fbpx

Колко точно страшно е да имаш дете? Надали може да се премери с линийка или кантар, но често колкото повече се отлага и мисли, толкова по-страшно става. Споделяме с вас един интересен казус от рубриката на известната журналистка и водеща Мариела Фростръп в The Guardian, в която тя отговаря на различни въпроси, свързани с родителство, семеен живот и деца.

Накратко: млада дама се чуди дали си заслужава да се откаже от хубавия си живот в замяна на това да има дете, при положение че може да се окаже, че това дете всъщност е един ужасен човек.


Казусът

Умирам от страх при мисълта за деца. Не от самото раждане, а от идеята, че евентуално може и да отгледам отвратителни деца

Наближавам 30 години и съм омъжена повече от година за прекрасен, по-голям от мен мъж. Още от мига, в който се срещнахме, започнахме да мечтаем за бъдещото си семейство, но имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-спокойна и щастлива се чувствам в безгрижния си, и все пак егоистичен, живот

Той от друга страна няма търпение да стане баща. А аз всеки ден постоянно и навсякъде чета колко ужасно е да си родител. И как жената губи не само идентичността си, но и тялото, душата и духа си, както и интимността с партньора.

Всички родителски блогове и подкасти тотално ме отказаха от идеята да имам деца. Знам, че звучи ужасно. Какво ако произведем едно абсолютно отвратително същество, каквито всъщност са децата в повечето истории, които чета? Дали това всепоглъщащо дете ще ми отнеме щастливия живот – живот, за който работих здраво? 

Не ме разбирайте погрешно, аз съм адски обичлив човек и детето ми винаги ще бъде на първо място, сигурна съм. И въпреки това се чувствам на кръстопът. Цената ми се струва прекалено висока за нещо, което може да се окаже ужасно.

Съветът

Имате право. Вие сте наскоро омъжена, радваща се на новите удоволствия на семейното съжителство – защо ви е да искате промяна? Действително има излишно много информация за отглеждането на деца и малка част от нея е с цел прослава на родителството. От друга страна – кой би писал в дневника си, че е изкарал един знаменателно приятен ден?

Не мисля да ви убеждавам, че родителството няма да промени живота ви из основи. И ако на мен ми се налагаше да встъпя в него на вашата възраст, някои от промените със сигурност нямаше да посрещна с отворени обятия. Да имаш деца не е пропуск към вечното щастие, нито пък еднопосочен билет за ада. Това е билогична възможност, с която са родени повечето жени, а за малка част от тях в съвременния свят е и въпрос на привилегирован избор. 

Не мислите ли, че сте щастливка, че това изобщо е тема, по която можете да имате колебания, да я обсъждате със съпруга си и да вземете изцяло ваше решение? На много места по света това е доживотна присъда. Пубертет, брак, секс и майчинство, които се въртят отново и отново, докато умреш от изтощение или влезеш в менопауза, за да въздъхнеш най-накрая с облекчение. 

Казвам всичко това, за да ви окуража да продължите с критичното мислене.

Раждането на дете не е нито отговорност, нито очакване за всеки. Вероятно планетата ще има полза, ако решите да кажете “не”, и все по-голям брой жени биха искали да го направят, освен ако не успеем да създадем място в обществото “по мярка” на жените – така че родителите да са подкрепяни адекватно. 

Ако обаче попитате когото и да е с дете, надали ще намерите човек, който съжалява. На родителите може би им се иска да са били по-добре запознати с катаклизмичното въздействие, което наличието на деца би оказало върху животите им, но малцина са тези, които биха искали да поемат по друг път. 

Когато бях в 20-те си години, нямах намерение да имам деца. Всъщност чувствах, че е изключително егоистично да създадеш живот в този жесток свят. Тогава се притеснявахме от аварии в атомните електроцентрали, а и собственото ми детство не бих пожелала никому. 

В началото на 30-те си години станах кръстница на няколко деца и тогава осъзнах, че те всъщност са доста приятна компания, предлагаща свеж поглед за живота, което беше добре дошло като алтернатива на собственото ми изчерпано възприятие за света. Докато вървях към 40-те, елементът на избор остана на заден план и започнах все повече да искам собствено дете. На 40, когато вече бях омъжена, това желание се превърна в отчаяно искане.

Когато се появи първото ми дете Моли, бях готова да посрещна и бебето на Розмари. Вместо това обаче пред мен беше малката ми русалка, мърдаща пръстчета като водорасли, която ми се стори като чудо. Човешкото сърце е мистерия заради способността си да става все по-голямо, а, изглежда – когато говорим за деца – и никога да не остава безразлично.

Любовта към собственото дете рядко е въпрос на избор. И без значение колко досадно може да се окаже то, е много малко вероятно точно вие да сте наясно с недостатъците му. Не ви пожелавам лудата надпревара по зачеване, през която минах аз, нито пък да родите дете в знак на съгласие с желанието на съпруга ви. 

