fbpx

Росица Кратункова завършва магистратура по европейски въпроси в Института по политически науки в Париж и вероятно можеше да остане там, ако непримиримостта ѝ към несправедливостите в съвременните общества не я беше подтикнала да започне работа с маргинализирани общности, което пък от своя страна да я върне в България няколко години по-късно. 

Росица е част от екипа на организацията “Лекари на света”, където е служител по застъпничество и комуникация. Сдружението работи на терен в една от най-затворените, бедни и стигматизирани общности в България - тази на жителите на квартал “Надежда” в Сливен. Хора като Росица успяват да изтрият поне малко иронията, съдържаща се в името на квартала, и да я заменят с пълнокръвното значение на думата “надежда”. С дейността си те правят точно това - дават шанс и надежда.

Срещаме се с Росица след участието ѝ в събитието „Детството – право или привилегия“, част от кампанията “Инвестирай в детството”. На еднодневната конференция, организирана от Purpose в партньорство с "Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца" към НБУ, "Лекари на света" и асоциация "Интегро", бяха представени актуални данни и изследвания, касаещи детската бедност в България. В това интервю Росица разказва как практически изглежда детската бедност и защо е крайно време да спрем да си затваряме очите за нея.

росица кратункова детска бедност

Разкажете ни накратко за себе си и за работата си. 

Работя с маргинализирани общности от 2015 г. Започнах с етнографско проучване в квартал „Столипиново“, финансирано от Общинска фондация „Пловдив 2019“, заедно с антрополози и други социални работници. Тогава за пръв път успях да се докосна до един квартал, който преди това съществуваше във въображението ми като нещо страшно и мистериозно. Бързо разбрах, че това са просто хора, които срещат трудности и неразбиране на много нива. 

След това работих и във Франция с хора от Източна Европа, живеещи в т.нар. бидонвили или неформални постройки в бедни квартали, както и в централната администрация за достъп до жилища. В края на 2020 г. започнах текущата си работа в сдружение „Лекари на света“ и реших да се завърна в България.

С какво се занимава организацията?

Сдружението е част от международната хуманитарна организация „Лекари на света“ (Médecins du Monde France), която се бори за универсален достъп до качествени здравни грижи навсякъде по света. То осъществява дейността си в България от 2004 г. в квартал „Надежда“ в Сливен. Първоначално фокусът е достъп до сексуално и репродуктивно здраве и права, една от основните теми на организацията и в други мисии по света. 

Част от философията на „Лекари на света“ е работата с хора от самата засегната общност, което позволява да се установи близка връзка и доверие с жителите. Друга част от работата е мобилизиране и координиране с местните и национални структури с цел постигане на устойчива промяна. Важен акцент от работата ни е, че всяко застъпничество е базирано на резултатите от теренната ни работа и продиктувано от идентифицираните от хората нужди. 

Каква е дейността на “Лекари на света” в България?

Организацията развива дейност на терен, както и застъпничество на местно и национално ниво. Работата ни се развива под една основна тематика „Здраве и околна среда“, което включва подсилване на индивидуалните и колективни умения на хората в уязвимо положение, достъп до грижи за сексуално и репродуктивно здраве, както и подкрепа за психосоциалното и психично здраве. 

В партньорство с Община Сливен и Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве предоставяме достъп на жени – здравноосигурени или не – до безплатен метод за контрацепция (вътрематочна спирала) и гинекологичен преглед при местен гинеколог. От 2021 г. Общината покрива прегледите, което е част от търсената устойчива промяна. 

През 2022 г. благодарение на Български фонд за жените развихме и програма за достъп до превенция и профилактика чрез безплатни гинекологични прегледи, цитонамазка и лабораторни изследвания. Тези две програми влизат в цялостната ни визия за необходимостта от национална програма за сексуално и репродуктивно здраве, която да осигури достъп на всички, независимо от здравноосигурителния им статус, до основни права. 

С това целим и да наблегнем на проблема с възстановяването на здравноосигурителните права в България. За да имаш такива, трябва да се платят последните пет години.

От 2021 г. „Лекари на света“ в България развива и дейност по тематичната ориентация „Здраве и околна среда” с акцент върху психичното здраве и психосоциалната подкрепа.  

Разкажете ни малко повече за дейностите с акцент върху психичното здраве.

