fbpx

Текстът на Саша Гетова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


Морските хора не ходят на море. То е същото като хората от София - те пък не ходят на Витоша. Тези, които 365 дни в годината живеят за едното цопване в морската вода и рояците комари, са готови на всичко, за да прекарат петте безценни дни на курорт незабравимо.

Повтарям - готови на всичко.

В това число да изпият несметни количества морска вода, ама на червен флаг да са единствените в морето. Или да прецакат наемателя на плажа, като шест човека седнат на три шезлонга. Или пък да си запазят първа линия, като още в 6:00 заранта намятат плажни кърпи и не дойдат поне докъм 14:00 изобщо.

Ето ме и мен - средностатистическа обрулена от живота труженичка на сайтовия фронт, която смело заяви на колегите, че няма да е на разположение изобщо. Като казвам "изобщо", имам предвид точно това - нито по вайбър, нито по месинджър, нито по мейл, нито с бутилка в морето ще могат да ме открият. Не защото отивам на някое забравено от Бога място, а защото и аз съм човек, и аз искам да съм интернет недостъпна.

Първата ми среща с морето е като старата любов.

То палаво ме докосва по ходилата, а аз вътрешно умирам от кеф, ама не пищя, да не се издам. Сядаме на шезлонгите, идва момче с рекламна тениска и неработещ касов апарат (после се оказа, че си е съвсем работещ, ама касови бележки за платени шезлонги се издават от дъжд на вятър). Започваме обичайното пазарене - ние не искаме масичка за 8 лв, а той не ни дава допълнителен шезлонг за 5 лв. и след кратка словесна битка се нареждаме под чадъра.

Обилното мазане е част от ритуала по плажуване. Тийнът нещо мучи пак, че не е бебе и защо флагът е червен. На първия въпрос от поредицата “с деца на море” съм свикнала и го игнорирам. За флага, обаче, ме хваща натясно. Ето обяснението на факта, че спасителят свири като за последно със свирката.

Разбирам, че е спасител само от факта, че раздава команди, тип “айдиииии, излизайтиииии” и ръкомаха, докато майка с малък младеж не го засича с въпроса “ам, чи, можи ли да са топним по-натам, то нали е по-спокойну”.

Чак сега, след едни 40 години плажни приключения, разбирам, че морето е на сектори.

Ако в левия сектор е бурно и за червен флаг, по средата е по-спокойно и къпането е разрешено. За следващия път ще знам. 

Не чувам добре какъв е отговорът на “лайф гард-а”, защота на една ръка разстояние от мен една госпожа е открила петата си чакра и се съединява със слънцето. Няма нищо лошо в това, ако целият този ритуал не беше придружен с напеви с високи децибели. Щом и спящият наблизо руснак я изгледа кръвнишки, значи нещата съвсем са излезли извън контрол.

За радост сърби няма, които да крещят “Йоване, тури гумууууууууууу”, но за сметка на това украинците се забавляват като за последно. Няма да влизам в излишна полемика за хора, бягащи от войната, които отказват дадени им даром домове, защото са без джакузи.

Вече е време за обед и с наслада се настаняваме на едно квалитетно заведение.

Квалитетно ще рече с покривки, салфетки и о, чудо - чиста тоалетна. Намусена девойка ни посреща с “Ко ша заръчати?”. Знаем си отлично урока - таратор не се поръчва, защото е с лед и чешмяна вода, миди - също, рибата “прясна ципура”, както е обявено в менюто, неизвестно колко е прясна. На всяко наше предположение отговорът е “нямами” и “свършИ”. Топла минерална вода също не е налична, “всичкой студено”, и зупа (разбирай 7up) и той.

Хапваме пица - то на морето, ако не ядеш пица, не ми го хвали. Питам дали има аптека, указанията са да завия след “казанити”(кофите). 

Целият този текст не е ирония към диалекта на морето, а към туристическия манталитет. После да не се чудим защо хората са готови стоически да висят по границите, само и само да получат една усмивка и един елементарен поздрав в добавка към безплатния шезлонг. 

Текстът на Нина Андонова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Животът е пъстър и цветен като… Като дъгата. Ухаещ като цветята и единствен и съвършен ни разкрива красотата такава, каквато е в действителност. Всяка година си пожелаваме хубави неща, които да ни направят истински щастливи, но животът като че ли ни кара да се учим всеки ден.

И така започва моя разказ. Разказ, който за мнозина може да е повод за възхищение, за чудо и вяра, че доброто ще победи,а за други просто начин да си вземем поука, че не трябва да се отказваме от нищо, което ни предлага животът.

Това, което ще ви разкажа, е част от моя живот, несъвършен и единствен за мен, но винаги готов да бъде мой приятел дори и в най-трудните моменти.

И така, нека да започна

Още от малка обичах лятото, толкова много мечти и желания имах, като всяко едно дете. Ходехме с моите родители на море и почивка и си мислех колко ли деца имат щастието да бъдат със своите мама и татко, които да им дадат необходимата обич и любов, колко ли много деца тръпнат в очакване да видят техните мама и татко, за да бъдат едно пълноценно семейство и да бъдат щастливи.

Но аз бях още дете тогава, а годините минаваха покрай мен. Растях с обич и уважение, имах всичко, което можех да поискам и за което съм мечтала. И сега, когато вече съм голяма и съм щастливо омъжена жена, получавайки любов от момчето, което ме обича истински, се връщам назад към моето детство, където бях щастлива.

Но животът невинаги може да ни даде всичко необходимо.

Животът ни обръща на 180 градуса в момента, в който си кажем "Имам всичко необходимо, не може нищо да ми се случи".

Преди 5 години моят баща внезапно почина. Трябваше да бъда силна, защото все пак съм жена,а ние жените трябва да приемаме всички тежести от живота. Тогава просто… Просто като че ли някой беше дошъл и ми беше казал "Ще направя живота ти сив и мрачен". Аз не бях подготвена за това. Все пак как мога да бъда, никой не ме е предупредил, че животът ми ще продължи без моя баща. Стожерът, който ме напътстваше, който ми даваше съвети и се радваше всеки път, когато се връщах в родния дом след дълъг път,, уморена но винаги тръпнеща в очакване за тези очи, които ме посрещаха и ми се радваха.

