fbpx

Публикували сме много истории за проблемно зачеване, завършили с щастлив край, но случаят днес е по-различен. Читателка на "Майко Мила" реши да разкаже за своите инвитро опити - като край на терапията, през която е минала, след дългото безуспешно чакане.


Този текст за нераждането отлежава и чака раждане повече от две години. По една или друга причина го почвах няколко пъти, но не успявах да го довърша. Сега наближавам 51. Май е време да разкажа.

Какво е нужно, за да станеш родител? Оказва се – само желание не стига.

Какво се случва, когато едни хора искат, но не могат? Всички знаят – вече все по-често се тръгва по един конкретен път и само онези, вървели по него, знаят какво е усещането.

Знаят още, че пътят е дълъг, понякога краят му не се вижда. Някои не успяват да го видят изобщо. Или не този, за който са мечтали. В края на пътя има два
варианта: единият – щастлив, вторият – опустошени и разпарчетосани души.


Булка и бебе се полагат на всяко момиче

Никога не съм си мечтала да бъда булка или да имам дете. Не ме разбирайте погрешно. Не съм мечтала, защото винаги съм смятала, че това са неща, които няма как да ме пропуснат и няма как да не ми се случат.

Булка и бебе за мен бяха нещата от живота, които се полагат на всяко момичее и които нямаше как баш пък мен да ме прескочат. Рано или късно все щяха да станат. Просто въпрос на време.

Булка бях, макар и не в бяло. За мен нямаше значение в какъв цвят ще се свържа с мъжа, с когото исках да остарея.
Е, не остарях с него. Но и майка не станах. Защото той не поиска дори да опитаме. И избрах да започна отначало и да намеря мъж, който ще има желанието да станем родители.

Мъжът открих, но другото не се получаваше. Накрая се примирих, че така е писано - няма да бъда майка.

Ин витро не беше обсъждано, просто защото нямахме нужните средства. Бях чувала, че трябват много. Докато съдбата не ме срещна с едно от имената в репродуктивната медицина. Помислих си, че това вероятно не е случайно и че трябва да се възползвам от възможността. Поне за една консултация.

След броени дни имах запазен час.
Моята близка, която ме свърза с въпросния лекар, ме предупреди: „Трябва да се въоръжиш с огромно, огромно търпение“. „Оооо, няма проблем, търпение имам колкото искаш“ – отговорих. Без да имам ни най-малка представа за колко огромно търпение всъщност става дума.


„Ми, да започваме“. И почнахме.

По онова време бях на 43. След приличен брой прегледи, консултации и изследвания, лекарят рече: „Ми, да започваме“. Очаквах тези думи. И почнахме.

Смятах, бях убедена, сигурна, вярвах, че ще направя един опит, нещата ще се случат и бам - ще бъда майка. Точка. На пръв поглед проблеми нямах, мъжът до мен – също.

За мен всичко, което предстоеше, беше нещо абсолютно непознато. Не се бях ровила в интернет и по форуми, не знаех нищо за ин витро процедурите. И всичко, което ми се случваше, бе изключително вълнуващо.

Спестявам ви подробностите и само ви казвам, че най-емоционалното нещо за мен, изключвайки самия трансфер, бяха пункциите – изваждането на яйцеклетките.

Както споменах - когато почнеш да ходиш по тези клиники, трябва да се въоръжиш с цялото търпение на света… Не! Трябва да се въоръжиш с цялото вселенско търпение.

Колко часове са ми минали в чакане… И неизбежно се заговаряш с чакащите като теб. И започвате да се питате – това при теб как е, а другото… Когато веднъж попитах една жена на моите години кой опит ѝ е, тя отговори: „Вече не ги броя…“

Това ме стресна. Аз не искам да стигам до опит номер N, където N клони към безкрйност. Няма да издържа. Нито финансово, нито психически.

Желанието да се получи става като наркотик

Но издържаш. Или поне си мислиш, че успяваш. Заради заложеното в теб да бъдеш майка. Желанието да се получи става като наркотик – не можеш без него. Не можеш да си представиш, че ще спреш с опитите, докато не видиш заветните две чертички.

Спомням си с какво нетърпение отивах за пункциите. Спомням си и първия трансфер. И всички останали, всъщност. Спомням си, че имах усещането за невероятна сила в мен, готова да извърши чудеса от храброст. И за убеждението, че бебетата ин витро не са пък чак толкова сложна работа и след някакво време и аз ще си имам едно от тях.

Спомням си и за обаждането по телефона от клиниката, за да ме попитат дали преди трансфера искам среща с психолог. Ма, моля ви се, какъв психолог!? Аз съм толкова силна и смела, че нищо не може да ме събори. За какво ми е психолог, нали отивам да ми се случва нещо хубаво, а психолозите са за случаите, когато попаднеш на дъното на бездънната дупка…

Трансферът мина, дойде време за кръвния тест. Нямам спомен дали правих някакъв друг преди това. В съзнанието ми е останал само откъс от един февруарски ден, когато отидох да проверя за резултата.

Съобщи ми го един от другите лекари, моят отсъстваше. Съобщи ми го на вратата - служебно и отрицателно.

В следващия момент се опомних на улицата. Чувствах се малка, слаба, безпомощна, наранена, а светът – враждебен, голям и много, много студен.

Когато успях малко да се свестя, знаех, че следващ опит няма да има. Но отивайки на контролен преглед, моят лекар ми каза: „Глупости, как ще се отказваш? Продължаваме, аз ще ти помогна.“ И пак се почна, но този път се провалихме още при стимулацията и преди пункциите. Тогава ми предложиха да обмисля вариант с донорска яйцеклетка. Нямаше какво да мисля. Просто продължавахме.

Адът на чакането

След всичко, което бе необходимо да се направи, дойде време за трансфер, а след това и чакането. Ако някой ме попита кое е най-тежкото, ще отговоря именно така – Чакането.

Лекарят, да не забравя да спомена, си удържа на думата и наистина ми помогна.
Когато отидох да плащам, ми казаха, че всичко се поема от клиниката. Само лекарствата си бяха моя грижа. Наистина невероятен жест!

Нямах търпение да чакам кръвен тест. Взех един от аптеката и няколко дни след трансфера го направих. Мина колкото време трябваше. Нищо. Толкова бях разочарована, че хвърлих теста настрани. След малко обаче нещо ме накара да го погледна отново и забелязах втора черта, но съвсем, съвсем бледа, едва се виждаше. Какво ще рече това, по дяволите!? Зарових се в нета и прочетеното там леко ме обнадежди.

Обаче! Трябваше да почакам до кръвния тест. Когато стана време и за него, отидох възможно най-рано сутринта, дадох си от кръвчицата и седнах КАКВО? Да чакам. Мина времето, необходимо да излязат резултатите, отивам аз трепереща да питам, а лекарите (моят пак го нямаше) ми отговориха: „Ооо, сега лаборантите ни са в отпуск, носим пробите в друга лаборатория. Разходи се малко, трябва да почакаш!“ Ма, разбира се, аз много умея да чакам. Обичам да чакам.