Развиваме тези дейности за психосоциална подкрепа за деца и младежи в нашия общностен център, разположен в квартала. Искахме да създадем т.нар. безопасно пространство. Целта ни е чрез игри, информационни сесии, театър и други методи да развиваме социално-емоционалните умения на децата в квартала, които иначе нямат собствено място и на които често никой не обръща внимание. 

Аз лично в началото много се шокирах от факта, че 12-13-годишни тийнеджъри не могат да държат ножица, че децата не знаят какво да нарисуват освен дланта си, че има деца, които просто не говорят и други тежки случаи. 

Работим с местните структури, които така също да развиват дейността си и я правят по-адаптирана към нуждите на хората. От около два месеца си партнираме с Центъра за обществена подкрепа в Сливен, като техни специалисти – логопеди, психолози, педагози, социални работници, провеждат занятия веднъж седмично в нашия център. 

Това им позволява да установят връзка с децата, да им предоставят професионална специализирана подкрепа и, при необходимост и желание, да работят с родителите, за да приемат направление от Отдела за закрила на детето за подкрепа на деца с проблеми. Именно тези направления се оказват голяма пречка при осъществяване на социалната работа не само в „Надежда“, защото поставят допълнителна бариера за достъп. На база на видяното на терен осъществяваме и застъпническа дейност, която да помогне за устойчива промяна.

В квартал като „Надежда” в Сливен рядко влизат други хора, освен неговите жители. Разкажете какъв е животът там и кой беше вашият първи предразсъдък, който се стопи, щом започнахте работа на терен – ако е имало такъв, разбира се?

Работя твърде дълго с маргинализирани общности и вече малко неща ми правят впечатление, но мога да кажа какво изпитаха нашите партньори и сътрудници, когато влязоха в квартала. Някои от тях по-скоро сякаш съдеха жителите, даже бих казала, че изпитваха страх от тях. Впоследствие разбраха, че това са просто хора – деца, мъже и жени, като всички останали, които обаче съществуват в условия, недостойни за живот. Това е и причината други наши партньори да се разплачат след посещение на квартала. 

Трети пък, макар първоначално да не искаха да работят с „тези“ деца, след това споделиха, че най-хубавата награда е някое дете да ги хване за ръката и да ги попита дали ще се върнат пак. Магията на този квартал, както и на всички други подобни, е, че много лесно и бързо можем да въздействаме на някого, както и те на нас. И това ни напомня, че най-ценното е да сме хора и да се опитаме да разберем, преди да съдим. 

Разкажете ни за един ваш ден на терен.

Децата започват да идват в центъра ни още от 9 без 15, обикновено групи има всеки ден преди и след училище. Въпреки че на пръв поглед кварталът изглежда хомогенен, има четири групи, които живеят там и между които има сериозни неравенства. Оказа се, че някои деца не искаха да се снимат или да се държат за ръце с други деца от южната и най-бедна част. С течение на времето и с работа по деконструиране на тези предразсъдъци успяхме да сближим самите деца. Покрай наближаващите празници с децата направихме гирлянди и украшения за елха, които те лично закачиха. 

Междувременно в центъра идват и жени, които искат да получат т.нар. направление за гинеколог за поставяне на спирала или за преглед, на други даваме презервативи. Служителката ни за сексуално и репродуктивно здраве ходи на терен и говори с жените, които евентуално искат да научат повече за предлаганите възможности или пък да споделят как е минал прегледът им. 

В квартала улиците са пълни с хора, особено привечер – не можеш да се разминеш. Има много деца, които са просто на улицата. Някои от тях си играят, други вършат домашни задачи, а трети работят. Това намирам за най-шокиращо и най-неприемливо – деца да работят.

Кои са най-успешните проекти, които успявате да реализирате в квартала?

Няколко са начинанията, с които се гордеем особено много. Първото е програмата за сексуално и репродуктивно здраве, която показва много добри резултати. Ако в началото хората се притесняваха от тази тема и трябваше да бъдат придружавани до лекарите, то сега сами желаят да получат контрацепция или преглед. Даже идват и мъжете да питат за жените си, което не съм виждала да се случва сред българите. В резултат на продължителни и постоянни усилия видяхме, че достъпът до здравни грижи, особено за сексуално и репродуктивно здраве, е възможен и улеснен дори и за най-уязвимите хора.

