fbpx

Каквото и да си говорим, по-вкусна закуска от нещо тестено и шоколадово просто НЯМА! Добре, де, сигурно има, но и шоколадовите браунита, кейкове и други подобни вълшебства са на топ места в класациите на вкусотиите - особено за неделя сутрин.

Знаете обаче, че ние все се опитваме да набутаме и някой и друг грам протеин в картинката, за да стане максимално полезно това, което ще ядем. И няма да лъжем - разчитаме някой друг да ни го измисли, а ние само да си го сготвим! И днес е така, защото чухме, че Поли&Дани готвят някакъв страшно вкусен ПРОТЕИНОВ ШОКО КЕЙК, и им казахме веднага да го дадат насам!

И така, ето го и него:

ПРОТЕИНОВ ШОКОЛАДОВ КЕЙК

Калории: 280
Протеин: 36
Време за приготвяне: 50 мин

Как го направих?

Смесих добре 40 грама шоколадов протеин на прах, три чаени лъжички какао, 6 чаени лъжички захар, ½ чаена лъжичка бакпулвер, сол.

След това добавих около 100 мл пасирана на пюре варена тиква, два белтъка и малко ванилия.

Пекох в предварително загрята на 170 градуса фурна за около 30 минути. Хапнах го с няколко ягоди и чаша вода.

Грамажите и това на снимката е една порция. За повече, умножете всичко с нужния брой порции и нека силата е с вас! #силатавтеб

Захарта, една от най-противоречивите бели субстанции в последните години, е обожавана под различни форми от милиони хора.

Вафли, сладкиши, шоколади - само ги подайте насам!!! Но захарта не спира с тях - далеч по-невероятни храни, като сосове, сандвичи и дори колбаси, също съдържат захар.

Преди да сме се побъркали на тема "захар", ви предлагаме да разберем какви са допустимите количества, които можем да консумираме на ден, кой може да яде повече и кой - по-малко!

Разбира се, ще ни отговаря Lazar Radkov#силатавтеб

Един по-слабичък и един по-едричък човечец влезли в един бар и единият казал:

“Имам бавен метаболизъм и затова съм голям/а, и затова не мога да сваля”.

Точно толкова научна е връзката между теглото и метаболизма, твърдят нашите приятели от Live to Lift.

Да се оплакваш от метаболизма си и да търсиш вина в него е като да се оплакваш от цвета на кожата си – не можеш да направиш кой знае какво, за да го промениш.

Ако в 9 клас не сте внимавали в час по биология и сте пропуснали уроците какво е метаболизъм, катаболизъм и те братовчеди ли са на онанизма и канибализма, наваксайте сега с тази статия!

Една от често срещаните твърдения е: “Аз имам бърз/бавен метаболизъм и затова … “

… СТОП! BREAK!

Като начало, нека да уточним какво точно означава понятието мeтаболизъм.

Да влезе МетаболизЪма!

Метаболизъм означава обмяна на веществата. Използва се като събирателно понятие за всички биохимични процеси, които протичат в клетките на организмите, за да ги поддържат живи.

Метаболизмът се състои от две части – катаболизъм и анаболизъм

Катаболизмът не е канибализъм, но прилича

Ако канибализмът е разчленяването на член от даден биологичен вид, примерно – хомо сапиенс и консумацията му от членове на същия този биологичен вид, то катаболизъм е събирателно понятие за всички процеси, при които вещества и структури се разграждат до вещества и структури с по-ниско ниво на структурираност и организация.

Или с думи по-прости – когато нещо се раздробява на по-малки парченца – туй е катаболизъм.

В общи линии, основните цели на катаболитните процеси са:

  • да се добие енергия, да се премахнат разни неща от тялото
  • да се разградят големите молекули на по-малки, които след това да бъдат използвани за синтеза на нещо ново

Анаболизмът е складиране на енергия и синтез на разни вещества от малките молекули, които катаболизмът му е надробил: от по-малки градивни единици се изгражда нещо по-голямо и по-сложно, складира се енергия или въпросната се използва за спояване на частите от предната точка.

Да влязат бързият и бавният Метаболизъм

Ако в действителност съществува такова понятие като “бърз метаболизъм”, то човек с такъв метаболизъм се предполага, че трябва да може бързо да качва и бързо да сваля мускули, както и едновременно с това бързо да качва и бързо да сваля мазнини.

Съответно, ако съществува такова нещо като “бавен метаболизъм”, то това би означавало, че такъв човек би трябвало бавно да качва мускули и бавно да качва мазнини, както и едновременно с това бавно да сваля мускули и бавно да сваля мазнини.

Дори да има такива хора, те са по-скоро изключения, защото случаите рядко са толкова еднозначни.

Фактите:
➨ Знаем, че когато имаме по-добра инсулинова чувствителност, захарта е по-вероятно да влезе в мускулните клетки, отколкото в мастните.
➨ Знаем, че инсулиновата чувствителност се влияе от храненето и тренировките ни.
➨ Знаем, че благодарение на родителите си някои хора са предразположени към пълнеене.
➨ Знаем и че с подходяща храна и движение в детска възраст това “предразположение” изчезва.
➨ Знаем, че определени хора надебеляват доста по-трудно, не защото имат еди-какъв-си метаболизъм, а защото съзнателно или не се движат доста повече от другите във всекидневието си (извън спорта и други подобни дейности).
➨ Знаем, че като имаш повече мазнини, е по-лесно да качиш още мазнини.
➨ Знаем, че като си по-чист, е по-лесно да качиш мускули.
➨ Знаем, че колкото повече мускули имаш, толкова по-лесно е свалиш мазнини.
➨ Знаем, че колкото повече мускули имаш, толкова повече енергия изгаряш в покой.

Знаем, че различните хора са раждат с различни предразположености и преминават през различни неща през своя живот!

Колкото и добри гени да имате – ако не работите за собственото си здраве и благоденствие, рано или късно времето и мързелът ще ви настигнат … и няма да ви хареса.

Колкото и “лоши” гени да имате, през колкото и разруха на тялото си да сте минали, независимо какво ви казват хората – винаги може да започнете да се грижите за себе си. Започнете например... днес!

Народът е казал, че смехът е здраве. Дори и усмивчица да не трепне във вас от този текст, поне ще имате малко по-критичен поглед върху някои от примамливите, но логически неиздържани аргументи в подкрепа на една или друга хранителна идеология с елементи на догматизъм.

В този текст, който идва с подкрепата на Live to Lift, ще разгледаме някои от митовете за популярните диети, както и защо се проваляме с гръм и трясък всеки път, когато се закълнем във всичко свято, че ПОВЕЧЕ СЛАДКО НЯМА ДА ПИПНЕМ!

Дори и да приемем, че хората, които не ядат червено месо, страдат от дефицити, а всички, които ядат червено месо, ще развият рак на дебелото черво, това далеч не значи, че човек има пред себе си само тези два избора.

Изобличаването на лъжата, че 2 + 2 = 5 не означава, че предлаганата друга алтернатива, че 2 + 2 = 1 е по-правилна, дори напротив.

Някои прилики с действителни лица и събития са напълно тенденциозно подбрани.

