fbpx

Бременността е толкова красив и вълшебен момент и в същото време си е голямо изпитание и за духа, и за тялото, пише Лили Бъртън, а ние няма как да не се съгласим с нея.


Не само че тялото ти се променя и нямаш никакъв контрол върху хормоните си, но може и да се наложи да се справяш с хора, които се бъркат прекалено много и са несъзнателно (или пък точно обратното!) нетактични.

Когато бях бременна, постоянно имаше някой с непоискан коментар, но най-лошо беше накрая, тъкмо преди да родя. И понеже искам да помогна на всички да се чувстват по-добре, ето тук съм събрала 5 неща, които никога, НИКОГА не бива да казваме на бременна жена, наближаваща термина си.

Класическите коментари колко “голяма” е станала

“Еха, огромна си”, “Коремът ти може ли да стане още по-голям”, “Изглеждаш все едно ще имаш близнаци”.

Никой не иска да му казват как коремът му е огромен, нали? Вместо да се коментира размерът на нечий корем, може просто да кажете колко чудесно или невероятно е, че вътре в този корем расте малък човек.

“Изглеждаш много…”

… изморена. …нещастна. …подута.

Има голяма вероятност тази жена наистина да е уморена или нещастна, или подута, даже може и да е трите неща едновременно, но надали има нужда да ѝ се казва. Не е лошо да се посочат позитивните вместо негативните неща.

“Спи, докато можеш”

Знам, че това се казва с добри намерения особено от родители ветерани, които се опитват да обяснят на хората, на които ще им е за първи път, да спят, преди да се е появило бебето. Обаче това НИКАК НЕ ПОМАГА.

Когато бях много бременна и без друго вече не спях, защото ми беше адски неудобно. И когато хората ми казваха нещо подобно, ми ставаше още по-напрегнато, защото се плашех, че след раждането съвсем няма да мога да спя.

“Кога ще се появи бебето?”

Бременните приличат ли на врачки? Когато наближаваше да родя, ми задаваха този въпрос толкова много пъти и, честно казано, беше последното, което исках да чуя. Бях ужасно нещастна и се молех бебето да излезе преди термина, защото ми беше писнало да съм бременна.

Бих разбрала хората, които ме питат кога ще се роди бебето, ако имах планирано цезарово сечение, но и с двете ми деца разчитах на естествено начало на раждането. Този въпрос изглежда безобиден, но е много изнервящ, защото обикновено е последван от репликата “Кажи му да побърза!”. Де да можех…

“ОЩЕ ли си бременна?”

Ъъъ… ДА.

Родих дъщеря си точно в 39 седмица, а сина ми в 38 седмица и 4 дни и въпреки това ми задаваха този въпрос. Според мен това е един от най-ужасните въпроси.

Беше ми толкова неудобно, че единственото, което исках, беше да родя. А постоянните коментари как трябва да побързам и да раждам направо ме вбесяваха. Дори не бях стигнала до термина си, а си представям какво би било, ако бях преносила.

Знам, че всички тези коментари идват от хора с добри намерения или не особено информирани какво може да звучи обидно или неуместно за една бременна жена. Искаше ми се да опиша всичко това, не за да обезкуражавам някого, а за да помогна да се разбере какво казват и как това може да засегне някого. 

Най-хубавото, което можете да направите за бременна жена, която обичате, е да бъдете до нея и да я подпомагате колкото можете. Ако се чудите и нямате идея какво мило да кажете, по-добре не казвайте нищо.


Какви са правилните параметри, в които може да съществува едно женско тяло? Оказва се, че това по-често се определя от обществото, отколкото от нагласата на самата жена.

Преди време Надежда Данабашева ни разказа историята си в текста “Аз съм Надя и съм дебела”, а днес Линдзи Улф се опитва да обясни, че женското тяло заслужава да бъде харесвано и уважавано във всичките му размери, възрасти и разновидности, без значение дали носи бебе, или току-що е родило такова.


Никога няма да забравя момента, в който се влюбих в корема си.

Лежах в болничното легло, след като бях родила дъщеря си. Нивата на окситоцин бяха високи, а аз бях зашеметена какво беше направило тялото ми току-що. Казах на мъжа ми да вземе телефона и да ме снима, за да запомня как точно съм се чувствала в този момент. Докато се хилех към камерата и гордо се държах за корема, ми просветна. Това беше първият път, в който истински обичах тялото си.  

Десетилетия наред хранително разстройство и натрапчиво усещане, че нещо не е наред с тялото ми ме хвърляха в постоянен цикъл на самоненавист. Като тийнейджър се пристрастих към хапчета за отслабване и се абонирах за програми за сваляне на килограми с идеята да сваля тегло от едно така или иначе кльощаво тяло.

Нямаше тегло, което да ме удовлетворява, а безкрайните комплименти колко съм отслабнала само ме провокираха да се смаля още повече. Съвсем отрано обществото ми беше изпратило ясно съобщение, което пазех като неоспорима истината и в 30-те си години: бях привлекателна и достойна за този свят, само ако останех слаба.

И след това забременях и възхвалите към тялото ми изведнъж се изместиха в друга посока. Хората не спираха да ми повтарят колко красиво расте коремът ми. Колкото по-голям беше той, толкова по-голямо обожание получаваше. Все едно съществувах в някаква паралелна вселена, където единствената приемлива форма на напълняване беше корем с растящ в него живот. 

Наивно си мислех, че позитивното отношение ще продължи и след като родя, тъй като всички изглеждаха много положително настроени към промяната в тялото ми, докато в него растеше бебе. 

30 кг по-късно, с току-що родило тяло, което си изглеждаше абсолютно бременно, седях в болничното легло и ми се искаше завинаги да живея със същата смелост, свобода и изключително достойнство, които изпитвах.  

Разбира се, прибирането вкъщи беше съвсем различна история. Защото там вече станах уязвима за добронамерените, но вредни реакции и съвети, които получавах за следродилната ми фигура. Любимите ми хора се чудеха дали някога “ще си върна тялото”, като през цялото време ме уверяваха, че ще отслабна след кърменето. Похвалите към тялото ми спряха напълно. 

Няколко пъти непознати ме питаха дали съм бременна и когато им се усмихвах и им казвах, че току-що съм родила, ме поглеждаха със странна смесица от вина и симпатия, преди да започнат да се извиняват обилно.

Коремът ми се беше разтегнал и пораснал в новия етап от майчинството ми и ми се налагаше да живея в дебело тяло за първи път в живота си. И още веднъж онова досадно послание ме шамароса през лицето, убеждавайки ме, че изобщо не е редно да оставям тялото си да съществува нормално в новия му вид.

Искате ли да знаете най-странната част от тази история? Неочаквано се влюбих в коремчето си, без да изгубя и килограм. На всичкото отгоре родих още едно дете, качих още килограми и все още като се погледна в огледалото обичам големия си корем със стрии по него. 

Но се случи и нещо още по-фундаментално, когато изненадващо се “сприятелих” с майчиното ми коремче.  

Спрях да обичам обществото, заклеймяващо дебелите хора, което неправилно ме беше научило да се срамувам от естествената еволюция на тялото ми.