Разбира се, че трябва да вземете решението си като семейство, но бремето на отговорността пада повече върху раменете на майката в повечето двойки (с изключение на някои силно еманципирани). Съветът ми е да отпуснете малко напрежението и да помолите съпруга си да направи същото. Радвайте се на връзката си и се наслаждавайте на тези славни дни в свобода. 

Звучи ми много вероятно да станете родители все някога, но това не означава, че животът ви ще бъде съсипан. Просто ще се промени и тъкмо това, подозирам, прави родителството толкова популярен избор. Каквито и да са убежденията ви сега, ще се променят и изострят или ще се уталожат и изчезнат с годините.

И един последен съвет – спрете да четете бебешки блогове, докато наистина не ви се наложи да търсите съвет от първа ръка!


Някои хора казват, че най-доброто време за зачеване е през зимните месеци и всички бебета, родени през юли, август и септември го доказват. Има проучвания, които показват, че ноември и декември са сред най-фертилните месеци на база брой раждания в последващите 9 месеца.

Оказва се обаче, че има и научно обяснение защо зимата е най-добрият сезон за забременяване.

Ясно е, че зимата е само за гушкане под юргана, обаче освен романтиката и уюта се оказва, че броят на сперматозоидите се покачва при повечето мъже през зимните месеци, пишат mom.com

И не е въпросът какво прави зимата с мъжете, а по-скоро какво НЕ прави. На първо място не е горещо, а жегата се смята за една от основните причини за лошите спермограми.

Специалистите съветват мъжете, които опитват зачеване с половинките си, да избягват спарване около интимната зона – тясно бельо или дори лаптоп в скута. С други думи – свободно, момчета! 

Другото важно за зачеването са по-високите нива на тестостерон. Той оказва влияние на производството на повече сперма, а така се повишава и шансът за успешно оплождане.

През студените месеци не се засичат категорично по-високи нива на тестостерона, но пък има неща, които може да се направят тъкмо през зимата, за да се повишат.

Едно от тях е храната. Протеините са добър вариант, а те съвсем се вписват в менюто за безкрайните коледно-новогодишни трапези.

Другият важен момент е времето, прекарано заедно. А и самите семейни моменти около коледните празници и целият уют, който тихо се сипе отвсякъде, може би допринасят за настроението. 

Публикували сме много истории за проблемно зачеване, завършили с щастлив край, но случаят днес е по-различен. Читателка на "Майко Мила" реши да разкаже за своите инвитро опити - като край на терапията, през която е минала, след дългото безуспешно чакане.


Този текст за нераждането отлежава и чака раждане повече от две години. По една или друга причина го почвах няколко пъти, но не успявах да го довърша. Сега наближавам 51. Май е време да разкажа.

Какво е нужно, за да станеш родител? Оказва се – само желание не стига.

Какво се случва, когато едни хора искат, но не могат? Всички знаят – вече все по-често се тръгва по един конкретен път и само онези, вървели по него, знаят какво е усещането.

Знаят още, че пътят е дълъг, понякога краят му не се вижда. Някои не успяват да го видят изобщо. Или не този, за който са мечтали. В края на пътя има два
варианта: единият – щастлив, вторият – опустошени и разпарчетосани души.


Булка и бебе се полагат на всяко момиче

Никога не съм си мечтала да бъда булка или да имам дете. Не ме разбирайте погрешно. Не съм мечтала, защото винаги съм смятала, че това са неща, които няма как да ме пропуснат и няма как да не ми се случат.

Булка и бебе за мен бяха нещата от живота, които се полагат на всяко момичее и които нямаше как баш пък мен да ме прескочат. Рано или късно все щяха да станат. Просто въпрос на време.

Булка бях, макар и не в бяло. За мен нямаше значение в какъв цвят ще се свържа с мъжа, с когото исках да остарея.
Е, не остарях с него. Но и майка не станах. Защото той не поиска дори да опитаме. И избрах да започна отначало и да намеря мъж, който ще има желанието да станем родители.

Мъжът открих, но другото не се получаваше. Накрая се примирих, че така е писано - няма да бъда майка.

Ин витро не беше обсъждано, просто защото нямахме нужните средства. Бях чувала, че трябват много. Докато съдбата не ме срещна с едно от имената в репродуктивната медицина. Помислих си, че това вероятно не е случайно и че трябва да се възползвам от възможността. Поне за една консултация.

След броени дни имах запазен час.
Моята близка, която ме свърза с въпросния лекар, ме предупреди: „Трябва да се въоръжиш с огромно, огромно търпение“. „Оооо, няма проблем, търпение имам колкото искаш“ – отговорих. Без да имам ни най-малка представа за колко огромно търпение всъщност става дума.


„Ми, да започваме“. И почнахме.

По онова време бях на 43. След приличен брой прегледи, консултации и изследвания, лекарят рече: „Ми, да започваме“. Очаквах тези думи. И почнахме.

Смятах, бях убедена, сигурна, вярвах, че ще направя един опит, нещата ще се случат и бам - ще бъда майка. Точка. На пръв поглед проблеми нямах, мъжът до мен – също.

За мен всичко, което предстоеше, беше нещо абсолютно непознато. Не се бях ровила в интернет и по форуми, не знаех нищо за ин витро процедурите. И всичко, което ми се случваше, бе изключително вълнуващо.

