През 2024 г., благодарение на петиция на Ирина Манушева бяха увеличени от 3 на 15 отсъствията, които могат да се извиняват с бележка от родител. Същите тези, които сега искат да намалят, но без да е ясно защо. Ирина ни е гостувала и по повод преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях. Днес тя е в Майко Мила, защото има идея какъв трябва да бъде по-важният разговор за образованието, до който така и не се достига.
Бързо беше задушена малката надежда, която припламна след първоначалните заявки на настоящия образователен министър за фундаментални промени, целящи да извадят българското образование от блатото, в което тъне от десетилетия, и където бавно, но сигурно завлича цялото общество. Разговорите за преосмисляне на целите на училищното образование, учебните програми, осъвременяването на подготовката на учителите и пр. – жизнено необходими промени – буквално заглъхнаха пред призивите за затягане на мерките, за оценки за дисциплина, санкции, забрани, контрол върху присъствията и всичко това, гарнирано със задължително религиозно обучение, което, кой знае защо, някои смятат, че ще сее добродетелност като с магическа пръчица.
Някак пак се оказа, че въпреки множеството анализи и становища на български и чуждестранни специалисти, единственото, което пречи на нашата инак чудесна система да постига отлични резултати на НВО, ДЗИ и PISA, е безотговорността на децата и, естествено, на техните родители.
Лайтмотивите за дисциплината и възпитанието, уважението, авторитета и отговорността от много години витаят във всички аспекти и модуси на разговора за образованието. Те безспорно са важен фактор и в ученето, и в човешките взаимоотношения изобщо.
Решенията безспорно са трудни – но в плаващите пясъци на толкова проблеми всеки недобре преценен опит за отскок може да доведе до още по-безнадеждно затъване. Естествено би било да се започне с анализиране и осмисляне на проблемите и приоритетите за тяхното решаване. Част от проблемите са фундаментални (смисъл и цели на съвременното образование и средства за постигането им), други са с приложен характер (подготовка на кадри, учебни програми), а трети са неизбежните текущи. И въпреки че е важно всеки проблем да бъде решен, няма как да не приемем, че основното внимание и усилия трябва да са насочени първо към фундаменталните.
За жалост, отново се хванахме за текущите, и то по крайно неконструктивен начин.
Все по-категорично се чуват старите гласове, които твърдят, че решението са по-строги наказания. Настояват за санкции, оценки за дисциплина, договори между училището и семейството, отпадане на правото на родителите да извиняват отсъствия до 15 дни годишно в случай на здравословни неразположения и важни семейни ангажименти.
Договорът е взаимно, доброволно споразумение между равнопоставени страни, а не благовиден начин за изтръгване на писмено съгласие от хора, които нямат никакъв избор. А родителите носят крайната отговорност за добруването на децата си и естествено, че могат сами да преценят кога последните не са в състояние да участват адекватно и ползотворно в учебния процес и без медицинска бележка, каквато, впрочем, е практиката във всички европейски страни без ограничение в общия брой дни годишно. Тук хиляди родители, учители и лекари едва се пребориха за една малка, но символична възможност миналата година.
Ала сега, въпреки че няма никакви данни да е използвана неразумно и безотговорно, се подхвърлят безпочвени обвинения и искане за отмяната или орязването ѝ.
Що се отнася до непрестанното искане за санкции, би трябвало отдавна да сме научили от психологията, педагогиката и личния си и обществен опит, че със забрани и наказания не постигаме нищо. Освен краткотрайно подчинение, мотивирано от страх. Както неведнъж съм казвала, най-простият пример е безотговорното шофиране.
Ние учим поколение след поколение да изпълняват правила, защото някой така казва и само докато този някой гледа, а не защото правилата са важни за всички ни.
Наказанието е израз на безсилието ни да овладеем ситуацията, на стремежа ни да подчиним човека насреща, вместо да го приобщим. То веднага го поставя в позиция да се отбранява, да се противопостави и/или да се почувства незначителен в тази ситуация, която не зависи от него.