Културата на диетите е тотално сбъркана и абсолютно ми е дотегнало от нея. Издигаме в култ слабите тела, а после изпадаме в умиление към растящия корем на бременната жена. И след това имаме наглостта да ѝ предлагаме опции като операции за възстановяване на корем след раждане, тренировки “върнете си тялото”, тренировъчни корсети и кремове за стрии, които карат жената да си мисли, че трябва да изтрие всички физически доказателства за майчинството, които, между другото, огромна част от всички хора хвалеха и боготворяха месеци наред. 

Акълът ми не го побира как културата ни е стигнала дотам да демонизира неща като стрии, отпусната кожа, белези, целулит и промени в теглото все едно те изобщо не са естествена част от живота. В моя Инстаграм често говоря за това и редовно получавам съобщения от жени, които дълбоко се срамуват от телата си - без значение дали са родили, или не. 

Тези жени се борят със себе си, за да позволят на партньорите си някаква интимност, презират корема, в който са пораснали децата им, получават редовно критики от близките си и се чувстват негодни, защото външният им вид не отговаря на критериите на обществото.

И направо ми се къса сърцето, защото последното нещо, което трябва да чувства една жена, току-що родила дете, е омраза към тялото, помогнало ѝ да направи това. И никоя жена не трябва да бъде карана да мисли тялото си като безкраен проблем.

Трябва вкупом всички да променим нагласите си и да минем от боготворене на бременните кореми и отхвърляне на следродилните тела към наратив, в който жените са уважавани, оценявани и подкрепяни във всеки физически етап от живота им. Истината е, че ако всички го направим, ще има един тон индустрии, които ще спрат да съществуват.

Защото приемането на собственото тяло не продава детокс чайове за отслабване и истинската любов към себе си никога няма да свърши работа в реклама за хапчета за отслабване. 

Можете ли да си представите свят, в който тялото на родилата жена е смятано за точно толкова достойно за изкуството, колкото е тялото на бременната? Чудя се и колко много жени биха била различни в живота си, ако изобщо не смятаха, че размерът, формата или състоянието на корема им имат някакво значение за тяхната привлекателност, стойност и достойнство.

Докато пиша това, “майчината ми торбичка” лежи меко и спокойно в скута ми. Усмихвам се, когато от време на време поглеждам към нея, защото абсолютно честно си мисля, че е очарователна.

Коремът ми разказва историята на живота ми. А това е история, която си заслужава да бъде разказана. Разбирам, че моят случай е сам за себе си и че за много от нас пътят към обичането на телата ни, без постояно да смятаме, че трябва да ги променяме, е много труден.

Така че какъвто и избор да направите си е ваша работа и няма да получите осъдителни оценки от мен, ако все пак решите да посегнете към крема за стрии. Повярвайте ми като ви казвам, че абсолютно разбирам. Просто се надявам, че историята ми може да помогне на някоя от вас да осъзнае, че никога не е имало никакви проблеми с тялото ви. 

Моля ви, никога не позволявайте да ви убедят, че неизбежните физически промени, които настъпват в течение на живота и с остаряването, са нещо, от което трябва да се срамувате. И ако сте родили деца, вие и тялото ви заслужавате същата любов, която получавахте, когато детето все още растеше във вас.

Много често хората търсят професионален инструктор, за да свалят мазнините от конкретна част от тялото. Обикновено тя е коремът, краката (дупето) или ръцете (по-рядко), и ако в момента се разпознавате в това описание на партньорите ни от Live to Lift, продължавайте да четете и надолу.

При от 95% от тези хора, които смятат, че имат „проблемна зона“, всъщност става дума за следното:

Или човекът има много мазнини навсякъде и особено много мазнини на мястото, от което иска да свали,

Или човекът има много мазнини на мястото, от което иска да свали, и не забелязва колко много мазнини има и на останалата част от тялото си

Преди тези хора да мислят, че трябва да свалят мазнини от въпросната „проблемна зона“, е нужно да изпълнят няколко условия:

  • Да следват железен и смислен хранителен режим,
  • Да спортуват редовно, смислено и достатъчно здраво
  • Да спят и почиват като царе, за да имат ресурс за предните две.

С други думи - имат нужда да свалят мазнини навсякъде преди да се концентрират върху конкретна „проблемна зона“.

Защо съществуват „проблемите зони“ ?

Проблемните зони не че не съществуват, просто не са толкова разпространени, колкото на повече хора им се струва.

Истината е, че жените по-често смятат, че имат „проблемна зона“. Жените по-лесно забелязват „проблемната зона“, вместо да установят, че цялостно имат нужда да подобрят формата си.

Много по-лесно е да се оправдаем пред самите себе си с „проблемна зона“, вместо да си признаем, че имаме нужда свалим цялостно мазнини по цялото тяло, да влезем във форма и да започнем да се грижим по-добре за себе си.

Повечето хора, които смятат, че имат една „проблемна зона“, всъщност имат колекция от „проблемни зони“, но или не го знаят, или не искат да го признаят пред себе си.

Не е „проблемна зона“ дупето, ако смятате, че имате много мазнини по бедрата и/или дупето, но нямате плочки по корема. Както и ако смятате, че имате много мазнини по корема, а нямате релеф по ръцете и краката, то коремът НЕ е проблемната зона.

Ако имате много мазнини по ръцете, а вместо релеф по корема и краката имате мекичко, то и ръцете НЕ са проблемна зона.

Ако смятате, че имате прекалено много мазнини само на едно място по тялото си, първо се погрижете да се храните смислено и адекватно за нуждите и състоянието си, да се движите достатъчно и да тренирате така, че тялото ви да влиза в се по-добра кондиция и да спите и почивате толкова, че осигурявате нужния ресурс за предните две точки.

Това ще доведе в сваляне на мазнини навсякъде, тоест – и от „проблемната зона“!

Успех!

За всички жени, които изпитват неувереност да връхлетят върху първия треньор в кварталния фитнес и да му кажат - ВЕДНАГА СЕ ЗАЕМЕТЕ С ТОВА ТЯЛО, МОЛЯ!!!

Знаем, че много от нас предпочитат да започнат с домашни тренировки и днес Елисавета ще ви покаже как!

Обувайте клиновете, освободете стаята и започваме да клякаме! #силатавтеб

Георги Блажев, на 31, щастливо женен (по думите на съпругата му). Няма плочки, но е с добро сърце. Предпочита да е обратното.

Работи като телевизионен редактор, част от екипа на „Мастършеф“, „Фермата“ и „Стани богат“. Бил е автор в най-големите мъжки списания у нас – Playboy, MAXIM и Men’s Health. Обича пица, сериали, Ювентус, книги за Втората световна война, Рики Джървейс и да пише.

Няма шега, която Георги Блажев не би казал, стига да е смешна. Редовен автор в проекта „Пощенска кутия за приказки“, с една книга зад гърба си.

Понякога му пишат фенки, но по-често му пише майка му. Не се наспива особено заради предстоящото раждане на първото му дете и спектакъла „Мило, блъснах колата“, по който работи от началото на годината.


-- Здравейте, господин Георги Блажев или за по-кратко Георги. С голям кеф ще ви представим на аудиторията на Майко Мила. Но нека първо ви попитаме кой сте и как се стигна до там да давате интервюта?

