fbpx

Тръгнала Диана Стоева с трите си деца към един от 100-те национални туристически обекти – манастира „Света Троица“, и... Ще видите какво става, като прочетете текста. Няма да издаваме повече.

Диана Стоева – освен че е една от авторките, включена в „Да оцелееш като родител“ 3, и авторка на личната ѝ книга „Трите ми прасенца“ с илюстрации от Неда Малчева, е и участничка в конкурса ни с Yettel за разказ от 100-те национални туристически обекта.

Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“

От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!


Времето в София ме накара да си хвана трите деца и малко дрехи и да се спасим от жегата за няколко дни в планината.

Сутрин леки преходи, след обяд басейн, вечер кой футбол, кой книга. Всички са щастливи, особено мъжът ми, който си стои на тихо вкъщи.

Та тръгнахме ние четиримата да търсим един водопад под манастира „Света Троица“ до Етрополе. Дотам си има царски път с кола, но има и пешеходен маршрут, който аз предпочетох като една себеуважаваща се туристическа натура. Така с една разходка щяхме да видим хем водопада, хем манастира, който е бил убежище на Васил Левски и който децата много държаха да видят. 

Сега, тук ще направя едно уточнение.

Това че съм завършила география, както и фактът, че четири години съм гледала главно топографски карти и чертежи, не ми помага ни най-малко да се ориентирам в посока, маршрут или мъх. Че аз като чуя жената от навигацията да ми каже „тръгнете на северозапад“, се смея пет минути! Тука нивото е ляво и дясно, Сийке, какво ми обясняваш ти? (А и тях невинаги уцелвам.)

Въвеждам аз значи дестинацията в навигацията и се качваме в колата. Спирам на указаното уж място и започваме да вървим пеш. След няколко метра ни спира аналогова навигация – местният овчар. „Не е натука водопада, тукa са къщи, не виждате ли. ТЦТЦТЦТЦТ. По-натам е трЕбвало да спрете, ама нищо, е оттука минете, пак ще стигнете.“

Тук човекът буквално вдига едни клонки и ни показва отклонение вдясно (вляво?), където се вижда началото на козя пътечка, обрасла с папрати, тръни и малинак. Няма табела.

Да знаете, като няма табела, никога не е за хубаво.

Промушихме се обаче ние, благодарихме и започнахме да вървим. Вървим, вървим, и все по-стръмно става, а краката ни са одраскани като че ли живеем с три котки, две от които разгонени, а третата е женска.

Скоро дърветата стават все по-гъсти, пътечката все по-тясна, и е ужасно тихо. Не срещаме никакви хора, това нали е ясно?

След малко най-малкият ми син казва на глас мисълта, която се всели в главата ми някъде към средата на похода и повече не я напусна:

„Мамо, ако излезе мечка, какво?“

Нищо, Дарине, казвам си, нищо. И куца катерица да ни нападне, не нося нищо. Имам един лют спрей, само че той си е в стаята. В раницата си нося бисквити, гребен и пудра 30-ти фактор. Много е хубава тая пудра, хем е с фактор, хем е с цвят.

– Ще я ударя с ей тая пръчка, Дари.
– Така само ще я ядосаш, нали знаеш?
– Знам, неприятно дете, знам.
– Нищо, мамо. Те мечките не ловуват сутрин – не са гладни.

Поглеждам го с благодарност, че се е научил сам да се успокоява, когато той добавя:
– Ще ни убие за удоволствие.

P.S. Водопадът беше пресъхнал, но пък mанастирът си струваше...

Манастир „Света Троица“, Етрополе. Снимка: Български туристически съюз

Днес потегляме към Видин и по-специално към крепостта „Баба Вида“. С други думи, имаме нов разказ за нов туристически обект, част от 100-те национални туристически обекта. На това пътешествие ни води Блага Стоянова, която хем ни разказва за посещението си на крепостта, хем ни споделя как така ѝ се е стекъл животът, че желанието да бъде мъжка майка бързо се е стопило пред щастието да отглежда принцеса.

Текстът на Блага е част от съвместния ни конкурс с Yettel и Българския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“

От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!


Този текст е смес от лична изповед и история за културен обект.

Едно място, което ме накара да преоткрия връзката с дъщеря си и усещането за себе си. 

Никога не съм била от жените, които искат да се оженят и да имат семейство. Не че не исках, но нямах тази цел само заради идеята. Романтично си чаках да срещна някого, който да ме накара да желая да надена бяла рокля и да нахраня 200 души с шопска салата и да ги напия с домашна ракия. 

Едно нещо обаче исках – ако имам деца, да са момчета! 

Не ме разбирайте погрешно, не ми беше фикс идея, наложена от патриархата. Ужасявах се, че няма да съм добра майка на момиче. 

Този страх се зароди в мен още в гимназията и взе форма и връх малко преди да разбера пола на бебето, което чаках. Корените му бяха различни, но ако случайно станеше въпрос сред приятелки защо искам момчета, отговарях кратко „Просто така“. А не беше просто…

Най-голямата и съществена причина беше ужасът, че чувствам, че не знам какво е да си момиче и няма да се справя да отгледам и подкрепям дъщеря. Никога не съм била от дамите, които се гримират, не обръщах особено внимание на мода и козметика в гимназията и не се прехласвах в женски клюки за момчета и за обувките на другите момичета. Нямах и много приятелки. Всичко това ме караше да се чувствам сякаш не съм достатъчно „жена“.  Мислех си „Как ще помогна на дъщеря си с рокли, грим и фибички, аз мога само конска опашка да си вържа!“. А момичетата в класа ми сами си правеха рибена кост!

Върху това усещане в университета се появи и друго. 

Преподавах на малки деца английски, за да не умра от глад, докато следвам. Някак си винаги имах една група само с момченца и една само с момиченца. Когато кажех „Хайде да оцветим колата в червено!“, момченцата без въпроси взимаха моливите и започваха да изпълняват задачата. Момичетата обаче: „А защо колата?“; „ Не искам в червено, ще сложа синьо“; „Аз ще си нарисувам пеперуда и ще е със 7 цвята“; „Отивам да пишкам и да си сложа друга диадема“. 

И така у мен се затвърди усещането, че се разбирам много по-добре с момчетата. Може би си представях, че ще ми е по-лесно (колко наивна съм била…). Сега, гледайки майките на момчета, които тичат по площадката напред-назад, докато моята принцеса кротко нарежда парти за чай на куклите си, разбирам, че не съм знаела нищо…. Учител и майка са две много различни роли. 

