 32 крака. Без нито една обувка! 

Представете си, че с партньора ви решите да се качите на Мусала този уикенд. 

Никой няма да каже “А котката има ли планинарки? Дали не са ѝ омалели през лятото? Омалели са ѝ!!! КАЗАХ ТИ, ЧЕ СА Ѝ ОМАЛЕЛИ. ОПИРАТ Ѝ ОТПРЕД В НОКТИТЕ. Казах ти да минем през Декатлона да ѝ купим нови планинарки”.

Скандал, развод. Сега ще трябва да оставим котката при баба ѝ. 

“НЕ ИСКАМ ПРИ БАБААА.”

Защото на котката не ѝ растат краката. Не, растат ѝ малко, само в началото, това са няколко месеца. И КРАЙ. Край! 

На децата знаете ли докога им растат краката? ОСЕМНАЙСЕТ ГОДИНИ. Това са милиони обувки. МИЛИОНИ. МИЛИОНИ ТОНОВЕ ВЪГЛЕВОДОРОДНИ ЕМИСИИ, ИЗЛЪЧЕНИ ОТ МИЛИАРДИТЕ ДЖАПАНКИ НА ЧЕТИРИТЕ ВИ ДЕЦА. 

И после защо изчезвали ледниците.

С котката това няма значение, защото не ѝ купувате обувки. Не ѝ купувате дрехи. Не я ваксинирате! Стоп. 

Ваксинирате я. Моля ви. Ваксинирайте си и котките, и хората. И-краткото не е толкова важно, но ваксините, моля ви. Карала съм морбили, не е хубаво. 

Та, ваксинирате си котката. Но не я мислите. Ще се научи ли да чете, в кой университет ще влезе. ЩЕ СТАНЕ ЛИ АРХИТЕКТ? 

На котката не правите прощъпулник. Не я кръщавате в църква. Не ѝ месите погача. Котката не кара пубертет. Като се разгони, отивате и КРЪЦ, приключвате със сексуалните желания. 

Котката не търси в Гугъл как се прави аборт. 

Котката не се връща пияна вкъщи с размазан грим и ревяща, че Георги се е целувал с друга котка в кенефа на Ялта. 

Котката не ходи по дискотеки. Няма гаджета, не ти тръшка вратата под носа. Не я хващат да си бие чекии в банята!! КОТКАТА НЕ ВЗИМА КОКАИН. Не иска айфон, безжични слушалки и пухенка ФИЛИП ПЛЕЙН.

Котката сама си мие задника. Нали знаете как застават и се ближат по гъза в умопомрачение, с часове? Не вика “ГОТООООВ СЪМ”. Не се маже с лайна до гърба. Не ѝ забелвате пишката и това да се превърне в проблем номер 1 на семейството за 6 години напред. 

Не питате във Фейсбук “МАМИ, А ВИЕ КОГА ЗАБЕЛИХТЕ ПИЛЕТО НА ВАШАТА КОТКА?”.

Не ѝ миете зъбите. Или ако искате, ѝ ги миете, но не е задължително! Няма да дойде класната на котката ви и да каже “Вижте какво, госпожо, тая котка изглежда и мирише като да не си е мила зъбите от 5 години, ще сигнализираме на социалните”.

Котката спи, където ѝ падне. Където застане, там заспива, при това по собствено желание. Няма Сънчо, няма детски, няма кандърми. Няма “АМА ОЩЕ МАЛКО ПЕС ПАТРУУУЛ. ИСКАМ САНДВИЧ И МАЛКО ВОДИЧКА”. 

Тя просто сяда някъде и в следващите 16 часа стои там, навита като геврек. Яде малко. Може да е леко капризна, но не ровчи с лапа в котешката храна и не вика “УУУУУУУУУУУУ, ТОВА ЗЕЛЕНОТО НЯМА ДА ГО ЯМ” и да плюе в паничката си с отвратена физиономия.

Знаете ли колко струва да летите с котка до Австралия? Стотина долара и я бухате в чанта или клетка в каргото, а вие си сядате в салона и си пиете уискито, и нямате проблеми.

А знаете ли колко струва да летите с дете до Австралия

ХИЛЯДИ ДОЛАРИ В ПОСОКА. 

И дори не можете да го оставите в товарното отделение, та да си изкарате едни 20 часа на спокойствие, защото веднага някой ще ви снима и ще ви пусне по всички телевизии. 

Значи, не само плащате 2000 долара, ами и търпите крясъци, лиги и тръшкане в продължение на 20 часа – е къде му е келепира на това?