Какво е общото между мобилния ви телефон и обиколката на талията, ще разкрием по един сензационен начин в този текст!

Фалшива дилема

Да вземем например ниско-въглехидратните фенове, които изтъкват хранителните дефицити на веганите в своя полза. От другата страна са веганите, които неуморно цитират данни, „доказващи“, че яденето на червено месо причинява рак. В бързината обаче пропускаме простичкия факт, че разнообразието от хранителни режими на този свят не се изчерпва с нисковъглехидратната диета и веганството.

Дори и наивно да приемем, че всички неядящи червено месо страдат от дефицити, а всички ядящи червено месо ще пипнат колоректален рак (или рак на дебелото черво), от това не следва, че човек има пред себе си само тези два избора. Подобно схващане е крайно елементарно и може да бъде от полза само на лишените от логически аргументи. Или въображение.

„Те ви лъжат!“

В общи линии става дума за същата тактика, но в малко по-различна премяна. Сравнително неутрален пример можем да дадем с омразните на абсолютно всички официални препоръки за здравословно хранене, които поголовно угояват, разболяват и морят народа. Ето ви една добра основа за лансирането на алтернатива, но има и един тънък момент, за който никой не се сеща.

Първо, къде са данните, че сме по-дебели, по-болни и по-умиращи от всякога?

Второ, къде са хората, които спазват официалните насоки за здравословно хранене?

Народът се тъпче като невидял с каквото му попадне пред очите, а май никой никъде не препоръчва подобно нещо.

Трето, но не и последно по значение - по коя логика изобличителят на една лъжа се превръща в носител на истината? Казано по детски, изобличаването на лъжата, че 2 + 2 = 5 не означава, че предлаганата на нейно място алтернатива 2 + 2 = 1 е по-правилна, дори напротив.

„Изглеждам добре, следователно разбирам от хранене!“

Това има и друг вариант, който го допълва: „Оня, който ми противоречи, изглежда по-зле от мен, следователно разбира от хранене по-малко от мен!“.

Да, живеем в суетен и първосигнален свят, в който хората винаги ще се влияят на първо място от външния вид на човека, който се опитва да ни продаде дадена идея. Батките с мускулите очевидно знаят това-онова за тренирането. Или за анаболите…

Ако един онколог на световно ниво заболее от рак и умре, това ще омаловажи ли знанията и постиженията му? Питате ли зъболекаря си дали си е вадил зъб, преди да му дадете да извади вашия? Това, че автомонтьорът ви не намира време и желание да си оправи колата, ще понижи ли доверието ви в него?

Проблемът със здравословното хранене и още повече - с храненето за поддържане на определена физика, не е проблем толкова на методика и знание, колкото на воля и постоянство. Има поне сто и един начина да изглеждаш и да се храниш добре, тези начини са известни открай време, но големият въпрос е как да накараме хората да ги спазват.

Това, че някой изглежда по определен начин, ни дава представа единствено за начина, по който изглежда той. Неговата експертиза може и трябва да бъде оценена по коренно различни критерии.

Еволюционни недоумения

Ако разбирате поне малко от силите, които диктуват еволюцията, би трябвало да се смеете на изказвания от сорта на „Човекът е еволюирал, за да се храни по еди-кой-си начин!“.

Ако не започнете да разбирате поне малко от силите, които диктуват еволюцията, тогава ще продължите да се връзвате на подобни лафчета. Засега е добре да знаете, че когато говорим за храни и хранене в еволюционен контекст, ние неизменно говорим за онези храни и онзи начин на хранене, които са ни позволили да достигнем до репродуктивна възраст (известна още като пубертет) и да предадем гените си нататък.

Не говорим за дълголетие, не говорим за предпазване от болести, които настъпват с напредването на възрастта – говорим все за неща, които са малко или много даденост за модерния Хомо сапиенс. С други думи, бръщолевим си на тема, която не е особено интересна, колкото и това да не е в синхрон с определени догми в диетирането.

Всеки от нас поне веднъж в живота се е заричал, че:

„Спирам сладкото!“

„Спирам алкохола!“


След първончалния ускорен и мотивиран старт, често се случва, обаче, и залез в мотивацията и стремежа:

„От утре няма да ям повече сладко“,

което води до понеделник-вторник-сряда-четвъртък-цял ден без сладко; и после идва петък, когато сме на рожден ден, имали сме тежък ден в службата, вкъщи любимият не се е сетил да изхвърли боклука и може да усетим това дори (с мноооооого напъване) с носа си и … не щеш ли – се появява рожденикът, и започва да черпи с дизайнерски, швейцарски бонбони по домашна рецепта, всеки от които с различен дизайн и по-апетитно изглеждащ от останалите.

„Нямаме избор“ и си взимаме един и … О, Боже! …#шаомра… Божествен е! …#OMIRAM…

Последните микрони шоколадово блаженство се свличат надолу по гърлото ни, когато в главата ни протяжен вой надава аларма и се надига чувство на вина.

Вина. Чувстваме се зле. Вина. Самообвинение. Самобичуване. Себе-неуважение. „Как може да си толкова слабохарактерна?“…

… и така вече цялото неядене на сладко няма смисъл и …

… се омазваме от ядене на сладко!

В крайна сметка сме изяли доста повече захар, отколкото ако ни се ядеше и просто бяхме задоволили желанието си за сладко.

Въпросът е: „Какво да правя?“

„Разбий си телефона!“

Поне 99%  от четящите този текст имат мобилен телефон и поне 99% от тях са го изпускали поне веднъж в живота си … не фатално! Как реагирахте, когато това се случи? Вероятно се стреснахте?

Притеснихте се да не се е повредил! Може да изгубите информация!

И изведнъж си спомняте – изпускали сте си телефона и преди, а преди две седмици се заклехте, че това повече никога няма да се случи! Повече няма да си изпускате телефона! В никакъв случай!

Но ето че това се случва отново, и се случва сега.

Разбрахте ли?

Следващия път, когато започнете даден хранителен режим и в един момент стъпите извън границите му – попипайте се за телефона – почти сигурно ще е във вас или поне някъде около вас.
И преценете – искате ли да си разбиете телефона?

Ако сте решили да минавате на даден хранителен режим – никога не казвайте „никога“, „завинаги“ и „повече няма“. Вместо това си дайте срок – една седмица, две седмица – максимум месец като начало.

Винаги си оставяйте 5-10% толеранс, колкото и стриктен режим да решите да правите.

Практиката е показала, че режимите с 90%, че и с 80% спазване дават по-добри резултати и дългосрочно и цялостно от тези, които се опитваме ограничим нещо на 100%.

Ако все пак не успеете да се вместите и в тези два съвета – помислете – бихте ли искали да си разбиете телефона докрай, ако просто сте го изпуснали и се е одраскал?

Успех!

Получихме това писмо от Елица Сиракова, която е възмутена от поредния случай на дете с диабет, чието здравословно състояние е пренебрегнато, на което се подиграват и което унижават, заради състоянието му. Всичко това се случва в училище и днес тя се опитва да привлече вниманието както на обществото, така и на управляващите към проблема, за да може някой да я чуе, преди да е станало твърде късно за някого.