Да поговорим все пак и за туристически обекти. 

Семейството ми има роднини във Видин. С приятелка решихме да разходим децата дотам за празника на реките. Имаше чудесен фестивал в „Баба Вида“ с арт базар, програма със събития и полети с балони над крепостта. 

Самата крепост „Баба Вида“ е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България. Построена е в края на X век върху останките на антична крепост, но е завършена чак през XIV век при цар Иван Срацимир. 

Крепост „Баба Вида“, снимка: Български туристически съюз

Според една легенда там някога е живял богат болярин. След като починал, го наследили трите му дъщери – Вида, Кула и Гъмза. Двете по-малки сестри, Кула и Гъмза нещо не случили на мъже. Но Вида, която, оказва се, останала стара мома, всъщност се правила много по-добре с живота. Изградила замък, в който доживяла до дълбока старост, а поданиците ѝ се радвали на спокоен живот. В знак на благодарност след смъртта ѝ хората от този край нарекли замъка „Баба Вида“ или „Бабини Видини кули“.

Това действително е един от най-впечатляващите туристически обекти в България, който съм посещавала.

Вечерта, преди да тръгнем, завивах 4-годишната си дъщеря и ѝ казах:

– Утре ще пътуваме до един чудесен голям замък!

– Има ли принцеса в замъка, мамо? – ококори очи тя.

– Не, мила. Отдавна няма.

– Ами как е замък тогава? Не може да няма. Искам аз да съм принцесата в него.

– Добре, ще ти облечем роклята с перлите и диадемата с корона.

– ДА!!! А ти ще си кралицата с твоята рокля на цветя.

Докато подготвях багажа за пътуването и слагах роклята си на цветя и нейните множество розови рокли и блестящи аксесоари, осъзнах, че мислено планирам тоалета си. Замислих се какво ще комбинирам с роклята и как да се гримирам, за да изглеждам „хубава като кралица“. После се замислих колко много съм се променила, откакто дъщеря ми е в живота ми. Как използвам фразата „дамите правят това или другото“ и се старая да давам личен пример. И колко повече жена се чувствам, откакто имам дъщеря.

На другия ден отидохме до фестивала. 

Детето видя крепостта отдалече и възхитено възкликна.

– Колко голям замък! Аз съм много малка принцеса. Ще трябва да намерим още принцеси, мамо, за да го напълним. 

– На един замък и една принцеса му стига – казах ѝ аз. 

Влязохме вътре, а тя оглеждаше огромните стени и искаше да пипне всеки камък. Посочих към една от кулите и предложих да се качим. 

– Да! Да! Мамо, може да си спуснеш косата като Рапунцел. 

Косата ми наистина сега беше дълга и добре оформена. Трябваше да давам пример, а малката не иска да види фризьор. Затова се научих на куп прически и практики за здрава коса. Още нещо от малката принцеса.

Изкачихме кулата и дълго се забавлявахме, тръскайки глави от един прозорец. Накрая малката заключи, че на Рапунцел сигурно често ѝ се виело свят. 

Разгледахме доспехи и дрехи от минали епохи. За разочарование на детето нямаше нищо розово с блясък и пайети, което разклати вярата ѝ, че са дрехи на принцеса. Минахме по един от тунелите нагоре и надолу поне десет пъти, а когато излязохме във вътрешния двор, тя изведнъж хвана ръката ми и ме спря: 

– Мамо, къде е спял драконът?

– Мамче, драконите са само в приказките. Уплаши ли се? Няма нищо страшно.

– Но ако дойде дракон, тати ще го победи. Той е твоят рицар, а ти си неговата принцеса. 

След като огледахме всяка кула, стая и камък се отправихме към изхода. 

Всичките разговори за приказки и принцеси се въртяха в главата ми. Чувствах се като в друг свят и за момент се замислих дали в онези времена без грим, модни марки и пластични операции щях да съм принцеса. 

После осъзнах, че няма никакво значение. Имах чудесен съпруг, който всеки ден ми казва колко съм красива. И една малка госпожица, която ме ужаси с появата си. И дори аз да не се справям, тя е чудесна дама сама по себе си. 

Отглеждам принцеса, цялата къща е във фибички и ластичета, всичко е розово, а аз никога не съм била по-щастлива. 

Продължаваме обиколката си из 100-те национални туристически обекта. Днес Магдалена Трифонова ни разказва за Етъра и защо е важно да се връщаме на местата, които смятаме, че познаваме.

Текстът на Магдалена е част от съвместния ни конкурс с Yettel и Българския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel (пъзели, плажни кърпи, туристически канчета) и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“

От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!


Като родител, щом попадна на табела, реклама или информация за туристически обект, първата ми мисъл е дали за децата ще е интересно. Дали сме събирали пари в някой клас за екскурзия и автобусът е извозил децата дотам, те са слезли бъбрещи и шумни, повече мислещи за сувенирите и сандвичите в раниците си? Минали ли са набързо през обекта и дали са запомнили нещо друго освен това, че Силвия е повръщала, а Тео си е изгубил шишето за вода?

Има места, които е хубаво човек да посети повече от веднъж — с деца, с приятели или сам. 

Всеки път ще изживеете нещо ново. Ако има такъв обект в близост до вас и го посещавате често, годишните карти за достъп са добър вариант.

Етнографски музей на открито „Етър“ е често посещаван от организирани групи, което не е лошо, но човек поне веднъж трябва да го посети сам… Или да остави децата да се забавляват в детската работилничка и да се върне в началото, откъдето да тръгне сам.

Там, в началото, ще ви посрещнат трите невести (голямата дърворезба пред входа). 

Дървената порта е мястото, където трябва да забавите скоростта на мислите и действията. Обувките трябва да са ниски, близо до земята. Само така ходилото усеща облите камъни и плочи по пътеката. Въобще не е за токчета и суета. Количка с дете също трудно върви. По-добре вземете детето и го носете прегърнато.

Снимка: Магдалена Трифонова

Часовниковата кула е за да ви напомни, че времето тук има свойството да тече назад. 