Приех съдбата такава, каквато е, и оттогава живея с майка ми и мъжа ми.

За първи път трябваше да изкарам лятото без моя баща. Липсва ми, липсва ми и днес и сякаш частица от него живее в мен и ме напътства всеки ден. След като се запознах с мъжа ми се появи и първата ми искрица надежда, че той може да запълни празнотата в моето семейство и моето сърце.

Не е достатъчна само обичта. Подкрепата, която ми оказваше всеки ден, възвръщаше отново онова загубено време, което минаваше покрай мен, и за първи път се почувствах специална и обичана. А и беше несъмнено лято, лято - време на промени, на нови надежди, мечти и желания. Че нали това беше моето лято!

Сега, когато вече сме утвърдени като семейство, продължаваме заедно да запълваме празнината във всеки един ден. Никой не е казал, че ще бъде лесно, но не е и невъзможно.

Това лято за мен е лято на една несбъдната мечта.

Рядко жена може да говори за такъв проблем, за който разкажа сега. Това е прекалено лично. Но за мен е извор на решителност, смелост и крачка към щастлива съдба. Когато тръпнех всеки път в очакване на дете, то не идваше. Взехме съвместно решение да пристъпим към осиновяване, което за мен е една несбъдната мечта.

Трябваше да се примирим с мисълта, че за момента нямаше да си имаме наши деца. Лекарите ни казаха, че сме млади и че можем да чакаме, но бебе така и не идваше. Трябваше да бъда силна отново за нас двамата и да търся решение, за което да бъдем готови. Но това е нашето лято. Време на промени, на сбъднати мечти и на дълъг път, в който се надяваме да бъдем щастливи.

Мисля си и сега, че тази крачка ще ни отведе към мечтаното дете, което да бъде наша опора в живота. И така, започнахме дългия път към щастието с подаване на документите, срещи с нови хора и в тяхно лице срещнахме утеха и разбиране, защото все пак вина няма никой.

Обучаваме се в момента и това е част от процедурата по осиновяване. А желанието ми се засилва всеки един ден, че някъде там ще срещнем нашето дете, което ще ни обикне и ще ни каже "мама" и "татко". Това несъмнено един ден ще стане факт,защото всяко дете заслужава обич, ласка, любов, уважение от всеки един човек.

Пътя е изпълнен с препятствия, които сме готови да преодолеем, защото сме едно цяло.

А лятото е наше - единствено и неповторимо като самия живот. Ако можете да кажете, че сте идеални, че сте имали щастливо детство, то несъмнено не можете да кажете и да предречете какво ще стане утре. Защото всяко лято е изпълнено с нови спомени, с мечти и разочарования, но несъмнено то ни дава урок, учи ни, че лятото е слънчево и носи спомени, носи и много нови мечти и надежди.

Моята надежда живее в мен. Живее в моя живот и всеки един ден ми напомня колко красив и съвършен може да бъде той.

До следващото лято. До следващите нови мечти. А ти имаш ли свое вълшебно лято? Готов ли си за новите предизвикателства и вълшебства?

Моят живот е точно такъв - единствен, неповторим, несъвършен, но даващ ми нови сили всеки един ден, за да мога да кажа утре "Благодаря".

Какво ще ми поднесе утрото – ще ми покаже самият живот! А ти готов ли си за следващото пътешествие?

Текстът на Саня Иванова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Смятам, че всички имаме специални отношения с бабите си, защото те имат специално отношение към нас. Ясно е, че при баба винаги се случват най-интересните и вълнуващи неща. Когато бях малка, много често гостувах на баба. Тя живееше чааак в другия край на града – далече от очите на родителските тела и от правилата, които са установили. Казваха ми „Отиваш на заточение при баба си!“ – най-големият кеф на света! Колкото по-дълго беше заточението, толкова по-радостна бях.

За мен тези „заточения“ винаги бяха изключително вълнуващи. Бяха ми позволени най-различни интересни неща – от не особено оригиналните, като да скачам на леглото, да ходя из къщата с обувки, да ям сладолед, до неща, които правят възрастните като да гладя с истинска (и доста гореща!) ютия, да помагам при тъкането на страшно грамаден стан или да се катеря по дърветата на собствена отговорност. 

Естествено освен да ме глада баба си имаше и друга работа и аз често бях придружител и пръв помощник в разнасянето на пощата, събирането на дърва за огрев и най-често ходенето на градината, където се отглеждаха най-вкусните зеленчуци. Точно за тази градина ще стане въпрос сега. 

Тръгваме с баба един летен следобяд да поливаме градината. Вървим си по една пътечка през разни храсталаци, шубраци и други буедаци и сме почти пристигнали на нашето местоназначение, когато не щеш ли пред нас от двете страни на пътеката се извисява коприва. Свежа и зелена, висока поне метър и половина, само като я гледаш и почва да ти пари от нея. Ние ни напред, ни назад. И аз почвам:

– Ооо, бабооо, не искам оттук да минаваме. Страх ме е, ще ни изгори копривата. Няма ли друг път за тая градина?

– Няма, друг път. Оттука ще минем, няма как. Ще бъдем внимателни и нищо няма да стане. 

– Ааа, не! Аз няма да мина оттука. Ще ме изгори копривата. 

– Добре, сега ще спасим положението. Качвай се на конче, ще те пренеса и нищо няма да ти стане.

– Ама, бабо, ще можеш ли, аз вече не съм малка.

– Абе, па ти... Ще мога. Айде, скачай и да минаваме.

Скачам аз на конче и баба внимателно тръгва напред. Аз викам „Олеле, олеле“, защото сме опасно близо до неприятното изгаряне с коприва, но на баба не ѝ е първа среща с някакви си треви и маневрира професионално.

Вече сме на средата на опасния участък, най-гъсто обраслия със зелена пареща коприва, когато нещо става... Както си се движим леко и спокойно, изведнъж, от нищото, баба губи равновесие и двете падаме в най-голямата коприва. Аз съм по къси панталони, баба няма ръкави на блузата – лято е все пак.

