В книгата „Тревожни хора“ шведският писател Фредрик Бакман ни повежда в един наполовина хумористичен и малко драматичен свят. В рамките на историята той вплита и находчиви мисли за родителството.
Най-общо сюжетът ни превежда през комедийната страна на една заложническа криза, в която изпъкват заседнала заешка глава, бременна жена, кисели любители на най-големия шведски магазин за обзавеждане, човек с много пари и много крайни схващания за живота.
Ние обичаме такива книги, защото хем ни беше смешно, хем се оказа, че на финала на тази конкретна книга можем и да си поплачем. Тъй като е журналист, Бакман пък умее да пише с аналитичност и задълбоченост. А върху тях поръсва обилна доза хумор, като сатирата е черешка на тортата.
Няма да издаваме повече от историята, но пък си извадихме цитати, в които виждаме емпатичност към трудната роля на родителя и към семейното положение въобще. Някои от тях ще ви вдъхновят, други може да ви обезкуражат, но има голяма вероятност просто да се почувствате разбрани. Защото, както са казали класиците, „Човек само когато знае какво му е, само аз си знам какво ми е.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Рамене, на които децата им могат да седнат, за да видят света, когато са малки, на които да стъпят, за да достигнат небето, когато са големи, и на които да се облягат, когато залитат и се колебаят. Те разчитат на нас, а това е съкрушителна отговорност, защото още не са проумели, че всъщност не знаем какви ги вършим.“
„… не можем да предпазим децата си от живота, животът спохожда всички ни.“
„Разбира се, истината е, че ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото никой човек, който има страхотен ден, не прекарва половината от него в това да се снима.“
„Най-ужасното на разводите не е, че карат хората да се чувстват, сякаш времето, което са вложили в брака, е пропиляно, ами това, че ги лишава от всичките им планове за бъдещето.“
„Родителството може да доведе до дълги периоди, през които чувствата на децата поглъщат кислорода на цялото семейство. Може да бъде толкова интензивно, че някои хора с години не успяват да разкажат на някого за собствените си чувства, а ако твърде дълго време не споделяш нищо, накрая можеш да забравиш как се прави.“
„Човек трябва да умее толкова много неща, когато има деца, трябва да знае всичко от самото начало.“
и да решаваш сам, но когато станеш възрастен, осъзнаваш, че това е най-лошата част. Трябва постоянно да оценяваш разни неща, да преценяваш за коя партия да гласуваш, кои тапети харесваш, какви са сексуалните ти предпочитания и кое кисело мляко най-добре отразява личността ти.“
„… човек се жени за жената, която не може да разбере. И прекарва живота си в опити да го направи.“
„Който е живял с тийнейджъри, знае, че те съществуват само заради себе си, а родителите им са прекалено ангажирани с всички житейски фази.“
„Не е нужно да обичаш майчинството, не и през цялото време.“
„Човек може би не проумява това, когато е млад, но когато ти се родят деца, целият ти живот се променя. Понякога имаш чувството, че вече не прекарваш почти никакво време с партньора си.“
В епохата на относителното съчувствие сме все по-склонни да мерим кой заслужава повече нашето дигитално състрадание, коя кауза е по-важна от другата, коя война, кой бежанец, коя жертва на насилие… Цъкаме с капкомера на чувствата, понеже от висотата на привидно сигурното си съществуване сме напълно наясно кой, кога, какво по света и у нас. Пишещата тези редове не прави изключение от собствената си констатация.
За щастие, има хора като камерунската писателка Джаили Амаду Амал, на които грам не им пука за нашата относителност на чувствата, понеже никога не са имали време да се занимават с глупости. Макар че по дефиниция би следвало тъкмо тези хора да попадат в обхвата на нашето „Горката“ или „Така ѝ се пада“ (според зависи) в социалните мрежи.
Джаили невинаги е била писателка. Първо е съвсем, съвсем млада булка (17-годишна) на един доста по-възрастен от нея политик (55-годишен). Разбира се, женят я против волята ѝ, какъвто е обичаят в нейната общност. После насилието (защото и женитбата против волята е такова) продължава в най-различни форми и измерения. Родена в Маруа, в Северен Камерун, на около 1300 километра от столицата Яунде, Джаили едва на 17 се оказва в брак, който ѝ докарва депресия, булимия, анорексия, последвани от опити за бягство и самоубийство.
И това, което я спасява, е четенето – книгите и литературата.
След 10 години страдание тя успява да се освободи от оковите на принудителния брак. Днес е един от най-важните гласове по теми като правата на жените, социалната несправедливост и трудностите, пред които са изправени африканските жени.
Съвсем скоро на българския пазар излезе най-новата ѝ книга – „Жени, лишени от търпение“, в чиято основа е и нейната лична история. Освен че представи книгата си тук, Джаили беше и участничка в една много важна конференция – „Момичета с мисия“, посветена на важността на образованието, което в някои случаи е не просто задължително, а е единственият спасителен пояс, за който могат да се хванат момичетата и младите жени в много общности по света. Включително и в България.
Радваме се, че имахме възможността да се срещнем с тази прекрасна, смела и умна жена. Ето я в Майко Мила.
Как разбрахте, че образованието всъщност е изключително важно? Знаем, че не сте имала подобен пример в дома си.
В обществото, в което израснах, нямах пример, от който да се поуча. Всички жени, с които бях заобиколена, бяха перфектни майки, перфектни съпруги, но нито работеха, нито излизаха. Но пък с възхищение наблюдавах другите независими и еманципирани жени и мечтаех да бъда като тях. Мечтаех да мога да взема живота си в свои ръце. Това, което наистина изгради живота ми, бяха книгите. Те ми дадоха желание да постигна свободата. Те ми дадоха възможност да мисля за един по-различен свят и да желая да постигна повече в живота си.
Книгите ми дадоха всъщност и това, за което можех да мечтая. Идеята ми за свобода или за независима жена беше доста абстрактна. Просто желаех да мога да излизам, да работя и да печеля собствени средства.
Това въобще не звучи абстрактно, даже си е съвсем прагматично. А когато създавахте „Жени, лишени от търпение“, как точно решихте през чии очи да разкажете историята? Спестихте ли си нещо, за да може да стигне до по-широк кръг хора?
Когато започнах да пиша, настоявах да представя нещата такива, каквито са в действителността. Много често ми се случваше да се самоцензурирам, да не разкажа историята до края, защото си задавах един трагичен въпрос: какво ще си помислят другите. Мога ли да си позволя да кажа нещата, които искам да кажа? Но с течение на времето придобих все повече увереност и повече свобода и спрях да се самоцензурирам.
Но трябва да призная, че последната ми книга – „Жени, лишени от търпение“, беше най-трудна за написване в емоционален план. Защото разказаните истории всъщност се припокриват с моята лична история, с изживяното от мен. Така че бях длъжна да разкажа. Да стигна до края на историята. И много често ми се случваше, дори докато пишех, да се срина и да се разплача върху белия лист. Тогава съпругът ми ми каза: „Ако писането те довежда до такова емоционално състояние, може би не си готова да разкажеш историята“. А аз му зададох един прост въпрос: в кой момент бих била готова да разкажа подобна история!? Няма подходящ момент и няма готовност, когато става въпрос за насилие. Но при все това следва да отбележа, че нищо в историята не е преувеличено.
По какъв начин се промени представата ви за свободна жена и какво е изобщо да си свободен, след като вече бяхте от другата страна?
В действителност, в началото може би романтизирах идеята за независимост, за това що е еманципирана жена. Веднъж след като постигнах тази свобода, си дадох сметка, че има и друга страна на въпроса, която не е толкова бляскава. Това е жената, която трябва да работи, и жената, която трябва да си плаща сметките; която трябва да има спестявания. И трябваше да се науча на всичко това сама. С течение на времето. Така че, трябва да призная, започването на живота като свободна жена не беше без известна трудност.
Вашата свобода Ви дава възможност да направите така, че и други да придобият представата за свобода и евентуално да пожелаят да се стремят към нея. Вие сте посланик на УНИЦЕФ в Камерун по въпросите на борбата с насилието и равнопоставеността. Според Вас тази дейност и тази Ваша кауза стига ли до когото трябва?