Влезте в работилниците, за да видите как ръцете могат да творят полезно изкуство. Качете се по тесните, скърцащи дървени стълби и влезте в балканджийските къщи, лете дъхащи на дъждовна гора и хлад, а зиме – на огън и вълна. Купете си геврече и шарено захарно петле, скрийте ореховка на дъното на чантата (след като я платите, разбира се), за да я намерите по-късно. 

Най е хубаво през октомври. 

Тогава майсторите стават най-сладкодумни и слушайки ги, може да повярвате, че всичко може да бъде научено и вашите ръце могат същото. Хубаво е, когато ръми и пухкави мъгли са заседнали в гората. Тогава може да опитате кафето на пясък. Трябва да го изпиете на чардака, без захар и мляко. На бавни глътки. 

Може да пожелаете да си купите гривна или пък да свалите вашите накити, ей така, за да е красиво и ново.

Седнете и погледайте дивата вода в рекичката и опитомената вода във воденицата.  

Ако сте се огледали в реката, поглеждайки от каменния мост в началото и после видите отражението си в края на разходката, ще разберете как мястото променя. 

Днес при нас е Антония Димитрова, която ни разказва за семейната си екскурзия до Царевец.

Текстът на Антония е част от съвместния ни конкурс с Yettel. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel (пъзели, плажни кърпи, туристически канчета) и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“

От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!


Царевец е едно прекрасно място с невероятно красива гледка. Пристигнахме към обяд и, както се вижда на снимките, доста бяхме гладни. Пътят от Ямбол до Велико Търново доста ни поизмори.

Та след като си хапнахме кюфтенца се запътихме към върха и църквата. Времето обаче не беше на наша страна и задуха силен вятър. Небето беше надвиснало над нас и навсякъде имаше черни облаци.

Силният вятър и дъждът не можаха да ни спрат да стигнем до църквата. Влизайки в нея, сякаш времето ни чакаше да се скрием и започна още по-силен дъжд с гръмотевици и силен вятър. Прозорците на църквата бяха отворени и силният вятър ги люлееше. Едва не ги счупи. Помогнахме на уредничката да ги затвори и зачакахме бурята да отмине.

Снимки: Архитектурно-музеен резерват Царевец

Стоейки вътре в църквата на това величествено място, си мислех за хората, които са го построили, за хоратам които са влизали и излизали оттук. Представях си ги как са изглеждали. Царе, царици, боляри и обикновени хора... Колко труд са положили, за да построят това величествено място, запазено и до днес.

Дъждът премина. Слънцето огря целия връх и на небето се показа дъга. Време беше да се прибираме. От Царевец ни остана незабравим спомен. Със сигурност ще върнем там! 

С голяма радост и с не по-малко вълнение започваме летния ни конкурс за разкази и истории от 100-те национални туристически обекта, който организираме заедно с Yettel.

Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel (пъзели, плажни кърпи, туристически канчета) и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.

От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!

А ето я и Ана Димитрова с нейния разказ за Софийския зоопарк, който е част от 100-те национални туристически обекта на България.


Тази история не е за едно конкретно посещение.

Тя е за много и все повече и повече пътувания до Софийския зоопарк. Когато нямах деца, никога не съм се сещала, че мога да изкарам там половин ден. Или цял. Или 173 дни от годината. 

Сега имам една любопитна госпожица на три и невъобразимия късмет да я приемат в държавна детска. Но животът е радост и тъга и с приема дойде милата молба на частната ясла да си я взимаме.

Така се озовах с дете за лятото, без опция за баба и дядо, и мога да кажа само едно:

Слава на Имхотеп, че го има зоопарка!

Къде иначе ще възникнат въпроси като: 

  • Какво му е това между краката? На мен кога ще ми порасне такова? 
  • Защо си яде сопола? Ако му дам моя, ще го яде ли? 
  • Тази маймуна защо си чеше дупето като тати? (признавам, тук се замислих за някои от житейските си избори) 
  • Защо не съм змия/ крокодил/ сурикат? А ако бях папагал, щях ли да ям диня? 
  • Понито яде ли кускус за закуска? (истеричен рев при отрицателен отговор, защото „как иначе ще разбере колко е вкусноооо“) 

И докато се опитвам винаги да намирам що-годе точен и правдоподобен отговор, се чудя защо освен онова майчинско знание, което идва свише, когато родиш (кърмене, къпане, пюрета и целият майчински бакалавър, събран в 3–4 месеца), не идват и кратки факти за всички животни на света. 

Карта на Зоологическа градина София. Изображение: Зоологическа градина София

Бях напълно забравила, че Софийският зоопарк е един от 100-те туристически обекта на България.

Но как да не е, то е туризъм от цял свят на едно място! По време на едно от поредните ни посещения се опитвах да обясня как в зоопарка живеят животни от различни страни, които не са диви и имат нужда от дом; как вътре се грижат за тях, за да ги опазват. И докато ме гледаше миловидно, моето слънце попита:

–– А кога ги готвят и ядат?

Обясних, че не всички животни се ядат, което не ѝ хареса. На следващия ден на закуска вдигна поглед и с цялата сериозност на едно тригодишно изстреля:

–– Искам да отидем в зоопарка, да уловим един глиган и да го изпечем, за да го изям. 

–– Защо точно от зоопарка, нали ти казах, че там животните се пазят?

–– Там са в клетка и ще го хванем по-лесно!

Спах неспокойно тази нощ. 

Въобще, посещенията в зоопарка дават много уроци за живота.

Очевидните са по биология, които със забавление наблюдавам как родителите се опитват да избегнат. Не ходете в зоопарка, ако не сте готови за сериозните теми от живота.

Един път, докато се разхождахме край понитата, видях един татко с малкото си момиченце. Изведнъж понитата започнаха да цвилят въодушевено. „Виж“, каза таткото, „понитата си играят“. И вдигна момичето на раменете си. Когато се приближиха, видя, че всъщност играеха на „прескочикобила“, но мъжкото не мислеше да прескача, а по-скоро да се заседи.

Не съм виждала по-бързо сваляне от рамене, обръщане в другата посока и опит за подкуп. 

–– Тати, какво правят кончетата? Трябва да помогнем на бялото! (женската)

– Нищо, тати, я виж отсреща продават сладолед! 

А има и морални уроци, които учим със закъснение.

Те идват с истории като тази, която ще разкажа сега. Както вече може би стана ясно, моете дете обича да яде. Трудно учим, че не трябва да взима храна от ръцете на други, от непознати и от рафта на магазина, без да сме платили.

