Ивелина Пламенова не е обикновена учителка по испански, защото от нея може да научите фрази, които ще ви послужат в живота, но може да не присъстват в конвенционалните методи на обучение. Тя преподава не само чужд език, а философията на един друг народ, който умее да живее бавно, да се изразява бързо и да пълни дните си с наслада.
Ивелина завършва средното си образование в Испания и затова я питаме за разликите между българската и испанската образователна система. А те се оказват огромни, защото докато единият народ почита сиестата и модерната мисъл, другият говори за религиозни добродетели и за „изкореняване“ на LGBT пропагандата в училище.
Повече за една образователна система, в която е позволено да пипнеш и да питаш, ще разберете от Ивелина.
Ивелина Пламенова. Снимка: Личен архив
С какво се различават испанското и българското образование?
Най-общо разликите са в отношението към провала, успеха, индивида и групата. В България по-често се оценява резултатът, а не процесът. Това се отразява и на увереността на учениците – там грешката е стъпка, а тук е петно.
В Испания се залага на ранно профилиране, докато у нас подхождаме с идеята „специалист по всичко“. По езиците и по математика учениците се разделят в групи според нивото си. Така разликите в знанията вътре в групата са по-малки и работата е по-ефективна. Говоря от личен опит – и като ученичка, и като преподавателка. Много е трудно, когато в един клас има деца с ниво по езика В2 и други с А2.
Позитивен ефект има и това, че учениците работят с връстници от други паралелки, не се капсулират в своя клас и се учат на работа в различни екипи. Работата по проекти и груповото учене са силно застъпени.
Испанските училищни екскурзии винаги са обвързани с учебни задачи. След всяка се прави проект за видяното и наученото. Никога не е само да идем да видим един град. Винаги имаме задача да откриваме нещо в него, да научим нещо.
Често са свързани с посещение на фабрики и запознаване с производствените процеси, а на финала всички имат възможност „да пипнат“. Например веднъж ни заведоха на оглед на апартамент, тъй като учехме техническо чертане и съвсем „на живо“ ни обясняваха за разпределението на апартамента и неговите предимства и недостатъци.
Испанците разбират, че ученето не се случва само в класната стая – то е навсякъде, където детето може да види, пипне и преживее знанието.
По какъв начин се оценяват учениците в Испания?
Оценяването е по десетобална система, но слабите оценки са от 0 до 5 – т.е. има нюанс в това колко не си подготвен. Така ученикът може да разбере какво му липсва.
В Испания учителите не се смущават да пишат оценки от 0 до 4, а 5 се пише, когато наистина е покрит 60% от материала. Може да ти кажат, че си се справил много добре и въпреки това изпитът да не е взет, защото като има скала на „недостатъчност“, могат да видят напредъка и да оценят усилието.
Слабата оценка не е наказание, а ориентир. Не знам защо в България всички треперим и да получим, и да напишем двойка. Повтарянето на клас също не се приема драматично.Това учи децата, че провалът е част от процеса, и ги прави по-уверени и устойчиви – нещо, което в България често губим заради страха от грешка.
Учебната година е разделена на три срока, което позволява по-честа обратна връзка и навременно коригиране на пропуски.
Основното образование е до 16 години, горе-долу като при нас, но след това изборът е по-гъвкав:
След това се държат матури, с които се кандидатства във висшите училища. Не се държат отделни изпити в университетите, а се влиза с матурите, като оценките от тях се пазят 2 години. Може да минеш изпитите и после да си вземеш една година почивка, преди да започнеш да следваш. Университетите също са насочени към развитието на екипната работа и проектно-базираното обучение.
Там има ли криза с образователната система и кои са най-наболелите проблеми, с които сте запозната?
Както навсякъде, и испанската система има трудности – недостиг на учители в някои региони, отпадане на ученици от уязвими групи, липса на мотивация. Въпреки това системата остава насочена към човека и към умението да се учи чрез опит, а не чрез страх.
Какво бихте пренесли от Испания в обучението в България, ако имахте възможност?
Със сигурност бих пренесла модела на ученето чрез екскурзии, профилирането и практическото обучение, но най-важното е липсата на страх. В Испания не можеха да повярват, като им казвах, че преди да замина да уча там, започвахме всеки час с „Клас стани, клас мирно!“. Няма да забравя как в България в университета един колега се обърна към доцентката с „госпожо“ и тя реагира толкова остро, че не е използвал титлата ѝ, че той силно се притесни и забрави въпроса си.
Уважението не е в използването на титли и страхопочитание и не изчезва, ако скъсим дистанцията – просто се превръща в доверие.
В Испания всички – както в училище, така и в университета, се обръщат на малко име към преподавателите и им говорят на „ти“. Останах много впечатлена, че испанските учители не се страхуват да казват, че не знаят нещо. Насърчаваха ни, както да не спираме да задаваме въпроси, така и да търсим и сами отговорите. Там научих, че незнанието не е клеймо и че е нормално и учителят да не знае нещо.
Друго интересно е, че освен класен ръководител, всеки ученик си има свой учител ментор, към когото може да се обърне при проблем.
Колко време сте учили в Испания и с какви предизвикателства се сблъскахте там?