И знаете ли какво? Накрая, след всички тия обувки, джапанки, дрехи, нерви, зорове, частни уроци, въшки, шарки, глисти, счупени ръце, сливици и двойки по математика, детето се обръща един ден и ти казва “МРАЗЯ ТЕ. НЕ ИСКАМ ДА СИ МИ МАЙКА. ТИ МИ ПРОВАЛИ ЖИВОТА”. 

И заминава да учи океански риболов в Дюселдорф.

Котката никога няма да направи такова нещо. Първо, защото не може да говори. И второ – и то е най-важното – ЗАЩОТО НА КОТКАТА НЕ Ѝ ПУКА ЗА ВАС.

P. S. Разбира се, че преувеличавам. Да имаш дете е страхотно. А най-страхотно е да имаш и дете, и котка. Като поотрасне, може да го оставяте да се грижи за котката и да си пътувате където си искате!

P. P. S. Шегувам се! Котката може да си я взимате. 


Може и да си мислите, че котките са кисели, дистанцирани създания, които и пръста няма да си мръднат за вас в този живот - ние нямаме за цел да ви опровергаваме, защото вероятно сте прави за всичко, което си мислите за тези ужасно надменни и адски красиви същества. Но винаги се появява по някое изключение на котка герой, което идва да ни каже, че изобщо не бива и да си помисляме, че сме разгадали мистерията на котките.

И ето, новата велика котешка история идва от Япония, както ни съобщават от Vice. В една ранна вторнишка сутрин преди няколко седмици 77-годишната Ямагучи Акими, живееща в квартал в префектура Тояма, вижда как някаква котка се взира в канала много дълго време.

Любопитна какво толкова гледа котката, възрастната дама отива да провери какво има в канала и вижда мъж, който лежи в него по очи. Ямагучи незабавно се обадила на дъщеря си за помощ.

Горе-долу по това време Нита Томоко чува глъчка пред къщата си. Когато излиза с двамата си синове, за да види какво става, тя се натъква на котката си Коко близо до канала. Нита, синовете ѝ и съседите измъкнали мъжа от малкото място – според местната телевизия каналът бил 60 см широк и 40 см дълбок.

Мъжът е лежал в 15 см вода, която течала бързо, и ако беше полежал още малко там, животът му щеше да е в абсолютна опасност. За щастие, се е измъкнал с няколко драскотини по ръцете и краката.

За благодарност Коко била поканена на специална церемония в полицейското управление на Тояма-Минами. Тя била отличена заедно с петимата души, помогнали за спасяването на човека – Нита, синовете ѝ, Ямагучи и дъщеря ѝ. Всички получили благодарствени писма от полицията, а Коко си тръгнала с любимата си котешка храна.

"Много съм изненадана, но съм много горда с Коко и искам да го похваля за добрата работа", казва Нита, усмихвайки. "Благодарение на Коко вече знам, че трябва да внимавам покрай каналите."

Дори шефът на полицията бил изключително благодарен. "Връзката между жителите от района, включително и между тях и котарака, спаси човешки живот", казва той.

Сега, на вас това, че котаракът е стоял и е гледал втренчено падналия човек, може и да не ви се струва голямо геройство, но всъщност, като се замислите, е. Просто в обичайния случая всяка друга котка щеше да си каже: "Я, паднал, безпомощен човек. Така му се пада, щом е толкова нелеп". И щеше да отмине тихо и кротко с меките си лапи. Коко обаче, е успял да привлече внимание и да помогне. Евала, котко, евала, Коко!

Може и да си мислите, че котките са кисели, дистанцирани създания, които и пръста няма да си мръднат за вас в този живот - ние нямаме за цел да ви опровергаваме, защото вероятно сте прави за всичко, което си мислите за тези ужасно надменни и адски красиви същества. Но винаги се появява по някое изключение на котка герой, което идва да ни каже, че изобщо не бива и да си помисляме, че сме разгадали мистерията на котките.

И ето, една нова котешка история идва от Япония, както ни съобщават от Vice. В една ранна вторнишка сутрин преди няколко седмици 77-годишната Ямагучи Акими, живееща в квартал в префектура Тояма, вижда как някакъв котарак се взира в канала много дълго време.

Любопитна какво толкова гледа, възрастната дама отива да провери какво има в канала и вижда мъж, който лежи в него по очи. Ямагучи незабавно се обадила на дъщеря си за помощ.

Горе-долу по това време Нита Томоко чува глъчка пред къщата си. Когато излиза с двамата си синове, за да види какво става, тя се натъква на котарака си Коко близо до канала. Нита, синовете ѝ и съседите измъкнали мъжа от малкото място – според местната телевизия каналът бил 60 см широк и 40 см дълбок.

Мъжът е лежал в 15 см вода, която течала бързо, и ако беше постоял още малко там, животът му щеше да е в сериозна опасност. За щастие, се е измъкнал с няколко драскотини по ръцете и краката.

