fbpx

Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.

Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.

Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.

Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.

Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.

Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.


Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“

Вече и аз мога да дам отговор на този въпрос.

Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.

Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.

Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.

Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.

След това си легнах и заспах сладко и спокойно...

ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.

Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.

Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.

Контракциите продължаваха, чести и доста засилени.

Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.

Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.

След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).

Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.

Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.

След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).

В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.

Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).

Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.

„Ще ти сложим една системка, да станат по-бързо нещата!“

Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...

ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!

Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).

Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"

Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)

Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.

Следващите няколко минути леко ми се губят.

В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.

Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)

Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!

Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".

Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)

П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)

Дори и да си минала през едно раждане, невинаги можеш да си напълно сигурна дали това, което усещаш към края на следващата бременност, са знаци за приближаващото раждане, или просто обичайни моменти от живота на бременната.

Това е така, защото ранните сигнали за начало на раждането са неясни, а често и зле интерпретирани: дали тази тъпа болка е сигнал, че бебето заема позиция, или по-скоро е в резултат на снощната вечеря; тази мокра следа на бельото е от изтичащите води или от липсата на контрол над пикочния мехур, защото го е възседнало 3,5-килограмово бебе?

Тук има няколко важни момента и конкретни сигнали, за които да следите, и които може да означават, че раждането наближава. Събрани са и са подготвени от Сандра Гордън, акушерка, Елизабет Стайн и от д-р Лора Райли.

Сигнали, че раждането предстои до дни

Тъкмо когато си мислите, че няма как да станете по-огромна, може да забележите някои от следващите знаци за предстоящото раждане. 

Обърнете внимание, че тези симптоми не се появяват в определен ред и може да изпитате няколко от тях в един и същи ден или в разстояние от няколко дни.

Те сигнализират, че раждането е на хоризонта:

  • засилен вагинален секрет (вероятно кафеникав или розовеещ на цвят);
  • „слизане“ или усещането, че бебето се смъква ниско към тазовата кухина. Теглото на бебето вече не притиска диафрагмата, в резултат на което вече може да дишате по-свободно;
  • лека загуба на тегло;
  • тъпа болка ниско в кръста, която идва и си отива;
  • меки и чести изхождания, придружени със спазми. „Така тялото изчиства червата, за да може матката да контрахира добре“, казва акушерка Рошел Либерман от Бруклин, Ню Йорк. „Възможни са и проблеми с храносмилането и повръщане преди старта на раждането.“
  • усещане за натрупващо се напрежение или спазми в тазовата/ректалната област;
  • изглаждане, изтъняване или разкритие на шийката на матката (преценява се след преглед от лекар);
  • увеличаване на Бракстън-Хикс контракциите или „подготвителните“ контракции, които се чувстват като стягане или втвърдяване на матката; има вероятност да са съпроводени от леки спазми;
  • чувство, че не можете да си намерите място/повишена енергия; както и обратното – отпадналост. Усещането е, че не искате да оставите недовършена работа вкъщи. „Ако чувствате поне малко от инстинкта за „гнездене“, не се преуморявайте“, съветва Барбара Моран, акушерка в Дън Лоринг, Вирджиния. „Ще ви трябва енергия за раждането.“

Сигнали, че раждането започва всеки момент

Ако имате някой от следните симптоми, раждането е съвсем близо.

Изтичане на водите

Сигурно повечето от вас сънуват кошмари как изведнъж раждането започва в асансьора, в офиса или в киното. Но съвсем малка част от жените (според едно проучване те са по-малко от 8%) свидетелстват, че водите им са изтекли непосредствено преди започването на регулярните контракции.

Дори да ви изтекат водите, по-голяма е вероятността да почувствате леко протичане, отколкото силна струя, тъй като главата на бебето пречи на изтичането на прекалено много от амниотичната течност.

„Веднъж щом е спукан околоплодният мехур, значи контракциите са съвсем близо“, казва д-р Карол Грабовски, началник на женското отделение в медицинския център Лонг Бийч Мемориал. При 80% от жените започва спонтанно раждане до 12 часа след изтичането на водите.

А при тези, при които това не се слува, вероятността да се приложи индуцирано раждане е много голяма, тъй като рискът от инфекции се покачва след спукването на околоплодния мехур.

Падане на цервикалната запушалка

По време на бременността шийката на матката е запечатана и затворена със слуз. Това е естественият начин да се предпази бебето от инфекции.

Но с приближаването на раждането започва и разтварянето и изглаждането на шийката на матката, което изтиква тази слуз. Тя може да представлява нещо като топче (оттам и „слузеста тапа/запушалка“) или като течно петно.

Този секрет може да е кафеникав на цвят (заради засъхнала кръв) или розов заради шийката, която продължава да изтънява и да се отваря, предизвиквайки спукването на малки кръвоносни съдове по повърхността ѝ – това оцветява леко слузестата запушалка. 

„Когато забележите нещо подобно, раждането може да е след часове, дни или дори седмици“, казва д-р Грабовски.

Болки в гърба

Ако сте като повечето бременни жени, вероятно гърбът ви боли от месеци. Но когато изведнъж болката се усили, това може да е индикация за т.нар. „гръбни контракции“, което се случва при близо една трета от жените. 

„Обикновено бебето навлиза в родовия канал с лице към гръбнака на майката“, отбелява Кей Джонсън, акушерка от Атланта. „Но понякога бебето захожда с черепа си, опрян в гръбнака на майката, което ѝ причинява постоянна болка. Тя може да се разсее и към корема, но обикновено е концентрирана в гърба.“

Помним със сълзи на очи (от смях) първата част на най-смешните неща, казвани от български жени по време на раждане.

Но съвсем скоро решихме да ви попитаме във Фейсбук страницата ни "Какво говорехте (крещяхте) по време на раждане?".

Не можем да се стърпим и да не ви споделим някои от коментарите*. Приятно викане! Така, де, четене!

*Запазен е оригиналният правопис.


Denica Atanasova
Всички крещят и/или шептят "не могаааа", и се молят да ги "оставят", всички до една! Още аз докато го крещях нещо странно ми звучеше, затова се заслушах след това в следващите посестрими - до една го повтаряха с различен тон и честота! И втория път беше същото     

Мария Бончева
Бях секцио с пълна упойка. Ама като се събудих, така ги наредих, че питаха мъжа ми как се оправя с мен. 

Mariana Vucova
"Искам упойка" - "Не може моето момиче, имаш голямо разкритие, какво си чакала....." Беше обед, печаха си филийки и гледайки ме си хапваха. след едночасово напъване ми направиха епизиотомия, ама голям звяр бе, прибирал се и дойде доктора и каза: " Ще убием бебето, давайте секцио, викайте анестезиолога" Че като напънах аз, стреснах се и след две минути Дзверо беше навън, а доктора се смееше с глас, че това винаги помагало.

Suzana Angelova
Не съм викала нито майка ми, нито някой друг, но си крещях с контракциите, защото така ми беше по-лесно напъването. На първото раждане имах и лекар, и лекарка ( беше между смените). Докторът ми направи забележка да не крещя - не боляло толкова. Питах го колко пъти е раждал, та знае колко боли. Докторската си умря от смях. Той май ми беше обиден малко после 

Savina Anik Lazarova
На себе си между крясъците: "На ти сега, На! Нали беше много отворена, всичко се търпяло. Болка, какво толкова, упойки не ми трябват. А сега какво - просто си умирам, знам го, аз жива няма да изляза от тук и тва е, приключи се!"

Todorka Demireva
Крещях си нормално нечленоразделно. Само при първото раждане, когато акушерката ми казваше да напъвам по време на контракция, аз ѝ отговарях "Сега не мога, че ме боли, изчакай малко" 

Нера Фелина
Аз не съм крещяла или говорила на други езици, въпреки, че с първото много болеше, но явно съм била под въздействие на шоуто, което спретна родилката на съседното магаре. Беше гласовита като оперна певица и ту виеше като линейка, ту скачаше да обикаля из стаята и едва я озаптяваха. Върха беше като закрещя: Гошоооо, мамка ти да ....бааа, като си правеше кефа, ти беше добре, а сега къде си бе, пръъъч! После се оказа, че горкия Гошо бил отвън заедно с други татковци и го скъсали от майтап. А майката, изненадващо, но се оказа тиха, скромна женица, която не помнеше какво е викала и много се срамуваше...

Elena Alexy
Допуснаха грешката да ми оставят телефона. звънях на мъжа ми през 10 минути да го заплашвам, а както се сещате и попсувах, че той е виновен за всичко, че ся аз страдам, че ме е оставил да се мъча, щото исках да бягам по принцип.... По едно време спря да вдига, но направи грешката да вдигне след час...
-Ма спиш ли бе говедооооо, гадина мръсна спиш а, спиш докато аз се гърча ли бееее..... и стана страшно    

Malinova Olya
Че всичките ми роднини са адвокати (не са) и да ми дават наркотици

Mariya Novakova
"Това повече от 3 часа не мога да го издържа!" Акушерката беше в потрес как съм решила точно 3ч..., тя ми го разказваше впоследствие. Точно 3ч по-късно родих.   