Когато говорим за насилие и за мястото на жените в обществото, не знам дали има правилна публика, до която това съобщение трябва да стигне, защото всъщност то засяга всеки един от нас. Изключително горда съм, че моите литературни произведения и книги влязоха в учебната програма на децата в Камерун. Тоест теми, които са табу в обществото, в което живея, станаха литературни произведения, изучавани от децата, и те могат да говорят по тези теми свободно със своите учители. Тази промяна в манталитета ме прави горда. Може би публиката в крайна сметка са младите, а може би и съобщението следва да се разгърне още повече, за да стигне и до официалните власти на страната, до онези, които вземат решения на политическо ниво.
Как изглежда Камерун в момента? Как се е променил от времето, в което сте била 15–17-годишно момиче, каквито са част героините в книгата?
Би било претенциозно от моя страна да заявя, че книгите ми в действителност са повлияли за промяната в страната. Но тази промяна съществува. Сега светът е много по-отворен, включително и Камерун. Сега всеки има телевизия, интернет или смартфон. Тоест, действително има промяна в манталитета на страната, откакто аз бях на 15 –17 години. Но трябва да призная, че книгите, в това число и моите, имат влияние, защото те поставят акцент върху проблеми, които иначе щяха да останат невидими. Веднъж щом отворим дебата, при всички положения ще има еволюция и промяна.
Има една дума, която минава като мантра през цялата книга – търпение. За какво най-много Ви е помогнало то?
Търпението е фундаментална ценност на обществото, но и ценност, проповядвана от монотеистичните религии. Ако кажа, че повече не искам да проявявам търпение, би било в известен смисъл богохулно. Но в книгите си исках да дам глас на онези жени, които казват „Повече няма да търпя“. И тъй като всъщност търпението, както го разглеждам в книгата, се оказва връзката между различните форми на насилие върху жените, то придобива смисъл на потисничество.
Още не сме свършили, скрол надолу
Имало ли е момент, преди да се измъкнете, в който сте била на ръба да се откажете да се борите?
Това е всекидневно състояние, всекидневен въпрос, който си задаваме. Трябва да знаете, че аз съм много чувствителен и емоционален човек. Но моментът, в който достигаш границата и даже развиваш психосоматични реакции, когато се чувстваш притиснат в клетка и когато си казваш „Да, не мога да изтърпя повече“, се оказва и моментът, в който разбираш, че всъщност можеш. Можем да страдаме и можем да понесем повече. Можем да приемем още от същата съдба. Това, което ме измъкна обаче, беше желанието ми да променя съдбата на дъщерите ми. А, да, и инстинктът за самосъхранение, който беше останал в мен. Знаех, че остана ли в тази ситуация, просто ще умра.
Кое е най-важното, с което бихте искала да Ви запомнят дъщерите Ви?
Иска ми се те да бъдат жени, които не се примиряват; силни жени, които имат мечти и които не се страхуват да стигнат до края на тези мечти, за да ги реализират. Мисля, че това, което ме характеризира като жена, и това, което се опитвам и да им предам, е тази целенасоченост и увереност, с която живея живота си.
Колко книги прочетохте, след като станахте родители? От една отговорност към друга, денят обикновено се изнизва и ако не ходите на работа с градския транспорт, в края на натовареното всекидневие не остава и процент енергия да отворите последната купена книга, нали? Или е далеч по-неангажиращо вместо книга да хванете телефона и да скролвате из фийда си?
Дуси Морис е авторка на свободна практика, която пише за култура и лайфстайл и проучва въпроса как да се върнем към четенето на книги след децата. „Десет страници и мозъкът ми потрепва от умора“, признава тя в статия за Guardian. Морис си дава 66 дни, за да се научи отново да обича четенето.
Имаше време в живота ми, когато четенето на книги беше толкова приятно и естествено, колкото сутрешното кафе. Разнасях чанти с книги през континенти, четях на диваните на приятели, в леглото, в кафенета, в паркове и във всякакъв вид транспорт, за който можете да се сетите.
След това дойдоха децата, социалните мрежи, смартфонът и – последният удар върху някогашната ми силна любов към книгите – пандемията. Почти не забелязах как се случи в реално време, но преди да се усетя, разпокъсаното ми внимание се беше разпростряло толкова, че просто не можеше да понесе тежестта дори на най-лесните за четене книги на хартия.
Това ме притесняваше много. Попитах д-р Сюзън Маклейн, творчески директор на Bibliotherapy Australia, как да съживя любовта си към четенето. Маклейн казва, че ако установим, че не четем толкова, колкото бихме искали, първата крачка е да се освободим от чувството за вина и да подходим към четенето така, както бихме подходили към здравето си. Най-добрите резултати ще дойдат, когато се фокусираме върху ползите, вместо върху усилията. Маклейн отбелязва, че не трябва да считаме четенето за рутина, а за „храна за ума и духа“.
„Не съди навиците си за четене. Отдели време да си спомниш какво ти даваше четенето и разглеждай времето, посветено на него, като подарък за себе си.“
Посрещам първата седмица от моето предизвикателство с наивния ентусиазъм на бивша училищна футболна надежда, която е на път да разтегне сухожилие, докато рита топка с децата. Фасулска работа! Победоносно завръщане във форма! Пълна с кух оптимизъм, взимам книга от библиотеката си и си лягам рано в леглото. Десет страници по-късно мозъкът ми вече потрепва от умора, разсеяност и надвиснало усещане, че години на безкрайно скролване и безмислено стриймване са нанесли някаква непоправима щета. Продължавам този несериозен фарс през цялата седмица, преди да призная, че ще трябва да тренирам, за да си върна формата.
Кое е това нещо, което може да надмине плямпането на подкаст, за да заглуши досадния вътрешен монолог, докато същевременно създава илюзия за задълбочено ангажиране? Аудиокнигите може би. Решавам да заменя документалните подкасти за маниаци с аудиоверсия на нашумяла нова книга, прочетена от автора. Увлечена съм и я слушам в премерени дози в продължение на седмица. Успях да проследя дълга художествена история отначало докрай. Ще нарека това успех.
Придържам се към това, което работи. Маклейн ме уверява, че аудиокнигите се броят за четене, затова избирам ново заглавие в същия дух. Апетитът и търпението ми да следвам история в продължение на няколко дни нарастват. Слушам настойчиво навсякъде – докато ходя, в трамвая, докато пазарувам и преди лягане. Освежаващо е да бъда пренесена на друго място без неприятния привкус от прекомерно време, изкарано пред екрана, и откривам, че е странно утешително да ми четат, сякаш съм дете.
Преди четири години съседът ми даде назаем трилогия от книги (наистина трябва да му ги върна) и тази седмица решавам, че ако започна първата, ще имам отъпкана пътека напред с останалите две. Книгите са леки – както буквално, така и преносно. Слагам първата книга от поредицата в чантата си и си поставям за цел да я изваждам вместо телефона при всеки свободен момент. Все още не мога да чета преди лягане, но забелязвам, че отлагам домакинските задачи и крайните срокове, за да чета, оправдавайки се с аргумента, че по някакъв начин това също е работа. Чета повече, но съм наясно, че тази малка самозаблуда противоречи на целия смисъл на упражнението: трябва да бъде за удоволствие, а не за продуктивност или отлагане.
Още не сме свършили, скрол надолу
Започвам да забелязвам как умът ми жадува за спокойствието на напечатаното слово. Мога да чета много по-дълго, без да усещам привличането на телефона си, и способността ми да се потопя напълно в историята нараства. Но остава едно упорито чувство за постижение с всяка изминала глава – и това не ми се струва правилно. Никой не се поздравява, че се е насладил на вкусно ястие или на вечер на дансинга – просто се чувства добре.
Смътно си спомням от добре прекараната си младост, че съществува златна среда между ужасно мозъчно гниене и токсична продуктивност. Решена съм да се върна към това състояние на духа – където здравословните занимания (като четенето на книга) могат да се изживяват просто заради удоволствието, което носят.
Тази седмица моят обичан дядо напусна този свят. Не е изненада, но идва с всички очаквани емоции и разсейвания. С уморен ум и погребения в различни щати, на които трябва да присъствам, продължавам да нося книгата със себе си. Няма да се насладя или да постигна много тази седмица. Въпреки това се изненадвам, че се улавям да крада четене на по една страница тук и там. Сравнено с хаоса, който телефонът ми предлага, тишината и спокойствието на страницата са истински лек.