Или както пише големият френски педагог Селестен Френе: „Наказанията винаги са грешка. Те са унизителни за всички и никога не постигат целта си.“
С тях буквално снемаме отговорността от себе и я прехвърляме върху детето, казвайки: „Не се справяш, виж там, направи нещо, за да се държиш по-добре“. Само че ако детето може, то ще се държи добре и това е психологически факт. Поведението е неговият начин да прошепне или да извика „Имам нужда от помощ“. Единственото, за което трябва да мислят всички възрастни край него, е подкрепа, не санкции.
В същото време има куп прекрасни примери за създаване на култура и отношения в класната стая и в цели училища. И в тази култура всеки ученик се чувства важен и значим участник. Не само в педагогическата литература, не само в чуждестранния опит, но тук, в България. Може би самите вие го правите. Може би го правят колеги във вашето училище или учителите на вашето дете.
Затова предлагам преди всичко да спрем да подменяме истинския разговор за образованието с всевъзможни не просто неефективни, а вредни, буквално човеконенавистни мерки, излъчващи едничкото послание, че децата пречат на системата.
Вместо поредните промени на парче, най-после да проведем сериозен професионален и обществен дебат, в който да определим върховните цели на образованието у нас. И на тях да подчиним всичко, което правим.
В решенията си да стъпваме на научни анализи и да проверяваме по надежден, своевременен начин целесъобразността и ефектите от тях.
Да се заемем да направим училището такова, че учениците да виждат смисъл в него.
Да приотизираме ученето пред оценяването.
Да разработим съвременни рамкови програми и система от модули, за да гарантираме, че всяко дете ще има възможност да развива интересите и заложбите си. А учителите ще могат да работят адекватно с конкретните ученици пред себе си, без да следват подробни задължителни програми, създадени от чиновниците за несъществуващи деца със „средни“ способности.
Да не забравяме нито за миг, че готвим децата си за бъдеще, което никой от нас не може да предвиди. Затова трябва им помагаме да развиват важни умения, които ще ги мотивират и ще им помагат да учат през целия си живот.
Да направим така, че децата наистина да имат думата и в решенията за образованието си, и в училищното ежедневие. Ние никога не питаме децата, или го правим проформа, а после се чудим защо не поемат отговорност. Просто е – никой не може да поема отговорност за чужди решения.
Да направим така, че децата наистина да имат думата, като създаваме училищна култура, в която всяко дете се чувства зачитано и ценено като личност. Добре е да осъзнаем, че единственият начин да възпитаваме уважение е като се отнасяме с уважение. Дори само това да успеем да направим, решаваме почти всички проблеми на отношенията в класната стая.
Да помним, че детето попива ценности и норми не толкова от думите, колкото от поведението на възрастните около себе си. Нека си даваме по-често сметка, че възпитаваме във всеки момент, с всяко гласно и негласно послание. Нека не забравяме, че всяко дете и подрастващ има нужда от здрава връзка със зрели възрастни до себе си. И когато прекарва огромна част от времето си в училище, няма как тази роля да не се пада и на учителите.
Нужно е да помагаме на децата всеки ден и всяка минута да разбират, че правилата са важни за благото на общността. В момента границата между важните правила и капризите на възрастните е напълно размита. Децата от малки свикват, че е важно да не те хванат и да не те накажат, а не да бъдеш едновременно отговорен и равноправен участник във всички проявления на обществения живот.
В това число свобода в работата, възможности за развитие и усъвършенстване, ефективно наставничество и подкрепа във всички аспекти.
Да обърнем изрично внимание на подготовката на учителите в университетите и на продължаващата им квалификация, за да отговарят на целите, които сме си поставили като общество.
Да приобщаваме родителите като реален и активен участник в образованието на децата. Каквито са и по закон. Да не им звъним само когато има проблем. Да не ги обвиняваме постоянно и за всичко, защото те са продукт на същата образователна система, която толкова десетилетия не успяваме да доближим нито до съвременен, нито до човешки облик. И да не забравяме, че родителите са специалисти в своята си област, а част от работата на учителя и директора като специалисти в образованието е да комуникират с родителите конструктивно в името на детето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да осигурим реална свобода на избор на децата и родителите им, които по силата на природата и закона носят отговорност за тях. Включително по отношение на формата и начина на обучение. Детето е носител на правото на образование, а държавата и всички ние – на задължението да му гарантираме качествени и достъпни възможности.
