fbpx

Ема Николова ни изпрати текст, който звучи като зов за помощ или зов от отвъдното. Струва ни се, че голяма част от нас може да се припознаят в него, а друга – тотално да се разграничат. Важното е да имаме едно наум за вината. Ужасната вина, че не си достатъчно навреме, достатъчно добър, достатъчно умен, достатъчно внимателен... С други думи, че си доста зле.


Пиша този текст с ясното съзнание, че сигурно ще бъда много освиркана в коментарите. В случай че някой го прочете, разбира се. Но понеже не мога да си намеря място, а имам нужда да си кажа каквото ми е, ще рискувам. Пък ако ще после да ми е още по-зле.

Почвам оттам, че имам две деца на 1 година и на 3 годинки. Момчета, луди по цялата глава, не чуват нищо, освен ако съобщението не минава през мегафон или не включва нещо за ядене. Или е това, или аз нямам подход – не претендирам, че съм открила какво точно им е. 

Баща им е супер, подчертавам, за да се знае, че нямам трето дете. Аз съм леко посредствена като родител, но се справям, както мога. Извънредното положение ни завари с адски много работа и, разбира се, останахме да си я вършим вкъщи.

А това означаваше пълно чао на ритъма,

който в последните няколко месеца бяхме успели да закрепим (допреди това не сме имали нито чистачка, нито детегледачка):

без жената, която ни помагаше с чистенето, без жената, която идваше три пъти седмично да гледа за по 4-5 часа малкия, докато аз се опитвах концентрирано да избутам цялата работа на света, за да спя няколко часа на нощ (до онзи момент работех почти всяка нощ до към 2:00-3:00 часа),

както и без детска градина за големия (ходи в частна, защото никога няма да го приемат в държавна с нормалния брой точки; оттук може би става ясно, че се работи толкова, за да може хем да се живее, хем да се плащат градините и детегледачките на децата, пълен абсурд). 

Та, останахме вкъщи с две много малки деца и с много работа. Положението ставаше все по-изнервено и по-драматично. Крещенето по децата се засили ужасно много, а те ставаха още по-нервни и нетърпеливи за всичко. Съответно, ние се превръщахме в родителите, които никога, ама никога не съм си представяла, че ще бъдем

още по-зли, сърдити и крещящи

Децата постоянно се опитваха да си извадят по някое око, ако не измисляха начини как да си счупят врата, скачайки с главата надолу от дивана на паркета. Или да минат през стъкло на интериорна врата, яхнали колело или пързалящи се с бащина джапанка 47-и номер. Дори не искам да продължавам… 

Три седмици живяхме в този малък, спретнат ад. Без контакт с други живи същества на планетата, включително с баби и дядовци. После бабите и дядовците пожелаха да почнат да вземат за по малко някое от децата, защото вече им е много мъчно. А и за да ни облекчат и да работим малко по-продуктивно, тъй като оставането без работа не е оферта в този момент. Ние не се възпротивихме на това. Бяхме (и сме, дано така и да остане!) здрави, спазвали сме абсолютна социална дистанция и рискът за родителите ни не беше по-голям от и без друго всекидневните им ходения до магазина. 

И така полека-лека децата се разпределиха ту при едните, ту при другите. Докато се оказа, че аз вече осми ден не съм виждала големия син.

А детето НЕ ЖЕЛАЕ нито да ме вижда, нито да ме чува

След едва ли не насила проведен разговор по телефона, в който той ми говореше все едно съм чужд, ама много, много чужд човек, стана ясно, че той “не обича нито майка си, нито баща си, нито брат си и ако се прибере вкъщи, ще му е мъчно за дядо му, а той изобщо не иска да му е мъчно за дядо му, така че няма да си идва повече никога.”

Всичко това в комбинация с вината, че почти два месеца качественото занимание с децата е силно съмнителен елемент от нашата карантина, и с факта, че крещяхме по тях за какво ли не (в някои случаи оправдано според мен, защото не знам как да кажа спокойно “Не замеряй брат си с пиано!” и “Не скачай от масата!”), дава резултат в една изключително притеснена и уплашена за връзката си с децата жена. Жена, която изгризва вече трети нокът в пандемия от заболяване, предаващо се като си слагаме ръцете в устата.