Все още съм малко разсеяна и имам много работа за наваксване. И четенето, и нечетенето ме карат да се чувствам виновна – това е абсурдна дилема. Маклейн подчертава важността на четенето за настроението и енергийните нива. Решавам сериозно да се откажа от мисленето за продуктивност и да преосмисля времето, прекарано в четене, като форма на плодороден хедонизъм. Изваждам няколко случайни книги от рафта и ги нареждам до входната врата. „Всяко четене е добро четене“, казва Маклейн. Прекарвам седмицата, прелиствайки различни заглавия според настроението ми. Нямам представа колко съм чела тази седмица, но избирах книга всеки ден и времето, прекарано пред екрана, намаля.
След една седмица на повърхностно избиране съм станала заинтересована от едно конкретно заглавие. Стремя се да нося книгата навсякъде и успявам да прочета няколко страници, когато чакам или пътувам. Прехвърлянето между безкрайните разсейвания и задължения, които телефонът ми предлага, ми се струва по-изморяващо и неудовлетворяващо от обикновено. Откривам, че постоянно търся възможност да се потопя в този отдавна забравен антидот на коварството от разсейване. Всяка страница ми се струва като възнаграждение, макар да не съм сигурна за какво точно.
След като бавно се потопих в колекция от книги, решението коя да сложа в чантата си всеки ден се е превърнало в нещо като избор на облекло – баланс между настроение и мотивация. Подобно на избора на правилния тоалет, правилната книга подобрява целия ден.
Почти 10 седмици по-късно не мога да твърдя, че съм отново книжен червей, но съм приключила няколко заглавия и не може да се отрече, че връзката ми с печатната страница не е толкова напрегната. Върнах се там, където четенето не се счита за нещо, което трябва да правя, а за нещо, което просто искам да правя.
Десет от десет, препоръчвам.
Източник: Guardian
„Никой не разбира от маркетинг”, твърди Диана, която всъщност разбира точно от маркетинг. И написа книга по темата. Тя разбира и от няколко други неща, както може да прочетете по-долу. Освен това има енергия за трима и я използва не по един, а по няколко добри начина.
Диана Стоянова е на 33 години, родом от Видин, но живяла цял живот в София (и малко в Банско). Работи като частен консултант за продукти и услуги, които ѝ харесват. Защото може да си го позволи и защото е толкова добра, че си го е заслужила.
Започва да се занимава с маркетинг по случайност преди 12–13 години. Стартира с бира, после лотария, после най-голямото приложение за видеострийминг, строителни материали, храни, пикапи, влекачи, камиони (тогава научава какво е шаси), един ресторант и какво ли още не без мобилни оператори и балет (по думите на майка ѝ).
Иначе е завършила две висши образования. Едното е пространствен дизайн и дълго време рисува по сгради, като има мюръли в цяла България. Второто е кино- и телевизионна режисура. Има пет късометражни филма, като един от тях през 2018 г. участва на „Златна роза”. Записва магистратура реклама и маркетинг, за да „има все пак някакъв завършен маркетинг”, но забременява и не я завършва. Иска някой ден да стане първият доктор по маркетинг в киното. Първият въпрос към нея е напълно логичен.
Не съм спирала по простата причина, че не мога да стоя мирна. От една страна, много ме хапе кучето, както казва майка ми. От друга – имам генетична мутация и произвеждам три пъти повече допамин от обикновените хора, което ме кара да произвеждам и три пъти повече адреналин. Трябва нещо да го правя този адреналин и карам мотор, карам ски, карам сноуборд, работих с едни приятели по първия проект за уейкпарк в България… Единствената ми спирачка беше Рая. Тя имаше здравословен проблем и не беше от тези бебета, които ядат, спят и се смеят, напротив – беше много трудно. Но това ми помогна да напиша книгата, защото си бях вкъщи с нея.
Има я, да. А има и други. Тя ще ми е втората книга. Имаше много сериозна дисбактериоза и сериозно когнитивно изоставане. Много доктори казаха, че няма да се оправи, но аз не се отказах. И в момента тя е жива и здрава и няма помен от проблеми. Затова и ще напиша втора книга. След като Рая се оправи, много семейства ме търсят, за да им кажа как да помогнат на децата си. Имам и заглавие – „Стълбата на Рая”. В книгата ще участват четирима лекари – нутриционист, генетик, биомедик и педиатър. Процесът ще е бавен, защото с повече от един автор е сложно, но се надявам след две години да е готова. А и да не забравя – аз съм дислексик. Пиша грамотно, но разменям много букви, обърквам словореда… И това е отвратително за редактиране.
Научих се на осем години. Но сега чета по 20 книги на месец. Детски книги, нутрициология, психология, исторически романи, маркетинг – не само на български, но и на английски. Много обичам Нена Андонова – прави проучвания, подплатени с факти. Обичам и Марина Фиорато. Имам правило – 30 страници на ден, независимо какво правя. И имам книги навсякъде – на четири нестандартни места вкъщи и в жабката на колата. Трудно чета, но много упорито. Според мен трябва да бъде така – да се опитваш да минеш границите си. Ако те е страх да плуваш – отиваш да плуваш, ако те е страх от високо – отиваш да скачаш, ако си дислексик – четеш.
Тя е резултат на моя вътрешен гняв и недоумение как може толкова много хора в малкия и среден бизнес в България да нямат понятие как да промотират правилно. Направо е абсурдно. Също така в работата си съм срещала отпор, защото някой собственик има субективни схващания как трябва да бъде предложен неговият продукт. Което е тотално грешно и изключително неработещо. В днешно време всеки живее в балон. Но твоят балон не е светът и това няма да ти помогне да продаваш масово продукт. Напротив – продаваш лед на ескимоси.
Сега работя предимно с хора от малкия и средния бизнес. И искам от тях първо да си дефинират бизнеса – силни и слаби страни, визията, цветовата гама, логото. И после ги карам да си дефинират потребителя. Не последните им клиенти, а хората, които искат да привлекат. Идеалният потребител – къде ходи, кога се къпе, какви медии потребява, дали обича шоколадов или ванилов мъфин. И им казвам, че ако не знаят, трябва да седнат и да наблюдават хората. Ето в този ресторант, в който сме сега и с чиито собственици работя, бях 42 дни и наблюдавах абсолютно всичко: какви хора идват, как се обличат, какво си поръчват, какво си взимат от студената витрина, в кой ценови клас са позиционирани. Това е знанието – да наблюдаваш хората.
Исках да напиша книга за всички тези неща. Да опиша двата компонента на маркетинга – нужда и потребител. И как би трябвало да се зараждат продуктите и услугите – от някаква адекватна нужда, а не от някакъв каприз. Харесва ти да правиш нещо – прави. Идентифицирал си нужда – действай. Да правиш нещо, за да изкарваш едни пари и да правиш едни хора недоволни – този вариант дори не съм го споменала. Разбира се, в книгата пише и как да идентифицираш най-точната група потребители и съответно как да създадеш мисия и визия на твоя бранд, как да го разраснеш, какви канали да използваш, как да се позиционираш онлайн и офлайн. И докъде можеш да направиш нещата сам.
Това е важно, защото много хора и стартиращи компании нямат бюджет за маркетинг. И понеже не знаят колко ключово важен и животозастрашаващ за твоята марка е маркетингът, ако не започнеш веднага, те не искат да отделят бюджет. Книгата им дава представа колко време и усилия би им коствало сами да се занимават с това нещо. Това е хем самоучител, хем четиво, което дава конкретни примери от моята практика. Не е абстрактно, не е теоретично. В книгата няма нито една екселска таблица, почти няма терминология, свързана с маркетинг – така човек няма да го е страх да я отвори. Освен това има илюстрации – дори ако не искаш да четеш, можеш да разгледаш картинката. Разбира се, това не е детска книжка, тя е много сериозна. Такива бизнес книги няма, но мисля, че ще започнат да се появяват.
Не. Има и отрицателни. Има цяла глава, която се казва „На теория и практика” и съдържа четири примера от четири различни сфери. Конретен казус с това какво би трябвало да се случи на теория и какво се случва на практика. И къде нещата са се разминали, така че накрая не са тези, които сме очаквали всички. Или поне шефът ти, който ти е казал да ловиш маймуни с трици. Аз мисля, че човек учи много хубаво от лошите примери. Знаем какво казва Христо Стоичков, нали? Между другото съм работила по четири различни проекта с него и единият беше нечовешкия – виртуален тунел за юбилеен мач в Стара Загора. Но в книгата няма примери с него.
