Въпреки че често я виждаме в киното, Ирмена Чичикова е от актрисите, които твърде внимателно избират ролите си за малкия екран. Освен че я гледахме в „Есента на демона“, всяка неделя по БНТ може да я гледаме и в сериала „Тревожност“. Там героинята ѝ е жена, която усеща, че е изневерила на собствените си потребности, за да отговори на очакванията на другите към нея.
С Ирмена говорим за ролите ѝ в киното и в реалния живот, за хобитата ѝ, за цената да изиграеш добре една роля, както и за актьорството на международната сцена.
Ирмена споменава, че не е „всеядна“, когато се отнася до участията ѝ в телевизията, но също така вярва, че правилните проекти я намират.
„Случвало се е да се разминем с някой проект чисто организационно, но знам, че работните ангажименти винаги се случват по най-добрия начин и гледам да не страдам излишно за нещата, които не се получават.“
С екипа на сериала и с режисьора Илиян Джевелеков актрисата не се среща за първи път. Работят заедно и във филма „Вездесъщият“.
В киното участва още в игралните дебюти на Майя Виткова „Виктория“, „Доза щастие“ на Яна Титова и „φ1.618“ на Тео Ушев. Играе и в „8 минути и 19 секунди“ по разкази на Георги Господинов.
Освен у нас, Ирмена Чичикова има знакови роли в международни продукции като „Не ме докосвай“ на румънката Адина Пинтилие със „Златна мечка“ от кинофестивала в Берлин.
Тя е и една от актрисите, станали част от вселената на Marvel в сериала на Disney+ Secret Invasion, където роли имат още Самюел Л. Джаксън, Оливия Колман и Емилия Кларк.
Да посещаваш психотерапевт не е нещо ново. В цял свят се е превърнало в профилактика и необходимост. Така, както ходим на най-стандартните прегледи за всяка част от тялото ни, така е важно да подхождаме по-отговорно и към душата си.
Искрено се надявам сериалът да просветли повече светогледа на зрителите и наистина да осъзнаем, че менталното здраве е важно за нас. За него няма възраст, младите също се нуждаят да бъдат наясно с онова, което се случва дълбоко в тях.
Това не означава, че всяко дете трябва да се среща с психотерапевт. Но ми се иска да вярвам, че при нужда няма да има страх и срам да се потърси помощ.
Аз съм от хората, които вярват в практикуването на тези срещи, дори в моменти, когато не се чувстваме зле. Това наистина е работа върху душата и върху себе си, която може да се протича и когато всичко ни е наред и се чувстваме на мястото си.
Не смятам, че ако някой изрече в прав текст подобно желание, неминуемо трябва да бъде заклеймен. Не виждам в това нищо страшно. Мисля си, че живеем в свят, който е изключително отворен за всякакви начини на съществуване и изграждане на семейство или връзки.
Не смятам и че героинята трябва да бъде порицавана поради факта, че може би не иска да има деца. Не знаем какво стои зад подобно решение. И дали е решение, или невъзможност. Тази тема е изключително деликатна и по деликатен начин трябва да се дискутира.
Заставам зад позицията на жени, които се чувстват добре и без да бъдат майки. Те не са по-малко жени, от която и да е друга, или по-малко човешки същества.
Готовността за тази стъпка може да настъпи и в по-късен житейски етап, и това е нормално. Не смятам също така, че жената е длъжна да ражда деца само защото обществото го налага.
Това е роля, която изискваше изключително много подготовка от гледна точка на научаване на текст. Подобен обем обикновено се изговаря на театралната сцена, но не и в киното. Но тук нещата се случиха много хубаво и естествено.
Дори и в моментите, в които не си спомнях съвсем точно репликите, вече бях влязла толкова дълбоко в сцената, че се чувствах все едно наистина съм част от този сеанс. Все едно съм подложена истински на терапия.
Снимахме много дълго всеки дубъл. Понякога той продължаваше 25 минути, което си е нормален разговор между двама души. Беше много интересно как в един момент забравяш, че си актьорът, който играе, и влизаш изцяло в персонажа. Надявам се това да помогне и на зрителите да се почувстват съпричастни с героинята.
В случая с „Тревожност“ работата ми беше по-скоро вътрешна мисловна дейност и дълбаене. Опит да си представя какво би било, ако наистина ми се случват тези ситуации, и максимално достоверно да изиграя този образ.
Вярвам, че всички ние съдържаме всевъзможни човешки проявления и аз имам в себе си малка частица от всяка от героините, които съм изиграла до момента, както и от тези, които ми предстои да изиграя.