Ваклина Райчева
Със секцио пяхме руски романси със анестезиолога и двамата лекари

Nina Giddens
Ревях и молех мъжа ми да отиде да си вземе пистолета, за да ме застреля. Също так питах акушерките, дали не могат да бръкнат и да извадят бебето, не знам защо им стана смешно, и аз ми викам: “ама сериозно”.

Rada Mitova
Мисля че по едно време виках “искам наркотици!”   

Гинка Златева
Акушерката ми каза да правя каквото ми дойде и аз си крещях на воля ( естествено раждане, без упойка ) . Помня, че преди да ме качат на магарето се молех да ме срежат, а като ме качиха и ми казаха при напън да си натискам към мен краката им казах “ вие нормални ли сте бе !? “ Посмяха се ... после помня само , че извиках “ Идвааа, идваааа “ и почна раждане . Малко след това се разкрещях да не ме пипат, а то никой не ме е пипал, главата се е опитвала да излезе .... Накрая излязох от залата и първите думи към мъжа ми бяха, че ние секс повече няма да правим никога и да си търси любовница  

Анна Симова
С първото им обяснявах колко ми се спи (щото 26 часа не са малко), с второто крещях на акушерката: "Не ме пипай! Усещам, че ме пипаш, казах да не ме пипаш!! Дай да ти видя ръцете".
А с третото водихме диалог с акушерката:
Тя: хайде, маме, напъвай.
Аз: Не сега! Аз вече знам, на серии по три! Сега минаха трите!
Тя: А бе давай, че то почти навън, знайш ти!!  

Tsvety Stapova-Ivanova
По време на второто раждане виках, че се отказвам  
Ама не минА  

Martina Razpopova
Секцио с епидурална. Помня, че казах на анестезиолога: “А бе какво е това, дето ми даде...мнооого е дооброоо.”  

Marina Georgieva
Извиних се на доктора, че му стискам силно ръката над лакътя, а той ми каза, “няма проблем, мен са ме хапали, това не е нищо”

Vasilena Nikolova
След втората доза упойка (първата ме хвана, втората със силните контракции - не), викнах акушерката, че искам още упойка. Тя каза, че докторът е забранил, защото след малко ще се напъва и ражда. И аз извиках “ИСКАМ ДА ПРЕГОВАРЯМ С НЕГО”  

Nadejda Rangelova-Boyadjieva
Аз тъй като раждах секцио, си говорих спокойно с доктора за пържоли, зреене на месо и какъв шев да ми направи - дали да е северняшки бод или нещо друго, щото по едно време почнах да усещам, сякаш бродерия ми правят  

Lora Hadjieva
Секцио със спинална анестезия:
1.Болка-няма;
2.Поведение-адекватно;
3.Разговор с екипа-нормален;
4.Тема на разговора-предстоящата проверка на болницата от Здравната каса.

Anna Branska
С дъщеря ми не помня да съм говорила, мълчах, търпях и родих. С близнаците обаче, които трябваше да са момче и момиче, след като излезе първият господин, вторият се обърна с краката напред и ми беше съобщено, че излиза и вторият момък, аз се противопоставих, че не може така, вече съм избрала имена и ми объркват плановете, хаххаха! Вече са големи момчета, с прекрасни имена, ама за онзи момент успяха да ме ядосат!

Polly Patrick Tetteh
Последното раждане беше нормално/не разбрах на кое точно му викат нормално/, без упойка, на две хапчета кокодамол    . Виках и то на английски. Анестезиологът закъсня с епидуралната. Като дойде почна да ми говори някакви формалности, аз - I don't care, just do it.... Ама трябвало да чакаме 20 мин преди да използват упойката - аз крещейки are you crazy, I don't have such a time.... 20мин по-късно вече бях родила. След като всичко приключи ме питат как съм и аз: ГЛАДНА СЪМ и закуска ми донесоха акушерките  

Iva Manova
Че се отказвам да раждам и че ще опитам друг ден (бебето било почти цялото навън, по думите на мъжа ми).

Darina Garcia
Аз не помня да съм казвала нещо, бях съсредоточена да направя всичко както трябва, но акушерката беше много весела, главата на бебето излиза, мъжът ми е с гола глава и тя:
- О, бебето има коса, не е като баща си!

Десислава Емилиянова
Аз нищо, секцио. Обаче едно момиче вечерта огласяше - Не, не мога, помощ, помощ мили хора ..помогнете...Аз си тръгвам.., край :))))) доктора - това не е лудница :))))) давай :))))

Aleksandra Andonova
Уф, при мен натурално раждане, без грам упойка,но само , като чух момичето до мен как викаше с пълно гърло ( роди бебе 4.200 ) и родих за нула време. Стисках ръката на един полу умрял студент от притеснение, целия потен с изцъклени очи.    

Radina Bouws
Акушерката: Ето, вече се вижда косичката!
Аз: Какъв цвят е?
Тя: Ъъъъ... мокра е, не знам  

Evelina Docheva
При първото крещях като заклещена, че искам да си ходя и няма да раждам, толкова ме беше страх,а при второто, че ще подскачам цял месец после от радост, че ми е олекнало. Без упойка и двата пъти, а и при второто крещях: докторе ще се испусна на леглото, при което той ми отговаря:ама Евелино ма нали за това си на такова легло (с някакъв специален плат който не бях забелязала),изпускай си се спокойно    

Klimentina Benkova
Първото просто си псувах на ум и си виках "божеее, за какво ми беше да правя деца". Второто директно секцио и не съм викала. Но пък благодарих стократно на анестезиолога за вълшебния елексир, които ми даде и заради които бях ухилена до уши, докато ми "порят" корема  

Кристина Шентова
Раждах и двата пъти секцио, но като се притесня много говоря и не чувам добре. Вторият път раждах при приятел на татко. Човекът влиза в операционната, аз съм се сдухала съвсем, бледа, трепереща и той ме пита "Бащата искаш ли да дойде", но реших, че за моя баща пита (нали са приятели) и му викам: "Ааа той си е на вилата, има някакъв проблем с доматите". Всички в залата бяха в шок, че съпругът ми си е при доматите, а не при раждащата му жена  

Kalina Krasteva
Раждам близнаци, секциото е по спешност, децата са недоносени, а аз здраво съм се спекла. Доктора решава да разведри обстановката като се навежда над паравана и закачливо пита: "И сега какво правим, ако са три?". Само се чух как викам с пълно гърло: "ЩЕ СИ ГИ ГЛЕДАШ! Осем месеца ме убеждаваше, че са две!".

Simona Plamenova Rangelova
Когато по време на раждането на второто (син мамин), на предпоследния напън главата му застана в най-широката си част наполовина навън - наполовина вътре, и заедно с нея “вътре” бяха и ръцете на доктора, и на акушерката, а аз крещях “Излизайте оттам всички ВЕДНАГА, да ви е*а майката!!!”

Evelina Mitrova
Секцио със спинална упойка. Сигурно съм била много досадна, щото по едно време АГто каза "Абе Еве, мога ли да те помоля да млъкнеш малко, че ние тук работим".  На второто секцио си мълчах.

Julia Grozdanova
Аз раждах секцио с епидурална. Слушах музика, готини лафове на екипа "Виж се какво ми даваш? "Как да я зашия така?" и започнаха да ме болят зверски гърдите. Анестезиологът ме пита "Искаш ли да те приспя" и аз "А, не! И да си умра без да разбера кой е виновен?"  

Maya Harrigan
Никога не съм си представяла, че ще съм от тези раждащи, които викат. Отказах упойка, но главичката на бебето не беше в оптимална позиция в таза и като дойдоха напъните, ме болеше много. Чух се да викам, просто не можех да се контролирам. Това, което ме впечатли, беше силата и продължителността на стоновете! След 20 години пушене не знам този дроб откъде изкарваше толко въздух.
На следващия ден се чувствах неудобно пред мъжа ми, който беше с мен по време на раждането и го попитах: “Ти сега какво мислиш за мен?” А той ми отговори: “Аа, не се притеснявай. Като бях в армията, се придвижвахме в конвой и един войник стъпи върху мина и беше разкъсан. Червата му висяха от корема и той криво-ляво си ги посъбра. Но той крещеше точно така като тебе... Малко преди да умре.”

Eva Makedonska
По интересното при мен беше, какво ми говореше анестезиолога: Аз: “ще умра, ще повърна в маската умирам, много ме болииии.......” Той: “Не ме излагай сега, моля те, не може да те боли: КОРЕМЪТ ТИ Е ВЕЧЕ РАЗРЯЗАН    

Полина Григорова
Час преди раждането "А то не е страшно, не боли чак толкова, гък няма да кажа, аз имам висок праг на болка". Час по-късно - нещо подобно на дет метъл парче, с цяло гърло и тъкмо когато съобщих , че не мога повече , то реши да излезе  после бях прегракнала 2 дена...заради високия праг на болка….