Друга дейност, която тотално промени работата ни, бе 10-дневен фестивал, който организирахме през май и юни тази година. Паралелно се изрисуваше и жп подлезът, дълъг 62 метра, който преминават хиляди души всеки ден. Докато четиримата артисти рисуваха, ние провеждахме различни игри и занятия с децата. Успехът е в това, че включихме много партньорски организации – читалище „Умение” от Ямбол, Миниарт фест, Младежки дом Сливен, сдружение „Жажда за живот“, здравните медиатори, УНИЦЕФ, АТД Четвърти свят, детска градина „Надежда“. Те всички също видяха квартала по различен начин. 

Особено сюрреалистичен момент беше, когато талантливите музиканти от школата на маестро Калайджиев – „Музиката вместо улицата“, от самия квартал, свириха за жителите му. Този момент припомни на всички ни защо правим това, което правим. Беше особено вълнуващо да видим възрастни и стари хора да се радват на достъпа до култура. Подобна бе и реакцията при изрисуването на подлеза, където, макар първоначалното съмнение, че рисунките да могат да бъдат опазени, хората се спираха и гледаха в захлас как някой преобразява техния квартал.

Продължихме дейностите с децата и с една друга идея, която реализирахме съвместно с фотографката Лина Кривошиева. Организирахме фотоработилници с децата от „Надежда“, с които снимахме квартала през техните очи. Снимките, които направихме, искаме да покажем на изложба в Сливен и в София в първото тримесечие на 2023 г. 

Кои са най-големите проблеми на ромската общност там?

„Надежда“ е изправена пред множество проблеми като сериозно нарушена инфраструктура и обща изолация на населението. Самият квартал е ограден от бетонна стена и има само два входа: един пешеходен подлез под жп гарата и улица за автомобилен достъп откъм оживен булевард. От много години в квартала има неофициален режим на водата. Моментна снимка, направена от „Лекари на света“ през 2021 г., показва, че общият брой на жителите в квартала е около 9550 души, като много от тях живеят в претъпкани къщи, без достъп до вода и хигиена. Населението също така е много младо - 50% от жителите са на възраст под 19 години. В същото време места, където децата и младежите да могат да се събират, не съществуват. 

Например общинската сграда, ползвана от читалище, е продадена и превърната в казино, което изглежда е проблем в цялата страна. В квартала няма нито една детска площадка и цялостно средата е много неблагоприятна за децата, които са принудени да играят на улицата в калта. Единствените люлки са в частен гараж и струват 0,50 лв. за 15 минути.

Основен проблем на хората е стигмата, че са от квартала, че са роми, което създава невидима бариера, страх и недоверие. С течение на времето тази стигма заедно с отслабването на социалните системи, липсата на достъп до качествено образование, до работа на трудов договор, до работеща инфраструктура подхранват изолацията и маргинализацията на квартала. Този вакуум бива запълван от различни неопротестантски църкви, които посрещат мисионери от чужбина, носещи със себе си послания за спасение в един друг свят. 

Печално известен е и случаят с британския педофил, който пребиваваше в „Надежда“ от 2016 г. като пастор на евангелска църква. Той печелеше доверието на жителите, като им помагаше финансово с ремонтни дейности за баня и тоалетна, дрехи и обувки за децата, храна, матраци, плащане на операция и други базови нужди. Осигуряваше и занимания за децата и ги учеше на английски. 

Допълнителен проблем са и бързите кредити, които отговарят на незабавната нужда от пари, но в крайна сметка задълбочават бедността на хората с изключително високи лихви. Това ги вкарва в спирала на бедност, от която не могат да излязат. Има жени, които нямат пари за аборт, и са  принудени да вземат такъв кредит, който след това не могат да върнат. 

Безконтролно ширещата се и задълбочаваща се бедност е основен структурен проблем, който има своите корени и проявления далеч извън ромските квартали. Този проблем се наблюдава навсякъде в страната и трябва все по-често да бъде назоваван. За съжаление, виждам много малко разбиране у институциите, особено тези от образователната система, относно бедността. Някои не разбират защо децата трябва да работят и да чукат орехи, вместо да учат уроци. Не могат и да разберат, че няма как да учиш или изобщо да се концентрираш, ако живееш в стая с петима души или когато съседът е решил да надуе музиката. 

Едно от най-шокиращите неща, които чух точно от представител на училище, бе, че на бедните трябва със закон да им се забрани да имат деца, щом не могат да си позволят да ги гледат. Това е много опасно мислене и по-скоро се доближава до една друга епоха, от която обаче май не сме си взели много поуки като общество.

