Може и да звучи като начало на виц, но си е съвсем истина. Черният лабрадор Негро (от исп. "черен") изглежда се е научил, че за да получиш, трябва да дадеш, и това важи в пълния смисъл на всяко едно отношение, когато искаш да си купиш нещо от близкото кафене.

Кучето е талисманът на Техническата гимназия в Монтерей, Колумбия и много си пада по бисквитите, с които ученици и преподаватели го черпели от време на време, пише The Dodo. И като "училищен" домашен любимец явно е доста наблюдателен, схватлив и интелигентен, защото в един чудесен ден цъфнал в кафетерията на кампуса с изсъхнало листо в устата и твърдата решеност да си плати за лакомството с него.

Негро често е влизал в кафенето и е наблюдавал как студентите си купуват това-онова, като дават нещо в замяна. Изглежда е обърнал внимание, че хартийките, които подават, много приличат на листата наоколо, затова решил да пробва. И номерът минал – и как иначе.

Училищната управа се грижи за лабрадора, осигурявайки му храна и подслон, и за щастие контролира приема на сладки от кафетерията, защото, ако зависеше само от Негро, щеше да харчи цяло състояние листа, за да тъпче по цял ден бисквити.

Един от продавачите в кафенето потвърждава, че кучето идва с листо в устата всеки ден и сутрешната бисквита е всекидневната му покупка. Но тези почерпки са ограничени до две на ден и са специални кучешки бисквити, за да не се навреди на здравето на животното и ученици и преподаватели още дълго време да се радват как си пазарува.

Сервитьорите-роботи не са нова концепция в технологичната и ресторантьорска сфера. Те вече се използват в няколко кафенета, като в ресторант Naulo в Непал, например, работят трима хуманоидни сервитьори, наречени "Gingers". Стартиращата компания Ory Lab обаче разработва тази концепция на съвсем ново ниво, пише BoredPanda.

Този месец Dawn Ver Beta - временно кафене в Токио - използва роботите на Ory Lab, за да обслужва клиентите, но най-блестящата част от услугата е, че всички роботи са дистанционно контролирани от хора с тежки увреждания. Целта, както се досещате, е хората, които не мога да се движат, да получат по-голяма независимост в живота си.

Повечето от хората зад роботите страдат от заболявания като амиотрофична латерална склероза (ALS) и други увреждания на гръбначния мозък. Те управляват машините, наречени OriHime-D, от своите домове и им се плаща по 1000 йени ($ 9) на час.

Роботите са контролирани с помощта на компютър, който улавя движенията на очите на болните хора. Това им позволява да движат роботите, да ги карат да вдигат предмети и дори да говорят с клиентите.

"Искам да създам свят, в който хората, които не могат да се движат, също могат да работят", каза Кентаро Йошифуджи, изпълнителен директор на Ory Lab. Inc.

Кафенето засега обаче е само в бета етап и ще бъде отворено едва няколко седмици. Създателите му все още набират средства за постоянното му отваряне през 2020 г.

Всяка майка има поне един разказ за онези “инциденти в гащите” на децата – те винаги се случват навън и сред много хора! Наскоро ви запознахме с една разкошна случка, споделена ни от Деница Гроздева – Детето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, но днес имаме нещо още по-силно! Мая Рангелова ще ви разкаже за безгрижните дни, в които е била бавачка на две чудесни момченца – е, с изключение на ОНЗИ ден, в който… ъъъъ… по-добре да прочетете сами. Сигурни сме, че ще го оцените подобаващо, ще се смеете и ще си кажете – “Господи, дано НИКОГА не ми се случи и на мен!!”.

**************************

Освен майки, баби, лели и т. н. , на света има и детегледачки. И те обичат децата, и те преживяват емоции, и те ходят до парка „Заимов“ с тролея: големият е с колелото, малкият е в количката, раницата е на гърба, мама е на работа.

Препускането след баткото и бутането на количката ми носеха (освен изпотяване и червено лице) и по-фина фигура, и по-ниско кръвно.

Като станаха по-големи и по-самостоятелни (те са породени) отглеждането им ме сдоби с орлов поглед, още една двойка очи (на гърба), рефлекси на фехтовач и навика да обяснявам всичко с менторски тон и на висок глас, изисквайки от събеседника си да ме гледа в очите. Нали се сещате, от статиите за детското развитие – „за визуалния контакт“ и т. н.