За благодарност Коко бил поканен на специална церемония в полицейското управление на Тояма-Минами. Той бил отличен заедно с петимата души, помогнали за спасяването на човека – Нита, синовете ѝ, Ямагучи и дъщеря ѝ. Всички получили благодарствени писма от полицията, а Коко си тръгнал с любимата си котешка храна.

"Много съм изненадана, но съм много горда с Коко и искам да го похваля за добрата работа", казва Нита, усмихвайки се. "Благодарение на Коко вече знам, че трябва да внимавам покрай каналите."

Дори шефът на полицията бил изключително благодарен. "Връзката между жителите от района, включително между тях и котарака, спаси човешки живот", казва той.

Сега, на вас това, че котаракът е стоял и е гледал втренчено падналия човек, може и да не ви се струва като голямо геройство, но всъщност, като се замислите, е. Просто в обичайния случай всяка друга котка щеше да си каже: "Я, паднал, безпомощен човек. Така му се пада, щом е толкова нелеп". И щеше да отмине тихо и кротко с меките си лапи. Коко обаче, е успял да привлече внимание и да помогне. Евала, котко, евала, Коко!

Любимата ни Гергана Миланова, авторка на незабравимите текстове Риба в изпитателен срок или когато майка ти е HR и вкъщи, Не ми пипай детето! и 50 нюанса пъпки, днес ни гостува, за да ни убеди, че не е толкова добра идея да вземеш на децата си един домашен любимец. По-добре да им вземеш направо два!


Смятате, че е много забавно да имате дете? Е, по-забавно е да имате две деца. По възможност – момчета. А най-забавно е, когато добавите към тях и домашен любимец. А какво ще кажете за две животинки? Куче и котка, например? Да, да, лудост е, не е забава.

След като години наред живеехме на квартира и обещавахме на децата, че ще имат домашен любимец, най-сетне си купихме жилище. Ремонт, преместване, настаняване, свикване… и ето, дойде този светъл момент, в който обещанието беше напомнено.

Добре, какво да правим, обещали сме – трябва да го спазим, че иначе даваме лош пример. Седнахме с любимия да решим какво животно ще вземем и се оказахме в ситуацията като в онзи виц – аз искам котка, той иска куче. И като във вица, постигнахме консесус.

Котката се казва Рая! Пълен рай, наистина. Но как дойде това име? Преди имахме едни луди съседи с най-лудото куче на света – Рая. Честно, тази кучка беше от друга вселена. Когато не крещяха по 100000000 пъти името ѝ, тя лаеше неудържимо и търчеше дивашки по ламината, точно над главите ни.

Звучеше, сякаш някой е набил торба игли по възглавница и настоятелно я мята из целия апартамент. Денонощно! И така, когато котката се появи и децата поискаха да я кръстят Рая, решихме, че това е едно приемливо отмъщение за кучето Рая - да кръстим някаква котка като него.

Заживяхме си ние щастливо – аз, мъжът, дете на 7, дете на 2 и котката с име на куче и характер на мокър парцал, понакиснат доволно в кофа с вода.

Рая се оказа най- кроткото животно, което може да се роди на тая планета. Разнасяне, ресане, носене за опашката, опити да бъде нахранена с кренвирш, понеже е “гладна, мамо, не лазбилаш ли“ , голяма ивица от червена водна боя върху снежнобялата ѝ козина, защото „така е по-касива“ и какво ли още не. Но от нея дори „мяу“ не чувахме. Разбираше се, че е жива, само като огладнее, защото тогава лъвският ген в нея се събуждаше и вероятно и съседите са разбирали, че ние тук имаме котка с име на куче и тя е гладна!

След година време, любимият внезапно реши, че 80-те квадрата на новото ни жилище са твърде много за нас и имаме спешна нужда да си вземем куче. То, хубаво, ама да сме в къща с двор, да имаме наблизо по един роднина, дето да удари едно рамо с
извеждането и гледането. Само ние сме си, с децата и котката, няма
кой да ги гледа, за да изпием по един сок с любимия, а той – куче!

Както се досещате… кучето не е малък паркетен плъх, ами си е баш бая куче, гонче, високо колкото баткото и тежко почти колкото него. Казва се Макс. И не го доведе мъжът ми, а аз. Луда работа.

Макс беше приет в къщи с дълбок ентусиазъм от любимия, луд възторг от децата и със смесени чувства от котката. Като го вкарахме в къщи, подушиха се, тя му изсъска, а той легна на предни лапи и я погледна с такова разбиране в очите, че на всички ни стана ясно, че нещата ще се получат.