Всичко стана много бързо. Както си лежах в матката, някаква жена ме издърпа навън, удари ме по гърба, после в детската имаше само зелен боб, Ани ме харесваше, но аз ѝ казах, че харесвам камиони, паднах с колелото, не станах спортист, разбрах, че всички ще умрем и не бива да се взимаме сериозно, появи се Facebook, някой ме нарече „писател“ и ето ме тук. Иначе, ако трябва да отговоря на конкретния ви въпрос, в Рейкявик е адски студено през януари.

Да научиш хората да говорят кратко, ясно и стегнато

-- Телевизионен редактор в едни от най-гледаните формати звучи като работа мечта. Разкажете малко повече, за да си представим какво е да се снима популярен формат като „Мастършеф“. Кое е най-трудното?

Да работиш в телевизия е изключително впечатляващо. Но само за катаджиите, когато те спрат в нарушение. „И какво правим сега с тази блъсната сърна и малкото ѝ? Ааа, вие сте от „Фермата“… Яска, дай найлонови чували и белина, не е нужно да раздухваме случая. Човекът просто е бързал. Айде, лек път, и поздрави на Иван и Андрей.“

Най-трудното на работата в риалити е да научиш хората да говорят кратко, ясно и стегнато. „Мастършеф“ е динамичeн формат, с много екшън и бърза смяна на кадри, и изказът на участниците трябва да е съобразен с това.

Например, правиш сос Холандез и той се пресича. На теб ти идва да кажеш „Изпуснах соса, обаче случват се такива неща, не е болка за умиране. Животът продължава. Важното е да сме живи и здрави.“

Тук се намесвам аз (Георги Блажев) и изречението търпи леки промени: „Току-що прецаках най-скъпия сос в историята. Тази грешка ще ми струва 100 000 лв. и всичко, за което някога съм мечтал.“

Старая се да участвам в проекти, от които няма да се срамувам. За съжаление, на хората все още им се гледа как Божинов и Мис Тигрова решават судоку в джакузи, но е хубаво телевизията все пак да възпитава вкус.

Не съм от "тежкарите", които пишат с уиски в ръка

-- Пишете за Пощенска кутия за приказки и, доколкото знаем, обожавате да го правите. Я сега ни разкажете за работата си там.

Творческият процес по създаването на съдържание за Кутията е твърде сложен и специфичен, за да го разберете, но все пак ще опитам да ви го обясня. Обикновено Гери Турийска (коя е тя - вижте тук) ми изпраща съобщение “Напиши нещо“ и аз отговарям с „ок“. Понякога слагам и усмихнат емотикон.

След това си наливам натурален сок от банан – не съм от „тежкарите“, които пишат с уиски в ръка – и започвам. Щастлив съм, че имам пълна свобода и Гери дори не преглежда текстовете ми. У дома не ми се доверяват да пусна прахосмукачка, но на тази сцена се качвам въпреки риска да се съблека гол или да подема кампания за вдигане на паметник на Хайнрих Химлер в Шумен.

Георги Блажев може и да чете

-- И сега, да си дойдем на думата. Ще имате бебе. Съвсем скоро ще ви се роди първото дете. Как е? Как е да чакаш бебе?

Винаги съм се подигравал на родителите, които размятат снимки на децата си в лицата на другите. Ако детето е отвлечено и обявено за издирване, разбирам, тогава има полза. „Не, госпожо, за първи път виждам това момиченце. Надявам се да го намерите.“ Вече знам, че ще съм точно такъв родител.

Радвам се на корема на Кристина (жена ми), сякаш в него е скрито Панагюрското съкровище.

Четох, че бебетата разбират какво им говориш, затова се съобразявам. Любимите ми поздрави са: „Виена е столицата на Австрия“ и „4 х 4 = 16“. Нищо сложно, не искам да товаря детето с високи очаквания отсега. На този етап ми се ще само да е живо и здраво и да спечели Нобелова награда.

„Всичко ще бъде наред“

-- Дайте съвети на мъжете, които тепърва ще минават с жените си през етапа на бременност. Защото когато жената е бременна, всички са бременни в някакъв смисъл.

Вземете карта на града, в който живеете, и оградете с кръгче по-добрите сладкарници, пицарии, баничарници, дюнерджийници, индийски и тайландски ресторанти. Има ли вкусна храна, жената е спокойна.

Винаги щом се разплаче, а повярвайте ми, тя ще се разплаче, пъхнете в устата ѝ голяма вилица торта, кашкавал пане, миди или каквото там обича.

Научете се да повтаряте репликата „Всичко ще бъде наред“ на няколко различни езика. Бременната жена има нужда да го чува често. Не подценявайте страховете ѝ, не се дразнете на настроенията ѝ.

Аз лично никога не съм имал човек в корема си. Имал съм две порции дроб сарма и чувството не е никак приятно. Представям си през какво минава тя.

-- Страх ли ви е?

Изобщо. Предстоят ми прекрасни неща и страхът е последното чувство, с което искам да ги посрещна. Да, подочувам, че когато станеш родител, не ти остава време да спиш, да пътуваш по света, да играеш голф или да завладееш Полша. Неслучайно Хитлер е нямал деца. Иначе щеше да стане следното: „Ева, отивам да завладея Полша. Ще ти донеса магнитче.“ / „Абсурд, аз това бебе сама ли ще го гледам? Зърната ми са разранени, кисела съм и ми се излиза. Никъде няма да ходиш.“ И бам – 70 милиона души още щяха да са живи!

Но не, не изпитвам страх. Напротив, откакто завършихме детската стая, с жена ми обичаме да седим в нея и просто да се усмихваме. Е, от време на време карам плюшените играчки да правят секс, но това е по-силно от мен.

-- Как смятате да се включите в гледането на детето? Ще бъдете ли от онези мъже, които „трябва да се наспят, за да могат да идат на работа“ или ще подкрепите жена си?

Лицемерно е да правя гръмки речи, преди да съм сменил дори един памперс, но си мисля, че ще съм грижовен баща. Какво може да е по-важно за един мъж от това да осигури комфорт и шоколад на любимите си хора? Ще го гушкам, ще го преобличам, ще пазя кучето да не го изяде и ще му разказвам защо италианската Серия А си остава най-великото футболно първенство на света. Нямам търпение.

През цялото време една мисъл не ми дава мира: „Как така съм толкова схванат в ръцете и не мога да сгъна една тениска, обаче с пениса си създадох нещо толкова съвършено?“ Предполагам, че това е чудото на живота.

„Не сега, боли ме глава“ отпадна безславно

-- Разкажете ни за новия си спектакъл „Мило, блъснах колата“.

С „Пощенска кутия за приказки“ отдавна искаме да направим нещо, което се доближава повече до театъра. Да изненадаме публиката и да намерим нови начини да я разсмиваме. В рамките на час и малко, проследяваме отношенията между мъжа и жената – от Адам и Ева, през Цезар и Клеопатра, та чак до Володя Стоянов и Джулиана Гани.

Търсим разликите между двата пола във вечни теми като хранене, секс, забавления, паркиране и поведение в социалните мрежи. Заглавието го избрахме заедно с Гери, защото е най-кратката форма на конфликт между мъж и жена. „Не сега, боли ме глава“ също беше в надпреварата, но отпадна безславно.

-- А сега подробности – кога, къде и как да го гледаме?