Galena Qnkova
Псувах, блъсках, накрая казах че умирам (бях сигурна в това) и той взе че се роди 

Юлияна Неделчева
Ще го удуша! Само да излезе и ще го удуша! - аз, по време на второто раждане. Излезе ТЯ, отново ТЯ и акушерката с нея в ръцете - чудесно момиченце! Аз - не може да бъде!!! (Чаках, исках момче). А тя, акушерката - Е, ти ще ми кажеш, че не може! Аз го държа в ръцете си... тя- не можело! ... къде ме върнахге... Сега това същото момиче момче е в девети месец и ще ме дари с внук! След две дъщери и една внучка от голямата ми дъщеря вече е време за едно момченце все пак.

Dani Simeonova
С първото всички майки го отнесоха, всички бащи, мъжа ми и той, как може това говедо да ми причини такова нещо. С второто, по спешност в 8 м, решиха да ме режат, сложиха ми спинална и като се ухилих до ушите и казах, че искам да ми направят корема плосък и без това са ме разпорили, иначе няма да им платя, защото не са си свършили работата. 

Teodora Kostova
Не,не мога повече! Тръгвам си!     (извикаха друг анестезиолог на ме държи,че щях да стана от магарето)  после се извинявах! Ама къде срам ,къде смях..  

Яна Левенова
Бях секцио,но през цялото време питах анестезиолога дали всичко е наред с бебето,той ми отговаряше,че всичко е наред,но аз не млъквах. Накрая май му писна и така ме "успокои",че цял ден бях като в сън  

Polly Troyanova
С първото раждане секцио. И му викам на доктора дай да гледам, махни го този чаршаф. А той ми каза да не им преча да работят и да си трая. Опитвах се са видя нещо през продупчения държавен чаршаф, обаче нищо не стана. Слушах новините в 8 сутринта и се молих да не падна от масата, че беше, страшно ръчкане и клатене.

Vessela Dimitrova
Епидоралът е велик. Не съм викала изобщо, лафчета цял ден с първата. Втората се роди през пролетната ваканция в събота. Всички старши лекари бяха ваканция тази седмица. На анестезиолога му беше първи ден, треперещи ръце, толкова притеснен. Как да викам, успокоявах го. Take your time. Повече от 30 минути докато ме върже. Упойката ми подейства на едната страна на тялото, изтръпна, другата изцяло чувствах болка. Но търпимостта, охках отвреме навреме. И машината за пулса на бебето до мен. По едно време пулса се качва, 10 човека влизат в стаята, бързо се приготвя раждането. Бебето уморено. Липсват щипките и лекарката се обърна да се кара на сестра защо не подготвила всичко както трябва. Аз напъвам и то излезе. Лекарката докато гледа назад. Явно най вече адреналинът помогна.

Polina Masri
Първият път раждах в Швейцария на френски, сега вторият път в Дания, на английски. Само при първото раждане последния напън "О, Господи" на български, което не съм сигурна, че е било така. Иначе си правих майтапи с тях, даже между контракциите се хилихме дали ще го устискам да се роди на 11.11. Не го стисках грам и се роди в 00:18 часа на 11.11.14Второто раждане (преди точно 3 месеца) с предизвикване, малко кофти работа, на български не проговорих с лекарите обаче. Би било интересно на майчин език да раждам, ама не мисля след 2 момчета да пробвам за 3то дете, че още едно мъжко... страх лозе пази.

Магдалена Петрова
Големият ден- преди 2 години. Живеехме в Белгия, по план трябваше да родя нормално, но ме приемат по спешност, започват да извършват нужните процедури и в един момент сестрата ме пита дали ме боли и аз естествено на български "боли, боли, болии" , преведоха и, но в крайна сметка я научих и тя да казва "боли, боли". в крайна сметка се наложи секцио и не можах да я науча на повече български думи.

Etka Violetka
Изкуствено предизвикани контракции (преносвах) и виках “умирам”. После епидурална и 1 час не знам къде съм била, но се събудих права, до акушерката и и говорех “не бе, няма проблем. Следващия път идваш с нас на къмпинг”. После по спешност секцио. Там крещях, че усещам как ме режат а анестезиолога ми каза “ох, момиче ще ти дам визитката на един психиатър” е последното което помня...

И един мъж за финал:

Dimitar Georgiev
В някаква книга преди години четох, че при изтезание на човек, границата на болката е премината, когато той започне да говори на родния си език. А започне ли да вика майка си, вече е прекършен.
Присъствал съм два пъти на раждане, като от нашата и съседни стаи се крещеше Мамо. Не мисля, че нивото на болка може въобще да се осъзнае от друг човек.


Първо трябва да направим уговорката, че всяко раждане е естествен процес – без оглед на това дали майката е приела някакви обезболяващи медикаменти или не. В случая, когато казваме “естествено”, говорим за раждане без такива. 

След като стана ясно, какво означава “естествено раждане” за целите на текста, можем да продължим и със самия него. А той по същество включва информация за това какви предимства и какви недостатъци има раждането със и без упойка. 

Това може да е полезно, когато бременната жена изготвя своя план за раждане и взема решение за някои важни моменти от целия процес. Разбира се, ние рядко имаме пълен контрол над процеса, но това е един съвсем друг текст.

+/– ЕПИДУРАЛНА УПОЙКА

Предимства

  • облекчаване на болката по време на контракциите и раждането; обикновено упойката започва да действа 10-20 минути след поставянето ѝ;
  • бъдещата майка може да остане спокойна, в добра кондиция и с ниски нива на стрес;
  • обикновено е безопасен и ефективен метод за обезболяване;
  • ако бременната жена е решила да не ползва упойка, но в крайна сметка в хода на раждането пожелае поставянето на такава, има вариант, в който може да я получи.

Недостатъци

  • някои изследвания свързват използването на упойка с по-голям шанс за последващи рискови интервенции като форцепс или вакуум, спешно цезарово сечение и т.н.;
  • ниско кръвно налягане на майката в краткосрочен план;
  • странични ефекти като втрисане, главоболие, гадене, замаяност, болка в гърба и др.;
  • възможно забавяне на родилния процес;
  • напъните може да са по-трудни;
  • увеличен риск от разкъсване на перинеума;
  • долната част на тялото остава неподвижна, което ограничава движението по време на раждането (това се случва, когато се използва анестезия, а не аналгезия - при аналгезията се приемат болкоуспокояващи медикаменти, които блокират само болката, но не и моторната функция);
  • инфекция или нараняване на гръбначния стълб от епидуралната игла (това е изключително рядко).

+/– ЕСТЕСТВЕНО РАЖДАНЕ

Предимства

Недостатъци

  • справяне с болката без медикаменти;
  • физическата болка може промени цялостното преживяване на раждането;
  • естественото раждане може и да не е възможно в някои случаи на високорискова бременност;
  • по медицински причини бременната жена все пак може да има нужда от някакви интервенции или медикаменти;
  • вероятност за по-голяма продължителност на раждането, ако майката е изморена, неспокойна или стресирана.

Каквото и решение да вземе бременната жена, какъвто и план за раждане да изготви, най-важното от всичко е нейният избор да е информиран и да има доверие на екипа, с който ще протече раждането ѝ. 


Бракстън-Хикс контракциите са “учебна тревога”. С тях матката се подготвя за същинската част, така да се каже. Може би знаете за тях, а може и да чувате за първи път. Ето 10 неща, които е добре да имате предвид, според уебсайта Parents.

1. Започват около 20 седмица

Обикновено траят между 30 секунди и 2 минути.

2. Усещането е като болката при цикъл

Със сигурност са по-леки от реалните контракции. Коремът ви ще се стяга периодично, даже може да стане доста твърд, след което всичко ще се успокои. На първо четене изглежда малко стряскащо, но всъщност всичко си е в реда на нещата.

3. Не са регулярни

Бракстън-Хикс контракциите нямат модел, по който действат. Появяват се от време на време със съвсем различна продължителност и интервал помежду си. И тъкмо това ги отличава от другите.

4. Сексът може да ги предизвика

Сексуалната активност, особено във втория триместър, може да ги отключи. Изглежда оргазмът и простагландините в семенната течност ги стимулират. Ако това не ви притеснява - извадили сме най-добрите секс пози при бременност тук.

5. Водата помага

И по-скоро нейното пиене. Ако приемате достатъчно течности, Бракстън-Хикс не се срещат толкова често.

6. Пълният пикочен мехур е предпоставка

След като казахме, че пиенето на вода помага, не забравяйте и да я изхвърлите, така да се каже. Защото пълният пикочен мехур може да предизвика фалшивата тревога на Бракстън-Хикс контракциите.