Елица не се обръща към нас за първи път – вече сме публикували текстовете ѝ Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ и Деца с диабет тормозени в училище, а по темата сме публикували също разказите Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака? на Мирослава Илиева, и Диабет, Майчин дом, раждане и други големи приключения на Галя Василева.

Диабет тип 1 е много сериозно състояние, което, ако не бъде редовно наблюдавано, може да доведе до редица усложнения! Той не е каприз, нито лигавщина! Децата с диабет тип 1 трябва да се научат постоянно да проследяват нивото на кръвната си захар, защото ако то спадне под определен праг, настъпва хипогликемия, която води до загуба на съзнание, кома и, да, дори смърт!

******

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Не знам защо трябва да пиша отново подобно писмо!

5 минути делят едно дете от КОМА, 5 минути, пакетче захар, 2 бонбона, ½ банан. Толкова елементарно!!!

Този път писмото има конкретен адресат:
Уважаеми Учители, г-жо Директор в основно училище „Св. св. Кирил и Методий”, гр. Кюстендил,

За пореден път днес една майка – г-жа Григорова – е ТИЧАЛА до училище, за да СПАСИ детето си.

За пореден път на това дете не са му разрешили да яде по време на час, нито са го пуснали да излезе, когато е усетило признаци на хипогликемия.

За пореден път на тази майка са отказали среща и разговор.

За пореден път са обвинили детето, че симулира.

За пореден път това дете е подигравано и унижавано от съучениците си за това, че е с ДИАБЕТ!

Днес за пореден път една майка на дете с диабет сподели, че не среща никакво разбиране.

Хора, не разбирате ли, никой не е застрахован?!

ТОВА ДЕТЕ Е на 11 години, от 10 години е с диабет, ТОВА ДЕТЕ И ВСИЧКИ ОСТАНЛИ ДЕЦА С ДИАБЕТ В БЪЛГАРИЯ ИМАТ ПРАВО ПО КОНСТИТУЦИЯ ДА ПОСЕЩАВАТ УЧИЛИЩЕ И ДА ПОЛУЧАТ ОБРАЗОВАНИЕ, ДА НЕ БЪДАТ УНИЖАВАНИ!

Уважаеми учители, уважаема госпожо директор, в етичния кодекс публикуван на сайта на училището е описано какви са правата и задълженията на УЧИТЕЛИТЕ, може би няма да е зле, да си припомните какво сте написали там, да обърнете особено внимание на:

1. Училището е място, където се изгражда сплотена училищна общност на ученици, учители и родители. Тази общност постига много повече на принципа на общото действие, като подпомага и допълва личните усилия на всеки.

Глава втора

I.ПОВЕДЕНИЕ И ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ В ОБЩЕСТВОТО
1. Учителят изпълнява своите задължения в услуга на учениците.
2. Учителят дава личен пример с поведението си.
…..
5. Учителят спазва стриктно своите задължения, определени в ЗПУО, в длъжностната му характеристика, в Правилника за дейността на училището и в Правилника за вътрешния трудов ред, като носи ОТГОВОНОСТ за своите ДЕЙСТВИЯ или БЕЗДЕЙТВИЯ.

10. Задължение на учителя е да бъде добронамерен, да проявява безпристрастност, индивидуален подход и уважение към учениците и да създава условия на състезателност между учениците.
...
14. Учителят има решаваща роля за формирането на достойни личности и достойни граждани на обществото, основано на демократичните дейности в България.
15. Чрез обучение и МОРАЛНО възпитание учителят подготвя учениците за бъдещата им активност в гражданското общество.

VIII. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА УЧИТЕЛИТЕ
4. Учителят е длъжен да:
- зачита правата и достойнството на децата, учениците …
- ОПАЗВА ЖИВОТА И ЗДРАВЕТО на учениците и децата по време на образователно-възпитателния процес и на други дейности, организирани от него или от училището.

Толкова ясно сте го написали.
Толкова хубаво звучи.
Най-старото училище в Кюстендил!

Опитайте поне да разберете как се справя това дете в училище, когато всички възрастни там му обръщат гръб, как се чувства, когато му отказват правото да вземе мерки, за да предотврати хипогликемия. Това дете има нужда от подкрепа и разбиране.

5 минути – измерване на кръвна захар, 2 захарчета, ½ банан. Толкова е лесно. Толкова ненатрапчиво. На кого ще попречи?
Защо в усърдието си да се представим добре, да си свършим работата, забравяме за това, че преди всичко трябва да сме човечни?!

За да не си помислите, че ще пиша само за негативните примери, искам тук да благодаря на учителката на моя син – госпожа Гедикова, учител в СУ “Братя Миладинови“ гр. Пловдив. Да ѝ изкажа най-искрената си признателност за това, че се грижи за нуждите на моето дете, за това, че не му забранява да яде в час, за това, че винаги го пуска до тоалетна или да си измери кръвната захар, за това че го следи и му дава захарче, когато е необходимо, за това че го включва във всички игри и лудории, наравно с останалите деца, за това че го оставя да бъде дете, като всички други.

Иска ми се следващото писмо да е от благодарност към всички достойни учители, които са учители по призвание, не по задължение, повярвайте има много такива, срещаме ги всеки ден, някои са млади и зелени, но с голямо желание, други са опитни и с голям стаж, и все така всеотдайни, като в първия си учебен ден.

Искрено се надявам в тази държава децата да станат приоритет.

Ние, родителите на деца с хронични заболявания, настояваме медицинският персонал в училищата да бъде задължен със закон да се грижи за децата с хронични заболявания и техните нужди, да бъде обучен, да бъде атестиран редовно, да бъде добре платен, да бъде ангажиран.

Недопустимо е в 21 век, в държава от Европейския съюз, стотици семейства да преминават в графа социално слаби, защото няма кой да се грижи за физическото оцеляване на децата в училище, и с това родителите да са принудени да стоят в училището.

Не може едни майки и бащи да тичат по улиците, обезумели от ужас дали ще стигнат навреме, а всичко би могло да е толкова лесно и цивилизовано.
Нека тези семейства не са поредните ЗДРАВНИ ЕМИГРАНТИ.

С уважение,
Елица Сиракова, майка на дете с диабет.
Сашка Григорова, майка на дете с диабет.
Стотици майки и бащи на деца. Деца с диабет в България.

Надявам се това писмо да стигне и до хората, от които в най-голяма степен зависи всичко да се промени към по-добро:

Министерство на образованието и науката
ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Министерството на здравеопазването
Държавна агенция за закрила на детето

Елица Сиракова е майка на дете с диабет 1, автор е и на текст по темата, който сме публикували в Майко Мила! - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ!

Публикуваме нейно отворено писмо-призив към всички нас - представителите на това общество, част от което са и децата с диабет, в което Елица сигнализира за скорошен инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за това, че то иска да яде в час. Детето е ниска кръвна захар и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме в училище, преди детето да изпадне в КОМА. Подобни инциденти, казва Елица, има и в софийски училища.

Призоваваме родителите на деца, които са били жертва на подобно отношение, да ни пишат, за да дадем гласност на случаите и да предотвратим някой по-сериозен и потенциално фатален инцидент с дете.

*****************************

Уважаеми РОДИТЕЛИ на деца без диабет.