Разхождах се, чаках, пак се разхождах. Реших, че вече достатъчно съм го правила и мога да отида за резултати. Ми не, не бяха дошли. Предложиха ми да НЕ ЧАКАМ ТАМ, а да се прибера, те ще ми се обадят по телефона.

Досещайте се какво ми беше през всичкото това време, докато ЧАКАХ.

Е, обадиха ми се. Резултатът беше положителен. Нямаше такава радост. Това се случи в началото на септември. Майка ми след няколко дни имаше рожден ден. Какъв по-хубав подарък от това да ѝ кажа, че ще става баба. Веднага ѝ се обадих. И двете бяхме в еуфория. Мъжът ми също се зарадва, разбира се.

Радостта ни трая само три седмици

Просто един ден прокървих и се простих с опит номер две да стана майка.

Не споменавам много за мъжа до мен, защото е ясно – той ме подкрепяше, разбира се. Но избягвах да го мъкна на всеки преглед и манипулация, освен ако не беше абсолютно наложително да присъства. Първо, защото трябваше да ходи на работа и второ – достатъчно беше изнервящо, че аз ЧАКАМ. Нямаше нужда и той да виси с мен часове. Сама се чувствах по-спокойна, до колкото може да се говори за спокойствие в случая.

Какво последва след опит номер две? Успях да намеря сили, нерви и средства, за да продължа. Както споменах – това е като наркотик – не можеш без него. Толкова искаш да станеш майка, че някак си е немислимо да се откажеш. Всичко, което ти се случва и правиш, е свързано и съобразено с това желание.

Някъде по това време отказах и цигарите. От нещо прочетено по форумите, които по принцип избягвах, се обвиних, че бебе не се получава заради пушенето. След един преглед се прибрах, поплаках си, изпуших последните две цигари и казах стоп.

Та, след втория ми неуспешен опит, последваха трети и четвърти. Идентични. Изследвания, лекарства, трансфери (отново с донорски яйцеклетки), положителни резултати. Но само за няколко седмици.

Последният, четвъртият опит, продължи с една седмица по-дълго. Въпреки това не смеех да се зарадвам. След един преглед лекарят ми каза: „Хайде, следващият път ще дойдеш да чуем тоновете на бебето“. Не ги дочаках. Бебето избра друг път.

Явно има причина, за да не сме родители

Мъжът ми е пестелив откъм изблици на емоции и чувства, но една вечер ми сподели:
„Четох, че бебетата сами избирали родителите си. Толкова ли сме грешни, че никое бебе не ни избира?!“ Нямах какво да му отговоря. Явно има причина, за да не сме родители.

Четвъртият опит беше и последен. Чувствах, че трябва да взема окончателно решение. Една вечер, докато бях под душа, го направих. Плаках дълго, защото осъзнах, че взимайки това решение, пред мен се отваря празнота, огромна като света.

Години наред ежедневието ми, почивките ми, мислите ми бяха подчинени на една цел – дете. Сега тази важна цел трябваше да отпадне. Да не виждаш нищо пред себе си е убийствено. Да нямаш цел – отровно. Но да продължа щеше да бъде също толкова разрушително за мен.

След като се отказах от всякакви опити, в интернет се запознах с една уникална и неповторима жена, с която бързо станахме близки. Тя ми предложи да финансира още един мой опит да стана майка и аз се съгласих. Отново започнахме, от нула. Но за цяла една година не мръднахме и на сантиметър, а бяхме на ниво „изследвания – лекарства, изследвания – лекарства “, осъзнах, че не може да се направи нищо повече и в мен започна да се появява едно усещане, че вече съм просто част от статистиката. Този път наистина сложих край на каквито и да е опити.

Не осинових. Нямах сили

Доста хора ми казваха да не се отказвам и да продължа. Аз обаче предпочетох да спра. Смятам, че майка не се става на всяка цена. Смятам, че ако си със съсипани нерви и болежки по цялото тяло, няма да бъдеш полезен на никого, най-малкото на едно новородено.

Не осинових по същата причина. Времето, минало в опити да стана майка, изяде емоционалното ми и физическото ми здраве.

Когато годините започнат да натежават, би трябвало да се мисли и за бъдещето на детето – родено или осиновено. Така мисля аз. Избрах да продължа само с мъжа си.

Тежко е, когато загубиш смисъла в живота си, но той така или иначе трябва да се живее. Както беше писал тук един господин за опитите на неговото семейство да имат дете,

„Един от най-тежките измерители на бездетието е това да гледаш как твоите приятели и познати забременяват, раждат, а децата им прохождат и проговарят. Тогава започваш да се чудиш дали изпитваш радост или завист, заслужаваш ли изобщо да бъдеш родител, предвид факта, че си способен на подобни противоречиви и недостойни чувства.“

Да обичаш чуждо дете е привилегия, предизвикателство и благословия

Затова е хубаво (за собственото ти оцеляване) да се намери нещо, което да ти дава сили да ставаш сутрин, да се усмихваш, да ходиш на работа, да живееш. Защото щом си се родил, ти имаш някаква роля на тая земя. Трябва да я откриеш и да я изиграеш.

Слава Богу, имам професия, която ми дава възможност да контактувам с деца. Много от тези деца ми позволиха да ги обичам. Незаменимо усещане. Защото собствените се обичат лесно, без усилие – тази обич идва естествено.

Но да обичаш чуждо дете е привилегия, предизвикателство и благословия.


Написах всичко това първо заради себе си – нещо като край на терапията ми, която мина през няколко етапа (включително и работа със специалисти), но все не я усещах като завършена. Не съм сигурна обаче дали желанието да си майка може да изчезне.

Написах това, защото смятам, че във всяка клиника резултатите след ин витро трябва да се съобщават от психолог, независимо дали са положителни или отрицателни. И срещата с психолога не бива, повтарям – НЕ БИВА да се отказва. Колкото и да струва. Защото после струва още по-скъпо.

Написах това, за да кажа на всички, тръгнали по нелекия път на родителството чрез ин витро – нечовешки трудно е. Но не се отказвайте. Дай Боже, всички вие, в началото на пътя, да го извървите лесно, леко и положително, пожелавам ви го от сърце!

Още по темата:

По темата за проблемното зачеване сме отбелязвали не един хепиенд. Мисията на живота понякога закъснява с 15 години - но идва и Ин витро vs Съдба са само част от историите, които дават кураж на всички, на които им предстоят още битки и още очакване. Днес по темата ни гостува Ангелин Балсамаджиев, който ни разказва как се правят ин витро опити, докато си обстрелван отвсякъде от въпроса ВИЕ НЯМА ЛИ ДА ИМАТЕ ДЕЦА и какво става, когато започнеш да правиш секс за удоволствие.