В зоопарка в делничен ден през лятото дебнат баби със своите внучета и нещо за черпене. На една от разходките ни дъщеря ми търсеше бабите с поглед, знаейки, че ще отмъкне нещо. Аз уморено повтарях, че Снежанка са я отровили, защото взимала храна от непознати, и настоявах да не моли хората като сираче.

След поредната леля, която просто ѝ даде малко пуканки на площадката, докато аз стоях отстрани, едната ми нервна клетка не издържа и... Нека да кажем, че настоятелно обясних, че не се моли за храна от непознати, и си тръгнахме.  

Измина една седмица от това посещение и малката беше на урок по английски. Излезе запъхтяха и усмихната, приближи се до директорката и заяви, че иска бисквита. Аз я дръпнах настрани и попитах дали помни какво сме си говорили за просенето на храна. А тя с равен тон отговори:

–– Ти каза да не искам от непознати в зоопарка. Кики не е непозната и не сме в зоопарка. 

Туше. Всичко се използва срещу мен в съда. 

За финал ще се върна към биологията и далечните ми гимназиални години.

Зоопаркът в София има страхотно лятно училище за млади ентусиасти, които обичат природата. Аз изучавах биология в гимназията и исках да имам практически опит, който да изглежда добре в документите ми за кандидатстване в чужбина. Накратко: бях доброволец в зооучилището на Софийския зоопарк. 

Имаше едно моченце – Радко, което беше най-малкото в неговата група (около 6-годишен). Радко беше в много тежка фаза на задаване на въпроси и по-конкретно на „Защо?“.

В една от игрите, които играеха, децата трябваше да разпознават различни предмети. Накрая на мен се падна да им обясня кое какво е. Стигнах до една коруба на костенурка. Вдигнах я и попитах:

–– Знаете ли какво е това? 

–– Къща, черупка, обвивка...  – започнаха децата. Най-накрая едно извика – Коруба!

– Точно така – казах, – Това е коруба. И реших да дам допълнително знание на малките главици. – Знаете ли как се разпознава дали е женска, или мъжка костенурката? 

Мълчание. Аз не очаквах и да знаят. Тук е моментът да кажа, че децата в групата бяха по-големи – 13–14-годишни. Само Радко се беше озовал по неволя в тази група в този ден вече не помня защо. Обърнах корубата и обясних:

–– Женската констенурка отдолу е гладка, а на мъжката корубата е вдлъбната. 

Сметнах въпроса за приключен, но една ръка се изстреля от предпоследната маса и дойде бързо въпросът „Защо?“.

Беше Радко. Младежкото ми Аз се притесни, чудесните ми колеги и ментори от зоопарка започнаха да се подсмихват и видях, че няма да помогнат. 

–– Ами Радко, – започнах аз бавно и несигурно. Имах опит с кисели родители, които са изпратили детето на зооучилище, но не искат то да разбира за размножаването, и не знаех как да не си навлека беля. – Идва един момент в живота на костенурките, когато мъжката трябва да се качи върху женската и да се закрепи там. Затова е вдлъбната.

По-големите деца започнаха да се хихикат и да се подбутват. Аз вече бях червена от притеснение и се надявах това да е достатъчно. Последва още едно защо от Радко. 

–– Ами... – колегите ми се превиваха от смях в другия край на стаята. – Защото играят на прескочикобила! 

Това роди съзнанието ми в този момент. Бурен смях от дъното на стаята и от големите деца. Радко изпадна в дълбок размисъл. Аз си отдъхнах, че съм задоволила любопитството му, без да рискувам сблъсък с родители.

Започнах да прибирам предметите, децата взеха да рисуват и за 2–3 минути настана тишина. И от нея изведнъж се чу тихото, но решително гласче на Радко:

–– Ами тогава женската костенурка как ще прескочи мъжката?

Последва светкавичен отговор от моя страна:

–– Радко, женската костенурка обикновено губи играта и това е! 

Весело лято и винаги имайте едно наум, когато тръгвате за зоопарка. 

Скъпи, чудесни жени! Когато преди две седмици обявихме съвместния ни конкурс с dm България – „Писма за 8 март“, очаквахме, че ще ви хареса, но вие направо ни счупихте главите! Получихме десетки писма, десетки истории, десетки споделени съдби и съкровени разкази за детство, семейство, житейски изпитания. И още хиляди топли и идващи от сърцето думи към и за децата. Признаваме си, че имаше моменти, когато дори нашите обръгнали души се вълнуваха искрено и може и да е имало някоя и друга издайническа сълза в ъгъла на окото.

Обаче просто не остана време да се разчувстваме като хората, защото трябваше да подготвим всички 76, с думи СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТ (!), публикации, за да ги видите, да ги споделите, и да ги дадете на децата си да ги прочетат сега или някой ден, когато могат да четат.

И ето сега, точно на Международния празник на жената, обявяваме официално края на конкурса ни „Писма за 8 март“ и идва ред да кажем кои са победителките.

Ето кои четири дами печелят специалните наградни сетове от dm България:

А ето и дамите, които печелят книги от Майко Мила:

Честито, момичета!

Ще се свържем с всяка една от вас по имейл, за да уговорим как да си получите наградите.

На вас и на всички останали – хиляди благодарности от целия ни екип, че ни направихте съпричастни към своите смели, честни, съкровени житейски истории и ги споделихте с нашата публика.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Славена Битолска се обръща към 16-годишното момиче, което е оставила преди 10 години.


Здравей, Славена!

Ще ме сметнеш за луда или дори себе си за такава, но в двата случая би била права, предвид че ти си аз и аз съм ти. Лудост, нали? Ще опитам да ти докажа, че това наистина съм аз. твоята 10 години по-възрастна версия.

В момента си на 16 и след тежките матури и постоянния зор от вашите (или да кажа нашите) сякаш ти изглежда, че всичко се нарежда.

Но не се отпускай, защото това е само затишие пред буря.

Ще ти вземат куче, а ти с ентусиазъм ще го разхождаш всяка вечер. Така ще срещнеш и първия си приятел, гадже, което ще се окаже и единствено, защото не след дълго ще създадете семейство и дом. Естествено знам, че криеш този кавалер от майка си и баща си, но събитията, които те очакват скоро ще променят всичко.