Искам да се закълна, че никога повече няма да им крещя и че винаги ще им обръщам внимание по всеки един въпрос. Но истината е, че не мога да си позволя да го направя.

Финансово не мога да си го позволя

Ако тези карантини продължат през 2-3-5 месеца, както казват учените от Харвард, например, и ако децата окончателно спрат да ходят на детска градина, както в момента е ясно, че няма да ходят на училище до есента, аз наистина не знам как ще мога да съм адекватен родител и работник в един и същи момент от пространствено-времевия континуум. 

И ще гледам да изпреваря този, който държи да ми каже, че ми е много лесно като си “хвърлям” децата в детската градина или на детегледачки. Ще му съобщя, че ДА, ИСТИНА Е, много по-лесно ми е така. Макар че са на детска градина през не малка част от времето, знам, че имам часове и дни (почивните), посветени истински и качествено изцяло на тях. А сега нямам такива. Сега всичко е някакъв полуработен, полубитов, полуразпадащ се “карантин”. 

Ако някой има ноухау как да се справим с чувството за вина, когато има защо да си виновен – ще се радвам да го чуя. Суперяките майки, които ще цъкат с език, ще ме псуват и ще ми казват как жената трябва да се посвети на децата си завинаги-точка-край, също са добре дошли, защото озлоблението ми дава хъс за живот. Такъв човек съм аз. А на останалите, които се чувстват по подобен начин, нямам какво да кажа – достатъчно им е тъпо и без мене.

П.П. Тук сме обяснили как спортът помага при стрес. Не е за всеки, но наистина помага.

Днес в рубриката ни "Жените могат всичко" ви срещаме с 27-годишната Михаела, която е начален учител в 120 ОУ „Г. С. Раковски“ в София. Един учител, който изобилства от любов към професията и учениците си... толкова много, че даже някак усетихме колко ѝ липсва прашната класна стая. Учителите са от хората, които винаги са на първа линия.


За нас е огромно удоволствие да говорим с човек, който абсолютно доброволно е избрал всекидневно да се занимава с 30 деца, учейки ги на най-полезни и разнообразни неща. Всъщност съвсем доброволно ли избрахте тази професия?


Да, изборът беше доброволен. Все още си спомням бланката за попълване от кандидат-студента. В семейството ми няма учители, но пък са много горди с мен и пътя, който избрах да следвам в професията си. 

В момента водя моя първи випуск, а учениците ми са вече 3. клас. Преди това бях 2 години учител в занималнята. Прекарах студентската си практика в 120 ОУ.

Как изглеждаше учителската професия за вас преди да започнете да я практикувате активно и как изглежда сега?


Докато следвах, през цялото време знаех, че искам да бъда учител в училище, а не в детска градина. От наблюденията виждах разликата и осъзнавах, че искам да бъда част от това общуване с децата, защото на тази възраст у тях се крие неузнаваема сила и природна интелигентност.

Представях си професията ограничено, като повечето хора – в рамките на учебните часове, прекарани с учениците. Имах големи мечти за различна образователна система, проекти, изработване на изделия и друг начин на учене и преподаване, но студентската ми практика ме свали обратно на земята и ми показа част от истината. 

Какво е да бъдеш учител

Да бъдеш учител е да гониш срокове, да броиш минутите от урока, да учиш, да разработваш уроци, да мислиш идеи за по-различно преподаване, да си палячо, да си приятел, да си майка, да си баба, дори и „ТАТЕ,...“ съм била, да оценяваш и да те оценяват, да пишеш документи... много документи, да влизаш в спорове, да те обвиняват несправедливо, да умееш да си дискретен, да си последователен, да си състрадателен, да си тактичен, да съумяваш да разговаряш с различни хора, да отстояваш идеите и принципите си... Учителската професия е много повече от тези 6 учебни часа на ден.

Всъщност времето прекарано с учениците е най-хубавото време от работата ми. Да си учител, значи да си много неща и сигурно пропускам доста.