Никога, никога, ама никога не казвайте на една двойка без дете: „Хайде бе, докога ще ви чакаме?!“

Особено ако са от много време заедно, особено ако са над 30 и ако не виждате обективна причина да нямат деца. Ако си вземат Голдън ретрийвър или Чихуахуа, също е знак.

Девет от десет имат проблем, някаква патология гони жената, мъжа или и двамата. Тези, десетите, те пък имат оправдания. Някои ги е страх, че няма да се оправят финансово, други се притесняват от промяната в статуквото (без партита, без чужбини, без концерти, без „Хайде да пием кафе на морето и се връщаме…“).

Има и такива, които така са се оставили на удобната инерция, че отдавна са разредили разговорите за евентуално дете и са намерили комфорта, който обикновено се оправдава с „Нито ще сме първите, нито последните без деца, виж как хубаво си живеем“.

Някъде около поредния неуспешен инвитро опит, който правихме с жена ми, чухме от наши близки въпроса за децата и защо се бавим.

Беше нещо от сорта: „Ние второ ще извъртим, а вие още едно нямате“. Веднага ги сложихме в графа неделикатни и не особено умни и ги презряхме.

На третия ни опит, след едно виртуозно онаниране в специалната стая за добиване на материал в клиниката (наричам я чикибойна), и след едни перфектно стимулирани и напращели яйцеклетки, очакващи аристократичните ми и натоварени с очаквания сперматозоиди, жена ми забременя.

В нея затуптяха три нови сърца. Едното трябваше да се редуцира (премахне), механизмът е чудовищен и ще ви го спестя.

Последваха пет месеца, в които тя трябваше да лежи – наляво! Успя, издържа и роди изключителни създания. Добре, де, грозновати в началото, приличаха на бройлери, наричах ги и пъстърви и какво ли още не. Тежаха общо 3 килограма. Сега са Ангели.

Тогава намразих всички „светила“, казали някога, че ние нямаме шанс.

И сега идва най-хубавото. Започнахме да правим секс за удоволствие.

Вече не се гонеха овулации, не се вдигаха крака на стената и не трябваше да воювам с тяло, наблъскано изкуствено с хормони. Беше си обикновено зла. Една сутрин ми каза, че не ѝ е добре на стомаха, казах ѝ, че пие кафе на гладно и е нормално да се оплаква. Интуицията ѝ обаче я поведе към аптеката, купи тест и след 10 минути разбрахме, че чакаме трето.

Никое „светило“ не можа да си го обясни, просто това нямаше как да се случи. Ако не се беше случило с нас, нямаше да повярвам и аз. Има го, прекрасен е. Къщата ни прилича на лудница, но за такава лудница съм мечтаел винаги.

В режисурата се употребява термин, въведен от Станиславски – „Сквозное действие“, който може да се преведе като основна идея, основно послание. Моето основно послание е – не се бавете да правите деца! Няма нищо страшно. Теорията ми е, че ако обичате планината, ще го сложите в раница. Ако обичате фестивали, ще го заведете на фестивал. Ако пътувате в чужбина, ще го вземете със себе си. Ако смятате, че нямате възможност, имате – нали вие се храните, ще нахраните и още едно гърло.

Не забравяйте, че в тази отровна епоха, нямате никакви гаранции, трябва ви време, ако имате проблем. Не „лежете на тая“, че баба ви е била много плодовита. Вие не сте баба ви и това донякъде е добре.

Моето семейство е доказателство, че може, дори когато целият свят го отрича. Завършвам с една любима моя фраза: „Пичове, семито вътре, ако не става – медицината е напреднала!“

В Майко Мила! често говорим по темата за проблемното зачеване и, слава Богу, често отбелязваме и не един и два хепиенда. Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание, Не искам повече въпроси! и Една щастлива ин витро история са само част от текстовете по темата.

И тъй като всеки разказ от първо лице е ценен и дава кураж на всички, на които им предстоят още битки и още очакване, днес ни гостува Александра Ценова, която ни зарежда с една приказна история за няколко ин витро процедури и... пълна къща с бъдещи баскетболисти!

*******************   

В днешно време все повече двойки са запознати с ин витро процедурите. Клиниките по стерилитет са пълни с мъже и жени, които желаят да станат родители – на пръв поглед съвсем обикновено нещо, напълно естествено за еволюцията на човечеството.

И все пак, много от тези двойки не говорят за проблемите си, не ги споделят дори с близки и приятели. Защото не желаят неадекватни коментари и въпроси, не искат да обясняват отново и отново случващото се, връщайки се към болката и изживявайки я за пореден път. И, необяснимо защо - срам ги е. 

Истината е, че обществото ни, макар и привидно доста информирано, не е много наясно с проблема. Няма да забравя баба ми, след като ѝ казах, че ще се подлагам на такава процедура, с осезаемо притеснение ме попита: „А кой ще бъде бащата?“.

Историята на всеки е различна, винаги придружена с много емоции, болка, надежда, разочарование и в най-добрия случай – щастие. Сега, през призмата на времето, мога да разкажа своята история без притеснение и дори с доза хумор.

Всичко започна преди 10 години, когато се омъжих, млада и зелена, на 22 години. Ах, колко наивна бях, че да имаш бебе може да е толкова лесно. След година опити без резултат, със съпруга ми решихме да потърсим медицинска помощ и да проверим дали всичко е наред.

Е, минах през доста разочароващи лекари. Един от тях, без всякакви задълбочени прегледи и изследвания, каза: „Ще стигнеш до ин витро и нещата ще се оправят“ (въпреки че се оказа добър пророк, в онзи момент нямаше никакви медицински аргументи в полза на твърдението си).

Последва лекар-експериментатор, който ми даде малко хапченца (част от стандартната стимулация), ей така, да пробваме какво ще стане. Друг ме прати на ядрено-магнитен резонанс, да ме пооблъчат малко без кой знае какво причина. Добре, че проявих неподчинение и не отидох.

Мина се още една година и тъй като съм човек на действието, реших да звънна в ин витро клиника, препоръчана ми от чичко Гугъл. Там ми предложиха час за след още една година. Звъннах на друга клиника. Приятна дама ме попита при кой лекар искам да си запиша час. Че откъде да знам, не бях се допитала до БГ мама и други форуми - просто казах да ми запишат най-скорошния час при който и да е свободен лекар.

Тук вече действие имаше – започнаха различни прегледи и изследвания. Така и обаче не бе открит конкретен сериозен отговор на въпроса защо не идва желаното бебе.