7. Обикновено се засичат по-късно през деня

Смята се, че след като по-интензивната част на деня отмине, тогава бъдещите майки успяват да обърнат внимание на тези подготвителни контракции.

8. С второто бебе са различни

Може да започнат около 20 седмица, но най-често се появяват в последния триместър. Но ако това не ви е първо бебе, може да дойдат и по-рано и да са доста по-силни. Не е ясно защо е така.

9. Движението помага

Това е и един от начините да ги разпознаете. Ако смяната на позицията и движението помагат чувствително, вероятно не са истински контракции.

10. Те “прокарват” пътя

Смята се, че Бракстън-Хикс контракциите вършат някаква част от работата за същинските контракции като спомагат за изглаждане на шийката на матката.

Най-страхотните акушерки от акушерски кабинет Зебра ни изпратиха тази чудесна история, с която да свежнем малко в тези времена на мрачна изолация и преяждане с коронавирус информация.
Д-р Марияна Десподова, акушер-гинеколог в Швейцария, описва раждането си, а ние пожелаваме подобни моменти на всяка раждаща жена и се надявам някой ден всичко, което тя изброява като факти от историята си, да стане реалност и в нашата действителност.


Петък, 27.03.2020

Пиша този текст една седмица преди първия му рожден ден. Почти година не намирах необходимото състояние на духа, за да опиша най-необикновеното преживяване в целия ми живот до сега – раждането. И докато той спи в количката до мен, а аз се наслаждавам на песента на птичките, се потапям обратно в цялата необикновеност, каквато вярвам, изпитва всяка жена, минала през това.

Не бях от онези бременни, за които бременността е най-голямото чудо в живота им. Съпътствана от хиперемезис в първите 3 месеца и от непрестанно, необлекчаващо се от нищо гадене през останалото време, аз чаках раждането с повече нетърпение и облекчение, отколкото страх.

Фактът, че работя като акушер-гинеколог и че до 2 седмици преди щастливото събитие присъствах на чужди раждания, носеше една смесица от напрежение, сериозност, но и подготвеност. Тъй като цялата ми бременност много приличаше на тази на майка ми с мен, бях се настроила психически, че и ражданията ни ще си приличат. А майка ми беше родила бързо, лесно и по нейните думи “очаквала да боли повече”.

Терминът ми беше на 06.04.2019 и много се надявах да не стигам до него, защото исках час по-скоро да се отърва от ужасното гадене. На 02.04. посрещнахме майка ми на летището и тя със самочувствие ми заяви, че вече давала разрешение на бебето да се ражда, защото е пристигнала.

На 03.04. в 5:00 сутринта отидох в просъница до тоалетна и нещо ме накара да си сложа превръзка, въпреки че бях на абсолютен автопилот. След това заспах отново и сънувах Мия - акушерката, с която трябваше да родя. Беше приседнала на леглото ми, преглеждаше ме, както беше направила реално две седмици по-рано, но ми каза “Имаш 3 см разкритие и спукан мехур.”

Аз ѝ отговарям: "Това е невъзможно, щях да съм разбрала, ако водите ми бяха изтекли.” В този момент се събуждам и усещам, че лежа в нещо топличко… Беше 6:00 сутринта. Развълнувах се на макс, искаше ми се да събудя веднага всички вкъщи, но се спрях. “Сигурно ще бъде дълъг ден за всички, не се знае и колко ще се спи следващата нощ, нека си починат добре.” Така си лежах будна и развълнувана около час и бях благодарна, че всичко започна рано сутринта, след като се бях наспала, а не вечер или посред нощ.

Към 7:00 мъжът ми се разбуди, а аз писах на Мия. Тя ми се обади и каза в 8:00 да отида в болницата за запис на тонове, преглед и взимане на кръв. На записа се виждаха контракции, които аз не усещах, а разкритието действително беше 3 см, както в съня ми.

Кръвните изследвания показваха липса на инфекция и затова можех да си отида вкъщи за няколко часа. Прибрахме се и си направихме страхотни палачинки, от които хапнах стабилно, тъй като не се знаеше дали после ще имам време и желание за хранене, а от сили безспорно имах нужда. Към 12:00 излязохме на разходка из квартала.

В последния час вече чувствах контракциите, които бяха доста на често, но къси и неболезнени, просто усещах как целият ми корем става твърд и едно опъване към слабините, приличащо на менструална болка. По време на разходката обаче, се наложи на няколко пъти да се спирам, да дишам дълбоко и да стискам очи докато отмине. След около 40 минути се прибрахме, аз седнах на дивана, което направи контракциите по-редки и аз заявих, че няма да ставам повече. Майка ми, която не знаеше да се смее ли, или да се паникьосва, първо ми дуднеше да не спирам да се движа, защото нали искам да го родя това бебе, а после започна да споменава, че може би не е лошо да ходим към болницата. Аз се смеех между контракциите и казвах, че с такива къси контракции никой не е родил.

Междувременно, разбира се, засичах дължината и честотата на едно приложение (направо ми беше мечта да го направя!), а то светеше в червено и викаше “Опасност! Опасност! Отивайте в болница!”, което много ме забавляваше. Изобщо, бях с приповдигнат дух и само дето не танцувах наоколо от щастие, че бременността приключва!

Мина още около час така и майка ми успя да ме убеди да напиша едно съобщение на Мия. Тя ме попита искам ли да дойде. Аз не знаех какво искам, от една страна много ме радваше нейното присъствие и спокойно излъчване, от друга – не исках да ме преглежда и да ми каже, че разкритието си стои същото от сутринта. Накрая след още 40 минути ѝ казах да дойде, за да се успокои майка ми.

Мия се появи след 20 минути. Вече беше към 14:00 часа. Прегледа ме, разкритието беше съвсем малко повече от сутринта, но пък шийката беше напълно изгладена и главата я притискаше добре. Тоновете на бебето бяха бетон, а водите продължаваха да си текат бистри на порцийки. Мия ме убеди да легна за 15 минути и да си почина и ми направи топъл компрес на корема (вкъщи нямаме вана) с една голяма кърпа, напоена с вода и масажно масло от лавандула. Подейства ми супер релаксиращо, особено аромата. 

Присъствието на Мия някак подсъзнателно подейства като тригер на родилния процес. Малко след като тя дойде, контракциите се удължиха и станаха по-болезнени, затова вече доволно си пъшках на глас, без да ми пука от никого. Издаването на звуци някак ми помагаше, както и ритмичното с контракцията дълбоко дишане. Най-хубавото нещо на контракциите е, че времето, в което ги усещаш, е около два пъти по-късо от интервала между тях. В този интервал можех да се смея, шегувам и също да давам напътствия на мъжа ми какво да подаде на Мия и кое къде се намира вкъщи. 

Минаха още около 2 часа, които ми се видяха максимум като половин. По-голямата част от това време прекарах права, облегната напред на високия бебешки повивалник. Имаше само един неприятен момент, в който коварното повръщане реши да се наложи за един последен път и да ме лиши от – както ми се стори – всички течности, които бях поела за днешния ден.

Към 16:00 часа разкритието беше 5 см, но Мия предложи все пак да идем в болницата не заради друго, а защото мен беше почнал да ме тревожи фактът как ще се тръскам 10 минути в колата дотам (да, живеем толкова близо до болницата, за мое щастие като работеща там). Тя смяташе, че по пътя контракциите ще са по-редки, но тук не беше права и съм щастлива, че не тръгнахме по-късно.

Мия замина 10 минути преди нас, за да ми напълни ваната в родилната зала. Мъжът ми спря пред спешния вход и после отиде да паркира колата, а аз трябваше да сляза сама и да се кача до родилните зали. Влязох и гордо заявих на сестрата на спешния триаж, че раждам, но понеже работя в болницата, ще си хвана асансьора за служители. Още ми е смешно като си спомня изражението ѝ. Тръгна да звъни по телефона горе, но аз вече бях в асансьора, а пред него веднага ме посрещна Мия. 

Така пристигнах в болницата. Тук трябва да призная, че вече ме болеше стабилно, така че по време на контракциите заравях лице във възглавницата и нито знаех кой е около мен, нито гледах записа с тоновете. Като акушер-гинеколог най се тревожех, че по време на раждането няма да мога да “предам контрола” за следенето на тоновете на някой друг, ще гледам записа постоянно и това ще ми смути родовата дейност. Е, легнах с гръб към монитора – нито го гледах, нито го слушах, така че в това отношение успях. Слава Богу в тоновете нямаше нищо притеснително, което ми даде най-накрая зелена светлина за ваната.

Малко преди да вляза в нея се появи Ева – колегата специалист, която следеше бременността ми от началото, и която ми беше обещала да присъства на раждането. Вече не помня какво си казахме, само знам, че тя накара Мия да ме прегледа отново, преди да вляза във ваната.