Уважаемо ОБЩЕСТВО!

Това писмо е специално за вас.

Първо искам да Ви кажа - никой не е застрахован!

В моето и в още около 4000 семейства (процентът на близки с диабет тип 1 е под 10%), децата са били здрави, кърмени, раждани - по един или друг начин, не са преживели стрес, не са преяли със сладкиши, и въпреки това при нас идва ДИАБЕТ тип 1 – идва за 2-3-5 седмици, незабележим в началото, после започват разни признаци: Жажда! Пият много вода! Пишкат още повече! Големи деца се напикават нощем!

И ако сте пропуснали това, един ден детето започва да спи повече, заспива на масата, на пода, на стола. Изморява се! Ако и това сте пропуснали, идва денят, в който детето заспива и не се събужда, докато не му се сложи система и инсулин в интензивното на някоя болница…

Ако и това пропуснете, детето не се събужда никога повече!

Това е. Децата умират. Умират, ако са дълго време с висока кръвна захар и не се вземат мерки.

След диагнозата следва шокиращата и жестока истина. Вашият живот никога няма да бъде същият. Никога повече няма да сте спокойни, никога повече няма да има минута, в която главата ви да не е заета със сметки, въглехидрати, захар, стойности, и тн.

Всичко това Вие неизбежно научавате по лесния или по трудния начин.

Идва моментът на адаптация, на това детето да се върне в средата си. Да тръгне на училище.

И тук сте ВИЕ, уважаемо ОБЩЕСТВО!

ТУК ВИЕ сте длъжни да сте съпричастни, да се информирате, да сте добронамерени, да преглътнете егото си и да си признаете, че нищо не разбирате, ЗАЩОТО НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН!

ТУК сте ВИЕ, драги УЧИТЕЛИ, които трябва да разберете - детето е същото, НО то трябва да прави някои неща, за да оживее, и тези неща не са прищявка на разглезено хлапе.

ТУК сте ВИЕ, мили РОДИТЕЛИ – да говорите с децата си, да им разкажете за диабета, да ги помолите да са внимателни, да не режат маркучите (200 лв на месец!!!) на помпата (която струва хиляди евро), която спасява живот!

Да не крадат храната на детето, без която то реално може да умре за минути.

Да помагат на децата с диабет тип 1, като играят с тях, като не ги обиждат, като се държат нормално с тях.

При висока кръвна захар детето изпитва силна жажда, това е физиологична потребност - чрез оводняване, тялото се стреми да смъкне кръвната захар. Това води до често уриниране.

ДЕЦАТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПУСКАНИ ДО ТОАЛЕТНА!

При ниска кръвна захар, децата усещат и знаят, че трябва да хапнат нещо, често те знаят какво трябва да направят. МОЛЯ ВИ, УМОЛЯВАМ ВИ, уважаеми УЧИТЕЛИ, не пречете на децата да ядат, понякога няма време да излизат или да обясняват, понякога кръвната захар пада рязко.

Понякога 5 минути са решаващи!

5 минути и пакетче захар делят децата от кома.

Ако не желаете на съвестта Ви да тежи един съсипан детски живот, не пречете – прочетете, питайте, научете.

Някои деца с диабет носят сензори - едно нещо, което се „забожда“ в тялото им и стои там постоянно. Това нещо мери постоянно кръвната захар и чрез него, ние – родителите, виждаме какво се случва, и успяваме да предотвратим по-голямата част от страхотиите.

За тази цел децата имат нужда техните телефони да са постоянно с тях, глюкомерите - също. На контролни и изпити - не им ги прибирайте! Нека стоят върху чиновете, на видно място.

Нека родителите да виждаме кръвната им захар, за да можем да реагираме. Нека не се налага да идват линейки!

Това писмо е в резултат на тежък инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за ядене в час и му забранява да се храни. Детето е ниска кръвна захар, и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме, преди детето да изпадне в кома.

Това писмо е в резултат на серия инциденти е софийски училища, при които деца режат маркучите на помпа на съученик, а учители го гонят от час, за да не преписва от глюкомера!!!

Това писмо е в резултат на лошо отношение на учители по физическо към много деца с диабет 1, които принуждават родителите да подписват декларации за отказ от час по физическо.

Това писмо е в резултат на неразбирането и нежеланието на медицинските лица в училища и детски градини да се образоват, да преглътнат егото си, да помагат, и да си вършат работата.

Това писмо е в резултат на неразбирането от страна на родителите на „здравите деца“, които разказват, че диабет 1 е заразен, че децата са глупави, че са преяли със сладко и т.н.

За тези родители, които лицемерно се съгласяват да са съпричастни, и при първа възможност удобно забравят за наредбите в училища и детски градини, в които е забранено да се носи торта в училище.

И въпреки всички тези примери има и много положителни! Има родители, които питат и се съобразяват, има учители, които следят и се грижат за децата, има медицински лица, които дават всичко от себе си и се справят отлично!

Благодаря ви от сърце, мили хора, без вас няма да се справим!

Това е. Има още много да се каже и направи, има още много да се свърши.

За тази цел трябва да не сме сами. Имаме нужда от разбиране и подкрепа.

В България няма точна статистика на децата с диабет. Факт е, че бройката се увеличава бързо.

И още нещо... всеки, който си позволи да обяснява на детето ми, че не е нормално и ще умре в мъки, ще се разправя лично с мен и ще ме види в цялата ми прелест. И дано да е добре подготвен!!!

Елица Сиракова, майка.

В Майко Мила днес пускаме разказа на Елица Сиракова, майка на дете с Диабет тип 1. Оставяме нейните думи да ви въведат в историята, а ние само я прегръщаме от разстояние и ѝ пожелаваме да е силна - и тя, и цялото ѝ семейство!

*************************************

Една поредна късна вечер, докато чаках да видя накъде ще тръгне кръвната захар на сина ми (тя има свойството да си прави каквото си иска), който е на 5 и половина и от 3-годишен е с диабет, си четях разни смешки в МАЙКО МИЛА, и невинно завидях на другите ненаспали се за техния ненаспал се живот, пълен с ангажименти, непланирани обеди, късни срещи, шумни детски рождени дни без броене на хапките и без ужаса от хипогликимията.

Един мой коментар ме сблъска челно с Елисавета! Елисавета, тази симпатична дама, майка и фурия, поиска да знае защо я апострофирам така грубо в този късен час. Пък аз от черна завист. След кратък личен чат стана ясно, че не съм лоша пощръкляла майка перфекционистка, а само искам и аз да си върна необременения, щастлив, хаотично непланиран животец, което, уви, скоро няма да се случи.

Та тя попита искам ли да разкажа на народонаселението от първо лице що е то ДИАБЕТ ТИП 1 (Diabetes mellitus), накратко - Д1, как се установява Diabetes mellitus и как се преживява с това чудо.

И аз казах, че искам.

Предупреждавам - няма да е розово, може да ви се дореве, но това са нещата от живота на хората с диабет. И въпреки това, светлина в тунела има, има и смях , и песни, и танци, и даже чувство за хумор!

Как се случи?

Синът ми започна да пие много вода, но той винаги е пиел много вода. Започна да уринира по често, особено след детска градина.