Падането ни е ориентирано хореографски надясно и кракът ми се оказва затиснат под ръката на баба. Усещането е ужасно – парѝ, сърби, боли, абе всичко. Имаше писъци, аз се погрижих за това, имаше и смях, като осъзнахме какво точно ни се случи. Баба запазва самообладание и казва:

– Е, поне няма да имаме ревматизъм, ти на крака, а аз на ръката. 

– Аха, това е добре. Бабо, ти винаги знаеш как да спасиш положението!

Станахме, поотупахме се и заминахме да поливаме градината. Кракът ми беше грозно червен и изглеждаше сякаш има обрив в следващите два дни, но сега толкова се смея на тази история, та падането ни напълно си заслужаваше, а и няма да имам ревматизъм!

Спомени с баба имам много, но избрах да споделя този, защото ми е хем мил, хем е приключенски, че и малко драматичен. 

Текстът на Веселина Бецова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Беше лято и бях на 14.

Тъкмо бяхме завършили учебната година и бях скъсала с първото си гадже. Беше ме наранил, не помня с какво, и бях спряла да му говоря, да се виждам с него, общо взето, не исках да имам никакъв контакт с това момче. Казваше се Мартин.

Бях тъжна по цял ден, плачех, мислех си, че това е краят на света, че няма как да ме е наранил по този жесток начин и всякакви такива подобни тийнейджърски мисли. Един ден си стоях на терасата, както всеки друг ден, защото нямаше с кого да изляза навън, бях се скарала с всичките си приятели, всички ме мразеха (поне така си представях аз нещата в онзи момент), та получих покана от баба да отида при тях за ваканцията, ако искам.

В този момент се усмихнах и вътрешно се зарадвах много силно.

Забравих за всичко лошо, приех предложението на мига и започнах да си приготвям багажа. Баба и дядо бяха много позитивни хора, винаги ме учеха на нещо ново, успокояваха ме, вярваха, че винаги всичко се нарежда както трябва и затова ги обичах изключително много.

Родителите ми бяха противоположното - не разговаряха с мен и сякаш не ги интересуваше как се чувствам и през какви моменти преминавам, не ме разбираха.

Няколко дни по-късно тръгнахме към село. Докато пътувахме, не обелих и дума. В мен бушуваха много емоции - тъга, щастие, вълнение, всичко. Бях се отделила от света. По едно време погледнах през прозореца на колата и разбрах, че пристигаме скоро - знаех пътя наизуст. Бях много щастлива.

Те ни чакаха отпред и баба държеше пита. Дори кучето Джеси махаше с опашка пред портата на къщата. Слязох бързо от колата и се затичах да ги прегърна. След това ни поканиха да влезем, но родителите ми казаха, че имат работа и си тръгнаха. Очаквах го, те никога не искаха да влязат при баба и дядо.

Джеси ми се зарадва много, скочи върху мен и още веднага легнах на тревата, за да си играя с нея, а баба и дядо стояха наоколо и си говорехме. За половин час те разбраха толкова от живота ми, колкото родителите ми не знаеха за месец. Те просто ме познаваха много добре. Първите 7 години ги прекарах с тях. Разказах им за всичко - за Мартин, за проблемите ми в училище, за родителите ми.

Някак си ми олекна.

Нямаше на кого друг да разказвам ежедневието си. Те винаги бяха насреща за мен и проблемите ми. Първо започнах с Мартин, след като им разказвах всичко с него и защо в момента се чувствам толкова зле, се разплаках. Просто не издържах. Тогава и двамата дойдоха, седнаха на тревата и ме прегърнаха силно. Тази прегръдка беше дълга и сякаш се пренесох в техния свят - сложих розовите очила и започнах да приемам от тяхната позитивна енергия.

Тогава баба ми обясни как не е нужно да обвинявам само него за спора ни. Дядо допълни, че те с баба като млади са имали много пререкания, но са ги преживели заедно, с търпение, и благодарение на това, че са се обичали.

Аз не исках да говоря на Мартин, но те ме посъветваха да се видя с него, след като се прибера, защото той ме обича много и със сигурност целта му не е била да ме нарани. След това им разказах как съм се скарала с всички и как всички от училище са ме намразили, те ми обясниха, че това е така, защото след ситуацията с Мартин съм била афектира до някаква степен от случилото се и съм искала да остана сама, затворена в себе си, а те просто са искали да ми помогнат.

Тогава реално осъзнах, че вината е моя, а не както аз съм си мислела, че всички околни са ми виновни. Започнах да хлипам още по-силно, защото усетих това ужасно чувство за вина. Започнах да се обвинявам. Дядо се включи в разговора тогава с думите:

– Всеки прави грешки, мила, важното е да се учим от грешките си. Нищо не е непоправимо. Аз и баба ти в началото имахме много скандали, аз я бях коментирал с лоши думи пред всички мои приятели. След като тя разбра, се почувства изключително зле. Но разбрах грешката си благодарение на нея и я поправих. Събрах приятели ми, доведох и нея и се извиних за изречените думи. Естествено, едно извинение не стигна, но оттогава не съм си позволил нито веднъж да кажа нещо лошо за нея.

Усмихнах се. Родителите ми никога не са били толкова мили един с друг. Те никога не ми бяха разказвали техни случки. Стана ми приятно, че имам баба и дядо. Прегърнах ги и им споделих всичките си мисли в главата ми в този момент. Те ме разбраха.

Знаеха, че родителите ми не се разбираха много добре, не се прегръщаха, не си казваха „обичам те“ и за тях тези неща бяха лигави. Баба каза, че всеки си има мнение и всеки сам избира как да гледа на живота и света. Според тях трябва да си позитивен, защото когато ти си настроен позитивно, светът ти изглежда по-позитивен и трябва да вярваш, че нещата винаги се нареждат.

Това, че родителите ми не се държат добре с мен и един към друг, може да помогне на мен, като аз реша да не взимам техния пример.

Говорихме си така заедно до залез слънце, а след това влязохме да ядем. В следващите дни помагах на баба и дядо, играех си с Джеси и някак си, магически дори бих го нарекла, лошите мисли се изпариха от главата ми. Запознах се с деца от село и излизах навън с тях, те също подхождаха много добре към мен. Нагласата ми стана позитивна. Аз самата вече не изпитвах лоши чувства.