“Разкритието е 9 см”, обяви Мия, “искаш ли все пак във ваната?” Казах си – по-добре за кратко отколкото хич, исках все пак да видя какво е във водата и дали нещата се усещат различно. И наистина, потопих се, отпуснах се с корема напред на една водна възглавница и ми стана супер хубаво, най-сетне малко почивка от контракциите. При последния преглед Мия беше казала, че главата още е високо и да не бързам да напъвам, но моето тяло вече усещаше напъни, на които беше много трудно да устоя “на сухо”, но във водата успявах да дишам през контракциите и да не включвам волево напъване.

Мина някоя и друга минута, Мия ме прегледа отново и каза: “Ок, вече можеш и да напъваш, щом усетиш, че трябва”. Това исках и да чуя! В тези последни контракции, когато включваш волята към спонтанните напъни, които тялото изпитва, болка няма. Странното за мен беше, че изобщо не можех да преценя правя ли нещо, случва ли се, напредва ли нещо “там долу”, или просто напъвам безплодно като при най-сериозния запек в живота ми.

В последствие си дадох сметка, че тези мигове бяха най-забележителният психологически феномен, който дори не съм подозирала, че съществува. Тялото ражда без мозъкът да може да направи нещо по въпроса, а мозъкът, задействал всички механизми и инстинкти за самозащита, се опитва да заповяда на тялото да спре, защото сякаш се случва нещо много опасно.  Мозъкът ми искаше да прекрати всичко на мига, да стане и да избяга! На тялото ми не му пукаше и то “изгонваше” малкия нашественик, който беше отглеждало 9 месеца, в свят, където започваше новият му живот. 

По едно време Мия каза “Главата е отвън!”, докато аз още си мислех, че нищо не правя. Това беше най-дългият миг от цялото раждане – паузата между двете контракции след раждането на главата и онази, с която се роди останалата част от бебето. Дори успях да се помоля, по-бързичко да дойде тази контракция. Изведнъж коремът ми хлътна, нещо рязко освободи много място там и аз усетих една малка мишка да се мушка в ръцете ми и върху гърдите ми. Първото нещо, което направих беше да се обърна към мъжа ми и да срещна погледа му. Победоносен поглед! Успяхме! Свърши! Нашият човек е тук! Часът беше 17:57.

Мъжът ми беше прекрасен по време на цялото раждане. Нито за миг не се уплаши, не тръгна да се вайка, не му прилоша. Постоянно снимаше, правеше клипчета, не си свали усмивката през цялото време, разсмиваше ме с коментарите си между контракциите, а накрая, когато напъвах, ми шепнеше в ухото – “Сега ще усетиш една много силна контракция, колкото и да те боли, слушай какво ти казва Мия и го прави!”

Тук е мястото да кажа още малко за ролята, която изигра моята акушерка Мия в психологическото ми преживяване. Докато моят мозък се мяташе между това, което неизбежно щеше да ми се случи и инстинктът ми да ме предпази, Мия ме насърчаваше да напъвам по-дълго, да не се отказвам, да използвам максимално контракцията, както всяка нормална акушерка. Тя беше моят гвоздей, който ме държеше в реалността, докато мозъкът ми бягаше в някакъв сюрреализъм. И я слушах.

По време на цялото раждане не ми беше даден нито един медикамент, нито едно обезболяващо, нито дори система с течности. Принципно това беше и една от целите ми – да не се налагат медикаменти, а също и епидурална упойка. Причината за това мое желание беше първо, че исках да имам свободно и неограничено движение през цялото раждане, което епидуралната упойка щеше да затрудни, и второ, че не исках да  претърпявам манипулации върху тялото си (всяка, носеща своя риск), без това да е абсолютно наложително. Едновременно с това си бях дала психическото пространство, че нищо няма да е на всяка цена, ако усетя, че не издържам повече. Истината е, че бях толкова фиксирана върху крайната цел, че въобще не помислих за упойки и обезболявания. Абокатът беше сложен и след 2 часа махнат, дори плацентата се роди, преди да успеят да ми инжектират окситоцин през него. 

Малката мишка върху гърдите ми започна да плаче или по-скоро да скимти с тънко гласче, както ми се стори в онзи момент, а аз започнах да си го целувам и бях толкова завладяна от него, че изпуснах момента с прерязването на пъпната връв, нито го видях, нито разбрах, че мъжът ми гордо го е свършил. 

След това трябваше да изляза от ваната за раждането на плацентата. Спомням си ясно докато излизах, че се чудех и опитвах да усетя дали имам някакво разкъсване, или не. Да, този момент стабилно ми беше убягнал и даже смело си позволих да вярвам, че всичко е останало непокътнато. Истината е обаче, че щастието, че раждането е приключило и малкото същество е тук и е добре, е толкова завладяващо, че такива детайли като разкъсан перинеум буквално губят всякакво значение. Имах разкъсване втора степен на перинеума и вагинално разкъсване, което Ева заши с местна упойка и смея да заявя, че не усетих абсолютно нищичко освен убождането от поставянето на упойката и през цялото време си гушках бебето по време на процеса. Малкият засука веднъж успешно, но тук аз изписках, стреснах го и той се отказа за известно време и заспа. 

Аз се чувствах великолепно. Освен, че нищо не ме болеше, че не бях уморена, защото всичко беше приключило в “работния ден”, ми дойде страхотен апетит, а от перманентното гадене, с което живеех вече над 7 месеца и което сякаш ме беше съпътствало вече в целия ми живот, не беше останала и следа. Донесоха ми бирхермюсли, топъл шоколад, филийки с масло и сладко, банан и аз бавно и методично ометох всичко. Междувременно стана 20:00 часа, преместиха ме в самостоятелна стая, мъжът ми докара мама да ни види и после остана да спи на разтегателно легло до мен. Бебчо беше при мен постоянно, а аз бях твърде развълнувана, за да спя, и всъщност си го взех на гърдите и така прекарахме цялата нощ в дрямка на пресекулки и опити за кърмене. Беше най-прекрасната нощ между мен и него! 

Останах в болницата две вечери, докато кърменето се получи, през което време се чувствах разкошно – като на спа хотел, а в деня след раждането майка ми и мъжът ми останаха с мен на смени буквално целия ден. Така започна нашето приключение с Андрин, едно начало, за което мисля и говоря с удоволствие, гордост и умиление! Болката и неприятните усещания са изтрити от моето съзнание и там е останало само чувство на завоевание и победа, които пожелавам на всяка жена да преживее!

Раждането е болезнено, изморително, стресиращо, но вече и бляскаво. Все повече жени по света посрещат контракциите с гримирани лица. И не говорим за една лека спирала на миглите или малко пудра, с която да освежиш тена си. Тези майки си слагат истински майсторски грим, така че веднага след раждането да могат да публикуват снимка в Instagram, разказва Bored Panda.

На някои тази подготовка за пред камерата точно през това напрегнато време може да им изглежда странно и прекалено суетно, но според проучване на Cosmetify се случва все по-често. 64% от жените на възраст между 18 и 31 години получават козметични процедури преди раждането, включително епилация (65%), маникюр ( 57%), педикюр (43%), спрей тен (37%) и нова прическа (32%).

Бюти блогърката Алексис Джейда пък дори записва видео урок по грим, докато чака да влезе в родилната зала:

В същото проучване анкетираните са попитани защо са толкова загрижени за външния си вид след раждането, като сред най-важните причини те посочват:

-- за да си направят хубави снимки (31%)

-- за да изглеждат представително, когато близките им дойдат в болницата (26%)

-- за да не изглеждат изтощени и уморени след раждането (22%)

Докато някои жени се гримират в родилните отделения, за да поддържат Instagram профила си, други използват този ритуал за отвличане на вниманието от стреса и болката от контракциите.

Гримьорка Алаха Карими стана популярна със снимките, които сподели преди раждането на бебето си през 2016 г. В интервюто за ABC News по-късно тя каза, че процесът на гримирането ѝ е осигурил така необходимото разсейване по време на контракциите.
Алаха, която е известна с това, че прави сватбен грим, сподели, че ако гримът ѝ може да издържи сватбен ден, изпълнен със сълзи, значи може да се задържи на лицето ѝ по време на раждането.

Друга майка също използва грима, за да се разсее от стреса, когато заради фалшива тревога я вкарват по-рано в родилната зала...

View this post on Instagram

Well during my first false alarm I at least got to get myself glam with my new @modabrush Mythical Perfecting Pixie Kit! I love how cute and girly their brushes are and they are so adorable! PLUS if you use my code LINDSAY you get an extra 10% off! ❤️💖 What are you all up today? I’m back at home counting contractions 🙄🤷🏼‍♀️ PHOTO CRED: my hubby @_jake_bryan_ • • • • • #modamythical #modabrushes #modabrush #makeupbrushes #glam #hospitalglam #motd #babyontheway #babygirl #mamatobe #bumpin #babybump #makeuptutorial #babymama #pregnancyjourney #babybump #pregnantbelly #babyinside #preggers #pregnantlife #inspirepregnancy #3rdtrimester #40weekspregnant #bloggerstyle #royallangnickel

A post shared by Lindsay Bryan (@glamandgab) on

Не всички жени, които искат да бъдат гримирани по време на раждането, го правят сами. Гримьорката Теган Уудфорд получава обаждане от снаха си в 2 часа през нощта с молба да ѝ помогне в разкрасяването, тъй като е получила първата си контракция. Теган се качва на първия самолет и пристига в 12 на обяд, когато контракциите на бъдещата майка вече са в разгара си...