Отслабна малко, но нали беше изкарал тежък бронхит (за първи път на 3 години и половина!).

Все пак живеехме в Минск – мрачно, мъгливо, влажно и студено! Лятото е късо, пада се последния вторник на юли, тогава ритуално се свалят ботушите, за два часа се обуват джапанките, след това джапанките се прибират на видно място, да напомнят за горещото лято, а ти си слагаш шалчето и шапката, и чакаш следващия последен вторник на месец юли.

Ноември месец празнувахме рождени дни с приятели, цяла вечер шумна компания с деца! Песни, танци, торти, палачинки, суфлета… Децата пощуряха, много танцуваха, много вода пиха. Моето - най! Пие – пишка… Нормално.

Дойде понеделник, аз бях решила вече, че с това пишкане сигурно е настинал, ще правим изследвания.

Правим. Много лоши. Нищо в норма. Кръвна захар (КЗ) на гладно – 7.

Детето е на градина, аз чета и се поуплашвам леко, решавам – сгрешени са, ще ги повторим. Отиваме в друга лаборатория. В сряда, рано сутрин, мъж на 3 години и половина дава вена да го тестват. Смел, не плаче! Тогава не подозирах, че иглите ще ни станат всекидневие. Детето отново на градина.

Следобед, звъни ми телефонът.

- Добър ден, вие сте майката на Богомил?

- Да, кажете?

- Спешно отидете на ендокринолог. Резултатите ви са лоши.

- Какво има, колко спешно?

- Утре сутрин – веднага. Детето вероятно е с диабет.

И тук всичко се срива.

Сядам на дивана и не мога да си поема въздух.

17:00 – трябва да стигна до училището на дъщеря ми, и после да взема Боги от градината.

Не мога да дишам. НЕ знам къде се намирам. Вакуум. Сълзи, ужас, гняв, страх, надежда…

ДИАБЕТ!?

Звъня на съпруга ми да се прибере веднага, прекъсвам важна среща. Отиваме заедно да вземем децата. Посивели сме, държим се. Прибираме се, плачем тайно в кухнята, много плачем – само двамата в тих ужас.

На другия ден сме на лекар. Хоспитализация, нови тестове.

Малкият мъж вече е наплашен. Очите са големи и кръгли - защо ме боцкат постоянно?

Имаме късмет! Диабет е! Без усложнения – думите на лекарите. Идваме навреме.

Кръвната захар (КЗ) е само 14! Другите деца на тази възраст стигат до болницата в кома, интензивно отделение, реанимация…

НИЕ СМЕ КЪСМЕТЛИИ!!!

Късметът идва с гръм и трясък, всяка нощ в болницата в 2 и 4 сутринта се взима кръв, всеки ден се слага инсулин. Не веднъж, а цели 4 пъти на ден детето се боде - в корема, краката, ръцете… Всеки ден, на всеки два часа, се боцкат пръстите, за да се провери колко е КЗ, да не е критично ниска или висока.

Всеки ден, трябва да го държим - аз и още една сестра, а третата му слага инсулина.

Всеки ден, в продължение на 1 месец детето ме пита - защо ме бодеш, какво съм ти направил? 

Всеки ден, в продължение на цяла година, трябваше да събирам всичкия кураж, сила, храброст, твърдост и самообладание, да слагам инсулин без да се разплача.

Да съм спокойна и усмихната, да обяснявам с ведър глас как машинката в коремчето се е повредила, и за да е здраво и силно детето, трябва да я ремонтираме, и да я заредим с гориво, както тате зарежда колата с гориво. Така и ние, с малките иглички, зареждаме с гориво машинката, за да расте детето здраво и силно.

И то расте, здраво и силно, умно, борбено и отговорно момче.

Моят малък смел мъж.

Който вече не трепва при вида на игли, кръв, инжекции. И да го боли - мълчи, само леко присвива очи. Знае, че трябва!

След първите дни в мъгла с болницата се прибираме вкъщи. Една приятелка, преживявала същото, сподели, че се е чувствала като отвлечена от извънземни.
Сега си давам сметка, че точно така се чувствах и аз. Всичко си беше същото, но толкова далечно и различно. Имаше сковаващ страх. Всички сладки неща и сокове бяха скрити.

Дъщеря ми прие диагнозата още по-тежко. Тя беше на 6 г. Баща ѝ вече ѝ беше обяснил, че Боги вече не може да яде торти и шоколад. А тя страдаше, че никога няма да може да си разделят парче торта, че трябва да го боцкаме по 10-12 пъти на ден, да мерим колко е КЗ, да слагаме инсулин, и той да плаче, да го боли.

Това е минало. Сега е настоящето.

След почти две години с диабет мога да кажа, че с диабет се живее!

Да, липсва тази спонтанност, това необременено щастие и свобода, тези лежерни малки тревоги около децата! Но се живее.

Вече не можем да скокнем сутрин и да хукнем без подготовка към някоя планина, или да отскочим до някой плаж за ден. Всичко се планира - колко инсулин да вземем в резерв, какъв охладител да сложим в термоса, колко резервни писалки, игли, ланцети, ленитчки, зарядни, сензори….каква храна за из път, защото за нас едно задръстване от 5 часа без храна е фатално.

НЕ преувеличавам.

За да разберете какво е диабетът:

Диабетът е състояние, при което всички органи и системи спират да функционират, ако не се внася инсулин. Да, води до смърт. Ако дълго време диабетът остане скрит, настъпва кетоацидоза, отравяне на кръвта, и полиорганна недостатъчност.

Права черта.

Ако се сложи повече инсулин, или има голяма физическа активност (каране на колело повече от 30-60 минути, бясно тичане по двора, каране на ски, разходка из гората, катерене на планини), или не се планира правилно храненето и въглехидратите са прекалено малко за сложеното количество инсулин, или ако има вирусно заболяване особено стомашно-чревни, и не се вземат мерки – допълнително храна, бързи въглехидрати – мед, захар, сок, глюкозни таблетки, се стига до ХИПОГЛИКЕМИЯ – изключително ниски нива на кръвна захар, което води до загуба на съзнание, кома и често - смърт.

Толкова е розово всичко! Живееш си в щастливо неведение и изведнъж – щрак. Няма повече сън, спокойствие. Започваш да смяташ - всеки грам, всяка лъжичка, всяка трошичка имат значение. Всяка минута, в която поръчката в ресторанта се забавя, е от значение. Скоро имаше случай на припаднало момче с диабет, защото не бяха донесли храната навреме. Момчето беше обвинено в какво ли не... Детето просто се беше доверило на обещанията на персонала, и не усетило приближаващото хипо. Добре че е бил с приятелите си, които са успели да извикат линейка и да кажат, че е с диабет.

Какво се случва с децата с диабет?

Те порастват преждевременно, научават са да броят, научават се да смятат, научават се да разпознават цифрите, записани по всякакъв начин, на всякакви устройства.

Научават се да чакат, да чакат да се премери захарта, да се сложи инсулинът, да не ядат, ако КЗ е висока, да ядат веднага, ако е ниска, да не ядат дори много да им се яде.

Научават се, коя храна вдига кръвната захар и с колко.