Дойде краят на лятната ваканция, с тъга се прибрах за училище. В крайна сметка с тези мои приятели и с Мартин се оправихме. Всяко лято оттогава ходех при баба и дядо и бях щастлива. Дори родителите ми забелязаха това и на мен ми се стори, че са те също станаха по-позитивни.

Години по-късно баба, за мое огромно нещастие, почина. Преживях го много трудно, а майка ми – още по-трудно. Дядо се премести при нас, но някак си все още оставаше позитивен.

Един ден реших да споделя всичко това с майка ми и тези разговори, които сме провели с баба и дядо преди доста време, но са ми останали в съзнанието. Докато разказвах историите, тя плачеше, плачеше много. Помолих я заради мен и заради дядо, а най-вече за баба да се опита да е по-позитивна и да приема други гледни точки освен собствената ѝ.

Дълги разговори имахме след това, но майка ми се промени. Всички се променихме. Онази среща с тях промени живота ми и го преобърна на 180 градуса.

Това беше моята случка, развиваща се в доста дълъг период от време. Каквото и да кажа за баба и дядо, ще е малко. Тези хора са преминали през много и заедно, и поотделно.

Елена Димова ни сподели много лична история за своето семейство с една цел – да се опита да даде сили и кураж на жените, търсещи подкрепа, за да се измъкнат от лапите на тормоза и домашното насилие.

Ако вие или ваш близък е жертва на домашно насилие, обадете се на 112 или на горещата линия за пострадали от насилие на телефони 0800 1 8676 и 02 981 7686. Ако не знаете дали това, което се случва, се определя като домашно насилие, вижте насоките на Министерство на вътрешните работи.

И помнете - винаги има изход.


Не бях сигурна дали ми стиска да простра толкова лична история из пространството. Не бях сигурна, че ще съм добре, ако „вдигна кокалите“ на хора, които много обичам. Не бях сигурна, че трябва да занимавам публиката за пореден път със своите истории

Обаче си мисля, че ако всеки с подобна история мълчи от неудобство, или щото го е срам, или щото някой ще му се разсърди, или щото не иска да злепостави някого, вероятно ще има още повече бити, нещастни, комплексирани и дори убити жени. 

Мислих за Евгения тия дни. За „момичето в куфара“, както ще си остане за много. Мислих си за статистиката. За нарицателните. За силата и за слабостите. Много неща се изписаха и казаха, но да видим дали, какво и кога ще се направи. Аз няма да пиша за това момиче, а ще разкажа нещо за баба ми. Баба, която все още е жива и здрава и би могла и сама да го разкаже. 

Баба ми Елена, на която съм кръстена, сега е на 86. На 22 ноември ще стане на 87. Дядо ми (който вече си пие уискито някъде отвъд заедно с майка ми), беше художник, артист, бохем от тия, дето ще те научат, че уискито трябва да се пие с бира, щото да смесваш плодов със зърнен алкохол си било живо самоубийство. От тия, дето навремето пушеха Житан качак и не спряха да пушат дори с копче на гърлото.

От тия бохеми, които влизат вкъщи заедно с касата на вратата, щото нямат ключ; от тия, дето готвят много вкусно, реват на филми, псуват като каруцари и спят на пода, когато леглата са заети от пияните им приятели. От тия, заради които аз и майка ми многократно сме спали в съседите по цели седмици. От тия, дето колекционират оръжия, с които гърмят по тавана, когато се ядосат. Или през прозореца. Точно тоя ми дядо Гого, който никога не ми позволи да го нарека “дядо”, освен че обичаше да пие, обичаше и да бие. 

Влюбили се с баба ми, когато била на 16. Когато станала на 17, с дядо ми вече били женени и родители на майка ми. Гого бил малко по-голям от баба и непосилната “лекота” на битието го затиснала много тежко. Отгледан от невероятната ми прабаба Цена и изключително суровия ми прадядо Златю (също художник), Гого опитвал да си извоюва място в артистичния свят на художниците, но това не било никак лесно.

Години наред кандидатствал в Академията, но не го приемали (това е друга история, политическа). Започнал да пие. Много. Станал агресивен. Много. И започнал да бие баба ми. Да я пребива.

Баба казваше: “Биеше ме всеки ден за нищо. Не знаех за какво. Не разбирах. А аз бях дете и продължавах да го обичам. Обичам го и сега!”

И знам, че е така. Побоища, скандали, крясъци… Веднъж дори ударил мама, докато е била бебе. На дни. Не на месеци! Щото плачела. Действието се развива през 1953 година. Дори тогава, баба не си тръгнала.

Мога да разкажа още много кошмарни случки. Случки, в които е била съучастник! Няколко години по-късно, след поредната появила се жена и поредните синини по тялото, подала молба за развод. Тогава! Преди 60 години, че и повече! И досега, когато ми разказва, ѝ виждам очите. 

“Не можех повече да търпя. Толкова унижения и болка… не знам как не ме уби от бой и не знам как не умрях от мъка.” 

Той, Гого, остава най-голямата ѝ любов. Въпреки всичко. Имаше много за обичане в него. Знам, защото го познавах много добре и защото го обичам и до днес. И имаше грамаден талант. Ама какво от това?! 

С тая история искам да кажа, че зад маската на умен и талантлив съсед с потекло, може да се крие убиец! Не казвам, че Гого беше такъв. Искам да кажа, че и баба е могла да завърши историята си в куфар, изхвърлен в Марица. Обаче тя е намерила сили да си тръгне. Въпреки родителите си - бедни като църковни мишки, пуритани и крайно консервативни. Но се измъква жива. 

Ако тя е могла да си тръгне тогава и при тези обстоятелства, всеки може да го направи в днешно време. 

Всеки! Не бъдете съучастници! Сигурна съм, че има кой да помогне! 

Има кой да помогне, мамка му! 