И до ден днешен той иска да се гушка до нея, тя му показа да се маха, обаче въпреки това спят заедно на дивана и не могат да се разберат единствено за нашето легло в спалнята, където всеки смята, че е цар и си е негова територия.

Така разбрахме, че легло персон и половина побира точно двама възрастни, две деца, една котка и едно куче. Зимата е топло. Лятото…ами, то лятото и без тях си ни е жега, да ви кажа.

Противно на очакванията на повечето ни приятели, в нас не е кочина, нито мирише на животни, което е резултат от по-скъпата и редовно почиствана тоалетна на котката и редовното извеждане на кучето.

Да, чисти се повече. Да, графикът е натоварен, защото включва извеждане на Макс задължително два пъти дневно, независимо, че сме на работа, че вали, духа, има торнадо и т.н.

НО! Благодарение на Макс и Рая, децата се учат всеки ден да поемат отговорност (всеки, според възрастта си) за други живи същества. Учат се, че желанията могат да се сбъдват, но и носят със себе си последствия и човек трябва да е готов да се справя с тях. И имат страхотни приятели, с които играят всеки ден.

Вярвам, че това направи животa ни наистина пълен. Хаос има и в малки, и в големи домове, независимо дали в тях има деца и/или животни, или не.

Когато някое от децата се разплаче, Макс отива, слага лапи на раменете му и го побутва с муцуна, докато го успокои. Когато аз се разболях и легнах, безсилна от температурата, на дивана, Макс дойде и легна до мен, а след него се сгуши и Райчето. И виждаш как цялата обич, с която се грижиш за тях, те я връщат към теб - и всекидневието ти пак е скапващо, но по един завършен и хубав начин.

Така де, ако се чудите дали е добра идея да вземете на децата си домашен любимец – не е добра. Чудесна идея е!


Още по темата:

Кучето Хенри, котаракът Балу и техните планински приключения

Да намериш най-добрия си приятел от детството

Раждането през очите на малкия акушер Рейнджър

Кой казва, че кучетата и котките не могат да се понасят? Че и на преходи в планината ходят! Преди няколко години една запалена по пътешествията двойка решава да си осинови домашен любимец, който не след дълго тръгва с тях из върхове и чукари. Кучето Хенри от Колорадо скоро се сдобива с фейсбук страница и нов приятел – котаракът Балу. И както виждаме от снимките, хич не им е зле да приключенстват заедно.

Ето ни и нас, уважаеми родители, които сте оцелели под канонадата от ошав, сарми и печени фъстъци!

Това сме ние, вашите приятелки от Майко Мила!, които се опитват да да изпълзят тромаво изпод завивките, за да обявят края на конкурса „Коледата НЕпослушна“, организиран заедно с любимите ни приятели от Ozone.bg, и да ви покажат наградените разкази за родители, които напук на всички обети за послушание, са показали точно обратното. И за това заслужават награда!

Обединихме ги в един текст, защото някои от тях са достойни за жанра „Кратък разказ с неочакван край“, а също така сред тях има и такива, които не са обвързани тематично с Коледа, НО ПРОСТО СА МНОГО ЯКИ.

Пожелаваме на всички весели празници, страхотно посрещане на Новата година и... отпуснете му края малко! И вие сте хора, така че – бъдете непослушни! Наздраве!

***********************

Десислава Енчева абсолютно единодушно печели голямата награда, защото и двете - и Красимира, и Елисавета, са преживели АБСОЛЮТНО СЪЩОТО, което е преживяло нейното дете, и някакси сме съпричастни към случката. Десислава, получавате плейстейшън като награда за най-непослушен родител и ви заклеваме да дадете и на детето да поиграе (малко)!

Тази история е кратка, но за сметка на това достойна за кОнкурса по родителско безумие и малоумие, и до ден-днешен, при спомена за случката, с мъжа ми се хващаме за косите кой е бил по-виновен – той или аз…

Действието се развива през един прекрасен зимен ден (пък може и на Коледа да е било) на Алеко – завели сме нищо неподозиращото 3-годишно да го пързаляме с шейна.

Всичко е прекрасно – белият сняг, чистият въздух, слънчице грее дружелюбно, ние двамцата сме си взели по някакви напитъци и безгрижно се шматкаме насам-натам.

Пързаляме и детето, ама без наклон не е интересно – дърпаш таа ми ти шейна из снега като изоглавен… Решавам аз да позасиля малко по едно... пó така... нанадолнище, че и то адреналин да усети. Мъжът ми измърморва някакво предупреждение, че тая работа не е много сигурна и че май повечко ще се залети шейната, ама аз – не, ти нали си там, долу, ще внимаваш, ако се засили прекалено, ще я спреш, кво толкова – мъж си!

