fbpx

Знаете ли кой е вечният въпрос? Не е кое е първо - яйцето или кокошката; не е въпросът за смисъла на живота; дори не е да бъдеш или да не бъдеш. Не! Вечният въпрос е “Какво да сготвя за вечеря?”. Задават си го стотици хиляди родителите по целия свят, а стотици хиляди деца в същия този свят биха се намръщили на който и да е отговор на така поставения въпрос. Освен ако, разбира се, отговорът не е “сладолед” или “торта”.

Има вариант, при който децата не са злояди и с радост ядат всичко - да, съществуват такива деца. Обаче този въпрос пак стои, защото родителите винаги се чудят каква храна да предложат така, щото тя да е вкусна, питателна, съдържаща всички най-важни хранителни групи и толкова пълна с витамини, антиоксиданти и безценни макронутриенти, че детето веднага да започне да превежда Шекспир в оригинал и да конструира телескопи, виждащи всичко чак до края на вселената.

И в дъното на всичко това всъщност стои желанието ни да възпитаме в децата си здравословно отношение към храната. Да не прекаляват с нея, но и да не пренебрегват това, с което се хранят. Да имат любопитство към вкусната и интересна храна, но да не са самоцелни чревоугодници. Да не робуват на хранителни ограничения, но и да не посвещават цялото си съществуване на това какво ще ядат.

В текста си за Parents Мишел Хейнър поставя на масата почти еретичната възможност да оставим децата да ядат каквото си искат. (Или поне така да си мислят.) За да им дадем възможност да поемат сами отговорност за избора си и за последиците от него. 


Разделение на отговорностите - възможно ли е, когато говорим за храна?

И аз като много други майки прекарвам доста време в приготвяне на храна или в обмисляне какво да сготвя за децата си, защото те почти винаги са гладни. Но забелязвам, че с порастването хранителните им нужди и навици се променят, което прави целият процес по изхранване още по-сложен. 

10-годишният ми син е супер атлетичен, занимава се с няколко спорта и постоянно е в движение. Понякога имам чувството, че гори калории по-бързо, отколкото мога да ги запълня с храна. При него диетата, богата на ядкови мазнини, авокадо и пълномаслени млечни продукти, е абсолютната норма. И ако понякога изяде някой допълнителен следолед след обяда, не обръщам голямо внимание. 

7-годишната ми дъщеря също е много активна, въпреки че не чак толкова, колкото брат си. Тя има не особено добра връзка със зеленчуците и затова по-често я окуражавам да избира по-здравословна храна и да избягва втори десерт.

“Мамо, дебела ли съм?”

Съвсем скоро, докато си обличаше трикото за гимнастика, изпъчи коремче и ме попита: “Имам ли голям корем? Според теб дебела ли съм?”. 

Направо ми се преобърна стомахът.

Като дъщеря на една чудесна, любяща майка, продукт на поколение, в което жените бяха индоктринирани да виждат храната като враг и да са винаги на диета, ми се е налагало често да чувам какво не бива да ям. “Нали не искаш да станеш дебела” и “Минута в устата, цял живот на бедрата” бяха обичайни фрази през цялото ми детство. И това повлия доста негативно на отношението ми към храната. Отне ми години да го преодолея. 

По тази причина съвсем умишлено не използвам думата “дебел/а”, за да опиша себе си или някой друг и внимавам да не слагам знак за равенство между теглото на децата ми и тяхната стойност като хора. Те знаят, че аз тренирам и се храня добре, защото искам да съм здрава, а не защото съм обсебена от число, което трябва да видя на кантара. 

Та, когато дъщеря ми постави под въпрос външния си вид, се зачудих дали това, че се опитвам да я отклонявам от сладките неща не ѝ е оказало негативно влияние, без да искам.

Говорете по-малко за храна с децата си

Според д-р Шарлът Марки, професор по психология в Университета Рутгърс в Камдън, Ню Джърси, храната е един от малкото случаи в живота ни като родители, в които е по-добре да казваме по-малко. “Има толкова много неща, за които е добре да се говори дълго и подробно, но не съм убедена, че храната е едно от тях”, казва тя. “Това създава тревоги и несигурност в децата, които не са здравословни.”