View this post on Instagram

. 3 days ago I got a phone call from my sis in law at 2am saying she had her first contraction. So I jumped on the next plane out of Adelaide to be by her side ASAP! I arrived at 12pm and her contractions had fully slowed down and she was a bit stressed so I said let me do your makeup. Half way through doing her makeup she was so relaxed that her contractions sped up to every few mins and we then had to race to the hospital - She was 7cm dilated! I think I’m onto something here... Getting your makeup done whilst in labour relaxes you, speeds up the process and you look good 🤣 Thank you @belinda.campbell.338 for inviting me to the labour, it was such an honour and was so beautiful watching my nephew come into this world 🙏🏼💕 #labour #contractions #birth #pregnant #pregnantbelly #labourmakeup

A post shared by Tegan Woodford (@tegan) on

Жените обаче винаги трябва да се консултират с лекарите си, когато става въпрос за безопасност на продуктите и риск от странични реакции, предупреждава нюйоркската гримьорка Мери Ъруин. Задължително трябва да се избягват козметични продукти, които съдържат ретиноиди или салицилова киселина.

Не на всички жени им харесва тази тенденция:

-- Браво на тях! Не би ми минало през ума да си слагам грим точно в този момент и изглеждах ужасно на всички снимки след раждането. Обаче не ми пука. Това беше един от най-щастливите и красиви моменти в живота ми!, споделя мнението си потребителка.

-- Следващата стъпка е тези жени да сложат грим и на новородените си..., коментира по-злостно друга и получава следния отговор:

-- Колко ваши приятелки, които току-що са родили, са ви изпращали свои снимки? На мен никоя. Отговорът им винаги е "Не искам да се снимам, изглеждам ужасно!" Така че оставете жените да се гримират, за да споделят свои снимки с хората, които ги обичат!


Още:

Понякога съвсем неочаквано, ей тъй, докато се готвим да си лягаме, започваме да раждаме. Е, обикновено някак се досещаме, най-малко по настоятелната болка и зачестяващите контракции. Но Росица Атанасова ни изпрати своята история, в която разказва как тя дори не е разбрала, че има цели осем сантиметра разкритие и бебето ѝ вече е съвсем готово да излиза, и направо ни скри шапките. Много се смяхме на неин гръб и решихме да споделим историята. Вие не се колебайте да ни изпратите своя забавен разказ от родилното на maikomilabg@gmail.com.

******

Терминът ми беше на 16 октомври. Август месец е, всичко върви нормално и решаваме, че все още имаме време да направим едно непланирано море. Направихме консултация с лекарката ми и тя каза, че не вижда причина да не отида, само че да стоя основно на сянка под чадъра. Като съобщихме на нашите, майка ми щеше да се гътне от притеснение, обяви ме за луда, а зетя направо щеше да го застреля, че ми се води по акъла. Та, докато се организираме, беше станало края на август и аз бях почти в средата на осмия месец. Морето в крайна сметка мина съвсем спокойно. Прибрахме се по живо, по здраво и си зачаках термина.

На 26 септември, за зла участ, мен ме хваща зверски вирус с повръщане. Следват прегледи, диета и постоянно наблюдение от лекар. На следващия ден аз вече съм добре, повръщането е овладяно и съответно зарязвам диетата и започвам да си похапвам, защото съм мнооого гладна. Да не взема да заслабна случайно... Иииии още недовършила хапването... повръщането се завръща с пълна сила и в пълния си блясък. Звъня на лекарката и тя ме навира в най-тъмното място на кучето. Защо не съм удържала още малко? Срещаме се, бие ми инжекция деган и се прибирам.

Нещо примокря, но не ми пука

Настава вечер и нещо ми примокря, но съвсем малко като количество. Аз си мисля, че от това повръщане и напъване вече се и изпускам. Сменям гащи и превръзки, но течът не спира. Аз обаче си трая и не предприемам нищо. Първо има още 20 дена до термина, второ нямам никакви болки и контракции, трето въпросният теч беше доста неопределен – по малко и през известен период от време.

Пък аз си очаквам като по филмите да ми изтекат водите – да са много и наведнъж. След като обаче ми свършиха сухите гащи, аз решавам да си призная какво ми е положението. И майка ми щеше да ме застреля, защото съм си мълчала и даже се приготвям да си лягам. Обявиха ме за луда и ме накараха да звънна на лекарката. Жената като чу и каза веднагически да тръгвам с чантичка на рамо към АГ-то, и като стигна там акушерката да ме прегледа и да се чуем.

Взех си един душ, приведох се в приличен вид и тръгнахме. Бъдещият татко вече беше взел-дал. Прежълтял, не знае къде се намира и не знам как въобще ни закара до болницата. На входа ни посреща акушерката, вече предупредена от лекарката, а аз лягам и вирвам краката за преглед.

Осем сантиметра разкритие

Картинката е следната: аз – легнала и разкекерчена. Срещу мен акушерката, въоръжена с GSM и диктуваща на лекарката какво вижда и какво е положението. Като си мисля аз, че ще ме върнат вкъщи, защото нямам ниииикакви болки и контракции. И това, което чувам от разговора им, е че моята лекарка трябва ВЕДНАГА ДА ДОЙДЕ, защото съм с 8 (осем!) см. разкритие. И че до един час ще съм родила.

От току-що чутото аз съм в тотален шок, че всичко се развива с такива темпове. В същото време си казвам, че поне всичко ще свърши доста бързо. Беше около 00:00 часа и си викам и на х*й да ме въртят един час, все ще го избутам. Има жени – по два дена раждат...

Слушат тонове, правят ми клизма, лекраката пристига. Само където не ме убива с поглед защо не съм се обадила по-рано, и се качваме в предродилна. Оказва се, че от напъните при повръщането, мехурът ми се е пукнал, но някъде отгоре, и аз като се поразмърдам, потича по малко.

Чувствам се страхотно до момента, в който ме включват на система. Адът беше на земята, но там в предродилна зала. Болките бяха страшни и вече си имах и контракции, както си се полага, в главата ми се върти само едно нещо: един час, един час и всичко свършва...

Нищо не свършва толкова бързо

Да, ама не – от осем см. разкритие не мръднах цели четири часа. В 04:00 часа сутринта вече бях сменила 100 пози и установих, че най-малко ме боли лееекинко приседнала на ръба на леглото. Тъкмо се настаних и влиза лекарката и крещи: „Не стой така, че му седиш на главата!“. Скара ми се и пак отиде в родилна зала при акушерката. Седят и си говорят, от време на време ме преглеждат, а аз вече две не виждам. И толкова много ме боли, че не мисля трезво. Застанала на вратата с единия крак в предродилна и с другия крак в родилна, седя и ги уговарям, че не мога повече и трябва да го родя вече туй бебе.

Напъвам и напъвам

И двете вече се смеят с глас на мен и молбите ми, и ми казват като бързаш много клякай ей там и почвай да се напъваш, все едно ще ходиш по голяма нужда. Докато го изрекат и аз вече бях приклекнала и напъвах. И на трети – четвърти напън така се напънах, че не можах да се отпъна... Усетих как нещо се разшири там долу и така си остана.

Казах им че нещо стана и май съм готова, и хайде на магарето. Оттам беше лесно. Три пъти напънах и лекарката ми вика „ако сега се пресегнеш, ще можеш да му пипнеш косичката“. Нищо не искам да пипам, давай да излиза вече!

След минута вече държеше в ръцете си едно лилаво нещо с пъпна връв увита три пъти около врата и един път около рамото. Приличаше ми на някой човек на изкуството с артистично преметнат шал около врата. Беше доста грозноват, а те една през друга говорят колко бил хубав. Почувствах се тъпо, защото очевидно не беше много красив и си мислех, че по-добре поне да си мълчат, а не да казват на черното бяло.

Както и да е това си беше моето грозно и сбръчкано човече. После ме закараха в стаята и на сутринта като се огледах и видях другите две бебета, разбрах, че не са се шегували хората с мен. Те, милите, бяха като оцелели след боксов мач,а моето вече се беше поизбистрило и приличаше на ангелче. Та, успокоих се де.

