fbpx

Знаете ли, че в столичния квартал Лозенец има хора, които се отопляват на въглища?

А чували ли сте, че отоплението на дърва също замърсява въздуха?

Тези и други интересни (и тревожни!) факти за въздуха в България научихме от разговора си с Ивайло Хлебаров от За Земята и силно ви препоръчваме да ги чуете и вие в това видео. То е част от поредица, посветена на качеството на въздуха, която правим съвместно с неформалната родителска платформа Въздух за Децата.

Препоръчваме ви да прочетете и предишния текст по темата - "Какво дишаме, когато навън "мирише на зима"?

Някои хора казват, че най-доброто време за зачеване е през зимните месеци и всички бебета, родени през юли, август и септември го доказват. Има проучвания, които показват, че ноември и декември са сред най-фертилните месеци на база брой раждания в последващите 9 месеца.

Оказва се обаче, че има и научно обяснение защо зимата е най-добрият сезон за забременяване.

Ясно е, че зимата е само за гушкане под юргана, обаче освен романтиката и уюта се оказва, че броят на сперматозоидите се покачва при повечето мъже през зимните месеци, пишат mom.com

И не е въпросът какво прави зимата с мъжете, а по-скоро какво НЕ прави. На първо място не е горещо, а жегата се смята за една от основните причини за лошите спермограми.

Специалистите съветват мъжете, които опитват зачеване с половинките си, да избягват спарване около интимната зона – тясно бельо или дори лаптоп в скута. С други думи – свободно, момчета! 

Другото важно за зачеването са по-високите нива на тестостерон. Той оказва влияние на производството на повече сперма, а така се повишава и шансът за успешно оплождане.

През студените месеци не се засичат категорично по-високи нива на тестостерона, но пък има неща, които може да се направят тъкмо през зимата, за да се повишат.

Едно от тях е храната. Протеините са добър вариант, а те съвсем се вписват в менюто за безкрайните коледно-новогодишни трапези.

Другият важен момент е времето, прекарано заедно. А и самите семейни моменти около коледните празници и целият уют, който тихо се сипе отвсякъде, може би допринасят за настроението. 

Десетки семейства от Флорида могат да си отдъхнат покрай празниците, благодарение на един ветеран, чийто несгоди в миналото го вдъхновяват да направи нещо добро за другите, пише Good News Network.

Когато Майкъл Езмънд получил сметката си за отопление този декември, си спомнил как през 80-те години едва свързвам двата края. Тъй като не можел да си плати сметките на време, компанията доставчик на газ спряла подаването към дома му в “една от най-студените зими в историята на Флорида”, както сам казва Езмънд. През цялата зима той бил без отопление, а температурите никак не билк високи.

За щастие днед Езмънд не е така финансово затруднен като едно време. Притежава малък бизнес за басейни и спа съоръжения в Гълф Брийз, Флорида.

И когато се приготвял са плати сметката си за газ, се почувствал вдъхновен да сподели благосъстоянието си с други хора, борещи се със същите финансови затруднения като него отпреди време.

Обадил се в местната компания доставчик на услуги и казал, че иска да плати сметкитв на всички домакинства, които са в риск да остант без газ и електричество. Сметката била 4600 долара за 36 семейства.

Езмънд се надява, че доброто му дело не просто ще стопли хората в затруднение по празниците, но и ще вдъхнови други собственици на малки бизнеси да помагат в общността си.

Снимка: WEAR-TV

Споделяме с вас един текст, който Надежда Хинчовска ни изпрати преди известно време. Тогава още беше зима, но бързо се оказа 15 градуса и някак нямаше вече сняг, който да ви метне пълноценно в мизансцена. Е, сега е пролет, но пък снегът се появи отново, затова четете и се смейте, и не страдайте, ако вие сте ентусиасти, а детето ви не иска да излиза в студа – поне може да се редувате с шейната, която вече си е само ваша.

--------

Зима е. От време на време сняг, от време на време - пролет. Сложно е. И странно. И неразбираемо за хората. За нашето дете, оказа се, още повече.