Речено-сторено. Аз горе – засилвам, той – чака долу. В едната ръка държи чаша кафе, в другата - фотоапарат.

Шейната, естествено се засилва повече от предвиденото (от мен) и вече лети със страшна сила към него. А той, вместо самоотвержено да се метне пред нея, да хвърли на една страна фотоапарат, на друга – кафе, на трета – сабя на две строшена… СЕ ОТМЕСТИ!!!

Явно чувството за самосъхранение, възскъпичката фотографска техника и - не на последно място - недопитото кафенце (всичко това, нали, си е основателно оправдание да не спасиш детето си от сигурна катастрофа), взеха превес и той ПРОСТО СЕ ОТМЕСТИ, вследствие на което шейната, барабар с детето, се забиха челно (буквално челно – с челото на горкото дете) в някаква будка на края на пистичката.

Единственото спасение за главата ѝ беше дебелата зимна шапка с удебелена част на челото. Слава богу, размина се само с рев и леко натъртване… е, и брутален семеен скандал и 8-годишни спорове кой е по-по най… идиот!

*************************

Следва разказът на Поля Йорданова, която миналата година наистина е била МНОГО непослушна и по тая причина Дядо Коледа сега ще ѝ донесе чуден подарък - кашон с книги. За да има стимул да си седи вкъщи и да си чете кротко, вместо да кръстосва безпаметно из клубовете!

Това е една малка, много срамна, но реална история на едни иначе послушни родители.

Всичко се случи миналата година, горе- долу по същото време, а именно – по Коледа. И аз, и любимият имахме нужда от заслужена почивка - стига цяла година бъхтане!

Разбира се, в тези трудни моменти, изпълнени с тежки коледни партита, на помощ се притекоха бабите, а ние интелигентно и със сълзи на очи ги изпратихме обратно към провинцията, барабар с внучето.

„Ех, че мъка бе... ами сега какво ще правим?“, завайкахме се ние, неопитните в свободата родители. Да полегнем? Пък да гледаме някой филм? Абе, с две думи - тегавина...

След няколко дни разгулно ядене на пици, пиене на к'вото има и маникюр, дойде моментът за коледното ми парти.

С две думи - така се налюлях, че последното нещо, което помня, е чалга дискотека, нацепен хитов изпълнител, който хулех, за това че се опитва да пее на английски, и нечленоразделно мъцане на таксиметровия шофиор къде да ме остави.

За татковия купон даже не желая да си спомням!!! Това, което знам, е, че го играх медицинска сестра цяла нощ, и то, за жалост, без капка еротичен акцент. Важното е, че оцеляхме и.........добре, че детето не беше вкъщи!

***************************

Ани Михайлова ни спечели безапелационно с разказа си и, въпреки че всичко се е разиграло в сезон, различен от коледния, печели подарък, защото показва страхотно какво е да си НЕПОСЛУШЕН РОДИТЕЛ и да се измъкваш от неудобни ситуации на гърба на децата (не буквално)! Браво, Ани, браво Михайлова! Печелиш кашон с книги!

По принцип с мъжа ми сме спокойни и отговорни родители. Гледаме първо децата да са добре, а нашето удобство отива на заден план. Това, посвоему, води до тихо отмъщение, без да е търсен подобен ефект.

Колко шоколада сме изяли тайно и скришно, докато децата блажено и кротко спят, колко пъти сме си ходили сами на кино да гледаме анимации (защото сме фенове), без знанието на нищо неподозиращите ни наследници - сигурно не е новаторство в родителските злодеяния. И други са го правили.

Една случка обаче силно се отличава и досега се срамувам от нея. В един летен ден през уикенда, преди две години, когато голямото дете прекарваше заслужена ваканция при баба и дядо, а малкото спеше болно вкъщи, скучаещата майка вместо да почисти килера, реши, че трябва леко да поокастри котката, с цел превенция на вечно разнасящата се козина из целия дом.

И то, забележете, с машинката за подстригване на брада на бащата в семейството.

Твърде лоша идея, признавам, но към този момент не мислех така. След като нещата не се получиха така, както ми се искаше, и с оглед на незадоволителния ефект, се наложи да заведем котарака в близката ветеринарна клиника, където да довършат започнатото от скучаещата майка.

Но как да отидеш в клиниката и да обясниш случилото се, като хем да не изглеждаш глупаво, хем нещата да се случат както трябва и котката да бъде във вид на персийски принц, а не на бездомник след битка с глутница съблезъби тигри?

Ето тук клетият баща беше натирен да оправя бакиите на загрижената майка. Та отива той в клиниката, където ни познават, представя нащърбената козина на котарака ни и дежурният лекар със съчувствен поглед пита:

”Децата ли?”