Спестявам ви подробностите и само ви казвам, че най-емоционалното нещо за мен, изключвайки самия трансфер, бяха пункциите – изваждането на яйцеклетките.

Както споменах - когато почнеш да ходиш по тези клиники, трябва да се въоръжиш с цялото търпение на света… Не! Трябва да се въоръжиш с цялото вселенско търпение.

Колко часове са ми минали в чакане… И неизбежно се заговаряш с чакащите като теб. И започвате да се питате – това при теб как е, а другото… Когато веднъж попитах една жена на моите години кой опит ѝ е, тя отговори: „Вече не ги броя…“

Това ме стресна. Аз не искам да стигам до опит номер N, където N клони към безкрйност. Няма да издържа. Нито финансово, нито психически.

Желанието да се получи става като наркотик

Но издържаш. Или поне си мислиш, че успяваш. Заради заложеното в теб да бъдеш майка. Желанието да се получи става като наркотик – не можеш без него. Не можеш да си представиш, че ще спреш с опитите, докато не видиш заветните две чертички.

Спомням си с какво нетърпение отивах за пункциите. Спомням си и първия трансфер. И всички останали, всъщност. Спомням си, че имах усещането за невероятна сила в мен, готова да извърши чудеса от храброст. И за убеждението, че бебетата ин витро не са пък чак толкова сложна работа и след някакво време и аз ще си имам едно от тях.

Спомням си и за обаждането по телефона от клиниката, за да ме попитат дали преди трансфера искам среща с психолог. Ма, моля ви се, какъв психолог!? Аз съм толкова силна и смела, че нищо не може да ме събори. За какво ми е психолог, нали отивам да ми се случва нещо хубаво, а психолозите са за случаите, когато попаднеш на дъното на бездънната дупка…

Трансферът мина, дойде време за кръвния тест. Нямам спомен дали правих някакъв друг преди това. В съзнанието ми е останал само откъс от един февруарски ден, когато отидох да проверя за резултата.

Съобщи ми го един от другите лекари, моят отсъстваше. Съобщи ми го на вратата - служебно и отрицателно.

В следващия момент се опомних на улицата. Чувствах се малка, слаба, безпомощна, наранена, а светът – враждебен, голям и много, много студен.

Когато успях малко да се свестя, знаех, че следващ опит няма да има. Но отивайки на контролен преглед, моят лекар ми каза: „Глупости, как ще се отказваш? Продължаваме, аз ще ти помогна.“ И пак се почна, но този път се провалихме още при стимулацията и преди пункциите. Тогава ми предложиха да обмисля вариант с донорска яйцеклетка. Нямаше какво да мисля. Просто продължавахме.

Адът на чакането

След всичко, което бе необходимо да се направи, дойде време за трансфер, а след това и чакането. Ако някой ме попита кое е най-тежкото, ще отговоря именно така – Чакането.

Лекарят, да не забравя да спомена, си удържа на думата и наистина ми помогна.
Когато отидох да плащам, ми казаха, че всичко се поема от клиниката. Само лекарствата си бяха моя грижа. Наистина невероятен жест!

Нямах търпение да чакам кръвен тест. Взех един от аптеката и няколко дни след трансфера го направих. Мина колкото време трябваше. Нищо. Толкова бях разочарована, че хвърлих теста настрани. След малко обаче нещо ме накара да го погледна отново и забелязах втора черта, но съвсем, съвсем бледа, едва се виждаше. Какво ще рече това, по дяволите!? Зарових се в нета и прочетеното там леко ме обнадежди.

Обаче! Трябваше да почакам до кръвния тест. Когато стана време и за него, отидох възможно най-рано сутринта, дадох си от кръвчицата и седнах КАКВО? Да чакам. Мина времето, необходимо да излязат резултатите, отивам аз трепереща да питам, а лекарите (моят пак го нямаше) ми отговориха: „Ооо, сега лаборантите ни са в отпуск, носим пробите в друга лаборатория. Разходи се малко, трябва да почакаш!“ Ма, разбира се, аз много умея да чакам. Обичам да чакам.

Разхождах се, чаках, пак се разхождах. Реших, че вече достатъчно съм го правила и мога да отида за резултати. Ми не, не бяха дошли. Предложиха ми да НЕ ЧАКАМ ТАМ, а да се прибера, те ще ми се обадят по телефона.

Досещайте се какво ми беше през всичкото това време, докато ЧАКАХ.

Е, обадиха ми се. Резултатът беше положителен. Нямаше такава радост. Това се случи в началото на септември. Майка ми след няколко дни имаше рожден ден. Какъв по-хубав подарък от това да ѝ кажа, че ще става баба. Веднага ѝ се обадих. И двете бяхме в еуфория. Мъжът ми също се зарадва, разбира се.

Радостта ни трая само три седмици

Просто един ден прокървих и се простих с опит номер две да стана майка.