Мислите, че всички деца обичат снега, свежия въздух, щипкането на бузките от студа, игрите, шейните? И аз мислех така. И аз го очаквах с нетърпение, защото в себе си още отглеждам дете и то има нужда от компания в дивотиите. Докато не дойде втората зима на моето мъжко отроче (през първата зима още му беше все тая дали ще е в снега или във вълните) и с татко му не разбрахме за ПОРЕДЕН път, че нищо не се получава така, както си го представяме.

В един приятен зимен ден с щедро слънце децата в нас, въоръжени с целия си ентусиазъм, шейната, раницата, шапките и няколко чифта ръкавици, приготвени за безкрайна игра в снега, ние (по-долу наречените майка и татко) щастливо започнахме да опаковаме отрочето за излизане.

Сцена 1: Обличането

След няколко пъти отрицание при въпрос „Ще излизаме ли навън?“ най-сетне чуха „Да“-то, което очакваха, по-развълнувани и от мъж, току-що чукнал коленце в пода с пръстен в ръка.

Започва се. Смяна на панталони, бельо, чорапи. Фиууу – дотук добре. Сега идва ред и на тежката артилерия – ски панталона против намокряне. При вида на това УЖАСНО НЕЩО сякаш се отваря ада на бебешкото недоволство. Отрочето започва да буйства, да „не ицка“, да лежи по земята и всичко протестиращо, за което може да се сетите, или пък не. Майката и таткото обаче са много търпеливи и спокойни (вече са тренирани) и първоначално започват с добро (но то „НЕ ИЦКА!“ бе!).

След пет минути обаче сцената изглежда така: таткото е хванал детето през горната част на тялото, майката тъпче краката в панталоните, а детето вече се дере, мята и подсмърча, все едно го колят. Идилия! Дано съседите не мислят това, което майката си представя, че могат да си помислят при тези сцени.

Със същото квичене и хватки тъпчат и апреските, които са по-коварни, защото се измъкват лесно и момчето това много добре го знае... Таткото се облича с едно преобръщане, като от филмите; майката вече е „пенясала“ и се чуди дали да не си остане вкъщи; отрочето продължава да оплаква тежката си участ да бъде ИЗВЕДЕНО. Всички се мятат в асансьора със замах.

Сцена 2: Излизането

Вече са пред блока, опитват се да стигнат до парка. И греда. По-точно: тротоар. Тротоарът, където нещата ще поемат драматичен обрат.

Детето е в отрицание. Според майката – вечно отрицание. И майката и таткото стърчат (отново най-спокойно) и изчакват (както пише по книгите) този момент да отлети, да са му дали простор за проява на чувствата и да му покажат, че го разбират. Чудесно, много ги бива! Напрежението обаче започва да расте, защото по нищо не личи, че детето ще се превърне в едно успокоено слънце, което ще разтопи снега от прегръдки. Дори напротив! Следва най-безизходната ситуация: детето отмята глава, обръща театрално очи и полита назад, със засилка към земята, като на половината път минава на забавен каданс от Матрицата, защото да не е лудо да се удари с такава сила в тротоара!!! Полягва немощно и тъжно (не забравяйте, че има сняг), притваря очи и подсмърча печално... Да, може да му е студено, но сам си го прави.

И те пак стърчат и чакат, а вече и пуфтят. Следва цял рецитал с обяснения: „Колко хубаво ще е с шейната!“, „Ще се замерваме с топки!“, „Хайде, ставай, ще вземем близалка!“, „Добре де, ще се разходим само малко.“, „Няма как в колата, тръгнали сме в парка.“ и прочие, и прочие.

Сцена 3: Прибирането

Никъде и с нищо не успяват да пробият тази ината барикада. А детето дори не е станало от земята! Полекичка и техният ентусиазъм си взима личната шейна и се оттегля сърдит да се пързаля. Ми то и те са хора и се изнервят, вие за какви ги помислихте?