Предложиха ни да пробваме с инсеминация. Първа, втора, трета, четвърта… без резултат. Следваща стъпка беше ин витро. Кандидатствахме по така известния ФАР. Докато чакахме одобрение – към година – решихме да пробваме със собствени средства. Първо ин витро, второ ин витро… без резултат.

За една година преминах през три инсеминации и две ин витро процедури, защото имах цел, и защото съм човек на действието, който не се предава преди да постигне целта си.

Последва трето ин витро, по Фонда, финансирано от държавата. Така хубаво наблъскана с хормончета, добре стимулирана… и се получи! Забременях и родих дъщеричката си. Пълно щастие.

Бях решила, че не мога да се подлагам повече на толкова мъки и няма да пробваме за второ дете по този начин. Но уви, човешкият мазохизъм и женската издръжливост са велико нещо. Щом имаш желание, намираш и начин, събираш и сили.

Следващата стъпка беше да пробваме и ин витро със замразени ембриони. Все пак ни останаха потенциални близначета на дъщеря ми, но с година-две по-малки от нея, пък и както сме подкарали, да пробваме всички предлагани услуги на клиниката. Е, не се получи. Опряхме пак до великия Фонд.

Изчакахме си кротко година, минахме си по вече познатия път и хоп… забременях отново. Роди се синът ми. Щастието отново беше пълно.

Мина се още година и започна да се върти хубавата мисъл в главата ни: защо пък да не пробваме да имаме и трето дете. Някой сега би казал: „Е, ама вие вече сте нагли! Или не много с всичкия си!“ Е, защо? Просто обичаме децата си и имаме силата и желанието да дадем любов на още едно същество.

Имаше известни колебания, признавам си. Но след като дъщеря ми ми каза (без аз да съм споменавала за пъкления ни план): „Мамо, искам да сме три, да ни е по-весело" и предвид желанието на мъжа ми да имаме баскетболен отбор (играчите там са пет), планът беше ясен. Документите във Фонда - подадени.

Ноо… месец по-късно съдбата реши да се намеси и да си поиграе малко с нас.

Един ден, улисана от празненствата по Коледните празници, се сетих, че не съм имала цикъл от малко по-дълго от обичайното време. Цял ден ме преследваше натрапчива мисъл, която не ми даваше мира, придружена с едно познато за мен гадене. Реших да си направя тест за бременност.

Звучи невероятно, но беше положителен. След близо 10 години нережисирани опити. Не мога да ви опиша изненадата, вълнението, радостта – моята, на съпруга ми, на всички около нас, които знаеха историята ни.

Реакцията на гинеколога ми беше: „И какво се оказа, проблемът май бил в главата ти!“. Не мога да се възпра и да споделя, че 10 дни преди да разберем новината почина дядо ми, чието име нося, с когото имахме специална връзка и когото много обичах. Дълбоко вярвам, че той ми изпрати този невероятен подарък.

Съдбата този път реши да ни изненада, да ни покаже, че нещата могат да се случат и по обичайния ред и да надхитри медицината. Сега се моля всичко да е наред и скоро да се радвам на още едно малко съкровище вкъщи.

Отправям апел към всички борещи се: колкото и невероятно, понякога дори небивало да звучи, колкото и трудно изпълнимо да е, не губете надежда, борете се за мечтата си да имате дете и вярвайте, че все пак има нещо като съдба, която е предопределена за вас. Че всичко, което ви се случва, е с някаква цел и така е трябвало да стане.

Казват, че Господ изпраща изпитания на силните хора, които обича. А децата, там някъде, още неродени, сами избират родителите си. Просто бъдете търпеливи и не се отказвайте! Кураж!

За двойките с репродуктивни проблеми и безкрайните (и тежки) процедури по зачеване ин витро сме писали доста, но всеки разказ по темата е ценен. Затова днес в Майко Мила! публикуваме анонимния разказ (и апел!) на една млада жена и нейния съпруг, които се борят от три години да имат дете. Това е текст за въпросите, които те не искат вече да чуват, за пожеланията, съмненията и отношението на околните - в повечето случаи добронамерено, но болезнено.

************************************

Не, това не е сълзлив разказ с „хепи енд“, с описание на това колко сладко този „хепи енд“ спи в съседната стая. Ние все още чакаме своя „хепи енд“. Не искам да драматизирам – чакаме го от едва 3 години и, слава Богу, нашите проблеми не са неразрешими.

Но това не прави преживяването по-лесно. Та... този текст е за всички онези смели и търпеливи мъже и жени, които чакат своето „спящо в съседната стая“ чудо. За всички онези, които безброй пъти са ходили на бебешки партита на приятелки, а после са се прибирали в тихия си дом и са плакали на раменете на съпрузите си.

За вас, които сте избирали дрешки за чужди деца и само си представяте как биха изглеждали в тях вашите бебета.

За вас, които с умиление, страх и разбито сърце гледате коремите на всяка бременна, с която се разминете по улицата.

За вас, които не проумявате как е възможно някой да изостави или малтретира детето си.

За вас, които изгаряте от ярост когато чуете статистика за абортите.

За вас, които с все сили се опитвате да не завиждате, а истински да се радвате за вашите приятели, когато всъщност те изживяват мечтите ви...

Този текст е и за майките, които имат лесно заченати 13 деца; за жените, които въобще не си мислят за деца; за тези, които са преживели болката на чакането, за експертите, за всичко знаещите...

И аз съм чела много статии за това от какво имат нужда двойките с репродуктивни проблеми, но днес реших да съставя списък на нещата, от които ние НЯМАМЕ нужда.

Моля ви, замислете се и ако някога сте правили едно или повече от тези неща, ами... спрете.

Въпроси

За тези макар и не толкова много +/- 1095 дни съм чувала какви ли не въпроси. Знам, че хората, които ги задават, го правят със загриженост и добри чувства. Но това не променя факта, че тези въпроси са като порязване с хартия – не те убива, преживява се, но е особено болезнено, още повече когато е на едно и също място и често оставя белези за цял живот.

Старая се да отговарям учтиво и търпеливо, но е друг въпрос какво се случва вътре в мен след всяко „Хайде, де, вие кога? Какво чакате?“. Умолявам ви, проявете тактичност и не питайте. Не, ние не мразим децата. Не ни се „живее“. Не чакаме да забогатеем.

Просто за някои от нас зачеването е трудно, а понякога и невъзможно. Когато напълнеем, не искаме някой да слага ръка накоремите ни и да ни пита „Как СТЕ?“. Не всеки има нужда или желание да говори за тази интимна част от живота си, така че уважавайте това. Не всички страдаме публично.