Премиерата е на 23 февруари, събота, в „Бар Петък“, от 18:30. Билетите бяха разпродадени само за 4 дни и искам да благодаря на всички, закупили си билет, за големия интерес. Предстои да обявим втора дата за София, най-вероятно в края на март. Планираме и турне в провинцията, където хората са жадни за култура и винаги реагират топло на четенията на Кутията. В ролите на Адам и Ева всеки път ще виждаме различни актьори, което ще прави преживяването различно и уникално.

-- И последно – три любими, любими неща.

Просеко. Жена ми. Точката в края на дълго мислен разказ.

Шансът да забременееш с тризнаци е малък. В Обединеното кралство например, той е 1 към 4400, отбелязва boredpanda, откъдето идват тези документални кадри на една по-тежичка бременност.

Ето я 36-годишната Мария от Копенхаген, голямата - в пълния смисъл - късметлийка, която забременява с три (без помощта на ин витро оплождане) и започва да снима растежа на корема си още в 12-ата седмица, в която всичко изглежда, да кажем, нормално:

triplets_of_copenhagen

Малко предистория, защото с три не се забременява от полъха на вятъра през прозореца: Мария и съпругът ѝ, Андерс се запознават преди 4 години в Tinder и вече имат момче, но са готови да посрещнат още едно и две дъщери по-късно този месец, като междувременно вдигат сватба.

triplets_of_copenhagen

Заради голямото чудо, което очаква, Мария продължава да документира бременността си, привличайки над 62 000 последователи в Instagram.

triplets_of_copenhagen

triplets_of_copenhagen

"От огромния шок, когато разбереш, че ще имаш тризнаци, през реакциите на хората и многобройните изследвания до всички подготовки и планиране на раждането - нищо, ама нищо вече не е същото.", разказва Мария на своите фенове и това, очевидно, не са празни приказки:

triplets_of_copenhagen

"Радвам се, че направих тези снимки - добавя бъдещата майка на 4. Така наистина може да се запознаете с огромния растеж на корема, когато чакаш тризнаци. Знам, че големината му изглежда странна, но още по-странното е, че може да изпъкне така, без да пада!

triplets_of_copenhagen

Мария нарича последните дни от бременността си "игра на чакане", но въпреки всички притеснения, които я връхлитат по три, тя продължава да снима пътешествието си към родилното и да дава кураж на всички, които утре-вдругиден чакат едно, най-много две бебета.

triplets_of_copenhagen

"В началото се страхувах, че ще трябва да лежа в болница или най-малкото в своето легло до края на бременността и затова съм супер щастлива, че стигнах дотук без никакви сериозни усложнения", казва още Мария, която ще роди всеки момент.

И ни показва част от подготовката за новите членове на семейството.

triplets_of_copenhagen

Още по темата:

Честит корем, госпожо!

„Живот си живееш!“ и още 15 неща, от които на бременните им прилошава

Трагедията с починалата родилка Ренета Томова в сливенската болница предизвика вълна от недоволни коментари и ужасяващи истории, свързани с родилната грижа в България.

В „Майко мила!“ следим случая и междувременно изслушахме стотици жени, които споделиха детайли от своите раждания, за да инициира по-широк дебат по темата за родилната грижа и за да не потъне обективната истина за тази поредна трагедия в крайните емоции.

В разговор за критичната необходимост от качествена комуникация между лекари, акушери, бременни и раждащи жени и техните семейства днес в рубриката "Жените могат всичко" ни гостуват Илона Нешкова, акушерка в акушерски кабинет „Зебра“, и Мария Шаркова, управляващ съдружник на „Шаркова и партньори“, която работи като адвокат основно в сферата на медицинското право.

И двете са авторки в „Майко Мила!“, които досега са ни гостували с редица полезни текстове, сред които Как станах акушерка, За жените, кърменето и правото на избор (Илона) и Наръчник на (п)объркания пациент: 9 грешки, които правим в болницата и Когато родилките умират, а историите се повтарят (Мария). 

 

- Разкажете ни малко повече за себе си - как решихте да се развивате в посоката, в която работите в момента?

Илона Нешкова. Снимка: Личен архив

Илона: По време на двете ми бременности и раждания, престой в патология и запознанства с други жени в същата ситуация започнах да разбирам, че за майчиното здравеопазване у нас трябва да се направи нещо ново.

И реших да стана акушерка, тъй като акушерките предлагат много решения за осъвременяване на грижите за здравите бременни жени, които носят здрави бебета.

 

Мария: Решение да се занимавам с медицинско право не съм взимала. Ние взаимно се избрахме, харесахме се и не сме се пускали от тогава. Аз съм дъщеря на лекари и може би това направи навлизането ми в тази специфична материя естествено.

Едно сериозно автоимунно заболяване ме направи пациент. Работата в няколко болници ми предостави чудесна възможност още в първата година от моята работа да премина експресен курс по „Healthcare systems for Dummies”.

Шегата настрана, харесва ми да работя в тази динамична среда, в която си лягаш по време на действието на една наредба, а се събуждаш малко след като е отменена/приета нова.

- В момента интернет ври и кипи от случая на Ренета – починалата родилка в сливенската болница. Нека се опитаме да внесем спокойствие в тази иначе емоционална ситуация и да отбележим факта, че в България смъртността на родилките не е по-висока от средната за Европа. Защо тогава тази тема е толкова чувствителна за България?

Илона: В България за раждащите жени съществуват много условия за безопасна и качествена родилна грижа. Имаме специалисти, които следят последните тенденции в глобалните добри практики, прилагат ги в работата си и могат да обучават по-младите си колеги.

Но обществото не успява да схване какво се променя в системата след всеки смъртен случай, какво е научено и подобрено, за да не се повтарят трагичните инциденти. Затова често реакциите са емоционални и моментни, без отразяване на извлечената поука от дадена трагедия.

Мария: Действително статистиката не е никак тревожна. За сравнение ще отбележа, че в САЩ умират около 20 жени на 100 000 раждания, като в последните години има тенденция за увеличаване на този показател.

Редно е да се отбележи обаче, че смъртността е само един от показателите за качеството на медицинската помощ по принцип.

Темата за родилната грижа в България, както и навсякъде, е особено чувствителна, защото участници в нея са родителите и те все по-настойчиво желаят да участват активно в тези събития, а не да бъдат просто обект на родилните грижи.

Нормално е в такава ситуация все повече хора да имат активна гражданска позиция, да търсят информация и да изказват мнение. Разбира се, има и немалко граждани, които заемат една или друга позиция и изграждат своите разбирания, като се базират на недостоверна информация и фалшиви новини. Не бива да се смесват разумните, основани на доказателства искания, с истерии и конспиративни теории.

- Когато се случи подобен нещастен случай, напрежението между медицинския персонал и пациентите се увеличава до национално ниво. Много хора смятат, че това е пагубно за доверието между лекар и пациент. В някои случаи пациентите наричат лекарите и медицинския персонал с крайни и агресивни изрази, докато лекарите от своя страна обвиняват майките, че пречат на работата с „четене в интернет“ и „капризи“. Има ли изход от ситуацията според вас?

Илона: Темата е много крайна у нас, защото липсва спокоен разговор между жените, които се нуждаят от услугите ни, и медицинските лица. Жените не успяват да споделят с нас опасенията си за раждането извън моментите на криза, какъвто е сегашният със смъртта на Ренета Томова. Ние пък не успяваме да ги изслушаме, защото се чувстваме нападнати без причина.