Гледат детето, гледат хубавия зимен ден, гледат пак детето. Сърцата им плачат, че изходът явно е един: прибиране. Или по-точно: изход няма. Ядосан, таткото мята детето като чувал с картофи на рамо, то отново извисява своето „не ицкам“, вече и то не знае какво не ицка.

Майката хваща шейната и така я стяга главата, че ако беше с шапка щеше да каже, че я стяга шапката. И целият актьорски състав от тази драматична сцена се прибира в апартамента.

Там положението не е по-добро, но поне не ги слушат и гледат хората (освен споменатите съседи) и ще си го запазят за себе си.

И така, мисията беше невъзможна. Детето беше невъзможно, защото: „То само, когато знае к‘во му е, само то си знае к‘во му е.

THE END.

P.S.: При следващия пухкав сняг последва и нов опит за изпълнение на мисията, този път включващ братовчед от Париж, леля от Кайро, познатата шейна, познатите родители, познатото дете и другата леля с кучето си. Изправиха ли ви се косите? Защото тези на майката още са, а така ѝ се искаше да се накъдри!

Публикуваме този разказ с леки угризения на съвестта, породени от факта, че... не знаем кой е авторът му. Знаем, че някоя майка някъде ни го е пратила, но коя е тя - за нас остава мистерия! Отвъд този криминален казус, текстът си е абсолютно прекрасен и отразява тегоби, с които много от нас, майките на деца в колички, се сблъскват през зимата! Приятно четене! А, и не забравяйте другия култов текст по темата - “Това дете защо е без шапка?!?” или за даването на акъл от непознати.

************************************

“Ама къде сте го помъкнали туй малко дете в ТОВА време?“

Много обичам да ми задават този въпрос, когато падне снегът.

Обикновено замълчавам, но пък понякога, в резултат на очакването на отговор от моя страна и съответния настойчив поглед, просто отговарям сухо “По работа”...

И пак рефренът: “Ама в ТОВА време??”. Все едно ако кажа къде съм го помъкнала, та някой ще ми помогне, ще ме отмени или ще си отстъпят реда, ако сме на опашката...

С първото ми дете доста се дразнех и все държах да отговоря, да обясня, ако станат нахални - да подхвърля хаплив коментар. Сега, 6 години по-късно, опитвам, а понякога и успявам, да не се подразня и просто подминавам.

И какво му е на времето? Зимно. И какво е най-характерно за зимния сезон? Разбира се, ниски температури и сняг. Защо ми задават все един и същи въпрос? И защо е странно да изляза навън в това време? То дори не е странно, а е по-скоро неудобно, най-вече когато вляза там, накъдето съм се запътила.

- заради дъъългите кални и мокри следи, които оставяме аз и моята широка количка по излъсканите плочи, защото, нали разбирате, това не е просто лека двойна следа, оставена от два ефирни дамски ботуша, а едри следи от кубинките ми 40-ти номер с дебел грайфер, пълен с разтапящ се кален сняг. И да не забравя – четири следи от едрите гуми на широката ми количка... нещо като минаващ бронетранспортьор;

- заради задръстването, което правим аз и моята широка количка в тесните пространства в магазини, аптеки и други места с хиляди стелажчета, рафтчета и просто наредени бутилчици и пакети по земята до пътеката, по която опитвам да мина като гъсеница с ремарке, и чиито иначе желани посетители са пазаруващите майки (опс, но ако е удобно - да са без децата);

- заради моята тежка и КАЛНА количка, която седналият наблизо служител с мъка ще повдигне, за да премина по стълбите

- заради мястото, което предполагат, че ще заема в метрото притеснено оглеждащите се пътници, които се гледат един друг и се надцакват кой да стане и всъщност да стане ли на майка с количка, защото, все пак, не е бременна вече, нали!

Всеки път се забавлявам на тази гледка. Прилижавам с количката към вратата на влакчето и повечето хора се втурват да минат пред мен, като че ли след това друг няма да може да се качи и аз ще задръстя целия вагон.

Следва притеснено оглеждане от страна на вече поседналите - “Да стана ли, да не стана ли, ама на майки с колички прави ли се място, не се ли прави??”