Чудех се дали да ти споделя, но помня какво изпитах в онзи ден и ми се щеше да бях подготвена, затова ще бъда директна. Ще загубиш майка си в ръцете си и тя ще поеме последния си дъх в твоите обятия, докато ти я молиш да се пребори и да остане.

Не се чувствай гневна.

Ти не знаеш, но дълго време са крили от теб, че това ще се случи, затова и сметнах, че е моя мисия да те предупредя. След този момент светът ти ще се срине, но в последните си думи към теб твоята мила майка ще ти каже да обичаш и да вярваш в пътя, по който си тръгнала.

А ти ще го направиш! Ще останеш до баща си, ще започнеш работа и ще съумееш да се изправиш веднага. Звучи толкова лесно, но ще ти коства много.

Приеми идеята, че няма да имаш бал, рокля, изпращане, купон...

В този ден ще сервираш именно на тези твои връстници, които имат щастието да не познават твоята съдба. Но в бъдеще това няма да те гложди и няма да съжаляваш, така че горе главата, момиче!

Трябва и да знаеш, че това няма да е последната загуба, която ще трябва да преживееш. Ще има още много, но сякаш във времето ще съжаляваш повече за тези хора, които са били до теб в щастието и спокойствието и са си тръгнали, откоколкото за тези, които са нямали избор и е трябвало да напуснат тази земя.

Ще съжалиш, че си се доверила и разголила душевно пред твоята най-добра приятелка, защото тя ще те остави.

Никога няма да бъдеш същата, но това може само да те радва. Често ще наблюдаваш отстрани кикотене, разговори и съвем типични тийнейджърски раздумки на твоите връстници и няма да се чувстваш на място, защото ти вече няма да си същата...

Осъзнавам, че споделяйки ти го, преди да ти се е случило, аз вече отнемам много от нормалния ход на твоя живот, но трябва да се държиш силна и да си готова за удари и падения. Ще те боли всякак и много, но ще се изправиш. 

Искам да запомниш една дата.

На 18 август следващата година трябва да отидеш в стаята на твоята майка. Тогава там ще има писмо в раклата над леглото, което трябва да прочетеш. Аз го намерих доста по-късно отколкото ти ще го, а знам, че ще имаш нужда да прочетеш написаното вътре възможно най-скоро. 

След всичко това трудно бих преминала към нещо по-весело, но това ще е единственото ми писмо, затова нека ти издам още нещо.

Стресът от приближаващите матури след тежката загуба, както и финансова несигурност и още куп неща, ще те сломяват твърде често, а не трябва. Знам, че и в момента имаш навика да стоиш до късно и да се втелясваш във всяко домашно или задача, но наистина отиди и се наспи. Дори и да не си перфектна във всичко, това няма да има значение за теб след 10 години. Запази хъса си, но го насочи в това, което ти харесва (а аз знам, че ти отдавна знаеш какво е то)! Не се разпилявай и не се опитвай да следваш чужди амиции и мечти!

А любопитна ли си как ще живееш след 10 години?

Заложила си на отдалечения тип селски живот. Имаш доста скромна къщичка, но голям двор и много щастливи и свободни деца без ограниченията, които имаше ти. Ще дойде време и сама ще я видиш и ще се разположиш. Но междувременно помни, че ще има моменти, в които ще си мислиш, че не можеш повече и ще си твърде изморена. Точно тогава е времето, в което трябва да направиш още едно последно усилие и никога да не се предаваш.

Няма да издавам с какво ще се занимаваш и какво точно ще работиш, защото ще научиш доста неща, докато сама го откриеш. Неща, които в момента са полезни на мен. Ето защо това ще е моята тайна от теб! Ще се видим след 10 години, за да ми кажеш дали е трябвало да бъда малко по-обстойна или потайна! 

Изпращам ти много сила,
вече 26-годишната Славена

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Елена Димова е при нас с разтърсващ и ужасно емоционален разказ за живота ѝ, който адресира до своите прекрасни момичета.


Няма да ви уча как да бъдете принцеси. Няма да ви уча как да бъдете мързеливи. И ще напиша неща, от които може да ви заболи. Защото да си човек често боли. Но може по-често да е хубаво. И от вас зависи. 

Ако някой попита какви са постиженията ми в тоя живот, ще отговоря, че успях да оцелея.

Ще споделя със себе си и с дъщерите си истината и само истината. Точно такава, каквато е – горчива, лютива, сладка, тръпчива, отровна, разочароваща, вдъхновяваща, сурова. Няма да пестя, защото вие, момичета мои, заслужавате да знаете как аз научих уроците, които ще опитам да предам на вас.  

Животът не е само розова дъвка. 

Преди да стана на 13, ме изнасилиха. Мисля, че беше около 15 години по-голям от мен. Може и повече. Не казах на НИКОГО. Тогава не трябваше да стоя часове под перваза на онзи прозорец вкъщи и да плача безутешно, докато чакам майка ми да се прибере от работа. Трябваше да продължа да плача и после, а не да си избърша сополите в ръкава и да отворя вратата все едно нищо не е станало.

Трябваше да изплача, да изкрещя и да изстрадам навън тоя дълбок океан от срам и отвращение, от гняв и ярост, от болка и недоумение. Трябваше да удавя онзи „човек“ в тоя мой черен и бурен океан, а не да го глътна навътре и да ми спре въздуха за толкова много време напред.

Не биваше да го крия в онзи ъгъл, под прозореца.

Не биваше да позволявам да удавя себе си в него и в онова грешно чувство за вина, което изпитвах. Трябваше да ги пусна тия сълзи навън, трябваше да викам и да моля за помощ. Вместо това, реших да се подложа на самолечение! Не подозирах какво ще ми коства да се събера и да продължа без нечия помощ. Може би заради това отдавна се научих да казвам НЕ и да не мълча. Не беше лесно. Толкова срам не бях изпитвала никога през живота си.

Сега, когато си спомням усещането, мисля, че онзи срам беше по-голям и поглъщащ от всеки последвал срам в живота ми. А и онзи срам там беше черен, чудовищен и страшен. Захлупваше ме с такива сила и тежест, че не успях да кажа нито дума.

Тоя срам тогава ми заши устата. Болезнено.

Момичета мои, не позволявайте никой срам да ви унищожи така, както аз позволих! Моля ви! И се борете за себе си! Бъдете смели и не се страхувайте! Аз съм до вас! 