Завърших 8. клас в България и заминах за Испания, без да знам и Hola (Здравей(те)!) В Каталуния се наложи да уча и каталунски (Ивелина е сертифициран преподавател и по каталунски език, бел. ред.). Посещавах програма за адаптация на чужди ученици до обед и часове по точни науки с испанци следобед с допълнителен учител за помощ. Предизвикателствата бяха много: два нови езика, различни правила и оценяване, носталгия и сблъсък с ксенофобия – всичко това в трудната възраст. Този опит ми помага да проявявам повече емпатия и разбиране към учениците си.
Един от проблемите в българското образование е, че начинът на преподаване и повечето теми, които се засягат, не отговарят на нуждите на учениците. Вие давате частни уроци, включително и на възрастни. Защо обаче се стига дотам, че да има нужда от допълнително платено обучение за учениците?
В българските училища класовете обикновено са много големи, а програмите – с малко практическа насоченост. Това оставя малко възможности за индивидуален подход. Най-осезаемо е при езиците. Децата започват да учат английски още от малки, но на различни места и с различни методи, затова нивото им силно варира.
В един и същ клас можеш да имаш ученици, които свободно гледат филми без субтитри, и други, които тепърва учат основите. В такава среда часовете често се превръщат в компромис – за едните са твърде лесни и губят интерес, а за другите са прекалено трудни.
При вторите и третите езици проблемът е друг – просто няма достатъчно часове. В училища, където се учат три езика, броят на часовете за втория е минимален, а за третия още по-малък – често нивото е толкова повърхностно, че прилича по-скоро на това „да си гледал няколко видеа в YouTube“.
Друг съществен проблем е фокусът върху теорията. Ние сме отлични теоретици – знаем граматиката с всичките ѝ изключения, но когато трябва да използваме езика на практика, се затрудняваме. В крайна сметка целта на изучаването на език е комуникацията, не всички да станат лингвисти.
Нужно е да има по-малки групи, за да може всички да говорят.
А на какви принципи се доверявате в преподаването, за да запалите интереса на учениците и на възрастните, които решават да опреснят нивото си на испански или да започнат да го учат в зряла възраст?
Частните уроци компенсират недостатъците на системата, но и ясно показват колко имаме нужда от по-гъвкаво и практично образование.
Опитвам се не само да запълня пропуските, а и да направя ученето лично и смислено – защо му е на човека езикът и в какви ситуации ще го използва. Разказвам им истории, анекдоти, показвам им културата и начина на мислене на испанците. Когато започнат да разбират света зад думите, езикът им оживява и започват да улавят и нюансите му.
Вие сте и сугестопедагог. Има ли място за методите на сугестопедията в училище?
Сугестопедията е учене чрез преживяване с любов, свобода, без натиск, в приемаща и подкрепяща среда, а всичко това става и със забавление. Този подход има терапевтично действие и дава много добри резултати. Той е философия и е приложим навсякъде.
А където се чувстваш приет, имаш мотивация да покажеш пълния си потенциал.
Коя е любимата Ви дума на испански?
Любимата ми дума на испански е arena – пясък. На един устен изпит трябваше да опиша картинка с дете, което прави пясъчен замък, а не знаех думата. Вместо това казах „малки камъчета на плажа“. Това ми беше голям урок – че винаги има начин, дори да не е най-прекият. На това уча и учениците си – понякога минаваме през Париж, за да стигнем до Рим, но важното е да продължаваме напред.
Още не сме свършили, скрол надолу
Работили сте и с деца със специални потребности. Коя е най-фрапиращата история, с която сте се сблъсквали?
Работих като логопед в дневен център за деца с увреждания и техните семейства в София. Няма да забравя болката на родители, които ми разказваха как ги гонят от детски площадки, защото децата им са „различни“.
Много е тъжно как от незнание хората могат да бъдат жестоки. В България сме свикнали с рамките и често отхвърляме различията във всяко отношение. Лишаваме се от богатството, което носи многообразието, страхувайки се от „опасното различие“. Някак културно ни е заложено, че различните могат да навредят – и това мислене силно ни ограничава.
А какъв е ефективният подход към деца със специални потребности?
Любов, безусловно приемане и голямо търпение. Когато приемаш детето, подкрепяш и поощряваш всяко усилие, винаги има резултати. Смятам, че при работата с деца, а и с възрастни, трябва да сме много присъстващи. Не сляпо да следваме плана, а да можем да реагираме и да адаптираме материала във всеки един момент. Да не забравяме, че работим с хора, които имат и емоции. Да бъдем сензитивни.
Имате ли наблюдения дали този подход е различен в испанското образование?
Испанците живеят в многообразие и възпитават народа си в приемане на различията.
Успяват да видят човека отвъд етикетите и печелят от това. Има много програми за адаптация и включване на хората със специални потребности.
За финал ни кажете някое изречение на испански, което обобщава според Вас народопсихологията им.
“El no”, ya lo tenemos, vamos a por el “sí.” Смисълът е: „Не“-то вече го имаме и без да правим нищо, но ако опитаме, има шанс да получим „да“. Да не спираме да опитваме. Не опитвай да спираш и не спирай да опитваш.
