fbpx

Поли Троянова днес е в Майко Мила, за да ни разкаже по какво си приличат майчинството и казармата от първа ръка. Поли е художник-реставратор, а не професионален войник, но е служила две години в израелската армия и много добре знае какво говори. 

Години след като напуска казармата, се появяват двете ѝ деца (в момента на 2 и на 7 години) и някак спомените от военната ѝ подготовка нахлуват с бясна скорост. 

И след като преди време пуснахме един пост с текста на Елисавета “Ако върнат казармата, първа отивам в нея”, Поли нямаше как да не ни сподели и своя опит.


Родена съм в България и я напуснах, когато бях на 13 години, заминавайки за Израел. Там военната служба е задължителна за всички – и момчета, и момичета. 

Влизаме в казармата на 18 години, момчетата служат три години, а момичетата – две. Тези, които не преследват някаква военна кариера, се освобождават. Аз служих като всички останали от моя випуск. На 18 влязох в казарма, която е доста различна от българската в много отношения.

За разлика от тукашната, казармата в Израел е реална – там има реални бойни действия, реална заплаха. Не е с измислени заплахи и конспиративни изпълнения. 

Вероятно и по тази причина – че има реална опасност, върху която да се концентрираш, психическите и физическите издевателства, случващи се тук на много мъже, там липсват или го има в много по-малка степен. Просто наистина те подготвят за нещо сериозно – да защитаваш дома, семейството, държавата. 

Първите три седмици

През първите три седмици в казармата в Израел има задължителна бойна подготовка. Като родих първото си дете със секцио, ми казаха, че първите три седмици ще бъдат най-болезнени. 

И тогава си помислих, че е същото като в казармата – първите три седмици, в които не спиш и свикваш с новите обстоятелства, са най-критични. 

Тялото ти вече не е само твое

Влезеш ли в казармата, ти казват: “Ти вече си наша собственост. Вече не притежаваш тялото си”. 

Когато родиш дете, ти вече не притежаваш тялото си не само за следващите три седмици или две години, ами изобщо никога повече. Това важи много силно, когато детето ти е още малко. 

Усещането, че вече не принадлежиш на себе си, е адско. Тотално и абсолютно се случва, когато родиш. За разлика от майчинството обаче, в казармата, знаеш, че това усещане е временно. 

Къпането

В казармата в Израел се къпеш всеки ден. Но имахме само две униформи, които трябваше да носим цяла седмица. Там е много топло и те, съответно, много бързо се напояваха с пот. Вследствие се налагаше на чистото тяло да си облечеш мръсна униформа. 

Спомням си, че докато кърмех, никога не съм се чувствала толкова мръсна – тече кърма, тече кръв, боли операцията… Казармата е смешна работа, а тази работа с децата изобщо не е майтап. 

Косата 

В казармата е задължително да си прибираш косата. Жените не бяха задължавани да се подстригват късо, но косата трябваше да е прибрана. Същото е с малко дете – не можеш да я пуснеш, защото биваш оскубана моментално. Същото важи за обеци, колиета и всякакви други аксесоари.

Много жени се подстригват, защото след раждането косата започва да капе. При мен в казармата косата започна да капе от стрес и отидох при кожен лекар, който ми даде специална бележка, с която ми беше забранено да си опъвам и събирам косата. 

Ходех с тази бележка с пусната дълга коса и най-редовно ме спираше военна полиция, която искаше да ме глобява и съди, но аз с огромна гордост вадех лекарската бележка „Забранено да си връзва косата“. Така се подвизавах няколко месеца с пусната коса, което беше огромен бонус. Такива бонуси пред децата не минават.

Цикълът 

Понеже много мъже обичат да говорят за казармата и как едва ли не жена не би могла да се справи там заради месечния си цикъл, мога да кажа, че в израелската казарма единственото нещо, за което са ни правили отстъпка заради цикъла, е даряването на кръв – за нищо друго. 