После следва спринт ”Пръв съм в асаньора” и опит за решение на уравнението „600 кг максимална маса в асансьора дали е равно на 10 човека с 16 чанти и два куфара??”, а когато асансьорът не тръгне заради свръхтовар, идва ред на играта “Мълчанка”.

Правилата са: мълчаливо споглеждане и побутване, разрешава се и сумтене, а играта губи най-засраменият, който доброволно се отправя към изхода.

Неудобството да съм навън обаче си остава само за мен – защото е трудно, понякога направо невъзможно, да се бута количка по отъпканата пъртина на тротоара; а когато искаш да слезеш от тротоара и да пресечеш, това също се оказва почти невъзможно, заради преспата сняг, избутана от шосето за удобство на шофьорите.

Но за бебе-шофьорките, за пешеходците, за възрастните хора и инвалидите кой да помисли?

От друга страна - те пък какво ще правят навън в това време??

Иначе за двата дни, в които натрупа снежец, все слушам как добре са почистени пътищата и как няма сняг по уличните настилки.

И не се оплаквам, а се ядосвам... но не мога да преценя на кого да се ядосам - на себе си заради упоритостта да изляза в ТОВА време, на някой, който е трябвало, но не е изринал снега от тротоара пред магазина си, на производителите на детски колички, защото не произвеждат котки за гуми на количка или поне вериги, на мястото, където живея, или на избора ми да живея на това място?

И то докато реша на кого съм ядосана, ще вземе да се стопи снегът...

И така, може да ви изглежда невероятно, но Красимира и Елисавета в сърцата си са едни истински пазителки на семейното огнище, едни автентични есенни майки! А какво прави автентичната есенна майка?

Ами, тя пали огън, включва Мерцедеса на чушкопеците, слага грозде в леген и започва да се подготвя за предстоящата 6-месечна зима, когато ще спре ток, ще спре парно, ще спре трамвай и тролей, и човек трябва да има триста и осем буркана с лютеница, пет кила конски суджук и няколкостотин компота, за да оцелее, докато пукнат първите минзухари!

И така, подгответе се! Днес ще ви покажем как да бъдете ИСТИНСКА ЕСЕННА МАЙКА!


В последните седмици доста се изписа и чу по отношение на детските ясли и градини в България. Майко мила! публикува два текста по темата - Те всички реват! – мотото на българската детска градина и За детската градина, анонимно и от кухнята. След тях се чуха много мнения се чуха за адаптацията на децата, може ли родителите да влизат с тях или това ще доведе до невъобразим стрес у всички присъстващи, и трябват ли да има камери в помещенията. Въпросите също са доста - ние на дисциплина ли ще ги учим тези деца (респективно, стомана ли ще каляваме) или ще им угаждаме (помагайки им да се адаптират по-лесно към тази нова за живота им ситуация)? На фона на всички изказвания непрекъснато се дават и откъслечни примери за това как е в чужбина, които ни звучат далечно, непознато и... невъзможно за постигане. Ще допринесем за това усещане още малко със следващия разказ от българката Йолина Стоянова-Брунер, която живее в Швейцария с двете си деца и има пряко и лично наблюдение върху местните ясли и детски градини. Седнете някъде, че може да ви стане тъжно, като се зачетете.

*************************

Скоро след внезапната смърт на майка ми започнах да сънувам кошмари – картина на цветя, изписани с тънки червени линии върху бледожълт фон, която обземаше цялото ми съзнание, като десктоп.

Виждах всеки пиксел до вманиачаващи детайли и се будех с най-убийственото чувство за раздяла, което съм изпитвала някога. Докато пререждах едни стари снимки, попаднах на черно-бялата версия на картината от кошмара ми – това беше десенът на балатума в моята детска ясла през 1978 година, когато съм била на две.

Не помня нищо от тогава, но според разкази на очевидци отиването ми на ясла всяка сутрин в продължение на две години е било съпътствано с рев, крясъци и тръшкане в епични пропорции.