Сравнение

Краят на света е различен за всеки. Нашите 3 години сигурно са нищо в сравнение с дългите години на чакане на други хора. Но сравнението не ни помага. Моята болка си е моя. Не я мерете с вашата. По-добре се опитайте да състрадавате – прегърнете, кажете „С теб/вас съм“ или просто замълчете, отколкото „Ооо, това нищо не е, да знаеш ние колко чакахме...“

„Насърчителни“ истории

Не знам защо хората си мислят, че истории за техни приятелки, братовчедки и съученички помагат. Ами не! Радвам се, че съседката ви без да иска е паднала върху съпруга си и заченала или че леля ви най-после е забременяла след 48 години и 13 хиляди лева, но това по никакъв начин не ме насърчава. Нямам нужда от чужди истории. Чуждата радост не намалява моята мъка.

Съвети

Ето някои от любимите ми: „То не става, защото много го мислите“, „Когато спрете да се тревожите за това, ще стане“, „Трябва да пиеш есенция от диви краставици, а мъжът ти – чай от опашка на тихоокеански дракон, много помагат“, „Ами да, хормоните ти не са добре“, „Знам за един много добър лекар в Тимбукту, трябва да отидете при него.“ „Прогестерона си изследвай!“

Покрай това преживяване аз и съпругът ми станахме наполовина гинеколози, ендокринолози, андролози и имунолози. Информирани сме, знаем какво да правим, имаме си лекари. Затова нямаме нужда от акъл.

А ако още някой ми каже „Не го мисли“, търпеливият полу-лекар в мен ще се наложи да лежи в затвор за убийство. Не знам за вас, но аз и съпругът ми от деца мечтаем да бъдем родители, така че моля ви – по-добре не казвайте нищо. Не можем да не го мислим! ТОЧКА.

Съжаление

Да, трудно ни е. Да, има дни когато губим надежда и ни се иска да зарежем всяко лечение. Яд ни е, че за повечето хора нещата се случват естествено, а за нас е измислен специален глагол – бебеправене. Но погледите на жалост, сякаш някой е умрял, също не помагат. Борим се. Доколкото можем. Не ни съжалявайте.

Съмнения

Особено неприятно е да споделиш на някого къде и при кого се лекуваш и да чуеш: „Там ли бе? Да знаеш колко лоши неща съм чувала/чела за този – колежката на чичото на бълдъза ми си загуби не само яйчниците и тръбите заради този доктор, но и далака, петата на левия крак и 87 мигли.“

Така или иначе намирането на добър специалист по репродуктивна медиците е трудно. Не ни карайте да се съмняваме в избора си. За нас е важно да имаме доверие в лекаря. Не рушете това доверие.

Пожелания

Като цяло не са лоши, но някак си е много дразнещо когато честитиш рожден ден, годишнина, бебе, имен ден, нова кола или Ханука, да ти пожелаят: „Айде, дано и вие скоро си имате бебе.“ Когато ви честитим нещо, просто благодарете и това е.

Скъпи хора, думите и действията ви имат много голяма сила. Дори и да сте добронамерени, помислете преди да кажете или направите нещо. Не ни питайте. Не ни сравнявайте. Не ни разказвайте истории. Не ни съветвайте. Не ни съжалявайте. Не ни карайте да се съмняваме. Не ни пожелавайте. Бъдете тактични. Състрадавайте без да ни поучавате. Не омаловажавайте болката ни.

Ако не умеете да съчувствате, просто ни оставете на мира. (Или ни дайте няколко хиляди лева... Знаете ли колко струва лечението на стерилитет в България?!)

Ин витрото е от много важните за Майко Мила! теми. Писали сме по нея няколко пъти - започнахме я с личната история на Диана Кръстева Моите недоносени бебета, моите малки герои, последвана от разказа на Илинда Евтимова Как се роди нашата прекрасна грешка, по темата се включи и Неда Дойчинова от сдружение "Зачатие" с текста си Зачатието възможно, а може би най-силният текст беше този на Кирил Гурбетов - един мъж, който мечтае да стане баща - Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание. 

И понеже сега сме в месеца на коледните чудеса, продължаваме темата с един анонимен разказ за това как мечтите се сбъдват, понякога с помощта на добър приятел. Ние пожелаваме на всички, които изпращат годината с тази мечта, да я видят реализирана догодина - така, както се е случило на днешната ни авторка.

*************************************

Този текст е за всички онези жени, които имат страх от ин витрото и предпочитат да
осиновят дете, вместо да опитат да забременеят чрез репродуктивна медицина.

За всички, които са чували за кошмарните инжекции около процедурата „ин витро“, че не се получава от първия път и всичко е комерсиално.

И най-вече за една много специална, настандартна приятелка, която ми записа час (без мое знание) за преглед именно при една такава лекарка, в една такава болница, и ми направи най-милия коледен подарък.

Та, наближава Коледа. Навън е снежно, в очите ми има сълзи, а до мен спят 2 малки бебчета, близнаци на 6 месеца, за които това ще е първата Коледа в нашия дом.

Но нека започна отначало.

И при нас не се получаваше със забременяването. След около 5-6 години в опити се разбра и проблемът – беше в съпруга ми. Изживяхме си кризата, доколкото може да се изживее при мисълта, че може би няма да имаме деца.

Аз исках да осиновяваме. Съпругът ми искаше да пробваме с ин витро.

Мисълта за всички инжекции, с които ще ми надупчат корема (и не само), споменът от всички несполучливи истории на мои близки, хормоналните нарушения, за които бях чувала, надебеляването и най-вече надеждите, които те крепят през всички тези процедури и накрая негативния тест за бременност – само една чертичка, не ми даваха мира.

Нямах никакво желание да стартирам нещо, което ще завърши с отрицателен край. Разбити хормони, разбита психика, още по-разбити взаимоотнощения с партньора. Бях категорична: не на инвитрото!

И така си минаха още 2 години в мълчание и чакане да „се появи“ нещо, да се случи нещото, да вземем някой ден някакво решение.

За щастие, някой друг беше взел едно решение вместо мен. Иначе казано, моя близка
приятелка бе решила на всяка цена да ми направи един нестандартен коледен подарък, без значение дали ще ѝ проговоря отново или не.

На 13 януари 2016 ми звънна телефонът. Непознат номер. Гласът отсреща отсече:

Моля да ни потвърдите записания час при др Х в болница Y.

Аз: Моля? Какъв час?

Тя: Имате записан час за преглед при др Х. Трябва да се явите със съпруга си.

Казах само „Потвърждавам“ и затворих.

Бях бясна на съпруга ми. Разбира се, реших, че той е замесен в цялата тази история.

След кратък разговор вкъщи се разбра кой ни е записал часа и известно време не исках да чувам приятелката, която беше решила да се намеси по този начин в личния ни живот.

Явихме се на прегледа, започнаха се едни изследвания, истини за това кое-как- какво-кога и някак нещата вървяха към целта – инвитро, без да разбера.

Минаха близо 10 месеца, дойде септември и изведнъж аз вече имах час за трансфер на многото оплодени яйцеклетки, които „се получиха“ от мен и съпруга ми.

Чудо!