Любовта не бива да е драматична, не трябва да позволяваме да ни убива - нито емоционално, нито физически. Любовта е уют, топлина, грижа, нежност. Тя е тази, която трябва да ни извисява, а не тази, заради която ще ни натъпчат в куфар и ще ни хвърлят на дъното на някоя река… 

Ако с тази история помогна на поне едно момиче, на поне една жена, то няма да е писана напразно. Ако с тази история дам силата на поне една жена да си тръгне, ще съм благодарна и ще знам, че има смисъл да се говори. Защото всички знаем, че да признаеш проблема е първата стъпка към решаването му.  

(На снимката са майка ми и дядо ми Гого. Нещата не изглеждат, каквито ги пиша, нали?)

Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.


Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.

Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.

В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.

На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.

Ама как така?!

И започна пазарлъкът:

-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?

-Ама как така е рано?!

-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!

Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.

Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!

Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.

Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.

“АМА С ТОВА ЛИ ЩЕ МЕ ПЛАШАТ МЕН, БЕ?!”.

Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.

А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!

Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.

Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!

Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:

-Какво правиш, гадже?

-Разхождам кучето.

-КЪДЕ СИ?

-При блока на баба ти.

-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!

-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.

А само да знаех, наистина колко време още остава!

Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!

Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!

“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.

Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.

Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.

Да, с това са ме плашели!

Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.

Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.

А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.

Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.

Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.

След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.

Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!

А, не! Това не е моето бебе, моето не може да е красиво.

Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.

Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.

Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?

Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.

Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.

Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.

Текстът на Йолина Брунер е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Нямах търпение да стана чавдарче. Само като си спомня за вълнението тогава и до ден днешен ме заболява корема от вълнение. Самата организация, леко политизиран вариант на скаутската, бегло ме интересуваше. Мотивацията ми да съм част от нея се свеждаше до едно – униформата.

Няколко години по-рано бях попаднала на зашеметяваща илюстрация - на последната страница на книжката „Мечкоборец“: в голям формат се беше изправило момиченце с къса кафява коса, плисирана пола, три четвърти чорапи и синя връзка.

За първи път виждах картинка, която приличаше на мен, с други думи беше на светлинни години от русите, синеоки принцеси, които бяха център на интересите ми тогава. Въпреки огромното ми желание да бъда принцеса, видът им студено ми напомняше, че тази работа няма да стане.

Момиченцето в „Мечкоборец“ изведнъж се оказа алтернатива. То обясняваше без думи значението на израза „голямо дете“ – изльчваше увереността на възрастен, вдъхваше респект и – сега си давам сметка – някакъв социалистичестки гламур.

Веднага реших, че точно това искам да бъда, трябваше ми униформа. През следващите две години желанието ми се засилваше многократно от наличието на все повече истински деца с връзки, които прекосяваха ежедневието ми.

Безспорният елит в тяхната класа бяха „официалните“ деца, които посрещаха с цветя политически делегации на летището, бяха винаги в началото на телевизионните новини и явно не трябваше да ходят на училище, защото бяха твърде заети да бъдат обект на завист от всички останали на тяхната възраст. Дори униформата им беше с една идея по-шик, с опълченски калпачета, недостъпен елемент за простосмъртните чавдарчета.

За мое голямо разочарование униформата не идваше в началото на първи клас, а чак половин година по-късно, на Трети март. Подготовката беше интензивна, песни, стихотворения, и допълнително вдигаше настроението ми.

С наближаването на деня стана ясно, че тържеството ще се проведе в Дом Народен флот в центъра на града, на което майка ми реагира с възторг. Това ѝ даваше възможност едновременно да присъства на моя празник и да си напише материала (тя беше редактор в местния официоз „Народно дело“) с минимална загуба на време, тъй като редакцията също се намираше в центъра на Варна. Такъв късмет!

Тя повтори щастливото стечение на обстоятелствата в традиционните 88 дневни телефонни разговора със социалния си кръг: „Ще изпратя и фотограф да ги снима, че да имаме и хубава илюстрация!“, повтори тя на няколко пъти.

Още повече се развълнувах и започнах на свой ред да повтарям детайла със снимката в разговорите с моите приятели.
Тук трябва да отбележа, че майка ми беше журналист още далеч преди да се родя и ако професията ѝ през 80-те минаваше за екзотична и елитарна, аз съвсем не я намирах за такава.

Никога не съм имала желание да ме показват по каквито и да е медии, всъщност дори ми беше малко мъчно за хората, които се оказват неочакван център на внимание. Но една моя снимка във вестника би била венец на цялото събитие, обществено потвърждение на новия ми статус на голямо дете. Такъв късмет, наистина! Щях да сложа изрезката в „Мечкоборец“ и да се гордея със себе си.

 „О, ама чакай малко“, сепна се изведнъж майка ми дочула мой разговор за събитието. „Аз ще изпратя фотограф, но той няма да снима теб.“

Помислих, че не съм я разбрала правилно. Защо ще идва фотограф, ако няма да снима мен?!

Защото не е етично“, отговори тя без въобще да си прекъсва гладенето.

Разговорът навлизаше в абстрактни води.

Какво значи етично, поисках все пак да разбера.

Това означава, че за всички ще е ясно защо на снимката си ти – защото майка ти работи във вестника.“

Е и?

Е, това не е правилно. Тъй като снимката илюстрира събитие, което се случва на много деца, то не е редно тя да показва точно моето дете, трябва да е случайно дете.

Продължавах да не я разбирам. Съвпадението да сме семейство беше, в този случай, чист късмет, защо да не беше редно да се възползвам от него?! Другите деца също имаха късметлийски връзки - например татко, работещ на далечно плаване, който им носи пластмасов електронен часовник в неонови цветове.

Като пораснеш ще разбереш“, изключи тя ютията. „Гарантирам ти, че снимка ще има и че на нея няма да си ти.“ Тонът ѝ подсказваше, че темата е приключена.

Не ми оставаше нищо друго освен да пратя разговора в категорията „неща, които един ден би трябвало да станат ясни от само себе си, но за момента нямат никакъв смисъл освен да ме нараняват нарочно“.

Друг мелодраматичен разговор от подобен тип беше забраната ѝ да имам дълга коса, защото не било „практично“ за малко дете, от което следваше и невъзможността ми да бъда принцеса.

Спомням си много добре как я видях от сцената в Дом Народен флот благодарение на високия фотограф, който стърчеше като мачта в морето от деца и жени.