Дядо ми беше тежък алкохолик. От време на време идваше неканен у дома и гонеше мен и майка ми от вкъщи посред нощ. С дни спяхме на пода в съседите. Много още неща се случваха. Тонове.

Дори не си представям как се е чувствала майка ми, защото ѝ беше много трудно да защити и двете ни. Знам аз как се чувствах обаче. Може би това е част от причината да се старая да се държа добре с хората и да помагам както и с каквото мога. Друга причина са родителите ми, които поотделно са най-превъзходните родители, които можеха да ми се паднат или да избера (зависи в какво вярвате). Всеки ден, в който съм била с тях, са ми показали какво е да си добър. Какво е да си честен. Какво е да помагаш. Безкористно! И анонимно. 

Но нямам нито един хубав детски спомен с майка ми и баща ми.

Не и с двамата наведнъж. И никога не съм живяла с тях двамата като семейство. Може би затова семейството за мен е свещено. Нещо, което се гради всеки ден. Семейството (истинското такова в моите представи) означава доверие. Семейството означава много, ама много любов! Да знаете, че любовта е в основата на всичко. Първо към самите вас. После и към останалите. Но да знаете, че нищо не е на всяка цена. Дори семейството! 

Когато бях ученичка е имало моменти, в които с мама не сме имали пари за нищо.

Тогава тя молеше съседката за една-две филии хляб, за да ми направи циганска баница и да ме прати на училище с храна. Това ме научи да ценя неща, които ще опитам да ви науча да цените и вие. И вече знам много точно какво означава „Дупе знае 2 и 200“. Знам, че мога да се справя всякак. И знам, че ще направя и невъзможното в това време на толкова много имане да ви науча какво е да нямаш и да цениш всяко нещо. И че нищо не идва просто така. Също знам, че бедността не е порок. Порок е да ѝ се присмиваш! А циганска баница обичам и до днес. 

Отказах се да уча право, за да стана режисьор, какъвто никога не станах.

Тая дупка в мен никога няма да запълня, но вече научих, че няма и нужда. Не опитвайте да напълните всяка празнота във вас. Дъвчете я, влезте в нея, разберете я, изживейте я и я оставете в миналото. И не забравяйте да пуснете стълба за изкачването. Оставете миналото там, където му е мястото, и не циклете в него. Научих се, че пътя го избираш сам. И че трябва много труд и постоянство. Научих го по трудния начин, защото не слушах. Защото не чувах.

Може би и вие няма да слушате. Може би и вие няма да чувате. Обаче вярвам, че ще чуете себе си по-рано, отколкото успях аз, защото сте по-умни и по-мъдри от мен. И дори да не стане, аз ще ви обичам точно толкова, колкото и днес. Защото съм вашата майка. И защото отлично знам какво е да грешиш. Какво е да се провалиш. И какво е да се изправиш и да продължиш накъдето си тръгнал. 

Първият мъж, когото обичах ме нарани до смърт (така си мислех тогава – бях на 18).

Не знаех, че дъното е много по-дълбоко. Ще ви нараняват. Вероятно ще наранявате и вие. Опитайте да сте добри и да не си играете с главите и сърцата на хората. Щото всичко, което вие направите, накрая остава във вашата сметка. Ще ви кажа, че от любов може да умреш, но само ако позволиш!

Ще има моменти, когато ще усещате, че сте на ръба на Земята. Че искате да слезете. Че искате законите на физиката да не работят за вас. Ще има моменти, когато от любов ще ви боли физически. В тия моменти, моля ви се, спомнете си за тия редове, ако можете, и се радвайте, че сте живи! Че дишате! Че ви боли! Че чувате любимата си песен и че можете да прочетете буквите в любимата си книга.

Радвайте се на всеки поет дъх пролет, на всяка прегръдка на дъжда, на всяка целувка на слънцето и на всеки танц с вятъра! Радвайте се на всеки солен и любовен шамар на морето, на могъщия тътен на планината и на това, че имате сърце да разбирате какво пиша.

Много по-умен човек от мен някога е казал: „И това ще мине“.

И да знаете, че винаги ще съм до вас да ви изпия сълзите!.. Защото съм вашата майка! 

Приятелката, която обичах и все още обичам най-много на света, ме нарани най-много. Най-дълбоко. Най-безпощадно. Но благодарение на нея научих какво е прошка. Толкова съм ѝ благодарна! Заради нея научих какво е търпение, какво е да заклещиш емоцията си в капана на мисълта и да я овладееш, какво е да се обърнеш към себе си и да решиш кое е по-важно – да имаш някого в живота си или да позволиш на егото си да те смачка. Избрах нея. Бях на 20. Никога не съжалих. Обичам те завинаги, момиче! И да знаете, че има завинаги.

Две години и половина живях с хероинов наркоман.

НИКОГА не пробвах хероин, но много пъти опитах да спася човек, който не искаше да бъде нито спасяван, нито спасен. През това време видях и научих прекалено много. Научих неща, без които можех да живея по-добре и по-спокойно. Но тогава научих да внимавам кога и на кого предлагам помощ. И отказах да спасявам всички около себе си. И се научих да си тръгвам.

Зависимостта на онзи човек ме научи как да си тръгна, когато обичам. Научи ме какво представлява болката от това да си тръгнеш, докато все още си влюбен. Научих се как да разбирам не само, че няма светлина в тунела, а че понякога изобщо няма тунел. След челен сблъсък със стената, разбира се!

Съществуват отровни хора, отровни връзки, токсични отношения.

Съществува измамна представа за хората до вас. Съществува влюбване в представата за някого. Съществува образ, от който вашата фантазия има нужда. Измислен образ, в който се влюбвате. Боже, който и да си ти, моля ти се, помагай на момичетата ми да притежават тая чудодейна сила да могат да си тръгват! 

После се запознах с две мои „приятелки“.

Едната ме държеше за дясната, а другата за лявата ръка. Едната ми беше стиснала сърцето, а другата – ума. Казваха се Анорексия и Булимия. Прегръщаха ме толкова силно, че няколко пъти почти не умрях. В онзи период и без това не бях особено жива, но да убия Анорексия и Булимия се оказа по-лесно, отколкото да съживя себе си.

Момичета, много здрава психика ще ви е нужна, за да се справите с всичко, което ще ви сервират не само госпожа Съдба и господин Живот, а и женското умение да усложняваме абсолютно всичко. Обаче нали не забравяте, че каквото и да се случва, ще бъда до вас. Няма да мога да ви предпазя от всичко (то и не бива), но и воин не се става в копринени чаршафи! 