Срещаме се с вас в контекста на отминалото вече събитие „Детството - право или привилегия”. В този ред на мисли, как изглежда детството за децата в квартал „Надежда“? И изобщо, за какво говорим, когато говорим за „детска бедност”?

Детската бедност е престъпление срещу децата, на които им отказваме правото на детство. Вместо да играят, да са безгрижни, да учат, да се забавляват, да създават приятелства, да са здрави, те трябва да работят, да скитат по улиците безцелно, да събират стотинките от количките пред супермаркетите, да носят кофи с вар, да чукат орехи, да берат череши за 60 ст./кг на „лагери“, организирани от работодателите. 

Още по-бедните събират чували със стъклени или пластмасови бутилки за рециклиране, горят кабели заради медта или стават жертва на сексуална експлоатация като например от британския педофил. 

Детството се появява като възможност именно след забраната със закон на детския труд. Преди това всички знаем каква е историята на Оливър Туист. Като общество трябва да се стремим децата да имат детство, а не да работят. Да имат достоен дом, а не недовършени къщи без прозорци и врати. Да имат дружелюбна градска среда, която им отрежда място и на тях, а не само сгради. Виждаме, че презастрояването се случва и извън ромските квартали и поставя същите проблеми. 

В същото време виждаме и че промяна в детството е възможна, ако има кой да обърне внимание на децата и да е близо до тях. Именно това се опитваме да правим всеки ден на терен. Само в рамките на няколко месеца вече виждаме деца, които преди това – поради неглежиране и други проблеми – са били буйни и докачливи, а днес посещават центъра ни редовно и творят спокойно заедно с останалите. Мисля, че помагаме на децата да си представят, че друг живот е възможен. 

Все по-активно говорим за Европейската гаранция за детето. Наскоро България прие и План за действие в изпълнение на препоръката на Съвета на ЕС за създаване на Европейска гаранция за детето. Какво представлява този План за действие и каква работа ще свърши?

Не мога да коментирам плана в детайли, но като общ коментар бих казала, че еднократните помощи не са достатъчни, трябва системна подкрепа. Има и някои мерки като например раздаване на бебешки ванички, което може да звучи хубаво, но вероятно не е първото нещо, от което хората имат нужда. 

За да борим наистина детската бедност, трябва да борим и бедността на родителите им. Всички трябва да имат достоен дом, здравословна жилищна среда, достъп до качествено образование, достъп до здравни грижи и други базови неща, които са условия за възможност за едно пълноценно детство и развитие. 

Какво следва да се направи според вас, за да се подобри качествено животът на децата и техните семейства? 

На първо място, смятам, че достъпът до здравни грижи трябва да бъде улеснен. Както казах вече, днес един здравнонеосигурен човек трябва да плати осигуровките си за пет години назад, за да има някакъв достъп. Това е абсолютно недопустимо. По тази причина в момента над 1 350 000 души са здравнонеосигурени. 

Трябва да бъде приета Национална програма за сексуално и репродуктивно здраве, която да осигурява информация и ефективен достъп до здраве и права за всички.

Необходимо е да бъде приета ефективна Национална жилищна стратегия, която да се стреми да осигури достоен дом на всеки. 

От първостепенно значение е да променим наложения дискурс за бедността, да спрем да я крием и да говорим за ефектите ѝ върху хората. Да се опитаме да видим, че не бедните са виновни, че са бедни, а по-скоро, че зад това се крият структурни причини, които създават и възпроизвеждат бедност. Това не е някаква „ромска специфика“, нито има общо с какъвто и да било друг етнос. Затова и се стремим всяка година по повод 17 октомври, Международния ден за изкореняване на бедността, да провеждаме събития и дискусии, за да говорим за тези системни проблеми.

С какво от това, което ви заобикаля всекидневно, никога няма да се примирите?

Никога няма да приема бедността за нещо нормално и приемливо за една част от населението ни, особено когато виждаме, че има огромни неравенства в страната. Към това спада и детският труд, който предпочитаме да не виждаме и да насърчаваме (като с дуалното обучение например), вместо да се стремим всички да имат достъп до знания и детство. И понеже се сблъсквам всеки ден, цял живот ще се боря с расизма към ромите, към бедните, към всеки, който е в уязвима позиция.

cross