Рутината ми стигна до там, че на един коледен банкет с бивши колежки, съвсем естествено и непринудено, докато си говорим, изтрих устата на приятелката си със салфетка, защото ми се стори, че има нещо изцапано. Тя има малки деца и разбра откъде идва това скудоумие, а пък другите вече бяха на „Бяла роза“, та ми се размина само с един свиреп поглед.

Но незабравимата ми случка, тази, която ще напиша в мемоарите си и ще разказвам на собствените си внуци, дето се казва „на смъртния си одър“, е случката в кафенето.

Единият е на 2 години, другият – на 3 и половина. Близо до дома им има кафене със собствен двор, дървета, зелена тревичка, люлки, пързалки, пясъчник, пътечки, пейчици….и всичко това чисто и добре оградено – Рай! В същото време самото заведение е лъскаво и никак не е евтино. Там хората седят на изящни масички и пият коктейли. Но заради пустия му двор бях съгласна да пия кафе от 3 лв и да давам за сок и сладолед по 5!

След като сме пили, яли и се веселили и на двамата, РАЗБИРА СЕ, им се приаква. Първо на големия, но веднага зовът се предава и на малкия.

Тичаме към чистата и ухаеща тоалетна: малкият на ръце, големият хванат за дънките ми. Нахлуваме вътре. Бързо смъкване на панталони и гащи и……нищо. „Ми не ми се ака“.

Добре.

Докато се изясняваме, виждам червеното личице на малкия. Въпреки памперса не мога да оставя тая работа така! Смъквам гащи, памперс, бутам в джоба, хващам на ръце в поза „акам и пишкам над тоалетната“ и строго нареждам на големия, който е някъде зад гърба ми (в помещение метър на 80 см) никъде да не ходи и нищо да не пипа, защото микробите и т. н.

Усещам, че си говоря сама, огъвам врат. Да! Няма го! Ами сега? Поглеждам под дупето на малкия, но няма време да го чакам. С памперса в джоба, носеща под мишница двегодишно със смъкнати гащи, тичам през заведението към двора.

А по алеите – маси с чадъри, тиха музика, хора обсъждат последните офисни клюки, но детето не го виждам! Най-после, след няколко секунди, но за мен кошмарни векове, виждам върха на главата му между масите.

Изтичвам и гледам: хора, той клечи над най-голямата купчина, която някога съм виждала! На 3 години! Такова количество! Между масите с коктейлите и скъпите бири!

Това бяха някакви много тактични и интелигентни посетители. Изнесоха се мълчешком, дори не ги усетих, заета да бърша и съскам в ухото му: „Защо избяга от тоалетната?! Ами ако те вземе някой?!“.

Барманката ми даде руло тоалетна хартия, а после аз си взех и метличка и шише с вода. Изчистих, измих. Двамата акльовци седяха на тревата и сладоледът капеше по голите им кореми (аз ги събличах да не се цапат). Беше лято, беше хубаво. Бяхме свободни да правим каквото искаме. Нямахме задължения. Не бързахме за никъде. Аз бях спокойна, спокойни бяха и те. Аз бях щастлива, без да го зная. Те бяха щастливи, защото бяха деца.

Не се оттеглихме като Наполеон от Москва. Напротив, тръгнахме си с гордо вдигнати глави. Е, не ходихме там няколко седмици, докато ни забравят. Но аз не съм забравила.

Толкова ги обичам. Тези двамата! След всички мои родителски грешки, те ме научиха как трябва да се обичат децата.

Те имат специално място в сърцето ми и, ако не ги видя няколко седмици, това място става дупка, която трябва да запълня със смеха им, въпросите им, играта „на кучета“, обясненията им за анимационни герои, от които аз безнадеждно изостанах, откакто не съм с тях. Че дори и с „лошите“ думи, които по-малкият учи в градината и преподава на брат си-първокласника.

Те имат чудесни родители, които ще ги отгледат големи и силни мъже. И аз се радвам, че ги познавам.

Но аз знам колко струва „Мая, липсваш ми. Обичам те.“. Няма цена.