Да. Всичко е маркетинг. В предговора Кристиян (доц. д-р Кристиян Постаджиян – преподавател, директор на програмния съвет на департамент „Кино, реклама и шоубизнес" на НБУ, бел. ред.) е написал нещо много хубаво – че книгата е полезна за всеки човек. Защото ако искаш да накараш детето да пише домашни – това е маркетинг. Трябва да му продадеш идеята. Ако искаш да спечелиш приятели – трябва да продадеш себе си. Всяко едно действие и бездействие формира твой образ в обществото, дори в малката общност на семейство и приятели. И ако искаш да бъдеш позициониран правилно, трябва да работиш за този образ. Той не се получава случайно. При някои хора се е получило, без да искат, но ако го анализираме, ще видим, че има конкретни оси, по които те работят, за да имат конкретна визия в главите на другите.
Всичко е маркетинг и ако сме наясно с това, ще можем да го контролираме по-добре. В книгата има една глава за имиджа. Там е теорията ми за кактуса – като теория на хаоса, ама за кактуса. Преди 50–60 години комуникацията е била едностранна – не е имало как да дойде обратна връзка. Сега обаче обратна връзка идва преди рекламата, защото тя вече е изтекла отнякъде. За да можеш да разбереш тази връзка, която тече на повече от 100 нива, трябва да си наясно, че всяко бодилче е важно – те те пазят да не умреш в пустинята. Но ако един бодил падне, на кактуса нищо няма да му стане.
По същия начин е с имиджа – блогове, влогове, коментари, каквото и да е нещо някъде – това формира твоя имидж. И ако някой ти е казал, че нещо в твоя продукт или услуга е зле, това не е краят на света. Това е един бодил – ще го преживееш. Друг е въпросът, ако си се изложил по национална телевизия. Имиджът в днешно време е нещо много комплексно. Но ако го менажираме правилно, негативната обратна връзка няма да ни влияе или ще ни влияее малко.
Хората не обичат да четат, така че не очаквам някакви чутовни резултати. Нито имам комерсиална цел – наясно съм, че няма да забогатея от книгата (в този момент край нас минава живо опровержение на това, че в България не можеш да забогатееш от книги в лицето на Розмари де Мео, бел. авт.).
Целта ми е малко повече хора в България да се замислят за нивото на продуктите и услугите, които предлагат. Ако го направят, ще може всички да сме малко по-щастливи.
Това, което искам, е максимално много хора от моята сфера да разберат, че такова четиво съществува. Това е книга за предприемачи, за студенти, за хора с малък бизнес, за консултанти, за всеки човек, който създава нещо сам, или е част от по-голяма група, и иска да подобри нещо. Предприемачите са малко по-ангажирани с това, което са създали, отколкото голямата корпорация, където има някаква структура. Но иначе – ще изнеса лекции за маркетинга в пет големи университета в страната. Ще присъствам и на базарите на книгата, ще има и официално представяне, а после и още други представяния. Отделно ще направя аудиоверсии и на български, и на английски, за да може да достигне до повече хора.
А освен това си имам и подготвени читатели. Когато реших да я издавам, говорих с десетина души, на които много вярвам. Разказах им за идеята, обясних им какво ще има вътре. Защото когато никога не си писал, нямаш представа. Ти си мислиш, че е най-страхотната идея, но е малко като с детето ти – то винаги е най-доброто и най-страхотното. Исках да видя реакцията на хората. И не получих нито един негативен отговор.
Истината е, че подобни нишови продукти като моята книга се маркетират по-трудно. Но когато са интересни и когато си наясно за кого са, лесно можеш да намериш нишовите хора. Няма да ходя да я предлагам по детските градини.
Написала съм на корицата, че никой не разбира, и го мисля. Маркетингът не е нещо, за което можеш да кажеш: „Аз много го разбирам”. Всеки ден излизат нови приложения, различни версии, нови начини да общуваш с потребителите си. В този ред на мисли, маркетингът е постоянно, всекидневно учене. Казвайки си „Аз разбирам”, ти затваряш вратата пред знание, което трябва да влиза постоянно. От тази гледна точка, не знам колко хора разбират, не ги познавам всичките, но моята логика е, че ти не можеш да го твърдиш на 100%. Но това е напълно ОК и книгата го казва. Просто трябва да продължаваш да се учиш.
Боже, не знам. Но в живота си до момента съм срещала пет човека, които са врели и кипели в тази област, и от които съм научила супер много. Единият от тях е консултантът на книгата Камелия Павлова, която в момента е старши мениджър Beyond beer and innovations в Карлсберг България. Вторият такъв човек е Желяз Кольовски, директор Маркетингови комуникации във Виваком в момента. Третият човек е Мария Александрова, която много дълго време беше бранд мениджър на Каменица, а в момента работи в Канада.
Луис Басат, разбира се, той е един от най-известните хора в света на рекламата. Срещнах го лично преди години на едно събитие на изд. Колибри, посветено на неговата книга „Креативността”. Изключителен дядка, невероятен наистина. Джеф Рам, който също има две книги, аз съм ги споменала в моята. Той обяснява, че няма никакво значение дали Том Круз ще влезе в заведението ти, или някой обикновен човек, твоето отношение трябва да е едно и също. Останалите, които съм срещала, не знам колко разбират.
Да се сърдят. Какво да направя? Тя и книгата не е мила. Едната глава се казва „Трябва ли да присъствате онлайн” и тя започва така: „Не. Ама то не е нужно и да се къпете. Просто е полезно и си е за вас”.
Дж. К. Роулинг казва нещо много яко за музата и вдъхновението: „Това, което трябва да бъде аплодирано, не е единият процент вдъхновение, който е дошъл и си е отишъл, а 99-те процента дисциплина, която си вложил да довършиш това, което си започнал”. Аз работя така – вдъхновявам се, докато имам вдъхновение – структурирам, и после не спирам, докато не стигна крайния етап. Но в началото имам ясна идея: каква ми е целта, къде отивам и какво ще се случи. Например, ако нямам пари и трябва да стигна до Варна, няма да си сменя дестинацията, а просто ще стигна на стоп. Но ще стигна.
Лошото е, че много хора, когато тръгнат да правят нещо, променят стъпките в движение, защото не са сигурни, че са на правилното място. И да, хубаво е да реагираш на процеса, но по принцип е хубаво, като си поставил една цел и имаш план, да го докараш до край. Ако сменяш постоянно, как ще имаш идея къде отиваш? Ако си сигурен в това, което правиш – направи го. И после го анализирай.
Най-големият успех е „Каменица Кемп”. Това беше активация, която ми дадоха, като постъпих като стажант там. За 300 лв. на месец. И ми даваха всичката работа, която можех да поема. Включително тази промоция с кодове под капачката, с която пращахме хората на море. „Ето ти този бюджет, направи един лагер.“ И Диана, която никога не беше виждала кемпер, изведнъж тръгна да избира всичко за този кемп. Беше изключително успешно и хората се размазаха от кеф, пиеха бира като луди и ходеха на море.
Процесът по организацията също беше супер. За първи път ми дадоха и толкова много пари, които можех да изхарча за маркетинг. Можех да правя неща! Brand awareness-ът ни се качи с 4 пункта за два месеца и половина, което мисля, че в историята на компанията беше най-великото такова нещо евър. И като цяло беше много забавно. (По някакво стечение на обстоятелствата задаващият въпросите също има спомен от този кемп – в ролята на опитно зайче преди официалното му откриване – и, да, беше много забавно).
Другият ми много голям успех бяха едни видеа за „Каменица нефилтрирано” (могат да се видят тук). Записахме хората от пивоварната с отговори на въпроса каква емоционална съставка влагат от тях в бирата – любов, търпение и т.н. Показахме производствения процес и самите служители в кратки интервюта. А те са прекрасни хора и заслужават да бъдат представени. И това се хареса от компанията майка, дадоха серията ни за пример на всички останали в Европа и ги накараха да направят подобни видеа. Истински пример за добра практика.
Освен това тогава учех режисура и ми беше супер яко, че мога да режисирам нещо, да заснема, да го монтирам и да го видя. То си е мое от идеята до края – с помощта на оператора Николай Стоянчов, с когото продължаваме да снимаме разни неща. И направихме много гледания – 30 – 40 000 в YouTube. Това си е супер за видео на бира преди толкова години. И то видео, в което бъркаш смес в казана.