Научават какво е система за постоянен мониторинг на кръвната захар (ДЕКСКОМ), която се поставя с дълга игла, в която е вкарана една тъничка „жичка“, и една умна, мъничка машинка прави сложни изчисления, но спестява боденето на пръстите и дава спокойствие на мама и тате, за да поспиват по 3-4 часа нощем.

Научават да следят декскома, научават какво е тенденция, колко е ъгъл 45 градуса – така стрелките на декскома обозначават тенденциите за промяна на кръвната захар.

45 градуса надолу, пада бързичко – следи и яж банани!!

45 градуса нагоре, качва се, не яж, започвай да тичаш.

И така, след диабета всичко започва отначало. Учиш се да живееш, ден за ден, стъпка по стъпка. Учиш се кои са ти приятели. Смелите и истинските си остават, веднага те търсят, пишат, питат. Другите – консуматорите, се покриват в миши дупки. Всеки със собствените си извинения, да не те безпокои, не знаел какво да каже, било го страх…

И като заговорих за приятели, изведнъж осъзнаваш какъв късметлия си! Там, в България, се организират една група страхотни майки – мои сестрички!! Майките на набор февруари 09. И не само се организират, ами чудеса правят - за 1 седмица, докато ние сме в болницата, вече са намерили така необходимите писалки за инсулин, глюкагон – нещото, което спасява живот при хипогликемия. И не само това, а успяват да ги доставят, и да ми изпратят два огромни ЛЕГО комплекта за моите две дечица, посред зима… и да ги получим в студения и мрачен БЕЛАРУС.

Пък в студения Минск три други дами, с които съдбата ме срещна случайно, направиха живота ми по-пъстър и шарен, не се изплашиха от диабета, продължиха да ни канят на гости и на рожден ден, децата ни играеха заедно, заедно плакахме и се смяхме! Тези безценни моменти са ми много скъпи!

Всъщност, най-големият ми страх беше, да не се промени характерът на моето слънчево дете, да не се изгуби блясъкът в очите му, да не изчезне смехът.
В началото беше трудно. С всеки изминал ден ставахме по-смели, научавахме повече, разбирахме повече. Страхувахме се по-малко.

Днес моят малък мъж се смее, тича и играе на воля.

Днес той е едно малко жизнерадостно хлапе, което не се страхува от игли, разказва на всички, че е с диабет, и какво е диабетът, може да казва НЕ! Може да яде сладолед, бонбони и шоколад, и сам знае кога и по колко може да хапва.

Днес той е готов за всички предизвикателства на живота, а аз вярвам, че ще се справи.

Днес ние сме недоспали отново, но сме спокойни, защото заем, че можем да се справим.

Знаем, че не сме сами. Знаем, че там има една ГРУПА ЗА РОДИТЕЛИ НА ДЕЦА С ДИАБЕТ ТИП 1, там са хората, минали по този път, които много ми помогнаха да разбера как функционира инсулинът, как се чувствам, как да управлявам диабета, там са хората, с които по цели нощи са ме утешавали, слушали, съветвали!

Там има една група Найтскаут България, и една слънчева, млада дама – Христина Димова, която прокарва новаторските идеи за лечението на диабет в България, тя ни показа Декском, Найтскаут, Xdrip – това са тези модерни технически джаджи и софтуер, с които следим постоянно кръвната захар на детето, и можем лесно да предотвратим всички страшни хипогликемии, дават ни свободата на волното, необезпокоявано детство.

Благодаря от сърце на всички, които са с нас, които ни дават рамо да поплачем, или не се страхуват да излязат с нас да се посмеем.

Въпреки всичко, ние сме тук, живи сме и сме запазили усмивките си!

  • Животът с диабет е аритметика, грамове, проценти, вероятности.
  • Животът с диабет е всичко друго, но не и скучен, монотонен и еднообразен.
  • Диабет 1 не идва защото си или не си направил нещо.
  • Диабет 1 не се израства, той е за цял живот.
  • Диабет 1 не пречи да ядеш понякога сладкиши.
  • Диабет 1 не идва, защото си преял със захар. В интерес на истината, моят младеж не беше ял нито вафли, кроасани, сухи пасти и подобни, даже халва не беше ял, когато Диабет 1 се настани в нашия дом.
  • Диабет 1 не е заразен.
    Диабет 1 е навик, режим, спорт, движение, балансирано хранен, анализ, добър контрол.
  • Диабет 1 е начин на живот.

А така изглежда 1 месец живот с диабет.

300 убождания на пръстите. Това е за всички, които като чуят и си казват – какво толкова?

Ето толкова.

Днес ще четем и третия награден разказ в конкурса ни, който провеждаме съвместно с партньорите ни от Топ Форма. Ако сте пропуснали втория разказ, наваксайте веднага - Когато си 45 кг, а гаджето твърди, че не си във форма, а тук е първият - 10 извода след 11 свалени килограма. Моника Иванова е авторката на днешния ни текст, и тя ще ни разкаже, че в процеса на отслабване има една много важна подробност и тя е - да се отървем и от стреса, който ни трови живота, както и от бързането и някои вредни навици. Може да се окаже, че почти неусетно това ще ни е лишило от няколко килограма, което, в съчетание с правилен режим, е една доста удачна формула за постигане на нормално тегло. Ето историята и на Моника, както и няколко снимки за онагледяване на постигнатото.

************************

Привет, майки и други дами! Аз съм от онези 90 и кусур процента от женското население, които никога не сме доволни от фигурата си и определено има защо.

От дете (и то отново вследствие на лакомия - заливане с тава с вряло ядене и рани до кокал, последвано от лежане 3 месеца с вдигнати изгорени крака и качени 10+ килограма, които после нямах воля да сваля) все съм вървяла по-пълна, отколкото ми се е искало.

Никога не съм била истински дебела и страшно тежка, но определено е имало моменти, в които трудно си намирах дрехи и бях убедена, че по магазините пускат само детски размери. Имам приятелки, които за 60 кг биха мрънкали безкрайно много, а на мен те ми се виждат повече от супер. Все пак, жените не трябва да бъдат подвижни кокали, облечени в кожа и модерни дрехи.

"Преди" - година и половина след раждането на детето.

След като родих първото си дете, кантарът показваше 70 кг.

За жалост обаче, бебето беше зимно, бабите бяха много и освен че нямах грам движение, ме убеждаваха, че трябват тонове ядене, за да имам кърма.

Така за 2-3 месеца си лепнах още 5 кг отгоре и добре си ги котках 2 години и малко, докато не забременях отново.

През всичкото това време, покрай нервите с детето, дребни всекидневни спорове с близките, търсене на наш дом (живеехме по няколко месеца при родителите на съпруга ми и няколко - при моите родители, и тези, които са в подобно съжителство, знаят за какво иде реч), след което - стягане и постоянни ремонти, безпаричие, бързане и работа, и след работата - пак работа, определено не се замислях какво ям, а по-скоро важното беше да има нещо наготвено и да се натъпчем подобаващо.

Когато забременях с второто си дете, погледнах на нещата от съвсем друг ъгъл. Толкова много исках още едно детенце, че седнах и се замислих колко щастливи трябва да бъдем - здрави сме, имаме едно здраво, красиво и умно дете, собствена къща, работим това, което искаме, и вече и с второ детенце напът разбрах, че засега нямам от какво да се оплаквам и усмивката трябва да си е нон-стоп с мен.