Вместо това д-р Марки предлага да се използва добре познатия сред различни диетолози метод на “разделение на отговорностите”. При него родителите осигуряват на децата различни, предимно здравословни, храни в определеното за хранене време, а децата сами преценяват какво и колко искат да изядат. Дори това да означава, че понякога ще изядат повече бисквити, отколкото моркови.

“Ще има дни, в които децата ви ще ядат боклуци и това няма да ви кара да се чувствате добре като родители. Но така се учат как да ядат, когато са гладни, и кога да спрат, когато се заситят”, казва тя. И добавя, че родителите трябва да използват този метод с всяко дете в семейството, стига, разбира се, някое от децата да не страда от заболяване или хранителна алергия. 

Освен че ще им позволите да следват хранителните си желания, с този метод ще им дадете възможност да разберат какви са последиците от техните решения. “Когато детето ви каже, че го боли стомаха, можете спокойно да му отговорите, че ако не беше яло толкова сладки неща и беше направило друг избор, може би щеше да се чувства по-добре”, отбелязва д-р Марки. “Позволете им да почувстват, че имат някакъв контрол над ситуацията.”

На практика

Лично аз се почувствах доста освободена, прилагайки тези съвети, тъй като обикновено едва ли не изпитвам вина, ако всяко хранене не стъпва на четири основни хранителни групи. Получих разрешение да спра да съм “надзорникът по храната”, но въпреки това бях доста несигурна. 

“Ами ако яденето на цял пакет чипс се превърне в навик?” “Ами не купувайте такива неща”, казва д-р Марки. “Купете им любимите им плодове. Стойте зад кулисите и насочвайте избора им. Или отделете едно чекмедже или шкаф за храна, която е без всякакви ограничения. Оставете контрола в техните ръце, но с определени параметри.”

Въпросът с напълняването

В допълнение към това стоеше и въпросът с думата “дебел”, която дъщеря ми очевидно беше започнала да възприема като нещо лошо. Диетологът Мариан Якобсен съветва родителите да имат отворен диалог с децата си по отношение на напълняването. 

“Това така или иначе ще е съществена част от живота им”, казва тя. “Момичетата наедряват по-бързо през първите две години от пубертета, което може да е малко плашещо, но е съвсем нормално. Обикновено това се случва преди първата менструация. В този период организмите им се променят и би трябвало да можете да говорите с децата си за това.”

Кейти Райт е професионален фитнес инструктор и майка на пет деца. Тя също споделя, че понякога се чуди как да се справи с разликата в нивата на апетит и в желанието за активност при двете си по-големи дъщери. “Опитвам се да им обясня, че няма нищо лошо в това да не искаш да тичаш по 10 км на ден, но все пак трябва да балансираш активността си спрямо това, което ядеш”, казва тя. “Обаче и не ми се иска да им казвам да не ядат нещо. Много е трудно.”

Освен че е трудно, вероятно няма и да има ефект. “Някои деца просто обичат храната и ядат повече”, казва д-р Марки. “Да им забраните да си вземат допълнително, няма да реши проблема, затова е по-добре да ги оставите сами да разберат колко ти става лошо, след като изядеш шест курабии.” 

Якобсен съветва родителите да карат децата да сядат на масата за всяко хапване, дори да е малко междинно хранене с плод, за да осъзнаят по този начин какво е да си гладен и какво е да си сит. Освен това е добре да отъждествите храната с неща, които са важни за тях. “Ако спортуват, кажете им, че храната ще им помогне. Обърнете внимание на това, което храната би направила за тях, а не какво ще направи с теглото им”, казва тя.

Все някога ще започнат да ядат зеленчуци

Опитвам да прилагам тези стратегии. Задобрявам в това да режа плодове и зеленчуци и да им ги давам за бързо хапване. Освен това казвам “да”, когато искат сладолед, дори в този ден вече да са яли. Видях, че когато налагам по-малко забрани, те вземат по-добри решения. А дните, в които няма толкова много зеленчуци, компенсираме с повече зеленчуци в следващите. “Храненето е дълъг процес”, казва Якобсен. “Храната, която се предлага, прави разликата, защото дори и да не искат да я ядат, те я виждат. И в един момент просто им прещраква и започват.”

