Какъв е бил животът на нашите баби и дядовци, от какво са се вълнували, кого са обичали, къде са пътували, кои спомени са искали да запечатат? Историите им подреждат Киноклуб Супер 8.
Те са четирима: Тихомир Стоянов, Богомил Димитров, Неда Миланова и Кеворк Ванлян – всички артисти, занимаващи се с кино и фотография. Събират се между 2020 и 2021 г.
В началото откриват ленти от битака, случайно захвърлени из мазета и тавани. А днес вече хората ги търсят, за да дигитализират спомените на своите близки. Така се създава първият архив у нас на домашния филм. Записите са заснети на формати 8 мм, супер 8, 9,5 мм и 16 мм и обхващат периода от 30-те години до 1989 г.
„Повечето филми са семейни, представят интимен момент от живота на близки хора и затова не са предназначени за широката аудитория“, разказва фотографът Кеворк Ванлян.
По думите му, най-често сюжетите са банални – рождени дни или сватби, но са ценни за някого, уловили най-знаковите моменти от нечий живот.
Сред лентите има бебе, заобиколено от плюшени играчки, момиче в плисирана пола, играещо тенис в нечий двор, сватба със задължителното печено прасе, манифестация из улиците на стара София, хора в градския транспорт, студентски екскурзии, младежи с китари, почиващи на родното Черноморие, забавления с водни колелета... Смях, прегръдки, движение – една епоха, отлежаваща в черно-бели фотографии, събиращи прах, тук се събужда.
„В тези записи има спонтанност, неподправеност и искреност, която веднага прозира, разказва документалистката Неда Миланова.
„Някои ленти са по-стандартни, сякаш са продължение на снимки“, допълва тя. – „Хората стоят сковано пред някой паметник и се движат малко наляво или надясно. Но има и такива, които улавят атмосферата, заснети са експресивно, усеща се експериментаторският подход, специфичният почерк на човека с киноапарата.“
Филмите са без звук, без дата и място на правене. Затова екипът се опитва да отгатне от коя година е ролката през отличителни подробности. „Гледахме за колите и дрехите, за да установим кога са заснети, и забелязахме, че в България модата идва 10 години след общата тенденция в Западна Европа“, уточнява Неда Миланова.
И понеже звук няма, фокусът в записите е върху действието. Неда все пак успява да разчете една от най-честите реплики:
„Любопитното е, че повечето ленти са направени за специален повод. Хората са се обличали с по-хубавите си дрехи, нагласявали са се, но в един момент се виждат и детайли, които са напълно нешлифовани, и това дава възможност на този период да оживее“, разказва тя.
Хората се снимат често навън, но има и кадри от домовете им, където работата с осветлението изисква повече внимание. Има и записи, в които човекът зад камерата просто е отварял прозореца и е снимал навън. Запечатал е живота такъв, какъвто е.
„Може да се каже, че домашното кино няма националност. Хората снимат това, което им е най-интересно и което искат да запазят“, казва Кеворк Ванлян.
Екскурзии, семейни събития, манифестации. Най-интересни за Киноклуб Супер 8 са историите, отразили близостта между хората. Веднъж момиче подстригва момче в банята. Друг път майка и син – вече пораснал мъж, отбелязват заедно Нова година. Приготвят си вечеря. Той я снима отблизо, целува я по бузата и обръща камерата, за да покаже и себе си.
В архива им има и запазен опит за игрален шпионски филм. Продължителността му е 15-ина минути, включващи и сцена с бой на летището. Авторите са младежи, като от материала си личи, че е имало цели диалози. „Предполагаме, че синхронно са записвали звука, но той така и не стигна до нас“, казва Неда.
Попадат и на ленти, в които си личи и професионална или поне полупрофесионална гледна точка. Много добре са заснети, кадрирани, мислени. Някои от експерименталните са забавни, очевидно авторите са хора с интерес към киното.
Има и трета категория със стандартни записи, които обаче също допринасят за допълване на картината на миналото ни.
Сред най-старите им колекции е една от 1942 г. – комбинация между града и селото. Принадлежи на семейство от София с къща в Бистрица и част от кадрите са именно от там. Фамилията е запечатвала и пътуванията си из страната.
Друг ранен запис е от 1933 г. Дава ясна представа как са изглеждали хората и се вижда, че усещането за живота преди Втората световна война е било съвсем друго. След 50-те години следва изключително труден период и липсата на записи доказва това.
„Има дупка от около 15-20 години, от които нямаме събрани архиви“, уточнява Неда Миланова. Най-много са събраните от 60-те и 70-те години и тази епоха е представена най-точно.