Провалът… Не е точно в определението, но ето. Напускам „Национална лотария”, три месеца по-късно си намирам нова работа. Тя е свързана с приложението на стрийминг Stremio и там се запознавам със съпруга ми, в който се влюбвам почти веднага. Трябва да правя маркетинг кампания, но аз не мисля точно за маркетинг кампания. И след две седмици работа заедно, след като вече бяхме разбрали, че ще ставаме семейство, напуснах. За мен работата си е работа, семейството – семейство. Някои от нещата, които бях планирала, се случиха, но ми беше неприятно.
И още нещо. Трябваше да брандираме едни неща за „Топливо”. Бях бременна и трябваше да обиколя 226 бази из цяла България. Всички обекти бяха напълно различни по външен вид. А аз обикалям села и паланки, описвам, замервам, снимам и класифицирам. Всяко с различни материали за брандирането. Свърших и шефът реши да закрие 170 от тези бази. И моята работа отиде залудо. Стотици часове труд, които просто ги няма.
Супер енергичен е. Но той е малко по-голям, а с възрастта идва зрелостта, а тя носи една мъдрост, че не всичко зависи от теб и светът няма да рухне, ако един ден не работиш. Аз още не съм дораснала до този етап, в който ще пусна нещата по течението. Много се старая, но съм вманиачена по контрола и се старая навсякъде всичко да е на 100%. То е ясно, че не се получава, но и в процеса на опитване се натоварваш емоционално.
Тя си има своя план. За мен това ти да си на Земята като един проводник на някаква информация, която минава през теб и създава твоя обективен личен опит, е единствено и само ти да го предадеш на другите. Както знаем, енергията в природата не се губи, просто преминава от една форма в друга. Моята и неговата енергия заедно са създали Рая, моята книга, неговите произведения – той пише сценарий за един пълнометражен филм. Енергията създава материя. Добре е енергията да бъде влагана в занимания, които могат да помогнат на хората да живеят и да се чувстват по-добре. Звучи утопично, но аз съм такава – изключителен мечтател.
Да отбелязваш празник с еднодневно честване е такава отживелица, че просто няма накъде. Ако не е … дни (попълнете според желанията и възможностите ви) яли, пили и се веселили, не ни го хвали.
Ние собствено предпочитаме празници, които се точат напоително във времето, за да се потопим едно хубаво в празничната атмосфера, да се овъргаляме в нея, тя да полепне по нас и да ни държи празнична влага по-дълго време.
Затова с огромно задоволство установихме, че нашите любими герои от Маргаритка продължават с честването на 1 юни - разкошният празник на децата, и в събота и неделя (4-и и 5 юни). Това е чудесна идея, защото ще имаме много повече време, което можем да прекараме с децата, а и защото, както вече споменахме, сме по празниците, а не по делниците.
Маргаритка заедно с издателство Сиела организират страхотен детски празник с мъпет шоу, караоке, шоу със сапунени балони, игри, песни, танци, изненади, подаръци, хапване, пийване и всякакви други неща, необходими за празнично настроение.
В двудневния детски фестивал ще се включат Биби и Мими, Маргаритка и Бухалче, Коле Китанов с неговото сапунено шоу. Ще се включат и всички деца и възрастни, които искат заедно да празнуват най-хубавия период от живота - детството и лятото. За съжаление детството е веднъж, затова компенсираме с лятото, което е повече пъти - по график.
Празникът съвпада и с излизането от печат на чисто новата книжка на Маргаритка - “Маргаритка и вежливите думички”. В нея любимото ни цвете и децата успяват да разкажат колко е страхотно, когато знаеш най-хубавите думички и не се притесняваш да ги използваш. Сега като се замислим, приказката си е малко и за възрастните, които често забравят важните думи и набързо сменят “извинете” с “опа”.
Събитието ще се проведе в Борисовата градина, съвсем близо до Слончето, в парк-театър “Борисова градина”. Началният час и за двата дни е 16:00 (гледайте да са се наспали децата, за да имат повече сили за игри и песни). Билетите за всеки от двата дни са по 15 лв. за деца и възрастни, като най-мъничките - под годинка, влизат безплатно.
Повече информация за празника и възможностите за закупуване на билети можете да откриете във Фейсбук страницата на събитието. А новата книжка на Маргаритка е тук.
Един от супермоделите на 80-те години, любима корица на “Воуг” и лице на стотици кампании е датчанката Рене Тофт Симонсен. Може и да не си спомняте името ѝ, но има голяма вероятност да сте виждали усмивката ѝ.
След няколко много бързи и бурни модни години, които минават в пътуване из целия свят, снимки къде ли не и връзка с басиста на Дюран Дюран - Джон Тейлър, Рене решава, че да скъса с модния подиум завинаги и се връща в родната Дания, за да следва психология.
Лека-полека животът ѝ се променя и днес Рене Тофт Симонсен е един от хитовите датски писатели. Книгата ѝ “Пасиансът на Карла” става любима на датската публика и интересът към нея провокира създаването на цяла поредица от общо пет книги.
Историите на Карла са подходящи за деца между 8 и 12-годишна възраст. Самата Карла е на 9 и хич не ѝ е лесно, защото семейството ѝ не отговаря на традиционната формула "мама + татко + аз", а е цяло сложно уравнение с неизвестни отклонения като "предишната жена на новия мъж на мама семейство ли ми е, или не?".
Как да подготвим децата за раздялата, как да навигираме в рамките на едно неконвенционално семейство, какво не трябва да забравят родителите, когато решат да се разделят като двойка… За тези неща поговорихме с Рене, която откликна на въпросите ни и им отговори и като психолог, и като писател, и като родител.
Поводът е издаването на “Пасиансът на Карла” (изд. Емас) на български език, а разговорът е важен, защото днес повече от всякога, както казва и самата Рене, историята на Карла е историята на много деца по света, живеещи между разделените си родители.
Май беше доста простичък. Ходех на училище в гимназията в родния ми Орхус и тъкмо се бях изнесла от жилището на майка ми. Бях много млада, а и не произхождам от семейство с финансови възможности, затова не бях пътувала много, преди да отида в Ню Йорк за конкурса.
Бях твърде “зелена” по отношение на модния бизнес, даже не знаех какво е “Воуг”. Тогава нямаше интернет, нито бях разгръщала модно списание, нито знаех нещо за модата. Бях едно обикновено момиче от малък град.
Всъщност бяха много неща. Работих като луда 7 години, без да спра, и като се връщам назад, си давам сметка, че съм била под страхотен стрес и с голяма тревожност. Тогава не знаех, че е това, но сега съм наясно. Тогава просто се чувствах зле, вече не изпитвах удоволствие от работата и направо не можех да понасям разни хора да ме пипат по цял ден.
И ако трябва да съм честна, много исках да започна да правя нещо за бъдещето си. Не си представях, че мога да остарея като модел и че бих могла да имам семейство, докато съм в тази професия. Освен това много си падах по книгите и исках да продължа образованието си. Това също беше причина да спра с моделството - за да започна да правя нещо по-академично.
Всъщност не. Бях толкова щастлива да уча отново, страшно ми харесваше. Изведнъж почувствах, че имам живота на млад човек. Какъвто преди нямах, защото непрекъснато работех и живеех много отговорно и зряло.
Когато пътуваш по целия свят и постоянно трябва да се грижиш за външния си вид, да ставаш по изгрев и да снимаш цял ден - днес в Париж, утре на Хаваите, е много трудно да изградиш някакви трайни отношения. Пак да кажа - нямахме интернет. И затова бях много доволна да се върна при старите си приятели от училище и да намеря нови в университета, които да виждам всеки ден, а не само за няколко дни по време на работа.
По онова време тази диагноза беше много нова за Дания. Самата тя и разработките по темата ми се сториха много интересни. Исках да се фокусирам върху детската психология, защото това винаги ме е интересувала най-много. А и горе-долу по това време станах майка и всичко, което беше свързано с детско развитие, ме занимаваше.
Когато завършвах университета и пишех дипломната си работа, открих, че ми доставя удоволствие не само темата, по която работех, но и самият процес на писане. Като малка винаги съм имала дневник и съм си пишела истории, но по време на моделските ми години бях забравила колко ми харесва писането.
Преоткрих това удоволствие, докато пишех дипломната си работа, и не знам откъде дойде идеята за книга. Просто един ден започнах и се занизаха история след история, страница след страница, и установих, че не пиша детска книга, а цял роман. Беше ми забавно и всъщност си позволих най-сетне да направя нещо, което ме забавлява.