Той, намерил спасение от епохалното излагане, кимнал потвърждаващо, свел поглед и отговорил:

”Децата. За момент отместиш поглед и подстригали котката!!”.

Знам, че за мен има запазено място в ада, но ако някой трябва да бъде отговорен за случилото се, то това са децата.

И до ден-днешен, влизайки в същата тази клиника, двете ни ангелчета са гледани с подозрение. Заклевам се обаче, че ни нито една моя котка или дете не са пострадали в моя дом!

**************************

На разказа на Галина Николова, признаваме си, много се смяхме. Няма какво друго да кажем, а просто директно ѝ връчваме подарък - кашон с книги!

Най-напред, в свое оправдание, искам да кажа, че наистина опитвам да съм добър родител. Когато една приятелка роди за пръв път, ужасéна ми се обади да попита как се справям с чистене, готвене, мъж, дете и бебе, отговорих, че просто не се справям, но въпреки това някак, о, чудо, оцеляваме.

Спокойно, викам, както и да се справяш, важното е да оцелеете. Мисля, че хората се решават на второ, само защото от недоспиване за изтрили файловете как точно се гледа бебе. Сред затритите файлове обаче понякога успявам да сглобя истории, на които после много се забавляваме. Ето една от тях.

Идва ми на гости във Варна моя много любима приятелка /Лорчето/, която живее в Кипър понастоящем и силно ми липсва. Този път обаче, в пристъп на мазохизъм, реши да дойде с двете деца. Та, извели сме целия наличен състав – трима големи, поизгледани, и моят, малкият, на 2 г., който използва всеки повод да драсне в произволна посока с усещане за пълна свобода.

Аз се наслаждвам на разговора с нормален възрастен, когато внезапно регистрирам липса в стадото. Малкият просто го няма. Вървим край околовръстно шосе, от което ни дели само верига зелени храсти. Погледът ми се замъгли от ужас, когато изведнъж го видяхме – тръгнал да слиза от алеята, заклещен в живия плет, върти очи и не издава ни звук, ни стон.

Кипърците замучаха от възторг. Лора ме задърпа да го оставя да сме видели какво ще направи, ама аз много не се навих.

Аз, вика, искам да съм кръстница на това невероятно дете!!

ОК, казах, за вкъщи ли да ти го опаковам или ще си го вземеш така?

Посъбрахме добитъка и решихме че ще е голяма забава да ги заведем на зоопарк. Речено – сторено, само дето зоопаркът тъкмо затваряше. Понеже вътре имаше още хора, пуснаха ни за половин час. Големите тръгнаха да пообиколят, а ние се отпуснахме на една пейка до входа да побъбрим.

Малкият увисна на решетките на оградата, досущ като уловена животинка. Реших, че е ориентиран в правилната посока, т.е. - през решетките няма накъде, заприказвах се и замечтах за бира на плажа. Когато лъвът ревна здраво, направо за сафари замечетах.

Големите се зададоха тичешком (при нас всичко се случва на забързан каданс) и един през друг заобясняваха как ако ревеш срещу лъва и той започва да реве. Точно обсъждахме, че сигурно е разгонен, а то на война била работата! Ревнаха тримата да покажат (неслучайно моят, голямият, се хвали, че е спечелил състезание за най-силно викане между всички класове), ревна и лъвът, който беше в другия край на зоопарка, и решихме, че е крайно време да се омитаме преди да са ни зашили някоя глоба или по-лошо (винаги има по-лошо, питайте майка си).

Оказа се обаче, че входната врата е заключена и няма кой да ни отвори.

В този момент (вече на забавен каданс) забелязвам как малкият, с риск да се заклещи, някак успява да преодолее решетките – най-трудно прекара памперса – и драсва нагоре по вече опустялата алея на Морската градина.

Веднага заех мястото му на решетката и загледах как се отдалечава. Представете си само – майката заключена в зоопарка, а сополанкото върти памперс на хоризонта с усещане за пълна недосегаемост и свобода...

В този момент дойде спасението – по пустата алея като фея се зададе една близка прятелка, която немедленно изпратих да гони избягалото животинче.

Пристигна и потресеният пазач на зоопарка, защото големите също не си бяха губили времето – подгонили пеликаните и патиците, които свободно се разхождат по средата на зоопарка...

 

Спането или по-точно липсата му е сред най-любимите ни теми в Майко Мила! Красимира още преди година описа неволите си в текста Кой спал – спал. Мама полудя!, а днес Аксиния Генчева отива още едно ниво напред - днес ще ни разкаже колко часа сън е изгубила откак има деца, в часове. В ХИЛЯДИ ЧАСОВЕ. И не, не си е отмятала с хиксче в календара - просто е открила един супер як калкулатор, който смята вместо вас, а вие само гледате, сипвате си едно вино и тихо си поплаквате в 3 през нощта. Обявяваме състезанието по безсъние за открито! Текстът е оригинално публикуван в блога на Аксиния.