Тези неуспешни опити за диалог се инициират само когато има огромна трагедия и нито една страна не се чувства способна да изслуша другата. Затова емоциите преливат в крайностите, а същината на проблема не се засяга – какво всъщност искат жените и как можем да им го предложим безопасно и структурирано във всяка болница в България.

Мария: Непрекъснато повтарям, че тази лоша или липсваща комуникация е причина за огромна част от конфликтите между лекари и пациенти - и за завеждане на една трета от съдебните дела в последните 10 години (по данни от изследването „Медицинският деликт“ с автор Мария Шаркова).

Мария Шаркова. Снимка: Личен архив

Много често се слага знак за равенство между неадекватна комуникация и медицинската грешка. Пациентите правят извод за качеството на оказаната медицинска помощ според начина, по който са се отнесли с тях. В още по-голяма степен това се отнася за раждащата жена, която е особено чувствителна в този момент. Грубото отношение, липсата на информация, резкия тон са неприемливи както за лекарите, така и за пациентите. Но пряката причинна връзка между нежеланите събития в медицината и лошото отношение е рядка.

За да има медицинска грешка, е необходимо да е настъпила вреда, която е пряко свързана с противоправно действие или бездействие, свързано с лечението. За това не трябва да приравняваме неспазването на отделни права на пациента с медицинската грешка, макар и двете да са еднакво значими като проблем и да се нуждаят от адекватни решения.

Освен това проблемите в здравната ни система създават условия за работа, които не само че не поощряват адекватната комуникация, а направо я препятстват в отделни случаи. Пациентите пък невинаги са наясно кои източници на информация са достоверни и този сблъсък в очакванията на двете страни една към друга често води до сложни ситуации, напрежение и спорове.

Докато се опитваме да изясним кой е „крив“ и кой е „прав“ в този спор, няма да стигнем до решение на проблема. Съдебната зала, Facebook и форумите също са сред най-неподходящите места за решаване на такива конфликти. Нужно е спорещите страни да обърнат внимание на гледните точки на опонентите си.

Изследването „Медицинският деликт“, което публикувах миналата година, показа, че годишно се завеждат около 50 дела за медицински грешки, при около 2 млн. хоспитализации. Жалбите, постъпващи в Изпълнителна агенция „Медицински одит“, която контролира качеството на медицинската помощ, пък са не повече от 600.

В същото време пациентите постоянно се съмняват, защото цялата здравна система е устроена по начин, който създава условия за подобни съмнения и недоволства. Абсурдно е обаче недъзите на здравната система да рефлектират върху всеки лекар или пациент.

Необходим е нов подход към проблема с нежеланите събития в медицината, който да включва тяхното регистриране и анализ. За целта обаче следва да се изясни, че обикновено не грешат лоши хора, а хора, работещи в лоши системи.

- В последните дни бяхме буквално залети от разкази на майки, които са били третирани зле, унизително, обидно. Тези изповеди често се тълкуват като „лигавщини“, „глезене“ и „манипулации“. Какъв е начинът да разберем истината, когато в залата или стаята са само жената и медицинският персонал? В края на краищата, всичко опира до дума срещу дума и всички се чувстват заплашени. Лекарите се притесняват да работят спокойно, а пациентите се чувстват беззащитни.

Илона: Трябва да отдадем нужното внимание на жените и да ги изслушаме. Независимо колко много се гордеем с качеството на грижите, които им предлагаме, ние трябва да им кажем: „Чуваме Ви! Вярваме Ви!“. Това не ни прави по-малко професионалисти. Прави ни хора, които зачитат преживяното от крайните ползватели на нашите услуги, без които нашата професия се обезсмисля.

Не можем да се държим все едно това са изолирани случаи – споделените истории са твърде много, за да се преструваме, че не съществуват. Ако признаем, че това е системен проблем, а не проблем на единични колеги, които са имали лош ден и са се държали неприемливо, можем да спечелим доверието на жените завинаги. Жените искат да им повярваме и да поговорим с тях за това. Малко или много им го дължим.

Мария: Не само в последните дни, а периодично се запознаваме със свидетелства за травмиращи преживявания в родилната зала. Освен това съм убедена, че няма бременна жена, която да си представя, че раждането е като СПА терапия, по време на която гледаш Нетфликс с чаша мохито в ръка, и просто се е разочаровала, че това не се е случило.

Раждането е свързано с болка и рискове, ето защо ми е непонятна причината, поради която жените трябва да понасят в допълнение и грубо поведение, навикване, унижение и обиди. Убедена съм, че няма лекар или акушерка, които да се съгласят с подобно отношение към самите тях, ето защо е нормално и пациентите да изискват същото.

Допускам, разбира се, че се случва медицинският персонал да се сблъсква с неинформирани пациенти, които, според тях, напълно неаргументирано имат желания, различни от тези на лекарите и акушерките, възприемани като „претенции“.

В огромната си част това са дължи точно на липсващата или лоша комуникация - ако своевременно не е създадено необходимото доверие между пациента и медицинския персонал и всяко едно решение се натрапва, има и ответна реакция.

На много места все още се преподава, че раждащата жена не може да взима решения за себе си, защото я боли и защото не е медицински компетентна. Това не е така.

- Какво бихте посъветвала майка, на която ѝ предстои раждане? С какво трябва да е запозната и какви практически стъпки да предприеме, за да подсигури за себе си и детето си раждане, което отговаря на съвременните медицински стандарти и едновременно с това е подкрепящо?

Илона: Бих посъветвала тази жена да потърси доверен екип, който е склонен да говори с нея за раждането и да ѝ даде информация, която задоволява разбиранията ѝ и зачита желанията ѝ. Жената трябва да е запозната с практиките в съответната болница, с процеса на раждането, с често използваните интервенции, с техните плюсове и минуси. Всичко това е въпрос на отделяне на време за разговор между двете страни.

Жените са способни да разберат сложната медицинска материя, ако им обясним какво е в тяхна полза и в полза на детето им според съвременните добри практики. Понякога това означава да се дистанцираме от това, което бихме избрали за себе си, но хората са различни, а ние сме длъжни да сме гъвкави, за да бъдем полезни на жените.

Мария: Бих я посъветвала да се информира от достоверни източници и възможно най-рано да обсъди със своята акушерка или лекар предстоящото раждане.

Да чете Наръчник на (п)объркания пациент: 9 грешки, които правим в болницата в Майко Мила!

- Как да се справят лекарите с индивидуалните случаи, в които пациентът не е дал информирано съгласие за дадена процедура, но тя се налага, защото състоянието му е спешно и застрашаващо здравето?

Илона: Повечето от раждащите жени в България, а и по света, са здрави жени. Нямаме закон у нас, който да счита жените за временно неспособни да изразяват волята си по време на раждане.

Информираното съгласие или отказ от манипулация в състояние на спешност се взима по установен от закона ред – писмено или устно, според ситуацията. Но всичко трябва да се документира в листа на жената изрядно, тъй като ползите и рисковете от всяка интервенция се понасят от пациента.