Първите домашни филми са с камера на Pathé на 9,5 мм, като именно френската фирма въвежда домашния филм през 1921 г. „Тогава Pathé са били лидер на пазара, макар и за кратко, но си остават най-разпространени във Великобритания“, допълва Неда.
„Най-малкият филмов формат – 8 мм, няма как да го сбъркаш“, уточнява Кеворк Ванлян. „При него детайлът не е много добър. В някои случаи образът изглежда като в сънища. Специален е и се отличава от другите формати. Но те са и надеждни във времето.
Черно-белият негатив и позитив се води най-стабилното и дълготрайно нещо. С новите технологии е все по-малка гаранцията за трайност. Затова и в днешно време се правят копия на филм на 35 мм, когато се търси архивна стойност.“
Домашното кино е трудно да се дигитализира. Поне в началото. „Струваше ми се сложно и пипкаво. Всъщност се оказа, че изисква опит и отделяне на специално внимание на конкретния филм. Да се види какви проблеми има“, обяснява Кеворк.
Оказва се, че българските филми не са добре пазени. След снимане често са били проявявани в домашни условия, а съхраняването е ставало в мазета или по тавани, където е влажно и неустойчиво. Гледали са се на апарати, обикновено съветски, които допълнително са увреждали филма.
„Толкова е различно от съхраняването на филми в САЩ или Западна Европа, където са ги държали в специални кутии и са изключително добре съхранени“, казва Кеворк. „При тях няма прах, ролките са в перфектно състояние и не са развалени от самото гледане.“
Почистват и залепят лентата, преди да я дигитализират. „Веднъж намерихме лента от България цялата в кал. Дори не мога да си представя как е станало това, но нарушенията във филма изглеждат толкова интересно върху картината, че като се дигитализира, заприлича на странен търсен ефект“, казва Неда.
Киноклуб Супер 8 участва в международни събития, където се запознават с хора, съхраняващи други подобни архиви. Виждат, че там те са в по-добро състояние, но и повечето са част от колекции на държавни институции, докато в България това е частна инициатива.
„В Националната филмотека усилено работят да се вземе хубав дигитализатор и да се започне дигитализиране на сериозен брой филми, но процедурата е бавна. В момента не е дигитализирано и голяма част от българското кино, какво остава за домашното“, разказва Неда.
„С годините времената се забравят. Нямаме достъп до нашето минало“, казва още Кеворк. „Подобна инициатива трябва да е част от националната политика за всички видове архиви – музейни и други.“
Затова пък архивът на Киноклуб Супер 8 расте и бройката вече е обогатена с около 600 ленти. Покрай съхраняването на домашни филми се вижда, че има огромен интерес и хората ценят паметта си.
През есента на Киноклуб Супер 8 предстоят няколко събития. Първото е прожекция с лекция в рамките на София Документал във Френския център, където ще покажат и намерените архиви от 30-те години. Събитието е на 2 октомври от 18:15 ч. във Френски институт.
Следващото им събитие ще е в Дом на киното. Там ще прожектират неми филми с музикален съпровод по време на прожекцията. „Ще представим една колекция от платинения ни фонд. Той е на Серафим Влаев, а лентите са на дядо му Серафим Мънков. Бил е учител по математика в Първа мъжка гимназия. После става директор на една от гимназиите в София. Отговарял е за детски лагери, писал е учебници по алгебра. Снимал е както у дома, така и учениците си, откривания на детски лагери, детски колонии. Има снимки от улиците на София, както и от откриването на читалището в Бистрица, от павирането на централния площад, който вече не е павиран“, разказва Неда.
Следващото събитие ще е за поетесата Станка Пенчева. То ще е през ноември в One Book Store. Форматът ще е визуална инсталация с участие на музиканти. „Станка Пенчева е била много запален кинолюбител. Измисляла е сюжети. Снимала е живота на село, както и едно нейно пътуване в Судан. Запазено е и друго събитие от конгрес в Москва, където е била сред българките, които са говорили за правата на жените“, казва Кеворк.
Покрай архивите, които събират Киноклуб Супер 8, става ясно, че домашното кино не е било толкова рядко, колкото се предполага. Но колкото и да са снимали тогава хората, отговорността да запазим това наследство се пада на нас. Идеята подобен архив да се съхранява на едно място е ценна. Така миналото се систематизира, а натрупаните филми дават по-плътна картина на всекидневието у нас не само от гледна точка на историята, но и в културно и социологическо отношение. Дава шанс да усетим в какво сме се променили и в кое сме си останали същите.