Тя го придърпа към себе си, посочи ме, той кимна. След това престанах да обръщам внимание.

Радостта от униформата до голяма степен изтри разочарованието, че на следващия ден във вестника имаше не моя снимка, а на Надето Миткова, която, още тогава си признах, беше сто пъти по-добър избор от мен. Надето беше от сияещите, дългокоси момиченца, като от реклама на шоколадово яйце.

Към униформата получих и допълнителен бонус – бял найлонов чорапогащник, далеч от „практичните“ бебешки памучни, които бяха задължителни дотогава. Изглеждах страхотно! Ентусиазмът ми към плисирани поли и чорапогащници попремина с времето, но и до сега комбинацията от бяла риза и пъстър шал ми е любима.

Днес майка ми щеше да е на 72. През петнадесетте години откакто я няма ежедневно ме занимава въпросът как да я запазя жива за околните, особено за моите деца.

Вярно е, че човек живее докато го помнят, но спомнянето при мен не се получава на гробища, църкви и задушници. Религиозните ритуали са ми чужди и не ми носят никакво удовлетворение, когато ги спазвам, но пък и чувство за вина, когато ги игнорирам.

Така стигнах до извода, че най-голямото уважение към паметта на майка ми не са цветята на гроба ѝ, а уважението на принципите, които цял живот беше следвала. И да, нетърпимостта ѝ към конфликта на интереси беше един от тях. 

Тя вярваше също така, че историите които ми се случват, са интересни и трябва да бъдат споделени. Това са историите, които бих ѝ разказала по телефона, ако все още беше жива. Затова я споделям и тук.


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Този текст е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на email konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г. 


Моята майка се казва Ани.

Никога не съм гледала на нея като на обикновен човек, роден по обикновен начин.

Ако очаквате да чуете как ми е готвила най-вкусните яденета, винаги е била усмихната и е ставала в пет часа сутринта, за да ми намаже филия с лютеница, ще останете разочаровани.

Още от съвсем малка съзнавах, че туй, което ме буди с трясък в седем сутринта, провиквайки се от кухнята „Елисавета, ставай!!!“, е нещо съвсем различно от обществените очаквания.

Първите ми спомени за нея са от детската ми градина. Висока и царствена, тя ме хващаше за ръката, излизаше на улицата и беше най-красивата сред всички майки. Извисяваше се със своите метър и 73, вървеше плавно с балетната си походка и докато аз унило се тътрех до нея, колите бибиткаха, за да я поздравят, мъже я спираха, за да я заговорят, а тя просто вървеше нататък, защото бързаше.

Бързаше да ми обърне внимание, да ми разкаже всичко, което я вълнува, да ми сподели абзац от книга, да ме вземе от детска градина, веднъж седмично да хапнем в някой ресторант и да се смеем до припадък. Нищо, че беше на 30, а аз само на 5.

Моята майка беше балерина. Още помня как изглеждаше, докато се мотаех из съблекалнята на Националната опера – дълги крака, опънати върху тоалетката, изкуствени мигли, сценичен грим, цигара.

Съблекалнята на балерините беше място, което никак не приличаше на останалата част от детството ми. Западнало по един декадентски начин, миришещо на дърво и пълно с горски създания. Облечени в  костюми или голи, колежките на мама играеха карти, плетяха, разказваха си вицове и ежедневието им бе като сцена от „Ах, този джаз“. И досега съм благодарна, че имах шанс да израсна зад кулисите на един магичен свят благодарение на мама.

Когато бях малка, децата ми казваха „Е, то щом майка ти е балерина, значи по цял ден нищо не прави освен да танцува из къщата по пеньоар и да се пудри с огромно пухче“.

Милата ми майка… Както често ми е казвала, „Ели, трудно е човек да бъхта по цял ден и после вечер да иде да прави изкуство“.  Защото мама работеше постоянно, а после чистеше, гладеше, готвеше, пазаруваше и понякога се връщаше след спектакъл в 11 вечерта смъртно уморена.

Не знам как успяваше винаги да е елегантна, с маникюр и парфюм. Цял живот се опитваше да ме направи човек, който поне да започне да се сресва и да се поглежда в огледалото, но, когато станах на 20, се отказа.

Мама ме научи да обичам свободата.  Постоянно ми повтаряше: „Важното е да можеш сама да се издържаш. Да си имаш нещо свое. Да бъдеш сама себе си. Да можеш да си тръгнеш, когато поискаш“.

Научи ме да не се изгърбвам. „Не се изгърбвай“, ми казваше. „Няма нищо по-грозно от гърбава жена.“

От нея получих най-добрите съвети за мъжете. „Свестният мъж е щедър. Но не гледай на теб какво дава, защото може да е временно. Гледай дали дава на всички около него. Най-важно е да е добър, но не сантиментален. Сантименталните хора са най-жестоки.

Мама никога не е чакала внуци. Надяваше се да стана велика личност, вместо да бременея, и когато я попитах дали ще ми помага с децата, ми каза: „Който си има деца, да си ги гледа“. После отгледа и тримата си внуци с цялата любов на сърцето си, за да може нейната дъщеря да има кариера и свобода.

Научи ме да чета навсякъде. Да вървя по тротоара и да чета, без да се блъскам в стълбовете. Да ям и да чета. Когато обядвахме заедно, и двете вадехме книги, подпирахме ги на една солница и четяхме.

Тя ме научи, че майката е самостоятелна личност, която не принадлежи на децата си. Понякога знаех, че просто трябва да я оставя на мира в най-добрата компания – нейната собствена. 

Моята майка никога не се скандализира. Не я възмущава нито каруцарската реч, с която се сдобих с времето, нито житейските абсурди, които натворих с годините, нито това, че винаги бъркам в тенджерата, преди да е станало яденето.

Моята майка ме обича така, както никога не съм се надявала някой да ме обича. Без капка колебание. И ме научи на най-важните правила в живота ми, валидни и до днес:

Не флиртувай там, където си вадиш хляба.

Легендата, че красивите жени са глупави, не е вярна.

На каквото си се присмял, това ти се е случило.

Но най-вече ме научи на почтеност и състрадание. Научи ме да обичам животните, да бъда силна и да взимам решения, колкото и тежки да са.