Някога представяла ли сте си, че ще ви сполети ситуация като настоящата? Изобщо, в университета готвят ли младите педагози за преподаване в кризисни ситуации (каквито и да са те)?
Никога не съм си представяла да настъпи нещо подобно! Дори не съм си мислела, че преподаването от разстояние може някога да бъде необходимо, защото личният контакт в тази професия е много важен. 

В университета нямат практика (поне по мое време) да подготвят студентите за такива или други кризисни ситуции. Някои преподаватели дори не те подготвят за истинската професия, а преподават лекции и учиш само някаква суха теория.

Как се краде занаят

Аз бях една от отличничките в курса, но въпреки това се сблъсках с много нови неща, когато постъпих на работа. Подготвиха ме как да преподавам уроците качествено, но бяха пропуснали да ми кажат колко много административни задължения ще имам. Подготвиха ме отлично как да работя с ученици, но пропуснаха да ме подготвят за работата ми с родителите и с колегите. Това се учи в движение и с едно приятелско рамо насреща. И тук се краде занаят, какво си мислите? 

Не можем дори да си го представим. Кажете обаче, какво е най-положителното, което може да извлечете от настоящия експеримент, наречен “дистанционно обучение”?
Първо това ще бъде едно наум при подготовката на бъдещите колеги. Сигурна съм, че ситуацията ще повлияе положително върху това. От колеги знам, че студентите на практика в нашето училище много активно се включват в момента и в тази форма на обучение. 

„Дистанционното обучение“ ще има оздравителен ефект върху обществото. Родители, деца, учители и директори ще си направят много равносметки в този период. Надявам се всичко да мине бързо и скоро пак да сме в училище. Надявам се хората да осъзнаят ролята на учителя в живота на детето. Да видят обичта, старанието, подкрепата и големия професионализъм на българския учител.

С какво не можете да свикнете в дигиталното образование; какво отчитате като най-трудна за вас и за децата?
Преди няколко дни един мой ученик не искаше да си пише домашните и аз като добър приятел реших да го чуя по телефона, за да разбера какъв е проблемът.

Проблемите на дигиталното обучение

Детето просто ми каза: „Ами, госпожо, аз просто не съм свикнал така! Тук бюрото ми едно... не знам, но не е като в училище! Столът ми не е дървен като в училище – само ми се върти! Аз там си знаех: първо учим, после си пишем домашните и накрая си играем с приятелите. Сега ми липсват!“

И аз така, не е същото! Децата ми липсват, контактът ми липсва, даже и дежурството в коридора – което мразех – ми липсва. Прашната стая и тя ми липсва... 

Иначе се справяме. Децата също се справят. Доста добре се справяме...

А какво е най-трудно за родителите? Те как се справят с обучението?
На родителите хич не им е лесно. Разпиляват се между работа, домакинство и учене с едно, две или повече деца... Ограмотяват технически децата, стоят срещу камерите и се чудят защо не работи микрофонът, регистрират се тук, ама после и там, накрая и на друго място. Очите им са на 6, за да следят информация и изменения.

Някои се сблъскват с обучителните трудности на децата им, преминават в длъжност „госпожата от занималнята“. Някои избухват от създалото се напрежение, но повечето проявяват разбиране, оценяват учителския труд, благодарни са и се молят всичко да се върне постарому.

Вярно ли е, че едва сега обществото ни започва да оценява истински учителската професия? Какви са вашите наблюдения?
Много хора ще оценят колко е трудно да бъдеш учител след тази извънредна ситуация. Родители осъзнават, че задачата е лесна, но не могат да я обяснят на детето. 

Оценката на обществото

Малките срещи в онлайн пространството за някои деца се оказват изключително ползотворни. Децата имат нужда от своя учител. Имат нужда той да им каже, той да им покаже, той да им каже браво и да ги погали по главата. 

Вярвам, че обществото в следващите години ще бъде с различно мислене. Аз вече виждам голяма подкрепа в работата си от директора на училището и от родителите на учениците ми.

Ако не бяхте учител, какво щяхте да правите? Мечтала ли сте си за друго като малка?
Мечтаех да стана журналист, но нещата се променят. Според мен за добро. Със сигурност знам, че не мога да практикувам еднообразна професия. Не си представям всеки ден да правя едно и също нещо не знам колко си години... 