И трансферът беше зад гърба ни. Дойде най-тежкият момент – чакането. Чакаш да минат 2-3 седмици и да си направиш тест за бременност. По цял ден лежах на дивана, строго ми забраниха какъвто и да било стрес, движения, работа и т.н. Та, лежах, мислех, молих се, мислех, ядях и пак мислех. Не знам дали можете да си представяте какво е да чакаш резултата от близо 10-месечните исзледвания, инжекции и упойки!

Изтекоха 20-те дена и дойде денят с голямо Д. Събудих се с огромна надежда, че се е
получило. С усмивка си направих теста, но, за съжаление, се разплаках, когато видях резултата.

Беше негативен. Една чертичка.

Избърсах сълзите, преглътнах и си повторих няколко пъти, че няма да изпадам в депресии. Съобщих новината на съпруга ми, но той отказа да приеме резултата. Сипах си чаша вино и запалих цигара след дълга пауза от тютюнопушенето.

Имах 3 теста за бременност вкъщи, оставаха ми 2. Реших да не ги изхвърлям. Все ще ми потрябват...

След няколко дни си направих втори тест. Една чертичка. Отрицатен. Винце и цигарка помагат.

Аз заживях с мисълта, че не е станало. Съпругът ми не искаше да приеме резултата. След още седмица си направих трети тест.

Две чертички. Положителен. Онемях.

В момента си седя вкъщи на дивана, снегът белее навън, а до мен спят двете ми най- мили същества.

Близнаците - най-прекрасният коледен подарък, който някога съм получавала.

Нестандартен подарък от една нестандартна приятелка.

Инвитрото се получи. От първия път. И знаете ли - пак бих минала през всички процедури. Нека ми забият всички налични инжекции. Резултатът си заслужава.

Правителството реши да отмени тавана върху броя финансирани от държавата ин витро процедури. Така процедурите вече може да бъдат неограничен брой, като лекарите ще преценяват всеки случай индивидуално и ще предлагат колко броя процедури да бъдат приложени на пациентките.

Министърът на финансите Владислав Горанов обяви, че държавата е осигурила 12 млн. лв. за 2017 г. за политики в областта на асистираната репродукция. Скъсяват се и сроковете за одобряване на двойките с репродуктивни проблеми от досегашните около година до 5-6 месеца.

Експертите са предложили на кабинета да се финансират по четири опита, а не както досега -  по три. Така всички неуспели да заченат след три процедури ще могат да кандидатстват по още веднъж.

Фондът за асистирана репродукция ще може да реимбурсира замразяване на яйцеклетки и ембриони при хора с онкологични заболявания.

Двойките с репродуктивни проблеми в България са около 250 000. Всяка ин витро процедура струва по около 5000 лева.

Майко Мила! има няколко текста по темата, последният от които, Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание., е разказът на един мъж, чиято съпруга вече няколко пъти, уви, безуспешно, се опитва да зачене ин витро.

 

Таня Ж. ни прати вчера този трогателен разказ по една тема, за която се говори малко и трудно. Спонтанните аборти се случват прекалено често и на прекалено много жени, за да бъдат заврени в ъгъла на актуалните новини и въпроси - затова и днес публикуваме този текст като пожелание за сила и надежда към всички хора, които имат репродуктивни проблеми. Надежда винаги има, начини - също - тук е моментът да си припомним и разказа "Една щастлива ин витро история"

****************

Аз съм на 28 години, щастлива, влюбена, пътувам по света, имам човек до себе си, който ме прави щастлива всеки ден. Ние сме заедно от 4 години, в които преживяхме повече, отколкото хора преживяват за 40.

Ние сме двойка с репродуктивни проблеми.

Преди няколко дни претърпях втори спонтанен аборт за година и два месеца.

Първият път (октомври 2015) не бяхме достатъчно подготвени за това, което ни се случва. Не знаехме, че имаме проблем и посещавах гинеколог, който се занимава с нормално протичащи бременности. Той не знаеше за евентуален проблем, ние - също.

Направих си теста след една вечер, в която бяхме на концерт, пийнахме с приятели, потанцувахме и се прибрахме късно/рано. Двете черти са причина за неимоверна радост след над година опити, когато решихме, че искаме да сме повече от двама, че сме готови да дадем, да сътворим живот. Две от най-близките ми приятелки бяха бременни тогава, с едната даже термините ни бяха през няколко дни.

Двете дългочани черти ни донесоха щастие, безкрайна надежда и вяра, че най-накрая се случва това, което искаме и двамата. Продължи ужасно кратко. Никога, дори за секунда, не ми е минавало през ума, че мога да пометна. Страхувала съм се за всичко друго, но спонтанният аборт не присъстваше в света на страховете и опасенията ми. Дали защото когато бях по-малка, достъпът до информация – адекватна и правилно подбрана, беше нищожен; дали защото никой никога не ни каза, че да забременееш от първия път и после 9 месеца да спиш и хапваш като за двама, спокойно и необезпокоявано, невинаги е реален сценарий, дори се случва доста рядко.

За мен спонтанният аборт беше едно понятие, което по никакъв начин няма общо с мен. Докато една вечер не прокървих. Направих нещото, което никога не се прави в подобни ситуации – отворих дълбокия и необятен интернет, почнах да чета и колкото повече статии, форуми и откъслечни неща четях, толкова по-огромна ставаше паниката ми.

Моят приятел се обади на гинеколога ми, който му каза необходимата терапия, която да започна. На следващия ден положението се влоши, отидохме по спешност и ни казаха, че, за съжаление, не се чуват тонове.

Останалото – физическата болка, ужасът, че се случва всеки момент, че го усещам болезнено реалистично, като процес, който не мога да предотвратя, нахлуването ми в Шейново, крясъците ми, припадането, нехуманното и отвратително отношение на дежурния лекар там – жената ми заяви, че след като не нося никакви изследвания и снимка от ехограф, значи си измислям, нищо ми няма и че губя нейното време и това на екипа им, при все, че резултатът от моето „нищо“ беше изхвърлен в кофата за биологичен отпадък на спешния кабинет, кюртажът, безсънната нощ в болницата и всичките сълзи и болка – всичко това е толкова реално, толкова скорошно и незараснало като болка, че и до днес дъхът ми спира, когато всеки ден минавам по Канала и поглеждам надясно към Шейново.

И така, времето минава и уж лекува, а ние продължихме напред по пътя на чакането на нашето чудо. Станахме по-близки и връзката ни вече не беше просто едно съжителство на двама души, изпълнено с усмивки, мърморене, футбол и любими приятели. Колкото и рано да приключи моята бременност, тя ни остави чувството на безсилие, на неосъществените най-съкровени мечти и онова вълнение, което само жена, в която расте живот, макар и още само една точица, може да изживее.