Не споменавам много за мъжа до мен, защото е ясно – той ме подкрепяше, разбира се. Но избягвах да го мъкна на всеки преглед и манипулация, освен ако не беше абсолютно наложително да присъства. Първо, защото трябваше да ходи на работа и второ – достатъчно беше изнервящо, че аз ЧАКАМ. Нямаше нужда и той да виси с мен часове. Сама се чувствах по-спокойна, до колкото може да се говори за спокойствие в случая.

Какво последва след опит номер две? Успях да намеря сили, нерви и средства, за да продължа. Както споменах – това е като наркотик – не можеш без него. Толкова искаш да станеш майка, че някак си е немислимо да се откажеш. Всичко, което ти се случва и правиш, е свързано и съобразено с това желание.

Някъде по това време отказах и цигарите. От нещо прочетено по форумите, които по принцип избягвах, се обвиних, че бебе не се получава заради пушенето. След един преглед се прибрах, поплаках си, изпуших последните две цигари и казах стоп.

Та, след втория ми неуспешен опит, последваха трети и четвърти. Идентични. Изследвания, лекарства, трансфери (отново с донорски яйцеклетки), положителни резултати. Но само за няколко седмици.

Последният, четвъртият опит, продължи с една седмица по-дълго. Въпреки това не смеех да се зарадвам. След един преглед лекарят ми каза: „Хайде, следващият път ще дойдеш да чуем тоновете на бебето“. Не ги дочаках. Бебето избра друг път.

Явно има причина, за да не сме родители

Мъжът ми е пестелив откъм изблици на емоции и чувства, но една вечер ми сподели:
„Четох, че бебетата сами избирали родителите си. Толкова ли сме грешни, че никое бебе не ни избира?!“ Нямах какво да му отговоря. Явно има причина, за да не сме родители.

Четвъртият опит беше и последен. Чувствах, че трябва да взема окончателно решение. Една вечер, докато бях под душа, го направих. Плаках дълго, защото осъзнах, че взимайки това решение, пред мен се отваря празнота, огромна като света.

Години наред ежедневието ми, почивките ми, мислите ми бяха подчинени на една цел – дете. Сега тази важна цел трябваше да отпадне. Да не виждаш нищо пред себе си е убийствено. Да нямаш цел – отровно. Но да продължа щеше да бъде също толкова разрушително за мен.

След като се отказах от всякакви опити, в интернет се запознах с една уникална и неповторима жена, с която бързо станахме близки. Тя ми предложи да финансира още един мой опит да стана майка и аз се съгласих. Отново започнахме, от нула. Но за цяла една година не мръднахме и на сантиметър, а бяхме на ниво „изследвания – лекарства, изследвания – лекарства “, осъзнах, че не може да се направи нищо повече и в мен започна да се появява едно усещане, че вече съм просто част от статистиката. Този път наистина сложих край на каквито и да е опити.

Не осинових. Нямах сили

Доста хора ми казваха да не се отказвам и да продължа. Аз обаче предпочетох да спра. Смятам, че майка не се става на всяка цена. Смятам, че ако си със съсипани нерви и болежки по цялото тяло, няма да бъдеш полезен на никого, най-малкото на едно новородено.

Не осинових по същата причина. Времето, минало в опити да стана майка, изяде емоционалното ми и физическото ми здраве.

Когато годините започнат да натежават, би трябвало да се мисли и за бъдещето на детето – родено или осиновено. Така мисля аз. Избрах да продължа само с мъжа си.

Тежко е, когато загубиш смисъла в живота си, но той така или иначе трябва да се живее. Както беше писал тук един господин за опитите на неговото семейство да имат дете,

„Един от най-тежките измерители на бездетието е това да гледаш как твоите приятели и познати забременяват, раждат, а децата им прохождат и проговарят. Тогава започваш да се чудиш дали изпитваш радост или завист, заслужаваш ли изобщо да бъдеш родител, предвид факта, че си способен на подобни противоречиви и недостойни чувства.“

Да обичаш чуждо дете е привилегия, предизвикателство и благословия

Затова е хубаво (за собственото ти оцеляване) да се намери нещо, което да ти дава сили да ставаш сутрин, да се усмихваш, да ходиш на работа, да живееш. Защото щом си се родил, ти имаш някаква роля на тая земя. Трябва да я откриеш и да я изиграеш.

Слава Богу, имам професия, която ми дава възможност да контактувам с деца. Много от тези деца ми позволиха да ги обичам. Незаменимо усещане. Защото собствените се обичат лесно, без усилие – тази обич идва естествено.

Но да обичаш чуждо дете е привилегия, предизвикателство и благословия.


Написах всичко това първо заради себе си – нещо като край на терапията ми, която мина през няколко етапа (включително и работа със специалисти), но все не я усещах като завършена. Не съм сигурна обаче дали желанието да си майка може да изчезне.

Написах това, защото смятам, че във всяка клиника резултатите след ин витро трябва да се съобщават от психолог, независимо дали са положителни или отрицателни. И срещата с психолога не бива, повтарям – НЕ БИВА да се отказва. Колкото и да струва. Защото после струва още по-скъпо.