Карла сама дойде при мен, не съм я търсила. Но използвах структурата на моето семейство за модела на семейството в книгата. Много семейства - и по-специално децата в тях - страдат, когато майката и бащата се разделят и намерят нови партньори, защото, в крайна сметка, кой сега ти е семейство?
Съпругът ми не става автоматично баща на двете ми деца и аз не ставам майка на неговата дъщеря само защото сме решили да сме семейство. И в тази ситуация къде попадат децата? Струва ми се, че комбинацията от образованието ми по психология и личния ми опит с такова модерно като структура семейство е в основата на книгата ми за Карла.
Да, така е, днес дори повече от всякога. Важно е родителите да разберат, че фактът, че те са обикнали нов човек, не означава, че и децата са го обикнали или че трябва да го обикнат. Много е важно да уважаваш децата, да уважаваш това, че ти не си им майка и не си заслужила правото да им се караш или да ги принуждаваш да следват твоите правила.
Още нещо много важно: всички деца в семейството трябва да усещат, че имат еднакви права да са в този дом. В това число и децата, които живеят през по-голямата част от времето с майка си и посещават баща си и новата му съпруга. Те не са на гости. Те имат право да бъдат с баща си и домът, в който ги посреща, както и новата жена, която ги посреща, трябва да са дори по-предразполагащи, защото за децата е много лесно да се почувстват изолирани и това чувство може да е много болезнено.
Това е голяма тема, защото такъв е животът на много деца и за някои от тях този живот може би е доста труден. Самата аз съм част от такова семейство. Със съпруга ми сме заедно вече 25 години, но когато се запознахме, вече имах две деца, той - едно. След това ни се роди общо дете.
Беше голям пъзел, докато нагласим нещата така, че всички деца да се чувстват равни и еднакво обичани от двама ни. Освен това на децата им отне години да се почувстват като истински братя и сестри. Може ли изобщо да си брат или сестра на някого, с когото нямате кръвна връзка, само защото живеете заедно всяка втора седмица от месеца?
Децата ни вече са големи хора, и четиримата са между 23 и 29 години и се обичат един друг, но това отне много години и много мисъл от всеки от нас, за да станем семейството, което сме днес.
Дъщерята на съпруга ми има страхотна майка и аз никога не бих могла да я заместя, но все пак съм важна част от нейния живот. Много съм мислила как тя би могла да е важна за мен и аз за нея, само защото съм се влюбила в баща ѝ и това ни е събрало.
Има доста емоции, които биха могли да излязат наяве в семейство като нашето. И то такива, с които трудно се справяш - гняв, ревност, усет за отглеждане на дете и т.н. Трябва да осъзнаваш каква точно е твоята роля и какви точно са чувствата ти, за да не удавиш децата в тях, защото те са невинни и нямат нищо общо с нещата, през които минават родителите им.
Трудно е. Смятам, че е редно и можем да говорим с децата за тези неща, но е важно да се вземе предвид възрастта им, за да се подберат правилните думи, с които да се комуникира всичко това.
Също така е важно да знаем точно колко информация да им подадем. Не им трябва да знаят, че според теб бившия ти съпруг е идиот. Това в крайна сметка е техният баща - позволи им да го обичат и не ги замесвайте в личните си кавги.
Смятам, че най-важното е и двамата родители да са пределно наясно с емоциите си и да поемат отговорност за тях. Не ги прехвърляйте на другия, не намесвайте децата в тях. Посетете психолог, работете върху себе си, работете върху осъзнатостта ви за вас самия, за вашите лични чувства. Опитайте се да се приемете и да установите контрол върху себе си.
Не можете да промените или да контролирате другите хора, но можете да контролирате себе си - работете върху това. От голяма полза за децата ще бъде способността ви да се контролирате - да не крещите, да не сте крайно фрустрирани, ядосани, ревниви и т.н. в тяхно присъствие. Без значение какви проблеми стоят между вас и бившата ви половинка, опитайте се да бъдете мили и да се държите достойно.
20:30. Обикновена жилищна кооперация в София. Във вечерната тишина се разнася детски полурев-полуписък: “КЪДЕ Е ДОКТОР БОБАДОВААА??!!? ИСКАМ ДА Я ВИДЯЯЯ!!! ПОКАЖИ МИ ЯЯЯЯ!”. Майка отговаря, сочейки в книга: “Ето я, не я ли виждаш, ето я!”. “Но това са само кракаааааааа!”, продължава недоволството. “Само крака са, защото главните герои в книгата са животните и те трябва да се виждат” – твърде нелеп опит за финтиране на защитата от страна на майката. В крайна сметка нещата се поуспокояват и четенето на “Котаракът Бойда и Доброто Хрумване” продължава. И оттогава не е спирало, защото книжката се превърна в любим вечерен ритуал.
И понеже не е редно деца да пищят, роднини да се стряскат, цял квартал да се буди в неведение КЪДЕ Е ДОКТОР БОБАДОВА, ето я днес в Майко Мила заедно с Тереза Йовчева и Мила Джи Гатев. Последните две госпожи са отговорници по идеята да вкарат д-р Бобадова в книга, която да напишат, да илюстрират и да я пуснат да си живее живота.
А този живот на нас засега ни се струва доста хубав, защото “Котаракът Бойда и Доброто Хрумване” е смешна и умно написана книга, еднакво приятна и за децата, и за техните родители. А освен всичко изброено, появата ѝ е съвсем смислена и заради каузата, зад която застава. Един лев от всяко продадено копие отива като дарение към фондация “Дивите животни”.
А ето ги сега в целия им блясък Тереза Йовчева, Мила Бобадова и Мила Джи Гатев.
С какво се занимават във всекидневието си хора, които намират време да участват в създаването на детска книга?
Мила Бобадова: Ветеринарен лекар съм. Занимавам се основно с дерматология, но и менажирам голям екип. Целият ми живот е концентриран върху това. Време не намирам. Крада от времето ми с близките, но живея с най-якия мъж на планетата, който търпи всичките ми проекти и лудости.
Мила Джи Гатев: Създавам хаос и после се опитвам да го опитомя. В работата, в ежедневието, вкъщи. Всекидневието ми е запълнено с хиляди неща, защото се опитвам да бъда хиляди неща. Фотограф, илюстратор, майстор сладкар, родител, местната клюкарка във Фейсбук групите. Истината е, че бързо ми доскучава и гледам да се ангажирам с много неща наведнъж, за да не загубя интерес.
Тереза Йовчева: Доскоро се занимавах с администрация на онлайн магазините на една от големите търговски вериги и мейлинг кампаниите там. Сега започнах нещо съвсем ново, напълно различно и интересно в Националния исторически музей.
Какво се случва от идеята да се направи книга до реализирането ѝ?
Мила Бобадова: А, аз по-скоро съм свидетел консултант на процеса. Тереза и Мила просто се явиха един ден и ми казаха “Амии, пишем книга, ще е за животни и ти си замесена”. Отне ми около 2 секунди, за да кажа, че съм вътре в проекта и ще участвам с кеф.
Но трябва да знаете, че тези двете са тотално луди. Написаха историята и нарисуваха книгата за нещо от сорта на две седмици. По-сложно ми беше вече да ги ръчкам за организационните процеси, защото, оказва се, там по-скоро аз поемам. Обаче са милинки и не ме хранят, когато съм досадна.
Не е лесно, наистина. Това, което прави нещата интересни и забавни, са двете кукувици и начинът, по който гледат на света.
Тереза Йовчева: При нас нещата се получиха малко извън нормалното. От идеята за книгата до взимането ѝ в ръце мина точно месец и половина. За две седмици направихме историята и илюстрациите. Беше много напрегнато, но и супер смешно. Стояхме по нощите, изпращахме си неща и се смеехме.
Когато всичко беше готово, оказа се, че трябва да направим и издателство, ако искаме да влезем в срока, който си бяхме поставили. Успяхме да се справим с цената на наистина много безсънни нощи и невероятната подкрепа на близките ни хора и приятели.
Мила Джи Гатев: Това си беше скоростно влакче, а ние бяхме като едни нищо неподозиращи деца, които се качват за първи път. Преминаваш през абсолютно всички емоции.
