fbpx

Текстът на Диана Фъртунова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


Откакто доктор Петров ме информира авторитетно, че имам хроничен фарингит и трябва да забравя газираното и студените напитки, бирата я пия топла – за ужас и потрес на всички приятели, с които споделям пивочерпенето. А на загрижеността им за благоденствието на фаринкса ми, че – ама, нали бирата е газирана, обяснявам, че то това газиране не е зорлем сторено с въглероден двуокис (дето сега му викат диоксид), а е следствие на естествен процес на ферментация – демек, безвредно е. Не че пак мехурчетата не са пълни с вредния за глътката ми газ, ама ме кефи да си мисля така.

Сега обаче съм зарязала прашната София и съм се домъкнала до морето да търся прохлада от жегата.

Голяма грешка! Щото влагата превръща въздуха в компот, в който сякаш си потопен като разварен плод – без значение какъв. И бая захар са турили в него, щото лепне ли, лепне...

Нейсе. Тук съм вече и се насочвам към най-близкия плаж. Не да се пека като чушка, разбира се, и да чакам някой да ме обърне на другата страна. Това – да лежа на пясъка или, както сега е модерно – на пластмасов шезлонг, не е за мен работа. На мен ми дай да седя на капанчетата с бира в ръка и в отпускарско безгрижие да съзерцавам как другите събират систематично и целенасочено тен. Как дечицата щъкат босички и с полепени по дупетата песъчинки досами брега с идеята да пипнат уморените от хорската глъч вълни, без да им се скарат неизвестно защо начумерените и изнервени техни родители. Как младежите кършат перки пред пубертиращите девойчета. Абе то тоя филм край няма!

Но ето го капанчето – моята зрителна зала.

Избирам си най-близката до морето маса и се застопорявам на нея. И докато се опитвам да се ориентирам дали заведението е на самообслужване, пред мен изниква едно девойче с отегчена физиономия и ме пита какво ще обичам. 

- Ами обичам – викам аз – една бира. Каква имате?

- „Бургаско“, „Каменица“, „Бекс“, „Хайнекен“... – изброява в скороговорка наскоро излязлата от невръстната възраст сервитьорка.

- От коя имате топла? – прекъсвам я още преди да довърши речитатива си.

- Няма топла. Всичко е от витрината – едва ли не обидено се троска момичето.

- Вижте там в склада. Все в някоя каса може да е останала бутилка, за която е нямало място във фризера.

- Аз лично ги наредих в него всичките. Топла бира няма. 

- Дайте тогава една наливна. Все ще се стопли в тоз пек.

Девойчето се фръцва с обидено възражение и след малко ми тръшка на масата една изпотена халба, без дори да ме удостои с поне едно половинчато „Заповядайте!“.

Много ми пука!

Аз пък какво съм ѝ крива, ама като ѝ е кеф да сервира неучтивостта си, нека го прави. Лято е. На море съм. Кой ти обръща внимание на такива подробности от пейзажа?!

Търпеливо чакам халбата да спре да се поти и пенливата течност в нея да достигне стайна температура. Всъщност, то стая няма, та взимам да се чудя как да определя благоприятното за гърлото ми темперирано състояние на съдържанието в дебелостенната чаша. Току я попипвам през минута-две и все хладничка ми се вижда. Пък ми се пие – чак чадърите не виждам! Ама не ми се рискува с болно гърло посред лято. 

И за да мине по-бързо времето, докато проклетото пиво достигне състояние, в което безопасно ще се плъзне покрай фаринкса ми, забивам нос в джиесема. То пък във Фейсбука всички качили селфита как пият бира, снимки на халби, едни наздравици край вълните...

Хлопвам капачето на калъфа на телефона, твърдо решена вече да отпия първата за сезона бирена глътка. Посягам към чашата, бавно я надигам и с ужас я изпускам. Пивото, вече изгубило напълно пелената си от пяна, щедро облива масата, влачейки трупа на удавената в халбата ми оса към подмокрения ми от разлятата течност скут. 

Осъзнавам, че няма да пия бира – поне не сега, не на този плаж, не в това заведение. Пускам някакви левчета на масата и нещастна си тръгвам с огромно мокро петно върху белите къси панталони.

Зад гърба ми чувам как седналият на съседната маса симпатичен младеж поръчва на сервитьорката:

- Една бира, моля! Ама ако може, нека да е топла... 

cross