В крайна сметка, всички деца по онова време ходели на ясла и никога не минавало без драми. След това сигурно съм свикнала, защото детската градина си спомням предимно с добро, като изключим задължителното спане и натиска да си изядем всичко.

Родих моето дете в Швейцария, където масовото ходене на градина и работещите извън дома майки са по-скоро рядкост.

Градините са частни, скъпи и в онзи момент трябваше да се запишем в листата с чакащите още преди раждането. Тогава си обещах, че ако на детето не му хареса в градината, ще спра да работя и въобще ще си преосмисля генерално плановете за живота.

Във всички случаи, не исках никой да сънува балатум след тъжната ми кончина.

Но на него му хареса и то много. На второто ми дете – също. Вече седем години събирам всекидневни впечатления от швейцарската детска градина и за този период видях само едно дете, което не можа да се впише там. То пристигаше всяка сутрин разревано, с разреваната си майка, която изобщо не беше убедена, че иска да го оставя където и да е.

И въпреки старателните усилия на персонала нещата не се получиха, двете страни си стиснаха ръцете и се разделиха без драми и обвинения.

Така че - да, увереността на родителите е важна, но несравнимо по-важни са броят и квалификацията на грижещите се за децата.

Въпреки че никога не са оспорвали авторитета ми на родител, хората в градината имат професионалната компетенция на специалисти, които не само обичат това, което вършат, но и знаят доста повече от мен по темата за ранното обучение.

И това знание не е получено от интернет форуми. Тези хора тотално промениха мнението ми, че да работиш в детска градина не е кой знае колко трудно – вече знам, че това е супер отговорна работа, за която се изискват качества и умения, които аз собствено не притежавам. И кооперацията помежду ни даде чудесен ефект върху децата. В швейцарската градина видях много детайли, върху които никога не се бях замисляла преди.

В градината няма “лели”. Организацията на работа е такава, че на ротационен принцип всички възрастни готвят и чистят, както е и в повечето домове. Персоналът е разделен според степента на образование и опит – ръководителите на групата носят най-голяма отговорност, те са връзката с родителите; останалите са в процес на обучение. На всеки възрастен се падат максимум по три деца и от там произтича високата месечна такса.

В нашата градина приемат деца след четиримесечна възраст (майчинският отпуск е 16 седмици), но отказват да вземат деца, които са на две години. Обясниха ми, че в този период те са особено чувствителни при раздяла, съвсем нормален процес, но тръгването на градина точно в този момент би ги травмирало ненужно. Препоръчват да запишат детето преди или след тази възраст.

В нашата градина има само една група от максимум 12 деца, на възраст между четири месеца и шест години, които прекарват основната част от деня в голямо общо помещение с играчки, книжки и възглавници по пода, с отделен кът за храна и малка стая за следобеден сън.

Адаптационният период е две седмици. Първо ходихме заедно по за няколко часа, после децата оставаха без мен по за няколко часа докато постепено стигнаха до цял ден сами без да се стресират.

Сутрин, преди да се разделим, децата непремено ни махат от прозореца - ако родителите са спокойни и усмихнати, то и децата ще се чувстват така.

Няма хранене насила, познато още като “ще ти го изсипя във врата”. Децата трябва да пробват храната, но не са длъжни да ядат, ако не са гладни или ако предложеното не им хареса.

Децата са окуражавани да дават идеи за седмичното меню. Обядът се сервира по средата на масата и по-големите деца са насърчавани да си сервират сами в чиниите. В нашата група злояди няма, напротив, децата ме предупредиха, че “тук разрешават само по четири порции”.

За бебетата затоплят донесената от вкъщи кърма или приготвят адаптирано мляко, чиято марка, както и тази на шишетата и бибероните, се избира от родителите.

Следобедният сън не е задължителен - който не иска да спи, може да разглежда книжки без да вдига шум “докато кравата издрънка” (има кухненски часовник във формата на крава, който обявява края на тихия час).

Няма телевизор, няма таблети. Понякога слушат приказки на аудиокасети (съвсем сериозно!).

Няма задължителни занятия - никой не е длъжен да рисува, ако по средата на занятието реши да се заиграе с нещо друго.