Идеята беше може би най-лесната част, защото и трите паснахме като парчета от пъзел. След това започна сериозната част – проектиране, бюджетиране, намирането на правилната печатница. Трудно беше, но се справихме. На мен ми костваше много безсънни нощи.
Какво е усещането, когато взехте първите отпечатани бройки в ръце?
Тереза Йовчева: Невероятно е. Първо пуснахме дигитални копия и книжката оживя в ръцете ни. После до последния момент треперех дали всичко е както трябва, въпреки че хората, с които работихме, са супер професионалисти в една от най-големите печатници. Накрая, когато видях книжките, в пакети, готови, миришещи както само новите книги миришат, беше малко нереално и много хубаво.
Мила Джи Гатев: Тереза донесе първите бройки вкъщи една вечер. Стояхме в колата и гледахме като застреляни. Аз продължавах да не вярвам, че сме стигнали до този момент. Беше като сън и чаках да се събудя. Доста емоционално, дори пуснах една щастлива сълза по-късно.
Мила Бобадова: Велико! Миризмата, допирът... Вече има плътност, има форма... Велико е.
Какво определяте за най-доброто си хрумване, докато създавахте книгата?
Мила Джи Гатев: Да бъде съчетание от измислици и истински истории, както и да носи малки, но ценни уроци. Точно там се получи магията.
Мила Бобадова: Според мен най-якото е, че решихме да е за истинска клиника, за истински ветеринарен лекар. Говорихме си, че така някак ще има плътност историята. Някак ще е реална за децата и това би провокирало повече любопитството им. А то ни е нужно, защото в книгата, а надявам се и в следващите, ще вплитаме мънички, но важни съвети за животните, без да сме тежки като енциклопедии.
Тереза Йовчева: Цялата книга е едно добро хрумване, но може би това, че решихме да е книга с кауза беше наистина ценна идея. Носи съвсем друго усещане за целия процес.
Как стана така, че книгата е детска, но е ужасно забавна и за родителите?
Мила Бобадова: Честно казано, не знам. Мисля, че просто не се сдържахме и го направихме смешно, защото на нас така ни харесва.
Мила Джи Гатев: Тереза е главният виновник тук. За нея беше изключително важно в книгата всеки да открива нещо забавно, важно или поучително без значение на каква възраст е.
Тереза Йовчева: Чета детски книжки от страната на родителя от 20 години и ми е минало какво ли не през ръцете и очите. Беше едно от първите неща, които си казахме с Мила Гатева – книжката трябва да носи удоволствие и на родителите. Задължително. Трябва да има неща, които са само за тях, но спокойно да могат да прочетат и на децата.
Как изскочи историята за Бойда и Петулия?
Много лесно. Всъщност повечето герои са съвсем истински и ги познавам. Блокът, в който живеят Бойда и дядо Отто, е съседен на този, в който живея аз, и всеки ден минавам покрай него и го съзерцавам. Беше малко трудно да убедя Гатева, че точно това е мястото. Снимах, показвах… Накрая се съгласи.
Самата история избухна в главата ми и за часове напълних месинджъра на Мила с нея. После започнах да я структурирам и да режа, защото нямаше как да я съберем.
Не е ли много трудно да се пише за деца? И изобщо как се пише за деца?
За мен не беше трудно. Много обичам да си общувам с деца, да ги разсмивам и да се опитвам да отговоря на шантавите им въпроси.
Една от дъщерите ми в момента е на 4 години и понякога е предизвикателство да съм на нивото ѝ в играта „Кажи нещо смешно“.
Представяте ли си още книжки с героите от “Добро хрумване”?
О, да. Вече мислим за тях.
С какво се съобразява човек, когато трябва да илюстрира детска книга? Има ли неща, които са повече или по-малко привлекателни за децата, или е въпрос на поднасяне?
Въпрос на поднасяне. Илюстрациите са изключително важна част от детските книги. Чрез тях децата успяват да разберат историята по-добре, а също и заобикалящия ги свят, просто защото те откликват повече на визуализацията. За мен беше важно да избягам от по-често срещаните детски илюстрации и да създам нещо авторско и не толкова популярно като стил, надявайки се децата да открият един различен свят, в който да се влюбят. И мисля, че се получи.
Как се родиха образите на героите? Доколко пръст има “живият живот”?
Почти изцяло. Името Бойда дойде от дъщеря ми, а самият герой е съвсем истински котарак. Петулия също е абсолютно реална – от погледа до хвърчащата перушина. Изключителна гъска със страхотно присъствие. Образът на Виолета се роди в Лефкада, а името и характера взехме от най-малката дъщеря на Тереза. Дори при Сотир има пръст живият живот - ако си спомняте, преди години имаше една котка във Варна, която се беше овъргаляла в зелена боя.
Коя е любимата ви част от процеса по създаването на книгата?
По създаването на книгата работехме успоредно. Знаех рамката на историята и основните герои, но нямах представа как ще се развият нещата в детайли. Беше истинско вълнение, когато получавах текста на всяка нова страница от Тереза, защото първо се започваше един смях, а после сядах и пресъздавах нещата визуално. Това определено беше любимата ми част.
Какво е усещането човек да бъде увековечен за вечни времена в книга?
Ох, много е яко. Получавала съм много награди. От Човек на годината през Ветеринарен лекар на годината. Но да съм герой в детска книжка е може би най-смисленото нещо, защото това е начинът ми да стигна до децата, а те са най-важни. За нас е вече късно.
“Котаракът Бойда и Доброто Хрумване” ни вкарва в света на животните и виждаме възприятията им за хората по много елегантен начин. Вие какво научихте за хората в годините, в които работите с техните домашни любимци?
О... Хаха... Ами, май не е много удобно да кажа точно какво мисля за хората и какви уроци научих за тях.
От животните знам какво мога да очаквам. Или ще се позабавляваме, докато се преглеждаме, или ще ме ухапе, одраска, напишка... Нещо в този смисъл. Виж, хората са особено нещо и успяват да ме изненадат. Неприятно в повечето случаи.
Защо каузата, зад която заставате с книгата си, е важна и трябва да бъде подкрепена?
Каузата са Дивите животни. Защото ги позабравихме. Кучета, котки, зоологически градини, циркове. Все каузи, за които се работи активно в България. Дивите животни обаче са малко прецакани. Могат да разчитат само на спасителния център в Стара Загора.
Ето защо много ни се иска да помогнем фондация Дивите животни, чийто мотор е Любомила Кривошиева, с която работим активно последните няколко години. Кукумила, както я наричаме, е особена порода кукувица, но е един от най-принципните и най-чистите хора, които познавам.
Никога не измрънка и винаги поставя себе си на заден план, та приятелите ѝ се налага да я преследват, за да ѝ помогнат. Та, запознйте се с Дивите животни. Имат интересни истории, можете да научите много неща от тях. Ако ви е интересно, разбира се.
“Котаракът Бойда и Доброто Хрумване” е на boydathecat.eu и във Фейсбук. Можете да си я поръчате от тук.
На снимката най-горе от ляво надясно: Тереза Йовчева, д-р Мила Бобадова, Мила Джи Гатев
Цветелина Цекова би се определила като емпатична, амбициозна и забавна. Пред всичко това ние поставяме и “смела”, защото за да напишеш книга като “Новата прическа на Вики” (изд. Пощенска кутия за приказки), се изисква много смелост. Смелост, за да разкажеш личната си история така, че да вдъхнови, окрили и помогне там, където е необходимо. И така да стигне и до жертвите на домашно насилие и до всички, които са убедени, че “тя сама си е виновна”.
Днес прекрасната писателка Цветелина Цекова е в Майко Мила, за да ни сподели за вътрешния си порив да пише, за нощта, в която е решила, че повече няма да е част от статистиката, и за най-добрия съвет, който жертва на домашно насилие може да получи.
– Каква книга е “Новата прическа на Вики” и за кого е предназначена?
– Лично за мен книгата е изповед, вик, душевен шамар. Предназначена е за всички. Всеки трябва да погледне през онези четири стени, в които се случва адът, наречен домашно насилие. Всеки трябва да вкуси тежката и лепкава горчилка, за да разбере по-добре жертвите. Всеки трябва да бъде наясно, за да може най-накрая да се счупят тези стени, делящи обществото ни от онези, които имат нужда от разбиране и помощ. Всеки, който често си казва „Тя сама си е виновна.“, трябва да мине през тези 160 страници.
– Докъде се простира личната история в книгата? Как се събира смелост да се разкаже?