Написах това, за да кажа на всички, тръгнали по нелекия път на родителството чрез ин витро – нечовешки трудно е. Но не се отказвайте. Дай Боже, всички вие, в началото на пътя, да го извървите лесно, леко и положително, пожелавам ви го от сърце!

Още по темата:

Рада Наследникова. Снимка: Личен архив

Рада Наследникова е психотерапевт с 14 години стаж в индивидуалното и групово консултиране и психотерапия.

Има опит в работата с жени с психогенни репродуктивни проблеми, постродилна депресия, както и жени, преживели насилие.

Регистриран психотерапевт към Българската асоциация по психотерапия и член на Българското психоаналитично общество. Отскоро е и майка.

Рада днес е в Майко Мила!, за да говори по темата за обвиненията - тези, които жените и особено майките чуват срещу себе си - от близки хора, от далечни хора и - най-болезненото - от други жени и майки. Ще се опитаме да разберем какъв е този феномен да повдигнеш укорителен пръст срещу непозната жена и нейните проблеми, маскирайки всичко това като "градивна критика".

Сигурни сме, че доста от нас са били и от двете страни на барикадата - от страната на обвиняващия и от страната на обвинения. Та, нека разберем защо понякога един невинен наглед въпрос, споделен страх или твърдение довлича след себе си купища обвинения, назидание и укор.

******

„Обратното на знанието НЕ е незнанието, а илюзията за знание.“

Никой не разбира това по-добре от една майка, която още с факта на зачеването се среща с всички, които знаят какво трябва тя да прави с бременността си и после с детето си.

Никой не е истински подготвен да бъде родител - това е период, в който се доближаваме много до тоталната уязвимост и зависимост на бебето, което не е лека емоционална задача.

Това е период на емоционални кризи, израстване и промени. Това е и време на много учене.

За да може обаче човек да се учи, е необходимо да има толеранс към собственото си незнание и несъвършеност.

Това е тежка задача, когато някак несъзнавано всички очакват именно съвършеност от родителите и особено от майките. Парадоксално, но подобно очакване има и от страна на... другите майки, които смятат, че техните действия и мнения са единствените валидни и правилни. Сблъсквайки се с нещо различно обаче, много от майките реагират с коментари, критики и съвети. Това, разбира се, има обяснение и то е много просто - така хората се освобождават от усещането за собствената си несъвършеност и незнание.

Да критикуваш и съветваш някой различен е един миг на приятна възбуда и облекчение, който често бива рационализиран като „градивна критика“ или помощ.

Това е момент, в който психиката се освобождава от неприятните емоции на собствената уязвимост и облича един „костюм“ на всемогъщество и всезнание, вторичната полза от който пречи на хората да си дадат ясна сметка за реалната мотивация за тяхното поведение.

Истината обаче е, че този модел на поведение помага единствено на критикуващия в това той да се чувства по-добре.

Майчинството е опит, който провокира много емоции у всички, тъй като покрай него започваме да проектираме свои собствени емоции и конфликти върху околните.

Когато една жена забременее, има реален риск тя да бъде дехуманизирана и да се гледа на нея като на инкубатор за бебето, a всички „детски части“ от нейната психика - зависимости, страхове, желания, които не отговарят на тази роля, да бъдат осъждани и атакувани, понякога по много жесток начин.

Това е така не защото светът е пълен с разумни възрастни, които знаят какво трябва да прави една жена, която чака или има дете, а защото несъзнавано във всяка майка виждаме собствената си майка, а слабостите на майката са плашещи за всяко дете.

Този страх може да породи силна съзнавана и несъзнавана агресия.

Емоциите, произтичащи от един такъв конфликт, могат да приемат формата на съвети и критики на всевъзможни теми: кърмене, хранене, обличане, спорт, духовни практики или липсата на такива, ваксинация или не, дали детето носи шапка или не.

Много хора смятат, че мотивацията за едно или друго действие е продукт единствено на съзнателен контрол. Когато разберат, че мотивацията може да бъде породена и от несъзнавани конфликти и емоции, това води до тревога.

Хората се защитават от тази тревога, също несъзнавано, и тази защита може да приеме формата на илюзия за знание и приемане на една псевдо-зряла, компетентна поза, в която се дават „разумни“ съвети, за да се избегне близостта с болката на другия, а от там, разбира се, и със собствената болка.

Всички би трябвало да сме наясно, че обвиненията не са помогнали никога никому, и най-малко на хората, които наистина имат нужда от помощ. И все пак те са всекидневие и навсякъде.

Съществува една особено обтегната и деликатна тема, която изисква огромно внимание, защото засяга общественото здраве - това е темата за жените, които нямат безоблачна бременност и се сблъскват с трудности във взаимоотношенията, със здравето, с бременността, или психиката си.

Когато трудностите провокират депресия у тези жени, те започват да изпитват затруднения да се грижат за себе си, камо ли за детето си.

И тук идва един проблем, а именно:

вместо с подкрепа, тези жени се срещат с обвинения и така, положението допълнително се влошава.

Всеки който съди, критикува и обижда тези жени, е част от проблема, макар да смята, че е част от неговото решение.