Обърнахме се към специалисти, изследвахме се, взехме мерки и решихме да опитаме с инвитро на естествен цикъл. Първият път не се получи. На втория обаче онази радост от положителния тест се върна. Само че не беше същата като преди година и малко. Беше една тиха, много сподавена, много напрегната радост. Беше преди всичко притеснена, несигурна радост.

И дните се занизаха, с тях постепенно и онези мисли, които те пренасят 9 месеца напред, плахо се завърнаха при нас. Семействата ни и по-близките ни приятели, които знаеха за нас, се молеха и ни изпращаха цялата любов, на която са способни, и тонове положителна енегрия, която, ако можеше да се генерира в нещо материално, сигурно би шашнала с размерите си всеки. Бях в най-добрите ръце, с правилната терапия и каквото зависеше от нас, го бяхме направили, че даже и повече. Отново си позволихме да видим как изгряват звездите след пороя.

Допреди 3 дни, когато всичко почна по същия начин. И завърши пак така.

Има много страшни неща на света. Нима има нещо по-страшно от това да надживееш децата си? Да загубиш детето си, след като години наред си го гледал и си треперил над него, а в един миг някой отнема живота му и го отнема от теб. Много хора ще си кажат, че на фона на всички трагедии, които се случват ежеминутно, на фона на това, че през една държава от нас едни хора се избиват взаимно в името на измислена кауза, нашата е просто смешна и незначителна.

И са прави. На 28 години, с два аборта далеч не е толкова страшно, колкото на 45 години, в същата ситуация. Но тази болка е наша, и макар да ви се струва малка, за нас тя е ужасно голяма. Болката от мисълта, че може да не мога да имам деца. Болката при мисълта, че ако всичко беше наред преди година и два месеца, сега моята точица щеше да е на 7 месеца, най-вероятно щеше да има три зъбчета и вече щеше да е отворила очи за света около нея.

Болката, че допреди дни лягах и ставах с мисълта, че нещо в мен расте, нещо много, много малко, едва няколко милиметра, но нещо, направено с много любов и много чакано, а днес го няма. Болката, че никога няма да бъда като жените, които виждат заветните две черти и не се страхуват да се израдват силно и на глас, че винаги до последно ще треперя преди всеки тест, преди всяко изследване.

Простете ми, моята история не е толкова страшна, колкото милиони други. Тя е моята история за това, че аз още чакам моя смисъл, моето малко човече, да дойде при мен. Когато бях малка, моята майка ми говореше как всички бебчета са там горе, в облаците, при Господ, и чакат търпеливо, за да отидат при техните си мама и татко.

Така и ние чакаме нашето бебче, което си играе с вятъра горе и ще дойде при нас, когато му дойде времето. Вяра. Надежда. Любов. Това е в нашите ръце. Вярата е малко разклатена, малко несигурна сега, но ще посъбере силички и ще се върне при нас, тя винаги го прави. Дотогава – дотогава ни остава любовта към нас самите, към живота, който имаме и който е прекрасен и единствен. Заедно, ние двамата, семейството, приятелите ни, ние, ще търсим малките неща, за да ги изживяваме пълноценно, ще гледаме малките радости. Докато дойде голямата.

За всички онези силни жени, които чакат своите чудеса, за всички жени, които виждам в болницата, преди пункция, преди трансфер, за всички мъже, които чакат своите момичета със свити сърца пред кабинетите, които ги прегръщат и успокояват, когато не стане и този път. Бъдете здрави и никога не се отказвайте. Начини винаги ще има. Надежда – също.

Днес при нас е Онорин. Майка на две деца и авторка на един разтапящ сърцето разказ за много битки, болка и ... щастие.

Имаме две деца - първото след известно чакане, но нормално заченато, а второто е ин витро бебе. Та за ин витрото, то въобще не е шега работа, казвам ви.

Чувала съм за хора, избиращи ин витро защото вече са на възраст и не им се чака, правили са няколко месеца опити и не им се чака или пък просто могат да си го позволят.

Виждала съм и такива, които неистово желаят най-накрая да прегърнат мечтата си.

Мечта, която да плаче, да се сърди, да не спи по цели нощи, да им разчорля косите, да ги кара да ходят с най-провлачените си, омазани в пюре и повръщано тениски по цели дни.

Хората, които са готови на всичко, за да получат всичко това, от което всички, които имаме бебета, се оплакваме.

Не знам за кое да ви разкажа - за началото, за края или за всичко по средата... Или просто да споделя и някои от забавните моменти. Защото забавни има, да.

С мъжа ми разбрахме, че проблемът е в спермограмите. Това, естествено, не се случи бързо. Трябваха ни няколко години, три инсеминации и един мисед аборт. През това време мъжът ми беше обиколил де що има стаички за даване на материал из София.
Вероятно можем да направим класация, вече не особено актуална, къде какво се предлага за „подпомагане“ на материалодаващия.

Първият път, когато на му се наложи да посети такава стаичка, мрънка доста.. Ама, верно ли, а стига сега, и какво да правя, ама ти сериозно ли... Сигурно всички мъже ги задават тия въпроси, не знам, ама е дразнещо, след като аз вече бях полягала на около милион гинекологични магарета. Викам - вярно, ще трябва да отидем. Явно съм била ясна, примири се.

На следващия ден акостирах с един як мрънкач пред Медицинска академия. Отдавна беше, но помня как моят човек се отправи посърнал към една от многото бели врати. Позабави се известно време и после излезе нахилен и заобяснява (около половин час с най-големи подробности) как това въобще не били стаички, а някакви завески, как вътре били няколко мъже – всеки със собствена завеска, и как имало списания да си разглеждаш - за насърчаване. Моят човек не е по лукса, но пък всяко по-интересно нещо го впечатлява. Та сега яко се беше впечатлил и се забавляваше с преживяването си – завески, стари списания тип Бурда, ама със съблечени каки, тук-там покашляне в съседство.

Е, това му беше първият опит. По-нататък имаше други стаички, като някои бяха с видео, други - с неработещо видео, трети - с по-забавни насърчителни материали от списания. Най-много го впечатли стаичката със списания, но с китайки. Те такова нещо не беше виждал!

Моята история не е толкова дълга, колкото са историите на други жени. Понякога си мисля, че почти съм я забравила, заедно с всичките сълзи, които съм изплакала през петте години преди раждането на дъщеря ми. Историята ми е дълга само пет години, а на опашката за получаване на заповедите от ин витро фонда видях хора, чакащи по 8-9 години с по 7-8-9 ин витро опита. Мисля, че съм късметлийка.

Не помня момента, в който осъзнах, че е време да се направи нещо различно от чакането да се получи, защото просто не се получаваше. Знам, че този момент го имаше, но ми се струва, че е било преди милион години...

Как съм се чувствала? Безвъзвратно изгубена... Безвъзвратно безполезна... Безсмислена...