– Всяка една от описаните сцени е лично преживяна от мен. Разбира се, има и доза художествена измислица, например в края на историята. Но определено бих нарекла по-голямата част от книгата автобиографична. Отне ми години, докато се осмеля. После сякаш желанието ми да достигна до тези, които имат нужда да прегърнат Вики и да бъдат прегърнати от Вики, надделя.
– В държавата на “Тихо, да не чуят хората” основният въпрос към автор на такава книга изповед е “Защо”. Та задаваме го и ние: защо, Цветелина, отваряте кутията на Пандора с книгата си?
– Защото домашното насилие не е мит. Случва се и е много реално. В момента пребиват някого някъде. И хората трябва да чуят, за да могат да разберат по-добре. Защото трябва да стане ясно, че това е обществен проблем, а не само „на семейството“. Защото когато познаваме добре това, от което сме болни, само тогава можем да намерим начин да се излекуваме от него.
– Как се говори за домашното насилие в България и какво трябва да се промени, за да спрем само да си “говорим”?
– Виждам, че започва все повече да се говори и да се обръща внимание на това, което ме радва. Такава всъщност е и моята цел, моята мисия. Има още много работа обаче. Особено припомняйки си обществената реакция относно Истанбулската конвенция.
Превенцията е важна. А за да е възможна превенция до някаква степен, трябва и голяма част от обществото да промени своето отношение към тази „пандемия“. Трябва да се направят и още промени в законодателството, за да може то да работи по-качествено в услуга на жертвите. Институциите правят всичко по силите си в момента, но пак казвам – има още много трески за дялане.
– Как изглежда домашното насилие през очите на жертвата, на насилника, на близките им и на обществото – можете ли да направите такъв анализ и да влезете в различните роли?
– Когато си жертва, губиш връзка с реалността. Потъваш в този ад така, както се потъва в плаващи пясъци. Забравяш за живота отвъд тях, забравяш и за себе си. Насилието се превръща в твоето „нормално“.
Толкова е сложно и комплексно, че би ми отнело седмици, за да го опиша. Опитала съм се в „Новата прическа на Вики“ и мисля, че се е получило. Всъщност, всяка една от ролите е описана в един или друг момент от книгата. Прочетете я, там съм отговорила най-изчерпателно на този въпрос.
– Ако ви се говори за това, можете ли да споделите как се измъкнахте от статистиката “всяка четвърта жена в България”?
– Помня, че в онази нощ видях бъдещето си. Беше поредна нощ на страх и ужас. И в един момент просто видях себе си след 10 години. В тази яма, ежедневно живеейки в страх, смачкана, съсипана, състарена, тъжна, зависима и с дете, което вече има нанесени непоправими травми.
И нещо се случи, някакъв катарзис. Майка ми беше там тогава, в онзи миг. Погледнах я в очите и разбрах всичко, което трябва да направя. Защото тя вече беше минала по този път и изходът, ако не си тръгна, ми беше ясен. Взех си бебето, две камизолки и шише с биберон и се втурнах да бягам. Валеше силно в онази нощ. Никога не се обърнах назад.
– Какъв е най-ценният съвет, който сте получили и който е успял да ви окуражи да се отървете от агресията и насилието?
– Най-ценният съвет е, че НАСИЛНИКЪТ НИКОГА НЕ СЕ ПРОМЕНЯ. Няма изключения от това правило. Само става по-зле с времето, никога по-добре. Това, което винаги казвам на хората, които в момента са жертви, е, че няма по-страшно от страшното, което им се случва сега. И че не са сами.
Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда от помощ, звъннете на горещата денонощна линия на „Асоциация “Анимус”: 0800 1 8676; 02 981 7686
Случайно да ви се играе на ластик, на дама, на стражари и апаши или друга любима игра от детството ви? Сигурно ви се случва от време на време, но ви е малко неудобно, защото вече сте голям човек със собствени деца и не ви идва да почнете да скачате насам-натам. Игрите на 90-те са страхотни, но още по-страхотното е, че няма никакъв проблем да се впуснете в тях, ОСОБЕНО когато имате деца, на които трябва да ги покажете.
Всъщност, добре че имате деца, за да може да си припомните “Стражарска марка бум, печат, номер 166” или друг важен елемент от игрите, които владееха детството ни. А на този 1 юни ви се отваря възможност да прекарате чудесно време заедно с децата си, докато играете точно игрите на 90-те.
Това ще се случи на специалното събитие “Как да бъда ЯК с Игрите на 90-те”, организирано от екипа зад книгата “Как да бъда ЯК” и формата, който среща малки и големи за обща игра – “Игрите на 90-те”.
Стартът е в 16:00 на Арена София (Столичен Колодрум), където успоредно ще се играят 5 игри от детството ни.В 18:00 ще започне концерт на вокална група “Радиодеца” със специалното участие на Теодосий Спасов.
Освен това издателство Ракета ще подарят на децата книгата “Как да бъда ЯК”, създадена от Михаил Баленков и Богдан Василев – посланици на здравословния начин на живот при подрастващите. Книгата е графичен роман с илюстрации на Пламена Пеева и е посветена на храненето и спорта, разказвайки за всичко това с чувство за хумор и на език, който децата ще припознаят.
За събитието има символичен вход от 1 лев и всички събрани средства ще отидат за каузата на “Капачки за бъдеще” – купуването на детска линейка. Всички компании и организации, които подкрепят “Как да бъда ЯК с игрите на 90-те” предоставят труда, материалите, продуктите си, както и локацията за провеждането му безвъзмездно в името на каузата на “Капачки за бъдеще”.
Така че няма какво повече да ви уговаряме – на 1 юни вземайте децата и отивайте да играете заедно.
Как са нещата с децата и четенето при вас? При Оля Малинова са чудесни. Не сме спрели да се смеем на този читателски разказ.
Изумително е какво се случва, когато едно дете трябва да чете.
Особено ако детето не си е лягало доброволно, откакто се е родило, и когато дойде време за сън, обикновено започва да ходи по стените. Та ТОЧНО ТОВА НЕУВАЖАВАЩО МЕЛАТОНИНА дете в момента, в който види книга, започва да се прозява, крайниците му омекват, свлича се на най-близката повърхност, започва да премрежва поглед все едно хваща упойката и да пъшка и пуфти "Много съм изморееен" и да използва изначалното правило, че НИКОЙ НИКОГА НЯМА ДА МУ ОТКАЖЕ СЪН.
То реално само се е забъркало в сценария със съня, но сън не идва. Вместо това започва да му е:
Сега, вие можете да тръгнете по всяка една от тези амбразури ли да ги нарека, но сте обречени на провал, за който ще се усетите 40 минути по-късно, защото:
Може и да му откажете елементарни физиологични нужди и просто да му кажете да отвори книгата. Може да се пазарите. Да изнудвате. Да заплашвате. Да подкупвате. Да речем, че с известна дипломация и авторитет с примеси на каквото помните като интонация от мутренските времена вие го склоните да чете.
Започва да прелиства "това съм го чел, това също", да връща напред, назад. Да търси отбелязка и генерално да съкращава живота ви, който днес трябва да изглежда като клип на Кайли Миноуг.
Дванадесет плюс шест от онзи ден са осемнадесет страници. Остават ми още 270, което ако сметнем момиче с кофа, момче с балон и по древноегипетската таблица за умножение лимон по краставица, е равно на цистит и мамо стига съм чел за днеска.
Нещо от рода на "Ние сме на училище още една седмица", "Това не е книга за втори клас", "Тук има думи като върба и предел, които са холандски", "Това са две книги с една корица".
Телевизорът го разсейва макар и без звук, АРОМАТИЗАТОРЪТ ГО СТРЕСИРА, като фъсне, и си губи реда, чува чакали, мирише му на изгоряло и едната ми вежда е червена, като застана настрани.
Например пее текста на пипидълготочорапче с мелодията на Purple Pills на D12.
Пипи дали е нормална? Mалко му приличала на една негова приятелка. Mамо, кога ще ходим на къмпинг.
"Мамо, what's gossip? Who created the word "gossip?" Викам, това е слух. Клюка. Една жена каза в интернет. Недоказана или трудно проверима теория, която е достатъчно пикантна тъпите хора да я дъвчат. Например днес може да има слух в интернет, че си наказан без вода и подслон, докато не прочетеш пипидълготочорапче. Но никой няма да знае дали е истина това.