Преди седмица ви обявихме, че за първи път външен човек ще стъпи в кухните на Happy, за да провери качеството на храните, които се приготвят там. Е, този момент дойде и днес ще видите с очите си как Красимира и Елисавета нахлуха като стадо хипопотами и трескаво започнаха да изследват хладилниците с риба и тавите с картофи.

Защото истината е, че и ние сме също толкова недоверчиви и скептични към твърденията им, че приготвят всичко от естествени продукти, без прахчета и специални смески.

Факт е, че ни показаха истински картофи, истински пържоли и истински зеленчуци- охладени, а не замразени. Но все пак оставяме на вас да прецените, така че - заповядайте с нас в кухните на Happy!

Когато синът ми навърши пет месеца и перспективата за захранване започна да ме приближава като ТИР, натоварен с картофи, почувствах едновременно ужас и страшна амбиция. От една страна, незнанието как и с какво да го захраня ме побъркваше, от друга - ВСЕ НЯКОГА това дете трябва да започне да яде. Как си представяш, Красимира, да чакаш сина си след изпита за езикови гимназии и след като го попиташ „Написа ли си преразказа с елементи на разсъждение ?“ и той ти измучи нещо неразбираемо, ти да му кажеш - „Браво. Ето, донесла съм ти една сто и осемдесетка, пийни си“.

От другата страна крещеше амбицията. Здравей, варена тиквичке, миризливо броколи и ти, отвратителен, безличен картоф! Вие сте тук, за да превърнете това бебе в истински човек, който някой ден ще направи велики неща и най-вече ще напише отличен преразказ с елементи на разсъждение.

Разбира се, за да се случи всичко това обаче, имаше едно жизненоважно условие, а именно – аз трябваше да открия и купя не каквато и да е тиквичка (броколи, картоф), а най-био органичната такава, чиста като ангелска сълза, расла в плодордна почва без изкуствени торове, поливана с жива вода и внимателно откъсната от чисти трудолюбиви ръце, които никога не са използвали кремове с парабени. Казано с други думи – трябваше да се постарая да намеря някакъв диамант от царството на тиквичките, който да гарантира, че това дете:

- ще получи равен шанс с останалите деца, растящи в свят, изпълнен с годжи бери, макадамия, органични картофи и молекулярна детска кухня

- когато тръгне на училище и класната започне да ги вдига по номера, и стигне до него, и му зададе въпроса - „А ти, Борис, с био тиквичка ли си захранен или с обикновена?“, той да не се черви пред съучениците и съученичките си, а съвсем естествено и с лека почуда да ѝ отговори на английски, френски и мандарин: „Но какво говорите, госпожо, разбира се, че с био!“, след което да седне до приятелчето си, захранено с органична краставица, и да поведат лежерен разговор за Космос и совалки.

Затова в най-голямата юлска жега, когато в 10 сутринта вече беше 31 градуса, аз стъпих на Женския пазар, въоържена с торбичка, доста пари и големи надежди, че някъде там се крие една тиквичка, плод на устойчиво биологично земеделие, която ще осмисли живота ми и ще донесе доживотно щастие, късмет и шестици по математика на детето ми.

Огледах хоризонта и пред мен се ширна океан от сергии, пълни с плодове и зеленчуци.

Дали имаше домати? Беше фрашкано с всякакви домати. Имаше ли дини, кайсии и пъпеши медена роса? Направо да се чудиш как земята ражда толкова много пъпеши медена роса.  А тиквички? О, имаше и тиквички, разбира се, но и с просто око можех да видя, че не са нито био, нито органик, нито дори еко. Едни такива лъскави, прекалено зелени и подозрително големи – отдалече си личеше, че са поливани с тонове тежки метали и са мазани с парафин, антифриз и натриев глутамат.

За всеки случай се доближих до първите такива и, без да ги докосвам, попитах продавача: „Откъде са тиквичките?“, а след това съзаклятнически добавих: „Трябват ми за бебе“, очаквайки, че това е нещо като парола от 1001 нощ, която ще го накара да каже „ААААА, еми, така кажете, ето тук имам едни само за бебета!“, ще бръкне в някой секретен кашон зад сергията и ще извади тиквечковия диамант, който търсех.