Мария: Информираното съгласие е основен принцип при оказване на медицинска помощ. В същото време практиката ми показва, че има ситуации, при които следва да се вземат много бързи решения с цел опазване живота и здравето на раждащата жена и детето ѝ.

В Закона за здравето се изисква информацията за предстоящата медицинска помощ да бъде предоставена своевременно, разбираемо и достъпно, но правилно законът е отчел, че конкретната ситуация определя и параметрите на тези понятия. Разбира се, че никой не очаква при необходимост от извършване на спешно Цезарово сечение някой половин час да изброява на родилката всички възможни рискове. Обратното обаче също не е приемливо - да се извършват дейности без никакво обяснение или въпреки изрично изразеното несъгласие.

В практиката съм имала и казуси, при които пациент е отказвал оказването на спешна медицинска помощ и така е застрашавал живота и здравето си. Изключително деликатен и сложен момент е това, особено в акушерството, когато са застрашени два живота.

Препоръките на международните акушеро-гинекологични организации са да се положат възможно най-много усилия да бъде убеден пациента в необходимостта от конкретните диагностично-лечебни дейности, без да се налага принуда, тъй като се предполага, че само в много редки случаи жената би отказала адекватна инструментална или оперативна намеса, ако се обясни риска за нея или бебето.

В същото време трябва да отбележа, че нашият Закон за здравето не предвижда адекватни и бързи процедури, отнасящи се до случаи, при които родителите взимат решения, които според медицинския персонал не съвпадат с най-добрия интерес на детето, гарантиран от Конвенцията за закрила на детето.

Конкретно за раждането: колкото по-рано персоналът е обсъдил с бъдещата майка предстоящото раждане и възможните усложнения и начина, по който следва да се процедира при възникването им, рискът от подобни сложни от етична и правна гледна точка ситуации намалява драстично.

- Много жени ги е страх да раждат естествено и предпочитат секцио като безопасен вариант, което звучи повече от абсурдно. Какво толкова плаши съвременната жена, че е съгласна без медицински показатели „да ѝ опрат ножа в кокала“? У нас процентът секцио е много висок, но това е една „споделена“ отговорност между лекари и родилки, защото в крайна сметка, дори при наличие на медицински показатели, лекарят не може да откаже на жената секцио, ако тя желае.

Илона: Именно тази споделена отговорност е най-важната тема за обсъждане, когато жената реши да избере основна коремна операция, за да роди детето си. Информирането на жените за краткосрочните и дългосрочните рискове на операцията за майката и бебето, влиянието върху възстановяването на жената и бъдещи бременности е част от процеса на информирано съгласие и споделената отговорност между лекар и пациент.

Мария: В последните дни говорих много за това, но се налага да го спомена още веднъж.

В България няма медицински стандарт по „Акушерство и гинекология“, в който по принцип се определят относителните и абсолютни индикации за Цезарово сечение. Няма и приети правила за добра акушерска практика, нито консенсуси и протоколи, което означава, че липсват гаранции, че всеки един лекар е запознат с международните препоръки, които предоставят информация за утвърдените от науката и практиката методи.

А това е изключително важно, защото спазването им е пряко свързано с прилагането на диагностично-лечебни дейности, основани на доказателства.

Това позволява множество интерпретации по различни теми: от това следвало ли е в конкретен случай да се извърши Цезарово сечение, до приложим ли е, или не даден метод, позволен ли е или забранен.

В публичното пространство беше изтъкната следната теза: че тези правила са необходими на адвокатите и съда, за да знаят кога лекарят си е свършил работата и кога - не. Категорично не съм съгласна с тази теза. Правилата са нужни, за да гарантират сигурност както на пациентите, така и на медицинския персонал. В противен случай се отварят широко възможностите за различни субективни преценки и интерпретации.

Не е вярно, че при липса на стандарти, лекарите не могат да понесат отговорност. Напротив, напълно възможно е, но в този случай се увеличава зависимостта на крайния резултат от субективната преценка на вещото лице.

- Обяснете ни малко повече за метода Кристелер и каква е точно неговото положение спрямо медицинските стандарти. Покрай случая на Ренета много лекари и специалисти се изказаха, че този метод не е забранен, а не се препоръчва, но никой не призна да го ползва. Прилага ли се Кристелер в България и ако “да” или “не” как да разберем кога се прилага и в какъв процент от ражданията?

Мария: Законът изисква при оказване на медицинска помощ да се прилагат утвърдени от науката и практиката методи. Тъй като в Закона за здравето няма уточнения по какъв начин следва да се утвърждават тези методи, споделям становището, че доказателства за тяхната приложимост и утвърденост следва да се търсят в източници с висока степен на достоверност.

Или казано по-ясно: когато се анализира даден проблем, аргумент не следва да бъде „една жена каза“ или „вещото лице посочи“, а „съществуват следните данни в следните източници относно конкретния метод“.

Например, конкретно за Кристелер една от най-актуалните статии в Тhe Journal of Maternal-Fetal & Neonatal Medicine анализира близо 40 осъдителни решения в Италия, Англия и различни щати в САЩ, касаещи използването на този метод, и апелира да се изготвят препоръки за различните методи, свързани с вагиналното раждане, в които се да посочи изрично прилагането на кои техники следва да е абсолютно забранено, прилагането на кои е позволено, съответно при какви условия.

Илона: Методът Кристелер е архаично наследство от 19-ти век. Първоначалното изпълнение на интервенцията се е размило в годините. Сега не съществуват ясни указания кога, колко силно или колко дълго да се прилага натиск с ръка върху корема на раждащата жена.

В наше време се счита се, че съществуват твърде много други алтернативи на този агресивен и потенциално увреждащ метод, за да бъде изследван и прилаган в съвременното акушерство. Световната здравна организация и редица съсловни организации за акушерство в Европейския съюз предупреждават да не бъде използван.

Ако толкова много жени използват популярния израз „скачане по корема“ в описанията си на ражданията, които са преживели, редно е да си дадем сметка, че това се случва достатъчно често в родилните зали.

За съжаление, не можем да установим статистически колко често се прилага, тъй като методът не се описва в документите, отразяващи раждането на дадена жена. Затова разполагаме само с разказите и спомените на жените, които можем да променим, ако осъвременим начините, чрез които им помагаме да родят децата си.

В заключение представяме и резултатите от анкетата, която публикувахме на страницата на Майко Мила! след случая с Ренета. Подчертаваме дебело, че тя е абсолютно непредставителна, но все пак е някаква обратна връзка от жените във връзка с изживяното от тях в родилните домове - можете да прочетете всички коментари тук.

В Майко Мила стриктно следваме мисията си да обогатяваме населението, със и без деца, с информация в дисциплината „Какво да НЕ правим и казваме на бременна жена“, защото всички знаем колко е гадно някой да ти казва и да прави нещо, което дразни и досажда. Особено когато сме бременни!

Да, писали сме вече по темата, но докато жените продължават да бременеят, списъкът с умнотии, които хората могат и да НЕ им казват, продължава да расте.

В днешия текст продължаваме с едни от най-най-дразнещите реплики, които бременните жени чуват от околните. Естествено, те са толкова широкоразпространени и толкова често повтаряни, че много хора ги намират за съвсем нормални и даже подходящи за започване на разовор с жена, която е бременна.