Свободата да си учител

Като учител имам голямо разнообразие. Първо аз си го създавам, а после всеки ден преподавам различни неща. Мога да преподавам на 10 различни випуска един и същи урок за прилагателните имена, но тези уроци ще минат по 10 различни начина. Имам свободата да работя различно, имам подкрепата да го направя – от директора, от родителите и от самите деца, и това е удивително! 

Всеки ден в училище е различен. Един ден може да си изцеден до капка, да заспиш на масата за вечеря след втора смяна, да си вихрушка от емоции, но в други дни ще бъдеш щастлив от нечий напредък, удовлетворен от свършената работа, емоционален от уважението и безкрайно обичан.

А децата ви (тези в училище, имаме предвид) за какво си мечтаят и с какво се различават от времето, когато вие бяхте на тяхно място?
Смятам, че мечтите им са доста реални. Някак си са здраво стъпили на земята. Аз май все още съм от „младите“ учители и разликата ми не е толкова голяма, но различия имаме. Аз на техните години не съм мечтаела осъзнато каква ще ставам като порасна. Скоро проведохме онлайн урок за мечтите им. Оказа се, че мога да изредя мечтите на всеки, защото никоя от тях не се беше променила от миналата година. 

Съвременните деца са много различни от децата, които бяхме ние. Интересите, познанията, светогледът, начинът им на живот, заобикалящата ги обществена атмосфера и събития са коренно различни. 

Разговорите с децата

Аз не обичам да стоя в постоянната позиция на „учител“ в класната стая, а да седна на земята до тях в междучасието. Обичам да си говорим за домашните любимци. Обичам да се шегувам по средата на най-трудния и скучен урок. Обичам да ги гушкам и целувам. Държа да говорим за отношенията си искрено и да споделяме чувствата си независимо какви са. Стремя се да си имаме доверие и подкрепа. 

Какво ще е първото нещо, което ще направите и в лично, и в професионално качество, след като всичко това приключи някой ден?
Нямам търпение да приключи, да се върнем в училище и да си пиша на дъската. Да проверявам с червения химикал и да пиша „Отлично!“ с моя си почерк върху хартия! Нямам търпение да си пуснем с децата един танц от „нашите“ и да танцуваме заедно, и да се смеем на движенията си в прашната стая с дървените столове. 

Аз съм социален човек и обичам да говоря. Нямам търпение да се втурна в тълпата на метрото, да обикалям софийските улици и да изпия едно приятелско кафе в парка пред Народния театър. 

Извънредното положение ни извади от зоната ни на комфорт. Когато успяваме да излизаме от зоната си на комфорт, ние се променяме към по-добро – надграждаме се. Надявам се след тази ситуация светът да се промени към по-добро.

Когато не ходим в офиса, офисът идва вкъщи. Или поне можем да си го организираме, представяйки си всеки от семейството като член на малък, спретнат работен колектив. Тъкмо това прави Диляна Калинова в много смешната си проекция на офис отношения върху семейната динамика. Чудесно упражнение по оцеляване.


В ролите: 
Аз: Изпълнителен директор
Мъжът ми: Заместник-изпълнителен директор
Син 1: Експертът – колега с 3- годишен трудов стаж 
Син 2: Стажантът – колега с година и половина опит 
Куче: Колега, когото всички тормозят

Нека ви въведа в работната обстановка у дома и в нашия график:

09:00 – 11:00

Колегите ми вече са по работните си места. Измити, спретнати, нахранени – готови за работния ден с мнооого енергия.  

Помолих колегата си с повече трудов стаж да ми помогне да сгънем дрехите, но изненадващо рязко огладня и заяви, че първо иска да се подсили и после да се включи към дейността. Склоних и приех сделката. Тази малка пауза за ядене се превърна в размотаване и осъзнах, че сама ще свърша задачата. Добре, няма проблем!   

След като експертът заяви, че е приключил с междинното похапване го помолих да ми помогне с миялната. Отново отказа деликатно, като вметна, че днес не е в настроение за това. Помня, че му измрънках през вежди нещо за колективната отговорност и се заех със задачата сама. Все пак втората ми специалност в офиса ни е оператор на машини (пералня, сушилня, миялна, готварска печка).