Така се чувствах преди да се получи баткото ни. Чувствах се така година, даже две. Сега си мисля, че две години са малко време, но, броейки дните и месеците, ми изглеждаше безкрайност. Още си мисля, че бяха безкрайност.

Времето, в което броиш и действаш по график и план те съсипва. Струва ти се, че всичко е толкова изкуствено нагласено. Пиеш си хапчетата, ходиш всеки месец на гинеколог. Ходиш по няколко пъти всеки месец. Бият ти хормони. Чакаш, чакаш... Оглеждаш се в очите на другите. Чудиш се те как се справят.. Не завиждаш, а просто се надяваш да продължиш живота си по начина, по който си избрал.

Безкрайност бяха и годините преди да се получи второто ни бебче. Те бяха 5 години безкрайност. Спомням си хилядите моменти на безкрайности. Първа безкрайност след първата инсеминация – моментът, в който вярвах, че „ето, този път се получи“.

Втора безкрайност – моментът, в който разбрах, че не се е получило. Ревах с глас. Бях на работа... Излязох навън, обадих се на мъжа ми, казах му „Ами.. не се получи явно..“. Поревах докато той ме успокояваше. Затворих телефона с „Да, да вече съм по-добре“... И после, после заревах още по-силно и абсолютно безутешно.

Естествено, човек не трябва да се отказва. Забавяш темпото, загърбваш неуспеха и решаваш, че имаш нужда от няколко месеца почивка и, знаеш ли, може пък точно сега да се получи без лекари. Естествено, не се получава.

Втора безкрайност след втората инсеминация. Висиш в кабинета и изчакваш да ти наместят пó така шийката на матката, че там нещо си... Кракът ти се е посхванал, но какво пък, гледаш тавана и се опитваш да не мислиш за първата безкрайност.

Клиниката, в която бях, май не беше подходящото за мен място. Човек решава през годините кое е най-добро за него. Имаме две инсеминации в една клиника. Неуспешни. Не казвам, че клиниката е лоша, не казвам, че лекарите не са си свършили работата, просто явно инсеминациите не вършеха работа в моя случай, а на мен ми се искаше да свършат. Примирих се с мисълта, че ин витрото е това, което трябва да се направи и за да си дадем ново начало и да се настроим позитивно, сменихме клиниката.

Моментът, в който се реших на ин витро, ме освободи от мисълта за „Ще се получи. Да, ще се получи другия месец сигурно. Да, може би по-следващия“. Спрях да чакам естественото начало. То сигурно е било ясно на целия свят, че няма естествено начало в моя случай, ама аз някак не исках да го повярвам.

Кандидатствахме по ин витро фонда. Одобриха ни в момент на кръстопът за цялото семейство. Заминали в чужбина, на хиляди километри от родината и... одобрени... След като синът ни заспиваше, ние с мъжа ми сядахме на по бира и започвахме да обмисляме вариантите. Казвах му - „Знаеш, че шансовете ни не са големи, нали? Знаеш, вероятността за положителен резултат е около 30-40%, нали? Готови ли сме да пропътуваме обратно всички тези хиляди километри, за да се разочароваме отново?"

"Или да ги пропътуваме за да станем най-щастливите хора на света?" – попита ме мъжът ми. Той ми каза - "Шансовете ни не са 30 или 40%, шансовете ни са 50% - или ще стане или няма да стане, но ние сме длъжни да опитаме, не мислиш ли?"

Обезоръжи ме – усмихнах се, излезнах на дюшеци, готова за битка. Отново запалих надеждата и пак бях свободна. Чакането да излезе заповедта от фонда за ин витро не беше кратко – отне близо година, през която аз следях как се движи нашият номер с екселски таблици и честитях на момичетата в ин витро форумите, когато излизаха техните номера. Радвах се за всички нас. Знаех, че всички, ама абсолютно всички, имат своите безкрайни моменти и ми се искаше да имат най-накрая отговор на молитвите си, да бъдат щастливи. Стисках палци нощем, като заспивах. Когато дойде време да се върнем, бяхме готови.

За процедурата няма да разказвам, но не беше леко. Хормоните ми бяха се изстреляли към небето, кръвното ми се вдигна и падна рязко в един момент. Понеже се насъбират доста дни, в които сутрин и вечер си в клиниката, ти се струва, че си в нова безкрайност. В един момент бях доста изплашена. Не знаех, че това което ми се случи, е паническа атака и си мислех „Хайде сега пък, каква е тая лиготия? Паническа атака? Аз?! Няма шанс!“. Всъщност имаше. Преживях и това.

Имаше още един момент на безкрайност, в който, след положителния кръвен тест, прокървих. Е, този момент беше наистина безкрайна безкрайност. Бях в болницата на клиниката и плачех... Лежах на леглото в приветливата стая, нищо не правех и си мислех за 30-40% вероятност щастие. Мислех, че съм от другите проценти и се опитвах да го преживея. Молех се моят посплескан ембрион да се оправи и да издържи, но някак бях поизгубила надеждите си.

Изписаха ме, ембрионът ми продължаваше да се бори да стане човек. Аз се борех заедно с него. Всички вкъщи се борехме. Бяхме си вързали и желание на едно китайско дърво, което сбъдва желанията. Вързахме само едно листче със само едно желание „искаме бебе“.

След всичко, което преживяхме, ние получихме своя шанс да бъдем щастливи – бебето е вече на 6 месеца. А аз често си мисля, че нашето е нищо на фона на хората, с които са запознах. Хора, чакали по над девет-десет години, хора, борили се и продължаващи да се борят. Хора с много, много други процедури и не един неуспешен инвитро опит, а 7-8-9 такива. Прекланям се пред всички вас! Прегръщам ви! Мисля за вас и ви подкрепям с цялата си душа, защото много добре знам какво е да нямаш и какво е да искаш. Обичам ви и ви желая успех!

На тези, които още се чудят и отлагат посещението в ин витро клиника, а опитват повече от година, ще кажа – няма смисъл, има проблем и вие го знаете. Спрете да се надявате чудото да стане от самосебе си и изберете лекар. Изберете някой, който ви се вижда надежден. Някой, който може да е млад, но ви кара да имате вяра. Някой, които ще ви изследва, насочва и ще ви подкрепя, докато разберете какви са вашите възможности.

Честно казано, мислила съм и за осиновяване на дете. Скоро, от разказа на една майка, разбрах че не е толкова трудно, колкото предполагах. Така  че – варианти да бъдем щастливи винаги има.

Искам да ви дам кураж, на всички, които сте на прага, по средата или в края на всичко това. Тръгнах и минах оттам. Знам, че е възможно и стискам палци да се получи и при вас. Физическите болки се преодоляват, мъките през годините се забравят, сълзите при вида на поредния отрицателен тест - също.

Изправете се и се борете!

cross