Вместо това продавачът ме погледна презрително, изфъфли нервно „ОТБОРСАТА“ и се обърна към следващия клиент, който искаше два килограма нектарини. Изпуфтях недоволно и отплавах към следващата сергия, където, разбира се, се разигра същата сценка, както и на по-следващата и така след 1 час се озовах на другия край на пазара, потна, нервна и отчаяна, и най-вече – без нито една тъпа органична тиквичка в торбата.

Силите започнаха да ме напускат и на тяхно място се настани безнадеждността. Каква майка си ти, Красимира? Очевидно детето ти щеше да бъде захранено с обикновена тиквичка, съответно щеше да бъде лишено от купища есенциални вещества, минерали и витамини, вовеки обречено на посредственост, а в училище щеше да седи до някое друго дете, чиято клета майка не е могла да намери био морков и го е захранила с обикновен или, не дай си Боже – с купешки, в бурканче!

Ужас!

Започнах трескаво да мисля дали не мога пък да си засадя мои тиквички на перваза на прозореца, които да поливам с вода от боянската чешма и, когато някой ден след пет години пораснат, да ги сваря на пара, да им сложа малко масло и така да осигуря на детето едно безоблачно бъдеще. И точно когато бях тръгнала да се връщам, увесила нос и с празна торба, се озовах пред скромна сергийка, на която бяха наредени три дребни и криви тиквички, няколко невзрачни връзки магданоз и два пършиви моркова. Със сетна надежда се обърнах към жената срещу мен и я попитах: „А тиквичките откъде са?“ и буквално щях да се срутя под сергията – там, където се въргалят увехналите марули и изгнилите кайсии, когато тя каза с ангелски глас: „От двора ни в село &%3647488”.

„ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИУУУУУУУУУУ“, изцвилих в еуфория и едва не плеснах горката жена по рамото, а след това бързо добавих: „Взимам ги всичките!!“, като че ли купувах акции на Епъл или какао от Борнео.

Върнах се вкъщи окрилена. Ето че всичко се нареди по план - детето ще получи най-доброто, което животът предлага, а именно – крива, тъмнозелена, отблъскващо грозна тиквичка, отраснала на майната си и дошла в големия град, за да осигури дните на едно невръстно същество, бъдещ гражданин на света.

Сварих урода на пара за нито повече, нито по-малко от 11 минути, след това добавих масло, размачках сместа, натоварих детето в столчето, трепетно загребах от буламача и му набутах лъжичката в устата.

Признавам, че когато то с погнуса и отвращение я изплю на земята и категорично отказа да има нещо общо с нея, малко се напрегнах. Това ли беше магията на захранването?? След два часа ходене по жегата и опипване на стотици тиквички очаквах малко повече кооперативност, по дяволите! След малко обаче ми мина. Тепърва трябваше да въведа картоф, морков, броколи.

Тиква. Къде, за Бога, ще намеря тиква през юли??

ЖЪЛТЪК!! В никакъв случай от нещастна, депресирана, подово отглеждана кокошка с биполярно разстройство - само от свободна, спокойна и независима такава, която сама решава дали ще снася в курник или в някоя дупка по поляната, или където там си реши да спусне тъпото яйце.

Избърсах изплютото от пода, хвърлих био органичния буламач в тоалетната, помахах му за довиждане и си наложих да мисля позитивно, най-вече в посока на това, че давам най-доброто на детето си и от него със сигурност ще излезе човек.

В края на краищата, няма как да го храниш с органични тиквички, жълтъци от еманципирани кокошки и високопланински боровинки и то да стане някакво келеме, нали??

Майтапът настрана: Всяка майка неминуемо минава през лудостта, наречена „детето ми ще яде най-чистата и проверена храна“. Това, колкото и да е крайно, е напълно естествено. При наличие на възможност, всеки би осигурил най-доброто за детето си - не съм чула някой да захрани бебето си с пушени шпроти или мусака. И все пак, добре е да си дадем сметка, че прекаленото вглеждане по-скоро вреди - най-вече на майката, която се превръща в полу-идиот, кръстосващ плод-зеленчуците из града, в търсене на идеалната краставица и картоф. За детето това няма кой знае какво значеие - то ще оцелее и ще стане абсолютно нормален човек без значение дали е хранено с био жълтък или с обикновен такъв, и най-вече – нищо във външния му вид няма да подсказва дали е закусвало чия или попара!

cross