Обикновено хората имат тенденцията да санкционират тези, които ги ядосват, но те по-често имат нужда от помощ, понякога от лечение. Такъв е случаят с майки, които имат проблем с депресия, психични проблеми, зависимости.

Да вземем пример с една бъдеща майка, която има трудност да се откаже от тютюнопушенето - наскоро дискутирана тема в текста Бременна съм… и не мога да спра да пуша и в последвалите коментари под публикацията.

Никотиновата зависимост е изключително тежка, от всяка жена се очаква без проблем, спонтанно и навременно да се откаже от зависимостта си, в момента в който чуе, че ще стане майка, макар, че за огромна част от популацията това е сериозно предизвикателство.

Ситуацията обикновено е по-сложна и никой няма да каже неподозирана истина, ако каже на жената, че това е вредно за бебето. (То е вредно и за нея и обикновено тя е наясно с това).

Често хората, които чуят за подобен проблем, се интересуват единствено дали такава жена ще спре да пуши ВЕДНАГА, а не какво преживява тя в момента.

Никой обаче не си дава сметка, че повечето вредни навици са начин за справяне с емоциите и в този смисъл индуцирането на вина рядко е добра идея. Хората преодоляват зависимостите си, когато се подсили ресурсът им за справяне и когато получат адекватна информация, а не ако ги накараме да се чувстват лоши хора и ги нахокаме, че трябва да се променят.

Ако например им се каже, че изпушването на една цигара или изпиването на една чаша алкохол ще доведе до катастрофа, това само ще засили напрежението у тях, както и желанието им за цигари, алкохол или наркотици. Освен това подобно отношение има и обратен, демотивиращ ефект, в случай, че тези хора разберат, че катастрофата не настъпва така спонтанно.

Помощта при справяне със зависимости обикновено се дава от лекари и специалисти, а приятелите могат да помогнат, ако появят разбиране към трудностите и емоциите на майката.

Подобен е проблемът и с жените, които са депресирани и са бременни. Същото очакване има и за тях - че те са щастливи, защото чакат дете, и депресията спонтанно ще (така трябва!) им мине.

Това е попречило на много депресирани жени да получат помощ и е попречило много самоубийства да бъдат предотвратени, защото истината е, че бременността и майчинството не лекува, а обикновено задълбочава депресията.

Парадоксът е, че над майките с емоционален проблем тегне стигма, чиято причина се корени изцяло в емоциите, а не в разума, и точно тази стигма, както и срамът, който тя провокира, пречи на жените да търсят помощ. Точно както и жертвите на домашно насилие не търсят помощ - за да не бъдат обвинени, че “сами са си виновни, че стоят там“...

За двойките с репродуктивни проблеми и безкрайните (и тежки) процедури по зачеване ин витро сме писали доста, но всеки разказ по темата е ценен. Затова днес в Майко Мила! публикуваме анонимния разказ (и апел!) на една млада жена и нейния съпруг, които се борят от три години да имат дете. Това е текст за въпросите, които те не искат вече да чуват, за пожеланията, съмненията и отношението на околните - в повечето случаи добронамерено, но болезнено.

************************************

Не, това не е сълзлив разказ с „хепи енд“, с описание на това колко сладко този „хепи енд“ спи в съседната стая. Ние все още чакаме своя „хепи енд“. Не искам да драматизирам – чакаме го от едва 3 години и, слава Богу, нашите проблеми не са неразрешими.

Но това не прави преживяването по-лесно. Та... този текст е за всички онези смели и търпеливи мъже и жени, които чакат своето „спящо в съседната стая“ чудо. За всички онези, които безброй пъти са ходили на бебешки партита на приятелки, а после са се прибирали в тихия си дом и са плакали на раменете на съпрузите си.

За вас, които сте избирали дрешки за чужди деца и само си представяте как биха изглеждали в тях вашите бебета.

За вас, които с умиление, страх и разбито сърце гледате коремите на всяка бременна, с която се разминете по улицата.

За вас, които не проумявате как е възможно някой да изостави или малтретира детето си.

За вас, които изгаряте от ярост когато чуете статистика за абортите.

За вас, които с все сили се опитвате да не завиждате, а истински да се радвате за вашите приятели, когато всъщност те изживяват мечтите ви...

Този текст е и за майките, които имат лесно заченати 13 деца; за жените, които въобще не си мислят за деца; за тези, които са преживели болката на чакането, за експертите, за всичко знаещите...

И аз съм чела много статии за това от какво имат нужда двойките с репродуктивни проблеми, но днес реших да съставя списък на нещата, от които ние НЯМАМЕ нужда.

Моля ви, замислете се и ако някога сте правили едно или повече от тези неща, ами... спрете.

Въпроси

За тези макар и не толкова много +/- 1095 дни съм чувала какви ли не въпроси. Знам, че хората, които ги задават, го правят със загриженост и добри чувства. Но това не променя факта, че тези въпроси са като порязване с хартия – не те убива, преживява се, но е особено болезнено, още повече когато е на едно и също място и често оставя белези за цял живот.