Сутрините 

Всеки, който има деца, знае, че сутрините могат да бъдат доста тежки. В казармата сутрин ставахме с една идиотска аларма, чиято роля е да те стресне и да ти вдигне кръвното. 

Почват да крещят „Бързо, бързо, бързо!“, за да си оправиш леглото. Трябва да се изтупат едни отвратителни одеяла, да се сгънат по един определен начин, който също е идиотски, и като го схванеш, трябва да ти дадат диплома. Да се изпъне всичко, да се сгъне, да се облечеш, измиеш, оправиш, да излезеш на плаца и след това минават проверките. 

Ако нещо не е наред, има колективно наказание – например всички тичат час и половина. Има лазене, скачане, пълзене, стреляне, носене на човек на носилка. Никой не ще да е на носилката, защото обикновено някой го изпуска, което е отвратително. 

Гадното в цялата работа е, че искат да те потиснат и да ти докажат, че ти всъщност вече си никой. Превръщаш се в една малка бурмичка, част от една голяма система, която се казва казарма, и нямаш нито право на избор, нито право на глас, нито възможност да изразиш мнение. Просто се превръщаш в инструмент. 

Казармата е отвратително нещо… Но и децата ни разказват играта. Доста по-трудно е да си родител. 

Децата са си лично наша отговорност 

При децата си емоционално замесен, няма почивен ден, всичко е денонощно. В казармата поне можеш да се наспиш. 

По закон в израелската казарма всеки войник трябва да спи 6 часа – и нямат право да го тормозят. Което е върхът. 

Колко пъти в началото на майчинството се събират 6 часа непрекъснат сън?!

Понякога се прави наряд. Има и гаден наряд, който е 2 на 4 – 4 часа спиш, 2 часа пазиш; има и хубав – 4 на 6, 6 часа спиш, 4 часа пазиш.

Наряд даваме и при майчинството, особено в периода на първите месеци с кърменето, само че там не е нормирано като в казармата.

Личното оръжие

Когато даваш наряд, трябва да станеш по-рано, да се изпънеш на плаца, да си готов, да си чистиш оръжието, да го разглобяваш… 

То е вързано на една текстилна каишка. И го потапят цялото с все каишка в един варел с машинно масло, после ти го връщат и ти мятат една купчина памучни парцалчета. 

И ти почваш да бършеш, да търкаш, да разглобяваш, да сглобяваш и да учиш частите. После стреляш и ти обясняват, че ако не го изчистиш добре, то няма да стреля и ще има наказание за всички. 

Така е и с помпата за кърма – ако не изчистиш и сглобиш частите, както трябва – лошо. Наказанието е за теб и за всички, които няма да спят.


В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост.

Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.

Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.

Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.

Колко да е страшно в тази казарма?

Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата.

Господи, смея се през сълзи.

Колко чистене, готвене и стоене прав да има?

Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.

Наместо това - дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.

Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.

Щели сме да имаме униформи.

Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.

Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.

Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок... извинете, отнесох се. Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.

Искам да си лягам рано.

В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода. После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.

Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че...“, „Как е възможно да ...“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит - който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание. И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“

Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне "Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!"

Искам и да стрелям.

Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.

И когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката "НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!", аз ще му кажа "Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили". И ще затворя.

И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето. А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.

А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?

Извинете, прави сте. Има.

Майка на четири.

Та, кога връщат казармата?

Един чудесен мъж и баща, скрит зад мистичния прякор Пътник О'Свиден, ни изпрати историята за Първата Бременност на неговата мила половинка, а ние толкова се смяхме, че чак ни стана неудобно!

Колкото и добре един мъж да познава жената до себе си, колкото и да е убеден, че тя трудно ще го изненада, колкото и самочувствие да е натрупал, все някога идва първата бременност.