*********************************

Преди точно 6 660 часа или 278 дни, или 9 месеца, аз спях като в кома. Само като видех възглавница, и главата ми сама падаше в антигравитационна бездна с проточена слюнка върху калъфката.

Спях непробудно, независимо и въпреки строежите, мотористите на Околовръстното, поредното БСП правителство или увеличението на тока.

Дълбок, непробуден, безсънен, релаксиращ и редовен покой.

Никой (освен може би някой татко) не е изненадан, че когато се родят децата, неминуемо това означава, че понякога няма да се спи нощем. А когато се спи, това всъщност не е онзи дълбок, непробуден, откъртващ сън-кома, защото след трилионите пъти, когато бебето ни буди, защото си е изплюло биберона, тялото ни се научава да е в авариен режим на полузаспала бойна готовност.

Някогашният коматозен сън е заменен от малко по-дълбока дрямка, вечно полусънно състояние, в което на заден план мозъкът винаги стърже в готовност да откликне на поредния бебешки позив за един-господ-знае-какво-иска-сега.

С първото ми дете не беше така. От раждането си тази манна небесна заспиваше към 21:30-22 самичко в леглото си и спеше непробудно до 6-7 сутринта. В последните 9 години явно съм съгрешила много, защото кармата се прояви под формата на 9-месечно неспящо бебе.

Нощите вече не са безсънни, защото няма такива, които да са сънни. Просто вече обичайната рутина е един чорлав бухал, който по гащи или нощница за кърмачки прекосява по гола гръд апартамента по няколко пъти на нощ.

За кучето на Павлов не знам, но при мен рефлексът да закарам гола цица до детската стая се е вклинил на подсъзнателно ниво. Случвало се е да завали дъжд през нощта и гръмотевица да ме стресне, и вместо да продължа да спя, като сомнамбул да се затътря към бебешкото легло да кърмя спящо бебе.

Случвало ми се е и една от котките да спи в краката ми, а аз, разбудена от бебешки плач, да хвана да кърмя котката по инерция.

Какво се случи с мен преди 6 660 часа или 278 дни, или 9 месеца?

Родих две деца и загубих 6 660 часа или 278 дни, или 9 месеца сън. Това не са случайни цифри, а плод на прецизна калкулация, направена от британски учени.

В една обичайна безсънна нощ разбрах, че английската компания Hillarys е измислила калкулатор за пропуснат и изгубен сън, за да може клетници като мен да имат съвсем точна причина да си налеят (малко) джин с (повече) тоник и да си поплачат хрисимо на кухненската маса.

Мисля да си разпечатам резултата на тениска, с която да обяснявам на непознатите в магазина защо съм толкова изнервена и защо иначе уж изглеждам приветлива и любезна женица, а всъщност само чакам някой да паркира на пешеходна пътека, да си хвърли фаса от колата или да пусне Миле Китич на касетофона в двора си в 23:40.

Хубавото на калкулатора е и че ви казва абсолютно никому ненужната информация колко памперса сте сменили досега (11 880 в моя случай! Господи, захранвам цяла индустрия!), колко приказки за лека нощ сте прочели (596, от които признавам, че едва стотина съм завършила същата вечер, а другите съм обещала за „утре вечер, ако заспиш веднага“) и колко песнички сте изпели (с презумпцията, че можете да пеете, а не като мен, като подхванете „Мила моя мамо“ и да се съберат разгонените котараци под балкона).

Единствената полза от всичката тази информация е може би да я използвате като аргумент защо трябва спешно някой да гледа двете деца, докато вие се засилите да пиете коктейли по фишу и широкопола шапка в бар на поне 350 км от бебешкото креватче. Както и защо да дадете 99 лв. за релаксиращ масаж всъщност е капиталовложение, а не глезотия.

Другата полза е, че резултатите от калкулатора слагат край на вечерния семеен спор кой е по-уморен и затова няма да измие чиниите. Тъй като в интернет витаят едни перфектни майки, чиито деца от 3 месец ядат сами супа с лъжица, лягат да спят поне по 2 часа и после сами си оправят леглото и когато си почиват, четат разказите на Стендал (на глас на бебето, за да може и то да попие обща култура), мога да хвърля като ръкавица моите 6600 часа загубен и пропуснат сън срещу нейните нещастни 2800 мижави часчета безсъние.