Наказания няма. Когато стане някоя беля, учителката сяда на една маса заедно с провинилия се, така че всички да са на еднаква височина, и им обяснява, като на равноправни човешки същества, защо дадената случка е неприемлива. И отговаря на въпросите им. Това се повтаря отново и отново по всякакъв повод без никога да се повишава глас (както споменах тази професия не е за всеки).

Цялата тази свобода прави децата много по-възприемчиви към правила и задължения, и ги насърчава сами да задават въпроси. Моите деца например ми обясниха, че наистина е тъпо, че бягането вътре в градината забранено, но е разбираемо, защото имамного пълзящи и прохождащи "колеги".

Тъпо е, когато някой е взел играчката, която и ти искаш, но знаят, че с крясъци нищо няма да се получи; много по-ефективно е да се споразумееш, като трампиш исканата от теб срещу нещо друго.

Децата се научават да се забавляват с всекидневни дейности - помагат в готвенето, белят моркови и режат курабии; ходят до библиотеката за книги, защото детската градина няма място и средства за книжен фонд; през есента излизат да скачат в локвите, в жегата се поливат с вода на двора, през зимата се търкалят в снега.

Понякога просто отиват до близкия подлез, хващат се за ръце с учителките и бягат и крещят с всичка сила, защото ехото ги забавлява (това, разбира се, е само в ненатоварените часове от деня).

Ето, това е положението в нашата градина. Не всички реват.

А сега ето и малко история и обяснения за услугата "детска градина" тук.

Държавата Швейцария има драконов контрол относно качеството на услугата - нямаш право да работиш в градина, ако не си учил за това, стажантите винаги са съпътствани от дипломиран колега. Въпреки че градината отвътре не е никакъв лукс, цялата инфраструктура подлежи на стриктни проверки.

Детската градина е доста скъпо удоволствие.

Средната швейцарска заплата по данни от 2010 е около 6.000 франка на месец - заплатите варират в зависимост от сектора и образованието, но малцина получават по-малко от 4.000 франка на месец (по данни на https://www.myscience.ch/living/salary/salary_in_switzerland).

В общия случай таксата за градината възлиза на около 120 франка на дете на ден, като за второ дете може да се направи отстъпка. Цената включва абсолютно всичко - храна, памперси, шишета, биберони, адаптирано мляко. Детето може да ходи дори и само веднъж седмично, но в предварително уточнен ден, примерно всеки понеделник.

Някои места в детските градини са финансирани от местните власти, за да покрият таксата на крайно нуждаещи се, примерно деца с един родител.

Други градини я определят в зависимост от декларираните годишни приходи на семейството (доколкото знам и в България е било така при социализма).

Доскоро целодневни детски градини въобще не е имало и в някои райони на страната да си оставиш детето "на чужди хора", fremdgeben, има обществена стигма.

До среда на ХХ в. сираците, децата на неомъжени майки и бедни родители са били насилствено взимани от семействата им и разпределяни във ферми и приемни семейства, с идеята да се научат на труд и самостоятелност отрано.

Реално обаче това е била абсолютно неадекватна система. Децата са били третирани като роби, често са били малтретирани и без никаква защита. Така семейният модел на работещ баща и грижеща се за дома майка са се оформили като символ на просперитет.

Аз никога не съм се чувствала укорявана за това, че децата ми ходят на градина, но често са ме разпитвали за личния ми опит от детството. Питали са ме и как функционира общество, в което и двамата родители работят извън дома - наистина не е лесно да си го представиш, ако не си го виждал на практика.

Швейцария се променя. Насилственото отнемане на децата отдавна не съществува, все повече жени държат на професионалната си реализация точно колкото и мъжете, така че трябва да се измисли обществен модел това да бъде реализирано.

Ясно е, че достъпната грижа за децата е едно от условията, но не и за сметка на качеството.

Швейцарците, за които качеството на всичко е въпрос на национална чест, никога няма да го позволят.