11:00 – 14: 00 

Стажантът не ми докладва, че два пъти се е изпикал на пода, а уж тренира от доста време. На всичкото отгоре, когато му зададох въпроса „Кой го направи?“, той се усмихна със своите 6 зъба в устата и посочи четириногия си колега. Останах объркана, но трябваше да реагирам на секундата, за да всея респект. Наказах и двамата си колеги! 

Стажантът изведнъж се оживи – видя млякото и започна да го сочи с енергични движения! Обясних, че трябва да се постарае малко повече. Последва пронизителен писък на несъгласие, който може би се чу три етажа по-надолу в административната сграда, където се намира офисът ни. 

Затворих очи и си казах „Споко, почти обяд е! Ще избуташ и този работен ден... Някак си! После зам.-директора ще поеме щафетата!“ 

След бърза оперативка какво може и какво не може да се прави в офиса стана ясно, че оперативките са абсолютно неефективни и отпадат. 

Ооооо, почти обяд е! Кетъринг няма да поръчваме днес, трябва да осигуря храна за колегите си. Чакаааай, преди 40 минути сложих тенджера с леща на котлона. След няколко олимпийски скока прекосих три помещения и вече бях в кухнята. Тази тенджера така или иначе не ме кефи... Дали да не я изхвърля заедно със загорялата леща? Ох, не, няма откъде да си купя тенджера в тази обстановка... 

Добре, план Б: филии с лютеница и сирене. Заместник-изпълнителният директор не беше впечатлен от резултата, ама „к'от - тако'а“. Човекът знае, че ако напусна поста си, той ще остане вакантен вовеки, защото никой нормален човек няма да се кандидатира за длъжността ми, затова преглъщайки сухата филия хляб, през усмивка каза „Страхотен обяд!“ 

14:00 – 15:00  

Обедна почивка. Колегите ми заспаха от преумора, а аз имам още доста неща да свърша. Ще седна за 5 минути само да си почина...

15:01 

Стажантът надава вой, за да го забележа. Той е добро момче, ама много драматизира. На моменти си мисля, че нарочно ме дразни, за да го освободя и да кандидатства за работа в Народния театър. Не го отразих, викам си – ще се унесе и ще заспи пак. Грешка! Стажантът събуди и експерта! Лошо!

15:01 - 16:30 

Имаме кулинарен тиймбилдинг. Всичко вървеше по мед и масло, докато колегите не започнаха да замерят косматия четириног колега с... масло! 

Вбесиха ме и реших да се затворя в кабинета си за 5 минути, но колегите отидоха да се оплакват на заместник-директора, че, видиш ли, съм напуснала работното си място и не съм ги удостоила с вниманието си. Той изпадна в истеричен смях и ги отпрати да се оправят сами със създалата се ситуация.

Чух, че им направи забележка да не го занимават повече с такива маловажни казуси, защото имал по-важна работа. В този момент осъзнах, че колегите ще дойдат да ми досаждат... отново. Дойдоха! 

Използвах санитарното помещение със скоростта на светлината, защото имах съмнения, че колегите ми ще изкорубят офиса от скука. (Пък ни е новичък още, да му се не знае!) За мое щастие, колегите решиха да ми правят любовна серенада пред вратата. Тропането с вилици (не искам да знам откъде са ги намерили) ме секна и излязох. 

Вдъхновен от моята дейност, по-възрастният ми колега реши, че иска да си свърши голямата, важна работа не в тоалетната, а в хола. Склоних, не ми се преговаряше! Като приключи, се изправи и, гледайки надолу, се усмихваше на постигнатите резултати.

Тръгна гордо с гърне в ръцете, но по пътя се спъна и резултатите му се пръснаха по килима. Сигурно се досещате, че чистачка в офиса нямаме и се наложи целият офис да чисти следите. Аз бях най-старателна, защото от опит знам, че колегите ми обичат да замазват положението... 