Никога не разбрах защо има такова скромно мнение за себе си. Все казваше: „Ели, колко по-добре пееш/ рисуваш/ пишеш от мен“ или „Колко по-добре ги разбираш тези неща, маме“. За мен тя е най-добрият литературен експерт и преди да видя какво ще ми кажат великите критици за някоя книга, давам я на мама.

Тя ми показа как се гледа изкуство. Когато е добро – с аплодисменти. „Най-голямата награда за артиста са аплодисментите. В края на краищата, това е, за което сме се трепали толкова време.

Когато обаче, е лошо – с напускане. Макар сама да беше балерина, ме учеше, че не трябва да толерирам лошото изкуство, а да го порицавам високо, ясно и недвусмислено.

Мама преживя житейски предизвикателства, достойни за цял отряд ветерани от Първата световна война, и все още главата ѝ е изправена.

Научи ме да се надсмивам на носталгията, да вярвам, че всяко поколение е по-добро от предишното. За разлика от много хора на нейната възраст, никога не я чух да казва, че по нейно време е било по-добре. 

Винаги гледай напред, но работи сега, защото не знаеш какво може да ти донесе животът, а няма да си вечно млада.

Един ден седяхме край морето и си говорехме. Мама обожава морето. След 5 минути взиране ми каза: „Не ме е страх да умра. Просто не искам. Докато съм жива, ще мога да виждам. Когато умра, вече няма да мога, а то ще е още тук все така красиво и това много ме измъчва“.

Мама е голямото ми вдъхновение. Човекът, който ме научи, че да си свестен и почтен, в края на краищата, е най-добрият вариант. Да работиш е най-сигурният начин да се научиш да правиш нещата както трябва. Да имаш време за себе си е изключително важно. Да казваш истината на децата си е това, което ще ги свърже най-силно с теб. Само не успя да ме научи да се сресвам, но дори майка ми не успя да се справи с всичко. 

Това е историята на Михаела, която живее в перманентен страх от баща си, а отскоро и от банката. Разказът ѝ е като филм на ужасите, който става все по-черен и все по-страшен. Михаела има нужда от нашата помощ, за да се опита поне да стъпи встрани от кръга на ада, в който живее. Как да помогнете, може да разберете тук, а ето и защо да ѝ помогнете:


Казвам се Михаела и съм на 20 години. Искам да ви разкажа за фаталната случка, която промени моя живот.

През юли 2013 година майка ми Мелиса изчезна безследно. Полицията я издирва цял месец, но нямаше и следа от нея. На 9 август сутринта, след като влязохме при разследващия полицай, разбрахме, че е намерен труп на жена с неустановена самоличност и в напреднал стадий на разложение. След ДНК анализа стана ясно, че този труп е на майка ми Мелиса – убита от баща ми Тодор в банята на апартамента и изхвърлена в река Русенски Лом.

Когато разбрах това, моето детство свърши. Пораснах.

Погребах майка си, без дори да я видя, защотото остатъците от нея бяха в един син чувал. Баща ми го осъдиха на доживотен затвор.

Настойник ми стана баба, която тогава беше на 74 години. Бях останала съвсем сама. Баба от собствените си мъки не можеше да утеши моите, чувствах се много самотна.

Тогава намерих утехата в бащата на моето момиченце, кръстено на майка ми – Мелиса.

На 16-годишна възраст родих дъщеря си, която сега е на 4 годинки. В началото всичко с бащата на дъщеря ми вървеше добре. Той ходеше на работа, изхранвахме се, гледахме малката Мелиса и така всичко продължи до януари тази година.

Баща ѝ спря да ходи на работа, нямахме пари за сметки, за храна и вкъщи започнаха караниците и разправиите.

Това беше всеки Божи ден, докато не решихме да ипотекираме апартамента, в който живеем. Искахме да си платим дълговете и да ни останат малко пари за мен и малката, а пък баща ѝ да замине на работа в чужбина и да започне да праща пари за вноската по кредита и за нас.

Така и направихме. Взехме решението, аз се доверих на баща ѝ и ипотекирах апартамента си. През април тази година подписахме договора за ипотека срещу паричен заем от 10 000 лева. Взехме парите, платихме си дълговете и след известно времe бащата на дъщеря ми замина за Дания на работа.

Със заминаването му обаче всичко свърши – спря да ни търси, да ни звъни, да пита и съответно не ми е пращал нито стотинка за вноските, които са по 620 лева на месец за 2 години. Досега със собствени усилия съм внесла пет вноски, но за моя жалост имам още 19.

Това е моята история, живот или съдба, както щете го наречете. Вече ми е много трудно, не успявам сама, а няма кой да ми помага.

Вноските до края са общо 11 780 лева. Тази сума е непосилна за мен, заради това се обръщам към вас, мили съграждани, майки, бащи и приятели. Моля ви, помогнете на една млада, неопитна, доверчива и в същото време глупава майка и нейното дете да не останат на улицата. Всяка протегната ръка е много важна за мен и дъщеря ми.

Сърдечно ви моля да ни подкрепите, за да може и ние да живеем нормален живот без притеснения и без повече сълзи.

Благодаря от сърце на всеки, който ще ни помогне!

Текстът е препечатан от Свободна Европа. Автор на материала е Елица Симеонова

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.


  • „Тодор Живков се отличава с умерен стил на управление, без тежки репресии“.
  • „Политиката на Живков има за цел да повиши благосъстоянието на населението“.
  • „[По времето на Живков] повишаването на жизненото равнище потиска недоволството от липсата на граждански права“.

Това са цитати от проектите за учебници по история за 10 клас. Според учебната програма, одобрена миналата година, именно тогава младежите трябва да се запознаят с периода на комунизма в България. В момента учебниците не отделят никакво или почти никакво място за представяне на този период.

Пет издателства са представили свои проекти за такива учебници: „Анубис“, „Просвета“, „Рива“, „Домино“ и „Булвест 2000“. Някои от тях съдържат такива твърдения за тоталитарното управление в България, че предизвикаха остра реакция от страна на учени, учители и активисти. Сред тях е отвореното писмо на разследващия журналист и изследовател Христо Христов и на историка проф. Евелина Келбечева от Американския университет в България.