Старая се да отговарям учтиво и търпеливо, но е друг въпрос какво се случва вътре в мен след всяко „Хайде, де, вие кога? Какво чакате?“. Умолявам ви, проявете тактичност и не питайте. Не, ние не мразим децата. Не ни се „живее“. Не чакаме да забогатеем.

Просто за някои от нас зачеването е трудно, а понякога и невъзможно. Когато напълнеем, не искаме някой да слага ръка накоремите ни и да ни пита „Как СТЕ?“. Не всеки има нужда или желание да говори за тази интимна част от живота си, така че уважавайте това. Не всички страдаме публично.

Сравнение

Краят на света е различен за всеки. Нашите 3 години сигурно са нищо в сравнение с дългите години на чакане на други хора. Но сравнението не ни помага. Моята болка си е моя. Не я мерете с вашата. По-добре се опитайте да състрадавате – прегърнете, кажете „С теб/вас съм“ или просто замълчете, отколкото „Ооо, това нищо не е, да знаеш ние колко чакахме...“

„Насърчителни“ истории

Не знам защо хората си мислят, че истории за техни приятелки, братовчедки и съученички помагат. Ами не! Радвам се, че съседката ви без да иска е паднала върху съпруга си и заченала или че леля ви най-после е забременяла след 48 години и 13 хиляди лева, но това по никакъв начин не ме насърчава. Нямам нужда от чужди истории. Чуждата радост не намалява моята мъка.

Съвети

Ето някои от любимите ми: „То не става, защото много го мислите“, „Когато спрете да се тревожите за това, ще стане“, „Трябва да пиеш есенция от диви краставици, а мъжът ти – чай от опашка на тихоокеански дракон, много помагат“, „Ами да, хормоните ти не са добре“, „Знам за един много добър лекар в Тимбукту, трябва да отидете при него.“ „Прогестерона си изследвай!“

Покрай това преживяване аз и съпругът ми станахме наполовина гинеколози, ендокринолози, андролози и имунолози. Информирани сме, знаем какво да правим, имаме си лекари. Затова нямаме нужда от акъл.

А ако още някой ми каже „Не го мисли“, търпеливият полу-лекар в мен ще се наложи да лежи в затвор за убийство. Не знам за вас, но аз и съпругът ми от деца мечтаем да бъдем родители, така че моля ви – по-добре не казвайте нищо. Не можем да не го мислим! ТОЧКА.

Съжаление

Да, трудно ни е. Да, има дни когато губим надежда и ни се иска да зарежем всяко лечение. Яд ни е, че за повечето хора нещата се случват естествено, а за нас е измислен специален глагол – бебеправене. Но погледите на жалост, сякаш някой е умрял, също не помагат. Борим се. Доколкото можем. Не ни съжалявайте.

Съмнения

Особено неприятно е да споделиш на някого къде и при кого се лекуваш и да чуеш: „Там ли бе? Да знаеш колко лоши неща съм чувала/чела за този – колежката на чичото на бълдъза ми си загуби не само яйчниците и тръбите заради този доктор, но и далака, петата на левия крак и 87 мигли.“

Така или иначе намирането на добър специалист по репродуктивна медиците е трудно. Не ни карайте да се съмняваме в избора си. За нас е важно да имаме доверие в лекаря. Не рушете това доверие.

Пожелания

Като цяло не са лоши, но някак си е много дразнещо когато честитиш рожден ден, годишнина, бебе, имен ден, нова кола или Ханука, да ти пожелаят: „Айде, дано и вие скоро си имате бебе.“ Когато ви честитим нещо, просто благодарете и това е.

Скъпи хора, думите и действията ви имат много голяма сила. Дори и да сте добронамерени, помислете преди да кажете или направите нещо. Не ни питайте. Не ни сравнявайте. Не ни разказвайте истории. Не ни съветвайте. Не ни съжалявайте. Не ни карайте да се съмняваме. Не ни пожелавайте. Бъдете тактични. Състрадавайте без да ни поучавате. Не омаловажавайте болката ни.

Ако не умеете да съчувствате, просто ни оставете на мира. (Или ни дайте няколко хиляди лева... Знаете ли колко струва лечението на стерилитет в България?!)

В Майко Мила! често обговаряме темата за проблемното зачеване - досега най-вече чрез няколко текста за ин витро процедурите. Последния доста силен текст по темата - Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание., беше написан от Кирил Гурбетов - един мъж, който копнее той и съпругата му да имат бебе, но засега - безуспешно. Този път обаче искаме да акцентираме върху друг аспект от живота на бездетните семейства, а именно - съветите, които получават от околните, времето, което губят в практикуването на митологични процедури, коренящи се дълбоно в народния фолклор, и реалните възможности за зачеване, които имат, като например срещата със специалист по репродуктивно здраве. За всичко това днес при нас ще говори Неда Дойчинова - член на сдружение “Зачатие”, първата неправителствена организация на пациентите с репродуктивни проблеми в България.