Изчистихме, а аз си мисля: „Ама много акат тези колеги, после защо масово се изкупувала тоалетната хартия...“ 

Открих колегата си да пъха един хипопотам в гардероба. При въпроса ми „Защо?“, последва отговор: „Ще стои там, защото той не ме слуша!“. С разширени зеници си казах тихо: "Гениални идеи дава понякога!" Но бързо се отрезвих: "Не, не, изкукваш, не може да напъхаш колегата в гардероба!" ("Или пък можеш?") 

Колегата ми заяви, че иска да ходи навън да се види с други колеги. Обясних му международната обстановка, той кимаше с празен поглед и обобщи: „Добре. Може ли сандвич, моля?“

Докато отида да направя поредната междинна закуска за колегата си, стажантът от скука е набарал една саксия и изровил пръстта незнайно с каква цел. Наведен над саксията пак се напъва подозрително и пак не на точното място... 

Подминах го, все едно не съм го видяла, защото сканирах как експертът седи на лаптопа ми и дописва мейл, който бях започнала. "Не-е-е-е", целият офис ехти. Късно! Беше изпратил своето послание. Карай, ще изляза от ситуация по-късно. 

Колегите се скараха, единият напусна помещението със сълзи в очите, оскърбен и готов да си хвърли молбата за напускане. Не го направи, разбира се! Все пак знае, че няма друго работно място, където да му търпят прищесвките. Реших да свикам поредна спешна оперативка, но пак се оказа безсмислена, нямаше изслушване, нито компромис. Прекратих я! 

По-късно колегите организираха протест и хвърляха спагети по косматия. Час след баталната сцена, косматият препика обувките на колегите. Ами, разбирам го... 

Осигурила съм прекрасни условия на труд, хора! Хубави командировки, забавни тиймбилдинги, разкошни банкети с музикално оформление, арт дейности, кулинарни уоркшопове, но някой в екипа все за нещо не е доволен. 

Много директори на мое място биха уволнили колегите ми на момента, но аз няма как – назначени са на безсрочен трудов договор... Иначе са готини и много ги обичам, когато не ме изкарват извън кожата ми! 

Е, как вървят нещата във вашия офис? Доволни ли сте от колегите си? 

P.S. Не обвиняйвате изпълнителния директор, че пие вино от 10:30 сутринта, стресът в офиса му идва в повече! Всеки ден му е извънредна ситуация...

Помолихме учителите да ни пишат и да ни разкажат как се чувстват в тази необичайна ситуация на преподаване. Жасмина Панайотова, учителка на втори клас, реши да ни сподели какво се случва с нея и нейните ученици.


Добре, имам цели 20 мин до ПС (педагогически съвет), който ще е виртуален, продължителен и мъчителен. Във Viber имам само 48 непрочетени съобщения, това нищо не е, ще ги отметна, докато колегите имат думата.

Нямам самочувствието и претенциите да съм говорител на всички учители. Най-малкото работя в частно училище (хоп - 70 % спряха да четат!), но и ние сме под шапката, закрилата и опеката на МОН. И аз работя с деца, и аз комуникирам с родители, и аз като всички учители съм просто човек, жена, майка (на две момчета, ученици). Имам страхотен клас, най-умните, чаровните, старателните ученици са моите. Супер свестни родители, подкрепящи до безкрайност колеги и директори – пощадена съм!

Дотук с общите приказки, сега по-детайлно да видим какво стана през последните 4 седмици.

Стана тя каквато стана!

Аз бях готова, мислех си, една седмица преди да се наложи да стартираме дистанционното обучение. Къде от паника и стрес, къде от далновидност си въртях в ума този сценарий с идеята, дори и да не ни го спуснат, да го предложа пък аз на родителите – да не се притесняват и те, че и аз, да си направим уроци по Skype... Друг път ще се доверявам повече на интуицията си, защото се надцених.

Учениците ми са втори клас, от две години водя усилена пропаганда и борба да им направя офлайн живота интересен, да ги науча да играят, да работят, да се стараят, да скучаят дори, но да не търсят все на хляба мекото и на живота лекото. Стигнахме дотам, че дори децата си измислиха девиз на класа „Ако е лесно, не е интересно!“ Велики са!