Смразяваща новина долетя тези дни северно от Пазарджик. Метеоролози в Европа прогнозирали, че настоящата зима ще е най-студената от 1000 години насам.

Сега, не че искам опортюнистично да блесна със завиден интелект, но съм склонна да предложа известни насоки за размисъл на българските общини във връзка с предстоящата климатична аномалия.

Както е известно на нещастния ни народ, родните власти винаги се изненадват от зимата. Защо това е така, отговор нямам. Всички сме учили по „Роден край“, че България е страна с умерен климат, в която има 4 сезона.

Вярно, че напоследък два от тях – пролетта и есента, кокетно са се свили в последния четвъртък на април и октомври, но по отношение на лятото и зимата съществени промени не са настъпили.

И ако вярваме на метеоролозите от Европа, тази зима се очертава да изчезнем като вид, което всъщност е доста примамлива перспектива, но да не бъдем лоши пророци.

Така че – какво можем да очакваме, когато изненадващо някоя декемврийска сутрин България бъде връхлетяна от Зима?

Преди всичко, нека уточним какво е Зима. Това е сезонът след есента, в който пускат парното, идва грип, претака се зелето, затварят прохода Троян-Кърнаре, а нещастниците, които ходят на работа с автобус 72, трябва да си пробият път до спирката в неделя, за да го хванат в понеделник.

Какво се случва през този сезон?

На първо място – много е вероятно да завали сняг. Снегът е нещо, дето се сипе от небето от коприна през Зимата /виж по-горе/, и в нормалните държави предизвиква радост, а у нас предизвиква фрактура на долните крайници, задръстване и политическа криза.

Имаме ли да основания да смятаме, че и у нас ще дойде Зима?

Да. Вярно, че не сме Владивосток, но за справка – зима имаше и миналата година, както и преди десет години, по спомени на баба ми в нейното детство също е валял сняг, да не говорим, че и детските песнички са отредили подобаващо място на това енигматично атмосферно явление:

„Тихо се сипе първият сняг,
галено щипе бузките пак.
Где е на двора старият пън?
Снежко затрупа всичко навън.“

От това по-солидно доказателство за наличието на Зима по нашите ширини аз не мога да открия, така че учтиво моля общините и фирмите за почистване да си го препишат и наизустят.

Защо е необходимо да се подготвим по-отрано за Зимата?

Защото нормалните хора и държави – а сред тях има и такива, открили колелото, тока и радиото – правят така и не виждам основателна причина ние да се отклоняваме от разумния им подход.

Как да се подготвим за Зимата?

Не съм запозната отблизо с взаимоотношенията „община – метеоролози – фирми за почистване“, но ето няколко насоки към кметовете:

  • не разчитайте на народни поверия от типа „въртят ме коленете“. И аз така предвиждам времето, но все пак отговарям само за себе си, а не за цялата държава. Поддържайте връзка с Минчо Празников и като ви каже, че в полунощ ще нахлуе ниска слоеста облачност, строявайте снегорините. В края на краищата, никой не е длъжен да ходи с лопата и търнокоп в джоба и да кòпа пъртини до припадък.
  • когато Снежко затрупа всичко навън, не стойте като стария пън, а се погрижете фирмите да изринат снега и от кварталните улици, и да хвърлят две-три кила пясък из подлезите. Колкото и да е странно, хората са привързани към глезените си и ги предпочитат цели.
  • ангажирайте някой и друг катаджия да се разгрява по ключовите кръстовища из града сутрин и вечер. Органът на властта ще отнесе всеобщата народна омраза, ще предотврати смъртта на милиони нервни клетки, а може би и на известен брой хора – сигурна съм, че задръстванията са едни от отключващите моменти у масовите убийци.
  • не се оправдавайте с неизвестното.

Защото е смешно докато светът се опитва да прати хора на Марс /където, между другото, също има зима/, да предсказва земетресения и да се свърже с извънземен разум /поради липса на земен/, вие да се правите на Шаро, да тръскате тревожно глава и да питате “Как е възможно? Що е това?!?”.

*************************
Текстът е оригинално публикуван в блога на Красимира тук

cross