************************

В България има 145 000 бездетни семейства. Прочетохте внимателно, нали?
А сега го кажете на глас и се слушайте внимателно:

“В БЪЛГАРИЯ ИМА СТО ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ ХИЛЯДИ БЕЗДЕТНИ СЕМЕЙСТВА”.

Успяхте ли да изречете тези думи без гласните ви струни да потреперят? Без една грапава буца да заседне дълбоко в душата ви и да усетите някаква странна горчилка?

Ако отговорът ви е НЕ, то вариантите са няколко:

1. Вие сте БИЛИ част от горната статистика и вече сте приключили с репродуктивните неудачи. С вас вероятно вече се засичаме в някоя дискусия “за и против” ваксините или камерите в детските заведения.

2. Все още живеете с този проблем и не сте победили стерилитета.

3. Ваши приятели, близки или роднини са засегнати от безплодие, съчувствате и сте съпричастни с техните страдания.

Е, има и вариант да сте лидер на политическа партия, гостуващ в предизборно студио на някоя телевизия. В този случай приемете поздрави за актьорските си умения и потренирайте още малко до следващите избори.

А сега кажете бързо и на глас следните термини – Крюгер, лапароскопия, поликистоза, хистеросалпингография, (бета) човешки хорионов гонадотропин….

Ако сте успели да ги изречете без да сричате, това най-вероятно означава, че вече сте пациенти на клиника по репродуктивна медицина. Вероятно сте на финалната права и на крачка от успеха. Знайте, че имате много стиснати палци!

Но аз все пак искам да ви кажа нещо. Мили хора, за които бебето е все още несбъдната мечта, моля ви, не се осланяйте на следните съвети и не чакайте „чудото“ да стане от само себе си!

“Успокой се и ще стане”. Вече не си спомняте кой пръв ви го каза, нали? Дали леля Цецка от 3-тия етаж, колежката на майка ви или продавачката в кварталното магазинче. Да, има и такива случаи. При тях вероятно е нямало никакъв физиологичен проблем, а просто стресът и “пренавиването” са им били в повече. И макар че процентът такива двойки е доста малък, всеки от горепосочените (съседката, колежката и продавачката) имат поне по 3 такива познати жени, нали?

Без да отричам силата на човешкото подсъзнание, ще ви кажа, че с постигнато спокойствие едва ли ще подобрите спермограмата на мъжа си, нито пък ще излекувате възпалително състояние на маточните си тръби.
 
"Идете на църква". Тук съветите  са няколко – можете да помолите да ви прочетат “Киприянова молитва”, да отключите църква, да спите в нея, да ви вържат коланче за зачеване и т.н. Не отричам религията и вярата в Господ, но винаги съм се чудила възможно ли е Той да направи така, че да ви пораснат тръби? Дали упованието в Бог може  да повиши анти-мюлеровия хормон, ако яйчниците ви са спрели да произвеждат яйцеклетки? А какво се случва с атеистите? С изповядващите  други религии, различни от християнската? Нали и те заслужават да бъдат родители…

“Една жена ми каза, че….”.  Ако сте фенове на бабините деветини, то тук изборът ви е неизчерпаем – можете да клечите върху разрязана зелка, да си поставяте влагалищни тампони от заешка мас, да стоите в поза свещ по половин час след полов акт, да ядете три сутрини поред на гладно “ядките”, намиращи се в суровите яйца и т.н…. Вероятността нещо от това да ви бъде полезно клони към нула. По-добре използвайте всички горепосочени продукти по предназначение и сгответе с тях нещо вкусно.

“Отиди на гинеколог”. Макар че този съвет звучи доста разумно, и към него имам резерви. Първо, защото кварталният гинеколог в повечето случаи не е репродуктивен специалист. Възможно е да много добър професионалист в областта си, но едва ли е точно специалистът, от който имате нужда. И второ, защото проблемът със зачеването не е само ваш, а на двамата с мъжа ви. И вероятността причината за липсата на забременяване да е в него е точно толкова голяма, колкото и тя да е във вас.

Може би ще кажете – е, дори и да не помогнат, то горните съвети поне няма да ми навредят. Напротив, ще ви навредят. Защото ще ви изгубят време. Ценно време, което е изключително важен фактор. Повярвайте ми, ще съжалявате за него, ако сте го пропилели ей така.

А всички вие, които искате наистина да помогнете на ваши близки по пътя им към сбъдаване на мечтата за дете – дайте им един единствен съвет :

“Хванете се с партньора си за ръка и посетете репродуктивна клиника. ЗАЕДНО. СЕГА.”

Една страхотна възможност да последвате този съвет е посещението на Деня на Репродуктивното Здраве, което се организира всяка година от “Сдружение Зачатие”.

Там пациентите могат да се срещнат и консултират НАПЪЛНО БЕЗПЛАТНО с много от най-добрите репродуктивни специалисти у нас.

Тази година мероприятието ще бъде на 10 юни, събота, в град Бургас. Подробности за събитието може да намерите тук.

А ние пожелаваме на всички бездетни двойки в България, които искат да видят заветните две чертички, да бъдат силни, уверени, да се информират качествено и да открият специалисти, които да им помогнат в този тежък, но не и непосилен път.

cross