Ако в този живот не ми се дава възможност да ги преживея реално, малко или много търся в себе си характерността и образа на съответната героиня за проекта. А ако е твърде далечна от мен в дадения момент, правя проучвания за различни професии, чета, срещам се с различни хора, наблюдавам света.
С Илиян Джевелеков се познаваме отдавна. Работили сме с екипа на Мирамар и се чувствам като част от семейството. Работата в екип носи чувството за единност. Напасване на его, идеи, възможности. При тях всичко е хармонизирано и това помага на работния процес да върви плавно.
Изборът на роля е специален акт. През последните 10 години, в които толкова активно се занимавам с кино, се опитвам да не повтарям персонажи, които са идентични.
Като актриса нямам мотивация да играя една и съща роля. Не мисля, че мога да покажа кой знае колко много нюанси, ако стоя в един и същ актьорски коловоз. Опитвам се да търся или приемам роли, които винаги са предизвикателни и различни.
Затова и ролята в „Не ме докосвай“ ми е сред най-любимите. Но също така тя е и от най-трудните, защото изискваше от мен да извърша физически дейности, с които никога не съм си представяла, че ще се сблъскам.
Този тип провокация разтриса цялото ти същество до степен, че преобръща представата ти дори как възприемаш себе си и света около теб.
Покрай ролите научавам много и това ми помага. Смятам, че всяка следваща роля, колкото по-трудна е, ми дава все повече. Тогава имам чувството, че истински работя, а не че се забивам в познатото и лесното.
Така няколко пъти ми се е случвало да изиграя майка, без аз самата все още да съм. Това е много интересно изживяване и развива у мен различно усещане за самия процес.
Но съм взела достатъчно от този работен опит и сега почти винаги отказвам, когато поискат от мен да бъда поредната майка на екран.
Актьорството е истински важна част от моя живот и абсолютно перфектно го обогатява и допълва.
От много малка съм си представяла, че ще бъда актриса, без да съм си давала сметка какво точно е това. Много харесвах Уинона Райдър, тя беше моят модел за актриса в киното. После започнах активно да ходя на театър в Пловдив. Представях си какво ще е и аз да бъда на сцената.
От днешна гледна точка мога да кажа, че, въпреки че невинаги ми е лесно, не ми се е случвало да си кажа, че нещо е непостижимо. Изисква много усилия, воля, постоянство, дисциплина, работна етика, професионализъм.
По някакъв начин и жертване на социалния живот. Развитието ми като актриса със сигурност е нещо върху, което работя непрестанно.
Още не сме свършили, скрол надолу
Освен актьорството, съм ненаситна за всякакъв вид изкуства. Обожавам да ходя на изложби. Където и да съм у нас или по света, винаги ще намеря местната галерия и ще посетя някоя изложба.
Напоследък ме възпламенява театърът, който гледам в Лондон. Обожавам да гледам фотография и опитвам да пробвам неща в тази сфера, като го правя абсолютно за себе си.
През последните години странично се занимавам най-много с мода и работата си с платформата за съвременна мода и дизайн „Иван Асен 22“. Разбира се, не спирам и да чета.
Заедно с една приятелка от 3 години курираме клуб за четене на книги Book Journey Club и това е една от най-любимите ми странични дейности.
Това е нещо, към което се стремя и за което активно работя. В последните 10 години, въпреки всички ангажименти у нас, паралелно се опитвам да намеря и работното си място извън България.
Не само заради собствените си мечти и удовлетворение, но и заради желанието да проправям пътя навън и напред. Все повече мои колеги успяват да участват в чуждестранни продукции и това е прекрасно.
Според мен всеки един от тях допринася за успеха на българското ни кинообщество. Въпреки че са капки в океана, това е важно, за да се чува повече България в световното кино и телевизия.
У нас има изключителни таланти и професионалисти и все повече хора, които спокойно могат да стъпят на международната сцена. Надявам се и все повече да имаме подкрепа от държавата, както и от собственото ни съсловие, в тази посока. За момента усещането ми е, че почти всички се справяме сами за себе си.
В моя професионален опит всичко е следствие на много усилия, постоянство, желание и абсолютно неотказване. Често съм се питала дали има смисъл да продължавам да правя това, което правя, била съм в задънена улица и с подкрепа само от най-близките си.
Въпреки всичко, и именно заради това, не се отказвам. Вярвам във възможностите на всички колеги, които вървят по този път, и в своите собствени също, и съм сигурна, че все повече успехи ни предстоят.