Седнах с чаша кафе и книга в ръка на двора и се заслушах в тишината и птичките наоколо. Обещах си спокойствие и време само за мен. Колкото и да лъскаш прозорците, рядко някой ще забележи - а колко по-добре можеш да си уплътниш времето, вместо да миеш прозорци!

Така и стана - нервите си ги имаше и на работа, и след това, но се научих да не им обръщам внимание и да си казвам, че това не са никакви проблеми, когато сме здрави и живеем, така че да бъдем здрави по-дълго време.

Бременността ми мина леко и дори първите месеци аз отслабвах, а пък детето си растеше и се хранеше явно добре. До края качих само 7 кг, а след родилното излязох по-лека, отколкото съм била през последните 3-4 години.

Макар че беше тежко - вече с две малки деца, сами, без бабите, но в нашия си дом, вече всичко беше в нашите ръце и аз се чувствах 100 пъти по-щастлива. Дори само заради факта, че никой не ходи по теб и не ти казва какво и как трябва и не трябва да правиш!

Щастлива, че така или иначе вече съм се видяла шестицата на кантара (макар и точно преди седмицата – беше се закотвил на 69 кг ), си казах, че ще опитам да променя нещо и в начина си на хранене. Четох диети и режими, гледах таблици, мнения, снимки ...опитвах 20 дни от 90-дневната, след което стомахът ми, явно вече научен да разгражда по един вид храна, при смесване на два или повече ми докарваше болки, почти съизмерими с контракциите.

Може би ако ви се налага и имате да сваляте 50+ кг, този метод ще е ефективен, но аз определено не искам цял живот да ям мусаката без месото или заливката, яйцата без сирене и т.н. Хубавото, което научих от тази диета, е да не пия нищо по време на ядене. Половин час преди хранене и 1 час след това и задължително през целия ден много вода, но не и докато се храните.

Освен това се научавате да ядете много плодове и салати – толкова много обаче, че вече ви се гади от тях и си искате мусаката. Шапка свалям на тези, които избират разделното хранене доживот - за мен това е равно на безкрайни мъки.

Някъде по това време, докато четях и се чудех коя диета ще ме нахрани и отслаби едновременно, се научих да пия кафето без мляко и захар. Никога не съм обичала сладките неща и все се чудех защо дебелея, докато не се замислих, че пия по 3-4 кафета всеки ден, с по 3-4 лъжички захар всяко – а те не са необходими по никакъв начин на организма ми.

Газирано също не обичам, но пустият навик „кока кола с кафето“ ме преследваше отдавна и когато реших да го пия чисто, изхвърлих и кока-колата от хладилника.

Хлябът почти никога не ме изкушава (изключвам топли домашни питки, но това обикновено е с повод, а празниците не са всеки ден, така че тогава трябва да се глезим и да бъдем щастливи).

Е, как може да сте щастливи, ако сте на диета и трябва да консумирате онзи хляб тип тухличка, коѝто отхапвате и се рони като тебешир в устата ви? Много по-засищащо всичките ми сетива е да мина покрай местната фурна и да вляза, прикоткана от аромата на топъл хляб. Намерих си тъмно и многозърнесто, плътно и отново полезно хлебче, което обаче е меко, вкусно и засищащо.

Когато детето стана на 1 година аз, щастлива, усмихната и доколкото може – спокойна с две малки, палави дивачета у дома, осъзнах, че само без захарта, кока-колата, с големи количества салати и плодове, и с малко от любимото хлебче, вместо 4-5 сандвича бял хляб след работа, и без други ограничения, съм докарала нещата неусетно до 65 кг.

Направих си редовните тестове на хормони, защото от училище още имам проблеми с щитовидната жлеза, и се оказа, че не само загубата на килограми е бонус за новото ми тяло, но хормоните са ми в идеални граници.

Тогава някъде, по форуми и дискусии, попаднах на жени, говорещи не за диета, а за начин на хранене, който не изключва никакви продукти, само ги ограничава като грамаж. И се зачетох в ЗОНАТА!

Това е и нещото, което в момента харесвам и по което отскоро се водя. Не съм супер строга в спазването, но когато се храниш по Зоната, приемаш храна 5 пъти на ден, с разпределени порции за деня, като всяко хранене задължително се състои от протеини, мазнини и въглехидрати.

Какво по-хубаво от това да имаш всичко, което искаш, в една чиния, през няколко часа? Целта на този вид хранене е да не усещаш глад. Две седмици се мъчих да прочета и разбера, защото децата не ми даваха възможност, а тези таблици, блокове, грамажи ми се виждаха непостижими за изчисление. Сега обаче, почти месец, след като се зачетох в Зоната, се научих на много неща и то на много полезни неща. И определено през повечето време дори и несъзнателно аз съм в ЗОНАТА.

Като сумирам всичко - спокойствие, почивка, усмивки, вода, кафе без подобрители и хапване на това което искам, и спорт - предимно покрай децата - резултатът е 62 кг, което е с 13 по-малко от тези, които поддържах с години след раждането на дъщеря ми.

"След" - две деца и минус 13 килограма по-късно!

С всичко написано по-горе не искам да се хваля, че съм кой знае колко слаба. По стандартите на много жени съм далеч от приемливите килограми, но аз се чувствам супер и вече влизам в дрехите си от преди 10 години, а това няма как да не ми е стимул.

Просто искам да кажа, че ключът е в това да се харесвате, да сте спокойни, да се наслаждавате на живота и храната.

Правете си спомени и не изпускайте хубавите мигове с децата, близките и приятелите ви.

Това са само положителни емоции, които, съчетани с малко старание, ще се отблагодарят подобаващо на тялото ви.

Работа винаги ще има и никога няма да свърши ...и пари никога няма да имате достатъчно, така че нека те не бъдат най-важното в живота ви. Не е нужно да купувате тонове безполезна, вредна и евтина храна, когато можете да купите много по-малко количество, но вкусна и истинска, която ще нахрани не само тялото, но и съзнанието ви.

Ще завърша, като кажа, че за момента съм щастлива, защото отслабвам постепенно и мисля, че отслабвам, защото съм щастлива и уважавам себе си, угаждам си и дори се поглезвам в рамките на приличното. Не смятам, че е важно да си перфектна в очите на другите, а вкъщи да се гърчиш от глад и ограничения.

Бъдете добри, милосърдни, не завиждайте, не се тормозете и си живейте живота. Както се казва, така или иначе живи от него няма да излезем, но е важно как ще го изживеем, а той си минава... и то бързо.

Положителни емоции и вкусна, питателна храна ви пожелавам!

Юлия Георгиева е председател на „Център за хуманни политики“ и член на управителния комитет на Евразийската мрежа за намаляване на вредите от употребата на наркотици.

В Български Институт по Зависимости работи като психолог по проект “Видове Импулсивност в Потребители на Хероин и Стимуланти”, провеждан от Virginia Commonwealth University и Българския Институт по Зависимости – София.
От 2004 до 2016 година работи във фондация "Инициатива за здраве" - първата програма за намаляване на вредите от употребата на наркотици в България.