Изобщо, нека да си дадем сметка, че училището и образователната система съществуват, за да помагат на децата да се развиват като пълноценни личности. А не е обратното – не захранваме системата с деца, за да може тя да съществува.
Хората в Министерството на образованието и науката бих помолила да не забравят, че диалогът между всички страни е важен, но най-важните им партньори в начинанието, наречено ОБРАЗОВАНИЕ, не са политическите сили, църковните институции или синдикалните и работодателските организации в системата, а тези, на които тя би трябвало да служи – учениците.
Седмокласниците приключиха с тазгодишното явяване на НВО. Поредните родители и деца си отдъхнаха и отстъпиха място за следващите.
А въпросът какво точно измерват тези изпити остава. До този момент те не рисуват конкретна картина на образованието, тъй като не се прави сериозен анализ какво точно показват резултатите. След тях изникват единствено статистики.
„Необходим е анализ на цялата образователна система“, категорична е Ирина Манушева – автор на петиция, настояваща за анализ и преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях.
„Не оценяваме какво и как преподава училището, дали учебният материал е ефективен и дали дава необходимите знания и умения. Също така не е ясно колко ученици се справят с този материал само с помощта на училището и колко – благодарение на школите и уроците, които посещават.“
На фона на всички гореизброени неизвестни изпитите се използват за вход в гимназия, с което се разширява и ножицата между училищата.
„Вече 15 години стимулираме децата да кандидатстват в определено училище, защото минава за по-добро от друго, и се получава порочен кръг. Остават учебни заведения, в които се събират деца с ниска мотивация или липса на адекватна образователна подкрепа. Вместо да се стремим към равен достъп до качествено образование, ние задълбочаваме социалните неравенства“, казва още Ирина Манушева.
Друг основен въпрос в петицията е проблемът с профилирането.
„Идеята беше децата да могат да учат по-задълбочено в областите, в които имат интерес и в които искат да се развиват. В момента изборът е страшно ограничен дори в големите градове, какво остава за по-малките. Детето не може просто да избере определена област – например физика, история, биология или химия“, казва тя.
И наистина, ако езикови паралелки след 7. клас има сравнително достатъчно, то точните науки или социалните като историята и географията, са твърде слабо застъпени. Така резултатът от НВО става решаващ не само за това в кои учебни заведения ще попаднат децата, но и дали ще имат възможност да изучават профила, който желаят.
Още един важен нюанс е свързан с ранното профилиране и професионално насочване. Децата трябва да направят своя избор още с кандидатстването след 7. клас, независимо дали са наясно с интересите си.
„На теория след 10. клас учениците могат да добавят избран от тях профилиращ предмет“, казва Ирина Манушева – „но истината е, че изборът се ограничава до онова, което училището може да им предложи.“
„А после всички обвиняваме децата, въпреки че никой не ги пита от какво се вълнуват и къде намират смисъл в образованието“, казва Ирина и добавя, че учениците са постоянната жертва на всички реформи, които прави държавата.
Така например от МОН съобщиха, че са разкрили 1504 професионални паралелки през учебната 2023/2024 година, което е над 60% от всички паралелки. Но това става, без да е ясно как ще изглеждат много от тези професии само след 5 или 10 години.
Слабият резултат, който всяка година отразява проблемите в образованието, е всъщност на системата, въпреки че преките последици остават за децата.
Системата много упорито си пише „Слаб“ или „Среден“ всяка година. Масовият резултат, дори на фона на всички тези частни уроци и школи, пак не успява да прескочи 50%, което е нормалната граница между преминат и непреминат изпит.
„Това само по себе си е абсурдно“, казва Манушева. „Системата се проверява сама – върху собствения си учебен материал, със собствените си методи, със собствените си изпити... И пак се виждат слаби резултати. А след тях не се прави анализ защо са такива и как да се действа, за да ги повишим.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Всъщност ниските оценки от НВО-то изцяло съвпадат и с международните изследвания. „Оправданието, че PISA не проверява нещата, които учим ние, е крайно несъстоятелно. А на всичкото отгоре изводите [от PISA] съвпадат и с резултатите от собствените ни изпити“, казва Ирина Манушева.
От една страна, последиците са за децата, които изживяват стрес и разочарование, ако не са влезли там, където искат. От друга, са за учениците, които впоследствие остават разочаровани от това, което им се поднася от образователната система, въпреки че са влезли в желаното училище.