После загубих най-любимата си работа.

Работата, в която не работех, защото беше върховен кеф да я върша. Работа, в която бях добра, в която се чувствах сигурна и от която научих страшно много. Загубих тази работа в името на нещо, което не успях да съхраня и също загубих. Момичета, ще ви помогна да се научите да губите и въпреки това да не се отказвате. Да не се отказвате от мечтите си и да ги превръщате в цели, които да постигате. Може би няма да се справим с всичко, но ще съм щастлива, ако искате да опитаме! 

Беатрис, благодаря ти, че ми спаси живота!

Ако не беше ти, може би нямаше да съм тук сега. Понякога нещата се объркват много. Така стана с главата ми, този път – изненадващо – в медицински смисъл. Объркване, наречено мозъчен кръвоизлив. Беа, ти беше на месец, когато видях скенера и когато прочетох диагнозата. Спомените ми са твърде живи за четиринайсетте им години. Надявах се, че животът на неприятния спомен е по-къс.

Болница и мирис на адреналин, който ме задушаваше. Трябваше да те оставя за една от най-дългите седмици в живота ми. Щях да умра от мъка и от страх. Ей това е шубе, от което наистина се посираш! Страх, който парализира съществуването ти. Обаче мисълта за теб и любовта към онова бебе, което оставих в кошарата, когато се прибрах, за да събера багажа си, ми даде оная огромна сила, която не ми позволи да се предам нито за миг. 

Амарис, благодаря ти, че ми спаси психиката!

Благодаря на ония две черти, които ми помогнаха да оцелея, докато майка ми умираше. Един живот беше на път, докато друг гаснеше пред очите ми всяка секунда. Амарис, благодаря ти, че не ми позволи да полудея от мъка! Благодаря, че се появи точно в онзи момент! 

Беатрис, извинявай, че преживя всичко това с мен. Ти си ГИГАНТ! 

Момичета, живейте го тоя живот с отворени ръце, сетива, очи и съзнание! Учете! Аз не учих достатъчно и добре знам къде се намирам. Много е ценно да знаеш къде се намираш. Да не се надценяваш, но да не се и подценяваш. Да знаеш къде си и кой си. Аз все още се опознавам, а вече съм на 43. Много пъти се провалях. Много пъти падах. Много пъти грешах. Вероятно всеки ден греша.

Не се плашете от грешките си и не си въобразявайте, че ще се научите от тях.

Няма да стане. Поне не и от първия път. Аз живеех с очаквания. Към хората, към света, към родителите си, към приятелите си, към партньорите си. Към това каква точно трябва да е любовта според моите представи. Според моите очаквания. И се разочаровах безкрайно много пъти. Докато не осъзнах, че очакванията никога не са в полза на реалността. И докато не се научих да не очаквам. 

Животът е привилегия, момичета. Огромна.

Гледайте в простора и в свободата и опитайте да не се влияете от изкуствените рамки, които част от обществото опитва да налага. Не мразете бившите си пред другите хора. Да говориш зад гърба на приятел(ка) или на бившия си партньор казва няколко неща за самия теб и нито едно не е хубаво. Вашите приятели, вашата среда и вашите партньори са ваш избор.

Пазете чуждите истории и чуждите тайни. Да знаете, че нямате право да разказвате нещо, споделено от друг. Това не е вашата история, но може да бъде моментът, в който сте злоупотребили с нечие доверие.

Моля ви, не се подигравайте на никого. Никога!

Мой съученик се самоуби, защото всички го побъркваха от подигравки. Казваше се Мартин и беше изключително добро и чувствително момче. Помагайте на възрастните хора и помнете, че при най-добрия сценарий ще доживеете тяхната възраст в относително добро здраве. Не подценявайте хората срещу вас и опитайте да не съдите. Пробвайте да сложите тъжните обувки на човека, който ви е наранил. Ще се изненадате колко са неудобни и ще видите, че душата на този човек е отровена и вероятно страда.

Този човек има своя история и вероятно тя никак не е весела. Човек, който е щастлив със себе си, не може да се държи лошо. Може би този човек е нещастен. Подайте му ръка и ако позволи, му помогнете. 

Моля ви, не тровете себе си със злопаметност и опитайте да приемате хората, без да искате да ги променяте.

И не бъдете себе си. Това е вредно.

Вредно е да не се променяш. Вредно е да седиш на едно място и да мислиш, че си стигнал върха. Винаги има някой друг връх отсреща, стига да го виждате. 

Не съжалявам за нищо. Всяко решение, което съм взела ме е водело по пътя и сега съм тук. А тук е хубаво! Всеки урок ме е учил на нещо, защото успявах да го прочета. Целия.

Момичета, понякога ще се чувствате счупени, разчорлени и разпилени. Обаче вие сте жени. А жените притежават най-специалната сила на света. И щом можем да даваме живот означава, че можем всичко! 

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Ина Тонева пише много емоционално писмо до двете си деца.


Мили деца,

Ако четете това, значи съм завършила писмото за конкурса. Бих искала да знаете, че много ви обичам, харесвам, гордея се с вас. Искам да знаете, че винаги съм желала да бъда ваша майка и това носи огромен смисъл в живота ми. Когато бях на 21, се обърнах към баща ви, погледнах го и казах: „Готова съм да бъда майка, искам да имам деца“. Той се обърна и ме погледна ужасено: „Не е ли малко рано?“. „Това е смисълът на живота“ – отвърнах аз. Да имаш деца и семейство. Бях млада и много зелена.

Имах мечти – да имам семейство, да имам вас.

Имах надежди, палех лесно, смеех се. Заживях с баща ви и го убедих да вземем Морис (нашето куче). Живеехме по студентски, имахме приятели, излизахме често, правехме купони. В сесии обичах да правя нищо, да гледам най-глупавите испански сериали. Работех почасови работи, парите бяха не много, но достатъчно.

Годините минаваха, завърших образованието си (нямам идея дали ще помните, че завърших авиационна техника и технологии, което беше толкова близо до моята същност като специалност, колкото компактдиска за вас). Започнах работа. Преподавател (това го помните знам). Бях на 25, 2 дни преди Коледа.

Баба и дядо се обадиха, че леля ви (с нея никога не се запознахте) има проблем и трябва да заминат за Германия при нея.