От опит знаем: ВИНАГИ има по-подходяща тема за разговор с една бременна жена от тази за големината на корема ѝ и какво е усещането да е ТОЛКОВА ГОЛЯМ, и в него да има нещо, което мърда, но ако много държите да ѝ напомните, че е огромна, кажете го само, ако има причина и смисъл, а не просто като констатация.

Макар и бременна, бъдещата майка също притежава уникалната способност да се вижда в огледалото и, колкото и да ви е странно, не е развила късогледство.

И изобщо, преди да кажете нещо от изброените на бременната жена срещу вас, задайте си въпроса: „Аз сега защо ѝ го казвам това?“, и ако не получите смислен отговор от самите себе си, вземете я попитайте дали ѝ се ходи на театър скоро или какво мисли за референдума в Каталуния.

"Сигурна ли си, че си в 22-ра гестационна седмица? Изглеждаш като да си поне в 38-ма! Сигурно ще родиш преждевременно."

Най-вероятно гинекологът, който следи бременността ви, е завършил медицина в някое онлайн училище и си е разпечатал дипломата на принтера вкъщи. Иначе няма как да бъде обяснено защо гинекологът ви смята, че сте в 22-ра гестационна седмица, но, ето, тука разни хора ви казват, че „изглеждате“ в 38-ма. Няма как да сте в 22-ра! Даже предлагаме да отидете при гинеколога с тази констатация и да нарочвате раждане в идните седмици, да не вземете пък да преносите!

"Явно носиш момиче, понеже коремът ти е високо. (Респективно ако коремът е ниско, значи е момче.)". Има и геометрични вариации в стил "триъгълен, островръх, объл, остър".

Освен ако не водите някаква статистика за височината на пъпа на жените и не мерите бременни и небременни, спестете този коментар. Той е изваден от същия съновник, в който пише, че със златен пръстен и въртеливи движение над пъпа се разбира С ТОЧНОСТ пола на бебето. А ако водите статистика, искаме да видим снимка на бременна с разнополови бризнаци.

„Е... нищо, другият път ще е момче/момиче.“ 

Това е една от най-най-най-дразнещите! Като че ли сме инкубатори, които имат надница за производство на еднакъв брой от всеки пол и трябва да се извиняваме, че имаме само момчета/момичета. Ало, това не е лотариен билет, който търкаш, докато ти се падне жълта камбанка! Това е нов човек, който създаваш и расте в тялото ти, и се загнездва в живота ти завинаги!

„Дано си върнеш формата отпреди бременността...“

Чакайте, моята форма откога е ваша работа? А и ако не си я върна, какво ще се случи?

„Аз раждах 24 часа без упойка и накрая ме шиха с 800 шева. Но съм сигурна, че при теб няма да е така!“

Това знаете ли какво е? Това е като да кажеш на първокласник, че вас са ви пребивали в училище до 8 клас. Или като да кажеш на сополивия човек до вас, че наскоро грипен вирус почти ви е оставил с увреждане. С други думи да кажеш такава тъпотия не само не помага, ами може и да навреди.

„Сега му е времето да спиш!“

Това, спането, с лихва ли е? Можем ли да го акумулираме? Възможно ли е сега да насъберем спане за идните десетина години? Ако докато сме бременни, не отлепим от леглото, това значи ли, че когато бебето се появи, 15-минутна дрямка ще ни е достатъчна, защото ще черпим от запасите сън преди това? Въобще, това със спането наистина е една от най-досадните реплики, особено към жени, които стават майки за първи път, които започват да се тревожат, че явно ще родят някакъв будилник, а не човешко същество, и че въобще те легло повече през тоя живот няма да помиришат! И когато това наистина стане... е, тогава не ви остава нищо друго, освен кротко да калкулирате колко часове сън НАИСТИНА сте пропуснали покрай детето - текстът ни Когато бях мил и спокоен човек (преди 6 660 часа) ще ви упъти къде да направите сметката.

„Леле, колко си голяма! Сигурна ли си, че всичко е наред?“

Може някои жени да качват 8 килограма (да, познаваме и такива) и да раждат напълно здрави дечица, познаваме и жени, които удвояват теглото си, също като майка си, която пък, също като нейната, е била с формата и теглото на планетата Плутон, когато е била бременна. Всичко това обаче си е тяхна работа и не е повод за коментари. Коментарите за теглото на бременната жена са ужасно неуместни и лични.

И така, ако следвате съвета на Дуайт от сериала „Офисът“, преди да кажете на една бременна жена някое велико умозаключение или да ѝ отправите излишен въпрос-констатация, задайте си въпроса: „Един идиот би ли го направил?“ и ако отговорът е „да“, не го правете.

Помните ли разказа "Не пипай бебето!", който описваше дискомфорта у една майка, на която ѝ е писнало непознати хора да пипат бебето ѝ, да го щипят по бузите и да ѝ задават нетактични въпроси относно развитието му. Днес на дневен ред е един подобен текст, този път свързан с личното пространство И на майката. Надежда Илчева е майка-интроверт и с разказа си иска да каже на хората - моля ви, престанете да се врете там, където не ви е работа! Да, представете си, на този свят има хора, които са отишли в градинката с детето си, за да си помълчат на чист въздух, да помислят върху нещо, което ги тревожи или просто да си поседят без някой да се опитва да ги заговаря за времето, памперсите и глутена в пюретата. Прочетете какво е да си майка-интроверт, току-виж и вие се откриете в описанието (ние на моменти също доста се припознахме!).

*****************************************

Здравейте! Аз съм майка интроверт!

Изречението, започващо с енергичен поздрав към непознати, си е ирония само по себе си.

Аз съм интроверт. Не съм от онези свити, срамежливи същества, които гледат от някой ъгъл. Ако човек не ме познава много добре, ще си каже обратното - аз съм общителна, забавна, мога да намеря общ език с всеки. Стига да искам.

Харесвам уединението, което ми дава възможност да наблюдавам околните и да си разсъждавам за разни мои неща. Не обичам да ми влизат в личното пространство, да ми задават въпроси колкото да се поддържа някакъв разговор. Аз самата не го правя. Дори не питам “Как си?”, ако наистина не ме интересува.

Когато забременях, не си давах ясна сметка, че занапред ще се сблъсквам с доста неща, които ще ме “изваждат от зоната ми на комфорт” (както е модерно да се казва напоследък). Само знаех, че няма да се заговарям с непознати майки/баби/ лели/ татковци по градинките.

Винаги ми е било странно - отиваш при някой напълно непознат човечец и почвате:

“Аууу, много сте сладкиии! На колко сте? Акате ли в гърненце?”

Добре, де, ами ако този човек го измъчва нещо - зъб, кофти връзка, безсънна нощ? Замисляли сте се? Или просто е извел детето на въздух, за да може да си поседи, без никой да го закача?

Да не говорим, че винаги ми е било странно това говорене в множествено число.

Майката, както и детето, са самостоятелни биологични единици и би трябвало да се възприемат и действат като такива (дори в периода докъм 2-годишна възраст, когато детето не е самостоятелно и разчита на майка си за почти всичко).

Когато бременността започна да ми личи, си дадох сметка, че хората могат да бъдат безкрайно нахални и нетактични. Постоянно се намираше някой, който да ме пита “ама да не си бременна?” (не, просто съм дебела в коремната област!), “ще се жениш ли сега?”, “какво чакаш?” (очевидно ДЕТЕ) и т.н.