Последиците са за цялото общество, защото образованието засяга всички области в обществения живот.
„Не може година след година от училищата да излизат деца, които не просто не са развили умения за учене през целия живот, каквато би трябвало да е целта, но и много от тях са намразили ученето за цял живот“, коментира още Ирина Манушева.
Все по-често специалисти от най-различни сфери обясняват как изпитите, проведени по този начин, не дават нито обективна картина на образованието, нито е редно да бъдат използвани за подбор на ученици.
В същото време те отнемат все повече ресурс. Засилва се вниманието и върху резултатите от външните оценявания в четвърти клас, които на места се използват за прием в прогимназиални паралелки.
Ирина Манушева вярва, че проблемът, очертан в петицията, се разпознава от много учители, експерти, организации и родители, и се надява те най-после да обединят усилия за решаването му.
„Надявам се да не се ограничим със спешните проблеми. Да се организира един много сериозен дебат какво всъщност искаме от нашето образование, а после да видим как да го постигнем, за да бъде смислено за децата и да ги готви реално за бъдещето.“
Затова и петицията, подета от нея, не настоява за конкретна промяна и решение, а за сериозен анализ на проблема. А после внимателно да помислим какво е нужно, за да се стигне наистина до смислено решение.
До 15 дни учениците ще могат да отсъстват от училище по семейни причини. Това заяви пред БНТ министърът на образованието и науката проф. Галин Цоков, а по-късно новината беше поместена и в сайта на МОН.
До този момент разрешените дни са почти двойно по-малко – три дни, ако родителите изпратят бележка до класния ръководител, и седем – с молба и предварително разрешение от директора на училището, в което учи детето им.
Още не сме свършили, скрол надолу
Темата за начина, по който се извиняват отсъствията, се оказа повод за разнопосочни мнения и бе дискутирана многократно, тъй като досегашната административна мярка блокира работата на педиатрите, които се налага да преглеждат и пишат извинителни бележки, дори когато учениците имат леко неразположение.
Такава възможност у нас няма, а за всяко отсъствие се изисква медицинска бележка.
„Макар да оставаме страната с най-строги мерки, увеличаването на дните по т. нар. семейни причини е елегантно и практично решение, което ще облекчи както родителите, така и лекарите, и училищните администрации“, отбелязва Ирина Манушева – майка на три деца и автор на петиция в подкрепа на правото на родителите да освобождават децата от училище при необходимост. Инициативата е подкрепена от над 8100 души.
Проведени бяха няколко срещи с представители на МОН, Министерството на здравеопазването, Национална мрежа за децата, Българската педиатрична асоциация, Омбудсмана, Асоциация „Родители“ и др. На тях бяха обсъдени различни варианти за извиняване на отсъствията, включително увеличаване на броя дни по семейни причини.
На тези срещи представителите на здравното министерство, на педиатричната асоциация и родителските организации застанаха твърдо зад идеята родителите да имат по-голяма свобода в решението кога да пускат децата си на училище.
„Събрахме сериозни проучвания от България и други страни, според които няма връзка между строгата формализация на отсъствията на децата и отпадането им от училище“, коментира Ирина Манушева.
По думите ѝ проблемът с отпадането на деца от образователната система не се наблюдава само у нас, но изследванията извеждат като основни мерки за увеличаване на посещаемостта подобряването на образователната среда, осъвременяването на учебните програми и учителските подходи, както и подкрепата за семействата в риск.
Предлаганата промяна в Наредбата за приобщаващо образование ще облекчи и реда на използването на бележките от родителите, като те ще се подават само до класния ръководител.
„За постигане на този резултат трябва да се подчертае добрата воля на министър Цоков и неговия политически кабинет, както и на редица организации, институции, народни представители и други“, коментира Ирина Манушева и допълва: „Оказа се, че са необходими много големи усилия дори за решение, което обединява мнението на всички засегнати страни – родители и лекари“.
„Надявам се държавните институции да се убедят, че всяка крачка в полза на личната отговорност на учениците и родителите, както и всяка стъпка за по-добрата комуникация между семейството и училището, е в правилната посока. Особено когато на първо място стоят интересите на ученика, а не формални изисквания и бюрократизъм“, казва още Ирина Манушева