„Макар повечето от тях формално да са включили приетите в новата учебна програма изисквания и нови термини, на практика това не са учебници по история и цивилизация, а само по история“, пишат те. „Липсва каквато и да била теоретична рамка и съдържание, което да обясни смяната на цивилизационните модели, да изведе характеристиките им, да покаже на младите хора основните ценности, залегнали в основата им – както и тяхното унаследяване или потъпкване.“

Тодор Живков и благосъстоянието на българския народ

В проекта на издателство „Булвест 2000“ Шесто управление на Държавна сигурност (ДС) е описано като служба за „опазване на вътрешната сигурност“, докато в исторически документи то е ясно посочвано като звено на ДС за борба с идеологическата диверсия, а историците го определят като политическа полиция на комунистическия режим.

За управлението на Тодор Живков в проекта на същото издателство пише, че през 70-те години то достига своя апогей. „Това се дължи на „специалните“ му отношения със СССР, но и на неговото умение да подбира кадрите в управлението. Той преценява както предаността им към БКП и него самия, така и професионализма им“. Твърди се също, че по времето на Живков жизненият стандарт се повишава, а противниците на управлението „не са много“.

В проекта на издателство „Домино“ място намират следните твърдения: „Той [Живков] се отличава с умерен стил на управление, без тежки репресии. Отстранява противниците си внимателно, без да си създава врагове. Тези, които не са удобни на властта, ги назначава за посланици или на добри служби. По тази причина срещу неговата власт няма силно недоволство“.

„През 1962 г. закрива лагерите за принудителен труд. Така се слага край на една антихуманна практика, съсипала хиляди човешки съдби". Тук специалистите изтъкват, че лагерът в Белене например отваря врати отново през 1985 г., което е премълчано в учебниците. Твърдението се среща и в проекта за учебник на издателство „Анубис“.

В този вариант на учебника по История и цивилизация за 10 клас се отбелязва лоялността на Живков към Москва и облагите, които България получава благодарение на тази вярност – „ниски цени на съветския петрол, който след това препродава в чужбина, огромен пазар за селскостопанската си продукция, предоставяне на руски суровини за българските промишлени предприятия“.

„Политиката на Живков има за цел да повиши благосъстоянието на населението. Образованието и медицинското обслужване са безплатни и на добро ниво. Започва провеждането на активна социална политика“, пише още в проекта на „Домино“. В писмото си Христо Христов и проф. Евелина Келбечева определят подобни твърдения като „откровени пропагандни клишета“.

„Повишаването на жизненото равнище потиска недоволството от липсата на граждански права“, пише също в проекта за учебник, по който да учат десетокласниците.

Сухи определения и премълчани факти

„В учебниците се говори за потъпкване на човешките права по времето на комунизма. Но как може да бъде потъпкано нещо, което го няма“, коментира пред Свободна Европа проф. Келбечева, която подробно се е запознала с проектите за учебници. Тя уточнява, че два от проектите - на издателствата „Просвета“ и „Рива“ - отговарят на достиженията на съвременната наука. Останалите формално отговарят на изискванията, заложени в учебната програма, но не дават реална представа за историческия период, каза тя.

„Не може този период да бъде добре представен, ако е пропуснато състоянието на икономиката. Тя е неработеща икономика. Стига се до външен дълг в размер на близо 11 млрд. долара и вътрешен дълг, натрупан през 80-те години в размер на 26,5 млрд. лв.", казва проф. Келбечева. В учебниците са спестени трите момента на изпадане във фалит на управлението на БКП.

В повечето от проектите е спестена информация за жертвите в първите месеци след 9 септември 1944 г., които са убити без съд и присъда - между 18 и 30 хиляди души. Не се споменават повсеместните екзекуции, които целят да създадат климат на страх. Липсват и факти за преследването на религиозни деноминации, включително християни и мюсюлмани, отбелязва проф. Келбечева.

В писмото си тя и Христо Христов изтъкват, че в проектите за учебници липсва информация за дейността на репресивния апарат на комунистическата партия в лицето на Държавна сигурност, като се изключат някои „съвсем сухи“ определения в рубриките „Речник“.

„Явно преднамерено не са акцентирани най-важните характеристики на тоталитарния комунистически режим – политическия терор, репресивната система, тоталната съветизация на страната и диктат на Кремъл върху абсолютно всички сфери на живота – не само върху външната политика”, пишат Христов и Келбечева.

В писмото си двамата представители на фондация „Истина и памет“ настояват проектите да бъдат фундаментално преработени или спрени.

Ще има ли нови учебници до 15 септември

Проектите за учебници са преминали през няколко нива на оценка, но все още не са окончателно одобрени от Министерството на образованието и науката, разясни пред Свободна Европа зам.-министърът на образованието Петър Николов.

„Първо се подготвят проекти за учебници, след това те се оценяват от оценители, които се предлагат от университети, в които има акредитирани програми по история, и от БАН. Те преглеждат учебниците. След като се одобрят, се предоставят на преподаватели в гимназиите, които да ги разгледат и също да ги одобрят. До този момент получихме няколко сигнала от различни посоки“, уточнява Николов.

Зам.-министър Николов уточни, че представители на МОН са се срещнали с издателствата и са посочили проблемите и са ги помолили да направят корекции. Той не пожела да назове издателствата, към които са насочени повечето критики, но уточни, че става дума за отделни изречения, които биха могли „да оставят у учениците впечатлението, че едва ли не гледаме на комунизма като на някакъв нормален етап от историческото развитие на страната“. Той допълни, че Министерството „до голяма степен се солидаризира“ с критиките към част от съдържанието на проектите.

„За нас обективността ще бъде постигната тогава, когато се постигне баланс между по-радикалните мнения. Това, което сме си позволили да изведем като препоръки, изключително засяга само комунистическия период. У нас, в България, е проведен политически дебат и има консенсус, че демократичното устройство на страната е безалтернативно. Тоест не би трябвало един учебник да оставя някакво обратно впечатление“, каза още Николов.

Той очаква издателствата да изчистят спорните текстове и да се стигне до окончателно одобрение на учебниците преди началото на учебната година.


По темата:

cross