Ако не друго, най-отдолу на калкулатора можете да направите сравнение до каква степен на лудост заради безсъние сте стигнала. Вече прибирала ли сте мобилния телефон в хладилника?

Днес пак повдигаме темата за спането на децата (тя нали ни е от любимите) и докога малките, сладки гадинки, остават да спят в нашата спалня, да ни ръгат със сладките си петички в ребрата и да ни шутират в лицето посред нощ. Някои от вас са много дисциплинирани и са изнесли поколението през две стаи в трета още от раждането, но други не са толкова смели и прибират детето всяка нощ на спалнята. Една от тях е и Мая Цанева, която таи плаха надежда, че някои ден ОТНОВО ще може да си легне като пълноправен човек в леглото и да се наспи. Кога ще настъпи този ден обаче - никой не знае...

*************************

Тези от вас, които четат Майко Мила!, може би си спомнят, че ние сме опитни практици по приспиването на бебета и деца - преди година описах как стават нещата в нашата къща в текста „Приспи Митко“ – игра за напреднали. Това е игра с неравен резултат, почти като тенис мач на Григор Димитров, на крачка от топ 10 на идеалните родители и деца.

Този път ще ви разкажа за нашата битка всеки да си спи в леглото. Ние не сме нито от модерните родители, които вярват в пълното споделяне на съня с децата, нито от строгите традиционалисти, които отделят хлапето в друга стая скоро след раждането (разполагаме с една спалня, а и обичам всичко да ми е под око).

Митко разполага с напълно оборудвано детско креватче от самото си раждане. Леглото е на една прозявка и две полуолюлявания от моята страна на спалнята, така че никой да не се пребие – аз, докато стигна до него, или хлапето да падне от ръцете ми, докато го пренасям нощем при нас.

През първите две години аз или баща му приспивахме сина ни, прегънати на две над кошарата, с дълъг репертоар от съществуващи и измислени песни. Тогава той спеше сам в леглото си поне половината нощ. След това нещо се случи – вероятно ни писна да пеем всяка вечер и баща му (доброто ченге в семейството) реши да ни спести концерта.

Двамата започнаха да си четат приказка за лека нощ, гушнати на спалнята. Много са сладки, наистина….но на малкия хитрец му се услади много да ми краде възглавницата, завивката, въобще МОЯТА половина от леглото. Аз не се предадох и щом той заспеше, всяка вечер го пренасях в креватчето, като така си осигурявах самостоятелен сън поне 2-3 часа, стегнати бицепси, трицепси и болки в кръста.

Хлапето обаче се будеше малко след полунощ с евъргрийна „Искам при вас!“ с бис през 5-минути и аз приключвах концерта, като го пренасях при нас.

Когато Митко стана на 3 години, проведохме първия сериозен разговор по темата с него. Тогава той каза, че иска да е батко и да не спи в бебешка кошара.

„Готово!“, съгласихме се ние и бързо осигурихме детско легло без решетка. Първата вечер синът ни беше много въодушевен. Легна доброволно, заспа в неговото си легло, а ние се поздравихме с два успеха – сглобихме мебелта без сериозни инструкции и наранявания за по-малко от 3 часа и ,“о, да, имаме си спалня!“.

Да, ама не…Засега това е единствената нощ, в която Митко е спал по собствено желание в леглото си. Аз всяка вечер чинно го оправям, но както момчето ни каза:

„Котката да спи там“.

Аз продължавам да упорствам – осигурих му възможност за меко падане от леглото върху напълно ненужните иначе плюшени играчки гиганти и го местя почти всяка нощ, щом заспи на моята половина на спалнята, с моята завивка и възглавница.

Разликата е в това, че си спестявам част от среднощния фитнес, защото хлапето пада, става и се намества самò между нас. Аз имам нова задача – да го опазя да не падне от спалнята, защото тя е идеално легло за едно активно дете – то се върти на 360 градуса на достатъчно широко място за трима, изисква среднощно внимание „гушни ме!“, „искам вода“, оставя ти една пета място, колкото да има откъде да патрулираш. Баща му реши проблема лесно – любовта им с дивана прерасна в здрава брачна връзка.

Аз, нали съм по-скоро дребна, смятам да пробвам скоро детското легло. То е луксозно изпълнение – с анатомичен матрак, топ матрак с мемори пяна и се предполага, че е подходящ и за героинята от приказката за принцесата и граховото зърно. Ще докладвам скоро.

Приятели ме успокояват, че децата им сами са се нанесли в собственото си легло, щом са пораснали – към – 5-6-годишна възраст. Други ме съветват да осигурим братче/сестричка на Митко, за да го изгоним.

Но засега положението е, че се предадохме и всеки спи, който където завари. И ние, и котката. Докога - никой не знае...

cross