Отглеждането на деца изисква много отдаденост, упорита работа и жертвоприношение, но с малко въображение и творчество със сигурност можете да направите живота си по-лек. Bored Panda ни показва най-гениалните родителски трикове, някои от които може би сте пробвали, но за други със сигурност ще си кажете: "Е, как не се сетих по-рано!"
Преди седмица ви обявихме, че за първи път външен човек ще стъпи в кухните на Happy, за да провери качеството на храните, които се приготвят там. Е, този момент дойде и днес ще видите с очите си как Красимира и Елисавета нахлуха като стадо хипопотами и трескаво започнаха да изследват хладилниците с риба и тавите с картофи.
Защото истината е, че и ние сме също толкова недоверчиви и скептични към твърденията им, че приготвят всичко от естествени продукти, без прахчета и специални смески.
Факт е, че ни показаха истински картофи, истински пържоли и истински зеленчуци- охладени, а не замразени. Но все пак оставяме на вас да прецените, така че - заповядайте с нас в кухните на Happy!
Когато бяхме деца, искахме да пораснем и да станем големи, защото си мислехме, че да си възрастен е по-забавно. Когато бяхме деца, да си възрастен значеше сами да определяме правилата и да правим неща като големите, като например сами да поръчваме пица по телефона, когато си искаме.
В детската ни главичка са липсвали истинските характеристики на това да си пораснал, като ... ипотеката, застраховките, сметката за ток, избора на колко градуса да пуснем пералнята и т.н.
Някъде между рязането на картофи за супа и сгъването на прането от сушилката се сетихме за чисто детските неща, които вече не правим, а трябва! Иначе рискуваме да се превърнем в скучна леля по пеньоар, която се вълнува единствено когато има намалено веро в супера зад блока.
*Някои от нещата, които щяхме да правим, ако бяхме деца, са вдъхновени от блога Hollow Tree Ventures.
Елена Михалева е гост в Майко Мила с един разказ за деня, който е изкарала в мола с ДВЕ ДЕЦА, опитвайки се да им купи дрехи. Гарантираме ви, че и на вас ще ви стане тежко след третия абзац и пак ще сте по-добре, защото Елена я е било и срам! И така, какво да очаквате, когато отидете с едно 6-годишно и едно 3-годишно в мола?
******************
Имам две дечица. На 6 и почти 3 години. Да са живи и здрави, растат като гъбки и неизбежно дойде денят, в който трябваше да подновим гардероба им. И понеже сме работещи родители, които ценят времето си, решихме да го направим на място с много и разнообразни магазини. И къде, къде... в мола, естествено. По-късно осъзнах, че това беше ОГРОМНА грешка. Но това беше по-късно.
Сега ще ви разкажа как пазаруването се превърна в низ от плач, спринт между витрини и коридори, крещене, сополи и много възмутени граждани. Трудно ми е (и малко ме е срам) да ви опиша ситуациите, в които изпадахме, но ще се опитам да пресъздам обстановката максимално точно.
Първата дестинация - магазин за дрехи. За жалост, не само детски. След като обиколихме по пет пъти всички щандове с наредени дрехи, подреждахме всичко съборено от децата, подбрахме една камара неща за пробване. Навряхме се в малка съблекалня, в която въздух почти нямаше и беше около петдесет градуса. Потна и метнала през рамо пет анцуга (понеже няма къде да ги оставиш), започнх да преобличам ревящия за футболни панталонки батко. Малката му сестричка, есествено, натикана при нас, за да е „зад перденцето”, разбърква закачалки, горнища и долнища, така, че да не могат да бъдат подредени в близката една година.
И току на петата проба, нещо му стана на това дете и той се развика с пълно гърло: “Имам ако, имам ако, бързо, пускааам!” Ами сега? Още е по гащи (и реве, вече не знам за какво), тоалетната е на другия край на света, баща им отиде да пуши, а на мен вече ми се ще да съм в друга вселена. Но няма как, трябва да реагирам. Тръшвам всичко в съблекалнята, обяснявам на намръщените девойки в магазина, че ще се върна, и хуквам с пътуващия цирк към тоалетната. След 15-минутно суетене и крясъци от сорта на „Не си мокри ръцете!”и „Не дърпай от тази хартия” се връщаме обратно в магазина.
Този път бях по-разумна. Извиках таткото да наглежда малката, докато аз меря дрехи на баткото. Да, но тя хич не беше доволна от наложената ѝ изолация, ловко се изплъзнала от баща си, и хукнала да дърпа всички перденца на съблекалните, за да ни търси.
Разнесоха се викове
„Заето, заетоо” и „На кого е това детее?”
Настана всеобща суматоха. Към нас бяха насочени най-възмутените погледи на света. Платихме избраните неща и тихомълком (доколкото е възможно това с две деца) се изнесохме от магазина.
След още половин час обикаляне и за маратонки бяхме толкова изцедени, че някак естествено се насочихме към заведенията за хранене, без дори да сме го обсъждали. Мислех само за мига, в който ще им връча по кутийка с пържени картофи, никой няма да реве и всички ще отдъхнем. Дори бяхме на косъм това да се случи.
Но не. Тъкмо започнаха да ядат и малката се разкашля. Баткото я потупа по гърба, а аз, почти разплакана от умиление как се грижи за сестричката си, вече се обвинявах за истеричното ми крещене по магазините.
И в този мил момент тя се обръща към батко си с вик: “Ти защо ме удряш, бе?” (с рев) „Мамоо, а пък батии ме удря докато ям”. (писък), „Не е вярно, аз само.......”
Нататък не ми се разправя. Вярвам можете да си представите продължението.
И така....няколко анцуга и два чифта маратонки ми струваха поне 3 загубени килограма (за които не се оплаквам) от препускане по коридорите на пустия мол и своеобразната сауна в съблекалнята, и още един бял кичур в косите ми.