И сега, какво? Хайде пред мониторите. "Е не", казах си, "няма да стане!" Писах на родителите как биха искали да действаме. Единодушно и задружно стигнахме до извода, че децата са малки, не могат да седят по 6 часа пред мониторите, не е и нужно. Необходимо е да не спират да работят по малко, не прекалено, да не губят мотивация и желание и да продължим да си бутаме в нашата посока – повече четене, писане, работа с тетрадки, учебници, помагала и много, много проекти за разтуха и веселба.

Един от проектите на класа, воден от Жасмина Панайотова

Дотук добре, ама как да стане това. Нали знаете, че детето не идва с ръководство за употреба, дистанционното обучение също не дойде с такова. И в този повечето колеги направиха това, което могат, преценявайки всеки според децата си, дисциплината, динамиката в класа и възможностите си. Директорите помагаха кой с каквото може, борейки се с купища документации и изисквания от МОН, РУО, ХЕИ и НДК... За последното не съм сигурна, но така се усещаше.

А родителите... Тука вече морето се раздели на две. Първите три дни като новогодишна заря избухнаха почести, благодарности и хвалебствия и ние, учителите, сякаш повярвахме, че най-накрая ще ни разберат. Но уви, всяко чудо за три дни! Толкова отне да се започнат претенциите и жлъчните коментари, поне следейки социалните мрежи.

Аз, както казах, съм пощадена, но и при мен се усети напрежение и изнервяне. И как няма?! Всички сме затворени, несигурни, стресирани, и да, всички работим. Но нашата работа не е като вашата. Защото аз не мога да си позволя да застана пред децата и да си показвам чувствата, те не са виновни и си чакат учителката, която познават. За да ги грабне, да ги разсмее, да държи здраво контрола, за да се чувстват сигурни и защитени, дори и през Zoom.

Аз трябва да съм пример. Аз трябва да светя, за да се отрази в душите им светлината ми и да запали пламъчето. Много е просто: не можеш да научиш каквото и да е от някого, когото не харесваш...

Трудно е, тежко е, непосилно е на моменти, но си струва. Когато свърши това и се видим в клас, съм сигурна, че ще забравя на секундата денонощната работа, подготовката на уроците, комуникацията с родителите, попълването на документацията... заради децата, защото накрая всички се раздаваме заради тях.

Това, което ни сполетя, беше цунами след земетресение, още се учим да плуваме в мътни води и ще броим щетите тепърва. Но важното е да сме живи и здрави!

Ако видите патрулка, от която ви призовават да се прибирате вкъщи, не се учудвайте. Това е част от мерките, които държавата взема, за да се увери, че се спазват правилата за движение на гражданите по време на извънредното положение.

Считано от 21 март се забранява посещението на паркове, градинки и детски площадки със заповед на министъра на здравеопазването. Забранява се на хора до 60-годишна възраст да посещават магазини и аптеки от 8:30 до 10:30. Организират се КПП на входовете на градовете с цел ограничаване на безконтролните пътувания, за да не се разнася заразата по думите на министъра на вътрешните работи.
Военните също ще имат право да извършват проверки на самоличността, да правят проверки на коли, да ограничават придвижването на хора.

Премиерът Бойко Борисов съобщи, че се работи по нова заповед, която да предостави правомощия на служителите на МВР да спират автомобили за справка и да питат хората къде отиват. Не става ясно дали за тези, които не са тръгнали "до магазина, до банката или до аптеката", ще има някакви санкции. Последното би било странно към момента, тъй като пътуванията не са официално забранени.

Парламентът гласува и прие обявяването на извънредно положение в страната, влизащо в сила от днес до 13 април.

Извънредното положение, с което се въвеждат по-строги мерки, се предвижда да включва ограничаване на пътуването от и към България, както и затваряне на детски градини, училища и университети. Службите за сигурност ще имат правомощията да издирват и задържат лица, които не спазват карантината.

Мерките включват и затваряне на детски градини, училища, университети, игрални зали, отмяна на конференции. Предложението е, където е възможно, училищата и университетите да минат на дистанционно обучение.

Допълнителни мерки се очаква да бъдат обявени днес.

Случаите на коронавирус у нас към момента са 23, сред тях има и 3 деца.

cross