Разказите за това как минават ражданията в други части от света са ни много любими! Вече си имаме текст за раждане в Индонезия - Да родиш в Джакарта, за раждане в Чехия - това е култовият разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, и за едно във Франция - Анестезиологът влезе и почна да прави йога!. Днес пък ще прочетем перипетиите на Десислава Варадинова, която се преместила в шестия месец от бременността си да живее в Холандия, и оттам последвали един куп чудеса - инструкции за раждане вкъщи, пак за домашно раждане и обещания, че ако нещо не потръгне - пожарната ще се отзове ВЕДНАГА!

*********************

В Холандия сестемата за родилна и следродилна помощ е много различна. Много, много различна. Разбира се, това не го знаех, когато със съпруга ми решихме да се преместим от Бостън в Амстердам в шестия месец от бременността ми.

Когато си търсихме квартира, хазяите на интервюто ми намигнаха: „прозорците на спалнята са достатъчно големи“. И аз им намигнах, но не бях сигурна защо са ми „достатъчно големи“ прозорци. Затова и попитах.

А хазяйката се засмя: „Ами, ако беше дошла миналата седмица, щеше да видиш как изваждат раждащата съседка от съседния номер директно през балкона с пожарния кран“.

Много се смяхме – хазяйката Вик имала готино чувство за хумор!

Не, приятелят ѝ Ян не бил направил снимки. Ееех, жалко. Нищо, де, друга родилка идва в квартала. Веселба.

От агенцията за релокация ме бяха записали към кварталната практика на дули. На първата консултация дулата ми увери:

„Спокойно, с пожарната на квартала работим отлично“.

Тук вече в мозъка ми започна да се реди пъзелът къде съм попаднала. Вик нямаше чувство за хумор - просто холандките раждат в домовете си.

Ако имаш късмета да живееш в типичната амстердамска къща с вити тесни стълби и нещо се обърка по време на раждането, викат пожарната и хората те свалят - с все кореми и контракции - през прозореца, върху нещо като мини платформа на края на един кран. Само не трябва да се въртиш много.

Започнахме да свикваме с мисълта за раждане вкъщи. По телефона обяснявах на майка ми:

„Такава е системата, мамо, раждат вкъщи. Да, децата явно оцеляват – по улиците е пълно с тях. Не, няма да се върна да родя в Майчин дом. И в Бостън няма да се върна. Какво от това, че дори бабите са ми раждали в болници, това е Холандия, тук е друго“.

Неусетно се изнизаха още 2 месеца. Някак си започнахме със съпруга ми да се самоуспокояваме, че всичко ще бъде наред, ще родя вкъщи и готово. Какво толкова?

Тогава пристигна пакетът за раждане. Едни железа, които трябва да сложиш на краката на леглото, за да стои високо, иначе дулата ще я заболи гърбът, докато те изражда.

Щипка за пъпната връв – съпругът ми с ужас разбра, че пъпната връв била задължение на таткото.

Марли.

Огромен найлон - да си го постелеш под чаршафа, за да не се изцапа случайно матракът по време на раждане.

Бяхме инструктирани – закрепяте повдигачите на леглото веднага, застилате найлона още довечера и чакате контракциите.

Жените, които са спали на найлон под чаршафа през август и септември, и то с екстра 35 кг тегло, ще ме разберат. Както и онези, на които леглото им е било точно на нивото на пъпа. Така месец и половина – от средата на август до началото на октомври.

И тогава – в края на 42-рата седмица, започнаха контракциите. В началото бяха леки, а аз бях супер щастлива – предстоеше ми най-важната среща в живота, с детенцето ми.

Но първо – позвъняване на шефа ми в Америка, да му кажа, че контракциите са започнали и излизам от този ден в майчинство по американска система.

„Стой, не тръгвай още за болницата, бързо да направим конферентна връзка с офиса в Лондон, които ще те заместват“.

Идваше ми да изкрещя: „Ама каква болница, какви пет лева, беее, тука не раждат така!!“.

Чакаме дулата, но тя на такива разводнени контракции не идвала – да звъннем като станат на 7 минути. Чакаме цяла вечер. Съмва се, а контракциите все така не са достатъчно начесто.

И така още 2 дни.

СМС-и от колегите: „Деси, как си? Още ли сте в болницата?“

Да, бе, да, де този лукс.

На близките не казваме по стара традиция – колкото по-малко знаят, толкова по-малко боли.

Стана нетърпимо. Звъняхме на дулата през час. В болница без предписание от дула не приемат родилки. Вече два дни и половина след началото на контракциите, малко след полунощ, аз прочетох, че ако разкритието е над определени сантиметри, може директно да се отиде в болница.

Колкото и книги да бях прочела за бременността, никъде не се описваше как се мери това разкритие. В невежото ми съзнание, разкритието беше като магистрала – видимо отвън.

Няма да описвам скандала между мен, хванала хартиения метър от Икея, и съпруга ми, помолен да ми измери разкритието.

Разкритието не измерихме, но последва кратко позвъняване от бъдещ татко до дулата:

„Обадете се на най-близката болница да ни чакат. Ние тръгваме за болницата ВЕДНАГА.“

В болницата, след още 24 часа неуспешни опити за естествено раждане, ме вкараха в полунощ за спешно секцио. И така, точно в деня, в който влизах в 43-тата седмица,  се роди дъщеричката ни - 4,980 кг.

Ето така се ражда в Холандия.

Днес в Майко Мила! пускаме страхотния и трогателен разказ на Кремена Пашова, която ще ни разкаже как се е срещнала с първите си две деца. Срещата е била дългоочаквана, а пътят до нея - труден, осеян със съмнения, малко болка и... 8 месеца, изкарани в болница. Но всичко това си е струвало - на 11 юли 2002 година Кремена, малко рано и неочаквано, вижда своите Виктория и Александър. Среща, която никога не се забравя! Публикуваме разказа ѝ една седмица след рождения ден на нейните дечица, и макар и със закъснения, им пожелаваме да са здрави, силни и щастливи, а на Кремена - да им се радва и да се гордее с тях.

***********************************

Преди 15 години, на 11 юли, стъпих на финалната права, която щеше да ме отведе до най-голямата промяна в живота ми. За разлика от повечето хора, които очакват това знаменателно събитие с ясното съзнание, че то настъпва – аз тънех в неведение до края. Но пък финалът си заслужаваше и премина в приключението, което още изживявам и, надявам се, до края си да му се наслаждавам!

Но да започнем отначало.

На 11.07.2002 г., в 16 часа следобед, за първи път се прокрадна съмнението, че може би се започва. Час по-късно категорично ми беше обещано, че след една система време всичко ще се нормализира и ще продължа да мътя необезпокоявана до крайния срок.

Аз, научена да вярвам на авторитетни люде, приех думите им за чиста монета и предполагам за това продължих необезпокоявана да чета за стотен път “На Изток от Рая”. По-късно обзета от скука се отдадох на неангажиращи разговори и разказване на вицове с персонала. Чак на следващият ден си обясних изненадата, с която ме гледаха и следяха за промени в поведението ми. Предполагам, че щеше да е нормално ако виках, плачех или пъшках. Все пак бях в предродилна зала ...

Но да започнем наистина от самото начало.

Моите бъдещи деца известиха присъствието си на 20.12. 2001 г. с двете чертички на теста за бременност. Радост, но и страх. Объркани чувства, скоро пометени от еуфорията и вътрешното усещане, че този път всичко ще бъде наред.Трябва да е така! Първият преглед потвърди бременността и аз потънах в тихи мечти за всичко, което ми предстоеше.

Изкарах Коледа и Нова година, преструвайки се на болна, за да не събудя подозрението на родителите си. Не исках да казвам преди да съм сигурна, преди да чуя сърчицето на детето…

17.01.2002 г,. Антоновден – събуждам се, чувствам се странно, има защо, кървя…паниката, нещо, което не се забравя, телефонът, лекарят ми, най-близкият ми човек в онези дни. Приема ме веднага – новините са две – аз ще се оправя и имаме сърчица. Две! Дежа вю…Нов страх, нова радост, прокрадваща се надежда.

18.01.2002 – влизам във Втора градска. Доктор Калев е с мен, той беше с мен всеки един ден от тези месеци. Накара ме да му обещая, че ще му родя близнаци – той винаги си бил мечтал за свои, но нямал, аз съм била шансът му. Знам, че просто ме окуражава и успокоява, но се хващам за всяка дума като за спасителна сламка. Времето в болницата минава бавно. Скоро всички ме познават – другите пациентки идват за няколко дни в патологията и после ги изписват - или с бебе на ръце, или в по-добро състояние, и ги пращат да си бременеят у дома.

А аз все съм си там, едният от лекарите ме наричаше шеговито на визитации Вечната Амбър.

Зимата мина, дойде пролетта, разменяме си мартенички в отделението с лекарите и сестрите – те са новото ми семейство. Най-накрая ми разрешават да се прибера за уикенда. И изненадаааааа. Дрехите, с които съм влязла в болницата, не ми стават – обувам панталона, но никакъв шанс да вдигна ципа. Огромната болнична нощница ме е заблуждавала, че все още съм много слаба.