Но най-любимото ми оставаше онзи странен порив у хората да се опитват да ми пипат корема. Вижда ме някоя позната на улица и оооп - веднага се пресяга към корема ми. Откачах!!! Винаги се дърпах леко назад, за да покажа, че не ми е приятно. Понякога пресягането към корема беше съпроводено с въпроса: “Може лиии?”, на който аз отговарях “Не.” (позволявала съм да слагат ръка на корема ми само няколко човека, които съм чувствала по-близки, изключвам семейството ми).

След като родих, моята интровертна природа беше поставена на още по-голямо изпитание.

Сега детето ми стана обект на чуждото любопитсво.

“Е, нормално е”, ще си кажат повечето хора, все пак всички се умиляваме от новородени и малки деца.

Да, нормално е да се усмихнеш на улица на някое бебе и майка му, да я заговориш за някакви общи неща относно детето. Но НЕ е нормално да се опиташ да се навреш (буквално) в количката при спящо бебе или да започнеш да го пипаш по ръчичките, да разпитваш майката как и защо (не) го кърми, ходи ли, говори ли и какво ли още не.

Един от “любимите” ми моменти е щателният оглед на майка и бебе, за да си отговорим на почти хамлетовия въпрос “На кого прилича”.

Майко мила, какъв ДНК експерт трябва да си, за да разбереш на кого прилича едномесечно неоформено създание???

За да избегна изпадането в подобни ситуации, които често приключват с моето мълчание (или ако хората са по-недосетливи/нетактични - с някой саркастичен отговор), правя дълги разходки с малкия, като избягвам да сядам на места, където има твърде много любопитни хора.

Намирам си закътани пейки в парка или кварталните градинки, и обикновенно сядам там, когато малкият заспи в количката и мога да се насладя на няколко тихи моменти с книга в ръка.

Не си мислете, че с детето ми водим живот на отшелници.

Водя го по паркове, люлея го на бебешките люлки, понякога си разменям някоя и друга приказка с друга майка. Имам познати с деца, понякога излизам с тях и хлапетата им.

Нямам за цел да отглеждам детето си в “социален вакуум” или да го затворя вкъщи.

Наясно съм, че когато приходи и проговори, ще се наложи да прекарвам повече време сред компанията на други родители. Сигурно и ще се сприятели с някои от тях.

Повечето ми близки ми казваха: “Ще видиш, като родиш, как ще се променят нещата. Ще станеш по-социална... ама ти трябва и заради детето”. Да не ви разказвам колко ги обичам тия умозаключения “заради детето”...

Разберете ме правилно - аз не страня умишлено от другите и не осъждам тези, които използват “папкахме, нанкахме, пишкахме” и т.н.

Светът е цветен и широк, и всеки е свободен да действа, да чувства и възпитава детето си както намери за добре. За себе си знам, че няма да се опитвам да възпитавам сина си да прави или не прави нещо “защото така всички правят” или защото “какво ще си кажат хората?”.

Те, хората, както вече съм установила, ако имат да си кажат - ще си го кажат.

След като обърнахме внимание на адовото изобретение, наречено оформящо бельо, сега е ред на поговорим за друг майчински ужас - БАНСКИЯТ.

Кристин Хенсли и Джен Смидли са две ужасно смешни дами, които наскоро взривиха интернет пространството с аналитичния си очерк за банските костюми. Няма как да не споделим с вас този бисер (акцентите от него на български език са под видеото)!

Лятото е на прага и вече почти усещаме пясъка между пръстите си и морския бриз в косите. Да се намери подходящият бански костюм, който обаче същевременно ласкае суетата ни, е едно сериозно начинание с много препятствия.

Кристин и Джен говорят свободно и без филтър за мъдростта, която всяка жена получава наред с майчинството, особено когато стане дума за невероятното изобретение „бански костюм“.

Видеото започва с двете жени, които демонстрират какво „носят пичовете на плажа“, като всъщност се обличат в удобни панталонки за сърф и свободна тениска. На шега обясняват колко практичен е мъжкият вариант на бански костюм, като показват колко изключително лесно е да се наведеш. „Ето, можеш да се движиш свободно, отникъде не изскача зърно,“ възкликва Смидли. „Всичко си остава вътре!“

„Никак не се чувствам комфортно в бански,“ казва Хенсли и допълва, че „няма да допусна обаче това да ме спре да си изкопая дупка в пясъка“. „Няколко“ коктейла помагат да се превъзмогне неприятното самоусещане от собственото ви тяло, допълва още. „Сега съм 6 килограма по-тежка, отколкото бях преди да родя дъщеря си, а тя сега е на 4. Вече дори не мога да го нарека „килограмите от бременността“. Сега са просто „килограмите“, продължава Хенсли.

Ние, разбира се, напълно я разбираме.

Хенсли облича черен цял бански със странна паякова мрежа отпред. „Тия шнурове за какво са? Не е ли идеята всичко да стои вътре? С тоя комарник е все едно опираш нещо в тенис ракета.“

Ако сте раждали наскоро (в близките 1...5-6-7-10 години) и не сте пробвали да влезете в изрязани бикини, особено ако решите да сте монокини - да знаете, че това е облеклото, с което хем задникът ви ще изглежда огромен, хем паласките ви ще се разлеят върху ластика на банските и ще изпъкнат, и същевременно гърдите ви ще изглеждат абсолютно неадекватни на общия фон.

Една чудесна комбинация от ефекти!

„Това направо са си кюлоти! По-облечена съм, отколкото на бала си!“, възклика Кристин, като сочи размера на гащите си. Освен, че очевидно е доста удобно, двойката не пропуска да отбележи и важния факт, че отникъде не изскачат зърна: „Можеш да се движиш свободно, без някоя цица да изскочи!“

Кристин пробва цял бански в лилаво-синьо, на който двете части са съединени през средата на тялото. „Изглежда така, все едно стягаш с ластик тенис ракета на две.“

Банският, който прави дупето ви да изглежда като двуетажен задник. Коя жена иска да е многоетажна постройка?!

Трудно е да се разбере откъде започва и къде свършва разноцветният бански на Кристин. Изглежда малко като да е отишла на учителски конгрес.

В края на видеото двете жени обличат удобен бански и връхни дрехи, които обикновено носят на плажа, и Хенсли казва: „Е, това е живият живот. Така ходя на плажа и децата смятат, че съм страхотна. Защото аз наистина съм страхотна на плажа.“

Хората зяпат, да. Хората зяпат на плажа, но няма да зяпат вас, а онзи с адски косматия гръб. На всеки плаж има поне един такъв. Той ви е пратен от Всевишния, за да отнеме втренчените погледи от вашето следродилно тяло и да ви накара да се чувствате по-добре.

Никой не е съвършен. Затова изглеждайте така, че да става ясно какво обичате да си хапвате.

Напомняме ви, че жените с чувство за хумор, които могат да се посмеят и на себе си, са МНОГО ПО-СЕКСИ от слабичките, изгладнели куклички с невъзможни манекенски мерки. Не сме сигурни дали банският ще е гаранция за добро изкарване със или без децата на плажа, но радостта от спокойния живот в удобен бански определено е гаранция за хубаво прекарване на плажа.

cross