Първата бременност разкрива на мъжа непредполагаеми дебри на женското коварство и изтрива всички надежди, че дори и в лукавството си има граници. Още в първите седмици след "добрата новина", Формула 1, финалите на Шампионската лига и милите осъмвания с приятели си събират багажа и тихичко се изцеждат от всекидневието ти. И от бъдещите ти планове. И от бъдещето ти като цяло. А ако зависеше от жената до теб, и от миналото ти.

Всяка жена приема първата бременност буквално. Като първа. Като нещо, което никой преди нея не е преживявал, през което никой не е минавал и, естествено, като нещо, което целият свят трябва да съпреживее. Сокът в сладкарницата изведнъж е прекалено студен, сладоледът - прекалено мек, опашката в магазина - прекалено дълга, хората в метрото - прекалено нагли и въобще "ТЕ НЕ ВИЖДАТ ЛИ ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА?!?"

В следващите няколко дни, сгушено между еуфорията и несигурността, първо леко изненадващо, а после все по-убедително и с лек привкус на безнадежност, се налага едно усещане, че бременността не се случва само в едно тяло. Бременността е повсеместна! Ние сме бременни... Това е правилният израз. Не жената, която обичам, не бъдещата майка на детето ми, не онова прекрасно нещо, от което ми потичат лигите и ме избива на похот и мърсуване. Не. Ние сме бременни. Тя, аз, родителите ни, близките ни, приятелите ни, дори някакви хорица, случайно попаднали на съседна маса в кафето.

Когато Първата бременност се стовари в моето семейство, познатият ми свят акуратно изчисти всички следи от присъствието си, сбогува се набързо и напусна. Завинаги. Хормоналните промени в тялото на любимата създадоха цунамита, които се разпростряха до всички познати хоризонти и оставиха след себе си руини. Това, че в тялото ѝ растеше дете, изведнъж стана причина аз да пия по-малко, да пуша по-малко, да се храня по-здравословно, да се срещам по-рядко с онези отрепки, довчерашните наши приятели.

Промените настъпваха с темпове, които моят мозък не успяваше да обработи, а ако успееше, приетите промени вече отдавна бяха остарели и ми трябваше нов ъпдейт. Към края на третия месец, леко изкривен от наложената стерилност, купих най-евтината палатка и два спални чувала и в началото на май заведох любимата на къмпинг. Корсика ни посрещна тиха, предсезонно празна и слънчева. Естествено, с нас беше и бремето на бременността. До тоалет през нощта ходихме двамата, слънцето ту печеше гадно в очите, ту неприятно в гърба, птичките пееха шумно, после беше прекалено тихо.

В колата или беше прекалено задушно, или прекалено студено. За първи път в отношенията ни се прокраднаха изрази като “Аз четох, че климатиците са вредни", "В една книга пише, че подовото отопление е..." или "Казаха ми, че когато съм в това състояние не мога да..."

Беше хубаво, много хубаво... Верно, не се напих нито веднъж, не посрещнах нито един изгрев, не опитах местната реколта сас, нито веднъж не дойде полиция. Мноооого хубаво... И се отказах. Не можеш да се бориш с природата. Хормоните за седмици превърнаха любимата ми в зрял човек. Човек, мислещ за цветове на стени в кухня, опасни дръжки на шкафове, нюанси при покривките за маса, книги за детска музика и въобще хиляди жизненоважни неща. Когато стана време за следващата палатка, целунах любимата по челото, оставих я в любящите ръце на семейството ѝ и отидох сам.

Изпих всичкия джин на Сардиния, посрещнах всеки изгрев, спях, където паднех и се върнах у дома, пълен с енергия и готов за края на кризисния период, наречен "бременни сме". Първата бременност е едно прекрасно време. Нещо като казармата, кандидатстудентските изпити и защитата... Колкото повече време минава, толкова по-хубави стават.

И изобщо, този текст стана повод за едно велико, неочаквано безумие. След като го написах, просто ги заведох в Сардиния - нея и двете ни деца. Невероятно добро решение.

cross