Дебелея, доволна съм, те растат. Една нощ ги сънувам – момче и момиче са. В съня ми имам тъмнокоса, тъмноока дъщеря, и слабо, русо момченце с очила…Почти мога да извикам в паметта си образите от съня ми. Доста месеци по-късно установих, че те изглеждат точно обратно от видяното насън.

13.04.2002 – нещо се случва, отначало не разбирам какво точно е. Но то се повтаря след няколко часа. После пак – в един момент вече няма съмнение – ритат. Моите деца, движат се в мен, аз ги усещам и това ме кара да се почувствам като храм, в който расте чудо. Моето лично чудо. “”И Бог създаде Човека” е написано – е аз не съм Бог, но го направих. Създадох живот. Усещане, което не може да се сравни с никое друго.

Месеците минават, пролетта прецъфтява. Бременността ми е очебийна. Стартирах от 45 килограма, но в началото на 6 месец изглеждах като диня на клечки. Растях основно на корем. Харесвах го – имаше неправилна форма и ако се вгледаше човек внимателно можеше да различи очертанията на телцата им, когато се преобръщаха вътре в мен. Страхотно. Защо нямах камера тогава – беше гледка, която заслужаваше да се види.

Влязох в 7 месец и колкото повече напредваше времето и натежавах, толкова по-доволна и спокойна се чувствах. Наближаваше моментът, който чаках отдавна. 22 август. Датата, на която трябваше да стана майка. Но явно съм си правила плановете без децата. Те имаха собствено мнение по въпроса. Това с мнението продължава да важи в пълна сила и в момента.

Дни преди рожденият ми ден отивам на контролен преглед – любимият ми доктор заминава на море и иска да ме види, за да се увери, че ще дочакам завръщането му в пълен комплект. Явно прегледът не го успокоява – след кратка пауза у дома отново ме връща в болницата. Изписват ми дълъг списък с лекарства, който допълва това, което вече пия. С контракции съм от 4 месец – свикнала съм. Лекарствата и дискомфортът ме съпътстват от самото начало. Но няма значение. Нищо няма значение освен целта – да се родят живи и здрави.

03.7.2002 – навършвам 27 години. Сама съм в болничната стая. Обадиха ми се приятели, получих и два букета. Но никога не съм имала по-самотен рожден ден. И по-тревожен. Така или иначе, яснотата на ситуацията е плашеща – да, стигнах до тук, но сега вече нищо не зависи от мен – тялото ми следва някакви собствени вътрешни импулси и аз просто се подчинявам със сляпа надежда на всички лекарски предписания, стискайки си палци да знаят какво правят и да ми помогнат да задържа децата максимално дълго.

11.07.2002 г. – горещ, летаргичен ден. Цял ден четох книжка и изядох килограм ябълки и банани. Топло ми е, трудно подвижна съм, всичко ме боли, но иначе се чувствам добре. Във ведро настроение. В един момент регулярното, следобедно записване на тоновете се превръща в лудо препускане – появява се акушерка с количка, дежурен лекар от родилна зала, настояват да се преместя в предродилна зала.

Паникьосани са. Не разбирам защо е тази врява – чувствам се добре, да - боли ме, но мен ме боли от 4 месеца насам. Нищо ново.

Припомням, че не съм тяхна пациентка. Моят лекар все още е в отпуска. Докато го няма имам два телефона на негови колеги, които да потърся при нужда. И понеже дежурният лекар д-р Желязков държи на своето, че сигурно са ми изтекли водите (как, по-дяволите, е възможно да не усетя това – не съм ставала от леглото цял ден!!!) и настоява да бъда преведена по спешност в родилното отделение, решавам да ползвам номерата за спешни случаи.

Звъня. За мой късмет, човекът е в болницата. Идва бързо. Междувременно ме местят без да ми позволят да си взема нищо освен книгата. Все така истерично-паникьосани ми забраняват да пия вода, питат кога съм яла и възмутено клатят глава, когато разбират колко банани съм изяла само преди 10 минути. Започват да ми лазят по нервите, за пореден път настоявам, че се чувствам добре и нямам намерение да раждам.

Междувременно се появява моят ангел-спасител – д-р Димов. Бърз преглед на видеозона – водите не са изтекли, всичко с децата е наред. Но, да, контракциите ми са твърде силни. Докторът въдворява ред. Укротява кудкудякащия дежурен, който си знае неговото – отговорността била негова и аз съм била за раждане. Когато чуват, че съм в 32 г.с. изведнъж млъкват и започват да приемат доводите на д-р Димов, че не трябва да бързаме, а да се опитаме да предотвратим раждането.

Вече не съм лиглата, която не иска да ражда – гледат ме със съчувствие, клатят глави, шушукат, 8 месец, сигурно са мънички.

Прокрадва се думата "местене". “Майчин дом” е за мен, тук нямат апаратура за толкова недоносени - шепнат, но чувам всяка дума. Протестирам, настоявам да говорят с мен, а не да се държат все едно не съм в стаята.

В крайна сметка разумът надделява, духовете са успокоени. Включват ми система. Д-р Димов обещава, че след една-две банки положението ще е под контрол и ще ме върнат обратно в стаята ми. Вярвам му, той изглежда спокоен и уверен. А и аз искам да е прав. Знам, че е рано.

Системата започва да отмерва капка по капка ритъмът на емоциите ми, скоро ме отпуска, спирам да усещам контракциите толкова отчетливо и започвам отново да чета. Дни след това си дадох сметка каква късметлийка съм, че бях сама в предродилна зала. Ако до мен имаше раждащо момиче, което да чувам и виждам, със сигурност нямаше да мога да запазя спокойствие и да отпъдя паниката.

Времето напредваше – акушерките се появяваха една по една на вратата на равни интервали и с изпитателни погледи ме питаха как съм и дали нещо ме боли. В 7 застъпи нощната смяна. Оказаха се повече познати физиономии – вечеряхме заедно, смяхме се, вицове за блондинки и т.н. В един момент системата свърши. За мой късмет на смяна беше д-р Василев – другият лекар, който трябваше да търся при нужда.

Последен преглед, за да решат какво правят и ….о, ужас…. 7 сантиметра разкритие, нямаме време, спешно секцио, чувам като във фуния, говорят ми нещо, а на мен главата ми кънти – рано е, не се справих…Поемат ме някакви ръце, водят ме, обясняват ми процедурите, подготвят ме, няма време, бързаме, помагат ми да се кача на масата, анестезиологът има плешива глава, която свети над мен, огряна от прожектора над операционната. Пита как се казвам... през сълзи се опитвам да му отговоря…не помня дали успях, заспала съм.

Събуждам се, тъмно е, не съм сигурна дали съм си отворила очите или просто съм се събудила без да гледам. Странно усещане. Опитвам да се размърдам – болката изведнъж се появява - дали от движението ми или защото съм промрънкала нещо без да се усетя, но чувам глас вдясно от себе си.

Здравей, аз съм Петя.

Явно съм будна, невидимата Петя звъни на сестрите. Идва една акушерка и пали лампата, вече определено съм будна и виждам, гледа ме изпитателно, усещам устата си странно подута от упойката и трудно артикулирам, но успявам:

Добре ли са?

Това е единственият въпрос, който има значение в момента и отговорът: “Честито, имаш син и дъщеря” Да! Да!

Александър – 2230кг и 46см, роден на 12.07.2002 в 00:12ч

и Виктория – 2020кг и 45см, родена на 12.07.2002 в 00:15

Така, в един най-обикновен юлски петък светът ми се преобърна. И вече 15-та година се наслаждавам на последствията от появата на двете същества, които ми показаха колко малко знам за себе си и колко неподозирани възможности имам.

15 години, в които ме дариха с безкрайна върволица от първи “неща” – първи усмивки, първи зъбчета, първи крачки, първи думички, първи изречения, първи откровени разговори… дълъг, дълъг списък от спомени. Къде важни, къде дребни неща, които сме правили, откривали, измисляли заедно. Многобройните белези, които маркират израстването им.

Мога да разказвам повече от денонощие без да се уморя и да ми омръзне всякакви случки, които една след друга изникват в съзнанието ми – усмивки, сълзи, възторзи, сръдни. Малките камъчета, очертали пътечката на дните ни, които са още в началото.

Преди 15 години за 8 месеца имах 3 сърца. Сега две от тях бият извън мен, но аз все още ги усещам в себе си и знам, че винаги ще е така! И това ме прави безкрайно щастлива!

Малкият мъж и малката мис - двамата, след които вече нищо не е същото! След броени минути започва денят, в които ние се срещнахме и който се надявам за посрещаме заедно още дълги години!

Тази Ода е моето благодаря към тях и към най-малкият ми син, който се появи 10 години след тях, и си беше едно истинско чудо - те тримата са всичко, което винаги съм искала!

cross