Притежава много богат опит в теорията и практическото прилагане на принципите на намаляване на здравните вреди от употребата на наркотици в България и в установяване, и поддържане на контакти с организации, работещи в световен мащаб за създаване на нови и успешни политики за употребяващите наркотици.

Целта на проектите е да се създадат подходящи условия за оптимизиране на българските политики по отношение на наркотиците от криминализация към методи, базирани на научни доказателства и хуманизъм.

Юлия Георгиева. Снимка: Личен архив

Има богат опит като обучител относно принципите за намаляване на вредите от употребата на наркотици, предвидени за доброволци и професионалисти, включително и в местата за лишаване от свобода.

Участвала е в обработката на данни и изготвяне на анализ от проведени поведенчески проучвания сред инжекционно употребяващи наркотици.

Юлия Георгиева е в Майко Мила!, за да помогне със свръхбогатия си опит по всичко гореизброено, а също и да ни даде информация какво са наркотиците, как се стига дотам, че децата започват да пушат трева или да взимат нещо по-силно, и как родителите да реагират адекватно, а не да изпадат в паника. Ако имате въпроси към Юлия, пишете в коментар или пък ни пратете съобщение и ние ще ви свържем с нея.

**********************

Когато наскоро, в едно административно звено, обясних, че работя със зависими вече 14 години, служителката ме погледна с искрено недоумение. После отклони поглед към някакви бумаги. После пак ме погледна празно, а накрая притеснено и тихо отбеляза: „Това е трудно...“.

Нейната реакция беше точно отражение на реакцията на голямата част от българското общество и политици по темата за наркотиците и зависимостите. Това не са теми, по която си говорим, интересуваме се или коментираме. Наркотиците са нещо ужасяващо, грозно, притеснително и „трудно“. Те са тема табу, с която тук ще се опитаме да бъдем честни и коректни, без да размахваме закани, пророкувания и предразсдъци, и най-вече - без да създаваме такива.

Ще се опитам да разкажа малко повече от нещата, които знам за наркотиците и за необятния свят, който те представляват.

Първо ми се иска да уточним какво е това наркотик и как стана така, че само от думичката "наркотик" настръхваме от ужас.

Телевизионният екран, страниците на литературни произведения, родители, учители, политици, полицаи - всички компетентно ни заявяват как употребата на наркотици е равна на пълна обреченост и бавна, и мъчителна смърт.

Очите са дълбоко потънали в орбитите си, телата са кльощави, а оная с косата дебне от черните облаци над клетия „наркоман“, допуснал огромната грешка да опита каквото и да е незаконно вещество.

Картинката е ясна и еднопосочна. Посланието на гореизброените „експерти“ е:

„Наркотиците убиват!“.

А Гошко, към когото е отправено посланието и който е едно будно съвременно момче, изпитва огромно любопитвство към магичната страна на забраненото, опасното, интересното, бунта и сигурната смърт. Гошко познава Пепи, който веднъж пуши трева и си е съвсем жив...

Гошко започва леко да не вярва на телевизионно-литературно-даскалското послание и потърсва в интернет някакво по-нормално обяснение.

Информацията е толкова разнопосочна, че той се чувства напълно изгубен в нея, а тийнейджърското му желание да вкара нещо в тялото си и да разбере какво е, става все по-силно. Една вечер се прибира вкъщи, нахвърля се на храната като невидял, хили се като кретен и след пет минути си признава, че се е напафкал с трева и си е съвсем жив, въпреки това.

Родителите на Гошко си задават въпроса: „Къде сбъркахме? Как можахме да го допуснем?“.

Завеждат го на психолог, забраняват му да се вижда с Пепи, после го водят на психиатър, сменят училището, в което той учи, сменят квартала, сменят града, сменят планетата, водят го на врачка, връзват червен конец, леят куршум.

И през цялото това време съдават огромна бездна между себе си и детето си, и през цялото това време не се сещат да поговорят с него за наркотиците. Защото и те са точно толкова лъгани и уплашени от незнанието си за тях, колкото и малкия Гошко.

В нашият език думата наркотик всъщност осмисля само незаконните и строго регулираните психоактивни вещества. И още тук се появява огромен дискомфорт - докато незаконността на „истинските“ наркотици ги превръща в престъпление, достъпът до „обикновените“ психоактивни вещества ги поставя в графа „безобидни“, „безопасни“и „Дай да пием по едно!“.

Докато Гошко опитваше от бирата на баща си на 12 години, това беше „ОК, нека да опита! По-добре пред мен! На татко мъжлето!“.

Социумът ни си живееше прекрасно с това явление, но когато Гошко, без всякаква подготовка, опита нещо друго, много бързо беше поставен в кутийката „неспасяем“ случай, а семейството му - заклеймено като провалило се.

Грешка! Той е напълно нормален тийнейджър, а родителите му са едни напълно нормални родители. Просто всички те знаят твърде малко за наркотиците и как да говорят за тях.

Начинът, по който говорим за нещата, предполага и начина, по който живеем с тях.
Всъщност няма реална корелация между нивата на риск от употребата на вещества и тяхната законност. Дори напротив, вещества, които са напълно легални (макар и частично регулирани, като алкохола), на практика могат да създават значителни вреди за здравето, но те не са наркотици в масовото възприемане на това понятие.

От друга страна, някои от напълно нелегалните вещества може да не причиняват чак такива вреди.

За да избягам от попадане в капана на недоизказаните и твърде общите твърдения, вместо „наркотици“ или „вещества“ ще използвам относително точното понятие „психоактивни вещества“ (ПАВ). Психоактивно вещество е всяко вещество, което променя функционирането на мозъка и променя възприятията, настроението и физическото състояние на човека.

В този ред на мисли, ПАВ са: захарта, какаото, виното, бирата (бирата е алкохол, да), високоалкохолните напитки, кофеинът, никотинът, хероинът, кокаинът, амфетамините, екстазито, препаратите за отслабване, стероидите и т.н, и т.н., до края на света.

Огромната част от нещата, които поставяме в тялото си, всъщност са психоактивни вещества. Някои законни, други - не, някои неприети като такива, но всички влияещи на начина, по който възприемаме света и себе си.

Тук съм, за да поговорим по тези теми. Ще направя всичко възможно да ви предоставя най-новата и истинна информация за психоактивните вещества, за зависимостите, за огромните опасности, които се крият в границите на непознатото.

Сериозно ще си поговорим за огромното количество митове, свързани с плюсовете и минусите от една цигара, за позволената чаша вино, за приемливата марихуана, за здравословния* начин да се взема хероин, кокаин и всички адски субстанции, които човечеството по някаква причина харесва.

Ще говорим за каквото ви е интересно и дано съм полезна. Просто коментирайте, а аз ще се опитам да отговоря на очакванията ви.

И горе главата! Това е трудно, но не е невъзможно!

*Ясно е, че няма как да съществува здравословен или напълно безопасен начин за употреба на наркотици. Когато използвам термина "здравословен", адресирам хората, които вече инжектират наркотици, с което поемат огромен риск за здравето и живота си и бих желала, при интерес, да разясня начините, при които те ще вредят минимално на здравето си.

cross