В този момент, деца, моят живот мина на пауза. Сякаш всичко застина.

В следващата година се сблъсках с диагнозата, боледуването, ужасите и страданието. И малко по-късно загубата на моята сестра, вашата леля. 

Искам да знаете какъв човек беше тя. Беше щедра и справедлива. Имаше толкова много любов в нея. Сигурна съм, че щеше да носи много подаръци за вас, когато се прибираше, и да ви прави смешки и да усетите тази чиста любов. Но това писмо не е за нея, то е за вас.

В този момент деца аз много се промених.

Една част от мен, тази чувстващата, някак замръзна. Продължих да живея на автопилот. Мисля, че имаше депресия и много непреработена загуба в мен.

Така се появи ти, Марти. Толкова искан, желан, донесе живот в цялата тази загуба и тъга. Толкова бях уплашена, страхувах се да не те нараня, как да те отгледам. Толкова те обичах, че ме болеше. Бях толкова свързана със страха си, че нямаше място за любовта.

На 40 дни претърпя операция, още един пирон в моята скръб.

Преминахме без усложнения и заедно, но още една част от мен замръзна. Всички толкова те обичахме, беше център на цялото внимание и грижа на нашето и разширените ни семейства. Имаше най-уникалните къдрици и сериозен изказ.

Времето минаваше и 4 години и половина по-късно се появи ти, Стефчо. Чакано и искано бебче. С непоклатимия си лъвски характер ни донесе много смях и ни научи как да се изразяваме и отстояваме. Винаги вокален за нещата, които не ти харесват, и толкова любвеобилен и гушкав.

Тази любов нямах идея как да я разделя на две.

Как никой от вас да не страда, да не бъде изпусната нечия нужда? Не знаех как да присъствам едновременно за двама, без да ощетя единия от вас. Бях на предела, сама и счупена емоционално, физически и психически. Тогава започнах своя път в психотерапията. От личната ми терапия, към обучението в школата, университета.

Ето, ме тук терапевт – самата аз.

Знам, не ви се нрави особено, че отсъствам повечко. Понякога съм доста уморена. Невинаги търпелива. Често говоря по телефона. Доста съботи и недели участвам в различни обучения. 

Не бягам от вас. Аз просто намирам себе си. Мисля, че това е едно от нещата, наред с любовта и образованието, които искам да ви дам. Позволението да откривате и отстоявате себе си, дори когато нещата са далеч и неясни.

Бих искала да познавахте по-светлата част от мен.

Да можехте да видите и онази на 25 с мечтите, която никога не е виждала ужаса и вярва повече в доброто и в живота. Да можех да бъда по-спокойна и усмихната. Да бъда като другите майки. Но тогава нямаше да съм аз днес. Но не съм.

Знам, че разпознавате тъгата в мен.

Деца, тя си е моя и е дълбока, толкова дълбока, че дори и вие не можете да я надвикате. Вие ме научихте да се смея отново, да се свържа с живота и цялата му пъстрота. 

Когато гледам към вас, виждам две прекрасни деца. Разпознавате и назовавате емоциите си и тези на другите, умни и забавни. Имате най-готиното чувство за хумор. Обичам ви!

Мама

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Ина Тонева се включва в конкурса с писмо до своето Аз на всяка петилетка. При нея петилетката не е за три, така че всичко си върви планово.


На 10 не те помня добре, май беше с пукнат глезен на тържеството за завършването. Имаше хубава рибена кост и класната четеше пред всички твоето есе над „Радини вълнения“. Мисля винаги сме обичали драмата с теб. Ти се харесваше и другите те харесваха.

Помня те и на 15, там не се харесваше.

Беше започнала да ядеш пакетче солети на ден и свали доста килограми. Не се харесваше и не се чувстваше на място. На 20 беше друга история – влюбена и леко пораснала. Ти винаги си била социално същество. Е, не ти харесваше каквото учеше, но пък имаше готини хора.

На 25 се загуби. Така става, когато загубата се намести толкова внезапно и безапелационно в живота ти.

На 30 беше майка. Изпълнена с отговорности и очаквания да бъдеш перфектна майка. Ами да, винаги това е било важното. Ами не, не си перфектна.

На 35 вече беше майка на две и започнала пътя на психотерапията.

Днес, две крачки преди 40 коя си всъщност?

Скъпо мое Аз на всяка петилетка, искам да знаеш, че изпълняването на плана е невъзможно, заложено е в петилетката. Никога няма да си достатъчно слаба, красива, умна. Можеш да бъдеш не повече от това, което си, и то е достатъчно. Другите са чудесна отправна точка, но сравняването изцежда. Не забравяй колко интересен изглежда животът на другите, ако го наблюдаваш, надничайки през прозореца. 

Най-важният въпрос, не го забравяй: от какво имаш нужда?

И не забравяй, че да отговориш на това е дяволски трудно и има нужда от тишина. (Сиреч трудно с децата ти наоколо.)

Не се срамувай да даваш на себе си и да взимаш за себе си. (Например оцеляването като родител е невъзможно без това. Родителят оцелява, но не и човекът.)

Не всяка вина е твоя. Особено тия, дето семейството ти ги сипе.

Посредствеността е дар от природата, а не наказание. Да се радваме, че си в широкия диапазон на статистиката.

Колкото повече бягаш от нещо, толкова повече го превръщаш в неизменна част от живота си. Например, ако се фокусираш върху страха си от змии, правиш страшна всяка своя стъпка в гората.

Не всичко е срещу теб. Понякога другият се намира в собствената си невъзможност. Особено важно в партньорството ти.

Забавлявай се с онзи ентусиазъм на дете – за себе си, не за чуждите погледи. Танцувай!

Хората, които те ценят, не се нуждаят от твоите усилия. Ценят те просто, защото те виждат. Ще ги срещнеш, просто този път изисква малко зрялост.

Спортувай, грижи се за себе си, за нещата, които влизат в теб и допускаш. И да знаеш, ще станеш спортист на годината в клуба, в който тренираш. Не защото си специална. Някой просто вижда усилията ти и понякога това е достатъчно.

Е, децата ти винаги ще искат повече, не можеш да спечелиш тази класация, затова намирай време за себе си. 

Освен майка си човек. Не забравяй, че възпитанието е поправяне на една грешка с друга, така че в основата си е вид експеримент. 

Радвай се бе жена!

cross